- Кой е Бранко?
- Той е помощник на един от най-големите главатари на банди в Истанбул. Ако си решил да се изправиш срещу него, си мъртъв, така да
IV том Войвода
165
II глава “Истанбул
знаеш! Никога няма да ти прости! Аз съм под негова защита!
Това беше достатъчно на Яне. Жената зад гърба му вече беше събудила кервансарая и хората се бяха размърдали и шумяха. Яне не искаше да убива, но нямаше избор. Тези мръсни и вонящи хора бяха събудили змея в него и сега трябваше да изпитат гнева му. Без никаква страст, без злоба или чувство за мъст, Яне уби и ханджията. Уби го, за-щото нямаше друг избор. След това потъна в мрака. Подхвана стъписания Сотир под ръка и го поведе надолу по улицата. Яне бързаше към брега на протока. Той искаше колкото се може по-бързо да се отдалечи от кервансарая. Сега, като се движеше, като че ли изтрезня и осъзна какво беше направил. Ей така беше убил трима души, само с един замах. Нещо му беше станало.
Скоро Яне и Сотир се оказаха на брега. Тук винаги имаше каици, готови да отплават към другата страна на Златния рог или към Босфора. Яне се приближи до един от тях и каза:
- Можеш ли да ни прехвърлиш до Галага?
Мъжът беше готов веднага да тръгне, но искаше да му се плати предварително. Яне естествено не можеше да направи това, защото го бяха ограбили, затова беше принуден да извади камата и да заплаши с нея каякаря. Така прекосиха Златния рог. Мъжът вършеше всичко неохотно, той като че ли нарочно насочваше носа на леката лодка към големите вълни и цялата лодка се разтрисаше като заплашваше да изхвърли Яне и Сотир във водата. След всяко разклащане на лодката Яне поглеждаше свирепо към каякаря. Въпреки това усещаше, че мъжът се впечатляваше много повече от погледите на Сотир. Явно белязаното лице на приятеля му го плашеше много повече.
Най-накрая двамата слязоха на каменен пристан в квартал Галата и веднага “потънаха” в една странична уличка. От одеве Яне гледаше слънцето, което бавно и величествено се издигаше над Юскюдар и се възхищаваше на гледката. Няма по-красив изгрев от този над Истанбул! Яне виждаше безбройните минарега на джамиите и птиците, летящи между тях. Всичко беше толкова красиво, като рисунка. Яне гледаше Истанбул с широко отворени очи. Учудваше се сам на себе си, не можеше да разбере как преди малко беше убил онези хора, а сега се радваше на красивия изгрев. Колко променлива и крайна е човешката природа? Допреди малко в мрака беше убиец и кесиджия, а сега седнал в лодката, свалил черната дреха и шамия, пак беше станал обикновен човек.
След като стъпиха на каменните плочи на улицата Яне пак стана кесиджия, но този път не явен, а скрит, като обикновен човек. Двамата със Сотир се движеха сред дворци. На места му се струваше, че се намира в друг град. Той беше чист и с по-широки улици. По-късно Яне разбра,
Токораз Memo
166
Ятаган и Меч
че в целия квартал около Галата сарай са разположени посолствата на западните страни. Тук новите богаташи, търговците и пашите имаха големи сараи. Така скоро им стана ясно, че тук няма да открият Бранко.
Откриването на човек в Истанбул се оказа трудна и бавна работа. Тя им отне много дни. Те търсеха този Бранко с хъса, с който вълк се втурва след ранено животно. Малко по малко стесняваха кръга и двамата усещаха, че са съвсем близо. Все повече хора признаваха, че го познават. Докато правеха това се сблъскаха с най-пропадналите слоеве на истанбулското общество. Те общуваха с просяци, крадци, бездомници и всякаква друга паплач. Всичко това би ги променило, ако двамата не се подкрепяха и Яне често не си повтаряше кои са и каква е задачата им. На двамата българи им се налагаше да се държат по начина, по който се държаха хората около тях. Яне си спомни какво казваше дядо му, че ако влезеш в кочината, ще се изцапаш. Те двамата със Сотир газеха лайната в кочината и нямаше как да не се изцапат. Яне стана още по-безком- промисен и остър. Той вече не се притесняваше да използва насилие, тези хора най-добре разбираха от това. Те уважаваха и се подчиняваха единствено на силата. В този свят силата беше всичко. Колкото повече търсиха Бранко, толкова повече Яне започна да разбира истанбулското общество. Двамата със Сотир стигнаха до дъното и благодарение на това разбраха структурата на истанбулското общество. Яне виждаше отношенията между различните еснафи и слоеве на обществото. Колкото и да беше странно от тук, от ниското, най-добре се виждаха върховете на Империята. Тук, в този град, като в едно бяха събрани слоевете, средите и представители на всички съсловия и професии, от просяците, крадците и разбойниците, до пашите, бейовете, везирите и султана. Целият свят беше събран тук. Яне започна много по-добре да разбира принципите, по които функционира и се управлява Империята. Внимаваше много. Той не беше забравил завета на Вълчан. Ако един ден искаха да възобновят и отново да я има България, трябваше да знаят как да я изградят. Яне знаеше, че ако успее да бъде един от хората, осъществили мечтата на Вълчан, ще бъде и начело на новата държава. Той се усмихваше, защото си спомни как преди години се чудеше как ще се нарича тогава - цар, паша или везир, а може би войвода. Яне гледаше как живее и “диша” градът на падишаха и мислеше за България.
Колкото повече търсеха Бранко, толкова повече излизаха към покрайнините на града. Галата, макар да беше само един ог многобройните истанбулски квартали, беше като град в града. Освен скъпата си част, със сараите и посолствата, той имаше и част, населена от обикновени истанбулски граждани, а имаше и покрайнини. Те бяха на границата между двата квартала - Галата и Бешикташ. Тези два големи града-квар
IVтом “Войвода”
167
II глава “Истанбул
тали бяха свързани помежду си с покрайнини.
Един ден Яне се запозна с един от главатарите на една малка банда. Това стана съвсем случайно. При него ги заведе стара циганка, която се занимаваше с гадаене на ръка. Яне влезе в мрачното, влажно подземие, в което ги водеше циганката. Тук, в катакомбите, живееха двадесетина просяци, крадци и всякакви други. Сотир го следваше през цялото време. Двамата вървяха и скоро циганката им направи знак да спрат, заметна една черга, която беше закована над една сводеста арка от камък и която явно служеше за врата. Скоро циганката се върна и каза:
- Влезте, той ви очаква!
Яне влезе в някакво помещение, което някога е служило за изба или склад. Сега обаче високите му сводове служеха за дворец на главатаря на бандитите. Цялото помещение тънеше в мрак, освен едно малко прозорче, което като процеп пропускаше дебел сноп слънчеви лъчи. Те прорязваха тъмата в помещението, но не го осветяваха, а създаваха чудна гледка. Яне вече беше виждал такова нещо върху иконите и ерусали-мите. Така евреите рисуваха присъствието и появяването на своя Бог. Там, под снопа светлина, като същий старозаветен пророк седеше някакъв мъж. Той беше сам. Седеше върху нещо, но оттук не се виждаше върху какво. Яне и Сотир се приближиха и в миг коремът на Яне се сви. Мъжът беше седнал върху дървен сандък и имаше лице, което много приличаше на това на Сотир. Яне не можеше да разбере какво толкова го потресе, дали това, че мъжът имаше белег, подобен на този на приятеля му, или онова чувство за предупреждение, което се появяваше у него и което Василка беше нарекла интуиция. Яне спря. Какво ставаше? Едва ли посеченото лице на мъжа пред него го беше толкова притеснило. Той беше свикнал да вижда Сотир и това вече не му правеше впечатление. Какво беше тогава?
- Кои сте вие и какво търсите? - попита мъжът на турски.
- Ние сме най-обикновени хора и търсим справедливост - каза Яне.
Главатарят на бандитите се усмихна, а лицето му стана още по-гроз-
но и изродено. Това лице беше по-дълбоко и по-грозно посечено от лицето на Сотир. Яне беше сигурен, че е бил някакъв зверски удар с ятаган или сабя. По това как се усмихна мъжът беше ясно, че не чува за пръв път тези думи.
- Справедливост. Всички търсят справедливост, но такава не съществува. Всеки, който е дошъл и е казал, че търси справедливост, после е искал да навредя на някого, да отмъстя на някого за нещо - Яне искаше да възрази, но човекът продължаваше да говори: - Аз не мога да въздам справедливост, само Всемогъщият Аллах може да бъде справедлив, аз имам малко сила и това е моето оръжие! Кажете за какво сте дошли!
Токораз Memo
168
Ятаган и Меч
- Обраха ни, господарю! Някой си Бранко ни обра!
- Бранко? Значи Бранко ви е обрал.
- Да, господарю.
- Познавате ли го? - сърцето на Яне подскачаше от радост. Ако главатарят на бандитите го познаваше, той нямаше да иска нишо от него, щеше да причака този Бранко и сам да се справи с него.
- Чувал съм за този Бранко, но той не е от моите хора. Какво ти открадна?
Като чу думите на главатаря Яне въздъхна.
- Открадна ми един меч и пищов.
- Меч и пищов? Че какви сте вие? Мислех, че някаква стока или пари ви е откраднал!
- Нямаме ние стока и пари, бедни хорица сме.
- Бедни хорица! Откъде тогава оръжие у вас?
- Какво можете да ни кажете за този Бранко, господарю? - попита Яне.
- Дори да ви кажа, няма как да ми платите. Ако ви беше откраднал стока, щях да се опитам да поговоря с него и да ви върна поне част от нея, след като си платите, разбира се, но за някакви оръжия даже няма начин да ги върне. Не ме интересува.
- Но, господарю, ние с моя приятел сме воини, можем да преминем и да служим под твоята десница.
- Воини - пренебрежително каза мъжът, - на които са им откраднали оръжието, няма що, големи воини сте!
Кръвта на Яне кипна. Той искаше да каже, че са били нападнати подло и изневиделица, но замълча. Помисли какво да каже на главатаря и го измисли. Щом Бранко не беше от хората на мъжа, стоящ нод слънчевия сноп, това означаваше, че той е от хората на друг главатар.
- Господарю, ние ще открием и ще си върнем нашето от този Бранко и ще му отмъстим, така ще помогнем и на вас!
Мъжът се замисли, а после каза:
- От много години истанбулските банди си живееха в мир. Всички територии бяха разпределени. Когато аз дойдох, макар и трудно, отвоювах част от квартала за себе си.
- Откъде дойдохте, господарю? - прекъсна го Яне.
- Това не е важно. Важното е, че не винаги съм бил бандит. Та тогава успях да отцепя парче от една от бандите. Днес обаче една голяма банда заплашва да ни разбие и да ни привлече към себе си. Вече останаха само две банди. Моята е много малка и скоро аз ще бъда победен, а другата банда е тази, в която участва този Бранко. Каквото и да му направите, все би било добре за мен. Не мога да ви помогна, както и на мен и Господ не може да ми помогне.
IV том “Войвода”
169
IIглава “Истанбул”
Яне трепна. Толкова пъти беше чувал хората от България да използват този израз. Той беше християнски, Яне го разпозна, макар и казан от турчин на турски. Сотир също трепна. Дали и той не беше почувствал нещо? От одеве интуицията непрекъснато го предупреждаваше за нещо, но той не можеше да разбере за какво. Опитваше се да надзърне в мрачните ъгли на помещението, но там не видя нищо подозрително и никакво движение.
