Войната на Калибан

8. Боби

„Хармън Де-Юнг“ беше дреднаут от клас „Донагър“, дълъг половин километър и тежък четвърт милион тона. Вътрешният му хангар бе достатъчно голям да побере четири ескортни кораба от клас „Фрегата“ и множество по-леки совалки и ремонтни съдове. В момента там имаше само два съда: голямата и почти луксозна совалка, която бе докарала марсианските посланици и държавни чиновници, за да хванат оттук полета до Земята, и по-малката и по-функционална флотска совалка, с която Боби бе пристигнала от Ганимед.

Боби използваше празното пространство за тичане.

Капитанът на „Де-Юнг“ бе притиснат от дипломатите да ги откара възможно най-бързо на Земята, така че корабът летеше при почти постоянно ускорение от 1 g. Това създаваше неудобство на повечето марсиански цивилни, но устройваше идеално Боби. Корпусът винаги тренираше при висока гравитация и провеждаше дълги тренировки за издръжливост при 1 g поне веднъж на месец. Никой никога не споменаваше, че това е подготовка за евентуална сухопътна война на Земята. Нямаше нужда.

При скорошната си служба на Ганимед тя не бе имала възможност да се упражнява при висока гравитация и дългото пътуване до Земята изглеждаше прекрасна възможност да влезе отново във форма. Последното, което ѝ се искаше, бе да изглежда слаба в очите на местните.

— Всичко, което можеш, аз го мога по-добре — напяваше си тя със задъхан фалцет, докато тичаше. — Мога всичко по-добре от теб.

Хвърли бърз поглед към ръчния си часовник. Беше тичала два часа. При сегашната ѝ отмерена крачка това означаваше двайсет километра. Да се напъне ли да ги докара до трийсет? Колко хора на Земята тичаха редовно по трийсет километра? Марсианската пропаганда твърдеше, че половината хора на Земята нямали дори работа. Просто живеели от правителствени помощи и харчели жалките си средства за наркотици и стим-салони. Но вероятно някои от тях можеха да тичат по трийсет километра. Боби би се обзаложила, че Снупи и неговата групичка земни пехотинци са можели да пробягат трийсет километра, ако се съди по това как бягаха от…

— Всичко, което можеш, аз го мога по-добре — изпя тя, а после се съсредоточи изцяло върху тупкането на обувките си по металната палуба.

Не видя как войникът влезе в хангара, затова когато той я повика, се обърна изненадано и се спъна в собствените си крака. Подпря се на лявата си ръка точно преди да си пръсне черепа в палубата. Усети как нещо в китката ѝ изпука и дясното ѝ коляно се фрасна болезнено в пода, когато се претърколи, за да смекчи удара.

Остана да лежи по гръб няколко секунди, докато раздвижи китката и коляното си, за да провери дали няма сериозни травми. И двете я боляха, но не усещаше стържене. Значи нямаше нищо счупено. Едва бе излязла от болницата и вече търсеше начини да се потроши отново. Войникът дотича и приклекна до нея.

— Божичко, сержи, ужасно падане! — възкликна момчето. — Ужасно падане!

Докосна дясното ѝ коляно, където голата кожа под шортите ѝ вече започваше да посинява, после сякаш осъзна какво прави и дръпна рязко ръка.

— Сержант Дрейпър, викат ви на среща в конферентна зала Г в четиринайсет и петдесет — избърбори с малко писклив глас. — Защо не носите терминала си? Трудно им беше да ви издирят.

Боби се надигна на крака и изпробва внимателно коляното си, за да види дали ще издържи тежестта ѝ.

— Току-що отговори сам на въпроса си, хлапе.

Боби пристигна в конферентната зала пет минути по-рано. Червено-бежовата ѝ униформа беше идеално изгладена и ефектът се разваляше донякъде само от бялата пристягаща лента на китката, която ѝ бе дал медикът на ротата за лекото ѝ разтежение. Един пехотинец в пълна бойна броня и въоръжен с автомат ѝ отвори вратата и ѝ се усмихна, докато минаваше. Усмивката му беше хубава — равни бели зъби под бадемовидни очи, които бяха толкова тъмни, че изглеждаха почти черни.

Боби също му се усмихна и хвърли поглед към името на костюма му. Ефрейтор Мацуке. Човек никога не знаеше на кого ще налети в каюткомпанията или в залата за тренировки. Не беше лошо да си създаде някой и друг приятел.

Чу да я викат по име и побърза да пристъпи в стаята.

— Сержант Дрейпър — повтори капитан Торсън и посочи нетърпеливо към един стол до дългата съвещателна маса.

