Войната на Калибан

14. Пракс

Пракс не разбираше колко близо е бил до припадъка, докато не се наяде. Консервирано пилешко с някакъв пикантен сос, меки неронливи бисквити от типа, който обикновено се използваше в нулева гравитация, и висока чаша бира. Изведнъж почувствал вълчи глад, той изгълта всичко, неспособен да се спре.

Когато спря да повръща, жената, която явно се грижеше за всички дребни практически задачи на кораба — той знаеше, че името ѝ е Наоми, но все му се искаше да я нарича Касандра, защото му приличаше на една стажантка със същото име, с която бе работил преди три години, — го прехвърли на рядък протеинов бульон, с който атрофиралият му стомах можеше да се справи. През следващите няколко часа разумът му започна да се връща. Чувството беше все едно се събуждаш отново и отново, без да си заспивал. Пракс седеше в трюма на кораба и усещаше как нарастват познавателните му способности, усещаше колко по-ясно може да разсъждава и колко е хубаво отново да си на себе си. А след няколко минути нова група лишени от захар ганглии се размърдваше и заработваше, и всичко се повтаряше.

И с всяка стъпка обратно към истинското съзнание той усещаше как копнежът му расте, тласка го към вратата, през която бяха изчезнали Стрикланд и Мей.

— Доктор, значи? — рече едрият мъж, Еймъс.

— Получих степента си тук. Университета наистина си го бива. Разполага с големи субсидии. Или… може би вече трябва да кажа „разполагаше“.

— Аз самият никога не съм си падал по официалното образование.

Каюткомпанията на кораба беше малка и белязана от старост. Стените от преплетени въглеродни нишки имаха пукнатини в емайла, а плотът на масата беше изтъркан от годините, или може би десетилетията, на употреба. Осветлението бе в тесен спектър, отместен към розовото, и би убило всяко растение за около три дена. До Еймъс имаше брезентов чувал, пълен с пластмасови кутии с различни размери, всяка от които, изглежда, съдържаше някакво огнестрелно оръжие. Той беше развил едно квадратно парче червен филц и бе разглобил върху него огромен матовочерен пистолет. Деликатните метални части приличаха на скулптура. Еймъс топна памучен тампон в яркосин разтвор за почистване и се зае да търка нежно някакъв сребрист механизъм, прикрепен към черна метална цев, полирайки металните повърхности, които вече блестяха като огледало.

Пракс откри, че ръцете му посягат към разглобените части от желание да ги накара да се сглобят по-бързо. Да са вече почистени, лъснати и сглобени. Еймъс се престори, че не забелязва, но нещо в държанието му подсказваше, че е съвсем наясно.

— Не знам за какво им е да я вземат — рече Пракс. — Доктор Стрикланд винаги се е държал чудесно с нея. Никога не е… искам да кажа, никога не би я наранил. Не мисля, че би я наранил.

— Вероятно не — съгласи се Еймъс. Топна пак тампона в почистващата течност и се зае с една метална пръчица с увита около нея пружина.

— Наистина трябва да отида там — каза Пракс. Не каза: „Всяка минута, през която стоим тук, е минута, в която те може би нараняват Мей. Тя може би умира или я откарват от луната“. Опитваше се думите му да не звучат като хленч или като настояване, но те сякаш звучаха и като двете.

— Подготовката е гадната част — кимна Еймъс, сякаш потвърждаваше нещо. — Ти искаш да се втурнеш там още сега, на мига. Да се свърши.

— Ами, да — каза Пракс.

— Разбирам те — отбеляза Еймъс. — Не е приятно, но трябва да потърпиш. Ако ще отиваш там неподготвен, по-добре изобщо да не отиваш. Пък и момиченцето от колко време го няма?

— От битката. Откакто падна огледалото.

— Вероятността един час повече да има някакво значение е доста малка, нали?

— Но…

— Да — каза Еймъс с въздишка. — Знам. Това е трудното. Но не е толкова зле, като да ни чакаш да се върнем. Това ще е още по-гадно.

Той остави тампона и започна да намества дългата черна пружина върху оста от ярък метал. Алкохолните пари от почистващата течност защипаха очите на Пракс.

— Аз чакам теб! — изтъкна Пракс.

