Войната на Калибан

53. Холдън

— Здрасти, мамо. На Луната сме!

Забавянето от Луната беше по-малко от шест секунди в двете посоки, но достатъчно, за да добави неловка пауза преди всеки отговор. Мама Елиса се взираше в него от видеоекрана на хотелската си стая в продължение на пет дълги удара на сърцето; после лицето ѝ грейна.

— Джими! Ще слезеш ли долу?

Имаше предвид надолу в гравитационния кладенец. Да си дойде у дома. Холдън копнееше да направи точно това. Цяла година не бе ходил във фермата на родителите си в Монтана. Но този път Наоми беше с него, а поясните не слизаха на Земята.

— Не, мамо, този път не. Но искам всички да се качите тук, за да се видим. Аз плащам совалката. А заместник генералният секретар Авасарала е домакиня, така че условията са доста луксозни.

При наличие на забавяне в комуникациите беше трудно човек да спре да дърдори. Събеседникът никога не пращаше тънките физически сигнали, показващи, че е негов ред да вземе думата. Холдън се насили да млъкне и зачака отговор. Елиса се взираше в екрана, изчаквайки забавянето. Холдън виждаше колко се е състарила през годините от последното му връщане у дома. Тъмнокафявата ѝ, почти черна коса бе прошарена със сиво, а бръчките от смях край очите и устата ѝ се бяха задълбочили. След пет секунди тя махна презрително с ръка към екрана.

— О, Том никога няма да се качи на совалка до Луната. Знаеш го. Мрази микрогравитацията. Просто слез да се видим тук долу. Ще устроим празненство. Можеш да доведеш приятелите си.

Холдън ѝ се усмихна.

— Мамо, искам да се качите горе, за да ви запозная с един човек. Помниш ли жената, за която ти разправях? Наоми Нагата? Казах ти, че се срещаме. Мисля, че е нещо повече от това. Всъщност, вече съм кажи-речи сигурен. А сега ще останем известно време на Луната, докато се изгладят някои политически глупости. Наистина искам да се качите тук горе. Да се видим, да се запознаете с Наоми.

Трепването на майка му пет секунди по-късно бе почти недоловимо. Тя го прикри с широка усмивка.

— Нещо повече? Какво ще рече това? Да не намекваш за сватба? Винаги съм мислила, че някой ден ще поискаш да имаш собствени деца… — Гласът ѝ заглъхна и на лицето ѝ застина неловко скована усмивка.

— Мамо — каза Холдън. — Земляните и поясните могат да имат деца. Не сме различни видове.

— Разбира се — отвърна тя няколко секунди по-късно с прибързано кимване. — Но ако имате деца там… — Млъкна и усмивката ѝ повехна малко.

— Те ще бъдат поясни — довърши Холдън. — Да, просто ще трябва да се примирите с това.

След пет секунди тя кимна. Пак беше прибързано.

— В такъв случай май е по-добре да се качим и да се запознаем с тази жена, заради която искаш да изоставиш Земята. Сигурно е много специална.

— Да — потвърди Холдън. — Такава е.

Елиса се размърда неловко за секунда; после усмивката ѝ се върна, вече не толкова насилена.

— Ще кача Том на совалката, дори ако трябва да го влача за косата.

— Обичам те, мамо — каза Холдън. Родителите му бяха прекарали целия си живот на Земята. Единствените жители на външните планети, които познаваха, бяха карикатурните злодеи от долнопробните развлекателни програми. Той не ги винеше за вкоренените им предразсъдъци, защото знаеше, че срещата с Наоми ще ги излекува. Няколко дни в нейната компания и бе невъзможно да не я обикнат.

— А, и още едно последно нещо. За тези данни, които ти пратих преди известно време. Пази ми ги. Не казвай на никого, но ги пази. В зависимост от това как се развият нещата през следващите няколко месеца, може да ми потрябват.

— Родителите ми са расисти — каза Холдън на Наоми същата нощ. Тя лежеше сгушена до него, долепила лице до ухото му. Единият ѝ дълъг кафяв крак бе преметнат през корема му.

— Добре — прошепна тя.

Хотелският апартамент, осигурен им от Авасарала, беше луксозен до неприличност. Матракът бе толкова мек, че в лунната гравитация човек имаше чувството, че се носи върху облак. Рециклиращата система вкарваше във въздуха нежни аромати, създадени от щатния парфюмерист на хотела. Изборът за тази нощ се наричаше „Вятър в тревите“. На Холдън не му миришеше точно на трева, но беше хубаво. Съдържаше едва доловим дъх на пръст. Той така или иначе подозираше, че всички ухания се кръщават на случаен принцип. Подозираше също, че хотелът вкарва малко повече кислород от нормалното. Чувстваше се прекалено добре.

— Тревожат се, че бебетата ни ще бъдат поясни — добави той.