Искаше да разбере дали мъжът пред него може да има нещо общо е България, затова попита:
- Как се казвате, господарю?
- Аз съм Бахти.
- Бахти? - без да иска Яне произнесе името му.
- Тук, в подземния свят на Истанбул, всеки от нас къса със старото си име и миналото си. Тук човек има само едно име, е което го наричат другите. Ние сме изметта на обществото. Тук хората нямат фамилии и няма значение кой е баща ти. Сега аз се казвам Бахти и всички така ми викат, но някога бях Бахтияр Казим. Вашите имена как са?
Яне се почуди дали да каже истинското си име, или да си измисли някакво. Нямаше обаче време, затова каза:
- Аз се казвам Яне Боляров.
- Боляров?! - лицето и белегът на мъжа нред него станаха още по-грозни. Дали той не се досети, че пред него стои бившият башпехливанин, или пък отнякъде другаде познаваше името му? Яне се взря по-добре в лицето на главатаря на бандата.
- Познаваме ли се, господарю?
- Не! С теб не!
Яне беше изумен.
- Познаваш ли Петко Боляров, той роднина ли ти е?
Яне за малко не извика. Откъде този мъж познаваше отдавна мъртвия му брат?
- Откъде познавате Петко?!
- Някога, преди много години, го познавах. После обаче гой умря.
Яне не можеше да повярва на ушите си.
- Приятели ли бяхте? - с надежда в гласа попита Яне.
- Не, по-скоро врагове.
Яне беше изумен и от този отговор. Този мъж твърдеше, че е познавал брат му, но не му е бил приятел, а враг. Кой беше той? Можеше ли да греши? Тук, толкова далеч от Боляровия хан, в подземията на Истанбул, беше намерил човек, който е познавал брат му. Яне беше изумен.
- Някога му спасих живота - каза Бахти.
Токораз Memo
170
Ятаган и Меч
Откакто живееха на улиците на Истанбул, понякога Яне си мислеше за Герджика. Той винаги беше изтъквал, че е главатар на банда в Истанбул. Чудеше се дали сега да не попита Бахти за него, но в този момент, без повече да дава обяснения, Бахти им направи знак да напуснат. Отнякъде се появиха мъже, които ги изведоха. Дълго време след като бяха излезли от помещението Яне не беше на себе си. Интуицията го беше подвела, нищо лошо не се беше случило. Той вървеше из града, но не знаеше къде се намира. Циганката повече не се появи.
- Яне войвода, не знаех, че имате брат - каза Сотир по някое време.
- Имах! - отвърна Яне.
- Какво стана с него?
- Умря! В нашето семейство имаме обичай, когато някой умре, да го наричаме “мълчан човек” и повече да не говорим за него, и даже да не го споменаваме.
- Чувал съм, че така се прави с мъжете убити при русалийски игри.
- Да, същото. Брат ми Петко умря и нашият род Болярови го обяви за “мълчан”.
- Не е ли странно, че този Бахти го е познавал?
- Да, странно е.
Яне се сети колко изненадан беше, когато беше разбрал, че Сотир е имал брат, затова сега каза:
- Аз също не знаех, че си имал брат!
- Да, имах - отвърна Сотир. - Казваше се Васил. Беше русоляв и много силен. Всички много го харесваха. Казваха, че прилича много на баща ни.
Яне беше чул какво беше казал Кара Тозю в онази вечер, когато Сотир му оспори водачеството на кауците, но сега не посмя да зададе въпроса дали Сотир е обичал Васил и как са се разбирали двамата братя, пък и какво ли го интересуваше.
- Какво стана с Васил? - попита Яне накрая.
- Изчезна. Беше изпратен по някаква задача от баща ми в равното и изчезна. После баща ми и Кара Тозю го търсиха, но така и не го откриха. Баща ми смяташе, че са го затрили, а Кара Тозю допускаше, че може и да са го взели еничарите, защото точно тогава те вършееха из равното.
- Аз също не бях чул нищо за него.
- В нашия род, както и при вас, имаме “мълчани хора”. Може би сме се научили от вас или пък от Бимбелови, които също имат “мълчани” хора.
Двамата продължиха да търсят този Бранко. Минаха няколко дни преди Яне да се успокои. Въпреки това всяка вечер той се замисляше за брат си. Спомняше си тучните родопски поляни и звънките чанове на големите вакли стада от бели овце. Носът му като че ли надушваше ми
IV том “Войвода
171
IIглава “Истанбул”
ризмата на овце. Сега тази миризма, сравнена с вонята на Истанбул, му се струваше толкова примамлива, по-хубава дори от аромата на парфюм на ханъма. Миризмата на Истанбул! Всеки път Яне откриваше различна негова миризма и страна. Първият път в султанския дворец беше усетил съчетани ароматите на целия свят. Тогава той беше гост на султана и на всички първенци и мислеше, че е опознал Истанбул, а това беше най-примамливата миризма - на мускус, цветя, воали напоени с най-изтънчени парфюми, дошли от недрата на Азия и от Далечния Изток, както и тези от Запада, миризмите на цветя, море и ветрове, които като че ли се събираха над града, но идваха от островите на Гърция и Средиземно море, от маковите и лалени полета на Средна Азия, планините на Тибет и ароматите на Индия, както и ветровете идващи от Голямата Африканска пустиня, наречена Сахара и от Арабия. Тогава мислеше, че е разбрал Истанбул. На другата година беше лежал в истанбулския затвор. Тогава градът миришеше на гнила слама, пикоч и мръсни потни тела, и миризмата на соления вятър се смесваше с тази миризма. Така беше решил, че се е запознал с неприятната част на града и неговото зловоние. След това беше минавал през Истанбул и всеки път беше откривал различна негова част и миризма. Ту миризмата на море и прясна риба, ту тази на множеството, в което всеки човек се претопява, ту на най-ароматното кафе на света - това на Хасан ага.
Толкова многолик, измамен и променлив беше Истанбул. Той беше огромен и неуловим, изтичаше като пясък между пръстите на този, който решеше, че го познава и се опиташе да го задържи.
Сега обаче Яне наистина навлизаше в зловонието на града. Нямаше по-лоша миризма от тази. Не толкова заради гниещите боклуци и мръсотиите, а заради насилието, това, че хората живееха ден за ден, без да търсят смисъл в живота си. Те бяха като скотове, не бяха хора, а паплач и не живееха, а съществуваха и всичко това като невидима мъгла беше обгърнато от смъртта. Тук долу, в подземията на града, миризмата на смърт беше пропила всичко. Тя беше неизменен спътник на всеки човек, беше всесилна и неунищожима. Яне я чувстваше непрекъснато около себе си. Той беше сигурен, че толкова е пропит от нея, че никога няма да може да я премахне от себе си. Тя беше полепнала по него, но не по кожата, а в душата му и сигурно нямаше да може да я премахне в ха-мам, с вода и благовоние.
Яне мислеше с какво Герджика можеше да му бъде полезен, но сега не можеше да се разтрои и да търси и него. Сега търсеше този Бранко, за да си върне оръжията и честта, но слухтеше и за Кара Мустафа и Ирис.
Един ден се добраха до някакъв огромен дървен склад близо до морето, който беше свърталище на най-голямата истанбулска банда, тази, коя
Токораз Memo
172
Ятаган и Меч
то заплашваше да подчини всички останали и да смачка Бахти. Откакто се бяха срещнали Яне не беше преставал да мисли за главатаря на бандата.
Някога тази голяма барака сигурно беше служила за сух док, за строеж или поправка на лодки. Охраната беше като на кале. Яне и Сотир вече бяха успели да се сближат с много от крадците и просяците от улиците в квартала. Всички те бяха чували за Бранко и сега ги водеха все по-близо до бараката. Макар да преследваше Бранко, Яне не забравяше, че е тръгнал по следите на Кара Мустафа и Ирис. Двамата останаха пред постройката, а скоро бяха поканени вътре. Докато влизаха в голямото помещение, двамата бяха придружени от трима пазачи с извадени оръжия. Когато влязоха вътре, Яне огледа мизерията, която цареше наоколо. Всичко беше мръсно, мизерно, стотици хора бяха налягали направо на земята. Цялата барака беше наблъскана с хора. Яне гледаше нещастните хора - утайката на обществото, и срещаше познати лица. На няколко места в помещението бяха запалени огньове. Скоро мъжете, които ги придружаваха, ги накараха да спрат и ги претърсиха за оръжие. За да отклони вниманието на претърсващите го, Яне беше принуден да предаде едната от кесиджийските си ками. Така остана само с една кама, която беше скрита в дрехата му. С времето, от мръсотията и от вре-нето в калта, двамата със Сотир бяха заприличали на хората, с които общуваха и на външен вид беше все по-трудно да бъдат различени от тях. Дрехите им се изцапаха, прокъсаха и започнаха да миришат на хора, които никога не са се къпали. Въпреки многобройните хамами, Яне не се беше къпал повече от месец. Добре че времето беше топло и понякога той се измиваше на някоя от многобройните истанбулски чешми.
Сега бяха отведени към най-големия огън, който гореше в центъра на дървената барака. Скоро щяха да се изправят пред този, който беше водач на най-голямата банда в Истанбул. Яне се приготви, леко изви пръстите на лявата си ръка и напипа клупа на ортомата. Около огъня бяха насядали няколко мъже. Не можеше да има грешка, това бяха главатарят и неговите помощници. Дали и този Бранко не беше тук? Един от мъжете беше прав и с гръб към тях. Той беше облечен с дълга дреха, такава носеха влашките чорбаджии. Мъжът беше едър, а гласът му се извиси над шумовете в бараката.
- Кои сте вие? Защо сте ме търсили?
Яне вече знаеше урока си.
- Ние сме бедни хора, господарю - той говореше като слаб и беден човечец, но чувстваше как змеят в него се разбужда, разгъва и разперва крила. От одеве той се намираше в онова змейско състояние, в което всичките му сетива са изострени докрай и нямаше нещо, което да не може да направи. Интуицията отново извика някакво чувство за пред
IVтом “Войвода”
173
IIглава “Истанбул”
стояща опасност. То обаче беше смътно и някак далечно. - Не търсим вас, господарю, и не искаме да отнемаме от ценното ви време!
- Тогава защо сте тук?
- Търсим справедливост, господарю!
-Нея познавам аз тази Справедливост - каза мъжът и се изсмя. Цялото му поведение излъчваше надменност и сила. Той даже нямаше нужда да ги погледне. За него те бяха поредните нещастници, които го молеха за нещо. Яне се дразнеше от поведението на главатаря, но беше в ситуация, в която трябваше да се примири. Стисна зъби и си наложи да търпи. Той беше попаднал в чужда територия, знаеше, че се чувства като змей и само с ортомата и камата може да положи мъртви много бандити, но сам не вярваше, че обграден от толкова въоръжени хора, ще успее да се измъкне жив от тук.
Главатарят мълчеше, затова Яне реши да продължи. Той си спомняше колко рязко беше прекъснал разговора с него другия главатар на бандитите - Бахти.
- Бяхме нагло ограбени - каза Яне, като през това време се опитваше да огледа насядалите хора. От Бахти беше разбрал, че главатарят на бандитите не е Бранко, затова оглеждаше хората, като се опитваше да си спомни нещо от онази вечер и да познае кой от насядалите е Бранко.
- Кой ви ограби? - прокънтя гласът на едрия човек.