— Да, знам — отвърна Еймъс. — Ще се погрижа да свършим наистина бързо. Капитанът е много добър човек, но понякога се разсейва. Ще го държа концентриран. Няма проблем.

— Не — възрази Пракс. — Нямах предвид, че ще те чакам, когато тръгнете към онази врата. А че те чакам сега, в момента. Чакам те, за да дойда с вас.

Еймъс плъзна оста с пружината в пистолета и я завъртя леко с пръсти. Пракс не бе усетил кога се е изправил на крака.

— В колко престрелки си участвал? — попита механикът. Гласът му бе тих, отпуснат и нежен. — Защото аз съм участвал в… мамка му. Май са единайсет. Или може би дванайсет, ако броя за отделна битка онзи случай, когато пичът се изправи пак. Мисълта ми е, че ако искаш момиченцето ти да е в безопасност, не би желал то да се намира в един тунел със стрелящ човек, който не знае какво прави.

Сякаш за да подчертае думите си, той затвори пистолета с рязко изщракване.

— Ще се оправя — заяви Пракс, но краката му трепереха само като стоеше. Еймъс вдигна пистолета.

— Това готово ли е за стрелба? — попита.

— Моля?

— Ако сега вземеш този пистолет, насочиш го към някой лош човек и дръпнеш спусъка, ще гръмне ли? Току-що ме гледаше как го сглобявам. Опасен ли е, или не?

Пракс отвори уста, после я затвори. Болката току зад гръдната му кост се усили леко. Еймъс понечи да остави пистолета.

— Не е — каза Пракс.

— Сигурен ли си, докторе?

— Ти не сложи никакви куршуми. Безопасен е.

— Сигурен ли си?

— Да.

Еймъс се намръщи срещу пистолета.

— Ами, да, прав си — кимна той. — Но въпреки това няма да дойдеш.

В тесния коридор зад люка се разнесоха гласове. Гласът на Джим Холдън не звучеше така, както очакваше Пракс. Той бе очаквал да е сериозен, дълбок. Вместо това, дори в моменти като сегашния, когато тревогата скъсяваше гласните и го караше да звучи напрегнато, в него имаше някаква лекота. Гласът на жената — Наоми, не Касандра — не беше по-дълбок, но беше по-мрачен.

— Това сочат цифрите — каза тя.

— Те грешат — възрази Холдън и се шмугна в каюткомпанията. — Трябва да грешат. Няма логика.

— Какво ново, капитане? — попита Еймъс.

— Местната полиция няма да ни е от никаква полза — съобщи Холдън. — Прекалено са заети с опитите си да попречат на пълната катастрофа.

— Точно затова може би е по-добре да не влизаме с извадени оръжия — намеси се Наоми.

— Моля те, хайде да не водим пак този разговор сега.

Тя стисна устни. Еймъс заби поглед в пистолета си и се зае да лъска части, които вече блестяха. Пракс изпита чувството, че е попаднал по средата на много по-дълъг разговор.

— Този човек, който първо се хваща за оръжието, а после говори… — каза Наоми. — Това не си ти.

— Е, днес трябва да съм — произнесе Холдън с глас, който слагаше точка на темата. Последвалата тишина бе неловка.

— Какво не е наред с цифрите? — попита Пракс. Холдън го погледна объркано. — Казахте, че нещо не е наред с цифрите.

— Те сочат, че нивото на смъртността се вдига. Но това е невъзможно. Битката продължи… колко? Един ден? Ден и половина? Защо нещата ще се влошават сега?

— Не — поклати глава Пракс. — Цифрите са точни. Това е лавинообразният ефект. Нещата ще се влошат.

— Какъв е този лавинообразен ефект? — попита Наоми. Еймъс пъхна пистолета в кутията му и извади един по-дълъг калъф. Може би пушка. Беше вперил очи в Пракс и чакаше.

