Войната на Калибан

40. Пракс

Тягата го притискаше към противоускорителното кресло. Беше само 4 g, но дори при 1 g му бе нужен почти пълен медицински коктейл. Пракс бе живял на място, което го поддържаше слаб. Той знаеше това, разбира се, но го възприемаше по-скоро от гледна точка на ксилема и флоема5. Беше вземал нормалните медицински добавки за ниска гравитация, които да подпомагат растежа на костите. Беше правил толкова упражнения, колкото изискваше правилникът. Обикновено. Но в дълбините на ума си винаги го бе смятал за идиотщина. Той беше ботаник. Щеше да живее и да умре в познатите тунели, с тяхната удобна ниска гравитация — по-малко от една пета от земната. Никога нямаше да има причина да ходи на Земята. Още по-малко пък да се подлага на висока тяга. И все пак, ето че сега лежеше в гела и се чувстваше като на океанското дъно. Зрението му бе размътено и се бореше за всяко вдишване. Когато коляното му се разтегна прекалено силно, той се опита да изкрещи, но не можеше да си поеме дъх.

Другите сигурно се справяха по-добре. Те бяха свикнали на такива неща. Знаеха, че ще оцелеят. Неговото подсъзнание не бе толкова сигурно. Игли се забиха в бедрото му, за да му инжектират нов коктейл от хормони и паралитици. Леден студ плъзна по тялото му от точките на убожданията и умът му се изпълни с парадоксалното чувство на спокойствие и ужас. В този момент задачата на медикаментите бе да поддържат кръвоносните му съдове достатъчно еластични, за да не се спукат, и достатъчно здрави, за да не се свият. Разумът му изчезна нанякъде, заместен от нещо пресметливо и отнесено. Беше като чиста изпълнителна функция, лишена от самосъзнание. Тя знаеше всичко, което Пракс бе знаел, помнеше нещата, които той бе помнил, но не беше той.

В това различно състояние на съзнанието Пракс откри, че анализира чувствата си. Можеше ли да умре сега? Искаше ли да живее и ако искаше, при какви условия? Разгледа загубата на дъщеря си, сякаш бе физически обект. Тя бе с мекия розов цвят на смачкана мидена черупка, докато едно време беше червена като стара съсирена кръв. Червена като пъпна връв, която иска да се отдели. Спомни си Мей, спомни си я как изглеждаше. Радостния ѝ смях. Тя вече не беше такава. Ако беше жива. Но най-вероятно бе мъртва.

В изкривения си от гравитацията ум той се усмихна. Разбира се, устните му не можеха да реагират. Беше грешил. През цялото време беше грешил. Часовете, през които седеше сам и си повтаряше, че Мей е мъртва. Беше си мислил, че се закалява. Че се подготвя за най-лошото. Това изобщо не бе така. Той го бе повтарял и се опитваше да повярва в него, защото мисълта бе успокоителна.

Ако тя беше мъртва, значи не я измъчваха. Ако бе мъртва, не бе уплашена. Ако бе мъртва, болката щеше да е само негова, изцяло негова и тя щеше да е в безопасност. Той забеляза, без удоволствие или болка, че това е патологичен мисловен модел. Но на него му бяха отнели живота и дъщерята, едва беше оцелял по време на глада, докато лавинообразният ефект унищожаваше каквото бе останало от Ганимед, бяха стреляли по него, беше се изправил срещу полуизвънземна машина за убиване и сега бе известен из цялата Слънчева система като бияч на жени и педофил. Нямаше причина да е с всичкия си. Това не би му помогнало.

И за капак на всичко коляното наистина го болеше.

Някъде много, много далеч, в място със светлина и въздух, нещо избръмча три пъти и планините се изтърколиха от гръдния му кош. Съвземането беше като да изплуваш от дъното на басейн.

— Добре, народе — съобщи Алекс по корабния интерком. — Събираме се за вечеря. Дайте една-две минути на черния си дроб да се отлепи от гръбнака и ще се срещнем в каюткомпанията. Имаме само петдесет минути, така че радвайте им се, докато можете.

Пракс си пое дълбоко въздух и го изпусна през зъби, после се надигна. Чувстваше цялото си тяло насинено. Ръчният му терминал твърдеше, че тягата е 0,3 g, но на него му се струваше хем повече, хем по-малко. Провеси крака през ръба и коляното му прещрака влажно. Той чукна по терминала си.

