Вкусът на мечтите

Дванайсета главаГосподин Шоколад с лешници

Най-сетне дойде дългоочакваният понеделник. Вечерта Джоузи застана пред огледалото на тоалетката си и подръпна късметлийския си червен пуловер. Беше го комбинирала със сива вълнена пола, която носеше много рядко, защото майка й не я харесваше заради дискретната червена бродерия по ръба. Нямаше подходящо поло, затова беше облякла блузка на Дела Лий. Под пуловера нямаше да си личи, че й е тясна.

Разпуснала си беше косата и бе укротила буйните си къдрици. И се беше гримирала под вещите напътствия на Дела Лий.

Най-сетне се извърна от огледалото и взе палтото си. Облече го, но пръстите й трепереха толкова силно, че не можа да го закопчае. Ядоса се на себе си и примирено отпусна ръце.

За четирийсети път отиде до прозореца. Обзе я паника и сякаш я стисна за гърлото. Отвън беше спрял джип, какъвто не беше видяла преди няколко минути.

— Божичко! Той е тук!

Дела Лий вдигна поглед. Още не беше довършила колажа си. Сега се беше захванала да залепи върху капака на кутията със „съкровищата“ си всички снимки, изрязани от туристическите списания. Започнала беше с буквите, които образуваха фразата BON VOYAGE.

— Какво ти става, бе, малката? Защо си провесила нос, като че ли са ти потънали гемиите? Нали искаше тъкмо това?

Джоузи се обърна към неканената си гостенка, която днес беше забучила в косата си няколко молива:

— Вярно е. Обаче не знам какво иска той.

— Според мен е повече от ясно, след като те покани на среща.

— В това е въпросът. Защо ме покани? Може би е длъжен да отиде с някого и не го интересува коя ще го придружава. Може би ме съжалява. Преди да ме покани, настоя да узнае какво изпитвам към него, сякаш да изтъкне, че ми прави услуга. — Внезапно й се прииска да се шмугне в тайното си скривалище и да се натъпче с всякакви сладки неща — десертчета с бадемов пълнеж, кексчета с крем и най-вече с любимия шоколад с лешници. С копнеж впери поглед в подвижната преграда между дрешника и тайника.

— А, не! Не си го и помисляй! — отсече Дела Лий, като видя изражението й. Остави настрана колажа и разпери ръце: — Тук нищо не е реално. Животът ти е отвън и те чака!

Джоузи затвори очи. Само едно желаеше повече от десертчетата с бадемов пълнеж, кексчетата с крем и шоколада с лешници.

Адам!

Взе чантата си, отвори вратата, но спря на прага:

— Нали ще си тук, като се върна?

— Засега оставам — отвърна Дела Лий. — Усмихни се, за бога. Не отиваш на екзекуция!

Джоузи слезе на долния етаж и влезе в дневната. Хелена пришиваше миниатюрни кръстчета в подгъва на някаква рокля, Маргарет четеше списание с разтърсващи изповеди на жени, което криеше под възглавницата на стола си, за да не види някой, че тя се интересува от подобни булевардни теми. Телевизорът работеше, но звукът беше намален.

Маргарет вдигна глава, свали си очилата и се ококори:

— Какво е това?!

Дъщеря й решително изпъна рамене.

— Мамо, знам, че ще се изненадаш, но след малко някой ще позвъни на вратата. Имам среща с един човек. Няма да се бавя. Ако ти потрябва нещо, Хелена е на разположение. Не се тревожи, всичко ще е наред.

Прислужницата продължи работата си и само се усмихна.

— Пак си с този пуловер — намръщи се Маргарет, сякаш не бе чула какво каза дъщеря й. — Излъга ме, че си го изхвърлила.

— Да.

— И си гримирана!

— Да.

— Сто пъти съм ти казвала, че гримът те състарява и ти придава вид на лека жена.

— Мамо, не чу ли, че отивам на среща? — На вратата се позвъни и Джоузи почувства, че й се зави свят. — Това е той. Предупредих го, но много настояваше да се запознае с теб. Моля те, дръж се учтиво.

— Кого си предупредила? Какво си казала по мой адрес?

