52. Авасарала

Беше свършило, само че всъщност не беше. Никога не свършваше.

— За момента всички сме приятели — каза Садър. Да говори с него без забавяне бе лукс, който щеше да ѝ липсва. — Но ако всеки докуцука до своя ъгъл, най-вероятно така ще си остане. Смятам, че ще минат години, преди някоя от флотите ни да стане каквато беше. Понесохме доста загуби.

— Децата?

— Работим по въпроса. Моят медицински офицер се свърза с цял списък лекари, занимаващи се с детски имунни проблеми. Сега остава само да издирим родителите им и да ги откараме у дома.

— Добре — усмихна се тя. — Такива неща обичам да чувам. Ами другото?

Садър кимна. В ниска гравитация изглеждаше по-млад. И двамата изглеждаха по-млади. Кожата не провисваше, когато нямаше какво да я тегли надолу, и тя можеше да види как е изглеждал като момче.

— Уловихме сигналите от радиомаяците на сто седемдесет и един пакета. Всички те се движат бързо към Слънцето, но не ускоряват и не маневрират. Общо взето, чакаме ги да стигнат достатъчно близо до Марс, за да стане унищожаването им елементарно.

— Сигурен ли си, че идеята е добра?

— Под „близо“ имам предвид на седмици разстояние със сегашната им скорост. Космосът е голям.

Настъпи пауза, която този път не се дължеше на забавяне.

— Иска ми се да се беше съгласила да се върнеш с някой от нашите кораби — каза Садър.

— И да кисна тук още няколко седмици, затънала в бумащина? Няма да я бъде. Пък и съвсем различно е да се върна с Джеймс Холдън, сержант Роберта Дрейпър и Мей Менг. Целият нужен символизъм е налице. Пресата ще го изгълта като топъл хляб. Земята, Марс, външните планети и каквото там, по дяволите, е Холдън в момента.

— Знаменитост — уточни Садър. — Нация сам по себе си.

— Той всъщност не е толкова лош, като му свикнеш на праведния плам. Пък и така или иначе съм на този кораб и той не чака за никакви ремонти, преди да включи тягата. А и вече съм го наела. Никой няма да ми мрънка за излишни разходи точно сега.

— Добре — отстъпи Садър. — Тогава ще се видим навътре в кладенеца.

— До скоро — каза тя и прекъсна връзката.

Надигна се и се оттласна леко през командния център. Лесно би могла да се спусне по същия начин и по стълбищната шахта, да полети, както си бе мечтала като дете. Изкушаваше се да го направи. Но на практика знаеше, че или ще се оттласне прекалено силно и ще се удари в нещо, или прекалено леко и съпротивлението на въздуха ще я спре на такова място, където в обсега ѝ няма да има нищо, за което да се хване. Затова използва дръжките и се издърпа бавно надолу към каюткомпанията. Херметичните врати се отваряха при приближаването ѝ и се затваряха след нея с тихо хидравлично съскане и метално бумтене. Когато стигна до жилищния отсек, чу гласовете, преди да може да различи думите, и различи думите, преди да види хората.

— … трябва да я закрием — казваше Пракс. — Искам да кажа, вече нямаме основателна причина да продължаваме. Не мислиш, че могат да ме съдят, нали?

— Винаги могат да те съдят — изтъкна Холдън. — Но най-вероятно няма да спечелят.

— Но аз изобщо не искам да ме съдят. Трябва да я закрием.

— Сложих съобщение на сайта и сега той дава последна информация за състоянието на сметката и иска потвърждение, преди да прехвърля други суми.

Авасарала се изтегли в каюткомпанията. Пракс и Холдън плуваха във въздуха до кафемашината. Изражението на Пракс беше стреснато, а това на Холдън — леко самодоволно. И двамата държаха мехури с кафе, но Пракс като че ли бе забравил за своя. Очите на ботаника бяха ококорени, а устата му висеше отворена, дори в микрогравитацията.

— Кой кого ще съди? — попита тя.

— Сега, когато Мей вече е с нас, Пракс иска хората да спрат да му пращат пари — обясни Холдън.

— Прекалено много са — обясни ботаникът и я погледна така, сякаш очакваше от нея да направи нещо. — Искам да кажа…

— Излишни средства? — попита Авасарала.

— Не са съвсем достатъчни, за да се пенсионира — каза Холдън. — Във всеки случай, не и ако иска да живее в лукс.

