Войната на Калибан

31. Пракс

С всеки изминал ден наближаваше моментът да реши: Каква ще е следващата стъпка? Положението не му изглеждаше по-различно от онова в първите ужасни дни на Ганимед, когато правеше списъци, за да си напомня какво да прави. Сега обаче не търсеше само Мей. Търсеше също така и Стрикланд. Или загадъчната жена от видеозаписа. Или онзи, който бе построил тайната лаборатория. В този смисъл беше в по-добро положение отпреди.

От друга страна, тогава претърсваше само Ганимед. А сега областта на търсене се бе разширила, за да обхване всичко.

Забавянето в комуникациите до Земята — или по-точно до Луната, защото базата на консултантите по сигурността „Пърсис-Строукс“ бе разположена в орбита, а не в гравитационния кладенец на планетата, — беше малко над двайсет минути. Това правеше практически невъзможно да се води нормален разговор, затова суровата на вид жена на екрана пращаше поредица от рекламни видеоматериали, които постепенно се доближаваха до онова, от което се интересуваше Пракс.

— Имаме споразумение за обмен на информация с „Пинкуотър“, която в момента е охранителната компания с най-мащабно физическо и оперативно присъствие на външните планети — говореше тя. — Освен това имаме договори за сътрудничество с „Ал Абик“ и „Звездна спирала“. Така че сме в състояние да предприемем незабавни действия или лично, или чрез нашите партньори, буквално на всяка станция или планета в системата.

Пракс кимна. Точно от това имаше нужда. Някой, който да има очи и връзки навсякъде. Някой, който би могъл да помогне.

— Прилагам типова молба — продължи жената. — Ще трябва да платите такса за разглеждане, но няма да ви таксуваме за нищо друго, докато не се споразумеем какво ще обхваща разследването. След това ще ви изпратим подробна оферта с таблица на тарифите и ще можем да решим кой вариант е най-добър за вас.

— Благодаря ви — каза Пракс. Извади документа, подписа го и го върна. Щяха да са нужни двайсет минути със скоростта на светлината, за да стигне той до Луната. И двайсет минути, за да дойде отговорът. И още кой знае още колко между двете.

Но все пак беше някакво начало. Това го караше да се чувства добре.

Корабът бе притихнал в нещо като напрегнато очакване, но Пракс не знаеше точно на какво. Може би на пристигането в станция Тихо, но не бе сигурен дали няма и друго. Той излезе от каютата си, мина през празната каюткомпания и се качи по стълбата в командния център, а оттам в пилотската кабина. Тя тънеше в сумрак, повечето светлина идваше от контролните пултове и екраните с висока резолюция, които запълваха 270 градуса от кръгозора със светлината на звездите, далечното слънце и приближаващата се станция Тихо, оазис сред безграничната пустота.

— Здрасти, докторе — обади се Алекс от пилотското кресло. — Качи се да се порадваш на гледката ли?

— Ако… искам да кажа, ако може.

— Няма проблем. Не съм имал помощник-пилот, откакто се сдобихме с „Роси“. Закопчай се в онова кресло. Но ако се случи нещо, не пипай каквото и да било.

— Няма — обеща Пракс, докато се настаняваше в противоускорителното кресло. Отначало изглеждаше, че станцията расте бавно. Двата противоположно въртящи се пръстена бяха не по-големи от палеца на Пракс, а сферата между тях — малко по-голяма от дъвка. После, докато се приближаваха, грапавините по края на строителната сфера започнаха да се превръщат в гигантски манипулатори и кранове, протягащи се към една странно аеродинамична форма. Конструираният кораб все още бе наполовина оголен, керамично-стоманените носещи греди стърчаха във вакуума като кости. Мънички светулки се стрелкаха наоколо: кораби заварчици и уплътняващи пакети, които бяха толкова далеч, че нямаше да се виждат, ако не беше светлината им.

— Това за атмосферни условия ли го строят?

