Войната на Калибан

50. Боби

— Капитанът току-що излезе — съобщи Еймъс на Боби, когато се върна в работилницата. Тя плуваше на половин метър над палубата сред малък кръг от смъртоносни джаджи. Зад нея стоеше почистеният и ремонтиран боен скафандър и една от цевите на новото оръжие блестеше в гнездото на дясната му ръка. Отляво се рееше сглобената наново автоматична пушка, която Еймъс харесваше. Останалата част на кръга се състоеше от пистолети, гранати, боен нож и най-разнообразни пълнители. Боби прехвърли наум списъка за последен път и реши, че е направила всичко, каквото може.

— Той мисли, че може би този път няма да се върне — продължи Еймъс, а после се наведе да вземе пушката. Огледа я критично и кимна с одобрение.

— Влизането в битка, от която знаеш, че няма да се върнеш, придава на ума ти някаква особена яснота — каза Боби. Посегна да хване бронята си и се придърпа да влезе в нея. В микрогравитация това не бе лесна работа. Трябваше да се върти и извива, за да напъха краката си в скафандъра, преди да го запечата на гърдите. Забеляза, че Еймъс я гледа. На лицето му бе изписана глуповата усмивка.

— Стига бе. Сега ли? — възмути се тя. — Говорим си, че капитанът ти отива да умре, а всичко, което минава през главата ти, е: „Уха, цици!“.

Еймъс продължи да се хили, без да се смути ни най-малко.

— Това трико не оставя кой знае колко на въображението.

Боби извъртя очи.

— Повярвай ми, ако можех да нося развлечен пуловер в свръхподвижния си сервоусилващ боен скафандър, пак нямаше да го правя. Защото би било тъпо. — Тя натисна бутона за запечатване и бронята се сгъна около нея, обвивайки я като втора кожа. Боби си сложи шлема и включи външните говорители, като знаеше, че това прави гласа ѝ бездушен и нечовешки.

— Хайде порасни малко — рече тя и думите ѝ отекнаха в цялата стая. Еймъс неволно направи крачка назад. — Капитанът не е единственият, който може да не се върне.

Боби стъпи на асансьорната платформа и се остави да я издигне до командния център. Авасарала се бе закопчала в креслото пред комуникационния пулт. Наоми седеше на обичайното място на Холдън на тактическия пулт. Алекс сигурно бе вече горе в пилотската кабина. Боби отвори лицевото стъкло, за да заговори с нормалния си глас.

— Получихме ли разрешение? — попита тя Авасарала.

Старицата кимна и вдигна ръка, за да я помоли да изчака, докато говореше с някого по микрофона си.

— Марсианците вече са свалили долу цял взвод — каза след малко, като бутна микрофона настрани. — Но имат заповеди да установят периметър и да изолират базата, докато някой по-високо по хранителната верига не реши какво да правят.

— Нали няма да… — започна Боби, но Авасарала я прекъсна с пренебрежително махване на ръка.

— Не, разбира се — подчерта тя. — Аз съм по-високо по хранителната верига и вече съм решила, че ще превърнем тази кланица в стъкло веднага щом се отделите от повърхността. Засега ги карам да мислят, че още го обсъждаме, за да имате време да измъкнете децата.

Боби разклати юмрук към Авасарала. Командосите бяха обучени да използват жеста на поясните, когато се намират в бойните си скафандри. Авасарала я зяпна объркана.

— Престани да си играеш с ръката си и върви да доведеш шибаните деца.

Боби тръгна обратно към асансьора и по пътя се включи към корабния радиоканал.

— Еймъс, Пракс, ще ви чакам във въздушния шлюз след пет минути, облечени и готови за тръгване. Алекс, свали ни долу след десет.

— Разбрано — отвърна Алекс. — Наслука в лова, войнико.

Тя се зачуди дали биха могли да станат приятели, ако разполагат с повече време. Мисълта беше приятна.

Еймъс я чакаше пред шлюза, когато пристигна. Носеше леката си марсианска броня и голямата си пушка. Пракс се втурна в стаята след няколко минути, мъчейки се да се напъха във взетия назаем скафандър. Изглеждаше като момче, облечено в дрехите на баща си. Докато Еймъс му помагаше да се закопчае, Алекс се обади по интеркома:

— Започваме спускането. Хванете се за нещо.

Боби включи магнитните си ботуши на пълна мощност и се залепи за палубата, когато корабът под нея се раздвижи. Еймъс и Пракс седнаха на столове, които се издърпваха от стената, и си сложиха коланите.