— Но те са твои — заяви Пракс, обръщайки се към Холдън с нещо като надежда. — Ти откри сметката.

— Аз вече взех таксата за „Росинант“. Повярвай ми, ти ни плати много щедро — изтъкна Холдън, вдигнал ръка в жест на отказ. — Каквото е останало, си е твое. Е, твое и на Мей.

Авасарала се намръщи. Това променяше малко личните ѝ сметки. Беше си мислила, че сега е подходящият момент да обвърже Пракс с договор, но Холдън пак се бе намесил в последния момент, за да развали всичко.

— Честито — каза тя. — Някой от вас виждал ли е Боби? Трябва да говоря с нея.

— Като я видях за последно, отиваше към работилницата.

— Благодаря — кимна Авасарала и се задърпа нататък. Ако Праксидики Менг бе материално осигурен, това намаляваше вероятността да приеме работата по възстановяването на Ганимед само по финансови причини. Вероятно би могла да подходи от гледна точка на гражданската гордост. Той и дъщеря му бяха лицата на тамошната трагедия и ако той ръководеше нещата, това би означавало за хората повече от всякакви факти и цифри, сочещи колко ще са прецакани всички, ако доставките на храна не бъдат подновени. Може би Пракс беше от хората, които ще се поддадат на такъв аргумент. Трябваше да го обмисли.

Пак се движеше достатъчно бавно и внимателно, за да чуе гласовете, преди да стигне до работилницата. Бяха на Боби и Еймъс. И двамата се смееха. Авасарала не можеше да повярва, че се натрапва в интимен момент, но нещо в смеха им подсказваше за шеговито боричкане. После Мей изпищя радостно и тя разбра.

Работилницата бе последното място на кораба, освен може би машинното, където на Авасарала би ѝ хрумнало да играе с малко момиченце, но ето че тя беше там и размахваше ръчички и крачета във въздуха. Дългата до раменете черна коса се вееше около нея, следвайки бавното премятане на тялото ѝ. Лицето ѝ грееше от удоволствие. Боби и Еймъс стояха в срещуположните краища на стаята. Пред очите на Авасарала Боби хвана малката и я запрати обратно към Еймъс. „Скоро млечните ѝ зъби ще почнат да падат“, помисли си Авасарала. Зачуди се колко ли от това ще си спомня Мей, като порасне.

— А бе, хора, вие луди ли сте? — скара се тя, когато Еймъс улови момиченцето. — Това не ви е детска площадка.

— Здравейте — кимна Еймъс. — Не смятахме да се задържаме дълго. Просто капитанът и докторът искаха да останат за минутка насаме, затова реших да домъкнем хлапето тук долу. Да ѝ покажем кораба.

— Когато ви пратят да си играете с някое дете, това не значи да го ползвате за ш… за топка — сбърчи вежди Авасарала, приближавайки се към него. — Я ми го дайте. Никой от вас си няма представа как да се грижи за малко момиченце. Цяло чудо е, че сте доживели до зряла възраст.

— Тук сте съвсем права — съгласи се дружелюбно Еймъс и ѝ подаде детето.

— Ела при баба — каза Авасарала.

— Какво е баба? — попита Мей.

— Аз съм баба — отвърна Авасарала и я придърпа към себе си. Тялото ѝ копнееше да сложи момиченцето на коляното си, да усети тежестта му. В микрогравитация държането на дете ѝ се струваше странно. Приятно, но странно. Мей миришеше на восък и ванилия. — След колко време ще можем да включим малко тяга? Чувствам се като ш… като балон, като се рея така наоколо.

— Веднага щом Алекс и Наоми приключат с проверката на двигателните компютри, се махаме оттук — каза Еймъс.

— Къде е татко? — попита Мей.

— Добре — кимна Авасарала. — Имаме график, който трябва да спазваме, а аз не ви плащам за уроци по безтегловност. Татко ти говори с капитана, Мей-Мей.

— Къде? — настоя момиченцето. — Къде е? Искам тати!

— Сега ще те заведа при него, хлапе — каза Еймъс и ѝ протегна голямата си длан. После насочи вниманието си към Авасарала. — Изтрайва около пет минути, а после почва с „Къде е татко?“.

— Добре — отбеляза Авасарала. — Те заслужават да са един с друг.

— Аха — кимна едрият механик. Придърпа детето близо до гравитационния си център и се оттласна към каюткомпанията. Нямаше нужда от дръжки. Авасарала го проследи с поглед, а после се обърна към Боби.