Джоузи отиде да отвори. Адам изглеждаше чудесно. Носеше кремав пуловер и кожено яке. Усмихваше се. Докога ли? Преди да проговори, тя го хвана под ръка и прошепна:

— Предварително те моля за извинение.

— За какво? Та ти трепериш! — Щом прекрачи прага, той се огледа и възкликна: — Еха! За пръв път влизам във вашата къща. Разкошна е!

Джоузи го въведе в дневната. Понечи да измъкне ръката си, но той не й позволи. Идваше й да се разплаче. Преглътна сълзите си и промълви:

— Адам, това е Хелена. А това е майка ми — Маргарет Чирини.

— Вече сме се виждали — усмихна се той. — Радвам се обаче, че се запознахме официално.

Маргарет повдигна вежди:

— Ти си пощальонът.

— Да.

— Не може да бъде! — Тя се засмя. Лошото й настроение, което продължаваше вече цяла седмица, изведнъж се подобри. — О, Джоузи, Джоузи, Джоузи!

Адам озадачено изгледа Джоузи. Тя само поклати глава и още по-силно се вкопчи в ръката му. „Дръж се — искаше да му каже. — Не се поддавай на провокациите й!“

Майка й се обърна към Адам:

— Извинявам се от името на дъщеря си. — Вече не се смееше, а се кискаше. — Доста е неопитна в сърдечните дела. Отдавна забелязах, че има слабост към всичко, пристигащо по пощата, но не подозирах, че пощальонът е нейната слабост. Миличка, той не идва всеки ден заради теб. Това му е работата. Посещава всички абонати. — Стана и тръгна към тях, без да си вземе бастуна. Никога не го използваше пред посетители. — Ужасно неловка ситуация. Млади човече, върви си. Не се чувствай задължен към дъщеря ми.

— Вероятно ще ви разочаровам, но всъщност отдавна идвам само заради нея. Приятна вечер, госпожо Чирини. — Без да пуска ръката на Джоузи, той се обърна и я поведе към външната врата. Щом излязоха на верандата, подхвърли: — Да разбирам ли, че не се шегуваше, когато ме предупреди и за прислужницата, която правела уроки?

Преди Джоузи да отговори, Хелена излезе на верандата и й подаде нещо:

— Олдси, вземи. — Като видя как младата жена се поколеба, сякаш не искаше да пусне ръката на Адам, тя с жест й показа, че иска от нея да протегне дланта си. Джоузи погледна Адам, после неохотно се подчини. Прислужницата пусна в шепата й монета от двайсет и пет цента и три боядисани камъчета. — Тебе пазят.

Джоузи нямаше да се изненада, ако в този момент Адам побегнеше.

— Благодаря, Хелена.

Прислужницата се обърна към него и размаха пръст:

— Олдси обича поща. Ти бъде добро момче. — Обърна се и влезе обратно в къщата.

За миг настъпи тишина. Джоузи се взираше в шепата си, Адам — във вратата.

— Урочаса ли ме? — попита той след малко.

— Само три оранжеви камъчета. Размина ти се.

Той хвана дланта й и се наведе да разгледа странните талисмани. След онази нощ в снега я докосваше много често. Дали означаваше нещо?

— Какво символизират трите камъчета? — попита.

— Че Хелена държи на мен.

Адам се засмя и я накара да свие шепата си:

— В такъв случай я харесвам. Да тръгваме. — Поведе я към джипа и й помогна да се качи, после седна зад волана и потегли. И двамата мълчаха, сякаш се чувстваха неловко. Тя често го поглеждаше; искаше й се да запомни всеки миг от тази вечер, същевременно се питаше кога ще е най-подходящият момент да го попита защо я покани на среща. Може би трябваше да изчака до края на вечерта. Може би дотогава щеше да разбере причината. Най-сетне Адам се покашля и каза: — Разкажи ми за майка си.

Тя притеснено се размърда на седалката:

— Какво те интересува?

— Винаги ли се държи така?

— Не отричай, че те предупредих.

— По-възрастна е, отколкото си мислех. Повече й подхожда да ти е баба.

— Ако те чуе, ще те намрази още повече. Родила ме е на четирийсет и седем години. Баща ми е бил на шейсет и девет.

Той подсвирна:

— Или си ги изненадала, или дълго време не са могли да имат деца.

— Още не знам отговора.

