i_a4b4428f0b803281

297

II глава “Истанбул

знаеше кой от двамата ще победи. И двамата бяха от султанската пехливанска школа и бяха ученици на самия башпехливанин Кая.

На излизане от постройката Яне поздрави мъжете, стоящи пред врата. и чак след това свали маската си. Сега вече се почувства по-добре и много по-спокоен тръгна да се разхожда из улиците на нощния Истанбул. Юскюдар му беше непознат. Така, скитайки, стигна до един от многобройните кейове. Тук видя двама лодкари, но нито един от тях не се съгласи да го прекара до другия бряг през нощта. Така Яне беше принуден да остане да пренощува в един хан. Първо се наяде, а след това легна на миндера и заспа. Спа лошо, сънува, че го нападат, преследват и го разкриват. През цялата нощ имаше усещането, че маската е на лицето му и насън посягаше, за да я махне.

На сутринта се качи в една лодка пълна е хора, които бързаха да отидат до другата част на града. Той стоеше и стискаше синята маска в ръце. Какво да прави? Взе решение. Все още не се беше спускал в подземието. За другия еничар, който се казвал Ибрахим Джаббар, се носеха слухове, че се бил чалнал нещо. Това му разказваше най-вече Адюлазиз Левни ефенди, но той трябваше да провери дали мистериозното му изчезване не е свързано е подземието на къщата.

Когато се прибра в къщата, Яне беше посрещнат от Божура. Тя все още скиташе като призрак из къщата и канеше Шакюре на гости, с която се гонеха и криеха в огромната къща. Яне се притесняваше да не би без да искат да открият някой от тайните входове, водещи към подземието.

Сега Божура го попита:

- Какво се е случило, бате Яне?

- Нищо, повикай Кара Тозю!

Божура толкова добре познаваше Яне, че веднага разбра, че не бива да му се мярка пред очите. Тя се качи като безтелесна сянка нагоре. Яне остана в предверието. Тайният вход се намираше вляво от него. Скоро чу тежките стъпки на Кара Тозю по стълбите. Мъжът беше станал отдавна, но сигурно беше останал в стаята си, защото видя подпухналите му очи.

Яне знаеше, че в последно време мъжът беше станал все по-раздраз- нителен. За тези няколко месеца байрактарят беше успял да се скара е повечето хора от уличката. Скандалите и лошото му отношение не спряха и след като Яне заповяда на Кара Тозю да не пие. Той продължи да се отнася зле с хората и дори като че ли стана още по-зъл. Понякога Яне гледаше как мъжете, насядали в кафеджийницата на Хасан, посрещаха Кара Тозю. Те го отбягваха и отговаряха хладно на поздравите му и на опитите му да ги заговори. Божура приемаха много по-добре и топло. Дори авторитетът на Адюлазиз Левни ефенди не помагаше хората

Токораз Memo

298

Ятаган и Меч

от улицата да приемат Кара Тозю. Яне знаеше, че това е заради чепатия нрав на българина и защото се чувства като оковано животно.

- Какво става, войводо?

Яне гледаше нагоре към стълбите, искаше да види дали Божура няма да последва слизащия мъж, но нищо не чу. Дори да се движеше, момичето го правеше толкова тихо и незабележимо, все едно, че летеше. После Яне се сети, че Божура е самовила и се усмихна. Все пак при него беше останала една самовила, така беше предсказала Василка. Двамата мъже отвориха тайния вход и се спуснаха в подземието. Откриха сандъка все така разбит и със златото вътре. Кара Тозю веднага започна да граби с пълни шепи. Трябваше да преместят златото, но Яне не виждаше как може да качат големия и тежък обкован сандък нагоре по стълбите.

След като Яне се убеди, че ог този Ибрахим Джаббар няма и помен, двамата мъже се качиха в къщата горе. Божура усети, че Яне е в по-добро разположение на духа и попита:

- Бате Яне, може ли да повикам Шакюре да ми дойде на гости?

- Да, повикай я, за вас двете имам една много приятна задача! Като дойде ми се обадете!

След това Яне и Кара Тозю седнаха на оградения миндер в софата.

- По-добре ли си, Кара Тозьо?

- Не, войводо! Задушавам се тук! Едва издържам!

Яне искаше да чуе мнението на стария мъж и веднага реши какво да прави.

- Кара Тозьо, имам една задача за теб. Тя обаче е свързана с дълго пътешествие.

Очите на байрактаря светнаха.

- Искам да отидеш до Дамаск! Там ще откриеш един мой приятел и ще го поканиш да ми дойде на гости!

След това Яне му разказа за приятеля си Хусам Джаулджуйлия. Каза му как да открие сарая му и какво да му каже. След това отдели и му даде от заграбените от него златни пари.

Двамата тъкмо бяха свършили разговора, когато по стълбите се качиха двете припкащи девойки. Яне ги повика при себе си. После им даде нари и ги накара да отидат до някой пазар и да купят няколко гълъба. Момичетата се зарадваха на задачата, която Яне им постави. Двете подскачаха от нетърпение и искаха да тръгнат колкото се може по-бързо. Яне обаче ги задържа и им каза точно какви гълъби иска да купят. Той беше решил да възобнови традицията. Всяка кесиджийска къща трябваше да има гълъби. Сега момичетата отиваха да купят гълъби, които да разнасят вести чак до Българско. Те излязоха развълнувани. Яне искаше Кара Тозю да тръгне на другата сутрин, но байрактарят настояваше

IV том “Войвода

299

II глава “Истанбул

веднаг а да отиде до обора на Адюлазиз Левни ефенди, за да впрегне коня и да тръгне. Когато Кара Тозю вече беше готов, Яне излезе и изпрати байрактаря си на път, като отново повтори всичко, което мъжът трябваше да знае за Хусам и Дамаск.

След това Яне се качи в софата, излегна се на миндера и се загледа в тавана. Беше сам. Беше сам в цялата къща. Тя като че се беше стаила и не дишаше, не се чуваше никакъв шум. Яне беше обзет от покой. Колко странно се беше стекъл животът му досега. Вчера беше само на една ръка разстояние от гърлото на Кара Мустафа. Яне мислеше, а дясната му ръка несъзнателно се стегна, като че ли беше обхванала гърлото на омразния турчин.

Миг преди да заспи се замисли за участта на другия еничар, живял в тази къща. Дали той не беше разбрал, че Яне е виновен за смъртта на другаря му и нямаше да се върне, за да отмъсти?

Не разбра колко време беше минало, когато чу момичетата да се качват по стълбите. Яне се събуди от думкането на краката им по стълбите. Тримата се качиха на тавана на къщата. Той беше пригоден за гледане на гълъби. Личеше си, че и преди тук са били отглеждани гълъби. Момичетата много се зарадваха.

Есента напредваше. Отначало тя се появи като лека жълтавина по листата на дърветата. После се появиха мъглите. Истанбул стана магичен град. От безформеността на мъглата се създаваха фигури. Те ту изплуваха от мъглата, ту отново изчезваха в нея. Истанбул сякаш стана друг град. Яне почти не излизаше от къщата. Той стоеше вътре и се упражняваше в борба, и най-вече в това да привикне е качулката. На няколко пъти Мирза изпращаше човек, който да го кани да се бори. Яне с лекота побеждаваше противниците си. Всички те бяха посредствени борци или богати млади бейове, които искаха да направят впечатление на приятелите си, като изпъкнат и надборят някакъв си гяур. Яне ставаше все по-известен. Все по-често, когато се споменеше неговото име, хора от залата започваха да ръкопляскат. Всяка вечер Мирза нагнетяваше напрежението, като обявяваше, че скоро Янис ще се бори с Карата, но това все не ставаше.

Още не беше настъпила зимата, когато Хусам и Кара Тозю пристигнаха. Сириецът беше платил двамата да се приберат с кораб и така те се върнаха много по-бързо. Хусам и Кара Тозю се разбираха много добре. Двамата непрекъснато се шегуваха и пиеха заедно. На Яне му предстоеше борба с един нов, много добър пехливанин. Неговото име беше Агата. Той беше много силен борец, Яне обаче беше готов. Тази вечер Яне покани Кара Тозю и Хусам да го гледат как се бори. Мирза бей веднага позна Кара Тозю и се намръщи, явно не харесваше коравия планинец.

Токораз Memo

300

Ятаган и Меч

Агата беше много добър борец, но Янис го победи. Разбира се, трябваше да включи всичките си умения. Хусам беше вдъхновен, Кара Тозю също. Мирза също се радваше на това колко много печелеше от бараката и от своя “приятел”. Хората все още смятаха, че Янис побеждава случайно. Повечето от тях не подозираха, че пред тях се бори един башпехливан.

Мирза нарочно правеше така, че Яне и Кара Мустафа да не се виждат и да не се борят в една и съща вечер. Въпреки това всеки път, кога-то Яне се бореше, той не пропускаше да добави, че скоро Янис ще се срещне на алая с Карата.

Тази вечер всички се прибираха в много добро настроение. Яне вече беше забравил колко много искаше да бъде кесиджия и че Юсун му беше предсказал, че той ще бъде башкесиджията.

- Искам и аз да участвам в борбите! - каза Хусам, докато тримата се возеха в една лодка, прекосявайки Босфора. - Можете ли да ми помогнете?

- Да. Кое име ще използвате?

- Истинското си име - Хусам.

- Добре! - Яне се съгласи. Той и без това искаше да помоли Хусам да се бори заедно с него и двамата да се състезават. Яне се чувстваше във все по-добра форма.

- Вие сте най-добрият пехливанин в момента в света, башпехливан ефенди! Искате ли да се борите тази година на борбите в Едирне? Вие ще победите Кая! Единствено вие можете да го направите!

Яне слушаше думите на своя приятел и на сърцето му капеше мед.

През цялата зима двамата с Хусам се бориха при Мирза. Яне побеждаваше всички и нямаше загуба. Той налагаше своя стил и скоро стана много известен. Колкото и да искаше, срещата му с Карата все се отлагаше. Той не знаеше защо това беше така. Отначало Мирза каза, че Кара Мустафа и Кара Исмаил не били в Истанбул. От удара в земята тялото на Кара Исмаил беше останало парализирано и брат му го съпроводил до Диарбекир. След това зимата скова земята и макар по-топла от миналата, беше с много сняг и Кара Мустафа все не се завръщаше от Анадола.

Хусам също се бореше много добре. Двамата се готвеха и се упражняваха ежедневно. Яне учеше сириеца на своя начин на борба. Тъй като Хусам беше много добър пехливанин, а и българинът вече го беше учил на пехливанлък, гой бързо стана готов да му помага пълноценно и да му партнира. Всички хора в Истанбул започнаха да говорят за мистичния грък Янис, Янис Паликаря, този, който беше получил белезите по гърдите си при борба с мечка. Дори това Мирза беше включил в мита за него. Един ден, както двамата с Хусам се разхождаха, Яне чу песента за себе си. Беше същата онази песен, която преди много години самият Мирза беше платил, за да се измисли. Кара Тозю също я беше

IV том “Войвода

301

II глава “Истанбул

чул. Един ден обаче той изпя истинската песен за Яне, тази, която Инокентий беше измислил, а дядо Личо беше изсвирил с гайдата си. Така скоро из Истанбул започна да се говори, че онзи башпехливан е същият този Янис, който се бори и побеждава в бараката на Мирза.

Яне запозна приятеля си с двете книги и двамата се опитваха да направят техниките според тях. Хусам беше очарова}! от китабите.

Една вечер Яне трябваше да се бори с Кючюк Кая. В публиката отново беше башпехливанинът Кая. Кючюк Кая беше огромен и борбата беше много трудна. Яне бързо се умори. Само добрата подготовка с Хусам му помагаше да се държи на краката си и тогава го видя. В залата влезе Кара Мустафа. Той остана прав и се загледа в борещите си. Яне полудя. Забрави, че е уморен. Змеят в него отново се събуди. Хвана и вдигна Кючюк Кая над главата си. Публиката изпъшка. Толкова невероятно беше това, което ставаше пред очите й. Нямаше човек, който да може да вдигне така Кючюк Кая, може би само башпехливанинът Кая. Хусам така крещеше, че Яне го чуваше така все едно е до ухото му, сигурно го чуваше и половината Истанбул. Неговият приятел вече му помагаше и се грижеше за него преди борбата.

Яне тръшна Кючюк Кая на земята, но гледаше към Кара Мустафа. Турчинът също го гледаше, без да премигне даже.

- Следващия! път до смърт! - извика турчинът.

- Следващият път… - извика Яне, но викът му беше заглушен от маската. Яне се обърна и тръгна.

- Следващият път… - крещеше Хусам на Кара Мустафа.

Яне гледаше лицето на своя приятел. Те нещо си крещяха с Кара Мустафа. Той го побутна да върви, но Хусам беше извън себе си от яд. Двамата се прибраха зад паравана на Яне.

- Успокой се! - каза Яне на Хусам.

- Той те предизвика! - говореше превъзбудено сириецът.

- Знам!

- Но ти си много по-силен и по-добър от него! Ти си най-добрият пехливанин в света…

Някой потропа на дървената рамка на паравана. Яне беше седнал па нара, но още не беше свалил качулката от главата си. Хусам все още не беше на себе си и не можеше да му помогне да се преоблече и измие.

- Влез! - извика Яне като очакваше Мирза да премести завесата. Кара Тозю тази вечер не беше с гях. Той беше останал в къщата, защото нещо не се чувстваше добре.

Завесата се размърда, но там не беше Мирза, човекът беше много по-едър и висок. За да се провре под завесата, гой трябваше силно да се наведе. Яне погледна натам и изтръпна. Там стоеше Кая.

Токораз Memo

302

Ятаган и Меч

Яне знаеше, че Кая е човекьт обучил Кючюк Кая на борба. Дали гой беше чул последните думи на Хусам? Сигурно!

Яне стана и поздрави башпехливанина с най-ниско темане.

- За мен е чест да ме посетите, башпехливан ефенди!

Кая, смирено и уважително, също се поклони ниско. Присъствието на Кая веднага успокои Хусам. Той се беше облегнал на една от стените на паравана и като че ли искаше да остане незабележим. Той така си и остана, като че ли незабелязан. Двамата мъже стояха един срещу друг. Яне беше много по-лек и нисък от Кая, но имаше своето присъствие. Българинът отново беше изпаднал в състоянието на змей.