— Сър — отвърна Боби и му козирува, преди да заеме мястото си. Беше изненадана колко малко хора има в стаята. Само Торсън от разузнаването и двама цивилни, които не познаваше.

— Сержи, обсъждаме някои подробности от твоя доклад; ще се радваме да дадеш своя принос.

Боби зачака да я представят на двамата цивилни, но когато стана ясно, че Торсън няма намерение да го прави, каза просто:

— Да, сър. Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна.

Първият цивилен, сурова на вид червенокоса жена в много скъп костюм, рече:

— Опитваме се да подредим във времето събитията, предшестващи нападението. Можете ли да ни покажете на тази карта къде сте се намирали вие и отрядът ви, когато получихте радиосъобщението да се върнете в аванпоста?

Боби им показа, а после проследиха едно по едно събитията от деня. Докато гледаше донесената от тях карта, тя за първи път видя колко далеч по леда е била запокитена от падането на орбиталното огледало. Изглежда само сантиметри я бяха делили от вероятността да бъде смазана на прах като останалите от взвода ѝ…

— Сержант — повиши глас Торсън и по тона му тя разбра, че вече я е повикал няколко пъти.

— Сър, съжалявам, но като гледах тези снимки, се отнесох. Няма да се повтори.

Торсън кимна, ала на лицето му се появи странно изражение, което Боби не успя да разгадае.

— Това, което се опитваме да определим, е къде точно е била пусната Аномалията преди нападението — обади се другият цивилен, пухкав мъж с оредяваща кафява коса.

Сега го наричаха „Аномалията“. Човек можеше да чуе главната буква в начина, по който го произнасяха. „Аномалия“, като нещо, което просто се случва. Странно случайно събитие. Всички все още се страхуваха да го назоват с истинското му име. Оръжието.

— И така — поде пухкавият мъж, — като съдим по продължителността на радиовръзката ви и информацията за загуба на радиосигнал от други инсталации в района, успяхме да определим, че източникът на заглушаващия сигнал е била самата Аномалия.

— Чакайте — прекъсна го Боби, клатейки глава. — Как така? Чудовището не би могло да заглуши радиото ни. То нямаше никакви технически приспособления. Не носеше дори проклет скафандър, за да диша! Как ще носи заглушаваща апаратура?

Торсън я потупа бащински по ръката и този жест по-скоро подразни Боби, отколкото да я успокои.

— Данните не лъжат, сержант. Зоната на радиозаглушаване се е движела. И винаги в центъра ѝ е било… съществото. Аномалията — каза Торсън, а после се обърна да заговори с пухкавия мъж и червенокосата.

Боби се облегна, усещаше как енергията в стаята се отдръпва от нея, сякаш бе единственият човек без партньор на танцова забава. Но тъй като Торсън не я беше освободил, не можеше просто да си тръгне.

— Според данните ни за радиозаглушаването, точката на пускане е била тук — каза червенокосата и посочи нещо на картата, — а пътят към аванпоста на ООН е минавал по този хребет.

— Какво е това място? — намръщи се Торсън.

Пухкавият извади друга карта и се взира в нея в продължение на няколко секунди.

— Прилича ми на стари сервизни тунели за хидростанцията на купола. Ако се вярва на това тук, не са били използвани от десетилетия.

— Ясно — каза Торсън. — Тунели, които човек може да използва за транспортирането на нещо опасно, което трябва да остане в тайна.

— Да — съгласи се червенокосата, — може би са го карали към онзи пехотински аванпост и то се е освободило. Пехотинците са хукнали да бягат, щом са видели, че е извън контрол.

Боби се изсмя презрително, преди да успее да се спре.

— Искате да добавите нещо ли, сержант Дрейпър? — попита Торсън.

Гледаше я със своята загадъчна усмивка, но Боби вече бе работила с него достатъчно дълго, за да знае, че той най-много мрази глупостите. Искаше да е сигурен, че ако си отвориш устата, наистина имаш да кажеш нещо полезно. Двамата цивилни я гледаха изненадано, сякаш беше хлебарка, която изведнъж се е изправила на два крака и е заговорила.

Тя поклати глава.

— Когато бях новобранка, знаете ли за кое моят сержант казваше, че е второто най-опасно нещо в Слънчевата система след марсиански пехотинец?

Цивилните продължаваха да я зяпат, но Торсън кимна и размърда устни, изричайки думите заедно с нея:

— Пехотинец на ООН.

Пухкавият и червенокосата се спогледаха и жената извъртя очи. Торсън обаче каза:

— Значи не мислите, че войниците на ООН са бягали от нещо, което се е изплъзнало от контрола им?

— Никакъв шибан шанс, сър.