— И аз — замислено промърмори Адам. — Признавам, че „любезното“ посрещане ме извади от релси. Споменах ли, че тази вечер си много красива? Открай време харесвам този пуловер.

Джоузи се извърна към него:

— Позна ли го?

Адам кимна:

— Беше с него, когато те видях за пръв път.

Дори да беше имала някакви съмнения, те бързо се разсеяха. Пуловерът наистина притежаваше магическа сила.

— Само не ме карай да го свалям.

— Моля?

— Уф, глупаво се получи — побърза да каже тя. — Мисълта ми беше, че отдолу съм по много впита блузка. Доста е вулгарна.

Той я погледна и се усмихна:

— Възбуди любопитството ми.

Джоузи извърна глава:

— Не знам как ми се изплъзна. Беше едно от нещата, които не биваше да казвам.

— Списък ли си изготвила? Между другото, харесвам вулгарни жени.

— Тази вечер и ти изглеждаш прекрасно — подхвърли тя, за да смени темата.

— Стига да искаш, аз ще си сваля пуловера. Не предлагам нищо вулгарно, но имам много интересни белези.

— Да прекратим този разговор, става ли? — Джоузи въздъхна.

Адам се засмя:

— Виж, може да пропусна да ти го кажа по-късно, затова го чуй сега — изкарвам си страхотно.

Началникът на пощата бе поканил гостите си в Клуба на ветераните от войните. Залата беше украсена със серпентини и гирлянди, масите бяха отрупани с печени меса и десерти с глазура. А най-много изобилстваше смехът, който отекваше в просторното помещение.

Адам беше намерил тази работа съвсем случайно. От пристигането му в Балд Слоуп и злополуката бяха изминали само няколко месеца, по препоръка на рехабилитатора той още ходеше на фитнес. Там срещна кварталния пощальон, който му съобщи, че се пенсионира и си търси заместник. Адам си каза, че ходенето пеш ще е полезно за възстановяването му и се яви на изпита. След пробния период го назначиха за постоянно.

Не след дълго научи, че клонът, обслужващ центъра на града, е наричан от пощальоните „Инвалиден рай“. Повечето служители в него бяха запалени скиори, които бяха дошли в Балд Слоуп само заради снежните писти, но поради една или друга причина бяха останали в градчето. Половината от тях бяха пострадали при злополуки на шанцата. Не се оплакваха — напротив, обръщаха всичко на шега и пак се качваха на ските. Знаеха за тежките травми на Адам и сигурно се питаха защо не е напуснал градчето, след като вече не припарваше до пистата. Обаче никой не му зададе този въпрос. Изглежда, усещаха нежеланието му да говори за нещастието си.

Щом двамата с Джоузи влязоха в залата, веднага станаха център на вниманието. Адам го очакваше. Не предполагаше обаче, че след секунди няколко от присъстващите жени ще се втурнат към нея и ще я обсебят. Едната беше Сабрина — пощенска служителка, която се гордееше, че знае всичко за колегите си. Само той се беше оказал костелив орех и още не се беше добрала до тайните му. Джоузи се обърна и го погледна, сякаш питаше: „Нормално ли е? Така ли правят с всички?“ Адам се усмихна и понечи да я последва, в същия момент Сабрина й каза нещо и тя се засмя.

Той спря като ударен от гръм.

Досега не я беше чувал да се смее… не и толкова невъздържано и без капчица притеснение. Смехът й беше звънлив като камбанка, чист като изворна вода.

Адам се облегна на стената и продължи да я наблюдава от разстояние. Изненада се, като видя, че за разлика от него тя общува с колегите му много свободно. Личеше, че се забавлява. Без него.

Вярно, че отдавна не беше излизал с момиче, но нали смисълът да отидеш на среща с някого беше да сте заедно. Тогава защо стърчеше до стената?

Едва когато гостите започнаха да се разотиват, той прекоси залата и се приближи до Джоузи, която седеше заедно със Сабрина и още няколко жени:

— Готова ли си да тръгваме?

Сабрина я сръга с лакът, сякаш тъкмо бяха клюкарствали по негов адрес.

Двамата се сбогуваха с познатите си и излязоха. Небето вече беше обсипано със звезди, напомнящи дупчици от топлийка в черно кадифе.