— Хайде да преговорим плана още веднъж — предложи тя и извика на екрана си въздушни снимки на базата. Свърза се с „Роси“ и ги прехвърли на един стенен монитор. — Ще влезем през този въздушен шлюз тук. Ако е заключен, Еймъс ще взриви външната врата. Трябва да влезем бързо. Скафандрите няма да ви предпазят задълго от силния радиационен пояс, в който обикаля Йо. Пракс, ти носиш радиомоста, приготвен от Наоми, така че щом влезем, започваш да търсиш мрежа, в която да го включиш. Нямаме информация за вътрешното разположение, така че колкото по-бързо Наоми хакне системата им, толкова по-бързо ще намерим онези деца.

— Резервният план ми харесва повече — обади се Еймъс.

— Резервен план ли? — попита Пракс.

— Резервният план е да хвана първия, когото видим, и да го бия, докато не ни каже къде са децата.

Пракс кимна.

— Добре. И на мен по̀ ми харесва.

Боби пренебрегна мъжкарското им перчене. Всеки се справяше с нервността преди битка по свой начин. Боби предпочиташе маниакалното съставяне на списъци. Но надуването на мускули и заплахите също вършеха работа.

— След като научим мястото, вие двамата тръгвате с максимална бързина натам, докато аз осигурявам чист път за отстъпление.

— Звучи ми добре — кимна Еймъс.

— Не се заблуждавайте — предупреди Боби. — Йо е едно от най-негостоприемните места в Слънчевата система. Тектонично нестабилна и адски радиоактивна. Лесно е да разберем защо са се скрили тук, но не подценявайте заплахата, която носи самото пребиваване на тази луна.

— Две минути — обади се Алекс по интеркома.

Боби си пое дълбоко дъх.

— И това не е най-лошото. Тези гадове изстреляха няколкостотин протомолекулни хибрида към Марс. Можем да се надяваме, че това са били всичките им запаси, но имам чувството, че не са. Напълно е възможно да налетим на някое от онези чудовища, щом се озовем вътре.

Не каза: „Видях го в сънищата си“. Струваше ѝ се неподходящо.

— Ако това стане, аз ще се оправям с него. Еймъс, ти едва не погуби капитана си, като почна да стреляш по онова в товарния отсек. Ако ми скроиш същия номер, ще ти откъсна ръката. Не ме изпитвай.

— Ясно, шефе — каза Еймъс. — Успокой топката. Чух те.

— Една минута — обади се Алекс.

— Долу има марсиански пехотинци, които контролират периметъра, но имат заповед да ни пропуснат. Ако някой ни се измъкне, няма нужда да го гоним. Пехотинците ще го хванат, преди да е стигнал далеч.

— Трийсет секунди.

— Пригответе се — нареди Боби и изкара на лицевия си дисплей данните за състоянието на скафандъра. Всичко бе зелено, включително индикаторът за боеприпасите, който показваше две хиляди запалителни куршума.

Въздухът излетя от шлюза с продължително затихващо съскане, оставяйки само рядка атмосфера със същата гъстота като собствената сярна мъглица на Йо. Още преди корабът да кацне, Еймъс скочи от стола си и се надигна на пръсти, за да допре шлема си до нейния.

— Разкатай ги, пехотинецо! — изрева той.

Външната врата на шлюза се отвори и в шлема на Боби запищя радиационна аларма. В добавка скафандърът услужливо я информира, че атмосферата навън не може да поддържа живот. Тя блъсна Еймъс към отворения шлюз, а след него и Пракс.

— Напред, напред!

Еймъс се затича със странни подскоци, а пъхтенето му отекваше по радиото. Пракс го следваше по петите и изглежда, се чувстваше доста по-комфортно в слабата гравитация. Поддържаше темпото без проблем. Боби слезе от „Роси“ и скочи по дълга дъга, която я издигна на около седем метра над повърхността в най-високата си точка. Огледа терена, докато скафандърът ѝ го опипваше с радари и електромагнитни сензори в търсене на мишени. Нито тя, нито той откриха такива.

Приземи се до клатушкащия се Еймъс и скочи пак, за да се озове първа пред вратата на шлюза. Натисна бутона и външната врата се отвори. Ама разбира се. Кой ще си заключва вратата на Йо? Никой няма да се промъкне през пустош от разтопен силиций и сяра, за да открадне семейните ценности.

Еймъс нахълта в шлюза покрай нея и едва когато се озова вътре, спря, за да си поеме дъх. Секунда по-късно Пракс и Боби го последваха и тя тъкмо се канеше да му каже да задейства цикъла, когато радиото ѝ заглъхна.

Боби се завъртя и впери поглед в лунния пейзаж, търсейки движение. Еймъс се приближи зад нея и допря шлема си до гърба на бронята ѝ. Когато извика, тя едва-едва го чу.

