Войната на Калибан

9. Авасарала

Докладът бе дълъг повече от три страници, но Сьорен беше успял да намери човек, който имаше куража да си признае, когато не знае всичко. На Венера ставаха странни неща, по-странни, отколкото знаеше или предполагаше Авасарала. Мрежа от нишки бе обвила планетата, образувайки широки петдесет километра шестоъгълници, и с изключение на факта, че те навярно пренасяха свръхнагрята вода и електричество, никой не знаеше какво представляват. Гравитацията се бе увеличила с три процента. Вихрушки от бензол и сложни въглеводороди се носеха по двойки, като състезателки по синхронно плуване, през кратерите, образувани, когато останките от станция Ерос се бяха разбили в повърхността. Най-бляскавите умове на Слънчевата система се взираха в данните с увиснали ченета и причината никой още да не се паникьосва беше, че не можеха да стигнат до съгласие за какво трябва да се паникьосват.

От една страна, венерианската метаморфоза бе най-могъщото оръдие на науката за всички времена. Каквото и да се случваше там, то протичаше пред погледите на всички. Нямаше споразумения за секретност, нито антиконкурентни договори, за които да се тревожи човек. Всеки, разполагащ с достатъчно чувствителна апаратура, можеше да надникне през облаците от сярна киселина и да види какво става. Анализите бяха секретни, допълнителните изследвания бяха частна собственост, но суровите данни се носеха в орбита около Слънцето, където всеки можеше да ги види.

Само че засега всичко това приличаше на стадо гущери, зяпащи световното по футбол. Меко казано, те не разбираха какво гледат.

Данните обаче бяха недвусмислени. Атаката на Ганимед и пикът в енергийния разход на Венера бяха станали точно по едно и също време. И никой не знаеше защо.

— Добра работа — каза Авасарала.

Затвори ръчния си терминал и погледна през прозореца. Столовата около тях бе изпълнена с тихо мърморене като първокласен ресторант, само че я нямаше гадната необходимост да плащаш за всичко. Масите бяха от истинско дърво и подредени внимателно по такъв начин, че всеки да има хубава гледка и да не може да бъде подслушван, ако не го желае. Днес валеше. Дори дъждовните капки да не шибаха прозорците, закривайки града и небето, тя пак щеше да познае по миризмата. Обядът ѝ — студен саг алу1 и нещо, което би трябвало да е пиле „Тандури“, — стоеше недокоснат на масата. Сьорен продължаваше да седи срещу нея с учтиво изражение на лицето и бдителен като лабрадор.

— Няма данни, които да сочат изстрелване — каза той. — Каквото и да е това на Венера, би трябвало да се е измъкнало, за да стигне до Ганимед, но няма и следа от такова нещо.

— Каквото и да е това на Венера, то си мисли, че инерцията е по желание, а гравитацията не е константа. Не знаем как би изглеждало едно изстрелване. Нищо чудно да са отишли до Юпитер и пеш.

Момчето кимна, признавайки правотата ѝ.

— Как стоят нещата с Марс?

— Съгласиха се да се срещнем тук. Корабите им вече пътуват насам с дипломатическата делегация, включително и техния свидетел.

— Пехотинката? Дрейпър?

— Да, госпожо. Адмирал Нгуен отговаря за ескорта.

— Прави се на добричък, значи?

— Засега.

— Добре. Какво следва? — попита Авасарала.

— Жул-Пиер Мао чака в кабинета ви, госпожо.

— Разкажи ми за него. Всичко, което смяташ за важно.

Сьорен премигна. Мълния озари облаците отвътре.

— Пратих ви резюмето…

Тя усети да я жилва раздразнение, което бе наполовина смущение. Беше забравила, че преглеждането на миналото на мъжа е в списъка ѝ от неща за вършене. Там имаше още трийсет документа, а предната нощ не беше спала добре, измъчвана от сънища, в които Арджун неочаквано умираше. Тя сънуваше кошмари за овдовяване още откакто синът ѝ бе загинал при каране на ски — умът ѝ съчетаваше в едно единствените двама мъже, които някога бе обичала.

Беше смятала да прегледа информацията преди закуска. Но забрави. Само че нямаше да го признае на някакъв си европейски пикльо само защото е умен, компетентен и изпълнява всичките ѝ нареждания.

— Знам какво има в резюмето. Знам всичко — подчерта Авасарала и се изправи. — Това е шибан тест. Питам те какво ти мислиш за важно.