— Това е главната спънка в изкуствените екосистеми. В нормална еволюционна среда има достатъчно разнообразие, за да се омекоти ефектът върху системата в случай на някакво катастрофално събитие. Така е в природата. Катастрофални събития стават непрекъснато. Но нищо, създадено от нас, не притежава подобна устойчивост. Ако едно нещо се обърка, съществуват само няколко компенсаторни механизма, които могат да се задействат. Те се претоварват. Равновесието се нарушава. Когато се развали следващото нещо, вариантите са още по-малко и претоварват системата още повече. Научното название за това е „проста комплексна система“. Тъй като е проста, тя е уязвима за лавинообразни ефекти, а тъй като е комплексна, не можеш да предвидиш какво ще се обърка. Или как. Невъзможно е да се изчисли.

Холдън се облегна на стената, скръстил ръце. Пракс все още се чувстваше странно, че го вижда на живо. Изглеждаше хем същият като на екрана, хем някак различен.

— Станция Ганимед — подчерта Холдън — е най-важният доставчик на храна земеделски център след Земята и Марс. Не може да рухне просто така. Те не биха го допуснали. Хората идват тук да раждат бебетата си, за бога!

Пракс килна глава. Преди ден не би могъл да обясни това. От една страна, нямаше да разполага с достатъчно кръвна захар, за да захрани мисълта му. От друга, нямаше да има на кого да го каже. Хубаво беше пак да може да мисли, пък макар и само за да обясни колко са се влошили нещата.

— Ганимед е мъртъв — каза той. — Тунелите вероятно ще оцелеят, но жизнената среда и социалните структури вече са разрушени. Дори някак си да успеем да накараме поддържащите системи да заработят пак — а това е страшно много работа, — колко хора ще останат тук? Колко ще отидат в затвора? Все нещо ще запълни нишата, но няма да е като преди.

— Заради лавинообразния ефект — вметна Холдън.

— Да — потвърди Пракс. — Точно това се опитвах да обясня преди малко. На Еймъс. Всичко ще се разпадне. Пристигащите помощи може би ще омекотят малко рухването. Но вече е прекалено късно. Късно е, и тъй като Мей е някъде там, а не знаем какво ще се повреди, трябва да дойда с вас.

— Пракс — каза Касандра. Не, Наоми. Може би мозъкът му все още не работеше с пълния си капацитет.

— Дори Стрикланд и онази жена да си мислят, че могат да ѝ осигурят безопасност, всъщност не могат. Разбирате ли? Даже и да не я нараняват, даже и тогава, всичко около тях ще се разпадне. Ами ако въздухът им свърши? Ами ако не разберат какво става?

— Знам, че ти е трудно — прекъсна го Холдън. — Но с нищо няма да помогнеш, като крещиш.

— Не крещя. Не крещя. Само ви казвам, че те ми отнеха момиченцето и трябва да отида да си го взема обратно. Трябва да съм с вас, когато отворите онази врата. Дори тя да не е там. Дори да е мъртва, аз трябва да съм този, който ще я намери.

Звукът беше отчетлив, професионален и странно красив: звукът от пълнител, влизащ в пистолет. Пракс не бе видял Еймъс да го вади от кутията, но сега тъмният метал се намираше в огромната му длан. Изглеждаше толкова малък в пръстите му. Пред очите на Пракс Еймъс вкара един патрон в цевта. После хвана пистолета за дулото, като внимаваше да сочи към стената, и му го подаде.

— Но аз мислех… — промълви Пракс. — Ти каза, че не съм…

Еймъс го протегна още сантиметър по-напред. Жестът не можеше да се сбърка. „Вземи го.“ Пракс го взе. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше.

— Хм… Еймъс? — изсумтя Холдън. — Да не би току-що да му даде зареден пистолет?

— Докторът изпитва потребност да дойде, капитане — обясни Еймъс и сви рамене. — Затова мисля, че вероятно трябва да дойде.

Пракс видя погледите, които си размениха Холдън и Наоми.

— Май ще трябва да си поговорим за метода ти на вземане на решения, Еймъс — каза Наоми, като подбираше внимателно думите.

— Има си хас — ухили се Еймъс. — Веднага щом се върнем.

Пракс от седмици обикаляше станцията като местен жител. Бежанец, който няма къде да се дене. Беше свикнал с вида на коридорите, с начина, по който очите на хората се плъзгаха по него, за да не се опитва да им стовари тегобите си. Сега, когато бе нахранен, въоръжен и част от група, станцията се бе превърнала в различно място. Очите на хората продължаваха да се плъзгат по тях, но страхът бе различен, а с него се бореше и гладът. Холдън и Еймъс не бяха посивели от недохранване, нито пък имаха измъчения вид на хора, които виждат как всичко, смятано от тях за неизменно, се срива. Наоми бе в кораба, хакнала мрежата на сигурността и готова да координира движенията на тримата, в случай че бъдат разделени.