— Тогава изложете ни вашата версия.

— В онзи аванпост на ООН имаше цял взвод пехотинци. Колкото и в нашия. Когато най-сетне хукнаха да бягат, бяха останали шестима. Шестима. Сражавали са се почти до последния човек. А и когато тичаха към нас, те не се опитваха да избягат от битката. Идваха, за да им помогнем да продължат да се бият.

Пухкавият вдигна от пода една кожена чанта и почна да рови из нея. Червенокосата го гледаше така, сякаш неговите действия бяха къде-къде по-интересни от всичко, което би могла да каже Боби.

— Ако ставаше дума за някаква тайна разработка на ООН, която онези пехотинци е трябвало да доставят или охраняват, те нямаше да дойдат при нас. По-скоро биха загинали, изпълнявайки дълга си, отколкото да зарежат мисията. Така бихме направили ние.

— Благодаря — каза Торсън.

— Искам да кажа, че това дори не беше наша битка, а ние се бихме до последния човек, за да спрем онова нещо. Мислите ли, че пехотинците на ООН биха направили по-малко.

— Благодаря ви, сержант — повтори Торсън по-силно. — Склонен съм да се съглася с вас, но трябва да разгледаме всички възможности. Мнението ви е взето предвид.

Пухкавият най-после намери каквото търсеше. Малка пластмасова кутийка с ментови бонбони. Взе си един и протегна кутийката към червенокосата, която направи същото. Гадно сладникав мирис на мента изпълни въздуха. Пухкавият изрече с пълна уста:

— Да, благодаря ви, сержант. Мисля, че можем да продължим нататък, без да отнемаме повече от времето ви.

Боби стана, козирува пак на Торсън и излезе от стаята. Сърцето ѝ биеше учестено. Зъбите ѝ бяха стиснати толкова силно, че челюстта я болеше.

Цивилните не разбираха. Никой не разбираше.

Когато капитан Мартенс влезе в товарния отсек, Боби тъкмо бе свършила с разглобяването на оръжейното гнездо в дясната ръка на бойния си скафандър. Тя извади трицевната гатлингова картечница и я остави на пода до двете дузини други части, които вече бе свалила. До тях имаше кутия с препарат за чистене на оръжия и бутилка смазка, заедно с различни шомполи и четчици.

Мартенс я изчака, докато остави оръжието на подложката за чистене, а после седна на пода до нея. Боби прикрепи към края на един от шомполите телена четчица, топна я в препарата и се зае да търка цевите една по една. Мартенс гледаше.

След няколко минути тя смени четчицата с малко парче плат и избърса останалия в цевите препарат. После сложи ново парцалче, напоено с оръжейно масло, за да ги смаже. Когато се зае с останалите чаркове, включващи гатлинговия механизъм и системата за подаване на муниции, Мартенс най-после заговори.

— Знаеш ли — каза той, — Торсън е във флотското разузнаване от самото начало на кариерата си. Влязъл направо в програмата за обучение на офицери, бил най-добрият от своя випуск в академията и получил първо назначение във флотското командване. Никога не се е занимавал с друго, освен да бъде експерт по разузнаването. За последен път е стрелял през шестте си седмици като новобранец, преди двайсет години. Никога не е водил бойна единица. Нито е служил в боен взвод.

— Това — изсумтя Боби, като остави смазката и се изправи, за да сглоби пак оръжието — е невероятно увлекателна история. Благодаря ти, че я сподели с мен.

— Така че — продължи Мартенс, без да му мигне окото — колко трябва да си изтрещяла, за да идва той да ме пита дали не си малко травмирана от преживяното?

Боби изпусна гаечния ключ, който държеше, но го улови с другата си ръка, преди да е паднал на палубата.

— Това официална визита ли е? Защото ако не е, можеш да си го нач…

— Докато аз? Аз не съм експерт — не млъкваше Мартенс. — Аз съм пехотинец. Служил съм десет години, преди да ми предложат да вляза в офицерската школа. Завърших със специалности психология и теология.

Боби усети сърбеж във връхчето на носа си и се почеса, без изобщо да помисли. Внезапната миризма на оръжейно масло я накара да осъзнае, че току-що е оплескала цялото си лице със смазка. Мартенс ѝ хвърли един поглед, но не спря да говори. Тя се опита да го заглуши, като започна да сглобява оръжието си по възможно най-шумния начин.

— Минал съм през бойни тренировки, обучение за близък бой, военни игри — изреждаше той, говорейки малко по-високо. — Знаеш ли, че бях новобранец в същия лагер, където баща ти служеше като старшина? Старшина Дрейпър е велик човек. Беше като бог за нас, новобранците.