Тръгна към резбованите дървени врати с умишлено бърз ход, за да накара Сьорен да подтичва след нея.

— Той притежава контролния пакет на търговска компания „Мао-Квиковски“ — заговори младежът достатъчно тихо, че гласът му да стигне до нея и после да заглъхне. — Преди инцидента те са били един от главните снабдители на „Протоген“. Медицинското оборудване, радиационните камери, системите за наблюдение и криптиране. Почти всичко, което „Протоген“ са разположили на Ерос или са използвали за създаването на тайната си станция, идва от складовете на „Мао-Квик“ и е превозено с товарни кораби на „Мао-Квик“.

— И той все още е на свобода, защото…? — попита тя, излизайки през вратите в коридора.

— Няма доказателства, че „Мао-Квик“ са знаели за какво е оборудването — отговори Сьорен. — След разобличаването на „Протоген“ „Мао-Квик“ бяха едни от първите, които предадоха информация на разследващата комисия. Ако те — и под „те“ имам предвид „той“ — не бяха предали цял терабайт секретна кореспонденция, Гутмансдотир и Колп може би никога нямаше да бъдат осъдени.

Един среброкос мъж с широк андийски нос, който вървеше срещу тях по коридора, вдигна очи от ръчния си терминал и ѝ кимна, когато се приближиха.

— Виктор — каза тя. — Съжалявам за Анет.

— Лекарите казват, че ще се оправи — отвърна андиецът. — Ще ѝ кажа, че си питала.

— Предай ѝ, че съм казала да скача бързо от леглото, преди на съпруга ѝ да са му хрумнали разни мръснишки мисли — рече тя и андиецът се засмя, докато се разминаваха. После се обърна към Сьорен: — Сделка ли е договорил? Сътрудничество срещу снизходителност?

— Това бе едно от тълкуванията, но повечето хора предположиха, че е лично отмъщение за случилото се с дъщеря му.

— Тя е била на Ерос? — попита Авасарала.

— Тя беше Ерос — поясни Сьорен, докато влизаха в асансьора. — Тя беше първоначалната инфекция. Учените смятат, че протомолекулата се е изграждала, използвайки за модел нейния мозък и нейното тяло.

Вратите на асансьора се затвориха. Кабината вече знаеше коя е тя и къде отива. Спусна се плавно надолу, докато Авасарала повдигаше вежди.

— Значи, когато са започнали преговори с онова нещо…

— Са говорили с каквото е останало от дъщерята на Жул-Пиер Мао — довърши Сьорен. — Тоест те така смятат.

Авасарала подсвирна тихичко.

— Издържах ли теста, госпожо? — попита Сьорен. Лицето му бе напълно безизразно, ако се изключат искриците в ъгълчетата на очите му, които говореха, че е съвсем наясно, че тя го будалка. Авасарала не се сдържа и се ухили.

— Никой не обича умниците — каза тя. Асансьорът спря и вратите се отвориха.

Жул-Пиер Мао седеше пред бюрото ѝ и излъчваше спокойствие с едва доловим оттенък на веселие. Очите на Авасарала се плъзнаха по него, попивайки подробностите: добре ушит копринен костюм, чийто цвят бе някъде между бежово и сиво, оплешивяващо чело, неподложено на медицински терапии, стряскащо сини очи, които вероятно, си бяха такива по рождение. Показвайки открито своята възраст, той сякаш заявяваше, че битката с разрухата на времето и смъртността е нещо недостойно за вниманието му. Преди двайсет години трябва да е бил поразително красив. Сега също беше, но, притежаваше и достойнство. Първият ѝ, животински импулс бе, че иска да го хареса.

— Господин Мао — поздрави тя с кимване. — Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Работил съм с правителството и преди — каза той. Имаше европейски акцент, който би разтопил масло. — Наясно съм с ограниченията. Какво мога да направя за вас, помощник заместник-секретар?

Авасарала се отпусна в креслото си. Буда се усмихваше блажено от мястото си до стената. Дъждът шибаше прозореца и сенките създаваха почти подсъзнателното впечатление, че Мао плаче. Тя събра длани пред себе си, допирайки пръстите им.

— Искате ли чай?

— Не, благодаря — отказа Мао.

— Сьорен! Върви да ми донесеш чай.

— Да, госпожо — отзова се момчето.

— Сьорен.

— Госпожо?

— Не бързай.

— Разбира се, госпожо.

Вратата се затвори след него. Усмивката на Мао изглеждаше уморена.

