Вкусът на мечтите

Втора главаКифлички със сладко

Близо век жителите на Балд Слоуп едва свързваха двата края, обслужвайки капризните богаташи от Пидмънт в Северна Каролина, които пристигаха тук, търсейки убежище от летните горещини. През студените месеци градчето беше като животно, потънало в дълбок зимен сън — вратите на вилите и на повечето магазини в центъра бяха заковани с дъски. Местните хора се прехранваха със зеленчукови консерви, които приготвяха сами, и с парите, изкарани през лятото. Докато се стопеше последният сняг, те вече бяха изнемощели от глад и с нетърпение очакваха завръщането на летните курортисти.

От малък Марко Чирини се спускаше по северния склон на планината Балд Слоуп със ските, които баща му беше донесъл от Италия. Никой не знаеше откъде са семейство Чирини. Бяха се появили в градчето посред една люта зима, черните им коси блестяха като въглища на фона на снега. Така и не се вписаха сред местните хора. Марко обаче отчаяно се опитваше. Зиме водеше в планината групи момчета от градчето, показваше им как да си направят ски и как да ги използват. Плащаха му с дребни монети и с буркани лютеница и червено зеле с подправки, които задигаха от оскъдните запаси на майките си. На деветнайсет той реши да направи решителна стъпка напред. Уверен бе, че може да направи така, че градчето да не замира през зимата. Бе самоуверен, не се боеше от тежката работа и притежаваше загадъчна средиземноморска красота, заради която не бе приет от суровите планинци. Вместо да се отчае от отношението им, Марко намери инвеститори от Ашвил и Шарлот, които изкупиха земята. Самият той се захвана със строежа на първия хотел, без да обръща внимание на неодобрителните погледи на съгражданите си. Първите обитатели на планинските градчета в Южните Апалачи бяха потомци на англичани, ирландци и шотландци, които вярваха в старите традиции и смятаха, че не бива да ги нарушават. Затова и бяха против промените. След петнайсет години изграждането на курорта „Балд Слоуп“ бе завършено и за всеобща изненада начинанието се оказа много успешно.

Промяната беше ползотворна!

Собствениците на магазините вече не ги затваряха през зимата. Като гъби изникнаха пансиони, предлагащи закуска, магазини за спортни стоки и ресторанти. Вместо да затварят вилите си през зимата, летните курортисти започнаха да ги дават под наем на скиори. Някои дори решиха да заживеят за постоянно в Балд Слоуп и се пренесоха в красивите си къщи с големи веранди под разлистени дървета, полагайки основите на висшето общество в градчето. Марко вече беше добре приет сред тях. Та нали в крайна сметка именно той беше причината за създаването на местния елит. Най-сетне произходът му вече не интересуваше никого. Важното бе, че благодарение на проницателността си е спасил Балд Слоуп.

Най-после този град му принадлежеше.

Джоузи спря пред някакво малко жълто бунгало и сравни номера, написан на пощенската кутия, с адреса, който сутринта беше взела от телефонния указател. Всичко съвпадаше. Тя се облегна на волана и се загледа през предното стъкло. Къщата изглеждаше наскоро боядисана и прозорците бяха чисти, но явно Дела Лий още през лятото бе зарязала градината. От двете страни на пътеката към верандата бяха наредени пластмасови джуджета и саксии с изкуствени цветя, на двора стоеше шезлонг за слънчеви бани, който сега беше обсипан с червено-черни листенца, опадали от шипковия храст до къщата.

Джоузи изключи двигателя на големия златист кадилак, купен по настояване на майка й.