Яне предполагаше, че Бранко е тук, затова реши да го предизвика поне да се издаде. Знаеше, че рискува, но той беше такъв. Цял живот беше такъв. Той беше Боляров и змей, затова каза:
- Един страхливец, който се казва Бранко! Този подлец ме нападна с неми!
През месеците, прекарани в подземния свят на Истанбул, Яне беше научил, че оръжието, с което беше изненадан и беше ударен в онази нощ, се нарича неми. Това беше любимо оръжие на истанбулските бандити. То представляваше чорап пълен с пясък, с който се удряше. Ударът с него беше много тежък, не убиваше, но с лекота изпращаше човека в несвяст. Освен това, когато се удареше с него в тялото, не оставаха белези, не се чупеха кости и беше много трудно нападнатият да бъде убит.
Като каза това Яне внимателно следеше насядалите хора. Искаше да види как ще реагират. За негова голяма изненада никой от хората около огъня не трепна.
- Казваш, че Бранко ви е ограбил?! Не може да бъде! - като каза това мъжът се разхили, а насядалите така неистово се смееха, че някои от тях щяха да паднат на земята. Думите на Яне явно ги развеселяваха.
- Бранко ги ограбил! - повтаряха мъжете и се заливаха от смях. - Нс може да бъде!
Токораз Memo
174
Ятаган и Меч
Отношението на бандитите силно подразни Яне. Тези мъже ги вземаха за глупаци и открито им се подиграваха. Дори това не беше толкова обидно. Яне ги изгледа, но този път като че ли беше сокол и ги гледаше отгоре, от полет, а хилещите се бандити бяха пилци. Змеят в него се размърда. Честта му беше накърнена. Хора, които не заслужаваха да бъдат редом с него, си позволяваха да му се подиграват.
- Млък! - изрева Яне. Сам се учуди на себе си. Скоро щеше да бъде мъртъв. Една част от него, тази, разумната, която го съветваше да бъде спокоен, умен и търпелив, се ядоса на другата част от него, която винаги го беше вкарвала в трудни ситуации. Сега той беше изтървал воинската си същност и отново беше в критична ситуация. Само миг след като изкрещя на бандитите се молеше дано те да не са чули това, но не беше така. Смехът на насядалите секна. Всички те се умълчаха.
- Какво каза? - извика главатарят. - Как смееш? - в този момент мъжът се обърна. Яне очакваше нападение. Беше готов във всеки момент да дръпне лявата си китка и да размаже с ортомата главата на най-близкия бандит. Беше готов да избие колкото се може повече бандити преди да го убият и в този момент се сети, че можеше да огледа мъжете и да види у кого от тях е силяхът му, пищовът подарен му от Кара Тозю или мечът. Как досега не се беше сетил за това? Яне стоеше като змей и чувстваше как пораства. Сега, след като разбра, че битката няма да им се размине, той отново доби онова змейско състояние. Разпери ръце и бавно започна да се върти, за да запомни мястото на всеки мъж. Дали да нападне най-близкия, този у когото са пищовът и камата, или главатаря? Това бяха въпросите, които сега го интересуваха. Дали да се подчини на чувството за мъст и да удари Бранко, или да се опита да се защити, като нападне главатаря и по този начин да обезглави бандитите? Да се подчини ли на хищническия инстинкт и да убие колкото се може повече хора, като започне от най-близкия? Яне се движеше бавно, като че ли танцуваше, но някак забавено. Тогава от устата му излезе змейския глас. Спомни си как с този глас беше успокоил кучетата на Никодим, как беше учил Ураган, как беше въздействал на хората.
- Останете по местата си! - тихо прошепна той. В този глас имаше голяма сила. Тя излизаше от устата му под формата на нещо като пара и звучеше като змийско съскане. Яне усещаше дъха си, който като че ли беше станал бяла пара и тя се разпростря над насядалите мъже.
Не знаеше дали от това, че се държеше като луд и се въртеше, или бяха усетили въздействието на гласа шепот, но хората се стъписаха и останаха по местата си.
Главатарят на бандитите се беше обърнал и го гледаше. Той също беше стъписан и нито помръдваше, нито издаде някакъв звук. Чак сега
IV том “Войвода
175
II глава “Истанбул
Яне го погледна в лицето и също се изненада, защото пред него стоеше Герджика. Същата мърлява риза се подаваше изпод дългата влашка ентерия. Тя разкриваше големия му заоблен корем. Яне видя този, който само преди месец беше пощадил, когато се беше направил на кесиджия. Спомни си как висеше кожата на Герджика, когато го беше освободил от Диарбекир заедно с дядо Личо, и се усмихна. После се сети за дядо Личо, който вече не беше между живите и му стана тъжно.
Герджика все така го гледаше стъписан, а Яне каза:
- Търсих те, Герджик!
- Веднага, марш! - развика се Герджика и ритна някои от насядалите около огъня мъже, които все още не можеха да разберат какво става.
Яне стоеше все така с разтворени ръце. Сотир беше учуден. Допреди малко той се беше готвил за битка. За пореден път се разочарова, защото Яне ги вкара в безизходна ситуация. Не че на Сотир му беше за пръв път, но това беше нещо, с което не можеше да свикне. Яне обичаше да се втурва във всякакви битки, а обикновено от тях потърпевш беше винаги той. Маноловият син все още помнеше думите на Борю Белята и те като отрова бавно го разяждаха отвътре. Чак след тях той си даде сметка, че наистина Яне беше виновен за повечето му страдания. Той беше причината да получи белега. Сега обаче им се размина. Случваше се нещо чудно. Яне се беше изправил срещу най-силния главатар на подземния Истанбул, човек известен със суровостта и жестокостта си, от когото всички трепереха и по някакъв начин го беше подчинил. Сотир не знаеше как. Той стоеше стъписан и се чудеше какво да прави.
- Какво правиш тук? - попита Герджика, когато останаха само тримата.
- Търсих те! - отговори Яне.
- Защо?
- Нали ти казах. Този Бранко ме обра.
- Какво ти взе.
- Един силях, меч и пищов.
- Не е много - каза Герджика. - Освен това Бранко е бандит, какво искаш да направи?!
- Искам веднага да ми върне откраднато и да ми се извини! Искам да върне и пищова и меча на моя другар!
- Да ти се извини?! Такова нещо не е прието при нас. Сега ще го извикам. Извикайте Бранко! - изкрещя Герджика, така че хората му да го чуят.
- Какво правиш тук, Яне? - попита главатарят, но по всичко си личеше, че не му е приятно, че вижда отколешния си приятел.
От одеве Яне мислеше за това, че при проверката за оръжие бандитите му бяха отнели едната кама. Не знаеше коя точно, а и това нямаше значение, защото двете се различаваха само по надписа, който беше на
Токораз Memo
176
Ятаган и Меч
правил Диньо Циганара върху едната - “Който нож вади, от нож умира!” Сега Яне трябваше да направи така, че Герджика да не види камата, за-щото той я беше носил и веднага щеше да я познае и да се сети, че Яне е кесиджията, който го беше нападнал на пътя между Станимака и Бачкьой. Затова той каза:
- Герджик, ти си ми длъжник, аз спасих живота ти и те измъкнах от Диарбекир.
- Знам, не ми го напомняй, затова си още жив!
- Искам си оръжието, което твоите хора ми отнеха!
- Добре де, нали съм извикал Бранко, ей сега ще дойде!
- Не само това - каза Яне. - И онова, което ми отнеха при претърсването!
- Добре!
След това главатарят се развика да донесат оръжието, отнето при претърсването им. Един от мъжете се появи и в ръката си носеше камата на Яне.
- Я да видя! - прояви интерес Герджика и човекът му подаде камата. Това не биваше да се случва. Бандитът извади острието и внимателно го огледа.
- Откъде имаш тази кама? - попита той.
- Купих я - излъга Яне като гледаше открито Герджика в очите.
- Преди време имах същата, само че на нея имаше надпис, а тази няма.
- Сигурно ги е ковал един и същи майстор - каза Яне като се правеше, че нищо не знае.
- Сигурно - отвърна Герджика, но си личеше, че не е много убеден в това, което казваше. Той като че ли усещаше, че има и още нещо.
Яне видя как Герджика се замисли. Трябваше да предотврати това. В този момент на помощ се появи един мъж. Той носеше смешно палто, а отпред имаше закачен черпак.
- Викал си ме - каза мъжът.
Яне веднага го позна. Това беше просякът ог онази нощ, който беше гледал как ги изгониха от кервансарая. Това беше Бранко. Яне тръгна към него, искаше да бръкне и да извади другата кама или да дръпне клупа на ортомата.
Герджика спря Яне с жест и му подаде камата. Той се приближи до Бранко. В този момент Яне видя меча си и пищова на Кара Тозю, втъкнати в неговия силях, който беше на кръста на Бранко. В ръцете си бандитът носеше оръжията на Сотир. Герджика удари един юмрук в корема на Бранко и той се сви. Яне си помисли, че главатарят ще го накаже, затова че ги е нападнал и обрал, но вместо това той се развика:
- Как сте го нападнали този, как те е проследил и е дошъл чак до тук? Откъде знае името ти? Куче! Ще те убия!
IV том “Войвода”
177
IIглава “Истанбул”
Всичко това беше съпроводено с канонада от ритници и удари с ръце. Яне беше раздразнил Герджика и сега той си го изкарваше на Бран-ко. Българинът не беше доволен от случващото се пред очите му. Кога-то Герджика свърши, той се приближи и свали силяха от кръста на поваления на земята мъж. Със силяха си взе и меча, и пищова. Взе и оръжията на Сотир, и му ги подаде.
- В силяха имах и кесия със злато - каза той.
- Златото остава за мен! - каза Герджика. - За това, че сте блели!
- Радвам се, че се видяхме, Герджик - каза Яне и беше готов да си тръгне.
- Издължих ти се - каза Герджика. - Това беше заради доброто, заради това, че ме освободи от Диарбекир, дано повече да не се срещаме, за-щото вече не съм ти длъжен с нищо!
- Добре - каза Яне и тръгна да си ходи.
- Чакай малко! Откъде взе тази кама?
Яне изпита желание да признае пред Герджика, че той е бил кесиджията, който му я отне, но замълча. Все пак той искаше да отмъсти за Мирза. Сети се, че Герджика му беше признал, че я е взел от Мирза след като го е убил.
- А ти откъде я взе? - попита го остро Яне. - Сигурно си убил някого!?
- Ти ме обиждаш! Никого не съм убивал!
- Сигурен ли си?
-Да!
Яне и Сотир излязоха безпрепятствено от огромната дървена барака. Сега Яне, макар да не беше отмъстил на Бранко, който издирва толкова много време, поне си беше върнал оръжията. Веднага след като излязоха от склада двамата тръгнаха към Бешикташ. Трябваше да се скрият, да не би Герджика да си промени мнението. Затова сега вървяха към Бешикташ, иначе щяха да навлязат в богатата част на Галата, а тук щеше да бъде много лесно да бъдат открити от бандитите на Герджика. Нямаше да са защитени и от хората на Бахти. След като се навряха в един крив сокак, Яне и Сотир изчакаха достатъчно дълго, за да се убедят, че никой не върви по следите им. След това двамата намериха една запустяла къща, прескочиха оградата и преминаха през обраслия с храсти и висока трева двор. Тук никой не беше влизал от години. Настаниха се в една от стаите, която беше с проядено и продънено дюшеме и съборен покрив. Яне изпразни пищова и го зареди отново. Бранко не беше гърмял с него и в цевта все така беше заредено кухото топче. Сотир също зареди своя пищов. Това беше башпандурският пищов, който по право принадлежеше на Яне. Добре че никой не беше стрелял с пищовите, иначе тайната им щеше да бъде разкрита.