— Не. Макар че видът му създава такова впечатление. Това е „Чесапийк“. Конструиран е да издържа на продължителна висока гравитация. Мисля, че смятат да карат бедното копеле с нещо като 8 g в продължение на два месеца.

— Докъде? — попита Пракс и извърши една бърза сметка наум. — Това би трябвало да е извън орбитата на… всичко.

— Да, ще отива дълбокия космос. Потеглят след „Науву“.

— Онзи заселнически кораб, който трябваше да избута Ерос в Слънцето?

— Същият. Когато планът се провали, му спряха двигателите, и оттогава корабът се носи неуправляем. Не беше довършен, така че не могат да го върнат дистанционно. Затова строят друг кораб, който да го довлече обратно. Надявам се да успеят. „Науву“ беше изумително творение. Разбира се, дори да го върнат, това няма да попречи на мормоните да съдят до дупка Тихо, стига да намерят начин.

— Какво му е трудното?

— СВП не признава съдилищата на Земята и Марс, а тези в Пояса им принадлежат. Така че мормоните могат да спечелят в съд, който няма значение, или да загубят в съд, който има.

— Аха, ясно — рече Пракс.

На екраните станция Тихо растеше и се открояваха все повече детайли. Пракс не можеше да каже кое точно предизвика изумлението му, но в един миг внезапно осъзна мащабите на станцията пред себе си и ахна тихичко. Строителната сфера сигурно бе половин километър в диаметър, колкото два земеделски купола, залепени един за друг. Растеше, докато не изпълни екраните и блещукането на звездите се смени със сиянието на насочващите светлини и стъкления мехур на наблюдателницата. Стоманено-керамични плочи и скелета заместиха чернотата. Ето ги гигантските двигатели, които можеха да тласкат цялата станция като някакъв небесен град и да я откарат на всяко място в Слънчевата система. Ето ги сложните шарнири, наподобяващи сгъвките на противоускорително кресло за великани, които можеха изцяло да променят формата на станцията, когато въртенето бъде заменено от тяга.

Дъхът му секна. Елегантността и функционалността на тази структура се разкриха пред него толкова прекрасни, простички и ефективни като листо или корен. Да видиш нещо, така силно наподобяващо плодовете на еволюцията, но създадено от човешки ръце, вдъхваше благоговение. Това бе връхната точка на всякакви творчески способности, осъществяването на невъзможното.

— Добра работа — каза Пракс.

— Аха — съгласи се Алекс. После включи интеркома: — Пристигнахме. Всички да си сложат коланите, ще се скачваме. Минавам на ръчно.

Пракс се надигна леко в креслото.

— Трябва ли да отида в каютата си?

— И тук си добре. Само си сложи предпазната мрежа, за в случай, че се блъснем в нещо — посъветва го Алекс. После гласът му се промени, стана по-силен и отсечен: — Летателен контрол Тихо, тук е „Росинант“. Имаме ли разрешение за скачване?

Пракс чу далечен глас, който говореше само на пилота.

— Разбрано — потвърди Алекс. — Започвам заход.

В драмите и екшъните, които Пракс бе гледал на Ганимед, пилотирането на кораб винаги изглеждаше като доста атлетично занимание. Потящи се мъже, които дърпат силно ръчките. Да гледа Алекс бе нещо съвсем различно. Той също държеше два джойстика, но движенията му бяха леки, спокойни. Побутване — и гравитацията под Пракс се промени, креслото му се измести на няколко сантиметра. Още едно побутване и още една промяна. На дисплея със синьо и златно бе очертан тунел през вакуума, който се извиваше нагоре и надясно, за да свърши до стената на въртящия се пръстен.

Пракс погледна към множеството данни, които получаваше Алекс, и попита:

— Защо е нужно изобщо да го управляваш? Не може ли корабът да използва тази информация, за да се скачи сам?

— Защо го управлявам ли? — повтори Алекс със смях. — Ами че защото е забавно, докторе. Защото е забавно.