— Никакви бебета — прошепна Наоми. И преди Холдън да успее да я попита какво има предвид, захърка тихичко в ухото му.

На другия ден той се събуди преди Наоми, облече, се в най-хубавия си костюм и излезе по коридорите на станцията. Имаше да свърши още едно нещо, преди да тегли окончателно чертата на цялата тази скапана история.

Трябваше да види Жул Мао.

Авасарала му бе казала, че Мао е един от десетките високопоставени политици, генерали и корпоративни лидери, прибрани при арестите след Йо. И единственият, с когото Авасарала щеше да се срещне лично. Тъй като го бяха заловили на частната му станция L5, докато трескаво се опитвал да се качи на бърз кораб в посока външните планети, тя просто бе наредила да го доведат при нея на Луната.

Днес бе денят на тяхната среща. Холдън бе попитал Авасарала може ли да присъства, очаквайки да му откаже. Но вместо това тя се бе засмяла дълго и искрено и бе отвърнала:

— Холдън, не бих могла да измисля нищо по-унизително за този човек от това да гледаш как ще му оскубя перушината. Да, мамицата му, можеш да дойдеш.

Затова сега Холдън излезе забързано от хотела на улиците на Ловел Сити. Хвана едно велотакси до метростанцията и след двайсетминутно пътуване с метрото стигна до комплекса на ООН в Нова Хага. Едно чевръсто пиколо вече го чакаше и го преведе през лабиринта от коридори до една врата, на която пишеше „Конферентна зала 34“.

— Можете да изчакате вътре, сър — изчурулика момчето.

— А бе знаеш ли какво? — каза Холдън, като го потупа по рамото. — Май ще почакам тук.

Пиколото кимна лекичко и забърза по коридора, като проверяваше на ръчния си терминал каква е следващата му задача. Холдън се облегна на стената и зачака. В ниската гравитация стоенето не бе много по-уморително от седенето, а на него наистина му се искаше да види как ще доведат Мао под стража за срещата.

Терминалът му избръмча. Беше кратко текстово съобщение от Авасарала. То гласеше просто „Идваме“.

След по-малко от пет минути Жул-Пиер Мао слезе от един асансьор, придружен от двамата най-едри военни полицаи, които Холдън някога бе виждал. Ръцете му бяха оковани отпред. Макар и в затворнически комбинезон, с белезници и с въоръжен ескорт, той съумяваше да изглежда високомерен и властен. Когато се приближиха, Холдън се изправи и застана на пътя им. Единият от полицаите дръпна ръката на Мао, за да го спре, и кимна лекичко на Холдън. Сякаш искаше да му каже: „Каквото и да правиш с този, не възразявам“. Холдън имаше чувството, че дори да извади пистолет и да застреля Мао насред коридора, двамата военни полицаи ще открият, че точно в същия момент са били поразени от внезапна слепота и не са видели нищо.

Той обаче не искаше да застрелва Мао. Искаше това, което винаги бе искал в такива ситуации. Да разбере защо.

— Струваше ли си?

Макар че бяха с еднакъв ръст, Мао някак си успя да му се намръщи отвисоко.

— А вие сте?

— О, я стига — ухили се Холдън. — Познаваш ме. Аз съм Джеймс Холдън. Помогнах да окошарят приятелчетата ти от „Протоген“, а сега ще довърша работата, като окошаря и теб. Освен това съм човекът, който откри дъщеря ти, след като протомолекулата я уби. Затова ще те попитам пак: Струваше ли си?

— Защо си тук? — попита накрая Мао. Този път изглеждаше по-дребен, докато го произнасяше. Не искаше да срещне очите му.

— Аз бях там, когато Дрезден си получи заслуженото, и аз бях човекът, който уби твоя любим адмирал. Просто смятам, че има някаква прекрасна симетрия в това да присъствам, когато и ти си го получиш.

— Антони Дрезден — каза хладно Мао — беше застрелян с три куршума в главата, като при екзекуция. Това ли минава за справедливост при теб?

Холдън се засмя.

— О, съмнявам се, че Крисджен Авасарала ще ти пръсне черепа. Но мислиш ли, че това, което те чака, ще е по-добро.

Мао не отговори. Холдън погледна към полицаите и кимна към вратата на конферентната зала. Те изглеждаха почти разочаровани, докато изблъскваха арестанта в стаята и закопчаваха белезниците му за един стол.

— Сър, ние ще чакаме тук, в случай че имате нужда от нас — каза по-едрият. После заеха позиции от двете страни на вратата.

Холдън влезе в конферентната зала и седна, но не каза нищо повече на Мао. След минутка пристигна и Авасарала, разговаряща по терминала си.