Токораз Memo
178
Ятаган и Меч
Изчакаха да се мръкне, след което двамата излязоха от къщата.
- Хубаво убежище! - каза Яне. По всичко си личеше, че от одеве въпросите напират в Сотир, но Яне не му даваше възможност да го пита. Спътникът му знаеше толкова, колкото беше нужно и Яне не искаше да му казва повече.
След като свършиха работата си с бандите, Яне отново се сети за Кара Мустафа и Ирис. Като просяци им беше много удобно да обикалят из целия Истанбул и така можеха да ходят където си поискат. Въпреки това не беше научил много за Кара Мустафа, може би, защото той се движеше в други среди. Яне съжаляваше, че Мирза не е между живите. Спомни си как предният път “приятелят” му се справи само за една вечер, въпреки че вече сам не знаеше какво да смята. Единият път Герджика му беше казал, че е убил Мирза, за да вземе камата, а днес му беше казал, че не го е убивал. На кое да вярва? Тогава реши, че е смешно, че въобще се е доверил на думите на бандита. Как беше допуснал това? Затова двамата със Сотир тръгнаха към двореца, в който предният пъг Яне го беше видял. Трябваше сам да се убеди в това дали Мирза е жив, или мъртъв. Скоро откриха сарая. Опитаха се да попитат за Мирза, но слугите ги изгониха. Тогава Яне и Сотир застанаха на пътя до двореца и зачакаха. Така мина нощта. На другата сутрин още от най-ранни зори сараят оживя. Яне наблюдаваше ритъма на живот и се опитваше да измисли как да проникне вътре. Това обаче не се наложи. Към обяд няколко добре облечени ратаи отвориха голямата порта на сарая и от там излязоха няколко конника. Яне наблюдаваше внимателно, защото в следващия момент със сигурност щяха да видят бея - господаря на двореца. Този, който излезе, обаче не беше беят. Върху красивия кон седеше Мирза. Яне го видя и веднага си спомни колко важно беше за Мирза да язди хубав кон, да се кипри и всичко около него да излъчва престиж и лукс. Мирза беше напълнял много и изглеждаше подпухнал. Следван от Сотир, Яне скочи към коня на Мирза и улови стремето и десния му червен ботуш, с остър извит нагоре връх. Ботушът беше от най-качествена кожа и очевидно много скъп. Прекрасното животно на управителя на сарая се стресна и се дръпна назад. Явно двамата връхлитащи отстрани мъже го уплашиха. Мирза също се уплаши, но може би най-вече се раздразни, че Яне ще изцапа ботушите му, затова вдигна крак и го ритна с твърдия ток в главата. От челото на Яне рукна кръв. Той се отдръпна назад, но се удари в Сотир, който беше зад него и така двамата се спънаха и паднаха на земята. Мирза дръпна коня си назад, а над Яне и Сотир се надвесиха пазвантите на Мирза. Те бяха яки ратаи с дълги бичове в ръце. На Яне веднага му стана ясно какво ще последва, затова извика:
- Мирза бей! Мирза бей!
IV том “Войвода”
179
IIглава “Истанбул”
Може би този вик накара Мирза да се вгледа в мъжете, които неговите ратаи налагаха. Двамата очевидно бяха просяци. Единият имаше грозен белег, разсичащ лицето му. Мирза бей се вгледа е отвращение в него. Това беше лице на злодей. “Добре че съдбата не ме е наказала така! - помисли си Мирза. - Но всъщност, като се замисля, те си го търсят! Така живеят и така изглеждат! Просяци някакви! Най-долната измет на Истанбул!” Мирза мечтаеше за един идеален, изчистен от просяци и всякаква измет Истанбул. Град, в който да живеят само богатите и да цари охолство и изисканост. Това щеше да бъде град на паши, везири и бе-йове, украсяван от звездата на света - султанът. Този град беше в мечтите на Мирза бей. Това щеше да бъде град на красота, лек и весел живот, пиршества, изтънченост и изкуства. Всичко в него щеше да бъде красиво и съвършено. Всички хора щяха да са весели и богати, красиви и съвършени. Това беше мечтата на Мирза. Град без изроди и просяци, без бандити, еничари и насилие.
Погледът на Мирза се задържа върху обезобразеното лице на Сотир и когато погледна Яне, бичовете вече бяха смъкнали мръсната му разкъсана риза. Гърдите на мъжа бяха надрани някога или бяха разкъсани от див звяр, а може би някаква лоша болест го беше обезобразила. Гледката беше толкова неприятна, че той се намръщи и дръпна коня си назад. Може би това го накара да се смили, а освен това единият от мъжете знаеше името му. Това попьделичка самочувствието на дебелия човек. Все пак той беше известен, а и го беше нарекъл бей. Мирза не беше бей, но му беше много приятно да се обръщат така към него.
Той направи знак на пазвантите да спрат и сам продължи по пътя. Придружителите му бяха видели силяха с оръжията на Яне, меча и пищова на Сотир и искаха поне да им отнемат оръжията, но Мирза вече беше отминал и те бяха принудени да го последват. Яне и Сотир бяха лошо ударени. Те с усилие се прибраха в изоставената къща. Добре че я бяха открили, защото през нощта облаци се скупчиха над Истанбул, след това небето се разкъса от гръмотевици и заваля дъжд. Валя през целия ден. На няколко пъти на Сотир и Яне им се налагаше да се местят, защото покривът над главите им прокапваше. Най-накрая двамата се свиха в единствения останал сух ъгъл, запалиха огън и зачакаха утринта. На сутринта обаче дъждът не спря. Двамата бяха лошо ударени от бичовете и при всяко мръдване много ги болеше. Сотир мълчеше, но вътре в себе си обвиняваше Яне за това, че ги бяха били. Защо му трябваше на войводата да скача и да хваща крака на големеца. Какво ставаше? От известно време се случваха разни неща, а той не знаеше какво става. Беше като слепец воден от Яне. Слепец, но когато попаднеха в клопка и неговият живот беше в опасност, а когато ги биеха, ги биеха и
Токораз Memo
180
Ятаган и Меч
двамата. Дъждът продължи да вали няколко дни. На няколко пъти през нощта Яне се загръщаше с една черна дреха, връзваше черна шамия и излизаше из нощните, мокри, тъмни като рог улици на Истанбул. Всеки път щом се прибереше Яне носеше по малко храна. Сотир беше гладен и го тресеше, не искаше да знае как войводата се сдобива с храната, макар да се досещаше.
Дъждът сиря чак след пет-шест дни. Сотир не можеше да определи точно кога, защото имаше треска и дните и нощите му се бяха слели. Най-накрая небето като че ли успя да се пречисти от пелената облаци, която го беше покрила и слънцето проби през нея. Сотир като че ли беше чакал точно това и започна да се оправя все по-бързо.
Яне също не беше добре, но нямаше време за губене. Той използва дъжда и разучи сарая на Мирза. Не можа да разбере дали дворецът е на Мирза, или той беше само управител. Както и да беше, Мирза живееше и се ширеше из целия сарай.
Дъждът спря, но Яне все така следеше Мирза. Наблюдаваше го отдалеч и беше много внимателен. Следите от бича още не бяха зараснали по гърба му. Яне вече се чувстваше по-добре. През тази нощ беше оставил меча и така беше въоръжен само с камите, ортомата и пищова. Сотир вече беше доста по-добре.
Една вечер Мирза беше особено впечатляващ, а ескортът му особено помпозен. Всички бяха облечени с най-новите си дрехи. Гражданите на Истанбул все още бяха навън по улиците и на Яне не му беше особено трудно да следва групата на Мирза. Те бяха на коне, но хората по улицата им пречеха и така гой се движеше много по-бързо от него. Яне се ядосваше, защото все се появяваше нещо, което да го отдалечи от основната му цел - Кара Мустафа и Ирис. Преди време се беше занимавал с Бранко, сега с Мирза и все не му оставаше време за това, заради което се намираше в столицата на падишаха. Сега сам не знаеше защо преследва ескорта на Мирза. Какво очакваше да научи? Какво общо имаше Мирза? Наистина той можеше да му помогне да открие Кара Мустафа, но заслужаваше ли си за това да губи толкова много време?
Въпреки това Яне следваше хората отдалеч. Скоро мъжете стигнаха до пристан на Галата и се натовариха, заедно с конете, на една плоско-дънна баржа. В последния момент в мрака Яне успя да се прехвърли на кораба. Той беше облечен в черните дрехи, хвана се за перилото и така увисна от външната страна, оставайки невидим за екипажа и пазванги-ге на Мирза. Пътуването беше кратко. Когато попаднаха в старата част на града, групата отново яхна конете и продължи пътуването си. Сега Яне ги следваше много по-внимателно и ог по-голямо разстояние. Скоро разбра накъде са тръгнали Мирза и спътниците му. Не можеше да
IV том “Войвода
181
II глава “Истанбул
има грешка, те се насочиха право към Топкапъ сарай. Скоро ескортът спря пред двореца на султана. Спътниците слязоха от конете и останаха пред Главната порта - Баб-и хумаюн, като се разговориха със сеймените, които стояха на пост. Яне наблюдаваше отдалеч, защото много добре помнеше как предният път сеймените и техният огромен водач - арапът Юсуп, го бяха нападнали и само благодарение на Адюлазиз Лев-ни се беше спасил. Чудеше се какво да направи - да остане и да изчака Мирза или да го последва в двореца. Яне много пъти беше влизал в Топкапъ, беше живял в него и много добре знаеше колко добре пазен е дворецът на султана. Стоеше и се чудеше какво да направи. И тогава реши. Това може би беше най-неразумното решение в живота му. Той започна да обикаля стените на двореца и тогава видя един кипарис, който се извисяваше над стената на двореца. Приближи се. Внимаваше някой да не го види. После се хвана за един от най-ниските клони. Бавно се закате-ри нагоре. В едната си ръка държеше кесиджийската кама и с нея подрязваше някои от клоните, така че ако се наложи, някой друг път пак да може да се покатери бързо по ствола на кипариса. Дървото беше с големи прибрани клони и най-хубавото беше, че можеше да се изкачва по него без да бъде видян отстрани. Освен това кипарисите бяха вечнозелени, така че можеше да го ползва и през зимата, ако се наложеше. Яне беше много доволен от това, че беше открил дървото. То като че ли беше посадено тук заради него. Когато вече беше на стената на Топкапъ, Яне огледа положението от другата страна на оградата. След това бавно започна да къса ризата си, която и без това беше цялата на парчета. Наложи се да къса и от панталона си, за да може въжето, което правеше, да стигне до долу. След като накъса парчетата Яне ги върза. Провери внимателно възлите, не искаше някой да се развърже, да падне от високо и да се пребие. Най-накрая внимателно пусна така направеното въже от другата страна на стената, а после се спусна по него. Оказа се в Първи двор, близо до черквата “Св. Ирина”. Беше се забавил много и никъде не можеше да види и следа от Мирза. Тогава късмегът му помогна. Видя няколко прислужници, които отиваха към Чинили кьошк, който се намираше вляво от него. Ако Мирза беше влязъл и го бяха посрещнали, това можеше да обясни защо прислужниците отиваха натам. Яне скоро се озова до кьошка. Тук в една открита беседка видя светлина. Придвижи се внимателно и успя да остане незабележим за обикалящите навсякъде сеймени. Освен сеймени тук в двореца обикаляше и едно специално подразделение, което пазеше двореца и градините. То се наричаше бостанджии. Тъй като Великият везир не разчиташе на сеймените, а беше поверил защитата си на европейски гвардейци, Яне с лекота успя да се приближи до беседката. Европейските гвардейци бяха
Токораз Memo
182
Ятаган и Меч
шумни, невнимателни и груби, ходеха наперено с шарените си униформи и нищо не вършеха. Те обикаляха така все едно бяха на парад.