— Хм, не съм сигурен, че мога да вървя — каза. — Проблем с коляното.

— Дръж се, докторе — разнесе се по говорителя гласът на Еймъс. — Идвам да го погледна. Аз съм кажи-речи най-близкото нещо до лекар, с което разполагаме, освен ако не искаш да се оставиш на лазарета.

— Само не се опитвай да го запоиш — предупреди шеговито Холдън. — При хората това не действа.

Връзката замлъкна. Докато чакаше, Пракс провери входящите съобщения. Списъкът бе прекалено дълъг, за да се побере на екрана, но така беше, откакто пратиха посланието. Заглавията на съобщенията обаче се бяха променили.

„Насилниците на бебета трябва да бъдат изтезавани до смърт.“

„Не слушай гласовете на омразата.“

„Аз ти вярвам.“

„Баща ми правеше същото с мен.“

„Обърни се към Исус, преди да е станало късно.“

Той не ги отвори. Потърси в новините своето име и това на Мей, и намери седем хиляди активни материала. Името на Никола се споменаваше само в петдесет.

Едно време беше обичал Никола, или си мислеше, че я е обичал. Беше искал да прави секс с нея повече от всичко друго в живота си. Казваше си, че са имали и добри времена. Нощите, които бяха прекарали заедно. Мей беше излязла от тялото на Никола. Трудно можеше да повярва, че нещо толкова ценно и важно за живота му е било също така част от жената, която, изглежда, никога не бе познавал. Дори като баща на детето ѝ не бе познавал жената, която би могла да направи онзи запис.

Той отвори полетата за запис на терминала, насочи камерата към себе си и облиза устни.

— Никола…

Двайсет секунди по-късно затвори полето и изтри записа. Нямаше какво да ѝ каже. „Коя си ти и кой мислиш, че съм аз?“, бе най-доброто, което измисли, а всъщност не се интересуваше от отговора на нито един от тези въпроси.

Върна се към съобщенията и ги филтрира по имена на хора, които му бяха помагали в разследването. Нямаше нищо ново от предишния път.

— Здрасти, докторе — каза Еймъс, влизайки тежко в малката стая.

— Съжалявам — смънка Пракс и остави терминала в държача до противоускорителното кресло. — Просто при това последно ускорение…

Посочи към коляното си. То бе подуто, но не чак толкова, колкото очакваше. Беше си мислил, че ще е два пъти по-голямо от нормалното, само че противовъзпалителните, инжектирани във вените му, си вършеха работата. Еймъс кимна, опря ръка в гърдите на Пракс и го бутна да легне обратно в гела.

— И аз имам един пръст на крака, който понякога изскача — рече Еймъс. — Съвсем мъничка става, но ако я сложиш под неправилен ъгъл при силна тяга, боли адски. Опитай се да не се напрягаш, докторе.

Еймъс сгъна коляното два пъти, като го опипваше, за да усети как стърже.

— Не е толкова зле. Изпъни крака. Ха така.

Еймъс стисна с една ръка глезена му, а с другата се хвана за рамката на креслото и задърпа бавно и неумолимо. В коляното на Пракс избухна болка, после той усети дълбоко, мляскащо прещракване и гадното чувство от сухожилия, триещи се в кост.

— Готово — обяви Еймъс. — Като пуснем пак тягата, постарай се да си държиш крака в правилно положение. Ако го разтегнеш пак, ще ти изхвръкне капачката, ясно?

— Ясно — кимна Пракс и понечи да се надигне.

— Страшно съжалявам, че повдигам този въпрос, докторе — каза Еймъс, като опря ръка в гърдите му и го бутна обратно. — Искам да кажа, имаш скапан ден и така нататък. Но знаеш как е.

Пракс се намръщи. Струваше му се, че всеки мускул на лицето го боли.

— Какво има?

— Всички тия измислици, дето разправят за теб и детето… Измислици са, нали?

— Разбира се — потвърди Пракс.

— Защото, нали знаеш, понякога разни работи се случват и без да си ги искал. Имал си тежък ден, изтървал си си нервите, може би? Или, де да знам, може да си се натряскал. Да знаеш аз какви неща съм правил на пияна глава. И разбирам едва по-късно. — Еймъс се усмихна. — Просто казвам, че ако във всичко това има някакво зрънце истина, което са раздули, по-добре ще е да го разберем сега, нали?