- Искам да ви поздравя! - каза уважително Кая.

- Аз вас също - Яне за малко щеше да се изпусне и да покаже, че познава Кая отпреди време. Той обаче се стърпя и вместо да му каже, че не се е променил, откакто се видяха предния път, каза:

- Кючюк Кая е много добър пехливанин, достоен да ви замести на борбите в Едирне, башпехливан ефенди!

Кая поклати глава, като че ли не беше съгласен и да покаже, че осъзнава, че това са официални похвали, но той много добре знае какво е нивото на ученика му.

Яне гледаше рядката побеляла коса на башпехливанина. Вратът му все още беше дебел и бичи, но Кая беше остарял. Дали турчинът се досещаше кой е той? Дали беше чул и разбрал думите на приятеля му?

- Ти си най-добрият пехливанин, който съм виждал от много години насам!

- Благодаря, башпехливан ефенди!

- Такъв стил на борба съм виждал някога много отдавна, но не мога да се сетя кога и къде! Някога ти или твоите предци изправяли ли са се срещу мен?

- Не знам, башпехливан ефенди - отвърна бързо Яне, като излъга.

След тези думи турчинът ниско се поклони и излезе, а Яне си отдъхна. В присъствието на Кая се чувстваше все едно е ученик, изправен пред учителя си. При Хусам облекчението беше много по-видимо. Той отдъхна и се отпусна.

- Ще се сбориш на турнира в Едирне и ще го победиш! - прошепна Хусам. - Ти ще бъдеш следващият башпехливанин!

Яне нищо не каза. Някога беше изпитвал завист, страх и дори омраза към Кая. Сега башпехливанът му приличаше на вековен дъб. Той беше стожерът на пехливанството. Той държеше в ръцете си всички пехливани и настояваше между тях да има чисти и етични отношения, пехливаните да гледат повече към себе си, към душата си, отколкото към борбите. Яне знаеше, че Кая е религиозен човек, консервативен, но из

IV том “Войвода”

303

II глава “Истанбул “

цяло отдаден на борбата и на цялата гилдия на пехливаните. Замисли се. Искаше ли да победи Кая? Какво щеше да стане, ако го победи? Тогава на негово място щяха да дойдат хора като Кара Мустафа, които щяха да опошлят борбата и да развалят отношенията между борците. Кой можеше да замести Кая? Никой! Хусам беше прекалено лековат, Кючюк Кая все още беше малък, той, Яне, пък беше гяур, преследван и издирван, и нямаше да може да застане начело. Никой не можеше да замести Кая. Яне разбра, че вътре в себе си не поддържа ентусиазма на Хусам. Той не виждаше смисъл да побеждава Кая. Вече беше доказал, че е много добър пехливанин. Веднъж беше станал башпехливан, каква е разликата дали ще стане още веднъж, или не?

В следващите дни мъжете продължиха всеки ден да се борят и да се упражняват След седмица Хусам щеше да се бори. Три дни преди борбата все още не знаеха срещу кого ще се изправи сириецът. Яне му помагаше. Понякога и Кара Тозю се включваше. Освен да им помага, байракгарят започна да трупа хранителни припаси в долната стая с щерна-та. Той като че ли се готвеше за война. Отнякъде беше домъкнал голяма каца и в нея събираше вино. Купуваше всичко, което имаше на пазара. Яне знаеше, че точно такова е било предназначението на долната стая. Тя беше построена така, за да може дълго в нея да се държат хранителни припаси. Къщата беше строена за отбрана и да може да издържа на дълга обсада. Яне не знаеше дали Кара Тозю осъзнаваше това.

Понякога двамата с Хусам се уединяваха в долната стая и Яне знаеше, че там пият вино, но нищо не казваше. Кара Тозю отначало беше щастлив, но скоро Яне научи, че пак се е карал със съседите от улицата. Яне искаше да посети Адюлазиз Левни ефенди, но все не намираше време. Освен това Шакюре често им идваше на гости в къщата. Яне всеки път изпращаше своите благопожелания на стария миниатюрист.

Яне се беше отдал изцяло на пехливанлъка. Един обяд при тях дойде човек, проводен от Мирза бей. Хусам щеше да се бори след три дни с Кара Мустафа. Яне не знаеше какви игрички върти Мирза, но стисна силно рамото на приятеля си сириец.

- Трябва да го победиш! - каза той. - Искам да го нараниш!

Хусам изпъшка от болка. Чак сега той разбра какво означава подготовка. Двамата започнаха да се готвят от най-ранни зори до късна вечер. Яне му обясняваше всичко, което знаеше. Хусам слушаше и се опитваше да изпълни всичко, но не се справяше толкова добре, колкото му се искаше. Яне беше гениален борец. Дори след като му покажеше нещо, сириецът виждаше колко по-бързо, леко и силно го правеше българинът. Подготовката беше изнурителна. Хусам винаги беше мечтал да го учи някой велик пехливанин, сега обаче, когато това ставаше, той си

Токораз Memo

304

Ятаган и Меч

даде сметка, колко е трудно всичко. Яне се раздаваше докрай. Той искаше така да подготви Хусам, че Кара Мустафа да се бори все едно се бори с него. След като сириецът грохнеше, Яне вземаше книгата и по нея му обясняваше разновидности и как трябва да действа в определени ситуации. Понякога през късната нощ Яне будеше Хусам и му обясняваше това или онова. Сириецът едва държеше очите си отворени и само клатеше глава.

Така минаха два дни. Всъщност това бяха цели денонощия, защото обучението на Хусам беше непрекъснато. Дори докато ядяха, Яне продължаваше да говори за предстоящата борба. Хусам имаше чувството, че нещо специално ще се случи. Той вече се беше борил няколко пъти с Кара Мустафа и досега винаги беше губил. Сега му се струваше, че вече е готов да победи.

Чак сега Хусам си даде сметка колко добър пехливанин е Яне. Той не беше случаен или самоук борец, зад него стоеше опитът на поколения гениални пехливани, но Яне беше най-добрият от тях. Начинът му на борба беше завършен и съвършен. Хусам беше щастлив, че приятелят му го учи на него. Сега той виждаше това, което преди само подозираше. Чак сега си даде сметка колко далеч е бил преди от идеите и техниките на Яне. И това, което двамата бяха правили в Дамаск, е било само встъпление в борбата. Все пак Хусам си даде сметка, че без онова навлизане, което беше направил в Дамаск, сега нямаше да разбере и думичка от обясненията на приятеля му. Хусам започваше да се чувства все по-уверен. Яне го учеше истински само от два дни, а какво ли щеше да стане, ако тренираше така месец или година? Не искаше да си представи какво е да се упражнява така няколко години. Чак сега разбра колко е голяма пропастта между тях двамата. Той беше наследник на огромни богатства, баща му беше пехливанин, но по-скоро за удоволствие и заради честта на фамилията. Техният род Джаулджуйлия никога не беше оцелявал благодарение на борбата. Яне беше расъл в бедност и родът му Болярови беше живял и оцелявал благодарение на борбата. Яне беше отгледан в нищета и мизерия, а Хусам никога нс беше гладувал, затова и сега му беше трудно да продължи да се упражнява.

Още каго разбра с кого ще се бори Хусам, Яне изпрати Кара Тозю нанякъде. Той взе кончето и замина. Върна се точно сутринта в деня на борбата. Този ден двамата отидоха на хамам. Там мускулите на Хусам се отпуснаха. Огкакто сириецът беше започнал да се готви, Яне не му беше дал да опита дори глътка вино.

- Трябва да пийна малко вино, да се стопля вътрешно!

- Няма да пиеш никакво вино! Трябва да си с всичкия си разум!

След като се прибраха от хамама, където телякът беше размачкал му

IVтом “Войвода”

305

IIглава “Истанбул”

скулите му, Хусам се изтегна в софата на миндера. Яне отиде и донесе нещо за ядене. Той го предложи на Хусам. Това беше нещо толкова сладко, че чак лютеше. В него имаше най-различни ядки.

- Какво е това? - попита Хусам.

- Това е специална храна, която дава много сила. Вземам я от “Деве-чи хане” в Едирне.

- Бате Яне, може ли и ние да опитаме? - момичетата се бяха качили и с неприкрит интерес слушаха разговора между двамата борци.

Яне им даде да опитат, а те се заеха да отгатнат какво има във вкус-нотията. Тя беше много сладка, но много се хареса и на двете.

Скоро Хусам изяде колкото трябваше. Беше толкова сладко, че най-накрая му стана гадно и едва преглъщаше. Ако трябваше да хапне още малко, нямаше да може и щеше да се откаже. Точно тогава Яне каза: “Стига!” и това много зарадва Хусам. Чак след това двамата мъже се оттеглиха да си почиват, а момичета останаха да си говорят в софата.

Тази вечер Хусам се изправи срещу Кара Мустафа. Въпреки всичко, което Яне беше направил за него, Кара Мустафа за пореден път го победи. След като борбата приключи Кара Мустафа предизвикателно изгледа публиката. Когато погледът му срещна Яне, който беше с маска и помагаше на своя приятел, той извика така, че всички го чуха.

- Ти си следващият! - викаше Кара Мустафа и сочеше към Яне. - Ти си следващият!

Яне не каза нищо.

Пролетта вече беше дошла и Истанбул се беше събудил за живот. Пролетта на 1719 година се стори най-красивата на Яне. Хусам беше лошо ударен и му трябваше време да се оправи. Българинът започна да се готви за борбите в Едирне. Там щеше да участва и Кара Мустафа. Той разбра, че Мирза нарочно отлага борбата между него и Кара Мустафа. Той обаче щеше да го издебне на борбите в Едирне и там пред всички щеше да го убие. В борбата на Кара Мустафа срещу Хусам той беше видял всички слаби и силни страни на турчина. Трябваше да се възползва от всичко, което беше научил. Той беше видял себе си срещу Кара Мустафа. Яне работеше с Кара Тозю, а Хусам ги гледаше и понякога се намесваше. Сириецът искрено съжаляваше, че не беше успял да победи турчина. Той смяташе, че е разочаровал учителя си и го е посрамил, но Яне знаеше, че приятелят му положи всички усилия. Хусам вече се смяташе за ученик на българина. Сега Яне трябваше да гледа напред, не трябваше само да победи Кара Мустафа, а да го убие. Еленсито не трябваше да е само еленси, трябваше само с един удар да може да убие турчина. Яне блъскаше всеки ден една греда в къщата, удряше я до припадък и докато не разрани съвсем дланите си. Хусам го гледаше и разби

Токораз Memo

306

Ятаган и Меч

раше колко по-силен и корав от него е Яне. Той беше сигурен, че приятелят му ще пребори Кара Мустафа само с едната си ръка. Той дори Кая щеше да победи.

Времето за борбите в Едирне наближаваше. Мирза изпрати човек, който да каже, че Яне трябва да се бори, но българинът отказа под предлог, че е болен и така продължи да се готви за борбите в Едирне. Седмица преди цялото пехливанско братство да се събере в Едирне Яне отиде в бараката на Мирза. Направи това в петък, когато знаеше, че няма борби. Както и очакваше Мирза бей го нямаше, но пък пазачите бяха тук. Яне влезе вътре и нареди да повикат Мирза.

- Но, Мирза бей е оттатък Босфора!

- Отиди и го извикай!

- Няма да стане бързо.

- Аз не бързам, ще го изчакам.

Яне стоеше сам в празното помещение. Сега то му се струваше много по-широко и голямо. Беше се отпуснал и се наслаждаваше на спокойствието. Тук беше свикнал да е винаги в готовност да се бори, а сега си лежеше отпуснат. Беше му приятно. Замисли се за живота си досега. Мина доста време преди Мирза да дойде и да седне срещу него. Яне не бързаше. Беше го обзел дълбок душевен покой.

- Искал си да ме видиш! - каза Мирза и седна срещу Яне.

- Да! Исках да те попитам нещо.

Мирза мълчеше. Личеше си, че не му е приятно това, което се случваше, но нищо не можеше да направи. Той много добре помнеше как Яне го беше заплашил и не искаше отново да изпита гнева на българина.

- Защо не ми разреши да се боря с Кара Мустафа?

- За да поддържам интереса. Така ще е по-интересно.

- Аз ти казах, че го искам!

- Знам, Яне ефенди, но така ще спечелим много пари.

Всъщност Яне нищо не печелеше, защото Мирза не му даваше никакви пари. Той или лъжеше, че не са се събрали достатъчно, или че се е наложило да плати на някого от градските власти, от когото зависела дейността на бараката. Яне не забравяше, че той беше подпомогнал Мирза и го беше направил с цел да бъде по-близо до истанбулските бе-йове и Кара Мустафа. Сега срещата му с Кара Мустафа се разминаваше заради този дебеланко.

- Ако още веднъж не изпълниш това, което ти кажа, ще ти дам да държиш отрязаната си глава! Разбра ли?!

Мирза се разтрепери. Яне не разбра дали не се преструва.

- Искам да те попитам нещо.

Мирза мълчеше, но беше нащрек. Той заприлича на Яне на дебела,

IVтом “Войвода”

307

IIглава “Истанбул”

настръхнала, пухкава, ангорска котка, кастрирана и спокойна, с гладка лъскава козина.

- Искам да се боря в Едирне! Ще ни бъдеш ли придружител, на мен и на Хусам?

Личеше си, че на Мирза хич не му се иска, но не можеше да откаже.

Така в деня, който Яне беше определил, четиримата мъже тръгнаха към пехливанските борби. Божура също много искаше да гледа. Отначало Яне мислеше да я остави за тези няколко дни при Адюлазиз Левни ефенди, но двете с Шакюре му направиха голяма словесна атака и най-накрая Яне се съгласи да ги вземе. Преди това обаче ги предупреди, че трябва да са готови във всеки един момент да тръгнат с Кара Тозю към Истанбул. Кара Тозю нае няколко коня и така всички тръгнаха към Едирне. По пътя Яне измисли плана. Беше решил да се бори докато може, а после веднага всички да напуснат алая и мястото за борба. В Едирне той нямаше да може да участва с маска, а трябваше да се представи с лицето и с името си. Така че всички щяха да видят кой е, а той беше беглец от Диарбекир. Османските власти сигурно още го търсеха и ако го разпознаеха, щяха да го запрат. Той си спомняше как предният път го бяга арестували и вместо в Едирне го бяха отвели в кауша в Истанбул.