Боби вдигна рязко глава и очите ѝ се присвиха. Струваше ѝ се, че има нещо мръсно в начина, по който това психиатърче се правеше, че познава баща ѝ.

— Истина е. И ако в момента той беше тук, щеше да ти каже да ме послушаш.

— Да ти го начукам — изпсува Боби. Представи си как баща ѝ трепва, чувайки я да използва ругатня, за да прикрие страха си. — Нищо не знаеш.

— Знам, че когато един сержант с твоето обучение и бойна готовност бъде тръшнат на земята от някакъв си писарушка, едва излязъл от пубертета, нещо ужасно не е наред.

Боби запрати ключа на пода и събори оръжейното масло, което се разля и плъзна по постелката като петно кръв.

— Паднах, да му се не види! Намирахме се при цяло g и аз просто… паднах.

— Ами на срещата днес? Да крещиш на двама цивилни аналитици от разузнаването как пехотинците по-скоро биха умрели, отколкото да се провалят?

— Не съм крещяла — възрази Боби, без да е съвсем сигурна, че това е вярно. Спомените ѝ за срещата се бяха объркали, след като излезе от стаята.

— Колко пъти си стреляла с оръжието си, след като го почисти вчера?

— Какво? — попита Боби и усети гадене, без да е сигурна защо.

— А като стана дума, колко пъти си стреляла, след като го почисти онзи ден? Или по̀ онзи ден?

— Престани — каза Боби, махна вяло с ръка към Мартенс и потърси къде да седне.

— Стреляла ли си с това оръжие дори веднъж, откакто стъпи на борда на „Де-Юнг“? Защото мога да ти кажа, че си го чистила всеки ден, а в няколко случая и по два пъти дневно.

— Не, аз… — заекна Боби, като най-после се тръшна върху едно сандъче за муниции. Нямаше спомен да е чистила оръжието преди днес. — Не го знаех.

— Това е посттравматичен стрес, Боби. Не е някаква слабост или морален провал. То просто се случва, когато преживееш нещо ужасно. В момента ти не си в състояние да осъзнаеш какво се е случило с теб и твоите хора на Ганимед, и това те кара да действаш ирационално — изтъкна Мартенс, а после се приближи и клекна пред нея. За миг тя си помисли, че ще я хване за ръката, и се уплаши, защото ако го направеше, щеше да го фрасне.

Но той не я хвана.

— Ти се срамуваш — каза Мартенс, — но няма защо. Обучавали са те да бъдеш корава, компетентна, готова за всичко. Внушавали са ти, че ако просто си вършиш работата и помниш на какво са те учили, ще можеш да се справиш с всяка заплаха. И преди всичко, че най-важните хора на света са тези, които стоят до теб на огневата линия.

Някакво мускулче на бузата ѝ, точно под окото, затрепка и Боби разтърка мястото толкова силно, че пред погледа ѝ заиграха звезди.

— А после си налетяла на нещо, за което обучението ти не би могло да те подготви и срещу което нямаш защита. И си загубила своите бойни другари и приятели.

Боби понечи да отговори и осъзна, че е затаила дъх, така че вместо да каже нещо, издиша шумно. Мартенс не млъкна.

— Имаме нужда от теб, Роберта. Трябва да се върнеш. Аз не съм бил там, където си сега, но познавам много хора, които са били, и знам как да ти помогна. Ако ми позволиш. Ако поговориш с мен. Не мога да накарам това да изчезне. Не мога да те излекувам. Но мога да ти помогна да се почувстваш по-добре.

— Не ме наричай Роберта — промълви Боби толкова тихо, че самата тя едва се чу.

Вдиша бързо няколко пъти, опитвайки се да избистри главата си, но и да не се задъха. Заляха я миризмите в товарния отсек. Мирисът на гума и метал от скафандъра ѝ. Острите, съперничещи си миризми на оръжейно масло и хидравлична течност, стари и просмукани в метала, независимо колко пъти момчетата от флота са търкали палубите. Мисълта за хиляди моряци и пехотинци, минавали през същото това място, работили върху екипировката си и чистили тези стени, я накара да дойде на себе си.

Тя отиде при сглобеното оръжие и го вдигна от постелката, преди разширяващата се локва оръжейно масло да стигне до него.

— Не, капитане. Не разговорът с теб ще ме накара да се почувствам по-добре.

— Тогава кое, сержант?

— Онова същество, което уби приятелите ми и започна тази война — някой го е оставил на Ганимед — каза тя и намести оръжието в гнездото с остро метално щракване. Перна с ръка трите цеви и те се завъртяха бързо с мазното съскане на висококачествени лагери. — Ще открия кой. И ще го убия.