— Искаш ли да пием кафе? Може и да се поразходим в парка, става ли? — подхвърли Адам.

Тя беше поруменяла от радостна възбуда и още се усмихваше. Изведнъж Адам разбра, че много рядко й се случва да бъде естествена и да общува с хора, които не я познават. Затаи дъх, очаквайки отговора й, очаквайки да му каже, че наистина иска да остане насаме с него.

— С удоволствие — промълви Джоузи.

— Чудесно. — Той й отвори вратата на джипа и за миг усети аромата на мента.

Взеха си кафе от заведението, наречено „Брей! Бива го!“, което се помещаваше в голямата книжарница в центъра на града. Тази сграда, наскоро ремонтираният хотел „Даунтаун“ и няколко магазина бяха построени така, че заобикаляха Съдебната палата и големия парк. Магазините вече бяха с коледна украса — мигащи разноцветни лампички, варак и лъскави гирлянди. Дори голите клони на дърветата в парка бяха окичени с лампички. Обществената библиотека, която се намираше през една улица, се извисяваше като грамада, посребрена от лунните лъчи. Приличаше на многоетажна торта, от която Бог можеше да си отреже голямо парче.

Двамата бавно вървяха през парка и отпиваха от картонените чаши с кафе.

— Погледни! — Той посочи библиотеката.

— Красива е, нали? Цяла вечност не съм стъпвала там. Навремето една моя частна преподавателка на име Холи измоли от майка ми разрешение няколко пъти седмично да провеждахме занятия в обществената библиотека. С нея по цял ден висяхме в интернет и много се забавлявахме. От всичките ми частни учители само Холи не се страхуваше от мама. За съжаление беше дошла в Балд Слоуп само за сезона. — Докато говореше, тя се взираше в мрака, после се обърна към Адам: — Не съм ходила на училище, преподавателите идваха у дома.

— Знам. Съседката ти госпожа Фъргюсън вече ме осведоми.

Джоузи се сгуши в яката на палтото си:

— Подозирам, че мнозина са ти говорили за мен.

Той се приведе към нея и шеговито подхвърли:

— Защото си дъщеря на блаженопочившия и велик Марко Чирини.

Джоузи вдигна глава и го погледна:

— А ти кой си, Адам Босуел? Дори колежките ти знаят много малко за теб. Май искаха да изтръгнат информация от мен, но нямаше какво да им кажа. Дори да знаех, пак щях да си мълча, защото сигурно не искаш да се занимават с теб.

— Ще споделя с теб всичко, което те интересува, Джоузи. Само попитай.

Тя се поколеба, после промълви:

— Виж, няма да се обидя, ако признаеш, че си искал да те придружа само на това празненство. Не очаквам бог знае какво. Онази вечер в снега… благодаря, че сподели с мен тайната си. Обаче не си длъжен да ми разказваш повече…

— Това ли било! — Изпита толкова силно облекчение, че му идваше да заподскача. — Джоузи, не ми трябваше придружителка за тържеството на шефа. Поканих те на среща, за да бъда с теб. С теб, чуваш ли? Питай каквото искаш и ще ти отговоря.

Тя се поколеба:

— Май си изгубих мисълта.

— Тогава слушай. — Разказа й, че е израснал в Калифорния, че още като юноша участвал в състезания по ски и как се озовал в Балд Слоуп, след като научил за опасните писти. Сподели, че след злополуката вече не се вижда с приятелите, с които се е спускал по стръмните планински склонове. Разказа й как е започнал работа в пощенската станция и как Брет, доведеният му брат, с когото много се обичали, всяка седмица се обаждал по телефона да го увещава да се върне в Чикаго.

— Ти обаче смяташ да останеш тук, нали? — промълви Джоузи.

— И преди ме попита същото. Защо? Нима мечтаеш да напуснеш родния си град?

— Искам го толкова силно, че понякога чак ме боли! — разпалено възкликна тя. — Прекалено много хора, особено онези от висшето общество на майка ми, още ме смятат за противното и зло момиченце, каквото бях навремето. Прекалено много злобни клюки се носят по мой адрес. Не се преструвай, че не си ги чувал.

Адам спря под една старомодна улична лампа и изхвърли в контейнера за смет чашите от кафето.