Донякъде познаваше този работнически квартал — като малка понякога минаваше от тук по време на неделните разходки с колата, шофирана от баща й. Целият й живот бе съсредоточен в тези разходки. Само тогава се чувстваше спокойна. През останалото време бе в непрестанен конфликт с майка си — конфликт, който и до ден-днешен й се струваше необясним. Не знаеше защо като малка бе толкова проклета. Не знаеше какво бе предизвиквало истеричните й пристъпи. Майка й не заслужаваше подобно отношение. Истината обаче бе, че само по време на неделните разходки тя се успокояваше и се опиваше от разказите на баща си. Той знаеше всичко за Балд Слоуп. Познаваше всеки квартал като петте пръста на ръката си. Бе прехвърлил шейсетте, когато Джоузи се роди, и вече бе сред градските големци — богаташ с прошарени коси и наперена походка. Онези, които не го познаваха отпреди, не биха предположили, че баща му е бил коминочистач и че Марко е напуснал училище след шести клас, за да му помага. Разказваше на дъщеря си как като малък заставал на някой покрив, гледал къщите и мечтаел да притежава най-хубавата в най-хубавия квартал, където никой няма да може да гледа отвисоко дома му, камо ли самия него.

Марко почина, когато Джоузи беше деветгодишна и тя изпита усещането, сякаш жесток удар я беше изтръгнал от дълбок сън. Останала й беше само майка й, а тя, Джоузи, се държеше толкова лошо с нея. Тогава се зарече, че каквото и да й струва, ще изкупи вината си и ще компенсира Маргарет за всичко, което й беше причинила. В деня след смъртта на Марко тя за пръв път се сдържа да не отговори на майка си, за пръв път изтърпя да я смъмрят и да не изпадне в истерия; през този ден прозря колко трудно ще е да промени мнението, което хората си бяха съставили за нея. Оттогава бяха изминали почти двайсет години, но още не беше спечелила битката.

Дълбоко си пое дъх и слезе от колата.

Днес щастието й се усмихна, когато закара майка си до козметичния салон. Обикновено оставаше да я чака, бъбреше си с по-възрастните дами и съчувствено мърмореше, докато те се оплакваха от старчески болежки, предизвикани от ревматизъм и ишиас. Маргарет обаче й напомни, че трябва да вземе ментоловото масло, специално приготвяно за нея от Нова Бери, странната жена, чието семейство държеше пазар за екологично чисти храни. Джоузи си каза, че очевидно не поръсват достатъчно обилно с въпросното масло праговете и первазите на прозорците в къщата. Сигурно затова Дела Лий беше успяла да се промъкне в дрешника.

Отиде да вземе поръчката, обаче Нова още не я беше изпълнила. Помоли я да се отбие след няколко дни, после й каза поне за стотен път, че червеното много й отива — Джоузи винаги се радваше на комплимента, макар да подозираше, че жената я ласкае, за да я накара да си купи някой от нейните червени плетени шалове или шапки. Тръгна си от пазара с намерението само да мине с колата покрай къщата на Дела Лий. Нямаше време да се отклонява от пътя си, но, от друга страна… Неканената гостенка беше в дрешника й вече два дни, а тя още не беше разбрала защо Дела Лий се крие там, нито как да я прогони, без тя да разкаже на куцо и сакато за тайния й склад. Надяваше се, че в къщата й ще намери нещо, което да й послужи като разменна монета. Може би там имаше нещо, което Дела Лий искаше да остане скрито.

Пък и влизането с взлом щеше да й разнообрази деня.

Изсъхналите листа шумоляха под краката й, докато прекосяваше двора, опитвайки се да не изглежда като човек, който тайно се промъква в чужд дом. Стигна до верандата и с изненада видя, че въпреки студа вратата е отворена. Нима Дела Лий имаше съквартиранти?

Понечи да почука, поколеба се с вдигната ръка, накрая почука веднъж на вратата с телената мрежа.

Никой не й отговори.

— Хей? — извика. Дори на верандата се усещаше миризмата на спарено; миризма на вехто спално бельо, забравено в сушилнята. Парното беше включено на най-високата степен.

Хрумна й, че Дела Лий е напуснала къщата толкова набързо, че е забравила да затвори вратата. Нещата изглеждаха все по-странни.