Боби се носеше във въздуха и косата ѝ се стелеше меко около нея. Лицето и тялото ѝ бяха по-отпуснати, отколкото Авасарала някога ги бе виждала. Това уж би трябвало да ѝ придава покой, но единственото, за което можеше да си мисли Авасарала, бе, че момичето прилича на удавница.

— Хей — каза Боби. — Получихте ли някакви вести от вашите техници на Земята?

— Да — отвърна Авасарала. — Имало е нов енергиен пик. По-голям от предишните. Пракс беше прав. Те са свързани в мрежа и което е по-зле, не страдат от забавяне. Венера реагира, преди информацията за битката да е могла да стигне до нея.

— Аха — кимна Боби. — Това е лошо, нали?

— Странно е като цици на епископ, но кой знае дали означава нещо? Техниците говорят за мрежи със спинова връзка, каквото и да е това. Най-добрата теория, която имаме, е, че сме свидетели на нещо като прилив на адреналин за протомолекулата. Когато някаква част от нея е замесена в насилствени действия, останалата част застава нащрек, докато не се увери, че опасността е отминала.

— Е, значи се страхува от нещо. Хубаво е да знаем, че има уязвимо място.

Настъпи кратка тишина. Някъде далеч в кораба нещо издрънча и Мей изписка. Боби се напрегна, но не и Авасарала. Интересно ѝ бе да гледа как хора, които не са се занимавали с деца, реагират на Мей. Не можеха да различат удоволствието от тревогата. Авасарала осъзна, че единствените хора на този кораб, които са експерти по детски писъци, са тя и Пракс.

— Търсех те — каза Авасарала.

— Ами, тук съм — сви рамене Боби.

— Това проблем ли е?

— Не разбирам. Кое да е проблем?

— Че си тук.

Тя извърна поглед и изражението ѝ пак се затвори. Точно това очакваше Авасарала.

— Ти слезе там долу, за да умреш, само че вселената пак те прецака. Ти победи. Жива си. Никой от проблемите ти не изчезна.

— Някои изчезнаха — възрази Боби. — Но не всички. Поне спечелихме вашата игра.

Кашлящият смях на Авасарала бе достатъчен, за да я завърти леко. Тя посегна към стената и се спря.

— В играта, която играя аз, никога не печелиш. Просто се стараеш да не губиш. Еринрайт загуби. Сьорен също. И Нгуен. Извадих ги от играта, а аз останах в нея. И сега какво? Еринрайт ще бъде пенсиониран и аз ще получа поста му.

— Искате ли го?

— Няма значение дали го искам. Ще ми го предложат, защото ако празноглавецът не ми го предложи, хората ще помислят, че ме пренебрегва. А аз ще приема, защото ако не го направя, хората ще помислят, че вече не съм достатъчно настървена, за да се страхуват от мен. Ще отговарям директно пред генералния секретар. Ще имам повече власт, повече отговорност. Повече приятели и повече врагове. Това е цената на играта.

— Струва ми се, че би трябвало да има някаква алтернатива.

— Има. Мога да се пенсионирам.

— Защо не го направите?

— О, ще го направя — каза Авасарала. — В деня, когато синът ми се прибере у дома. Ами ти? Още ли смяташ да теглиш чертата?

— Имате предвид дали ще продължавам да си търся смъртта?

— Да.

Настъпи пауза. Това бе хубаво. Означаваше, че Боби наистина мисли върху отговора си.

— Не — рече тя накрая. — Не мисля. Да загинеш в битка е едно. С това бих могла да се гордея. Но да си търсиш смъртта просто за да се отървеш… Не мога да го направя.

— Намираш се в доста интересно положение — изтъкна Авасарала. — Мислила ли си какво ще правиш?

— И какво точно е това положение? На ронин?

— Изменница на правителството и национална героиня. Мъченица, която не е умряла. Марсианка, чиято най-добра и единствена приятелка скоро ще ръководи земното правителство.

— Вие не сте ми единствената приятелка — възрази Боби.

— Глупости. Алекс и Еймъс не се броят. Те искат само да ти влязат в гащите.

— А вие не искате ли?

Авасарала се засмя пак. Ако не друго, Боби поне се усмихваше. Не го бе правила, откакто се върна. Въздишката ѝ бе дълбока и тъжна.

— Още ме измъчват призраци — призна тя. — Мислех, че ще се махнат. Мислех, че ако се изправя срещу него, всичко ще изчезне.