Въпреки това Яне беше много внимателен, отново змейската същност в него се беше събудила. Сетивата му се бяха изострили до краен предел. Той се приближи до беседката като се прикриваше зад един подрязан чимшир. Така се беше прикрил, че не можеше да бъде видян отникъде. Беседката беше добре осветена и той видя Мирза, който беше точно срещу него. Беше се излегнал на широк миндер, а под него бяха подпъ-хнати меки възглавници. Беседката беше обвита с воали, които пречеха на досадните комари да влязат вътре. Освен това в мангал, който тлееше в средата на беседката, бяха хвърлени благовония. Те разнасяха аромата си из целия кьошк. Освен благовония сигурно в тях имаше и нещо, което гонеше комарите и мушиците, защото Яне ни го веднъж не дочу досадното жужене на кръвосмучещите гадинки. Миризмата на благовоние-то му помагаше да се прикрие и да остане незабележим.
Встрани от Мирза се беше излегнал и облегнал на възглавници някакъв мъж. Яне беше доволен, че откри толкова лесно мъжа, когото търсеше. Откакто се намираше в двореца, кесиджията беше много напрегнат. Той непрекъснато се притесняваше, че ще бъде открит, докато не се изтеглеше от двореца, не можеше да бъде спокоен. Надникна зад чим-шира и отново погледна в беседката. Воалите бяха толкова леки и ефирни, че не му пречеха да види добре лицата на мъжете. Това, което видя, за малко не го накара да извика. Тук, в сърцето на Топкапъ, той беше срещнал този, когото толкова време беше търсил. Този, който беше негов противник и враг от толкова време, мъжът причинил му толкова много мъка и беди, този, когото всяка вечер сънуваше, че убива е голи ръце - там до Мирза беше полегнал Кара Мустафа. Същият този, заради когото сега той се намираше тук. Този, който отвлече Ирис за втори път. Яне едва се удържа. Така стисна клупа, че ортомата излезе от ръкава му и ръкохватката й удобно и услужливо застана в ръката му. Яне сам се учуди, че не се втурна и не смачка главата на Кара Мустафа. Кой беше човекът, който беше с гръб към него? Двамата мъже се отнасяха към него с уважение. Кой ли беше човекът? Дали не беше самият султан Ахмед III? Скоро чу Мирза да казва:
- Невшехирли Ибрахим паша, анадолски ге бейове ви подкрепят безпрекословно в борбата ви срещу еничарите и Кубилай Юндер ага.
- Сигурен ли сте в това, Мирза бей?
Думите на Великия везир и това, че нарече Мирза “бей”, подействаха на дебелия човек като мехлем и той за малко не се “разтече” от удоволствие. След малко разговорът тръгна в друга посока. Пред мъжете имаше поставена софра с дребни сладки, на които най-големиге майстори
IV том “Войвода
183
II глава “Истанбул
бяха истанбулските сладкари, сред които най-добри безспорно бяха тези, които работеха и печаха сладките си във фурната в Топкапъ сарай. Освен сладките имаше и плодове. Сега беше сезонът на най-сладките плодове, но имаше и шербет за охлаждане. Скоро прислужници поставиха едно голямо наргиле в средата близо до мангала, раздухаха въглените и те като че ли оживяха, след това сложиха върху въглените ароматен тютюн. Всеки един от участниците взе по един от накрайниците на наргилето и започна бавно да засмуква от дима. Наргилето беше огромно и явно беше пълно с розова вода, защото Яне усети миризмата на тютюн смесен с гюл. Наргилето беше предвидено за много повече посетители на беседката, защото много от каучуковите накрайници, оплетени отгоре с шарени конци, останаха навити около стъкленото тяло.
Яне следеше мохабета, който ставаше все по-бавен и спокоен. Като кесиджия, много пъти подслушвал разговори, той знаеше, че точно в този момент говорещите се отпускат и е възможно да изпуснат нещо, което иначе не биха казали.
- Какво стана с онова красиво девойче, което водехте със себе си. Кара Мустафа? - попита Великият везир.
Яне подскочи и за малко щеше да се разкрие пред говорещите мъже. Нямаше съмнение, че ставаше въпрос за Ирис. Великият везир продължи да говори:
- Чух, че султанът много я харесал!
- Така е, Невшехирли Ибрахим ага. Аз исках да си я оставя за мен, но не можах да откажа на султана, нека Аллах здраве и дълъг живот да му дава.
- Аз също много я харесах, Кара Мустафа паша. Султанът има един от най-големите хареми сред всички султани живели досега.
- Ценител на женската красота е негово величество - потвърди Мирза. - Това е най-прелестният харем, изпълнен с най-много красиви и умни ха-нъми, владеещи изкуствата, музиката и поезията. Сигурно може да си съперничи само с харема по времето на султан Сюлейман Великолепни.
- Той, Сюлейман, макар с голям харем, не се е грижел много за него, защото бил влюбен в Хурем султан. Така че може този харем да е и най-бляскавият - отвърна Великият везир.
- Моето момиче беше дивачка. Тя беше от див и груб народ - каза Кара Мустафа.
- Евнусите на султана ще я научат - каза Мирза.
- Лошото е, че харемът на султана е толкова голям, че момичето може скоро да не види мъж - каза Великият везир. - Ако я бях взел аз, щях да я укротя веднага - като каза това Великият везир Ибрахим паша се облиза сладострастно. Яне си спомняше, че за него, както и за султана, се говореше, че са големи ценители и почитатели на женската красота.
Токораз Memo
184
Ятаган и Меч
- Султанът взе ли я все пак? - попита Великият везир.
- Да, веднага! - потвърди Кара Мустафа.
Макар вече да беше в зряла възраст Кара Мустафа все така беше красив мъж и дори като че ли беше станал още по-красив. Той все още имаше гарвановочерна коса и Яне беше сигурен, че много от омъжените жени в столицата, а и младите моми - гъркини, туркини и всички други, искаха да прекарат ръка по нея.
- Ти още нямаш жена и харем, Кара Мустафа паша?
- Да, Ибрахим паша!
- И тази гяурка ли искаше да ти е първата жена?
- Да, Ибрахим паша!
- Защо точно нея избра, Кара Мустафа паша?
- От малка още я знам, Ибрахим паша, освен това така ще унижа целия й род и всички българи гяури от каазата.
- Султанът плати ли ти за нея?
- Не, не се наложи, аз му я подарих.
- Аха - каза Великият везир и се подсмихна. Мирза също се усмихна.
- Щом сте я дали за султанска ханъма, значи е била целомъдрена, така ли беше, Кара Мустафа? - Великият везир отново се хилеше.
Яне така стисна дръжката на ортомата, че пръстите му изпукаха. Едно обаче беше ясно, все още имаше надежда за Ирис. Кара Мустафа не й беше посегнал, но пък я беше дал за ханъма на султана. Харемът в Тоикапъ сарай беше най-строго пазеното място в Истанбул, цялата Империя на падишаха и дори в света. Какво да прави? Сега беше разбрал много повече, отколкото се беше надявал.
- Аз искам да ви честитя сватбата със султанската дъщеря Фатма султан, Невшехирли Ибрахим паша! Наложи ми се да отида до Станимака и там да се разправя с един разбойник - Яне Боляров, затова не успях да присъствам.
- Бяха пищни празненства - каза Ибрахим паша. - Мирза бей подготви всичко.
Мирза отново се наду и изчерви.
- Благодаря на Ваше височество, че ми позволихте да се погрижа за сватбата ви с несравнимо красивата Фатма хатун!
- Чак толкова не е красива. Наистина, лицето й е деликатно и одухотворено, като на всички наследници на Осман, но и носът й, както на всички тях, е малко въздълъг. Иначе Фатма е много умна жена и ще ми бъде много полезна в политиката. Така моят род се сроди със султанския и вече всички ме наричат Дамат - зет на султана.
От следващите думи българинът разбра, че Кара Мустафа е един от най-добрите приятели и доверени хора на Великия везир. Явно Ибра-
IV том Войвода
185
II глава “Истанбул”
хим паша и агата на еничарите се бяха хванали гърло за гърло, защото това беше темата на разговора след това.
Яне беше чул достатъчно, затова бавно и внимателно се оттегли. Вече беше среднощ, но алеите на двореца бяха така осветени, все едно е ден. Кесиджията се движеше внимателно като се опитваше отдалеч да избягва всички постове и се скриваше дори при най-малкото притеснение или появяване на сянка. Скоро стигна до навързаните на въже парцали от дрехите му. Те бяха там, където ги беше оставил. Яне се хвана за тях, дръпна ги силно, за да провери дали са здраво завързани, а след това тихо и невидимо се покатери нагоре по стената. Прехвърли се от стената на Топкапъ на кипариса, а после внимателно изтегли “въжето”. Беше решил да го остави тук и да не го отвързва. Така, ако някой път му се наложеше, щеше да може много по-лесно и бързо да проникне в двореца на султана. Дрехите му и без това вече бяха за изхвърляне, така поне още веднъж щяха да му послужат. Кесиджиите бяха известни с това, че можеха да използват всяко нещо, което попадне в ръката им и то за неподозирани неща. Едно и също нещо можеха да го използват за десетки различни неща. Сега Яне беше постъпил като кесиджия. За съжаление беше останал без дрехи. Налагаше му се да си купи нови обикновени дрехи или да открадне.
Внимателно се спусна по клоните, които беше пригодил за катерене. Беше избрал много точно местата, където да стъпва, така щеше да може не само незабележимо, но и много бързо да се качва и слиза. Яне скочи от последния клон на кипариса. Скоро една сянка се хлъзна по стените на огромните постройки на площада пред Баб-и хумаюн. Яне знаеше, че има преднина. Трябваше да изчака. Мина доста време преди сеймените пред Главната порта на Топкапъ сарай да се раздвижат. Скоро Мирза излезе и застана начело на кавалкадата. Яне обаче не го последва. Той много добре знаеше къде отива Мирза. Друг човек от тримата, които бяха разговаряли, го интересуваше. Яне изчака. Скоро през портата излезе Кара Мустафа. Яне веднага разбра, че е той. Той седеше наперен и с много изправен гръб върху седлото на коня си. Личеше си, че мъжът е много силен, гъвкав и отличен ездач. Макар че беше късно посреднощ той подкара коня бързо по плочите на площада, а копитата му зачаткаха, като тук-там хвърляха искри в мрака. След Кара Мустафа тръгнаха четирима други конници, които със сигурност бяха негови пазачи.
Яне виждаше всичко това, защото беше сврян в един тъмен сокак близо до работилниците на миниатюристите. Тук понякога работеше Адюлазиз Левни ефенди. Беше сигурен, че това е Кара Мустафа, защото вече беше виждал как седи пашата върху седло и никога не можеше да го сбърка, освен това не можеше да бъде Великият везир. Вторият
Токораз Memo
186
Ятаган и Меч
човек в Империята се движеше с много по-голяма свита, която щеше да наброява десетки сеймени, както и личните пазачи на Невшехирли Ибрахим паша - европейските гвардейци.