Дългите синкави светлини на прозорците на наблюдателницата на Тихо бяха толкова ясни, че Пракс можеше да види хората, които го гледаха отвътре. Почти му идеше да забрави, че екраните в пилотската кабина не са прозорци: желанието да им помаха и да види как някой от тях му отвръща, бе завладяващо.

Гласът на Холдън се разнесе по канала на Алекс. Думите бяха неразличими, но тонът бе съвсем ясен.

— Всичко е наред, капитане — каза Алекс. — Още десет минути.

Противоускорителното кресло се измести настрани и широката плоскост на станцията се изви надолу, докато Алекс се нагаждаше към въртенето. Да се генерира дори 0,3 g на толкова голям пръстен изискваше страхотни инерционни сили, но направляван от вещата ръка на пилота, корабът се сближаваше със станцията бавно и нежно. Едно време, още преди да се ожени, Пракс беше гледал танцово представление в духа на неотаоистките традиции. През първия час му бе ужасно скучно, но след това леките движения на ръцете, краката и тялото, които се събираха, огъваха и разделяха, бяха станали омайващи. „Росинант“ се плъзна на мястото си до един издаден навън въздушен шлюз със същата грация, която Пракс бе видял в онзи танц, но впечатлението се усилваше от факта, че това тук не бяха кожа и мускули, а тонове свръхяка стомана и ядрени реактори.

„Росинант“ се намести в дока си с една последна корекция, с едно последно помръдване на креслата. Последното завъртане не бе по-голямо от никоя от дребните корекции, които Алекс бе направил при захода. Чу се смущаващо бумтене, когато прикрепващите скоби на станцията застопориха кораба.

— Летателен контрол Тихо — обади се Алекс. — „Росинант“ потвърждава скачването. Имаме плътен контакт с въздушния шлюз. Уредите показват, че скобите са на място. Можете ли да потвърдите?

Секунда пауза, след което се разнесе тихо мърморене.

— И аз ви благодаря, Тихо — каза Алекс. — Радваме се да се върнем.

Гравитацията на кораба се бе променила лекичко. Сега илюзията за тежест се създаваше не от тягата от двигателя, а от въртенето на пръстена, с който бяха скачени. Пракс имаше чувството, че всеки път, като се изправи в цял ръст, се накланя малко встрани, и трябваше да потисне желанието да го компенсира, като се накланя в обратната посока.

Когато стигна до каюткомпанията, Холдън беше там и си наливаше черно и горещо кафе от машината. Струйката се извиваше съвсем лекичко. Кориолисов ефект, спомни си смътно Пракс от часовете в училище. Еймъс и Наоми влязоха заедно. Вече целият екипаж беше тук и Пракс реши, че моментът е подходящ да им благодари за всичко, което бяха направили за него. И за Мей, която вероятно бе мъртва. Но го спря нескритата болка върху лицето на Холдън.

Наоми застана пред него, нарамила мешка.

— Излизаш, значи — каза Холдън.

— Да. — Гласът ѝ бе небрежен, но излъчваше многозначителност като хармонични обертонове. Пракс премигна.

— Ами, добре — сви рамене Холдън.

В продължение на няколко секунди никой не помръдна; после Наоми се стрелна към Холдън и го целуна леко по бузата. Ръцете на капитана посегнаха да я прегърнат, но тя вече се бе отдръпнала и крачеше по тесния коридор с вид на жена, която отива някъде. Холдън взе кафето си. Еймъс и Алекс се спогледаха.

— Хм, капитане? — подхвърли Алекс. В сравнение с гласа на мъжа, който току-що бе скачил боен кораб с ядрен двигател към въртящо се метално колело насред космоса, сега звучеше колебливо и загрижено. — Търсим ли си нов старши офицер?

— Не търсим нищо, докато аз не кажа — отсече Холдън. После добави по-тихо: — Но, мили боже, надявам се, че не.

— Тъй вярно — изпъна се Алекс. — И аз се надявам.

Четиримата останаха така в продължение на няколко дълги, неловки секунди. Еймъс заговори пръв.