Обърна се да провери дали не я наблюдават, после отвори вратата с мрежата и прекрачи прага.

В къщата цареше хаос. Навсякъде се въргаляха кутийки от бира. На пода бяха разпилени парчетата от счупена порцеланова чаша, на стената в дъното на помещението имаше петно от кафе, сякаш някой бе запратил там пълната чаша. Един стол беше преобърнат.

Тя пристъпи напред, подритвайки кутийка от бира и нещо, което приличаше на откъснат ръкав от дамска джинсова риза, но изведнъж спря като ударена от гръм, сякаш обръч стегна главата й, сърцето й заподскача като подплашена котка.

На канапето спеше някакъв мъж.

Няколко секунди тя не помръдна, като че ли беше парализирана. Страхуваше се, че е вдигнала прекалено много шум и ще събуди непознатия.

От пръв поглед личеше, че е от мъжете, които са опасни, когато са будни.

Беше гол до кръста и панталонът му беше разкопчан, беше пъхнал ръка в отворения цип. Устните му бяха разтеглени в самодоволна усмивка, сякаш дори в съня си знаеше, че всички жени около него умират от любов, защото е откраднал сърцата им и ги е скрил на място, където никога няма да ги намерят.

Мускулите му бяха изваяни, което означаваше, че прекарва доста време във фитнес залата. Скулите му бяха изпъкнали, дългата му тъмна коса беше права. От него лъхаше на алкохол, но се усещаше и друга миризма като от запален розов храст. Беше приятна, ала някак загадъчна и дори зловеща. Джоузи усети, че й се завива свят, сякаш по някакъв необясним начин миризмата я обсебваше.

Внезапно й просветна.

От този мъж бе избягала Дела Лий.

Самата тя дойде тук да търси нещо, което да й даде повече информация за неканената й гостенка, а ето на какво се натъкна. Отстъпи назад, засрамена и отвратена от себе си. Осъзна, че незабавно трябва да напусне тази къща. И да се преструва, че не е стъпвала тук.

Само че я спря нещо първично. В този момент усети необяснима близост с натрапницата. Стори й се, че Дела Лий стои до нея, почувства дълбокото й страдание, сякаш то терзаеше самата нея. О, колко й бе познато усещането, че нищо в живота й няма да се промени, затова е безсмислено да прави повече опити.

Хрумна й, че все пак е добре да сподели с Дела Лий какво е разбрала за нея. Може би така щеше да й попречи да се върне при тази… тази бруталност.

Леко извърна глава и видя встрани късо коридорче.

Бавно запристъпва назад, без да откъсва поглед от непознатия, дебнейки дали той ще се размърда. Обърна се и тръгна на пръсти по коридорчето, където имаше купчини мръсни мъжки дрехи. На стената висяха снимки на Дела Лий като малка — чернооко и чернокосо момиченце. Джоузи се запита кога неканената й гостенка е започнала да се изрусява. На една фотография Дела Лий стоеше на върха на детска катерушка. На друга се готвеше да скочи в басейна на градската къпалня от най-високия трамплин. Изглеждаше така, сякаш предизвикваше целия свят да й причини страдания.

Стаята й в дъното на коридора сякаш бе олицетворение на момичешките мечти на Джоузи. Навремето тя плахо попита майка си може ли да закачи в спалнята си няколко плаката и дали ще й купят шарени завеси и кувертюра с щамповани сърчица. Маргарет не скри разочарованието си и надменно подхвърли, че няма причина дъщеря й да иска промени, сякаш обзавеждането на стаята й е мизерно. Заяви, че масивното дъбово легло, старинното бюро и кушетката, тапицирана с кожа, са Много Изискани. И че Джоузи явно не разбира от Много Изискани Мебели.