Конниците се движиха много бързо, но Яне се втурна след тях. Той беше изостанал на достатъчно разстояние, за да не бъде забелязан от охранителите на Кара Мустафа. Дори да не виждаше конниците, Яне чуваше силното чаткане на копитата, които отекваха над притихналия нощен Истанбул.
Яне се запъхтя. Добре че Кара Мустафа скоро спря. Той явно се прибираше в собствения си сарай, който се намираше близо до Ески сарай. Когато Яне излезе на улицата, на която се намираше сараят на Кара Мустафа, беше принуден да се прикрие. Видя как четиримата пазванти прибраха конете в някакво помещение отзад. Сараят на Кара Мустафа беше един ог най-блестящите в Истанбул. Явно приятелят и протеже на Невшехирли Ибрахим паша беше много влиятелен и богат човек. Тези пари със сигурност бяха свличани от гърбовете на раята на Станимашко и Хаджи Близко. Ето за какво служеха парите от Козбунар и цялата земя, която Кара Мустафа беше отнел от Шейтаните.
Яне огледа внимателно сарая. Запомни го добре. Никога нямаше да го забрави. Тук живееше неговият най-голям враг. Ако имаше сили, би го нападнал веднага, но сега се почувства много изморен. Цяла вечер не беше спал, а напрежението от престоя в Топкапъ сарай сега се стовари върху него. Нямаше сили да се прибере до Балата и да прекоси Златния рог, затова се насочи към къщата на Адюлазиз Левни ефенди. Скоро мина покрай кесиджийската къща. Беше толкова уморен, че даже не намери сили да я огледа. Влезе в двора на къщата на миниатюриста. Дори не успя да се порадва на красотата на градинката, поддържана от Шакюре. От толкова време не беше идвал тук. Какво беше станало с Божура и Кара Тозю? Как ли се разбираха с Адюлазиз Левни?
Не искаше да буди цялата къща, затова влезе през дървената врата вляво. Там се намираше малкият обор, където бяха подслонени берберското конче и магарето. Яне намери сили в себе си, нежно потупа двете животни, след което си застла слама в далечния ъгъл, зави се с един прокъсан чул и сладко заспа. Тук, от много време насам, Яне се почувства в сигурност. Макар миризмата на обор да беше много силна, до него достигаше и ароматът на градината.
Яне се наспа много добре. Събуди се, когато Кара Тозю дойде да нахрани животните. Той им говореше на висок глас и изтърка 1ърбовете им със суха слама, при което за малко не настъпи Яне. Войводата изчака още малко прикрит, след което се разкри пред байрактаря си. Кара Тозю подскочи и извика:
IVтом “Войвода”
189
IIглава “Истанбул”
господар беше смачкан от този непознат, затова той превърна страха си в агресия.
Яне стоеше непоклатим. Той гледаше право в Мирза и го пронизваше с поглед. Веднага му стана ясно защо беше тази негова нервност и припряност. Той го беше предал. За да се убеди в това, Яне отметна елека си и показа на Мирза двете дръжки на кесиджийските ками. После извади първата си кама, която беше останала няколко години в Мирза, и му я подаде.
- Познаваш ли тази кама? - попита го Яне, а гневът му растеше.
Мирза я погледна и се правеше, че не се сеща за какво му говори
Яне. Той така разглеждаше камата, като че ли за пръв път я виждаше.
- Да, знам я, башпехливан ефенди. Това е вашата кама, която ми бяхте дали да я пазя! Радвам се, че вече е у вас!
Яне много се ядоса на малодушието на Мирза. Вече беше напълно сигурен, че е бил предаден от “приятеля” си.
- Знаеш ли как тази кама се оказа в ръцете ми? - строго попита българинът.
Мирза започна да се оглежда. Личеше си, че търси подкрепа от някои от хората си, но той сам току що ги беше прогонил, затова само погледна безпомощно Яне. Явно осъзнаваше, че беше допуснал грешка и беше останал насаме с ядосания башпехливанин.
- Нали ти казах да пазиш камата ми, защо е у мен? - едва сдържаше яда си Яне.
- Някой я открадна! - изхлипа дебелият мъж. Той събра длани, а пръстените му издрънчаха.
- Откраднал ли я е? Ще те убия, предател такъв!
Недейте! Той ме заплаши!
Това, че Мирза си призна, като че ли успокои Яне. Вече нищо свързано с Мирза не го интересуваше. Той беше разбрал всичко. Сега се интересуваше от политиката на империята и от Кара Мустафа.
Яне направи бърза крачка. Отне камата на стъписания Мирза, извади я, обърна я и със светкавично движения я опря в сърцето на дебелия мъж.
- Кажи ми защо да не те убия, Мирза “бей”? - Яне нарочно наблегна на “бей”, за да покаже на Мирза, че много добре осъзнава, че не е никакъв бей.
- Не ме убивайте, башпехливан ефенди, аз съм ваш приятел!
- “Приятел”, мърсиш тази дума само като я изговаряш! Защо да те оставя жив, кажи ми?
Яне сам се чудеше защо не натиснеше острието на камата. Този гаден червей и предател заслужаваше да умре и в същото време си спомни как Мирза му беше помогнал в деня на борбите. След това Яне до
Токораз Memo
190
Ятаган и Меч
толкова му се беше доверил, че го беше пуснал да влезе в пещерата на Велко. И в този момент той реши да се възползва от Мирза. Турчинът имаше позиции, които можеха да му бъдат полезни. Освен това можеше да му послужи като връзка между него и Кара Мустафа.
- Този дворец твой ли е, Мирза?
- Не е мой, башпехливан ефенди, на моя повелител е!
- Кой е той?
- Един анадолски дерибей.
- А ти имаш ли пари?
- Нямам никакви пари, Яне ефенди, аз съм беден като куче, изхранвам се от остатъците на господарските трапези!
Яне погледна блестящата дреха на Мирза, златните пръстени и големия корем и разбра, че едва ли е така.
- Искам да те питам нещо - каза Яне.
- Кажете, башпехливан ефенди!
Яне искаше да провери дали Мирза ще го излъже.
- Искам да знам дали познаваш Кара Мустафа!
- Да, познавам го. Нали предният път ми наредихте да го открия и да го следя.
Яне си спомни разговора между тримата в беседката. Той въобще не приличаше на принудителен.
- Е и какво откри?
- Кара Мустафа е един от най-приближените хора на Великия везир и зет на султана Невшехирли Дамат Ибрахим паша. Той е много богат човек. Тъй като султан Ахмед III не харесва борбата и се отдава изключително и само на изкуствата, лова и жените си, ние с Кара Мустафа сме решили да купим един склад и в него да провеждаме борби. Така ще привличаме богати хора, които да идват не само да се наслаждават на пехливанските борби, но и да се срещат помежду си в приятна обстановка. Знаете, че Кара Мустафа е много добър пехливанин.
Като чу това, Яне се намръщи.
- Разбира се, не по-добър от вас, башпехливан ефенди.
Яне дръпна камата и само поклати глава.
- Къде сте решили да правите това?
- Харесал съм една постройка от другата страна на Босфора в Юскюдар. Не искаме да сме прекалено близо до Топкапъ, не може и в Галата, тук султанът много бързо ще ни разкрие. Кая башпехливан сигурно също ще ни подкрепи. Трябва да намерим и сеймен на висок пост, който да ни защитава. Не искам да ставам нагъл, но вие, башпехливан ефенди, ми дължите едни пари.
Яне кипна.
IVтом “Войвода”
191
IIглава “Истанбул”
- Дължа ти кама в сърцето, куче!
- Не, не, господарю!
Яне обърна острието към себе си и го прибра в канията, а след това в силяха си.
- Аз ще мога ли да се боря там? - попита на шега Яне. Всъщност той не се шегуваше. Откакто се намираше в Истанбул в него все повече се засилваше желанието пак да се бори на борбите в Едирне, да победи и отново да стане башпехливан. Може би за него наистина щеше да е добре да участва в тези борби организирани от Мирза. Освен това така щеше да бъде по-близо до Кара Мустафа и до турския елит.
Откакто беше подслушал срещата между тримата, в Яне се беше зародила една идея. Той можеше да се намеси в борбата за управление на Османската империя. Сега той реши да се възползва от това. Щеше да се опита да играе тази сложна игра, той, който беше без пукната пара, роден далеч в Боляровия хан, принадлежащ на раята. Той, Яне Боляров, щеше да се намеси в голямата политика на Империята и от него щеше да зависи животът на Великия везир, Кара Мустафа и дори може би на самия султан.
- От този момент натам животът ти ми принадлежи! Първият път, ко-гато се опиташ да ме предадеш или излъжеш, ще те убия, така да знаеш! Искам колкото се може по-бързо да направиш залата за борба и да ми се обадиш!
- Как да ви открия?
- Аз ще те открия! И на никого нито дума!
Яне се обърна и си тръгна. Той се качи на каика и все още под влияние на разговора остро каза:
- Давай!
Каякарят загреба с особено усърдие. Той беше видял как мъжът, който се возеше при него, беше заплашил един от най-богатите истанбулски бейове и не се нуждаеше от повторно подканяне.
Есента на 1717 година беше много топла и красива. Яне и Сотир живееха на улицата и спяха в съборената къща, когато искаха да бъдат в Галата. Те продължиха да общуват с просяците, бездомниците и разбойниците. Налагаше им се да се срещат с хората на Бахти и Герджика, но никой от тях не ги закачаше, явно такива бяха заповедите на главатарите им. За всеки случай Яне се оглеждаше, за да види дали случайно няма да срещне Бранко. Той все още не се смяташе за достатъчно отмъстен и би се радвал двамата да се срещнат, за да може лично да му отмъсти заради подлия удар с неми по главата.
Когато трябваше да са в старата част на града, отсядаха за една-две вечери в къщата на Адюлазиз Левни. Божура и щерката на миниатюри-
Токораз Memo
192
Ятаган и Меч
ста бяха станали приятелки. Това се отрази добре на Божура, така тя като че ли забравяше за Ирис и това, което й се беше случило. Въпреки това понякога, без да казва нищо, Божура го поглеждаше така, че сърцето му се свиваше. Това беше поглед, в който имаше болка, въпрос и обвинение. Яне не можеше да й каже нищо. Какво да й каже, че Ирис беше в най-добре пазеното място на Империята, че вече беше султанска ханъма, че сигурно повече никога нямаше да я видят. Не можеше да й каже всичко това, затова той гузно мълчеше.
Адюлазиз се отнасяше добре с Яне и двамата винаги намираха начин да седнат да поговорят. Всеки път той питаше за Инокентий и Яне трябваше да се оправдава. Личеше си, че миниатюристът не харесва Кара Тозю и дори малко се плаши от него.
- Много ме притеснява този Арист, Янис ефенди. Той постоянно задява прислужницата ми Хайрие.
Яне настръхна. Много добре знаеше как се отнася Кара Тозю с жените. Още го побиваха тръпки, когато се сетеше какво се беше случило с предишните му три жени. Сега Яне не искаше нещо лошо да се случи и на Хайрие. Освен това от загрижеността на Адюлазиз Левни си личеше, че той влага и нещо лично във всичко това. Явно двамата с Хайрие бяха любовници. Това не интересуваше Яне. При първа възможност той се скара на Кара Тозю. Сотир, с белязаното си лице, също плашеше миниатюриста или поне го притесняваше, защото Яне виждаше неудобството, което турчинът изпитваше, когато останеше насаме със сина на Манол.