— Дреме ми на оная работа чий рожден ден е! Или ще го направиш, преди срещата ми да е приключила, или ще използвам топките ти като преспапие. — Тя млъкна, докато човекът отсреща казваше нещо. Ухили се на Мао и добави: — Е, тогава побързай, защото имам чувството, че срещата ще е кратка. Радвам се, че си поговорихме.

Отпусна се на един стол точно срещу Мао. Не погледна към Холдън, нито пък показа по някакъв начин, че го е забелязала. Той подозираше, че записът изобщо няма да отрази присъствието му в стаята. Авасарала остави терминала си на масата и се облегна назад. В продължение на няколко напрегнати секунди не проговори. Когато го направи, думите ѝ бяха насочени към Холдън. Но все така не го поглеждаше.

— Платиха ли ти, задето ме домъкна обратно?

— Всичко е платено — отговори Холдън.

— Хубаво. Исках да те питам дали си съгласен на дългосрочен договор. Ще бъде граждански, разбира се, но…

Мао прочисти гърло. Авасарала му се усмихна.

— Знам, че си тук. Ей сега ще ти обърна внимание.

— Вече си имам договор — каза Холдън. — Ще ескортираме първата флотилия кораби, които отиват да възстановят Ганимед. А след това мисля, че вероятно оттам ще си намерим друга работа като ескорт. Все още има много хора, които се местят и не биха искали по пътя да ги спират пирати.

— Сигурен ли си?

Лицето на Мао бе пребледняло от унижение. Холдън си позволи да му се наслади.

— Току-що приключих работата си за едно правителство — отбеляза той. — Нещо не ми понесе.

— О, я стига. Работил си за СВП. Това не е правителство, а ръгби отбор със собствена валута. Да, Жул, какво има? Да не ти се ака?

— Това е под нивото ти — процеди Мао. — Не съм дошъл тук, за да ме обиждат.

Усмивката на Авасарала беше лъчезарна.

— Сигурен ли си? Я да те попитам, помниш ли какво казах при първата ни среща?

— Поиска от мен да ти кажа за всяка връзка, която бих могъл да имам с протомолекулния проект на „Протоген“.

— Не — поклати глава Авасарала. — Тоест, да, питах те и за това. Но не то би трябвало да те вълнува в момента. Ти ме излъга. Ролята ти в оръжейната разработка на проекта на „Протоген“ е напълно разкрита и сега този въпрос е все едно да питаш какъв цвят е бил вторник. Безсмислен е.

— Да се върнем към същината — настоя Мао. — Мога да…

— Не — прекъсна го Авасарала. — Би трябвало да се тревожиш за онова, което казах точно преди да си тръгнеш. Помниш ли какво беше то?

Той я изгледа с празен поглед.

— Така си и мислех. Казах ти, че ако някога разбера, че си скрил нещо от мен, няма да го приема добре.

— Точните ти думи — рече Мао с присмехулна усмивка — бяха: „Не съм човек, с когото можеш да се ебаваш“.

— Значи все пак помниш — каза тя без нито следа от веселие в гласа. — Добре. Сега е моментът, в който ще разбереш какво означава това.

— Разполагам с допълнителна информация, която би могла да е от полза…

— Затваряй си шибаната уста — сопна се Авасарала и в гласа ѝ за първи път се прокрадна истински гняв. — Ако още веднъж ти чуя гласа, ще накарам онези двама военни полицаи в коридора да те хванат и да те пребият с шибан стол. Разбираш ли ме?

Мао не отговори, което показваше, че разбира.

— Нямаш никаква представа какво ми струваше — продължи тя. — Повишават ме. Съветът по икономическо планиране — вече аз го ръководя. Здравната служба — по-рано не трябваше да се притеснявам за нея, защото беше трън в задника на Еринрайт, но сега е в моя. Комисията по финансов надзор — също е моя. Прееба ми календара за следващите двайсет години.

— Не съм тук, за да преговаряме — поде отново Авасарала след кратка пауза. — А за да злорадствам. Ще те натикам в толкова дълбока дупка, че дори жена ти да забрави, че някога си съществувал. Ще използвам поста на Еринрайт, за да разруша всичко, което някога си създал, парче по парче, и да го разпилея по вятъра. И ще се погрижа да гледаш как го правя. Единственото, което ще има в твоята дупка, ще е двайсет и четири часов новинарски канал. И тъй като с теб няма да се видим повече, искам да съм сигурна, че ще се сещаш за името ми всеки път, когато унищожа нещо, оставено от теб. Ще те залича изцяло.

Мао се взираше предизвикателно в нея, но Холдън видя, че това е само поза. Авасарала знаеше точно къде да го удари. Защото хора като него живееха за своето наследство. Гледаха на себе си като на архитекти на бъдещето. Това, което му обещаваше Авасарала, беше по-лошо от смърт.

Мао стрелна с бърз поглед Холдън, сякаш казваше:

„Може ли да получа онези три куршума в главата, моля?“

Холдън му се усмихна.