Стаята на Дела Лий беше боядисана в пурпурно, единственият прозорец бе закрит от тънки лилави завеси. На едната стена с прозрачни лепенки бе прикрепен плакат със снимка на бяла хималайска котка, до него бяха залепени страници, откъснати от модни списания. Върху бялата тоалетка с голямо огледало бяха подредени тубички и шишенца с гримове. В ъгъла до тоалетката бяха нахвърлени чанти с названията на фирми за козметика — от онези, които универсалните магазини подаряват с покупките.

Джоузи взе няколко чанти и бавно заотваря чекмеджетата на шкафа, докато намери чорапи, бикини и сутиени. Напълни едната чанта, в друга сложи козметичните принадлежности.

Въпреки че от притеснение сърцето й биеше до пръсване, отвори дрешника и заизважда дрехи, като се стараеше да не тропа със закачалките. Клекна да вземе и обувки. Видя маратонки, изцапани с храна и мазнини, с които вероятно Дела Лий ходеше на работа, и кожени ботуши и елегантни сандали с ток, с които сигурно нощем обикаляше баровете. Пъхна в чантата по два чифта от всеки вид. Тъкмо се канеше да се изправи, забеляза кашончето, забутано в дъното на дрешника. Върху него бяха наредени пуловери, отстрани със зелен флумастер беше написано „ЛИЧНО“.

Тя пропълзя до кашона и отмести пуловерите. Вдигна капака и видя дузини тетрадки със спирала, множество писма и снимки. И няколко евтини старомодни бижута, явно със сантиментална стойност, увити в пожълтяла мека хартия. Вътре беше и годишникът на гимназията в Балд Слоуп, върху който беше гравирано името на Дела Лий. Между две страници беше пъхнато свидетелството й за раждане, сгънато на две.

Ненадейно мъжът в дневната се раздвижи. Джоузи извърна глава и блъсна встрани някакво палто, което висеше над нея. Дрехата започна да се изплъзва от закачалката, още малко и щеше да падне. Мъжът въздъхна, пружините на кушетката изскърцаха.

Непознатият вървеше по коридора и се приближаваше към стаята!

Джоузи се вцепени и изпита усещането, че ушите й са се разтеглили от усилието й да чуе какво прави той. Едва след секунда разбра, че е влязъл в тоалетната, намираща се зад дрешника.

Телената закачалка още се полюшваше и леко проскърцваше. Ако палтото паднеше, закачалката щеше да се удари в стената между дрешника и тоалетната и онзи тип щеше да чуе шума. Джоузи отчаяно се втренчи в нея, безмълвно изричайки какви ли не молитви.

Непознатият пусна водата и излезе в коридора. Пристъпваше бавно.

Пружините на канапето отново изскърцаха.

Тишина.

Джоузи зачака, докато мускулите й затрепериха от неудобната поза, после пъхна кашончето под мишницата си и изпълзя от дрешника. Изправи се криво-ляво, въпреки че се беше схванала, и грабна чантите. Отиде до вратата, предпазливо надникна навън, после тръгна на пръсти по коридора. Спря на сантиметри от дневната.

Чуваше дишането на непознатия, но не можеше да прецени дали е равномерно, което щеше да означава, че отново е заспал.

Събра смелост и пристъпи в дневната.

И едва не изпусна чантите и кашончето.

Мъжът седеше на канапето!

След миг обаче видя, че е отпуснал глава на облегалката. Беше заспал седнал. В пепелника на масичката пред него димеше цигара, изгоряла почти до филтъра. До пепелника се виждаше протъркана кожена дамска чанта. От нея се подаваше светлочервен портфейл с буквата Д отгоре.

Личната карта щеше да е необходима на Дела Лий.

Въпреки че краката на Джоузи трепереха, тя измина няколкото крачки до масичката. Наведе се, както бе нарамила чантите и кашона, хвана портфейла и го измъкна.

Заднишком отстъпи до вратата и блъсна със задник рамката с мрежата против комари, без да откъсва очи от непознатия до мига, в който трябваше да се обърне.