— Трябваше ли да доведа адвокатите си?

— Тези ебачи на плъхове? Не — поклати глава тя, — с процесите вече се свърши. Не съм тук, за да подхващам наново някой от правните ни спорове. Имам истинска работа за вършене.

— Уважавам това — отбеляза Мао.

— Имам проблем — заяви Авасарала. — И не знам какъв е.

— Мислите, че аз знам?

— Възможно е. Присъствала съм на множество изслушвания за една или друга проклетия. Най-често те са просто упражнения по прикриване на задници. Ако по време на някое от тях изникне чистата и неопетнена истина, то ще е защото някой се е издънил.

Ярките сини очи се присвиха. Топлотата в усмивката намаля.

— Мислите, че аз и моите служители не сме били достатъчно откровени? Заради вас вкарах зад решетките могъщи хора, помощник заместник-секретар. Отрязах си пътя за връщане.

Далечен гръм промърмори недоволно. Дъждът заплющя с удвоен гняв по стъклото. Авасарала скръсти ръце.

— Така е. Но това не ви прави идиот. Все още има неща, за които говорите под клетва, и други, които заобикаляте. Тази стая не се наблюдава. Разговорът ни е неофициален. Трябва да знам всичко, което можете да ми кажете за протомолекулата, но не е било споменато при изслушванията.

Мълчанието се проточи. Тя наблюдаваше лицето му, тялото му, търсеше знаци, но този мъж беше непроницаем. Занимаваше се с това от твърде отдавна и бе прекалено добър в него. Професионалист.

— Понякога разни неща се губят — рече Авасарала. — Веднъж по време на финансовата криза открихме цяло звено ревизори, за които никой не помнеше. Защото така се прави. Вземаш част от проблема, забутваш я някъде и възлагаш на някакви хора да работят по нея, а после вземаш друга част и караш други хора да работят по нея. Съвсем скоро имаш седем, осем, сто различни малки кутийки, в които се върши работа и никой не говори с никого, защото това би било нарушение на секретността.

— И вие смятате…

— Убихме „Протоген“ и вие спомогнахте за това. Питам ви дали знаете за някакви малки кутийки, останали някъде. И силно се надявам да кажете „да“.

— От името на генералния секретар ли питате, или от името на Еринрайт?

— Не. От свое собствено име.

— Вече ви казах всичко, което знам.

— Не вярвам.

Маската му се смъкна. Това продължи по-малко от секунда и не представляваше нищо повече от промяна в ъгъла на гръбнака му и стиснатостта на челюстите му — появи се и изчезна. Беше гняв. Интересно.

— Те убиха дъщеря ми — каза той тихо. — Дори да имах нещо за криене, не бих го крил.

— Как можа това да се окаже точно вашата дъщеря? — попита Авасарала. — Бяха я набелязали ли? Някой я използваше срещу вас ли?

— Просто лош късмет. Намираше се по далечните орбити, опитваше се да докаже нещо. Беше млада, бунтарка и глупава. Опитахме се да я накараме да се прибере у дома, но… тя попадна на грешното място в лош момент.

Авасарала усети някакъв гъдел дълбоко в съзнанието си. Предчувствие. Импулс. Тя го последва.

— Чували ли сте нещо от нея, откакто това се случи?

— Не ви разбирам.

— Откакто станция Ерос се разби във Венера, чували ли сте нещо от нея?

Беше интересно да го наблюдава как този път се опитва да се прави на ядосан. Гневът изглеждаше почти истински. Авасарала не можеше да каже какво точно беше фалшивото. Може би интелигентността в очите му. Усещането, че е по-бдителен отпреди. Истинският гняв замъгляваше разума на хората. А този тук беше гняв, изигран като гамбит.

— Моята Джули е мъртва — изрече той с театрално треперещ глас. — Умря, когато онова скапано извънземно нещо падна на Венера. Умря, за да спаси Земята.

Авасарала контрира меко. Понижи глас и придаде на лицето си изражение на загрижена баба. Щом той играеше роля на наранен човек, тя можеше да играе майката.

— Нещо е оцеляло — въздъхна тя. — Нещо е оцеляло при сблъсъка и всички го знаят. Имам причина да мисля, че то не е останало там. Ако някаква част от дъщеря ви е преживяла тази метаморфоза, тя би могла да се свърже с вас. Да се опита да установи контакт. С вас или с майка си.

— Повече от всичко на света ми се иска моето момиченце да се върне — заяви Мао. — Но нея я няма вече.