Може би за първи път в живота си Пракс се чувстваше като външен човек. Гледаше своя град и виждаше онова, което би видял Холдън: широк коридор със стени, чиято горна част се състоеше от оцветен лед; долната половина, където хората можеха неволно да ги докоснат, бе покрита с дебела изолация. Ледът на Ганимед можеше да смъкне плътта от костите дори при най-краткия допир. Коридорът бе прекалено тъмен, осветлението започваше да отказва. Регулацията на климата също не работеше. Един широк коридор, по който Пракс бе минавал всеки ден на път към училището, сега се бе превърнал в сумрачен проход, изпълнен със звуците на капеща вода. Растенията, които не бяха вече мъртви, умираха, и той усещаше застоялия вкус на въздуха в гърлото си — това означаваше, че скоро ще се включат резервните рециклатори. Би трябвало да се включат. Дай боже да се включат.

Холдън обаче беше прав. Измършавелите, отчаяни хора, покрай които минаваха, бяха доскорошни хранителни специалисти или техници по обработка на почвата, експерти по газова обмяна и помощен земеделски персонал. Ако станция Ганимед загинеше, лавинообразният ефект нямаше да спре дотук. След заминаването на последния товар храна Поясът, системата на Юпитер и безбройните бази, движещи се по собствени орбити около Слънцето, щяха да са принудени да намерят друг източник на витамини и хранителни добавки за децата си. Пракс започна да се чуди дали базите на далечните планети ще са в състояние да се изхранват. Ако разполагат с напълно оборудвани хидропонни съоръжения и ферми за мая и нищо не се обърка…

Това го разсейваше. Даваше му възможност да мисли за нещо друго, а не за онова, което го чакаше зад онази врата. Той се възползва от нея.

— Стойте! Всичките.

Гласът бе нисък, дрезгав и влажен — звучеше все едно някой бе извадил гласните струни на мъжа и ги бе овалял в кал. Той стоеше на кръстопътя в ледените тунели пред тях, облечен в броня на военната полиция, която бе с два номера по-малка от необходимото и едвам успяваше да удържа телесата му. Акцентът и фигурата му подсказваха, че е марсианец.

Еймъс и Холдън спряха и се заоглеждаха във всички посоки, освен към мъжа пред тях. Пракс проследи погледите им. Наоколо се спотайваха още полускрити хора. Внезапно завладялата го паника имаше металния вкус на мед.

— Аз преброих шестима — каза Холдън.

— Ами онзи със сивите панталони? — попита Еймъс.

— Добре де, може би седем. Той обаче ни следи, откакто напуснахме кораба. Може да не е от тях.

— Дори и шестима да са, пак е повече от трима — затрептя гласът на Наоми в ушите им. — Искате ли да ви пратя подкрепление?

— Мама му стара! Имаме подкрепление? — учуди се Еймъс. — Да не би да накараш семейство Супитаяпорн да се домъкнат тук и да ги уморят до смърт с приказки?

— Можем да се справим с тях — заяви Пракс и посегна към пистолета в джоба си. — Не бива да позволим на никого…

Голямата длан на Еймъс стисна неговата и задържа пистолета му в джоба, скрит от погледите.

— Тези не са от хората, по които стреляш — рече Еймъс. — Тези са от хората, с които разговаряш.

Холдън пристъпи към марсианеца. Небрежното му държане караше автомата на рамото му да изглежда почти безвреден. Дори скъпата броня, която носеше, не контрастираше с непринудената му усмивка.

— Здравейте — поздрави Холдън. — Проблем ли има, господине?

— Може би — отвърна провлечено марсианецът. — Може би не. От вас зависи.

— Избирам „не“ — каза Холдън. — А сега, ако ни извините, ние ще…

— Не бързайте толкова — рече марсианецът и се плъзна напред. Лицето му смътно напомняше на Пракс за някого, когото е виждал по телевизията, но не му е обърнал особено внимание. — Вие май не сте тукашни.