Опита се да подпре с лакът вратата с мрежата, за да не се затвори, но закъсня и вратата шумно се удари в касата.

Тя се втурна надолу по стълбите. В къщата беше толкова горещо, че като изтича навън, все едно се гмурна в ледена вода. Влажната коса на тила й се вледени, побиха я тръпки. Спря до колата и остави на тротоара нещата на Дела Лий. Извади от джоба на палтото си ключовете и отвори багажника с електронното приспособление на медальона; в този момент вратата с мрежата отново се блъсна и красивият дългокос мъж излезе на верандата.

— Хей! Какво правиш? — извика на Джоузи. Гласът му беше мелодичен и въздухът й го поднесе като подарък. Тя спря за миг и се обърна към него. Прелъстяването бе неговото шесто чувство и той знаеше, че я е впримчил. — На теб говоря! — Мъжът язвително се усмихна и заслиза по стъпалата. Грациозно завъртя глава и отметна назад дългата си черна коса. — Ти ли се беше вмъкнала в къщата ми?

Джоузи чу как наблизо изграчи врана — знамение за опасност — и се сепна, изтръгвайки се от пагубното обаяние на непознатия. Нахвърли нещата в багажника и хлопна капака.

Тичешком се втурна към предната врата на колата, седна зад волана и потегли. Мъжът проследи с поглед отдалечаването на най-големия и най-златистия кадилак във всички югозападни щати.

Преди да излезе на шосето и да даде газ, тя се обърна назад. Мъжът още стоеше на верандата, погледът му беше страшен като циганска магия.

Вечерта, след като помогна на майка си да си легне, намаза изящните й стъпала с лосион, ухаещ на лимонов пай, и сложи на нощното й шкафче чаша вода и таблетка приспивателно, Джоузи тихо слезе по стълбището и отиде до колата. Беше боса и краката й замръзнаха, докато пристъпваше по заскрежената алея, но само така можеше да се движи безшумно.

Въпреки това тъкмо когато се върна с нещата на Дела Лий, Хелена надникна от стаята си.

— Всичко е наред, Хелена. Лягай си.

Прислужницата се скри като подплашена.

Джоузи занесе всичко в спалнята си на втория етаж, отвори вратата на дрешника и остави пред Дела Лий кашончето и чантите.

— Какво е това? — изненадано попита неканената й гостенка и остави едно от туристическите списания, изпомачкано от прелистване. Беше си измила лицето и по страните й вече нямаше вадички от размазан туш за мигли. Бог знае как беше отишла до банята и обратно, без никой да я забележи. Нито една хавлиена кърпа не беше изцапана с грим, нито пък трите жени бяха чули шум от течаща вода, докато гледаха телевизия в дневната.

Джоузи се усмихна. Едва беше изчакала Маргарет да си легне, с мъка прикривайки радостното си вълнение.

— Изненада! — извика. — Днес отидох в къщата ти.

— Какво си направила?

Джоузи коленичи и отвори едната чанта:

— Погледни, взех ти някои неща. Дрехи, грим, ето ти и портфейла. И този кашон. Реших, че не би искала да остане там.

Дела Лий заклати глава — отначало полека, после все по-бързо.

— Помолих те да ми купиш сандвич, а не да ходиш в къщата ми!

— Сторих го, за да не се наложи да се върнеш там. Кажи едно благодаря, нахалнице!

— Разбира се, че няма да се върна — отсече Дела Лий и пропълзя назад в дрешника, сякаш се страхуваше, че вещите ще я ухапят. — Веднага изхвърли всичко! Веднага, чу ли! Никой не бива да узнае, че имаш тези неща.

— Шшшт, мама ще те чуе — смъмри я Джоузи. — Аз нямам нищо. Вещите са си твои. Никой не знае, че съм ги взела, за да ти ги донеса.