Втренчи се в Джоузи и усети как в гърдите му се надига паника.

— Какво ще сториш, ако напуснеш града? — попита със свито сърце.

— Ще пътувам, ще видя градове и страни, за които само съм чела.

— Ами майка ти?

— Понякога ми се струва, че само чакам тя да ми прости за всичко, което й причиних; чакам да ми каже: „Вече си свободна. Живей си живота.“

— Не бива да чакаш разрешение, Джоузи. Отдавна е трябвало да го направиш. Виждам, че можеш. Животът е пред теб. Трудно ми е да обясня какво изпитвам, като си помисля за това. Усещането е като физическа болка. Иска ми се да взема мъничко от онова, което имаш, и да го погълна. Иска ми се отново да очаквам с нетърпение бъдещето.

— Наистина ли? — промълви тя. — Не ме ли лъжеш?

Луната бе изтъкала паяжина от светлина около косата й. Той пристъпи към нея.

— Не. — Наведе се бавно, взирайки се в лицето й, сякаш не беше сигурен в реакцията й.

— Адам? — прошепна Джоузи миг преди устните им да се докоснат.

Той леко се отдръпна.

— Не го прави, ако не е продиктувано от сърцето ти. Не го прави, защото аз го искам или от съжаление.

— Аз го желая, Джоузи.

— Добре тогава. — Тя въздъхна, сякаш се подготвяше за тежко изпитание.

Досмеша го. Побърза да извърне глава, докато се овладее.

— Не ме разсмивай — промърмори. — Не мога да те целуна, докато се усмихвам.

— Извинявай.

Адам я погледна в очите и бавно, много бавно притисна устни до нейните. Не бе подготвен за онова, което последва. Паниката и напрежението изведнъж го напуснаха и целият се изпълни с нея — откритата, емоционална и оптимистично настроена Джоузи. Хвана я за раменете, като че ли се страхуваше да не му се изплъзне, устните му сякаш й задаваха най-съдбовния въпрос. Разбра ли го тя? Да, ако се съдеше по реакцията й.

Зацелува я още по-страстно. Хвана ръцете й и ги обви около шията си, после пъхна длани под палтото й и я придърпа към себе си. Повдигна пуловера й. Джоузи неволно ахна, когато ледените му пръсти докоснаха гърба й под тясната блузка.

Той леко се отдръпна:

— Студено ли ти е?

— Не.

Без да откъсва очи от лицето й, Адам плъзна ръце около кръста й и усети как тя потръпва в очакване на ледената милувка.

Отново я зацелува, дори по-пламенно отпреди. Измъкна едната си ръка изпод пуловера й и притисна Джоузи до себе си, сякаш искаше да се слеят. Тя гърлено изстена, отдавайки се на ласките му, трепереща от желание и от боязън.

„Бързо! — помисли си той. — По-бързо! По-бързо!“

Изведнъж се опомни и отстъпи назад. За пръв път след злополуката бе изпитал позната радостна тръпка, отново се беше почувствал жив. Само че открай време прибързваше. Това беше запазената му марка. Причината за провала му. Дълбоко си пое дъх, опитвайки се да се вземе в ръце.

— Аз… ще те изпратя до вас — промърмори и прокара пръсти през косата си. — Иначе прислужницата ти може да ме урочаса, да ме накаже с някакво проклятие.

— Обещай, че пак ще го направиш — тихичко каза тя.

Адам се засмя:

— Отсега нататък няма да пропусна нито една възможност. — Прегърна я през кръста и се вкопчи в нея, като че ли търсеше опора. Имаше чувството, че виси на косъм и всеки миг ще падне в пропастта. Ала Джоузи му вдъхваше увереност, че ще се справи, че няма да се остави смъртта да го победи. Чувството беше прекрасно, но и малко го плашеше.

Двамата отново тръгнаха по алеята.

— Я повтори! — обади се от дрешника Дела Лий тъкмо когато Джоузи вече се унасяше.

— Той ме целуна — сънено измънка тя.

— Не така! Кажи го като преди.

Джоузи се усмихна:

— Беше най-прекрасната първа целувка в историята на първите целувки. Бе сладка като захар. И топла като пай. Светът се отвори пред мен, стори ми се, че пропадам. Не знаех къде се намирам и не ме беше грижа. Защото единственият, който ме интересуваше, бе до мен.