— Знаеш ли, капитане — каза той, — резервирал съм стая за двама. Ако искаш свободното легло, твое е.

— Не — отказа Холдън. Не погледна към тях, докато говореше, но посегна и сложи длан на стената. — Оставам на „Роси“. Ще бъда тук.

— Сигурен ли си? — попита Еймъс и, изглежда, отново имаше предвид нещо повече от това, което Пракс можеше да разбере.

— Никъде няма да ходя — подчерта Холдън.

— Добре, тогава.

Пракс прочисти гърло и Еймъс го хвана за лакътя.

— Ами ти? — попита механикът. — Имаш ли къде да отседнеш?

Речта, която си бе подготвил Пракс — „Искам да кажа на всички ви колко съм ви благодарен…“, — се сблъска с този въпрос и мислите му дерайлираха.

— Аз… ъъъ… не, но…

— Добре. Тогава грабвай си нещата и идвай с мен.

— Да. Благодаря. Но първо исках да кажа на всички ви…

Еймъс сложи тежката си ръка на рамото му.

— Може би по-късно — рече едрият мъж. — А за момента защо просто не дойдеш с мен?

Холдън се подпираше на стената. Челюстта му бе стисната като на човек, който се кани да закрещи, да заповръща или да заплаче. Очите му се взираха в кораба, но не го виждаха. Тъга се надигна в Пракс — имаше чувството, че гледа в огледало.

— Ами, добре — каза той.

Квартирата на Еймъс беше дори по-малка от каютите на „Росинант“: две малки лични отделения, обща площ наполовина колкото каюткомпанията и баня с прибиращи се мивка и тоалетна в душкабината. Щеше да предизвиква клаустрофобия, ако Еймъс беше останал вътре.

Вместо това обаче той се погрижи да настани Пракс, взе си един бърз душ и излезе по широките луксозни коридори на станцията. Тук навсякъде имаше растения, но те в по-голямата си част изглеждаха декоративни. Извивката на пода бе толкова лека, че Пракс почти можеше да си представи, че се намира в някоя непозната част на Ганимед и че жилището му е на една спирка с метрото. Че Мей ще е там и ще го чака. Пракс остави външната врата да се затвори, извади ръчния си терминал и се свърза с локалната мрежа.

Все още нямаше отговор от „Пърсис-Строукс“, но вероятно бе прекалено рано. Междувременно проблемът бяха парите. Ако смяташе да финансира издирването, не можеше да го направи сам.

Което означаваше Никола.

Пракс нагласи терминала си така, че камерата да сочи към него. Образът му на екрана изглеждаше слаб, съсипан. Последните седмици го бяха изцедили и времето, прекарано на „Росинант“, не бе достатъчно, за да го възстанови. Може би никога нямаше да се възстанови. Хлътналите бузи на екрана може би показваха какъв ще е отсега нататък. Но нямаше значение. Той пусна на запис.

— Здрасти, Ники — каза. — Исках да знаеш, че съм в безопасност. Стигнах до станция Тихо, но още не съм намерил Мей. Наемам консултанти по сигурността. Ще им съобщя всичко, което знам. Изглежда, че наистина са в състояние да ми помогнат. Но е скъпо. Може би дори много скъпо. А и тя може вече да е мъртва.

Пракс млъкна за момент, за да си поеме дъх.

— Тя може вече да е мъртва — повтори. — Но трябва да опитам. Знам, че в момента финансовото ти състояние не е особено добро. Знам, че имаш нов съпруг, за когото трябва да мислиш. Но ако можеш да заделиш нещо… Не за мен. Аз не искам нищо от теб. А за Мей. За нея. Ако можеш да дадеш нещо за нея, сега е последният ти шанс.

Млъкна пак, колебаейки се между „Благодаря ти“ и „Това е най-малкото, което можеш да направиш“. Накрая просто спря записа и го прати.

Забавянето между Церера и станция Тихо беше петнайсет минути при сегашното им разположение. А и той дори не знаеше колко е часът там. Може би пращаше съобщението си посред нощ или по време на вечеря. А може би тя нямаше какво да му каже.