Един ден от Адюлазиз Левни Яне разбра, че в кесиджийската къща, по-нагоре по улицата, са се настанили двама еничари. Те или бяха купили горния кат на къщата, или го бяха наели. Двамата бяха някой си Ибрахим Джаббар и Рефик Сарък. Яне се питаше кои бяха те, дали знаеха за тайната на къщата. Едва ли! Сигурно бяха случайни наематели. Улицата беше напрегната от тази новина и от присъствието на двамата нови наематели, но еничарите се оказаха добри и спокойни хора и скоро жителите на уличката ги приеха. Яне много харесваше кафето на Хасан ага, но не искаше хората от улицата да го виждат, затова караше някое от момичетата или двете заедно да му носят от кафето. Понякога Адюлазиз Левни сам се сещаше да му донесе. Добрият миниатюрист не казваше нищо, но си личеше упрекът в погледа и поведението му. Там беше застинал един все по натрапчив въпрос: “Кога ще си тръгвате?”, който Яие все по-често усещаше.
На няколко пъти, преоблечен като кесиджия, Яне проследи Кара Мустафа. Случваше се да го проследи и в Топкапъ сарай. Научи се да влиза и излиза от двореца все по кипариса. Един ден, за да му бъде по-лесно, той смени скъсаните си дрехи, които беше завързал на възли, за да
IV том “Войвода
193
II глава “Истанбул
му служат като въже, с истинско въже. На него също направи възли. Горе на кипариса завърза зелена торба, която се сливаше с цвета на дървото и в нея оставяше сгънатото въже, за да го чака. По този начин още по-лесно и бързо ставаше спускането и катеренето. Яне разучи сарая, но все още не можеше да каже, че го познава напълно. Имаше части, като харемът и покоите на султана, които му бяха напълно непознати. Такава беше и Арз одасъ, където се извършваха срещите с официалните гости на султана.
Зимата на 1717-1718 година беше изключително студена. На Яне и Сотир се наложи да останат в къщата на Адюлазиз Левни ефенди. През тази зима много просяци и бездомници умряха от студ. Всеки ден откриваха по двадесет-тридесет умрели от премръзване. Яне и тримата му спътници си плащаха и така четиримата живееха в една стая. Всички с нетърпение очакваха настъпването на пролетта.
Когато това се случи, Яне отиде и се помоли в една гръцка черква. За пръв път беше щастлив, че е преживял зимата. За пръв път беше прекарал толкова тежка зима и то тук, в Истанбул. Градът не беше най-подходящото място да прекараш зимата. От Босфора винаги духаше студен бръснещ вятър, който беше толкова влажен, че заледяваше пътищата и всичко наоколо.
Пролетта дойде и топлото слънчице стопли града. Птичките, които се бяха крили някъде през цялата зима, излязоха и игриво зачурулика-ха. През зимата Яне беше престанал да преследва Кара Мустафа и не беше обличал черната кесиджийска униформа. Сега, когато пролетта дойде, макар да беше още студено, все по-често Яне започна да излиза в малкото дворче и да остава все по-дълго седнал на ниската дървена пейка. За да има какво да прави, той почистваше оръжието си.
С настъпването на пролетта целият Топкапъ сарай се превърна в огромна цветна градина. Градинарите на султана като че ли се състезаваха кой да поддържа и да подреди по-добре градините си. Чу се, че Великият везир и султанът са довели от Франция, Италия и Холандия градинари, които да се съревновават с местните и така в спор да се реши чии умения са по-големи, а освен това взаимно да се обогатят. С настъпването на ранното лято градината разцъфваше във все по-красиви цветове. Любимото цвете на султан Ахмед III беше лалето и сега то присъстваше във всяка градина. Лалетата бяха толкова много, че на пръв поглед изглеждаше, че всички градини на Топкапъ са засети само с него. Те бяха обагрени с всички познати цветове и създаваха чудна магия от цвят и аромат.
През пролетта Яне на няколко пъти беше влизал в Топкапъ сарай и дори и вечер не можеше да не се наслади на красотата и аромата на градините му. Адюлазиз му сподели, че най-големият празник за султан
Токораз Memo
194
Ятаган и Меч
Ахмед III и цял Истанбул е празникът на лалето, който щеше да бъде съвсем скоро.
Кара Мустафа и Великият везир бяха особено активни през пролетта. Това продължи и през ранното лято. На Яне му се струваше, че се готви някакъв заговор или просто политиката беше такава. Той внимателно отваряше ушите си и се опитваше да се ориентира в ситуацията. В османския Диван имаше някакво противопоставяне, две партии се бореха за надмощие и той трябваше да внимава. Съдбата на България можеше да зависи от една дума. Яне не беше успял да изпълни мисията на Вълчан и Велко. Откакто беше войвода на кауците не беше спомогнал за закупуването на нито една педя земя, която по-късно да се оформи в Българско. Дори напротив, беше допуснал Кара Мустафа да заграби земите на Ирис и Божура, събирани от техния дядо и бащите им. Неговите кауци не бяха прибавили нито крина злато към съкровищата и дори той беше допуснал някой да открадне златото от Велкова-га дупка. Като не беше успял с пари и с богатства, все по-осезателно му се струваше, че ще може да направи това с политика. Чак сега Яне разбра, че Великата порта не е единна в политиката си. Тя беше разклащана от заговори и интриги. Той трябваше да е вътре, за да може да се възползва, когато му се отдаде възможност.
С настъпването на лятото Яне започна да ходи всяка вечер в Топкапъ. Опитваше се да преследва и двете крила на противоборстващите партии. От едната страна бяха Кара Мустафа и Великият везир Невшихир-ли Дамат Ибрахим паша, а от другата - агата на еничарите Кубилай Юн-дер ага и Явуз Чилик паша. На няколко пъти му се стори, че еничарите усещаха присъствието му, затова стана по-внимателен, но пък най-лесно му беше да открие Великия везир. Яне веднага се ориентираше по шумните, шарени и надути пазачи на везира. Европейците нито го пазеха добре, нито го криеха и на Яне му беше много лесно, веднага с влизането в Топкапъ, да разбере къде е Ибрахим паша.
Всеки път влизаше и излизаше като се спускаше и покатерваше по въжето. Спускаше се невидим като сянка. Кесиджийската дреха го скриваше в мрака и му помагаше да се доближава все по-близо до преследваните от него. С всяко влизане все повече научаваше закътаните места в двореца. Яне научи не само местата, в които можеше да се прикрие, но и малките входчета, през които можеше да се промъкнат само той и котките. Изучи подземията и таваните. Можеше да ходи по покривите, по стените, да се провира през решетките, да пълзи по гредите на високите зали и да подслушва от все по-близо. Топкапъ сарай беше изграден като лабиринт. Гой беше направен така, че невидими хора да имат достъп до всяко място в сарая, без харема и покоите на султана.
IV том “Войвода
195
II глава “Истанбул
Сараят беше рай за всеки кесиджия. Той беше претъпкан с красиви вещи, ажурни дървени и метални прегради, кьошкове и беседки, цветя, дръвчета, паркове, градини и подземия. Колкото повече Яне опознаваше Топкапъ сарай, толкова повече се убеждаваше, че може да прекара цял живот тук без да бъде забелязан. Колкото повече опознаваше двореца, хората и ритъма му на живот, толкова по-уверен ставаше. И не беше рядкост след като цяла вечер е дебнал на сутринта да смъкне кесиджийската си униформа и да се направи на шивач, прислужник или градинар и да се разхожда съвсем свободно из алеите на двореца. Тук живееха и работеха толкова много хора, че никой не му обръщаше внимание. Случваше се да отиде и да си вземе топла закуска от фурната на двореца. Виждаше как се приготвя закуската за султана, гостите му, сановни-ците и харема. Не беше рядкост да изяде отреденото за някого от дюлгерите, а после да присъства на спора между него и готвача, който твърдеше, че храната е броена и грешка не може да има.
Все по-често започна да ходи в сарая и през деня или пък оставаше понякога по цял ден. Той се сливаше с хората и се прехвърляше ту в една, ту в друга група. На няколко места остави различни видове дрехи, като ги скри добре. Тези дрехи той открадна от пералнята на двореца. Един ден дори взе и сейменска униформа. Тя му беше малко голяма, но той я запази.
Един ден, както се правеше на градинар и беше изпратен от някакъв английски майстор градинар да вземе пръст от едно място и да го пренесе на друго, попадна на закътана вътрешна полянка. Всъщност целият Топкапъ и дори и най-отдалечените места в него бяха превърнати в паркове и градини. Тази полянка също беше един голям парк. Личеше си, че тук всяко дърво е специално засадено, а тревата е нарочно окосе-на с различна дължина.
В този ден Яне попадна на самия султан. Да, под една беседка, цялата обвита с воали, бяха насядали или по-скоро полегнали много от висшите сановници на султана. Пред беседката, изправен във великолепна дреха, беше застанал самият султан и ловуваше със сокол. Яне се беше прехласнал по гледката на ловуващия султан. С деликатни движения той управляваше полета на сокола. Ловец и птица се бяха слели и превърнали в едно. Яне беше пленен от тази гледка. Соколът ловуваше птици, а султанът се беше отдал изцяло на заниманието си. Той беше толкова обсебен от лова и може би никога нямаше да забележи Яне, но скоро към младия “градинар” се приближиха двама бостанджии и го подканиха по най-бързия начин да напусне поляната и да си върши работата. Яне се опомни и веднага тръгна.
Един ден, както преследваше Кара Мустафа, забеляза, че в поведението на изедника има нещо, което показваше неговото напрежение.
Токораз Memo
196
Ятаган и Меч
Кара Мустафа почти тичешком се отправи към покоите на Великия везир. Яне го следваше като сянка. С пъргавостта на котка той се премяташе по покривите и вървеше приведен по дуварите на различните дворове. Промъкваше се по тревата, между лехите с лалета и се провираше през полуоткрехнатите врати. Той следеше Кара Мустафа, който почти тичаше за среща с Великия везир. Именно в такъв момент Яне си налагаше да бъде много внимателен, защото, увлечен в преследването, можеше неволно да се разкрие или да бъде забелязан от сеймените, бо-станждиите или капуджиите.
Скоро Кара Мустафа се присъедини към Невшехирли Ибрахим паша и двамата си размениха само няколко думи преди да тръгнат. Пред групата подтичваха две момчета, сигурно използвани за вестоносци в двореца, а и извън него. Тези служители, подобно на него, познаваха всяко кътче от двореца. Сега Яне ги следваше отдалеч. Групата на Великия везир, следвана от европейските гвардейци, в стегнат строй се отправяше към Арз одасъ. Яне много добре познаваше Салона за официалните приеми. Напоследък той беше отделил много време, за да опознае залата. Той се придвижваше по покривите и отворите, направени за проветряване. Беше по-бърз от Великия везир, защото минаваше напряко и не изчакваше капуджии да му отварят вратата. Така скоро Яне се озова в Арз одасъ. Влезе в нея от един страничен прозорец с капандура. Вече беше започнало да се стъмва и мракът го прикриваше. Закрепи се на един от праговете. Точно тук имаше малка ниша, незнайно защо направена, тя обаче му послужи прекрасно и Яне се прикри зад сводестото й таванче. Беше напълно невидим за хората, които се намираха долу в церемониалната зала. А може би точно с тази цел беше направена нишата. Дали някога някакви малки наблюдатели не са се качвали тук горе, за да подслушват разговорите или заговорите, които ставали в Арз одасъ. Яне се сви и притихна. Беше въоръжен с ортома и двете кесиджийски ками. Беше се научил в двореца да не взима меча или пищовите. Големите, тежки и дълги оръжия само му пречеха. Той много добре знаеше, че ако го разкрият и се наложи да води битка с пищови или меч, може да се счита за мъртъв. Това, което можеше да го спаси и запази, беше неговата подвижност, незабележимост и бързина. Така той беше премахнал всичко, което можеше да му попречи да бъде такъв. Ортомата, макар да беше тежко оръжие, беше много гъвкава и по никакъв начин не му пречеше.