— Не изчезва. Никога. Просто се научаваш.

— На какво?

— Да ги търпиш — подчерта Авасарала. — Помисли си какво би искала да правиш. Каква би искала да станеш. А после ела при мен и ще ти помогна, ако мога.

— Защо? — попита Боби. — Сериозно, защо? Аз съм войник. Изпълних мисията си. Вярно, беше по-трудна и по-странна от всичко, което съм правила някога, но я изпълних. Направих го, защото трябваше да бъде направено. Не ми дължите нищо.

Авасарала повдигна едната си вежда.

— Политическите услуги са моят начин да изразявам привързаност — каза тя.

— Добре, хора — обади се Алекс по интеркома. — След трийсет секунди включваме тягата, ако някой не възразява. Всички да се приготвят, че ще тежат.

— Благодарна съм ви за предложението — каза Боби. — Но може би ще мине известно време, докато разбера дали искам да го приема.

— В такъв случай какво смяташ да правиш сега?

— Ще се върна у дома — отговори тя. — Искам да видя семейството си. Баща си. Мисля, че ще поостана там. Докато разбера коя съм. Как да започна отначало. Такива неща.

— Вратата ми е отворена за теб, Боби. Винаги, когато пожелаеш, вратата ми е отворена.

* * *

Полетът обратно до Луната беше истинска досада. Авасарала прекарваше по няколко часа на ден в противоускорителното кресло, пращаше съобщения насам-натам с различна степен на забавяне. На Земята Садавир Еринрайт бе пенсиониран без много шум, кариерата му в ООН бе почетена в малка частна церемония, след което той си тръгна, за да прекарва повече време със семейството си или с кокошките си, или каквото там смяташе да прави през оставащите му десетилетия. То обаче със сигурност нямаше да включва политическа власт.

Разследването за базата на Йо течеше, а на Земята тихомълком се търкаляха глави. Но не и на Марс. Който и да бе човекът в марсианското правителство, наддавал срещу Еринрайт, щеше да се измъкне. Губейки най-мощното биологично оръжие в човешката история, той бе спасил кариерата си. Политиката беше пълна с такива малки иронии.

Авасарала сформира задочно новия си кабинет. Когато влезеше в него, той щеше да работи вече от цял месец. Чувството бе все едно караш кола, седнал на задната седалка. Мразеше го.

Като капак на всичко Мей Менг я беше сметнала за забавна и прекарваше част от всеки ден в опити да монополизира вниманието ѝ. Авасарала нямаше време да си играе с момиченцето, но разбира се, винаги намираше. И си играеха. Освен това трябваше да прави упражнения, за да не се налага да я вземат в болница, когато се върне към пълна гравитация. От стероидния коктейл я обливаха горещи вълни и спеше трудно. Минаха рождените дни и на двете ѝ внучки и тя можеше да присъства само от екрана. Първия път забавянето беше двайсет минути; втория — четири.

Когато задминаха облака от протомолекулни чудовища, носещи се към Слънцето, в две поредни нощи тя сънуваше кошмари, но те постепенно изчезнаха. Две правителства следяха малките смъртоносни пакети на Еринрайт, които летяха кротко и щастливо, изпаднали в летаргия, към собственото си унищожение.

Нямаше търпение да се върне у дома.

Когато кацнаха на Луната, тя се чувстваше като умираща от глад жена, до чиито устни са допрели резен ябълка, но не ѝ позволяват да отхапе. Попиваше с очи мекото синьо-бяло сияние на дневната половина от планетата, черно-златистите шарки на нощната. Това бе прекрасен свят. Нямаше равен в Слънчевата система. Там долу беше градината ѝ. Офисът ѝ. Леглото ѝ.

Но не и Арджун.

Той я чакаше на площадката за кацане в най-хубавия си костюм, с букет свеж люляк в ръце. Ниската гравитация караше и него да изглежда по-млад, макар очите му да бяха леко зачервени. Докато вървеше към своя съпруг, тя усещаше любопитството на Холдън и екипажа му. Кой беше този човек, способен да търпи брак с такава чепата и твърда жена като Крисджен Авасарала? Дали бе неин господар или нейна жертва? Как би могло изобщо да се получи?

— Добре дошла у дома — каза тихо Арджун, когато тя се отпусна в обятията му.

Миришеше на себе си. Тя сложи глава на рамото му и вече не копнееше толкова за Земята.

Този дом ѝ бе достатъчен.

Загрузка...