— Аз съм — обади се Пракс. — Аз съм доктор Праксидики Менг. Главен ботаник на проекта за соева ферма на „РМД-Юг“. А вие кой сте?

— Остави капитана да се оправя — рече Еймъс.

— Но…

— Много е добър в това.

— Аз мисля, че сте от хуманитарните работници — отбеляза марсианецът. — Доста сте далеч от доковете. Сигурно сте се загубили. Може би имате нужда от ескорт, който да ви отведе на безопасно място.

Холдън пристъпи от крак на крак. Автоматът му съвсем случайно се плъзна няколко сантиметра напред, без никакъв помен от провокация.

— Де да знам — сви рамене той. — Ние разполагаме с доста добра защита. Мисля, че бихме могли да се погрижим сами за себе си. Каква такса иска вашият… хм, ескорт?

— Да видим. Вие сте трима. Да речем сто, в марсиански пари. Петстотин в местни.

— А какво ще кажете да ни придружите до долу, а аз ще ви уредя транспорт, с който да напуснете тази ледена топка?

Ченето на марсианеца увисна.

— Не е смешно — промърмори той, но маската му на власт и самоувереност се бе смъкнала за миг. Пракс бе зърнал глада и отчаянието под нея.

— Отивам до една стара система от тунели — поясни Холдън. — Някой е отвлякъл група деца точно преди всичко да отиде по дяволите. Отвели са ги там. Дъщеричката на доктора е сред тях. Смятаме да си я вземем и учтиво да ги разпитаме откъде са знаели, че всичко това ще се случи. Може да има съпротива. Така че ще са ми от полза неколцина, които знаят кой край на пушката сочи напред.

— Ебаваш се с мен — процеди марсианецът. С ъгълчето на окото си Пракс видя как един от другите пристъпи напред. Беше слаба жена в евтина бронежилетка.

— Ние сме от СВП — намеси се Еймъс и кимна към капитана. — Той е Джеймс Холдън от „Росинант“.

— Мама му стара — изруга марсианецът. — Вярно бе. Ти си Холдън.

— Заради брадата е — промърмори Холдън.

— Аз се казвам Уендъл. Работех за охранителна компания „Пинкуотър“, преди копелетата да отлетят и да ни зарежат тук. От моя гледна точка това прави договора ни невалиден. Ако ви трябва професионална въоръжена подкрепа, няма да намерите по-добри от нас.

— Колко сте?

— Шестима, заедно с мен.

Холдън погледна механика. Пракс по-скоро усет, отколкото видя как едрият мъж сви рамене. Значи седмият, когото бяха споменали, все пак не принадлежеше към тази група.

— Добре — каза Холдън. — Опитахме се да поговорим с местната полиция, но те не искаха да ни кажат дори колко е часът. Елате с мен, помагайте ни и ви давам дума, че ще напуснете Ганимед.

Уендъл се ухили. Един от резците му беше боядисан в червено, с малка черно-бяла шарка върху него.

— Както кажеш, шефе — рече той. После вдигна пушката си и извика: — Стройте се! Хора, имаме нов договор. Дайте да го изпълним!

От всички страни се разнесоха ентусиазирани викове. Пракс откри, че слабичката жена е до него, усмихва се и му разтърсва ръката, сякаш се е кандидатирала за политически пост. Пракс премигна и отвърна на усмивката ѝ. Еймъс сложи ръка на рамото му.

— Виждаш ли? Нали ти казах? А сега да се размърдаме.

Коридорът бе по-тъмен, отколкото изглеждаше на видеото. Топенето бе прорязало в леда тесни канали, подобни на бледи вени, но покрилият ги скреж беше пресен. Вратата изглеждаше като всяка друга от стотиците, покрай които бяха минали по пътя насам. Пракс преглътна. Стомахът го болеше. Искаше му се да закрещи името на Мей и да я чуе как му отвръща.

— Добре — обади се Наоми в ухото му. — Освободих ключалката. Кажете, когато сте готови.

— Няма по-хубав момент от сегашния — рече Холдън. — Отваряй.

Уплътнението около вратата засъска.

Тя се отвори.