Двете замълчаха. Джоузи отново се унесе и Дела Лий отново смути съня й:

— Мисля, че раят е нещо като първата целувка.

— Надявам се.

— И аз.

Декемврийската сбирка на дамския клуб беше в четвъртък следобед и Маргарет очакваше, че Джоузи ще откаже да я заведе с колата. Цяла седмица се самонавива, докато започна да изпитва искрено негодувание и се вживя в ролята си на нещастна жена, забравена от всички и най-вече от дъщеря си. Имаше и друга възможност, която й беше още по-неприятна от това да си остане вкъщи — Роули да я вземе с таксито, за да му служи като параван, докато флиртува с Анабел. Джоузи спокойно можеше да й скрои подобен номер. Беше прекалено заета да говори по телефона с пощальона и с онази Финли и пет пари не даваше за майка си. А пък и сутрин вечно бе умърлушена, сякаш си лягаше много късно. Какво ли правеше по цяла нощ?

Обаче се оказа, че напразно се е ядосвала. В уречения час Джоузи влезе в дневната и попита майка си дали е готова.

В разстояние на един месец коренно се беше променила. Напомняше на Маргарет за братовчедките на Марко, които един ден неочаквано пристигнаха в Балд Слоуп направо от Италия. Бяха магически жени — дългокоси и едрогърди — и пристъпваха грациозно като балерини. Всяко тяхно движение бе съпроводено от мелодичното иззвънтяване на гривните им, напомнящо звука на камбанки, полюшвани от вятъра. Маргарет (тогава още младоженка) бе запленена от тях, но само след час Марко ги отведе в Ашвил, където останаха, докато си заминаха обратно за родината. Той се срамуваше от тях, защото бяха земни и първични, чувствени и необразовани. В къщата му никога повече не стъпиха родственици от Италия.

— Хм, изненадвам се, че си тук — заядливо подхвърли Маргарет.

— Защо? — Джоузи си сложи ръкавиците.

— Мислех, че си заета с по-важни дела.

— Грешиш, мамо.

Маргарет критично я огледа — това беше единственото й оръжие.

— От кой битпазар купи този шал?

Дъщеря й машинално го докосна:

— Не е от битпазар, а от магазина на Нова Бери.

— Сто пъти съм ти казвала, че този цвят не ти отива.

— Аз пък съм на обратното мнение.

— Твоят пощаджия ли ти го каза?

— Всъщност да.

Изведнъж Маргарет осъзна, че изпитва завист. Завиждаше на дъщеря си, защото в живота й имаше мъж, с когото тя бе щастлива, който й правеше комплименти, който й казваше, че червеното много й отива. Ужаси се от себе си, безмълвно мина край Джоузи и тръгна към колата.

След малко спряха пред къщата на госпожа Херцог, където се провеждаха ежемесечните сбирки на клуба. Роули вече беше пристигнал и тъкмо отваряше вратата на таксито, за да слезе Анабел Дрейк. Пред неговия автомобил беше спряло второ такси и шофьорът помагаше на друга дама фирмата „Таксита Пелам“ процъфтяваше покрай възрастните дами от висшето общество и многобройните скиори и туристи и разполагаше с три коли и два минибуса. Анабел видя Маргарет и я изчака, за да влязат заедно. Джоузи ги последва.

— Знаех си, че тези слухове за двама ни ще изплашат Роули. — Анабел кокетно се усмихна. — Днес ни в клин, ни в ръкав ми каза: „Добре, че Маргарет се съгласи да пътува с нас.“ Смятам, че ще е по-спокоен, ако винаги съм с приятелка, та злите езици да престанат да ме изкарват негова любовница. Защо по-често не се возим заедно, скъпа моя?

Маргарет се обърна. Роули стоеше на тротоара и ги наблюдаваше.