Авасарала кимна.

— Добре — каза тя.

— Има ли още нещо?

Отново фалшивият гняв. Тя плъзна език от вътрешната страна на зъбите си, размишлявайки. Тук имаше нещо, нещо скрито под повърхността. С Мао тя просто не знаеше срещу какво е изправена.

— Знаете ли за Ганимед? — попита.

— Започнали са да се бият — отговори той.

— Може и да е нещо повече — каза тя. — Онова, което уби дъщеря ви, все още е някъде там. Било е на Ганимед. И аз ще открия как и защо.

Той се олюля. Това истински шок ли беше?

— Ще ви помогна с каквото мога — промълви тихо.

— Започнете с това. Има ли нещо, което да не сте казали по време на изслушванията? Някой бизнес партньор, когото сте решили да не споменавате. Резервна програма или помощен персонал, който сте снабдявали с материали. Дори да е било незаконно, не ми пука. Мога да ви осигуря амнистия почти за всичко, но трябва да го чуя сега. Веднага.

— Амнистия ли? — попита Мао, като че ли тя се шегуваше.

— Да, ако ми кажете веднага.

— Ако знаех нещо, бих ви го казал — увери я той. — Бих ви казал всичко.

— Добре тогава. Съжалявам, че ви отнех от времето. И… съжалявам, че отворих стари рани. Аз също съм изгубила син. Чаранпал беше на петнайсет. Злополука при каране на ски.

— Моите съболезнования — каза Мао.

— Ако откриете нещо повече, съобщете ми.

— Ще го направя — отвърна той и стана от мястото си. Тя го остави да стигне почти до вратата, преди да заговори пак.

— Жул?

Той хвърли поглед през рамо и заприлича на замръзнал кадър от филм.

— Ако разбера, че си знаел нещо и не си ми го казал, няма да го приема добре — подчерта Авасарала. — Не съм човек, с когото можеш да си играеш.

— Дори да не съм го знаел, като дойдох, сега вече го знам — рече Мао. Не беше лоша прощална реплика. Вратата се затвори подире му. Авасарала въздъхна и се отпусна назад в креслото си. Извъртя се леко, за да погледне към Буда.

— Изобщо не ми помогна, самодоволно копеле — каза тя. Тъй като статуята бе само обикновена статуя, не отговори. Авасарала изключи осветлението и стаята се изпълни със сивотата на бурята.

Нещо в Мао я смущаваше. Може да бе само съвършеният контрол на високопоставен корпоративен посредник, но тя имаше чувството, че е била оставена извън кръга на доверието. Изключена. Това също бе интересно. Чудеше се дали той ще се опита да ѝ се противопостави, може би да се обърне към висшестоящите. Не беше зле да предупреди Еринрайт да очаква ядосано обаждане.

Чудеше се и за още нещо. Беше пресилено да се мисли, че има нещо човешко долу на Венера. Протомолекулата, доколкото я разбираха всички, бе предназначена да хаква примитивния живот и да го преобразува в нещо друго. Но ако… ако човешкия мозък бе прекалено сложен, за да може тя да го контролира напълно, и момичето бе оцеляло в някакъв смисъл при падането, и ако се бе свързало с баща си…

Авасарала посегна към ръчния си терминал и се обади на Сьорен.

— Госпожо?

— Когато казах да не бързаш, нямах предвид да си вземеш почивен ден. Къде ми е чаят?

— Идва, госпожо. Отклониха ме от пътя. Имам доклад за вас, който може да се окаже интересен.

— Няма да е толкова интересен, ако чаят е студен — каза тя и прекъсна връзката.

Вероятно щеше да е невъзможно да постави Мао под наблюдение. Търговска компания „Мао-Квиковски“ сигурно имаше собствени комуникационни канали, собствени криптиращи алгоритми и няколко конкурента, богати поне колкото Обединените нации, които бяха твърдо решени да се доберат до корпоративните им тайни. Но може би съществуваха и други начини да се проследят комуникациите от Венера към инсталациите на „Мао-Квик“. Или в обратната посока.

Сьорен влезе с поднос, върху който имаше чугунен чайник и глинена чаша без дръжка. Не каза нищо за тъмнината, просто отиде внимателно до бюрото ѝ, остави подноса, наля ѝ от все още димящия чай и сложи ръчния си терминал до чашата.

— Можеше да ми пратиш копие — изсумтя Авасарала.

— Така е по-драматично, госпожо — отвърна Сьорен. — Поднасянето е най-важно.