В Едирне Яне настани спътниците си в “Девечи хане”. Ханджията веднага го позна. Яне му поръча да му приготви от “божествената храна”. Нае две стаи на горния кат на кервансарая. Двамата с Хусам се упражняваха, Кара Тозю се грижеше за животните и се занимаваше с момичетата, а Мирза се зае с формалната част. Така всеки беше щастлив. Докато в Истанбул Шакюре беше водещата от тях двете, тук, в Едирне, Божура започна да извежда Шакюре. Двете се гонеха и разхождаха из все по-изпълващите се с хора улици на Едирне. Не, че Божура познаваше толкова добре града, но се оказа, че досега Шакюре никога не беше напускала родния си град. Божура все пак беше обикаляла и сега се чувстваше много по-добре, а Шакюре изглеждаше някак плаха и като че се сви още.

Хусам беше в разгара си. Той все още не се беше възстановил напълно, но двамата с Яне се упражняваха през деня, а вечерите обикаляха палатките на останалите пехливани. Сириецът познаваше всички пехливани, дори и тези, които идваха и от най-далечните земи. Всички го познаваха и го поздравяваха най-искрено и приятелски. Където и да отидеха, Хусам не пропускаше да отбележи, че с него е най-добрият пехливанин в света, башпехливанинът, този, който може да победи Кая. Яне виждаше по погледите на хората, че те не вярваха на Хусам и нищо не казваха, но приемаха тези думи като пиянски брътвежи или като заблуда на Хусам, който хвали някой свой нов авер по маса.

Токораз Memo

308

Ятаган и Меч

Чу се, че башпехливанът е пристигнал в Едирне. Никой не го беше виждал, той отново се беше затворил в една от джамиите, където общувал само със свети хора и молли. Яне знаеше, че за да победи Кая и да убие Кара Мустафа, трябва да се извиси духовно, да пречисти тялото и душата си. Той реши и посети една черква. Беше решил да идва тук всеки ден и да се моли. Произнесе молитвата на Болярови, тази на която дядо му го беше научил и която в последствие беше станала молитва на кауците.

“Господи, прости ми и ме помилуй! Умолявам те никога да не изпитам мощта на враговете си, с помощта на моя бог Исус Христос! Да не чувствам болка и никаква мъка! Амин!”

Яне продължи да шепне молитвата пак и пак, но скоро му омръзна и осъзна, че мисълта му блуждае. Така вместо да се моли и да се пречиства, той скучаеше. Скоро обаче друга една мисъл се появи в главата му. Той беше змей и това беше по-важно дори от религията му. Това беше най-важното нещо за него. Яне си спомни различни моменти от живота си. Спомни си думите на баба Василка, че е змей. Спомни си думите на Велко. Помнеше това, че е кесиджия. Спомни си всеки човек, когото беше убил, скитането из Родопа планина, битките при Караджов и Хайдушки камък. Спомни си предишните си борби, как беше станал башпехливан, спомни си дядо си, баща си, брат си, Маринчо Бимбеля - Страшния. Той беше пехливанин, хайдут и кесиджия. Освен това беше башпехливан, войвода и башкесиджия. Спомни си Юсуп и думите му през онази вечер. Той беше специален човек, той беше повече от човек, той беше змей. Той щеше да бъде човекът, който ще разруши този свят!

Яне излезе и се разхождаше из улиците на Едирне. Ходеше като луд и не беше на себе си. Добре че скоро намери пътя към “Девечи хане”, трябваше да се прибере.

- Какво става, бате Яне, добре ли си?

Яне нищо не каза. Той беше влязъл в стаята, в която спяха двете момичета. Божура стоеше пред него, а Шакюре - до нея. Яне реши да я пита, той говореше на български, така че Шакюре да не разбира:

- Помниш ли баба Василка?

- Да! - отговори Божура и по гласа й личеше, че осъзнава сериозността на въпроса.

- Божуро, знаеш ли какво е самовила?

Момичето замълча, като че ли се опитваше да се сети, но скоро ясно и твърдо каза:

-Да!

Отговорът дойде като удар с бич за Яне. Божура знаеше, тя явно помнеше думите на старата вещица. За да му стане още по-ясно какво точно им е говорила Василка и какво помни Божура, той попита:

IV том “Войвода

309

II глава “Истанбул “

- Знаеш ли аз какъв съм?

Божура замълча, чак след малко каза:

- Да! Ти си змей!

Тези думи го “удариха” като шамар. Те бяха като обвинение. Божура знаеше всичко, което и той знаеше. Гледаше очите на момичето, при друг случай тя беше толкова срамежлива и свита, но сега го гледаше с твърд поглед. Тя знаеше всичко. Той го разбра по пог леда й.

- Всичко ли знаеш за мен?

- Всичко! - с увереност отговори момичето.

- Тогава защо не се плашиш от мен?

- Плаша се, много се плаша, но в същото време съм привлечена, как-то мушицата е привлечена от пламъка на свещта! Вече разбрах, че ще изгоря, но това не ме плаши! Някаква сила по-голяма от мен самата и от инстинкта ми да живея ме тласка към теб! Аз те обичам, бате Яне! Винаги съм те обичала! Искам един ден да стана твоя булка!

- Не говори така, Божуро!

- Ще говоря! - с твърд глас каза Божура. - Ще говоря! Обичам те!

Яне гледаше Божура, не беше прието жена така да говори на мъж.

Какво я караше да се държи така? Двамата все така седяха на пода в стаята на Божура и Шакюре. Божура повиши глас.

- Шакюре, излез за малко! - каза Божура. Яне видя как бузите па тур-кинята пламнаха. Сигурно и тя като него беше шокирана и не познаваше Божура като такава. Яне беше озадачен, никога не беше очаквал, че свенливата Божура може да се държи по този начин.

Шакюре послушно излезе. Ог одеве двамата говореха на български и тя не можеше да разбере какво си казват. Сигурно мислеше, че се карат. Сега, когато тя излезе, Божура като в транс повтори:

- Обичам те, бате Яне! Винаги съм те обичала! Още от дете съм влюбена в теб!

- Стига глупости, Божуро! Овладей се! Какви глупости говориш?

Като говореше това Божура хвана горната си дреха, един красив сукман, и го разтвори на гърдите си. Отдолу тя имаше бяла като сняг риза. Момичето се изправи и започва да огъва тялото си кръшно и красиво като змия, като някоя змеица. Яне гледаше извиващата се гъвкава снага на момичето и се питаше: “Самовилата не е ли женска змеица?” Отначало движенията на момичето му се струваха нелепи и неуместни, но скоро откри, че я гледа като омагьосан и не може да отмести поглед от нея. Колкото и да беше странно в извивките на тялото й имаше някаква сласт и Яне не можеше да отрече това.

Скоро той разбра, че момичето го привлича с някаква странна сила, която беше много дълбока. Това бяха извивки на самовила. Явно и на

Токораз Memo

310

Ятаган и Меч

това я беше научила Василка. Божура беше самовила, а той беше змей. Яне се замисли. Като него бяха останали само няколко човека. Всички те бяха специални хора. Георги и Велко бяха змейове, техните деца можеха да бъдат само от самовила. Значи Гергина е била самовила, само така Ирис и Божура можеха да са самовили. Василка му беше казала, че ако змей има потомство със самовила, тогава потомството им ще бъде прокълнато до десето коляно. Ако змеят имаше дете от обикновена човешка жена, това щеше да означава, че неговите деца вече нямаше да са змейове и самовили. Яне гледаше извиващото се тяло на момичето. Бавно, без капка свян, тя смъкваше дрехите си една след друга. Тя беше самовила, тя беше от неговия вид. Яне гледаше младото тяло на момичето, но не изпита срам или неудобство. Мислите му продължиха своя ход. Като че ли тялото на танцуващото момиче извикваше тези мисли у него. На Яне му се струваше, че в стаята не са само двамата. Чувстваше нечие чуждо присъствие. Може би то му навяваше тези мисли.

Защо хората се страхуват толкова много от змейовете и самовилите? Защо старата вещерка му беше казала, че ако вземе за жена самовила, поколението му ще бъде прокълнато до десето коляно?

Отговорът веднага се появи пред него и той беше толкова ясен. Яне се учуди как досега не беше разбрал това, като то през цялото време е било пред очите му.

Имаше война! Да, в света от хилядолетия се водеше война между хората и змейовете. Хората избиваха змейовете, защото се страхуваха от тях. Кои ли бяха змейовете? Откъде ли идваха? Дали идваха някъде отдалеч, от звездите, или бяха в себе си ангели и серафими? Яне сега разбираше защо той беше толкова различен от хората, защо винаги вършеше нещата с лекота, защо се бореше и биеше толкова добре. Сега той разбра защо, макар да беше Боляров, Велко го остави да води кауците. Затова Велко го беше избрал за кесиджия. Той беше змей! Велко и Георги бяха змейове! Гергина беше самовила. Яне беше змей, това означаваше, че майка му е самовила, а баща му - змей. Яне вече беше сигурен, дядо му също беше змей, а баба му - самовила. Значи Болярови бяха змейски род, затова той беше змей. Мъртвите му братя също бяха змейове. Така както Велко и Георги бяха братя, така и неговите братя са били змейове. Тогава Яне получи прозрение. Всъщност Шейтанови бяха част от Бимбелови. Той вече беше сигурен, Бимбелови и Болярови бяха родове на змейове. Ето защо двата рода винаги бяха един срещу друг. Те се изправяха като два гиганта, като два змея се бяха вкопчили в битка. Бимбелови обаче процъфтяваха, а от Болярови беше останал само той. Дали Бимбелови не се бяха смесили с обикновени хора, а Болярови не бяха на изчезване заради това, че бяха запазили чистотата си?

IVтом “Войвода”

311

IIглава “Истанбул”

Защо той трябваше да се доверява на старата вещерка? Точно такива като нея сигурно бяха направили така, че Бимбелови да се разредят. Ето защо Василка толкова усилно беше настоявала Яне да отиде и да вземе Божура от Бимбеловите. Старата се е страхувала в рода на Бимбелите да не попадне нова самовила, защото Василка е трябвало да унищожи Бимбелови като змейове. Може би за тази цел тя беше използвала Яне - един Боляров. Тя искаше да разреди и него, единственият останал Боляров, или да го унищожи. Тя беше нарекла нарочно момичетата на Шейтаните - Ирис и Божура, на имената на цветя, за да ги предпази от него. Той вече беше сигурен, че точно от него ги бе пазила тя. Такава беше змейската любов, тя не беше безопасна. Тя нараняваше. Може би Яне наистина щеше да нарани момичето, но сега това не го интересуваше. Сети се за още едно доказателство. Гергина - майката на Ирис и Божура, също носеше име на цвете. Имаше такова цвете гергина, Яне беше сигурен в това.

Ето какво трябваше да направи. Той не трябваше да се подчинява на думите на вещерката. Трябваше да вземе за невеста точно самовила. Трябваше да има деца змейове и самовили. Той трябваше да продължи рода на змейовете и да запази чистотата на Болярови. Сигурно беше останал сам, съвсем сам в този свят. От неговия род самовили не бяха останали. Досега Бимбелови и Болярови никога не се бяха смесвали. Явно само Шейтанови бяха успели да запазят чистотата си и затова се бяха отделили от Бимбелови. Ето защо Яне побеждаваше и надборваше останалите Бимбели. Той можеше да вземе само две самовили и двете бяха от Шейтанови. Едната беше изпуснал от ръцете си, а другата все така поклащаше хълбоци пред него. Яне отново беше змей. Всичките му същности се бяха събрали в него. Той беше змей, змей-убиец и воин, но и змей, който да продължи рода на змейовете.

Яне се предаде. Вече не гледаше на Божура както на онова дете, което му беше поверено да пази и отгледа. Досега я беше защитавал и отгледал. Тя беше станала зряла жена. Вече беше завършена самовила. Яне се усмихна. Божура?! Името й не я беше предпазило. С нея се беше случило най-лошото нещо, което можеше да се случи на самовила, тя се беше влюбила в змей.

- Знаеш, че не бива! - каза като на себе си Яне.

- Знам! Василка каза, че ако зачена от змей, мога да умра още при раждането на детето, което задължително, ако е момче, ще бъде змей, а ако е момиче - самовила. Готова съм дори за това. Обичам те повече от себе си, повече от всичко на света!

- Искаш да имаме дете ли? - мисълта като че ли чак сега се оформи в главата му. Той нямаше да намери друга самовила. Божура през цяло

Токораз Memo

312

Ятаган и Меч

то време беше до него, явно тя беше отредената за него самовила. Как досега не беше разбрал това? Той трябваше да има дете от нея. Това щеше да бъде странно дете. То щеше да продължи рода на Бимбелови, Шейтанови и на Болярови. Това щеше да бъде истинският наследник на тези два рода.

Яне гледаше танцуващото момиче и вече всичко му се изясняваше. Това да бъде с Божура вече му се струваше толкова естествено, че беше готов във всеки момент да се изправи и да бъде с нея.

Някъде отдалеч чу думкане на врата и тревожни викове.

- Войводо! Войводо!…

Яне беше пленен от танца на момичето. Той чу виковете, но някак отдалеч. Някой го викаше, но сега това нямаше значение. Сега най-важното нещо беше да спаси себе си и рода си. Той беше последният оцелял змей и носеше отговорност за живота на всички змейове. Неговият край щеше да бъде край на цяла една раса.