Събранието на дамското дружество започна по-късно от обявения час, защото всички обсъждаха последната новина — тази сутрин в река Грийн Коув бяха открили труп. Маргарет беше научила за случилото се от Хелена, която говореше само за това по време на закуската. После прислужницата буквално превъртя — заокачва над вратите торбички, пълни с бог знае какво, и подскачаше при всеки звук. Щората от градчето още не бяха забравили убийството, извършено от Бийзли, и дамите на сбирката тревожно мърмореха помежду си: „Пак ли убийство? Няма ли кой да ни защити? Не е редно да има престъпления в Балд Слоуп.“

Маргарет не се включи в разговора. Вятърничавите брътвежи бяха за глупачки, неуверени в себе си и в решенията си. Тя не желаеше да се приравни с тях. Приближи се до прозореца и погледна навън. Роули стоеше до таксито си. Тя не разбираше защо беше изтърсил пред Анабел онази глупост. Нямаше как да не знае, че онази празноглава жена ще повтори думите му пред нея, Маргарет. По всичко личеше, че събранието няма да започне скоро; тя се обърна и тръгна към външната врата. Джоузи се изправи и я последва:

— Какво има, мамо?

Маргарет отвори вратата:

— Забравих нещо в колата.

— Аз ще ти го донеса.

— Не, аз ще отида.

— Но ти си без палто…

— Няма да се бавя! — сопна се Маргарет и излезе.

Независимо какво беше времето, Роули винаги се облягаше на таксито си и се взираше в къщата, сякаш очакваше да се случи тъкмо това — Маргарет да се приближи до него.

— Анабел ме осведоми какво си казал — започна тя без предисловия. — Намерете си другиго, който да се вози с вас, за да не тръгнат клюки, че сте любовници. — Усети, че в гласа й се прокрадва горчивина, но вече не можеше да се спре. — Отказвам да съм ви параван. Никога не съм ти се подигравала, не съм се държала снизходително. Всъщност правех всичко възможно да не те засегна. Защо ме унижаваш след толкова години? Отказвам да ме замесваш, чуваш ли?

Роули се навъси, но не каза нито дума.

— Марко щеше да те съсипе — продължи тя, макар да знаеше, че вече е прекалено късно за обяснения. — Ти беше в безопасност, докато съпругът ми бе в неведение с кого съм била онази вечер. Можеше да обърнеш нова страница и да заживееш щастливо с жена, която те цени повече от богатството и високото обществено положение. Но след като Марко почина, а ти още не се беше оженил, си казах, че може би още има надежда за двама ни. Явно сгреших. Разбирам защо продължаваш да ме мразиш, защо отказваш да ми говориш. Никога не съм отричала, че аз съм виновна за случилото се. Обаче това не означава, че имаш право да ме замесваш в любовната си историйка с Анабел. Може да съм го заслужила, ала сърцето ми няма да го понесе.

Обърна му гръб и влезе обратно в къщата, вкопчвайки се в жалките останки от достойнството си. Нямаше да завижда на дъщеря си. Нито на Анабел! Беше направила своя избор и до края на живота си щеше да си носи последствията. Точка по въпроса!

Най-сетне събранието приключи и дамите започнаха да се разотиват. Роули чакаше Анабел, но намръщено се втренчи в Маргарет и я проследи с поглед, докато двете с Джоузи вървяха към кадилака.

Щом се прибраха у дома, Хелена побърза да заключи вратата. Взе палтото и чантата на Маргарет и предупреди майката и дъщерята да не се подхлъзнат върху оранжевите камъчета, които бе наредила край праговете на всички помещения.

Джоузи забърза към стаята си. Маргарет примирено въздъхна и отиде в дневната, за да изчака прислужницата да й занесе чаша с вода и болкоуспокояващото, което вземаше след всяко пренапрежение. Докуца до любимото си кресло и се отпусна на него.

На вратата се позвъни и тя се намръщи. Нямаше настроение да посреща гости. След малко се появи Хелена, само че не носеше нито хапче, нито чаша с вода.

— Кой беше… — подхвана Маргарет, но си глътна езика, като видя зад гърба й Роули Пелам.

— Ако обичате, излезте — каза той на прислужницата. — С госпожа Чирини искаме да поговорим насаме.

Хелена недоверчиво го изгледа, очите й се стрелнаха към оранжевите камъчета на пода. Сигурно си мислеше, че този човек не е толкова лош, щом е могъл да прекрачи прага.

Роули я изчака да излезе и затвори вратата на дневната. Изражението му не вещаеше нищо добро. После заговори на Маргарет за пръв път от четирийсет години:

— Крайно време е да се изясним!