Дела Лий се загледа в кашончето и чантите, после извърна поглед към нея:

— Джулиан още ли беше там?

— Дългокосият ли? Беше заспал на канапето и си беше бръкнал в панталона. Така ли спи винаги? Може да се контузи, ако сънува кошмар.

— Видя го, нали? — промълви Дела Лий, явно усетила, че тя се шегува, за да прикрие истинските си чувства.

— Видях го.

— Значи разбираш?

Джоузи преглътна и прошепна:

— Да.

— Мръсник! Не го искам там… там живееше майка ми. Бог знае какво ще стане с къщата.

— Щом си решила да заминеш, можеш да я продадеш.

Натрапницата се усмихна, сякаш беше чула нещо забавно.

— Да я продам. Да… Тъкмо това ще направя.

— Ще ти помогна.

Усмивката на Дела Лий помръкна:

— Обещай, че няма да се намесваш! Не се връщай при Джулиан! Не се свързвай с агенти по недвижими имоти. И не казвай на никого за мен. Обещай ми!

— Добре, добре, обещавам.

— Чак не ми се вярва, че си го направила заради мен. — Дела Лий колебливо протегна ръка към кашончето, сякаш не вярваше, че е истинско. Изненадано се засмя, щом пръстите й докоснаха картона.

— Хрумна ми, че когато заминеш на север, личните вещи ще ти потрябват.

Дела придърпа към себе си кашона, който застърга по дървения под. Отвори го и възкликна:

— Аха, загрях! Искаш да ме разкараш, защото ти спипах сладкишите.

— Не отричам, че отчасти е така.

— Джоузи! — провикна се майка й от долния етаж и тя рязко извърна глава.

— Никой не е постъпвал толкова мило с мен. Май ще задържа тези неща. — Дела Лий внезапно грабна чантите и ги притисна до гърдите си. — Моите вещи! — възкликна през смях. — Моите, моите, моите вещи! Мислех, че повече няма да ги видя! Виж, ще ме оставиш ли да ги разгледам?

Джоузи се поколеба, после се изправи.

— Затвори вратата, ако обичаш — добави гостенката. — Да не забравиш да се отбиеш при Клоуи и да ми вземеш сандвич. — Тя извади от чантата някаква блуза, притисна я до лицето си и я помириса. Намръщи се и отново подуши дрехата. — Шантава работа. Не мирише като преди.

Преди да затвори вратата, Джоузи се обърна. Неканената й гостенка изваждаше друга блуза.

Джоузи поклати глава и си каза, че ако Дела Лий беше сладкиш, щеше да е кифличка. Не от твърдите, с които ще си счупиш зъбите, а от онези с плънка от сладко, дето ги дъвчеш с такава наслада, че се просълзяваш, а устните ти се разтеглят в усмивка, която искаш никога да не помръква.

— Джоузи! — отново извика Маргарет.

Джоузи забърза по коридора и надолу по стълбището.

Винаги, след като вземеше приспивателно, Маргарет вперваше очи в една и съща снимка, защото после често сънуваше онзи мъж. На фотографията бе на трийсет и една, но изглеждаше много по-млада. Всъщност доскоро никой не би й дал годините. Ала застанеше ли пред огледалото напоследък, виждаше непозната жена. Не онази красавица на снимката, а старица, която се опитва да запази красотата си, само че лицето й вече не е свежо и бръчките й са като пукнатини. Приличаше на добре съхранявана, но все пак съсухрена зимна ябълка.