Няма значение. Той трябваше да опита. Би могъл да спи само ако знае, че е опитал всичко възможно.

Записа и прати съобщения на майка си, на стария си съквартирант от колежа, който работеше на станция Нептун, на един от бившите си наставници. Всеки следващ път му беше малко по-лесно да разказва историята. Детайлите започнаха да се навързват, един водеше към друг. Не им спомена за протомолекулата. Това в най-добрия случай щеше да ги уплаши. А в най-лошия щяха да си помислят, че е превъртял от загубата.

Когато и последното съобщение замина, той остана да седи мълчаливо. Имаше още едно нещо, което смяташе, че трябва да свърши, след като вече разполагаше с достъп до комуникации. Но не му се искаше да го прави.

Той включи на запис.

— Басиа — каза. — Праксидики е. Искам да знаеш, че Катоа е мъртъв. Видях тялото му. Той не… изглежда, че не е страдал. Помислих си, че ако съм на твое място, несигурността… несигурността би била по-лоша. Съжалявам. Аз просто…

Спря записа, прати го и изпълзя върху малкото легло. Очакваше да е твърдо и неудобно, но матракът го обгърна като гел на противоускорително кресло, той заспа лесно и се събуди след четири часа, все едно някой бе щракнал превключвател в главата му. Еймъс още го нямаше, макар че бе полунощ местно време. Нямаше и отговор от „Пърсис-Строукс“, затова Пракс записа учтиво запитване — само колкото да се увери, че информацията не се е загубила по пътя, — после го прегледа и го изтри. Взе си дълъг душ, изми косата си два пъти, обръсна се и записа ново запитване, в което не приличаше чак толкова на буйстващ луд.

Десет минути след като го прати, се раздаде сигнал за входящо съобщение. Той осъзнаваше, че не би могло да е отговор. При забавянето от тук до Луната неговото съобщение още не бе пристигнало. Когато го отвори, видя Никола. Сърцевидното ѝ лице изглеждаше по-старо, отколкото го помнеше. Косата ѝ показваше първи признаци на прошарване по слепоочията. Но когато му се усмихна с онази мека, тъжна усмивка, изведнъж му се стори, че е отново на двайсет и седи срещу нея в големия парк, докато бхангра музиката ехти и лазерите рисуват живо изкуство върху ледения купол над тях. Спомни си какво беше чувството да я обича.

— Получих съобщението ти — каза тя. — Аз… съжалявам, Праксидики. Иска ми се да можех да направя повече. Нещата тук на Церера не вървят много добре. Ще говоря с Табан. Той изкарва повече от мен и ако разбере какво се е случило, може би също ще пожелае да помогне. Заради мен. И се грижи за себе си, старче. Изглеждаш уморен.

На екрана майката на Мей се приведе напред и спря записа. Появи се икона, показваща кода за превод на осемдесет фюжънтек реала. Пракс провери обменните курсове, превръщайки сумата в долари на ООН. Беше почти едноседмична заплата. Не бе достатъчно. Изобщо не бе достатъчно. Но все пак беше жертва от нейна страна.

Той пусна отново съобщението и го спря на пауза между две думи. Никола го гледаше от терминала, разтворила едва-едва устни, колкото да може да види белите ѝ зъби. Очите ѝ бяха тъжни и игриви. Толкова дълго бе мислил, че това изражение на потисната радост се дължи на характера ѝ, а не на физиологична случайност. Но грешеше.

Докато седеше, потънал в миналото и във фантазиите си, пристигна ново съобщение. Беше от Луната. От „Пърсис-Строукс“. Със смесено чувство на ужас и надежда той отвори приложената таблица с тарифите. Още при първите числа сърцето му се сви.

Мей можеше да е някъде там. Можеше да е жива. Стрикланд и хората му със сигурност бяха там. Можеха да бъдат открити. Можеха да бъдат заловени. Можеха да получат правосъдие.

Само че той просто не можеше да си го позволи.