— Никога не съм правил нищо от онова, което каза тя.

— На мен можеш да кажеш истината, докторе. Аз те разбирам. Понякога мъжете вършат разни работи. Това не ги прави лоши.

Пракс отблъсна ръката на Еймъс и се надигна до седнало положение. Чувстваше коляното си далеч по-добре.

— Всъщност ги прави — отбеляза той. — Прави ги лоши.

Изражението на Еймъс се отпусна и усмивката му се промени по начин, който Пракс не можеше да обясни съвсем.

— Добре, докторе. Както казах, адски съжалявам. Но трябваше да попитам.

— Няма нищо — каза Пракс и се изправи. За миг му се струваше, че коляното ще поддаде, но то не го стори. Той направи една колеблива крачка, после втора. Можеше да върви. Обърна се към каюткомпанията, но разговорът им не беше приключил. — Ами ако бях? Ако бях направил онези неща, наистина ли нямаше да имаш нищо против?

— Как ли пък не! Щях да ти скърша врата и да те изхвърля през въздушния шлюз — заяви Еймъс и го тупна дружески по рамото.

— Аха — каза Пракс и нещо в гърдите му се отпусна. — Благодаря.

— Пак заповядай.

Когато двамата стигнаха до каюткомпанията, останалите бяха там, но пак се създаваше впечатление, че е полупразна. Или дори повече от полупразна. Наоми и Алекс седяха един срещу друг на масата. Никой от тях не изглеждаше толкова смачкан, колкото се чувстваше Пракс. Холдън се извърна от стената с по една купа във всяка ръка. Кафявата кашица в тях миришеше на топлина, пръст и сготвени листа. Веднага щом миризмата стигна до ноздрите му, Пракс почувства вълчи глад.

— Супа от леща? — попита Холдън, докато Пракс и Еймъс сядаха от двете страни на Алекс.

— Би било чудесно — прие Пракс.

— Аз ще взема само една тубичка хранителна паста — каза Еймъс. — От лещата получавам газове, а за никого няма да е весело, ако при следващото ускоряване спукам някое черво.

Холдън сложи пред Пракс пълна купа, а на Еймъс подаде бяла тубичка с черен пластмасов биберон, след което се настани до Наоми. Не се докоснаха, но връзката между тях бе несъмнена. Пракс се зачуди дали Мей някога е искала той и Никола да се сдобрят. Сега вече това бе невъзможно.

— Добре, Алекс — рече Холдън. — Какво е положението?

— Същото като преди — отговори пилотът. — Шест разрушителя летят към нас с пълна тяга. Още толкова кораба ги следват, а един състезателен скутер се отдалечава от нас от другата страна.

— Я чакай — прекъсна го Пракс. — Отдалечава се от нас ли?

— Засичат нашия курс. Вече са обърнали и набират скорост, за да можем да се скачим.

Пракс затвори очи и си представи векторите.

— Значи почти сме стигнали? — попита той.

— Горе-долу — отвърна Алекс. — Още осемнайсет-двайсет часа.

— Как ще се развият нещата? Земните кораби ще ни настигнат ли?

— Ще ни настигнат и още как — потвърди пилотът, — но не преди да стигнем до онзи скутер. Да речем, около четири дни по-късно.

Пракс загреба от супата. Вкусът ѝ бе също толкова хубав като аромата. С лещата бяха примесени тъмнозелени листа и той разгъна едно с лъжицата, мъчейки се да го разпознае. Спанак, може би. Дръжката не изглеждаше съвсем както трябва, но в края на краищата беше сготвен…

— Сигурни ли сме, че не е капан? — попита Еймъс.

— Не сме — отвърна Холдън. — Но не разбирам какъв би бил смисълът от него.

— Може да ни искат в плен вместо мъртви — предположи Наоми. — Говорим за това да отворим въздушния си шлюз за доста високопоставена особа от земното правителство.

— Значи наистина е тази, за която се представя? — попита Пракс.

— Така изглежда — рече Холдън.

Алекс вдигна ръка.

— Е, ако трябва да избираме дали да говорим с едно дребно бабе от ООН, или шест разрушителя да ни надупчат задниците, мисля, че можем да приготвяме чая и бисквитките, нали?