Тя пак изсумтя и взе демонстративно чашата. Подухна над тъмната повърхност на чая, преди да погледне към терминала. Датата в долния десен ъгъл сочеше, че съобщението е пратено от Ганимед преди седем часа и носеше идентификационния код на придружаващ доклад. Мъжът на картината бе с масивните кости на землянин, рошава тъмна коса и странна момчешка хубост. Авасарала се намръщи на образа, докато посръбваше от чая.

— Какво е станало с лицето му? — попита тя.

— Докладващият офицер предположи, че брадата е за маскировка.

Тя изпръхтя.

— Е, слава богу, че не си е сложил очила, можеше никога да не го познаем. Какво, по дяволите, прави Джеймс Холдън на Ганимед?

— Пристигнал с кораб с хуманитарни помощи. Не е „Росинант“.

— Имаме ли потвърждение? Знаеш, че тези копелдаци от СВП могат да фалшифицират регистрационни кодове.

— Докладващият офицер е инспектирал визуално вътрешността и е проверил в архива след връщането си. Освен това екипажът не е включвал обичайния пилот на Холдън, затова смятаме, че „Росинант“ е паркиран на някое скришно място в обхвата на комуникационния лъч — каза Сьорен. Поколеба се. — Има издадена заповед за задържането на Холдън.

Авасарала включи осветлението. Прозорците отново се превърнаха в тъмни огледала; бурята бе изтикана обратно навън.

— Кажи ми, че не сме я изпълнили — рече Авасарала.

— Не сме я изпълнили — потвърди Сьорен. — Наши хора държат под око него и екипажа му, но ситуацията на станцията не е благоприятна за близък надзор. Засега не личи марсианците да знаят, че той е там, така че се опитваме да го запазим в тайна.

— Хубаво е, че някой там знае как се води разузнавателна операция. Имаме ли някаква представа какво прави?

— Засега много прилича на хуманитарна дейност — отвърна Сьорен и сви рамене. — Не сме го видели да се среща с някого, който да представлява особен интерес. Задава въпроси. Едва не стигна до бой с някакви мошеници, които изнудваха корабите с помощи, но онези отстъпиха. Все пак, още е рано.

Авасарала отпи пак от чашата си. Трябваше да признае, че момчето умее да вари хубав чай. Или пък познава човек, който умее, което бе също толкова добре. Щом Холдън беше на Ганимед, това означаваше, че СВП се интересува от ситуацията там. И че нямат свой човек, който вече да е на повърхността и да им докладва.

Желанието да се сдобият с разузнавателни данни само по себе си не означаваше много. Дори да ставаше дума просто за шайка идиоти, на които изведнъж им е щукнало да се гърмят, Ганимед беше жизненоважна станция за системата на Юпитер и за Пояса. СВП биха искали да имат собствени очи на мястото. Но да пратят Холдън, единствения оцелял от станция Ерос, изглеждаше нещо повече от съвпадение.

— Те не знаят какво е — изрече тя на глас.

— Госпожо?

— Има си причина да пратят човек, който има опит с протомолекулата. Опитват се да разберат какво, по дяволите, става. Това означава, че не знаят. А това означава, че… — Тя въздъхна. — А това означава, че не са били те. Много жалко, тъй като разполагат с единствената жива мостра, за която знаем.

— Какво искате да направи екипът за наблюдение?

— Да наблюдава — сопна се тя. — Да го гледа с кого говори и какво прави. Да пращат всекидневни доклади, ако нещата са скучни, и данни в реално време, ако положението стане напечено.

— Да, госпожо. Искате ли да го арестуват?

— Приберете него и хората му, когато се опитат да напуснат Ганимед. Дотогава не им се пречкайте и се опитвайте да останете незабелязани. Холдън е идиот, но не е глупав. Ако осъзнае, че го следят, ще започне да излъчва към цялата вселена снимки на нашите източници на Ганимед или нещо такова. Не подценявайте способността му да оплесква нещата.

— Нещо друго?

Блесна нова светкавица. Отекна нова гръмотевица. Още една буря сред трилионите такива, връхлетели Земята от самото начало, когато нещо за първи път се бе опитало да сложи край на целия живот на планетата. Нещо, което сега бе на Венера. И се разпространяваше.

— Намери начин да пратя съобщение на Фред Джонсън, без Нгуен или марсианците да разберат — нареди тя. — Може да се наложи да проведем малко задкулисни преговори.