Яне се изправи и бавно тръгна към гърчещото се тяло на момичето. Тя все така танцуваше, като че ли не го забелязваше. До ушите му отново достигнаха виковете на хората отвън. Те го зовяха, но сега той беше зает. Яне посегна към момичето и в този момент тя се дръпна от него, прикри красивите си стегнати, зовящи го гърди с ръце. Тя ужасено гледаше към вратата. Яне също погледна натам. Някакви мъже бяха разбили вратата и стъписани гледаха към тях. Вътрешният шепот, който беше в главата му, изчезна и Яне видя това, което се беше случило по нов начин. Божура все така стоеше, прикрила голотата си с ръце, а на прага стоеше Кара Тозю с топор в ръка, зад него беше застанал ханджията на хана и Адюлазиз Левни ефенди, а румената Шакюре надничаше зад гърба им.

“Какво се беше случило? Какво ли си мислеха хората?”

Яне не знаеше, но чак сега го заля вълна от възмущение и притеснение. Какво ли си мислеха тези хора сега? Как щеше да обясни това, което се беше случило, на Кара Тозю, на Инокентий или на останалите кауци. Какво щеше да каже на Велко и Георги или на Василка, ако още бяха живи? Яне се притесни. Понечи да излезе от стаята, но мъжете бяха препречили вратата.

Цяла вечер Яне седя в хана и гледаше как Кара Тозю се наливаше с вино. Той пиеше, като че да забрави това, което беше видял. Съблечената Божура и Яне изправен срещу нея. Байрактарят не искаше да знае Яне ли беше накарал Божура да се съблече или тя го беше изкусявала. Сега той пиеше, за да забрави. На масата до Яне седеше Адюлазиз Левни ефенди. Той също беше втрещен от това, което беше видял. Старият миниатюрист така и не разбра какви роднини са Арист и Божура. Отнача

IV том “Войвода

313

IIглава “Истанбул”

ло мислеше, че Божура е щерка на стария Арисг, но после разбра, че не е така. Затова и всички наричаха Божура Аристовата сродница. Янис не беше брат на момичето и също не можеше да й е баща. Сега това, което беше видял, още повече засилваше подозренията, които Адюлазиз Лев-ни имаше. През цялото време той беше спотайвал една мисъл дълбоко в съзнанието си, а тя беше, че Божура е държана насила от мъжете. Сега старецът вече беше сигурен в това. Той не харесваше Арист, защото беше груб мъж, пиеше много и беше с чепат характер. Освен това грубо задяваше неговата Хайрие. Янис му се беше сторил по-добър и той му се беше доверил, но сега съжали за това. С какъв акъл беше пуснал Шак-юре с тези непознати мъже? Дали не бяха посегнали и на неговата щерка? Адюлазиз Левни беше сигурен, че не беше така, защото той беше видял Шакюре долу и тя с нищо не му подсказа да има такова нещо.

Тримата мъже мълчаха, а над масата им цареше тягостна тишина. Това беше най-тъжната и тиха маса от всички в хана. Собственикът на ха-нето сигурно също беше потресен от това, което беше видял. Той познаваше Яне от толкова години, но не беше очаквал да види това, което беше видял. Беше чувал, че пехливаните имат най-различни начини да прекарат нощта преди битките, но такова нещо за пръв път виждаше. Отначало те бяха тропали на врата, която Шакюре им беше посочила. Тя твърдеше, че Яне и момичето са вътре, но оттам никой не се беше обадил. Тогава двамата с Кара Тозю решиха, че нещо лошо се е случило с двамата и разбиха вратата.

Скоро Яне наруши тягостното мълчание на масата.

- Е, Адюлазиз Левни ефенди, решихте да дойдете.

Миниатюристът мълча известно време, а после бавно и някак мъчително каза:

- Да, исках да дойда да видя това голямо събитие - борбите в Едир-не. Досега само съм чувал за тях. От години вече не съм напускал Истанбул. Исках да дойда да видя телата на пехливаните в движение. Битката и борбата са най-съсредоточеният израз на Бог. Двама пехливани, изправени един срещу друг, това са борещи се богове. Знам, че думите ми са светотатство, но неведнъж ги мислих, докато рисувах картините за книгите ви.

От одеве Адюлазиз Левни ефенди не нарече нито веднъж Яне по име. Явно след като беше видял случилото се в стаята, му беше трудно да нарече Яне “ефенди” и да се обърне към него с уважение.

Яне слушаше думите на миниатюриста и знаеше, че той е потресен от това, което беше видял, и вече не можеше да разчита на приятелство с него. Старецът сигурно беше притеснен за Шакюре, а може би и за Божура. Яне също беше притеснен. Сега той се сети за приказките, които

Токораз Memo

314

Ятаган и Меч

беше слушал като дете и които отдавна беше забравил. За това как самовилите омагьосвали хората и ги привличали към себе си. Той беше сигурен, че Божура беше направила точно това. Тя го беше омагьосала, беше отнела силите и разума му.

- Исках да видя как съм нарисувал хората и нещата в книгите, които ви направихме! Носите ли ги тук?

- Не! Не съм ги взел със себе си!

Нощта напредваше, а масата на тримата все така оставаше мълчалива. По някое време към тях се присъедини Хусам. Сириецът беше видимо развеселен. Скоро обаче и той разбра, че нещо се е случило, защото се умълча. Последен към групата се присъедини Мирза бей. Той пък идваше от софрата на султана. Самият султан Ахмед III беше пристигнал по обяд в Едирне и веднага около себе си беше събрал хора и велможи от Истанбул. Мирза също бил поканен.

- Два дни до борбите - каза Мирза. - Яне ефенди, готов ли сте?

- Готов съм! - без никакво настроение отговори българинът.

- Вие, Хусам ефенди, готов ли сте?

- Готов съм! - отговори сириецът.

- Киспети имате ли?

Двамата само кимнаха.

- Аз ще се кача горе да спя, че съм уморен от пътя - каза Адюлазиз Левни ефенди.

- Къде ще спите? - попита Яне.

- Ще спя при момичетата! - каза старецът и Яне усети, че той е загрижен за двете момичета и така е решил да ги брани от него.

Яне остана още малко. Той мислеше за това, което се беше случило. Спомняше си мислите си като някакъв неясен, далечен сън. Не можеше да си спомни какво точно си беше мислил, но тогава това му се беше сторило толкова естествено.

Скоро и Яне стана, отиде горе и легна. Зави се през глава, но не успя да заспи. Не след дълго Хусам дойде при него в стаята, легна и заспа на леглото до него.

Следващият ден премина като кошмар. Яне не смееше да погледне останалите мъже в очите. Те също се държаха като гузни. Дори кафеджията някак неудобно се въртеше, докато Яне му поръча да му направи от “божествената храна”. Вечерта спа лошо.

На другата сутрин беше денят на борбите. Яне се събуди и се протегна. Не се беше наспал добре. Все още се чувстваше зле заради това, което се беше случило с Божура. След като стана, внимателно се раздвижи. Събуди и Хусам. Неговият приятел блажено се излежаваше в леглото си и смеейки се, отказваше да стане. Яне настояваше да стане по-ра-

IVтом “Войвода”

315

II глава “Истанбул

но, за да имат време да се приготвят.

- Нетърпелив си като аджамия пехливан - говореше Хусам и се усмихваше.

Яне не знаеше дали приятелят му беше разбрал за случката, или такова беше отношението му, но усмивката на Хусам му подейства много ободрително и го откъсна от мрачните му мисли. Яне отиде в кухнята, наля си леген с топла вода и се изми. След това се качи горе и се наяде хубаво. Хусам все още не беше станал, шегувайки се, той мрънкаше, че борбите от година на година ставали все по-ранни и той все повече се замислял дали да се бори. Слабото му представяне било заради ранното време, в което се борил. Той всеки път се борел недобре наспан и сънен.

Дори тези думи не дразнеха Яне. Той обаче все повече се изпълваше е желание за борба. Колко по-различно беше събуждането му тази сутрин от онази сутрин, в която беше станал башпехливан. Опитваше се да си спомни какво беше тогава. Много добре знаеше коя година беше. Той погледна към татуировката на ръката си, а там пишеше: “Едирне 1706 лето по Иса башпехливан Яне Боляров”. Сега беше 1719 година, това е било преди тринадесет години. Тринадесет години. Яне се замисли. Колко чист, млад и готов да се бори беше тогава. Сега като че ли не беше така. Всъщност сега той беше на 27 години, в разцвета на силите си. Откакто беше станал башпехливан беше преживял толкова много неща. Тогава все още беше голобрад младеж, лек и слабичък. Сам не знаеше как беше успял да победи. Ако имаше логика, този път трябваше отново да победи. Сега беше много по-тежък и силен и знаеше много повече за пехливанската борба. Той все така беше Яне Боляров. Отново се сети за своите роднини. Мислеше си за тях само когато му беше трудно, но когато си отидеше в Българско, минаваше покрай Боляровия хан, като че ли не съществуваше. Яне се ядоса на себе си.

Скоро тримата тръгнаха за борбите. Останалите от тяхната група щяха да тръгнат след тях. Кара Тозю и Адюлазиз Левни ефенди щяха да доведат момичетата да гледат.

Яне успя само да зърне Божура. Момичето беше свело красивите си очи и не посмя да го погледне, но пехливанското му сърце се сви. Колко различна беше тя днес. Пред очите му изплува сцената от онзи ден. Сети се. Той беше змей. Някакво чудовище се размърда в него. Като че ли в себе си имаше същество много по-голямо от него. То някак си го използваше като обвивка. Яне почувства как това същество се раздвижи в него. То имаше криле, които бяха сгънати като крилете на пеперуда, докато е в какавидата си. Съществото имаше и люспи. Цялото това движение беше болезнено за Яне, но като че ли му напомни, че е змей. Той беше последният останал чист змей на земята. Той не беше човек.

Токораз Memo

316

Ятаган и Меч

Беше същество от друг порядък. Всички хора досега се бяха страхували от същества като него. Те ги бяха наричали дракони, змейове или ад-жари и винаги ги бяха преследвали и убивали. Яне почувства как змеят в него се пробуди и размърда. “Ако победя отново, значи наистина съм змей!” - помисли си Яне. Днес се чувстваше неподготвен да се бори. Не физически, физически той беше подготвен. Днес не знаеше за какво да се бори. Всъщност гой беше дошъл дотук не за да победи, а за да убие Кара Мустафа. Той не искаше да побеждава Кая, защото не виждаше кой по-добър пехливанин може да го замени. Яне вече не гледаше на борбите като егоист или като малко дете, дошло да се наложи или да си докаже, че е най-добрият. Не! Той вече мислеше не само за себе си, а и за съсловието на пехливаните. Кая беше достоен човек. Той беше скромен и религиозен и всяваше респект у всички борци. Гой заслужаваше да бъде башпехливан. Яне все по-ясно усещаше това. Той беше много по-недостоен от Кая. Той беше войвода, кеедижия и пехливан, но самият той нямаше да се справи като башпехливан по-добре от Кая. Освен това случката с Божура много го притесняваше. Яне все по-ясно усещаше, че е недостоен да победи на борбите тази година.

Това бяха мислите, с които отиде тази година до алая. Как щеше да победи и на него не му беше ясно. Мирза бей беше в стихията си. Яне и Хусам стояха един до друг. Българинът се беше заметнал с едно одеяло и чакаше. Тъй като Мирза беше записал истинското му име, Яне очакваше във всеки момент някой пазвант да дойде и да го отведе отново в кауша. Това обаче не се случи. Хората като че ли го бяха забравили. Нито един от пехливаните не го позна и не го поздрави. Всички идваха и поздравяваха Хусам. Яне се зави през глава с одеалото и мислите му като че ли се сгъстиха. Той беше взел със себе си стомна със студена вода и ядеше от “божествената храна” на ханджията.

Изведнъж Хусам го побутна. Всички пехливани бяха станали на крака. Като кораб над вълни над тях се носеше главата на Кая. Всички протегнаха ръка, за да приветстват огромния турчин, който сега като че ли излъчваше още повече достолепност, отколкото заплаха, и крещяха:

- Евала, башпехливан ефенди!

Яне нищо не извика. Той стоеше и гледаше силния мъж и си спомни колко по-силен и застрашителен му се беше сторил тогава, в Боляровия хан, Кая. Колко стаена мощ и сила беше имало в онзи мъж. Или тогава той е бил твърде млад и се е страхувал. Сега Яне гледаше, но като че ли не присъстваше тук. Като че ли това, което се случваше, се отнасяше за някого другиго. Скоро на скованата платформа се появи самият султан със свитата си. Султан Ахмед III. Яне отново не успя да го види, но си го представи.

Скоро борбите започнаха. Хусам се бори много добре първата борба,

IV том “Войвода

317

IIглава “Истанбул”

но после нещо в гърба го заболя. Той твърдеше, че това нещо го боли още от времето, когато се беше борил с Кара Мустафа, и така той едва излезе за втората си борба и загуби. Сириецът като че ли не беше особено разочарован от това. След борбата другите пехливани дойдоха да го поздравят, като че ли беше победил. Всички бяха забелязали, че се бори много по-добре и използва нови хватки.

Яне проведе първата си борба и победи без особени усилия. Когато го обявяваха и го викаха на алая, той като че ли забравяше за всичко, което се беше случило. Това, което беше заложено в тялото му, се събуждаше и той се бореше някак без главата си, а с тялото си. Беше много по-добре подготвен от предния път. Беше се готвил с Хусам, който беше добър партньор. Беше се борил мазна борба и изцяло беше настроен към нея. На всичкото отгоре при Мирза беше участвал в истински борби. Подготовката му беше отлична.

Ритъмът на битките и голямото напрежение му се отразиха много добре. Яне чувстваше тялото си приятно загрято и много силно. Беше гъвкав и готов за борба. Отначало следеше борбите на тези, които смяташе за най-добри и които го интересуваха. Кара Мустафа, този, заради когото беше дошъл, се бореше много добре. Той победи без особено забавяне в първата си среща. Пехливаните сигурно вече го познаваха, за-щото не полагаха особени усилия срещу него. Яне го следеше. Той беше Карата, в това нямаше никакво съмнение. По някое време Кара Мустафа започна да се смее. Нещо се беше случило. Яне се притесни. Дали Кара Мустафа не бе разбрал, че той е тук? Едва ли турчинът можеше да се сети, че Янис е същият този Яне Боляров, когото той толкова много мразеше. Какво ли му бяха съобщили? Яне веднага изпрати Мирза да разбере. Дебелият мъж скоро се появи и каза:

- Не е свързано с вас, Яне ефенди. Пристигнал е пратеник от Анадола. Донесъл е добра вест на Кара Мустафа. Кара Исмаил - управителят на Диарбекир, същият онзи, когото вие ударихте в земята и няколко месеца лежеше неподвижен, се е раздвижил и дори е започнал да ходи. Хекимините са казали, че скоро ще се оправи напълно. Затова е щастлив Кара Мустафа. Той се е зарекъл да победи на борбите тази година и да посвети победата на брат си.