Очите й блеснаха. Роули й беше проговорил! Вече не беше плах и отстъпчив младеж, а мъж с тежест и авторитет. Години наред го бе наблюдавала отдалеч и едновременно харесваше и ненавиждаше промените, настъпили у него. Допадаше й самочувствието му, дразнеше я мисълта, че се е издигнал, макар тя да не е била до него.

— Първо, не съм любовник на Анабел Дрейк, но дори да бях, това не засяга нито теб, нито когото и да било. Второ, нямах представа, че не си ме издала пред мъжа си. През цялото време мислех, че знае с кого си била. Трето, не си криви душата! Четирийсет години не ти казах нито дума, защото ти ме накара да обещая, че никога повече няма да ти проговоря пред други хора.

Маргарет подскочи от изненада:

— Моля?

— Не помниш ли? — недоверчиво попита той. — С теб стояхме на вашата веранда. Исках да отмъстя на мъжа ти, особено след като видях как те е подредил. Но ти настоя да си тръгна, буквално ме прогони. Толкова беше тъжна! Бях готов на всичко, за да те утеша. Накрая ме принуди да обещая, че вече никой няма да ме чуе да ти говоря.

Тя заклати глава като кукла на конци:

— Не може да бъде! Да, бях се нагълтала с успокоителни, но не вярвам, че съм те принудила да дадеш такова обещание. Знам за семейната ви традиция, затова винаги внимавах, когато те молех за нещо.

— Явно не си внимавала достатъчно.

Всеизвестно беше, че мъжете от фамилията Пелам трудно даваха обещания, защото нямаха право да ги нарушат. Не ставаше въпрос само за старомодна почтеност, а бе заложено у тях генетично като сините им очи и червеникавата им коса.

— Разбира се, единственият… — Изведнъж гласът му секна, но устните му продължиха да се движат, сякаш той не беше разбрал, че е изгубил дар слово. Маргарет озадачено го изгледа, питайки се какво е станало с него, после забеляза, че вече не са сами. Хелена беше влязла толкова безшумно, че не я бяха усетили. Устните на Роули престанаха да се мърдат и двамата с Маргарет изчакаха прислужницата да остави на масичката чаша вода и болкоуспокояващото и отново да излезе.

Той отново заговори:

— След онази нощ те видях само веднъж, и то на публично място. Нямаше как да ти кажа колко ми липсваш и колко те желая. Обвиняваш ме, че и след смъртта на Марко не съм пожелал да започнем отново. Но как можех да ти кажа, че не съм престанал да мечтая за теб? Ти ме избягваше като чумав. Бе взела решение и не го наруши нито веднъж.

Маргарет взе чашата и отпи глътка вода. Устните и пръстите й трепереха.

— Помниш ли любимото ни местенце в горичката зад стария летен театър?

Тя притисна длан към сърцето си, след секунда се престори, че само е искала да оправи брошката си.

— Разбира се, че го помня.

— Веднъж, след като се любихме, ти впери в мен прекрасните си сини очи. Прошепнах ти: „Обичам те, Маргарет, ще те обичам вечно.“ А ти попита: „Обещаваш ли?“

— Божичко! — промълви тя. — Как съм могла да го кажа!

Роули я погледна в очите:

— Открай време знаеш, какво искаш и открай време ти се възхищавам заради това. А пък аз бях нерешителен младеж, все не можех да се определя. Колебаех се дали да продължа обучението си, да остана в армията или да се върна у дома. После се запознах с теб. От този ден нататък животът ми бе подчинен само на желанието да те имам, Маргарет. Изборът беше мой и самият факт, че бях проявил решителност, ме изпълваше с удивление и радост. Да, обещах да те обичам и това бе най-лесното обещание, което съм давал.

Тя сведе очи. Струваше й се, че сърцето й ще се пръсне. Чу как той завъртя валчестата дръжка на вратата и рязко вдигна глава.

Кой допускаше грешка в този момент? Бог, задето, макар й незаслужено, й даваше втори шанс, или тя, задето отказваше да се възползва?

— Чакай, Роули — промълви.

Той спря, но остана с гръб към нея.

Маргарет дълбоко си пое дъх и каза онова, което трябваше да изрече преди четирийсет години:

— Моля те, не си отивай.