Преди много години, когато още бе млада, много по-млада, отколкото на снимката, тя си въобразяваше, че ще бъде по-щастлива, като напусне Ашвил и заживее в Балд Слоуп. Най-вече защото щеше да е далеч от родителите си и вечните им натяквания. Беше едва на двайсет и три, когато се омъжи за Марко — брак, уреден от баща й. Марко беше с близо двайсет и четири години по-възрастен от нея, но беше богат, чаровен и не държеше тя да му роди деца, ето защо Маргарет се утешаваше, че положението й би могло да бъде много по-тежко. Сбъднала се беше мечтата й да не живее със семейството си и да не се грижи за по-малките си братя и сестри. Родителите й също сбъднаха мечтата си да бъдат състоятелни. Само че тя не подозираше колко самотна ще е в това непознато градче с красиви готически сгради в центъра и населено с хора, чиято единствена грижа беше как да оцелеят, привличайки повече туристи в курорта. Много скоро разбра, че Марко не желае самата нея, а само красива съпруга, произхождаща от стара южняшка фамилия. Ала след като навърши трийсет и една, в продължение на цяла прекрасна година Маргарет вече не беше самотна. Беше щастлива за пръв и последен път в живота си.

Снимката беше направена на някакъв пикник и мъжът случайно бе попаднал в обектива — по принцип не биваше да го виждат близо до нея. Преди години тя го изряза от снимката; смяташе, че постъпва правилно, като го изхвърля от живота си. Само че ръката му още се виждаше — ръка на млад мъж, докосваща нейната. Младият мъж не беше съпругът й.

Чуваше как Джоузи ходи напред-назад в стаята си. Отгоре на всичко си говореше сама, което бе нещо ново. Маргарет се питаше дали е повод за тревога. Днес дъщеря й се забави прекалено, когато я изпрати за ментоловото масло, при това се оказа, че Нова Бери не е готова с поръчката. Джоузи бе вършила нещо друго. Сърцето й се сви при мисълта, че дъщеря й си позволява да се отклонява от предначертания й път. Тя, Маргарет, бе жертвала всичко заради този живот, тази къща, тези пари. Същото очакваше и от Джоузи.

Чу някакво стъргане отгоре, като че ли дъщеря й влачеше нещо по пода на стаята си.

— Джоузи! — извика и пъхна снимката под възглавницата си.

Измина около минута, но дъщеря й не отговори.

— Джоузи! — отново извика.

След малко Джоузи почука и влезе в спалнята й. Маргарет си даваше сметка, че не е добра майка. Само че много по-лесно щеше да прости ужасното поведение на дъщеря си в детството й, всичките скъпи предмети, които малката изпочупи, всичките й капризи и пристъпи на истерия, съпроводени с драскане, ритане и хапане, ако тя не беше одрала кожата на Марко. Марко, който веднъж седмично извеждаше дъщеря им на разходка с колата, защото тя, Маргарет, го беше принудила. Къде беше той през останалото време, когато малката крещеше и чупеше скъпите порцеланови фигурки и сервизи? През първите девет години от живота на дъщеря си тя безпомощно я наблюдаваше и се питаше дали грозноватото и разглезено момиченце е нейното наказание. Родила го беше от отчаяние и напук на съпруга си. И навярно си беше получила заслуженото. Обаче Марко, независимо дали беше женен или не, можеше да прави каквото си иска, без да си понесе последствията. Според нея мъжете бяха крадци.

— Лошо ли ти е, майко? Искаш ли нещо?

— Какво правеше преди малко? Чух как влачиш нещо в стаята си.

— Бях седнала до бюрото и отместих стола. Смятам да си легна. Вече няма да вдигам шум.

— Добре — промърмори Маргарет, но преди дъщеря й да тръгне към вратата, я спря: — Джоузи?

— Да, майко?

— Изхвърли ли вехтия противен пуловер?

— Да, майко.

— Повярвай, че не се заяждах онзи ден. Наистина не ти отива.

— Да, майко.

Всъщност червеният пуловер много отиваше на Джоузи. И всеки път, когато го носеше, Маргарет осъзнаваше нещо, което я плашеше.

Дъщеря й се разхубавяваше.

Проследи я с поглед, докато излизаше.

„Бях красива, най-красивата жена в града — помисли си. Отново извади снимката. — Само че това беше преди цяла вечност.“