— Вече е малко късно за промяна в плановете — отбеляза Наоми. — Но се чувствам адски неудобно Земята да ме спасява от Земята.

— Структурите никога не са монолитни — изтъкна Пракс. — Сред самите поясни, марсианци или земляни има повече генетични вариации, отколкото между тези групи. Еволюцията предсказва възникването на разделения в груповите структури и съюзяването с външни членове. Същото се наблюдава и при папратите.

— Папратите ли? — учуди се Наоми.

— Папратите могат да са много агресивни — каза Пракс.

Прекъсна ги тих сигнал: три повишаващи се ноти, като леко ударени камбанки.

— Добре, лапайте — подкани Алекс. — Това е петнайсетминутното предупреждение.

Еймъс засмука шумно и бялата му тубичка се сгърчи. Пракс остави лъжицата и вдигна купата към устните си, тъй като не искаше да загуби нито капка. Холдън направи същото, след което се зае да събира празните съдове.

— Ако на някого му се ходи до тоалетната, сега е моментът — каза той. — Ще разговаряме пак след…

— Осем часа — уточни Алекс.

— Осем часа — повтори Холдън.

Пракс усети как сърцето му се свива. Още една порция смазващо ускорение. Часове, в които иглите на креслото ще поддържат отслабващия му метаболизъм. Звучеше като истински ад. Той стана от масата, кимна на всички и се върна в каютата си. Коляното му беше доста по-добре. Надяваше се да е така и следващия път, когато се надигне от креслото. Прозвуча десетминутното предупреждение. Той легна, опита се да намести идеално тялото си и зачака.

После се претърколи и грабна ръчния си терминал. Седем новопристигнали съобщения. Две от тях бяха на подкрепа, три на омраза, едно бе адресирано погрешно, а едно бе справка за състоянието на благотворителната сметка. Той не си направи труда да ги чете.

Включи камерата.

— Никола — рече. — Не знам какво са ти казали. Не знам дали наистина си мислиш всички онези неща, които наговори. Но знам, че никога не съм те докосвал в пристъп на гняв, дори и накрая. И ако наистина те е било страх от мен, не знам защо. Мей е единственото, което обичам повече от всичко в този живот. Ще умра, преди да позволя на някого да я нарани. А сега половината Слънчева система мисли, че я наранявам…

Той спря записа и започна отначало.

— Никола. Честно казано, не мислех, че е останало нещо между нас, което да предадем.

Млъкна. Разнесе се петминутното предупреждение и той прекара пръсти през косата си. Болеше го всеки един фоликул. Зачуди се дали затова Еймъс си бръсне главата. В живота на борда на космически кораб имаше толкова много неща, за които изобщо не сещаш, преди да се озовеш там.

— Никола…

Той изтри всички записи и се логна в интерфейса на благотворителната сметка. Имаше формуляр за банков превод, който можеше да криптира информацията и да осъществи трансфера веднага щом скоростта на светлината го достави до банковите компютри. Пракс го попълни бързо. Прозвуча двеминутното предупреждение, по-високо и по-настоятелно. Когато оставаха трийсет секунди, той ѝ прати обратно парите. Нямаше какво повече да си кажат.

Остави ръчния терминал на мястото му и се облегна. Компютърът отброи от двайсет до нула и планината пак се изтърколи отгоре му.

— Как е коляното? — попита Еймъс.

— Доста добре — отговори Пракс. — Чак се изненадах. Мислех, че ще има повече увреждания.

— Не се е разтегнало този път — обясни Еймъс. — Моят пръст също го понесе добре.

Из кораба отекна глухо бумтене и палубата под Пракс се разклати. Холдън, който стоеше отдясно, премести автомата в лявата си ръка и докосна едно контролно табло.

— Алекс?

— Да, беше малко грубичко. Съжалявам за това, но… Един момент. Да, капитане. Скачването е успешно. И те вече чукат на вратата.

Холдън премести автомата обратно в другата си ръка. Еймъс също държеше оръжието си в готовност. Наоми стоеше до него и в ръцете ѝ нямаше нищо, освен терминал, свързан към системата за управление на кораба. Ако нещо се объркаше, контролът над корабните функции можеше да е по-полезен от огнестрелно оръжие. Всички носеха марсианските военни брони, които бяха получили заедно с кораба. Скачените кораби ускоряваха с 0,3 g. Земните разрушители продължаваха да ги гонят с пълна тяга.