- Но това означава да победи Кая?! - възкликна Яне.

- Е, той така е казал. Това нищо не означава - отговори Мирза, но по думите му личеше, че искрено се съмнява, че Кара Мустафа може да победи башпехливанина.

Яне реши да се пошегува с турчина с дебелите пръстчета, затова попита:

- Мирза бей, ти гледаш всички борци, как мислиш, добре ли се боря?

- Добре! Добре, Яне ефенди!

Токораз Memo

318

Ятаган и Меч

- А другите как се борят?

- Добри са! Всички са много добри! Това е и заради общото ни дело с вас, Яне ефенди. Борбите, които провеждаме в Юскюдар.

Яне се забавляваше е турчина.

- А кой е най-добър? - попита ребром българинът. Той знаеше много добре, но искаше да види какво ще каже Мирза.

Турчинът се замисли като хапеше устните си. Той явно се чудеше какво да каже и как да се измъкне от ситуацията. Дали да каже истината на Яне, или да лицемерничи. Скоро реши и каза:

- Разбира се, че вие, Яне ефенди.

По отговора Яне разбра, че Мирза не смята така, затова той продължи да го пита и да го притеснява.

- А ще мога ли да победя Кая?

Сега вече Яне чу издрънчаването на златните пръстени. Досега Мирза беше лъгал, но явно повече не можеше да “криви душата си”. Той замълча. Яне искрено се забавляваше. Той самият не смяташе да се бори е Кая. Сигурно след като убиеше Кара Мустафа, щеше да му се наложи да бяга, така че това не го интересуваше, затова така се забавляваше.

- Ще мога ли да победя башпехливанина Кая? - попита отново той.

Турчинът все така мълчеше. Скоро Яне реши, че го е мъчил достатъчно и го остави на мира. Вече знаеше мнението на Мирза. Самият той гледа няколко от борбите на Кая и беше на същото мнение. Кая се бореше страхотно. Впечатлението, което имаше, че Кая е стар, изчезна. Той се бореше със страхотен замах и е финес. Движенията му бяха завършени и съвършени. Той беше жив учебник по пехливански техники. Той беше най-добрият, когото Яне беше виждал. Само младият Кая може би можеше да победи този Кая. Изживяването да гледаш борещия се башпехливан беше страхотно за Яне. Той не беше сигурен, че ще го победи. Даже смяташе, че няма да може да го направи. Яне се бореше по своя си начин. Когато използваше една или друга техника, той си спомняше как тя беше нарисувана в китабите, които му бяха изготвили Адюлазиз Левни и Инокентий. Това, че вече имаше китабите, го изпълваше с гордост. Дали обаче заслужаваше да бъде така? Дали Кая не беше много по-достоен от него за това?

След вестта за оздравяването на брат си, Кара Мустафа се бореше е още по-голямо настървение. Той побеждаваше е лекота противниците, срещу които се изправяше. Яне също вървеше напред. Хусам му помагаше и се грижеше за него, а е всяка следваща борба той виждаше как уважението на Мирза към него расте. Турчинът явно си беше спомнил, че той е башпехливанинът от 1706 година. Публиката като че ли също го разпозна. Скоро по време на неговите борби хората започнаха някак

IV том “Войвода

319

IIглава “Истанбул”

плахо да викат: “Шейтан! Шейтан!”, а после тези гласове ставаха все по-многобройни и стройни. Колкото по-малко пехливани оставаха на алая, толкова повече като че ли подкрепяха Яне.

Яне беше седнал и гледаше борбата пред себе си. Бореха се някой си еничарски командир Неджиб ага и Кючюк Кая. Българинът гледаше борбата и скоро проумя, че вече е гледал тази борба. Този Неджиб ага не беше друг, а човекът, който при Мирза бей се бореше с маска и се наричаше Агата. Яне също се беше борил с него и го беше победил. Той на свой ред след това се беше изправил срещу Кючюк Кая и също го беше победил. Яне гледаше борбата на двамата мъже. Не можеше да има грешка. Цял живот се беше борил и се беше научил щом веднъж види някого как се бори или се изправи срещу него, да запомни това завинаги.

Ето кой беше всъщност Агата - еничарски командир. Яне беше сигурен, че и него са го разпознали. Грозният белег на гърдите му го издаваше.

Борбата между еничарския командир, който тук в Едирне беше подкрепян от еничарите, чиито казарми бяха наблизо, и ученикът на Кая ог султанската школа - Кючюк Кая, беше повторение на онази битка от бараката на Мирза. Тя така и завърши, като Неджиб ага победи младия и многообещаващ млад пехливан. В този момент Яне видя Кая. Той беше наистина много ядосан. Вярно е това, което казваше дядо му, че отстрани е много по-трудно, когато гледаш как се бори някой твой ученик, отколкото когато ти сам участваш. Сега Кая беше извън себе си от яд. Той се ядосваше на Кючюк Кая и нещо му говореше.

Мина известно време. Яне хапна от храната на ханджията на “Деве-чи хане” и в тялото му се вляха нови сили. Денят напредваше и все повече пехливани отпадаха. Скоро го повикаха да се бори. Мирза дотича развълнуван отнякъде. Колкото по-близо беше Яне до финала, толкова по-червено ставаше лицето на Мирза. Турчинът като че ли възвръщаше вярата си, че Яне отново може да стане башпехливан. Хората също като че ли предчувстваха това.

- Яне ефенди, Яне ефенди! - дотича Мирза и Яне очакваше, че ще му каже срещу кого ще се изправи. Той беше спокоен и готов. Очакваше турчинът да му каже, че ще се изправи срещу Кара Мустафа. Не знаеше колко хора бяха останали да се борят.

- Кажи! - твърдо каза Яне, а сърцето му се обръщаше от вълнение. Толкова време беше очаквал момента, в който ще се изправи пред Кара Мустафа. Той щеше да го убие тук пред всички.

- Яне ефенди, ще се борите срещу Неджиб ага.

Яне се намръщи.

- Колко човека останахме да се борим?

- Четирима. Жребият определи вие да се борите с Неджиб ага, а Кая

Токораз Memo

320

Ятаган и Меч

е Кара Мустафа.

Това въобще не се хареса на Яне. Той се намръщи още повече. Съдбата отново беше направила така, че двамата да се разминат.

- Не може ли да направите нещо?

- За какво?

- Да се изправя срещу Кара Мустафа.

- Но защо, Кара Мустафа е по-силен от Неджиб ага. Нека двамата да се борят, а вие трябва да победите Неджиб ага. Вие скоро сте го побеждавали - каза Мирза и се опита да намекне на Яне това, което той отдавна знаеше, че Неджиб ага е Агата.

Неджиб беше много изморен от борбата си с Кючюк Кая и все още не се беше възстановил. Яне го победи с лекота. Това беше най-леката му битка. Еничарът се бореше добре и стилът му малко му заприлича на стила на Болярови, но умората си каза думата и скоро той рухна на земята. Когато победи, хората се развикаха: “Шейтан! Шейтан!” Дали знаеха колко са прави? Яне почувства змея в тялото си. Можеше ли същество по-голямо от него самия да съществува в кожата му? Той беше змей! Разтвори ръце и обиколи алая. Чак сега разбра, че това не бяха крилете на орел, а на змей. Той, змеят, също имаше криле, които бяха по-скоро като на прилеп. Яне си спомни иконата, която беше донесъл от Йерусалим. Той беше онзи змей. Той беше Шейтан! Това му беше казал Инокентий, че змеят олицетворява Дяволът. Той беше Звярът, описан в Апокалипсиса. Неговата сила беше много по-голяма от силата на обикновените хора. Ако пак станеше башпехливан, щеше да се потвърди всичко това.

След като свърши неговата борба, на алая излязоха Кая и Кара Мустафа. Яне гледаше двамата мъже и си ги спомни от преди много години, когато той беше още дете. Колко млади и силни тогава му изглеждаха те двамата. Сети се за Боляровия хан. Спомни си как беше мечтал някога да напусне хана, майка си и баща си, да живее в Истанбул и да се бори. Всичко това сега се беше сбъднало и какво? Яне не се чувстваше щастлив. Сега това му се струваше толкова нормално, но той си даде сметка, че всъщност беше сбъднал детската си мечта, само че сега тя вече не му изглеждаше толкова примамлива. Не беше ли винаги така? Докато бленуваш нещо и мечтаеш за него, то е като сън за теб, по-късно, когато го постигнеш, вече не е това, което си очаквал. Вече я няма мечтата, това вече не е идеал, а цел, която си постигнал. Мирза и Хусам бяха до него. Яне не знаеше какво да мисли и за кого да държи. Той мразеше Кара Мустафа, цял живот го беше мразил. Сега обаче искаше да се изправи срещу него, а това можеше да стане само ако Кара Мустафа победи Кая. Как щеше да стане това обаче не знаеше. Кая беше все така вглъбен, той се бореше като че свещенодейсгваше. Кара Мусафа се беше зарекъл да победи Кая, но

IV том “Войвода

321

IIглава “Истанбул”

нямаше никакъв начин това да стане. Той отстъпваше във всичко на Кая. Беше по-бавен, по-слаб и повърхностен от башпехливанина. Кая беше истински шампион и това веднага си пролича.

Съвсем естествено скоро Кая победи Кара Мустафа. Яне съжаляваше. Толкова много искаше да се бори с Кара Мустафа. Кая удари много лошо Кара Мустафа в земята и няколко човека изнесоха загубилия от алая и го отнесоха нанякъде.

Хората полудяха, те крещяха името на башпехливанина. Яне знаеше, че вече никой не се сеща за него. Знаеше, че ако на финала се беше изправил срещу Кара Мустафа, макар и по-малко, можеше да има хора, които да го подкрепят. Сега обаче всички щяха да държат за Кая, защо-то той беше многогодишен победител, но не само, той беше самото олицетворение на пехливан. Той беше любимецът на хората и дори на всички пехливани. А кой беше той, някой си Яне Боляров!? Хората вече не помнеха, че някога е ставал башпехливан. Той беше никой!

- Искам да ми уредиш в най-скоро време да се боря с Кара Мустафа! - просъска Яне на Мирза. Той беше преизпълнен със злоба към дебелия турчин. Мирза усети това и се дръпна.

- Не мислете за Кара Мустафа, мислете какво ще правите с Кая!

- Пссъъът - просъска Яне и прогони Мирза. Сега наистина трябваше да мисли за последната битка. Беше дошъл ред отново да се изправи срещу Кая. Дали Кая се сещаше кой е той?

Хусам не беше на себе си от радост.

- Ще го победите! Ще го победите!… - повтаряше той и се щураше наляво-надясно. Сириецъг беше по-развълнуван отколкото преди своите борби. Отнякъде дотича Кара Тозю. Той досега беше стоял при момичетата и при Адюлазиз Левни ефенди.

Кара Тозю скочи към него и го прегърна.

- Войводо, ех, войводооо… - каза той и силно стискаше Яне. Когато се разделиха, Яне видя, че в окото му имаше сълза. Това го потресе.

За да премахне нелепото усещане, Яне попита:

- Къде сте? Гледахте ли борбите?

- Гледахме! Всичко видяхме! - развълнуван каза байрактарят. - Всички искат да ви поздравят. Може ли да ги доведа сега, преди битката?

- Добре! - Яне нямаше нищо против. И без това се нуждаеше от нещо, за което да мисли, за да не се сеща за предстоящата борба.

Скоро останалите от групата дойдоха при него. Всички те бяха щастливи. Адюлазиз Левни ефенди превъзнасяше борбите на Яне. Той беше запомнил всяко негово мръдване и го величаеше като най-известният човек, който е познавал. Яне знаеше, че това не е така, башминиатюри-стът познаваше Великия везир, шейх-юл исляма и дори самия султан.

Токораз Memo

322

Ятаган и Меч

Яне знаеше, че той говори така, защото е под въздействие на борбата и виковете на публиката. Скоро обаче, когато загубеше от Кая, всичко това щеше да се промени. Такава е участта на пехливаните, когато побеждават, всички ги смятат за най-добри, тупат ги по рамото и ги възхваляват, но когато загубят, веднага ги забравят и вече не си спомнят за тях. Яне знаеше, че при едни такива борби, каквито са тези в Едирне, всички пехливани губят, освен един. Всички те са забравени и в паметта на хората остава само един - башпехливанинът. Всички други изчезваха, сякаш се претопяваха. Яне вече беше пораснал, не се нуждаеше от признанието на тези хора, не искаше да живее или да направи каквото и да е заради тях. Нямаше да победи заради слава. Този път нямаше да се бори и заради себе си. Веднъж вече беше станал башпехливан заради себе си и заради рода на Болярови. Защо да победи сега? Сам не знаеше.

Шакюре толкова се беше зачервила, че му заприлича на зряла праскова. Тя подскачаше около него. Когато увисна на врата му, той почувства големите й меки гърди и сладост се разля по тялото му. Жена! Тя беше истинска жена и щеше да направи някой мъж много щастлив! Шакюре беше щастлива, че Янис се беше оказал толкова силен и побеждаваше всички. Тя не разбираше нищо, но виждаше как гръкът поваля един след друг противниците си и чуваше какво говорят останалите хора. Последна към него се приближи Божура. Яне не знаеш как да се държи. Не знаеше дали трябва да изпита вина или срам. Тялото му гореше. Това беше някакъв вътрешен огън, който той не можеше да контролира. Дори изпита физическа болка. Не я желаеше, а по-скоро се страхуваше. Защо беше решил, че самовилите страдат при змейската любов. Може би беше точно обратното. Яне я погледна в очите. Тя беше самовила, гледаше го така все едно след малко ще го погълне. Яне настръхна. Змеят в него, онова огромно чудовище отново се размърда. Той пак се почувства объркан и разколебан. Всичко онова, което се беше случило между тях двамата преди два дни, отново оживя пред очите му. Може би сгреши като допусна да ги видят. Божура се наведе към ухото му. Колкото повече се приближаваше, толкова повече губеше очертанията на жена и добиваше формите на змеица. Яне като че виждаше змиите под сукмана й. Той целият настръхна. Божура се наведе над ухото му, но по този начин вратът му остана незащитен и Яне чувстваше дъха й по врата си.