— Какво става?

Вместо също да му крещи, тя излезе от шлюза и посочи първо Еймъс, а после вътрешната врата. Имитира с пръсти вървене. Еймъс ѝ махна с ръка, а после се върна в шлюза и затвори външната врата.

Сега каквото и да станеше вътре, зависеше от Еймъс и Пракс. Тя им желаеше успех.

Забеляза движението преди скафандъра. Нещо мърдаше на серножълтия фон. Нещо с малко по-различен цвят. Боби го проследи с очи и накара скафандъра да го прехване с лазерния мерник. Сега вече нямаше да го изгуби. То може да поглъщаше радиовълните, но фактът, че го вижда, означаваше, че чудесно отразява светлината.

Създанието се раздвижи пак. Не бързаше и вървеше ниско приведено. Ако Боби не гледаше право към него, изобщо нямаше да го забележи. Прокрадваше се. Което вероятно означаваше, че не знаеше, че са го забелязали. Лазерният сензор за разстояние сочеше, че е на малко повече от триста метра. Според нейната теория, щом разбереше, че е забелязано, то щеше да я атакува по права линия с цел да я сграбчи и разкъса. Ако не успееше да я достигне бързо, щеше да се опита да мята разни неща по нея. Тя трябваше само да го наранява, докато програмата му откаже и то се самоунищожи. Доста теории.

Време беше да ги изпробва.

Тя се прицели в него. Скафандърът ѝ помогна да коригира вертикалното отклонение, но Боби използваше свръхскоростни куршуми на луна с незначителна гравитация. Снижаването на куршума за триста метра щеше да е пренебрежимо малко. Макар че създанието не можеше да я види през затъмненото лицево стъкло на шлема, тя му прати въздушна целувка.

— Върнах се, сладурче. Ела да кажеш здрасти на мама.

Натисна спусъка. Излетелите петдесет куршума прекосиха разстоянието до съществото за по-малко от една трета от секундата. Всичките до един го улучиха и изразходваха много малка част от кинетичната си енергия, докато минаваха през него. Точно колкото да разтрошат върховете си и да възпламенят заряда от самооксидиращ се горлив гел. Петдесет малки, но изключително мощни пламъка лумнаха в чудовището.

Някои от черните влакна, излетели от изходните рани, се запалиха и изгоряха за миг.

Чудовището се втурна към Боби със скорост, която би трябвало да е невъзможна при ниска гравитация. Всеки тласък на крайниците му би трябвало да го изхвърля високо във въздуха. Но то се бе прилепило към силикатната повърхност на Йо като с магнитни ботуши върху метална палуба. Бързината му бе умопомрачителна. Сините му очи пламтяха като мълнии. Невероятно дългите ръце посягаха към нея, отваряйки и затваряйки пръсти в нищото, докато то тичаше. Всичко бе досущ като в сънищата ѝ. За част от секундата на Боби ѝ се прииска да остане неподвижна и да изчака сцената да се развие до края, който така и не бе успяла да види. Друга част от ума ѝ пък очакваше всеки момент да се събуди, плувнала в пот, както толкова пъти преди.

Боби го гледаше как тича към нея и с удоволствие забеляза черните обгаряния по тялото му, причинени от запалителните куршуми. Този път нямаше хвърчащи черни влакна, преди раните да се затворят като вода. Тя го бе наранила и искаше да продължи да го наранява.

Обърна се и пое с подскоци перпендикулярно на неговото движение. Скафандърът ѝ продължаваше да държи лазерния мерник насочен към чудовището, така че тя можеше да следи местоположението му, без да се обръща. Както и подозираше, то зави, за да я последва, но изостана.

— Бързак си на правите отсечки — каза му Боби. — Ама на завоите не струваш.

Когато чудовището осъзна, че тя няма да стои неподвижно и да го чака да се приближи, спря. Боби също спря и се обърна към него. То посегна и откърти голямо парче застинала лава, а после се хвана здраво за земята с другата си ръка.

— Ето го, идва — каза си Боби.

Хвърли се на една страна точно когато ръката на създанието замахна напред. Скалата прелетя на сантиметри от нея. Боби се блъсна в лунната повърхност и се заплъзга, но вече стреляше. Този път задържа огъня няколко секунди и в тялото на чудовището се забиха стотици куршуми.

— Всичко, което можеш, аз го мога по-добре — запя тя тихичко. — Мога всичко по-добре от теб.

Куршумите късаха големи пламтящи парчета от чудовището и почти откъснаха лявата му ръка. То се завъртя и рухна. Боби скочи на крака, готова да побегне пак, ако създанието се изправи. Но то не го стори. Вместо това се претърколи по гръб и затрепери. Главата му започна да се издува и сините му очи засияха още по-ярко. Боби можеше да види как някакви неща шават под хитиновата му черна кожа.