— Предполагам, тези оръжия означават, че подозирате клопка, капитане? — подхвърли Еймъс.

— Няма нищо лошо в почетната стража — отвърна Холдън.

Пракс вдигна ръка.

— На теб никога повече няма да ти дадем оръжие — каза Холдън. — Не се обиждай.

— Не, аз просто… Мислех, че почетната стража обикновено е на същата страна като хората, които охранява.

— Е, тук може би малко разтегляме понятията — вметна Наоми. В гласа ѝ имаше едва доловимо напрежение.

— Тя е просто един дребен стар политик — каза Холдън.

— А този скутер не може да побере повече от двама души. Имаме числено превъзходство. А ако нещата загрубеят, Алекс ни наблюдава от пилотското кресло. Наблюдаваш ни, нали?

— О, да — потвърди Алекс.

— Така че ако има някакви изненади, Наоми може да ни отдели, а Алекс да ни измъкне оттук.

— Това обаче няма да ни помогне срещу разрушителите — отбеляза Пракс.

Наоми сложи ръка върху неговата и го стисна лекичко.

— Не съм сигурна, че помагаш, Пракс.

Външният въздушен шлюз се отвори с далечно бучене. Светлините премигнаха от червено в зелено.

— Леле-мале — възкликна Алекс.

— Проблем ли има? — тросна се Холдън.

— Не, просто…

Вътрешната врата се отвори и в стаята пристъпи най-едрият човек, когото Пракс бе виждал през целия си живот, облечен в някакъв вид подсилваща броня. Ако не беше прозрачното стъкло на шлема, би си помислил, че пред него стои двуметров робот. През стъклото видя женско лице: големи тъмни очи и кожа с цвета на капучино. Погледът ѝ се плъзна по тях с ясно доловима заплаха. До него Еймъс несъзнателно направи крачка назад.

— Ти си капитанът — каза жената и това не беше въпрос. Говорителите на скафандъра усилваха гласа ѝ и го караха да звучи изкуствено.

— Да — потвърди Холдън. — Трябва да кажа, че на екрана изглеждахте по-иначе.

Шегата прозвуча плоско и великанката пристъпи напред.

— Да не смяташ да ме застреляш с това? — попита тя и посочи с огромната си метална ръка оръжието на Холдън.

— Ще успея ли?

— Вероятно не — отвърна великанката. Направи още една малка крачка напред. Бронята ѝ издаваше механичен вой, докато се движеше. Холдън и Еймъс направиха съответно крачка назад.

— Тогава да го наречем почетна стража — предложи Холдън.

— Е, почетена съм. Сега ще ги приберете ли?

— Разбира се.

Две минути по-късно оръжията бяха прибрани и грамадната жена, която още не си бе казала името, натисна с брадичка нещо в шлема си и рече:

— Добре. Чисто е.

Въздушният шлюз се задейства отново, преминавайки от червено към зелено със съскане на отварящи се врати. Този път жената, която влезе, бе по-дребничка от всички тях. Сивата ѝ коса стърчеше във всички посоки, а оранжевото ѝ сари висеше странно в ниската гравитация.

— Заместник-секретар Авасарала — поздрави Холдън. — Добре дошли на борда. Ако мога да направя нещо…

— Ти си Наоми Нагата — каза дребната сбръчкана старица.

Холдън и Наоми се спогледаха и тя кимна.

— Да.

— Как, да го вземат мътните, си поддържаш косата така? Моята изглежда все едно я е чукал таралеж.

— Ъъъ…

— Подходящият външен вид е половината от това, което ще запази живота на всички ви. Нямаме време за глупости. Нагата, погрижи се да изглеждам хубава и млада. Холдън…

— Аз съм инженер, а не скапана фризьорка — сопна се Наоми и в гласа ѝ се прокрадна гняв.

— Госпожо — каза хладно Холдън. — Това е моят кораб и моят екипаж. Половината от нас дори не са граждани на Земята и не можем ей така да приемем командите ви.

— Добре. Госпожице Нагата, ако искате да попречите на този кораб да се превърне в разширяващо се кълбо нажежен газ, трябва да направим изявление за пресата, а аз не съм готова затова. Ще ми помогнете ли, моля?

— Добре — съгласи се Наоми.

— Благодаря. И, капитане? Обръснете се, да ви го начукам.