- Помни, че си змей! - само това произнесе момичето, но то накара нещо в него да избухне. Това не беше гласът на Божура, това беше гласът на Василка. Точно това преди толкова много години му беше казала старата вещерка, когато го изпращаше първият път за борбите. Можеше ли да му се е причуло? Не! Това беше гласът на Василка. Василка беше жива чрез Божура. Откъде Божура можеше да знае какво му бе

IV том “Войвода”

323

IIглава “Истанбул”

ше казала баба Василка преди толкова много години?

- Хах! - извика Яне и нещо като че стегна гърлото му. Това същество пред него само беше с образ на жена. Това беше демон някакъв. Откъде Божура знаеше това? Дали в демона не бяха спотаени душите на всичките самовили и вещерки? Какво ставаше? Това прадревно същество сега стоеше пред него. Дали той самият не беше част от това същество? Сети се за Рая и за змията, за Адам и Ева. Дали Бог беше създал Адам и Ева, или змията? Дали Сатаната не беше творецът на хората? Дали Яне и Божура - мъжът и жената, нямаше пак да създадат Сатаната? Обикновените хора може би създаваха божествени деца, а те, змейовете и самовилите, може би създаваха Сатаната. Какво щеше да бъде тяхното дете? Яне се застави да спре да мисли и си повтори: “Аз съм змей!” Каза си го с шептящия глас. Той го каза така все едно сам го беше изяснил на себе си.

Като чу думите на момичето нещо в Яне избухна и засия с божествен пламък. Змеят като че ли разкъса тялото му и излезе навън. На Яне му се струваше, че всички хора виждат промяната, която настъпи в него, след думите на Божура. Василка беше обучила двете сестри и чрез тях тя все още беше около него. Сега Божура или духът на старата вещерка му напомниха това.

За да не се забелязва промяната, която настъпваше в него, той се зави с едно одеяло. Яне не можеше да си обясни тази трансформация. Кара Тозю сигурно не го разбра добре, защото скоро се зави през глава под неговото одеяло и запя песента за Яне войвода, но не тази, за която Мирза беше платил, а онази истинската, измислената от Инокентий и изпята от дядо Личо. Отначало Яне мислеше, че Кара Тозю ще му пречи, но после разбра, че не е така. Байрактарят пееше все така силно, а Яне слушаше. Той като че ли виждаше живота си отстрани, разказан от друг човек. Това сякаш не беше неговият живот, а някакво представление, което се беше случило на друг човек. Песента и това, за което се разказваше в нея, толкова много му се хареса, че той пожела това да е неговият живот. Яне слушаше песента на Кара Тозю, а как хубаво пееше байрактарят му. Всичко това му помогна да разбере змея в себе си. Той чуваше живота си, разказан от Кара Тозю, и вече не се питаше дали в момента не пише още един от куплетите на песента. Той знаеше, че е така, но това вече не го вълнуваше. Тази песен беше за другите, този Яне в нея не беше той. Това беше герой, нужен на хората, които пееха. Всъщност той нямаше нищо общо с това. Той беше различен. Той не беше нормален човек. Той беше змей!

Когато Кара Тозю свърши песента, Мирза дойде и го подкани да става. Хората го чакаха. Яне се изправи. Той вече знаеше защо ще се бори

Токораз Memo

324

Ятаган и Меч

и ще победи. Нямаше да направи това заради другите или заради себе си, дори не защото беше по-силен от обикновените хора. Щеше да го направи, защото Бог желаеше това. Яне чу как един глас го зовеше към алая:

- Един срещу друг пред нас ще застанат башпехливанът Кая и Яне Боляров от Станимака - при споменаването на първото име тълпата избухна в бурни възгласи, а при произнасянето на името на Яне само неговите приятели извикаха “Шейтан!”. Яне се чудеше дали Мирза не беше платил на хора да викат името, е което беше известен. Това обаче сега не го интересуваше. Тръгна към алая, но не чувстваше и не мислеше за нищо. Ходеше все едно Бог направляваше краката му. Беше постигнал пълно единение е Бог. Сега разбра кои са змейовете. Те бяха творение на самия Бог. Те бяха първите синове божии.

Яне се изправи срещу башпехливанина Кая. Отново изпита онова усещане, че е малък, дребен и незначителен. Ако беше по-малък и не беше змей, сигурно щеше да се уплаши. Сега обаче той не трепна. Какво значение имаше всичко това? Яне чувстваше как по-голямата същност от него не е в този свят. По-голямата част от него беше някъде другаде, в един друг свят, който беше много по-близо до Бог.

Знакът за началото на борбата беше даден, Яне малко го пропусна, но видя спускащия се към него Кая. Яне също скочи срещу него. Беше много по-дребен, нисък и лек, но това нищо не означаваше. Ако го победеше, това щеше да потвърди, че е змей. Една част от Яне беше като наблюдател и се изтегли встрани. Тя също искаше да види какво ще стане, но не вземаше страна.

Борбата беше тежка. Кая беше изключителен пехливан, но Яне не му отстъпваше. Той беше по-лек от гиганта, но пък много по-бърз от него. Двамата се бяха вкопчили и се стискаха с всичка сила.

- Знам кой си! - каза Кая.

- Едва ли знаеш! - отговори му българинът. - Аз самият още откривам това.

- Ти си Янис и онзи Яне, с когото се борих преди много години! Наистина си много добър, башиехливан ефенди! - Кая каза това с най-го- лямо уважение.

- Не съм само това! - каза Яне и стисна силно Кая. Стисна го така, че костите му изпукаха. Неговата сила беше по-голяма от гази на Кая. Той бавно прекършваше съпротивата на турчина. Очите на Кая изразяваха всичко, той беше изумен. Башпехливанът не беше виждал такава сила досега. Яне го вдигна от земята, бавно го завъртя и го постави на хълбока си. Кая се бореше и сумтеше, но Яне го мачкаше. Българинът имаше чувството, че е хванал планина и така я стискаше, че да пусне вода. Сети се за приказката, която неговият дядо му беше разказвал, как един

IV том “Войвода

325

II глава “Истанбул

техен прадядо се хванал на бас, че може да стисне толкова силно камък, че от него да потече вода. После оставил другите да стискат един бял камък, а той го подменил със сирене, което носил със себе си, и когаго го стиснал, сиренето наистина пуснало вода. С това дядо му искаше да му покаже, че хитростта за пехливанина е по-важна даже от силата. Гази приказка искаше да покаже и това, че понякога нещата не са такива, каквиго изглеждат. Сега обаче случаят не беше такъв. Яне така стискаше Кая, като че ли искаше наистина да го изцеди и той да пусне вода.

Най-страшното за Кая беше, че Яне го побеждаваше бавно, със сила. Кая беше допуснал, че Яне може да го изненада или да го победи с бързина, но не можеше да повярва, че на света има човек, който да го победи със сила. Яне бавно го постави на хълбока си и го хвърли на земята. Кая падна тежко. Публиката затихна. Чак сега Яне разбра, че през цялото време, от шума и жегата, той се беше чувствал като в казан на ада. Сега всички мълчаха, като че ли тепърва очакваха да се случи нещо лошо. Кая тежко се изправи. Яне виждаше един стар мъж пред себе си. Ето колко тънка и измамна беше границата между силата, младостта и старостта - едно хвърляне. Това беше разликата между всичко - една победа или загуба. Това беше целият живот. Сега Яне разбра това. Той гледаше изправящия се Кая и изпита съчувствие и състрадание към него. Искаше да го прегърне, за да му покаже, че много добре го разбира. Един ден Яне щеше за бъде в неговото положение и искаше тогава до него да има един млад пехливанин или поне млад мъж, който да му подаде ръка и да му помогне да се изправи. Българинът помогна на Кая да се изправи и го изтупа от праха. И заради себе си искаше да запази честта на башпехливана. Честта на Кая беше неговата собствена чест и Яне отлично осъзнаваше това. Всички пехливани се бяха скупчили около алая, но никой не смееше да го прекрачи. Този кръг беше свещена територия и всички знаеха това. Сред пехливаните на крака се бяха изправили и обикновените хора. Всички те мълчаха и чакаха да чуят какво ще каже башпехли-ванъг. Яне се огледа. Около тях имаше хиляди хора. Пелият Едирне беше тук. Тук имаше и пратеници на всички народи в Империята.

Кая се изтупа от полепналите по тялото му прах и трева и извика с гръмовния си глас.

- Хора! Днес аз бях победен, бях надвит от един достоен пехливан! Гой ее казва Яне Боляров! Познавам го от дете и знам, че е много добър борец, макар че днес той изненада и мен. Искам да кажа на всички вас, хора, това беше моята последна борба! Днес аз бях победен за втори път от Яне Боляров и смятам, че е време да отстъпя башпехливанството па него! Не само като победи тел на тези борби, но като башпехливан въобще. Затова аз ще кажа само: Евала! Евала! Евала! Башпехливан! - като

Токораз Memo

326

Ятаган и Меч

викаше това, Кая с отворени ръце сочеше над главата на Яне.

Българинът не беше подготвен за всичко това. Виковете на башпехливана скоро бяха подети от останалите пехливани, които крещяха: “Евала! Евала! Евала! Башпехливан Яне ефенди!” Най-силно от всички крещеше Хусам. Яне чуваше само неговия глас. Погледна го в очите, това бяха най-щастливите очи на света. Яне обаче не искаше всичко това, което се случваше. Той не беше готов за това. Беше подготвил всичко да избяга, защото беше очаквал, че пазвантите на султана или на Кара Мустафа веднага ще скочат да го арестуват. Сега Яне се сети за това, наведе се към Кая и каза:

- Не съм готов за това, башпехливан ефенди!

- Не може да не си готов! Щом си готов да побеждаваш, трябва да си готов да носиш отговорност, това също е част от победата!

- Не искам! - каза Яне и осъзна колко глупаво сега звучи всичко това. Той звучеше като някакво малко дете.

- Къде е дядо ти, искам да поговоря с него?

Яне се замисли. От колко години не беше виждал дядо си и роднините си, точно сега трябваше да си спомни за тях. Вече беше сигурен, че Кая не е участвал в заговора срещу него. Спомни си как тогава си беше помислил, че башпехливанът, за да го премахне и да си осигури отново титлата, заедно с Кара Мустафа го е предал. Колкото повече слушаше какво говореше Кая, толкова повече се убеждаваше, че това не е било така. Вече беше напълно сигурен, че Кая по никакъв начин не е участвал в премахването му от борбите. Ако Кая не беше виновен, оставаше само един - Кара Мустафа. От размисъла го изведе Мирза бей, който го побутна и каза:

- Султанът те чака да се явиш при него! Иска да те поздрави!

Пред очите на Яне причерня. Султанът го викаше, за да го поздрави.

Той се сети как преди години точно хората на султана го бяха отвели в кауша в Истанбул. Спомни си как две вечери беше чакал помилване именно от султана. Сега той искал да му благодари. Яне пък не искаше. Той се дръпна и си проправи път сред хората. Затича се. Напредваше към една горичка, където предварително беше скрил берберското конче. Тичаше като обезумял, беше останал на борбите повече, отколкото беше планирал. Беше застрашил живота и сигурността си. Ако се явеше пред султана, това означаваше отново да бъде арестуван и да бъде изпратен в Диарбекир. Не искаше да мисли как щеше да се отнесе с него Кара Исмаил след всичко, което му беше причинил. Яне беше сигурен, че скоро щеше да е мъртвец, затова побягна още по-бързо. Метна се на гърба на оседланото конче и го пришпори из уличките на града. В един вързоп беше сложил дрехи, храна и всичко останало. Хората с ин

IVтом “Войвода”

327

IIглава “Истанбул”

терес гледаха препускащия на гърба на кон мазен гол човек, облечен само с киспет. Зехтинът, с който беше напоен киспета, го караше с мъка да се държи върху седлото, краката му също се хлъзгаха по хълбоците на коня. Беше му много трудно да се задържи така, препускайки.

Когато излезе извън стените на Едирне, спря до един поток. Скочи от седлото като внимаваше да не падне. След това се изми на потока. Беше си взел и сапун, и пешкир, с който да се избърше. Внимателно изчисти седлото и гърба на коня от зехтина и после вече много по-спокойно продължи към Града на султана. Преспа в покрайнините на столицата, а след това не влезе в града от Едирне капъ, защото очакваше, че вестта за башпехливана беглец вече може да е стигнала до тук, а обиколи и влезе през една от далечните порти - Силиври капъ, която се намираше до квартала на Истанбул Саматия.

Скоро влезе в истанбулските улички и “потъна” в множеството. Яне гледаше хората, шума и цветовете на Истанбул, така все едно за пръв път влизаше в града. Той поемаше миризмата на града, а ноздрите му се свиваха и разпускаха като на расов кон. Спомняше си всичко, но сега като че ли го виждаше по нов начин.

Тази вечер Яне остана да спи на улицата. Имаше в себе си злато, но не посмя да влезе в никоя кръчма или керван сарай. Отиде до морето, завърза берберското конче до една лодка, легна в нея и заспа. Сутринта го събуди грубото побутване на лодкаря.

- Ставай! Ставай бре, мискин! Тук ли намери да спиш?!

Турчинът се държеше грубо и го изхвърли от лодката, а Яне - новият

башпехливан, се остави да бъде грубо блъснат на калдъръма. След това той взе поводите на кончето. Не искаше повече да се крие и да живее на улицата. Освен това в кесиджийската къща беше оставил четирите ки-таба, меча и кесиджийските си ками. Вече не си представяше живота си без тях. Към обяд Яне се появи на уличката. Беше омърлушен, защото гърбът го болеше. Не знаеше дали от това, че беше повдигнал огромния като планина Кая, или защото две вечери беше спал на твърдата земя и лодката. Ходеше бавно и очакваше всичко. И в този момент в едно от малките джамчета на къщата видя веселото усмихнато лице на Божура. Тя го видя, отвори вратата и се затича към него.