— Бум, шибаняко! — изкрещя тя, докато чакаше бомбата да избухне.

Вместо това създанието внезапно скочи, изтръгна парче от собствения си корем и го запрати към нея. Докато Боби осъзнае какво става, бомбата вече беше на няколко метра. Взривът я отлепи от земята. Тя се запързаля по повърхността на Йо, а бронята ѝ пищеше предупреждения. Когато най-сетне спря, лицевият ѝ дисплей мигаше в червено и зелено като коледна елха. Боби се опита да раздвижи крайниците си, но те бяха тежки като камък. Беше отказал процесорът за двигателен контрол — компютърът, който тълкуваше движенията на тялото ѝ и ги превръщаше в команди за сервомоторите на скафандъра. Скафандърът се опитваше да го рестартира и същевременно да пренасочи програмата и да я задейства на друго място. На лицевия ѝ дисплей мигаше кехлибарено съобщение: „Моля, изчакайте“.

Боби не можеше да завърти глава, така че когато чудовището се надвеси над нея, я изненада напълно. Тя потисна писъка си. Но това беше без значение. Така или иначе сярната атмосфера на Йо бе прекалено рядка, за да пренася звуковите вълни. Чудовището не би могло да я чуе. Но макар че новата Боби се бе примирила с мисълта, че ще умре в битка, в нея оставаше достатъчно от старата Боби, за да не иска да загине, врещейки като бебе.

Чудовището се наведе да я огледа. Големите му, странно детски очи сияеха в яркосиньо. Пораженията, нанесени от куршумите, изглеждаха тежки, но създанието сякаш не ги забелязваше. То я побутна в гърдите с единия си дълъг пръст, после затрепери и повърна мощно върху нея гъста кафява слуз.

— Уф, това е отвратително — изкрещя тя срещу него. Ако скафандърът ѝ беше пробит, тази протомолекулна гадост щеше да е най-малкият ѝ проблем. Но все пак, как, по дяволите, ще я отмие?

Създанието килна глава настрани и я изгледа с любопитство. Продължи да мушка бронята ѝ, като навираше пръст в пролуките и явно се мъчеше да стигне до кожата ѝ. Тя бе видяла едно от тези същества да разкъсва деветтонен боен механобот. Така че ако искаше да проникне в скафандъра ѝ, щеше да го направи. Но изглежда, по някаква причина то нямаше желание да я повреди. Докато го гледаше, от средата на туловището му щръкна дълга гъвкава тръбичка и започна да опипва бронята ѝ вместо пръста. От нея се точеше тънка струйка кафява слуз.

Индикаторът за състоянието на оръжието се смени от червено в зелено. Тя завъртя цевите, за да го изпробва. Работеше. Разбира се, що се отнася до движението, скафандърът още ѝ казваше: „Моля, изчакайте“. Може би ако на чудовището му доскучаеше и се преместеше пред пушката, би могла да го гръмне.

Тръбичката опипваше бронята ѝ все по-настойчиво. Пъхаше се в пролуките и от време на време изплюваше в тях кафява течност. Беше колкото плашещо, толкова и гнусно. Все едно се намираше в ръцете на сериен убиец, който освен това опипва дрехите ѝ като превъзбуден тийнейджър.

— Добре де, майната му — въздъхна тя. Беше ѝ дошло до гуша да търпи опипването на това създание, докато лежи безпомощно по гръб. Дясната ръка на скафандъра бе тежка, а задвижващите механизми, които ѝ даваха сила, когато работеха, също така пречеха на движенията ѝ, когато не работеха. Да я вдигне, бе като да вдига тежести с една ръка, покрита с оловна ръкавица. Въпреки това тя натискаше, докато не усети как нещо изпука. Може да беше скафандърът. Може да беше ръката ѝ. Не знаеше, защото бе прекалено възбудена, за да усети болка.

Но когато изпука, ръката ѝ се вдигна и тя допря юмрука си до главата на чудовището.

— Чао-чао — каза Боби. Чудовището се обърна да изгледа любопитно юмрука ѝ. Тя натисна спусъка и го задържа, докато индикаторът за мунициите не показа нула и цевите спряха да се въртят. Главата на създанието я нямаше. Тя отпусна ръка на земята, изтощена.

„Пренасочването успешно — съобщи ѝ скафандърът. — Рестартиране.“ Когато подпраговото бучене се върна, тя се разсмя и откри, че не може да спре. Отблъсна трупа на чудовището от себе си и се надигна.

— Хубаво. Пътят до кораба е дълъг.