- Къде беше? - викаше тя и тичаше към него. Яне като че ли забрави това, което беше станало между тях в “Девечи хане”. Той отново виждаше онази Божура, кояго беше отгледал от малка. Яне разпери ръце и я прегърна. Тук, в Истанбул, магията като че ли беше изчезнала. Въпреки това Яне се сети, че в момента стоят точно на мястото, където преди година се срещнаха с Юсуп. Тогава арапът му беше разказал за кесиджии ге. Спомни си мъглата в онази вечер. Тя беше жива и в нея се мяр

Токораз Memo

328

Ятаган и Меч

каха различни образи, така както сега се мяркаха в паметта на Яне. Значи все пак магия имаше и тук, в Истанбул. След време Адюлазиз Левни ефенди разказа, че Юсуп бил изчезнал. Говорело се, че сейменбашията отсякъл главата на някакъв кесиджия, а после изчезнал. Яне въобще не се учуди. Той си спомняше думите на гиганта, че всеки кесиджия може да умре само от ръката на друг кесиджия. Сигурно пътищата бяха срещнали Юсуп с този другия. Кой ли е бил той? Яне се сети, че тяхната среща беше завършила без битка. Защо? Не можеше да си обясни. Сети се за втория ученик на Велко Кесиджи. Дали той не е бил убитият от Юсуп? Яне не знаеше това и можеше само да гадае. Сега горещо прегърна Божура и по най-бързия начин влезе в кесиджийската къща. Връчи на момичето поводите на коня и я помоли да го прибере в обора на Адюлазиз Левни ефенди.

Когато влезе в предверието, видя Кара Тозю, който слизаше по дървената стълба.

- Върна ли се, Яне башпехливан ефенди? - някак тържествено попита Кара Тозю. След него вървеше Хусам. Сириецът изпревари байрактаря и се втурна към Яне, като го прегръщаше и го хвалеше.

- Султанът много се учуди като разбра, че няма да отидеш при него да те поздрави - каза Хусам.

- Защо ни изостави така, войводо, без да кажеш нито дума?

- Нямах време, Кара Тозьо! Не исках пак да ме отведат окован в Диарбекир!

- Той, султанът, можеше да те помилва - отговори Хусам.

- Бе той, султанът, по-добре да не те милва много много… - отвърна Кара Тозю и грубо се разсмя.

Из столицата се носеха слухове, че Ахмед III, освен че се радвал на любовта на жените, не пренебрегвал и мъжките ласки. Наскоро се говореше, че някой си Ахмед бил новият султански любимец. За това намекваше българинът и нарочно използва думите на сириеца, така че да промени смисъла им. Това не се хареса много на благородния сириец.

- Султанът беше полудял от гняв, като разбра как си го пренебрегнал - каза Хусам.

- Ха качи се горе да те нагостим! Ти къде спа? Къде беше тези два дни? - попита притеснен байрактарят.

Яне тръгна нагоре по стълбите и продължи да говори:

- Има ли опасност султанът да ме преследва?

- Не се е чуло - каза Хусам. - Това ще знае най-добре Мирза бей.

Още не бяха казали това и вратата се отвори. Отдолу развълнуван влязе Адюлазиз Левни ефенди, а след него Мирза, зад тях вървяха Шакюре и Божура. Оказа се, че Мирза се бил отбил на гости у Адюлазиз Левни

IV том “Войвода

329

II глава “Истанбул

ефенди, е когото те се познавали и отпреди, но сега, покрай борбите в Едирне, се бяха сближили повече. Та като Божура се задала и водела берберското конче, двамата веднага се сетили какво се е случило. Сега всички те идваха на куп, за да видят новия башпехливанин и да го поздравят.

- Много ядосахте султана, башпехливан ефенди! - каза Мирза. - Много! Толкова ядосан досега не съм го виждал!

- По-добре да го ядосам, отколкото да лежа в зандана! - твърдо каза Яне.

- Вие сте лежали в зандан? - учуди се Левни ефенди.

Яне не искаше повече да говори. Той се качи в софата, следван от останалите мъже. Всички те насядаха около голямата ниска маса и започнаха сладък мохабет. Повечето от тях най-вече си спомняха и искаха да говорят за борбите. Скоро двете момичета донесоха кафета от Хасан ефенди и мъжете продължиха все по-разпалено разговора. Те не спираха да се надвикват. Всеки искаше да каже това, което той беше видял, помислил и разбрал, като че ли това беше истината за борбата. Яне слушаше разказите им и мълчеше. Те обаче не забелязваха това. Всеки от тях смяташе, че неговото мнение е най-близко до истината и че само той е видял правилно и добре всичко. Скоро Кара Тозю слезе долу и наточи малко винце. То даде нов.плам в разговора, който скоро прерасна в препирня. Всеки от мъжете твърдеше, че е видял това или онова. Те спореха, а понякога говореха едни и същи неща, но с кавгаджийски тон. Момичетата също слушаха, макар и отстрани, и се смееха. Те слушаха, но в същото време приготвяха храна за трапезата.

От всички мъже най-много викаха Кара Тозю и Хусам. Те бяха изпили и най-много вино. Мирза също беше зачервил бузи, а Адюлазиз Левни ефенди беше най-трезвен. Яне въобще не пиеше. Въпреки поканите и дори обидите на Кара Тозю той искаше да запази чистотата и яснотата на мисълта си.

Ако султанът се беше разгневил толкова много, защо не го беше преследвал? Защо го беше оставил? Дори на уличката да е имало съгледвачи и султанът да знаеше, че е тук, той винаги можеше да се измъкне от кесиджийската къща, без да бъде заловен. Тук Яне се чувстваше в безопасност, но все пак стана и в една кожена чанта прибра китабите, камите, а меча сложи близо до себе си. Беше готов, ако се наложи във всеки момент да стане и да тръгне. Това обаче не стана, всичко вървеше спокойно. Всъщност едва ли можеше да се нарече така. Скоро поне трима от мъжете бяха мъртво пияни. Преди и Мирза да се “отсече” напълно Яне го попита:

- Мирза бей, султанът много ли се ядоса?

- Много! - едва произнесе турчинът.

- Закани ли се да ме преследва?

Токораз Memo

330

Ятаган и Меч

- Закани се! - докато каза това, Мирза хлъцна по пиянски.

- Защо не го направи? - продължаваше Яне своя разпит, макар да осъзнаваше колко ненадеждни са отговорите на Мирза и че го мъчи с въпросите си.

- Защоотооо… - провлачи Мирза. Думите се въртяха из устата му като големи обли камъни, а набъбналият му език ги премяташе и не можеше да ги извади навън. - Защоотооо… Кая ефенди се застъпи за вас. Той каза, че предният път сте бил обвинен несправедливо. Каза, че вие ще сте новият водач на пехливаните и ще водите съсловието. Чак тогава султанът реши да ви остави на мира. Кая му обясни, че всеки голям пехливан има такива чудатости и че това е вашето, не обичате да ходите на софри и публични прояви… - като каза това, Мирза застина и Яне не можеше да разбере дали беше спрял да говори, или се опитваше да се сети още нещо. Мълчането се проточи, а Мирза все така стоеше като вцепенен, явно това беше всичко.

Яне не знаеше какво да каже. Беше точно така, както Кая ефенди беше казал. Той не обичаше софрите и това да го показват като чудно животно на останалите. Сети се колко неудобно се беше чувствал първия път, когато беше станал башпехливан. Яне вече беше напълно сигурен, че Кая никога не го беше предавал. Башпехливанът имаше някакво вродено благородство. Сега вече му беше ясно как мислеше Кая. Той имаше чест и никога не би премахнал друг пехливанин от пътя си по нечестен и подъл начин.

Следващите дни бяха мъчителни за мъжете, които останаха в къщата на Яне. Те се пробуждаха само колкото отново да се напият безпаметно. В малкото моменти, в които бяха в съзнание, твърдяха, че правели това заради победата му.

В един от малкото проблясъци на съзнанието Мирза се приближи до Яне и каза:

- Башпехливан ефенди, помислете, ако искате да се представите пред султана, аз ще ви помогна за това!

Яне не искаше и да чуе за това. Скоро нещата тръгнаха по старому. Яне забрани на Кара Тозю да пие вино. Въпреки това му се струваше, че байрактарят му често слиза долу и си налива по една паничка истанбулско винце. За да го предпази, постави задача на Божура да го следи и да му пречи да пие. Скоро Хусам поиска да се прибере в Дамаск. Яне го увещаваше да остане, но приятелят му бързаше да се върне в Сирия. Един ден Яне разбра каква беше причината. Тя се казвала Самира и била най-красивата от благородничките на Дамаск. Яне виждаше как любовта теглеше сърцето на Хусам. Това, което успя да направи, беше да забави с една седмица тръгването му. За съжаление и този ден бързо

IV том “Войвода”

331

IIглава “Истанбул”

дойде. Хусам също съжаляваше, че трябва да остави Истанбул, жените, виното и доброто приятелство с Кара Тозю.

В деня преди Хусам да си тръгне Яне му върна парите, които сириецът преди толкова години му беше заел. Хусам не даваше и дума да се каже за това, но почти насила Яне напъха големите кесии пълни с пари в ръцете на сирийския пехливан. Той също знаеше, че приятелят му няма нужда от пари, но все пак реши да си върне дълга. Иначе много добре помнеше колко богати бяха Хусам и баща му и в какъв сарай живееха.

Една вечер при него дойде Мирза бей и каза:

- Башпехливан ефенди, утре вечер ще се борите!

- С кого? - попита Яне.

- Ще видим, с някой слаб.

- Аз искам Кара Мустафа! - с твърд глас каза Яне.

- Кара Мустафа е много лошо ударен и може скоро да не е готов, а вие трябва да поддържате формата си.

- Добре! - каза Яне, макар думите на дебелия турчин да не му харесваха.

На другата вечер Яне отиде в бараката на Мирза бей. Тя беше толкова препълнена, че хората едва успяваха да влязат. Явно всички бяха все още превъзбудени от наскоро миналите борби в Едирне. Яне беше казал на Мирза да не разкрива самоличността му, но се съмняваше, че приличащият на евнух турчин е направил това. Това си личеше по това как жужеше бараката.

Този път Яне се приготви сам за борбата. Още имаше в себе си от специалната храна на ханджията на “Девечи хане”. Преди да излезе той намести удобно киспета си, сложи синята си качулка и погледна към алая. Скоро Мирза извика:

- Единият противник - Ибро, човекът който ще се изправи срещу най-добрия борец в момента в Истанбул и в цялата Империя.

Яне погледна и видя някакъв нещастен, висок, но слаб човек, който вървеше към алая. На главата си той беше с черна качулка. Човекът видимо беше недохранен, ребрата му се брояха, а костите му стърчаха, като че заплашваха да пробият кожата му. Този човек дори не беше пехливанин. Беше нещастен човек от улицата, някакъв палячо. Той по скоро приличаше на плашило, като нищо можеше да се окаже просяк. Нима той, Яне Боляров, щеше да се бори с такъв човек?! Яне се почувства унизен и обиден. Дано сега предците му не го видеха! Той, башпехливанът, щеше да се изправи срещу този нещастен човечец. Колко ниско беше паднал! Дали Мирза осъзнаваше какво го караше да направи? Дали не се шегуваше с него? Дано Кая не е наблизо. Достойният мъж сигурно би се засрамил, ако видеше колко ниско е паднал неговият наследник и би взел думите си назад. Яне гледаше човека, който вървеше

Токораз Memo

332

Ятаган и Меч

към алая. Той като че ли не желаеше да излезе или нямаше сили да ходи, защото двамата му помощници ходеха зад него. Яне не можеше да разбере дали насила го бутаха към алая, или го подкрепяха. Дали мъжът не беше пиян?

Докато мъжът излизаше към арената, от публиката не се чу нито едно насърчително подвикване, той не получи нито едно ръкопляскане. Публиката беше по скоро отегчена и настроена враждебно към мъжа.

- Срещу Ибро ще се изправи Янис Паликаря.

Публиката избухна в овации, ръкопляскания и възторг. Нито за миг Яне не се поколеба кой е техният избраник и за кого ще заложат. Дали Мирза вече не беше разкрил кой е той и че е новият башпехливан?

Човекът стъпи на алая. Като опитен боец той удари с крак по земята, за да “опипа” върху какво ще се бори. Хората гледаха как очевидно пияният мъж като папагал повтаря действията на истинските пехливани. Яне също беше сигурен, че мъжът е пиян. Хората се засмяха като гледаха как мъжът се правеше на истински пехливан. Беше очевидно, че този мъж ще загуби, но поне ги забавляваше. А може би нарочно беше избран, може би беше някой шут.

Яне гледаше всичко това и реши да излезе. Вървеше бавно и усещаше с порите на тялото си одобрението на публиката. Тъй като все още не беше свикнал с качулката, а и тя беше зле ушита, той въртеше главата си смешно като птица.

Двамата мъже стояха от двете страни на Мирза и се гледаха, черна срещу синя качулка.

- Ибро срещу Янис - извика Мирза и последователно посочи към Ибро и към Янис. Яне поздрави публиката, в същото време това направи и противникът му.

- Един мъж, научил борбата тук в Истанбул, истински турчин, пораснал в Юскюдар. Човекът, който ще защитава местния бряг, срещу най-добрия борец от Гърция. Потомъкът на древните гръцки борци срещу наследника на турските пехливани - Мирза говореше с ясен и висок глас.

Яне чу това, което Мирза каза за Ибро. Може би този слаб човек наистина беше пехливанин. Това беше последната борба за вечерта. Яне знаеше, че обикновено най-оспорваните борби се слагаха последни, за да може да бъдат кулминацията за вечерта и у хората, гледали борбите, да остане добър “вкус” от борбите. Това означаваше, че не можеше Ибро да е слаб борец. Каква ли изненада му беше приготвил Мирза? Яне беше нащрек. Дали нямаше някаква клопка в избора му на противник?

Мирза мълчеше, той като че ли изчакваше нещо, а след това отново заговори:

- Двамата бойци се изправят пред Аллах и нека Аллах отсъди кой е

IV том “Войвода

333

IIглава “Истанбул”

по-добър и кой чрез уменията си е достигнал по-близо до него! И нека Аллах прости грешките, както на двамата борци, така и на всички нас! Нека още веднъж приветстваме двамата бойци и битката да започне!

Яне се обърна към Ибро и двамата се изгледаха. Яне очакваше лека среща, но все пак беше нащрек. Мъжът не можеше да го изненада с тежестта си или силата си. Яне беше малко по-нисък от него, но очевидно много по-силен. Той се намираше в невероятна форма. Наскоро беше станал башпехливанин и беше победил самия Кая, като го беше накарал да отстъпи и да се откаже повече да се бори. Не трябваше да се притеснява от нищо, но все пак беше внимателен. Змейского чувство отново се беше събудило в него.

Мирза размаха бялата си кърпичка - това беше знак за начало на борбата.

Яне не тръгна напред, какго повечето от хората в бараката очакваха. Те сигурно мислеха, че той ще скочи и ще се опита на мига да надбори слабия висок човек. Яне обаче реши да бъде предпазлив. Засега всички неща, който му даваха предимство, бяха на негова страна. Колкото и да беше чудно Ибро тръгна пръв. Яне не скочи срещу него, а дебнеше и внимаваше.

Яне танцуваше, движеше се около Ибро пъргаво и леко. Ибро посягаше ту към краката, ту към врата му, но всеки път закъсняваше. Яне усети, че е по-бърз от него. Значи и в това качество го превъзхождаше. По едно време Ибро, макар да беше по-висок ог него, се наведе прекалено и откри врата си. В този момент Яне със светкавична бързина му нанесе силен шамар зад врата. Толкова много беше работил еленси, цял живот беше удрял във всякакви дървета, стени и чували. Именно с това еленси беше повалил Кая преди толкова много години. Яне знаеше, че има едно от най-силните еленсита. Вярно, че едва ли с едно еленси би могъл да повали кон на земята, но почти нямаше човек, който да удържи на силата на удара му. Сега обаче се случи нещо странно, Ибро се олюля, но не падна. Яне беше изумен. Човекът явно имаше голяма вътрешна сила, за да не се просне на земята след неговото еленси. Яне посегна и хвана олюляващия се гурчин по един специфичен начин. Той беше специфичен за българската борба на рода Болярови. Спомни как като деца винаги хващаше така Петко, а после се опитваше да го хвърли. Спомняше си как дядо му ги беше учил на начините за измъкване от този захваг. Това беше захват откъм гърба. Мъжът, с когото се бореше, опита всичко точно така, както дядо им ги беше учил. Ако затвореше очи и се опиташе да забрави къде се намира, би се заклел, че в момента се бори с брат си. Но брат му Петко беше мъртъв и то от много години. Дори мисълта за него беше светотатство. Той сам беше видял пропастта под земята в онзи тунел и грозния начин, по който беше умрял Петко - удавен или пребит в

Токораз Memo

334

Ятаган и Меч

дълбините на пропастта, там, в недрата на земята. Сигурно и досега костите му не бяха открити и лежаха някъде между водопада “Дяволското пръскало” и пещерата “Дяволската дупка”.

Докато държеше своя противник отзад и беше обхванал тялото му, Яне си спомни, че и Агата използваше някакви прийоми, подобни на Боляровите. Той би се заклел, че и Неджиб ага е виждал Боляровия начин. Къде можеше да направи това един еничар, Яне въобще не можеше да си обясни. После се сети, че Кая, Кара Мустафа и Кара Исмаил бяха посещавали Боляровия хан и със сигурност познаваха Боляровата борба. Сигурно тяхната - Боляровата борба, вече не беше такава тайна, каквато той си мислеше. Но кой все пак беше успял да популяризира тяхната борба и техники? Дали имаше смисъл от написването на книгата “Китаб Боляр пехливан”? Имаше!

Тези мисли вълнуваха Яне, докато се бореше с Ибро. Той се сети за една контра техника, когато държеше брат си, а той посегнеше да хване крака му, тогава той му хващаше китките. Сега стана точно така, както много пъти беше правил с Петко. Яне усети ръцете на Ибро, който посегна да го хване за крака, той обаче вкопчи пръстите си около китките на турския пехливанин.

Ибро усети, че беше попаднал в капан. На Яне му оставаше само едно последно движение - да дръпне ръцете на Ибро към себе си, той да се превърти около главата си и тежко да падне на земята. В този момент обаче този Ибро направи нещо, с което изненада Яне. Вместо да се съпротивлява, той се засили, превъртя се гъвкаво през глава и отново застана на крака. Това не можеше да бъде направено от човек без елитна бойна подготовка. Яне беше изумен. Никога не би повярвал, че някой може да направи това. Това беше невероятно!

Яне беше изумен. Дори брат му никога не се беше измъквал по този начин. Публиката все повече започна да симпатизира на високия слаб мъж, особено след това акробатично изпълнение. Разбира се, то не можеше да притесни Яне. Той все още беше сигурен, че е много по-силен и добър от противника си. Просто го беше изпуснал и сега го беше направил герой в собствените му очи и в очите на насядалите около синиите хора. Скоро щеше да поправи това, но може би нямаше да бъде толкова лесно.

Хората вече не бяха притихнали, а крещяха и се радваха. Техниките на Ибро ги беше разбудили. Яне не допусна случилото се да развали ритъма му. Той продължи да се бори методично и целенасочено. Не си позволяваше да рискува. Щеше да изтощи Ибро до край и тогава щеше да го победи. Яне имаше търпението да направи това. Разбира се, едно малко дяволче вътре в него през цялото време му нашепваше: “Ти си башпехливан, като се бориш е този просяк като с равен се излагаш!”, но

IVтом “Войвода”

335

IIглава “Истанбул”

Яне не му обръщаше внимание. През всички тези години той се беше научил да подтиска гордостта си, за това бяха помогнали годините хайдутство, Диарбекир и онова стоене в сандъка със скорпиона.

Борбата продължи много дълго време. Двамата се бореха разнообразно и много активно. По някое време хората от публиката, които държаха или бяха заложили на Янис, започнаха да викат, ръкопляскат и да го подканят по-бързо да сложи край на тази борба, Яне обаче не бързаше и не допусна да се влияе от техните призиви. Той запази стабилност и не позволи това да го изведе от равновесие.

Колкото повече двамата мъже се бореха, толкова повече Яне можеше да се закълне, че човекът срещу него е брат му. Той му създаваше различни ситуации в борбата и внимателно следеше как Ибро ще излезе от тях. Мъжът или беше Петко, или неговият дух, или беше учил Боляровата борба, а може би най-големият им брат беше възкръснал? Яне се чувстваше все по-объркан. За да добие предимство, Яне беше принуден да включи в борбата и техниките на Бимбелови, и дори нещата, които той беше измислил в борбата. Сега вече използваше техники от “Яне башпехливан китаб” и едва сега успя да добие някакво предимство пред Ибро. Не можеше да повярва, че един толкова невзрачен пехливанин тук, в тази забутана барака в Юскюдар, го беше затруднил толкова. Чак сега си даваше сметка, че може би наистина не е достоен да бъде башпехливан, щом можеше някакъв случаен пехливанин да го затрудни.

Яне мислеше, че колкото по-дълго се бори, толкова повече ще доминира над противника, но това не стана. Ибро все по-често се опитваше да го атакува. Дори на няколко пъти той се опита да постави край на срещата, но не успя. От усилието обаче той съвсем се изтощи.

При един от последните опити на Ибро да направи нещо, той се откри и позволи да бъде контраатакуван. Яне го хвана стабилно за едната ръка и зад врата. В следващия момент рязко го вдигна и се засили с всичка сила да го хвърли. Ибро усети, че губи, подскочи и сам се прехвърли през гърба му, падна на гръб, но от инерцията повлече и Яне. Действието на Ибро беше изненадващо и самопожертвувателно и отново завари Яне неподготвен.

Така двамата мъже паднаха тежко на земята. Яне не беше ударен, но се чувстваше унизен и много се ядоса на себе си. След падането Яне веднага се изправи на крака. Той искаше борбата да продължи. Беше толкова ядосан на себе си. Ибро обаче остана да лежи на земята, изтощен до краен предел. Той нямаше сили да се изправи. Яне също беше изморен, но гневът го преизпълваше.

Публиката беше в екстаз. Всички крещяха, Яне не чуваше какво, но сега това нямаше значение. Оказа се, че беше победил, но това въобще

Токораз Memo

336

Ятаган и Меч

не го радваше.

В помощ на Ибро се втурнаха двамата мъже, които му бяха помагали преди битката. Те бяха щастливи. Единият крещеше:

- Браво, браво! Жив си!

Яне трябваше сам да се оправя. Той се обърна и все още замаян тръгна към паравана си. Ибро не можеше да стане и мъжете го отнесоха на ръце. Докато Яне все още вървеше замаян към паравана, чу, че го обявиха за победител. Това обаче не го интересуваше.

По най-бързият начин се облече и напусна бараката. Беше победил, но никак не беше доволен от себе си. Искаше колкото се може по-бързо да забрави тази вечер. Прекоси Босфора и все още замаян тръгна да се прибира към кесиджийската къща. Дори прохладният ветрец не успяваше да го върне към живота и Яне беше потънал в мислите си.

Влезе в къщата. Божура изтрополи по стълбите, да го посрещне. Само като видя как изглежда той, разбра, че не е в настроение. За да я успокои, Яне каза:

- Какво става, Божуро? Можеш ли да ми донесеш да хапна нещо, че съм прегладнял?

- Кара Тозю днес пак беше до кацата и се криеше от мен - каза момичето, докато минаваше покрай него. Яне се направи, че не чу. Сега не му беше до Кара Тозю.

През следващите дни Яне лежеше и почиваше. Не се чувстваше добре. Не искаше да мисли за нищо. Вече не знаеше какво да мисли. Змей ли беше, не беше ли? Всичко това го уморяваше. Чувстваше се все по-объркан.

Скоро Мирза бей му дойде на гости. От него разбра, че Ибро се е борил още на другата вечер и пред погледа на Кая е победил неговия ученик Кючюк Кая. После Ибро победил всички останали пехливани. Най-накрая се изправил срещу Агата. Мирза разказваше бавно и двамата си правеха мохабет. Тук обаче гой се намръщи.

- Оказа се нещо странно - каза Мирза. - Двамата - Агата и Ибро, докато се бореха си говореха и така и не довършиха борбата. Разбра се, че Агата е Неджиб ага, нещо което аз знаех.

Яне също знаеше всичко това и не реагира.

- Този Ибро, макар да го взех като просяк от улицата, също се оказа еничар. Те двамата с Агата се познавали. Тази вечер да го заберат бяха дошли най-висшиге еничари - бюлюкбашията Явуз Чилик и самият ага на еничарите Кубилай Юндер. “Посрами ме кучето, пред Кая и пред всички истанбулски големци! За смях ме направи!” - мислеше си Яне.

- Този Ибро как се казваше?

Мирза беше учуден от въпроса на Яне. Той не можеше да разбере какво общо има с това, което му разказваше, но все пак се опита да се

IV том “Войвода”

337

II глава “Истанбул”

сети. Наистина, когато си тръгваше, Явуз Чилик го беше нарекъл с някакво име!

Яне се сети, че предишният наемател на тази къща се беше казвал Ибрахим Джаббар. Дали Ибро нямаше да се окаже същият онзи Ибрахим, така загадъчно изчезнал преди повече от година? Ако беше така, можеше да се очаква скоро той да се върне, а може би и да отмъсти за смъртта на приятеля си.

- След като се е борил под името Ибро, сигурно първото му име е било Ибрахим! - Яне насочваше Мирза.

- Точно така! Така го нарече пашата на еничарите Явуз Чилик - Ибрахим.

- А второто име? Сетете се, Мирза ефенди!

- Второто име… Второто име.

- Не беше ли Джаббар?

- Да, точно така! - избухна Мирза. - Джаббар, това беше името му! Ибрахим Джаббар, така го нарече Явуз Чилик паша!

Яне беше сигурен, че е бил същият този Ибрахим Джаббар. Това означаваше, че скоро можеше да го очаква в къщата. Той трябваше да се приготви веднага да тръгне.

Мирза си тръгна след малко. Яне остана все така замислен. Трябваше да направи нещо. Отиде, взе всички скъпи неща, камите, китабите и меча и ги прибра в кожената чанта. Той отново беше готов за път. Остана така замислен, по-скоро вцепенен. Вечерта, след като се наядоха, Яне помоли Кара Тозю да остане и двамата да поговорят. След като байрактарят влезе в стаята си и се увери, че Божура е легнала и спи, отново се върна при Яне.

- Какво има, войводо? - попита Кара Тозю.

- Байрактар ага, ти не знаеш, но човекът, който живееше тук, пак се е намерил. Той скоро може да се върне и да поиска да си върне къщата.

- Нали го прогонихме? - попита Кара Тозю и Яне разбра, че той греши, като говори за Селим.

- Не говоря за Селим, а за хората дето живееха на горния кат.

- Че те какво общо имат с къщата? Не бяха ли те само наематели?

- Не знам, струва ми се, че не!

- Че те нали били някакви еничари?

- Да, така е! Има и нещо друго, което трябва да знаеш.

Кара Тозю го гледаше с напрегнат поглед. Той знаеше, че войводата има да му казва нещо важно.

- Помниш ли китабите, които Велко преследваше и които прочетохме в нощта преди битката на Караджов камък?

- Помня! Помня!

- А виждал ли си къщите, в които живееха Велко и брат му Георги?

Токораз Memo

338

Ятаган и Меч

- Не! Не съм ги виждал! Каква е връзката между тези неща?

- Връзката е такава. Велко и брат му живееха в две къщи, построени от баща им Вълчан войвода. Те бяха напълно еднакви. В едната живееше Велко, а в другата - брат му.