В Арз одасъ вече беше застанал агата на еничарите. Яне веднага го позна, само той ходеше понякога с черни кожени дрехи, които подчертаваха стегнатото му тяло. Агата на еничарите - Кубилай Юндер, беше много интересен човек. Той като че ли не живееше сред хората, много повече би му подхождало да бъде шейх-юл ислям. Той беше религиоз
IVтом “Войвода”
197
II глава “Истанбул
ен и набожен човек, винаги вглъбен в себе си. Много пъти Яне го беше проследявал. Агата никога не посещаваше пировете и не споделяше софрите на Великия везир и султана. Доколкото Яне виждаше, агата на еничарите живееше в изолация в двореца и пребиваваше в самота. Понякога по цял ден той стоеше седнал, обърнат към стената в стаята си и като че ли животът се разделяше с него. С часове Яне беше наблюдавал как Кубилай Юндер седи със свити крака и не помръдва, станал безчувствен като дънер на отсечено дърво и все пак в него имаше живот. Яне разбираше това, макар да не му беше много ясно какво точно прави Кубилай Юндер.
Въпреки че беше стар, агата на еничарите имаше много сила в себе си и изглеждаше корав. Позата му беше малко вдървена, но беше по-скоро на силен мъж в разцвета на силите си, отколкото на старец. Сега той стоеше гологлав в Арз одасъ, облечен с тази своя черна дреха, която не беше официалната му униформа, а сигурно беше за езда или за битка. Яне видя, че агата е с обръсната коса, без брада и мустаци. Встрани от Кубилай Юндер се беше изправил и стоеше изпънат като струна един от еничарите. Той беше с висока бяла шапка. Мустаците му бяха малки и мършави. Вече няколко пъти Яне беше засичал този ени-чар. Той беше някакъв сейменски командир. Беше въоръжен с ятаган. Доколкото Яне видя двамата мъже не си говореха. Агата сигурно беше повикал подчинения си, за да му даде някакви команди. Яне се учуди, очакваше в Арз одасъ да открие някои от посланиците, живеещи в Истанбул, защо иначе Великият везир бързаше толкова.
В този момент Яне чу шум, който приличаше на борба. Шумът идваше от входа. Той не можеше да види, защото входът на Арз одасъ беше скрит зад една от колоните. Можеше да погледне, но трябваше да излезе от нишата и да се придвижи наляво, а после дори можеше да погледне и в коридора пред залата, ако надзърнеше през прозорчето с капандурата. Той обаче не искаше да прави това. Скоро след шума от борбата един от пажовете или вестоносците застана пред агата на еничарите. От одеве той с внимание следеше какво ставаше при вратата. Пажът извика:
- Негово величество, Великият везир на Империята - Невшехирли Дамат Ибрахим паша!
Агата на еничарите не помръдна. Той като че не чу думите на вестоносеца или не им обърна внимание, но не беше само това. Той не се държеше небрежно, а като че беше преизпълнен с напрежение, което го караше да стои като изваян от камък. Яне го гледаше и се сети за това, че с часове агата можеше да остане по този начин.
Иззад колоната се показаха отначало Великият везир Невшехирли Дамат Ибрахим паша, а зад него вървеше Кара Мустафа. Яне стисна лява
Токораз Memo
198
Ятаган и Меч
та си ръка и усети ръкохватката на ортомага. Всеки път щом видеше Кара Мустафа - човекът причинил толкова горчивини на него и момичетата, Яне изпитваше желание да скочи върху него и да разбие черепа му. За него Кара Мустафа олицетворяваше най-голямото зло, което се беше случило лично на него и на българите. Той беше богат, силен, безскрупулен, жесток владетел и в същото време несериозен човек и пройдоха.
Зад Кара Мустафа се бяха наредили гвардейците на Великия везир облечени в смешни шарени мундири.
И така двамата мъже се гледаха, както котка гледа мишка. От одеве вниманието на Яне беше привлечено от Кара Мустафа, но скоро той разбра, че Кара Мустафа, еничарът и гвардейците бяха там по-скоро случайно и не бяха главните действащи лица. Тук противостоенето беше между агата на еничарите и Великия везир, Кубилай Юндер срещу Ибрахим паша. Двамата бяха застинали и по лицата им не помръдваше пито един мускул. Велики воини, двамата бяха велики воини. Яне веднага разбра това. Макар да знаеше, че двамата са едни от най-омразните му хора, довели потисничество на народа му, Яне не можа да не изпита възхищение, защото това бяха воини от най-висок ранг. Великият везир, главнокомандващият, вторият човек след султана, а както често говореха слуховете и първи човек в Империята, срещу третия човек - агата на еничарите, водачът на най-свирепите воини, потисниците на раята.
Сега тези мъже стояха пред Яне и той можеше само с един удар да ги унищожи. С това щеше да облекчи положението на раята и да отслаби Империята. Въпреки това разсъждение неговият гняв беше насочен към човека застанал зад Великия везир.
- Кубилай Юндер ага - каза Великият везир, а гласът му отекна в по-лупразната Арз одасъ. Това не беше въпрос, нито истински поздрав, по скоро пашата като че изговори името на човека стоящ срещу него, за да се увери, че е той.
- Невшехирли Ибрахим паша - изръмжа името му агата на еничарите и по това си личеше, че е готов във всеки момент да се втурне в битка. Гърбът на Яне настръхна. Долу ставаше нещо важно и както изглеждаше скоро можеше да има битка. От одеве той се чудеше дали да не се спусне като гущер по стената и да се възползва от това, че всички са приковали вниманието си върху двамата мъже, а той да атакува Кара Мустафа, но сега разбра, че трябва да изчака. Не искаше да се окаже във вихъра на битка с ятагани, а той да е въоръжен само с ками и ортома.
- Ефенди паша, на какво дължа честта на вашето посещение? - продължи с много по-спокоен глас агата и както изглеждаше сблъсъкът между двамата мъже се размина.
Великият везир обърна глава към Кара Мустафа, като че ли от него
IV том “Войвода
199
IIглава “Истанбул”
търсеше обяснение за това защо са тук, а през това време агата на еничарите продължи:
- Ибрахим паша - каза той. На Яне му правеше впечатление, че агата на еничарите се отнася крайно неуважително, като нито веднъж не изговори цялото име на Великия везир. Той го наричаше така все едно двамата са равни или са деца и си играят на улицата. Сега обаче агата продължи още по-неуважително, той го принизи и с думите, които изрече:
- Всички смятаха, че имаш голямо бъдеще, но ти не беше роден за воин! Ти беше слаб! Отначало аз също мислех, че от теб ще излезе велик воин, Ибрахим! Ти имаше сила, имаше разум и интелект, но беше слаб! Аз видях това, което другите ти командири и тези, които те оценяха и избраха за ичоглан, не разбраха! Не е важно да имаш сила, а за какво ще използваш тази сила, а ти беше изкушен от властта, от удоволствията и лукса!
Чак сега Яне разбра нещо. Агата на еничарите не беше турчин и това беше ясно на българина от самото начало. Той беше продажник сменил вярата си и станал еничар. Отначало Яне мислеше, че поне Великият везир произлиза от някой от богатите турски родове, сега обаче разбра, че и Ибрахим паша също е бил взет при девширме и е еничар, но вместо да стане воин той е бил зачислен да служи в двореца като прислужник и помощник. Ето откъде двамата се познаваха толкова добре и защо агата си позволяваше да му говори по този начин. Яне гледаше двамата мъже. От кой ли народ на раята принадлежаха? Дали някой от тях не беше българин?
Това бяха най-омразните хора за Яне - еничарите. Те бяха предатели на род, родина и вяра. Сега те стояха един срещу друг, а той им се възхищаваше. Яне изпита гняв към себе си.
Като чуха думите на агата на еничарите, двамата мажа на Великия везир уплашено се отдръпнаха назад. Те явно очакваха нападение във всеки един момент и вдигнаха късите си ръчички, за да се предпазят.
- Животът е даден на човек, за да се чувства щастлив - отвърна Великият везир и погледна към Кара Мустафа. - Това, че вие се чувствате щастливи, като си играете на войници, е ваш избор. Аз искам да живея истински тук и сега, не се надявам на никакво спасение! Искам да създам рай тук, на земята и да живея в този рай! Не искам да мразя, да убивам, искам да живея в любов! Кой е по-праведен - аз или вие? Вие насаждате омраза, смърт и разруха, а аз се стремя към благополучие. Кой е добрият - аз или вие?
Яне слушаше думите на двамата мъже, но не ги разбираше. Той беше прост човек, цял живот беше живял праволинейно. Беше изпълнил всички мисии в живота си досега и като че ли никога не беше имал пра
Токораз Memo
200
Ятаган и Меч
во на избор. Някаква висша сила решаваше вместо него. Сега той трябваше да освободи Ирис, да отмъсти на Кара Мустафа, после да събере отново кауците, да събере пари и да създаде наново България. Всъщност, като се замислеше, това съвсем не беше малко. Не можеше да разбере двамата мъже и нещата, за които те говореха, но и какво можеше да се очаква от едни изменници. Яне изпита превъзходство над тях. Те бяха хора без души, объркани и наказани от Господ. Той винаги е бил православен и макар да не знаеше много добре какво означава това, винаги беше палил свещичка в някоя черква. Яне се замисли дали това наистина го правеше нещо повече от тези мъже, които сега говореха за своите избори. Знаеше ли всъщност той какво е християнството или вярваше в нещо свое си? Християнин ли беше? Дали Василка не го беше научила на някаква прадревна религия, която го беше отдалечила от християнството? Той си спомни, че цял живот беше живял като змей. Какво всъщност представляваха змейовете? Дали те не бяха врагове на светците християнски? Яне мислеше, а целият му гръб беше настръхнал от страховитостта на мислите, които беше пуснал в главата си. Той се отърси. Един кесиджия не биваше да си позволява да се замисля много, защото тогава можеше да пусне в душата си страха, съмнението и колебанието. Кесиджията трябва да бъде твърд като острието на камата си. Той не трябва да мисли, той трябва да бъде оръжие в ръцете на Бог и нека Бог решава.
Яне отново си припомни целите - да си върне Ирис и да отмъсти на Кара Мустафа. Можеше ли да смени местата на двете? Разбира се! Тогава той реши да действа. Бавно и внимателно излезе иззад нишата и отиде до ъгъла на сградата. Спомни си колко пъти Велко го беше карал да се спуска и катери по ъглите на стаята. Сега обаче тази зала беше много висока. Как щеше да се измъкне? Не мислеше за това. Бавно започна да се спуска по ъгъла на залата. Тя беше украсена с мозайка, която му помагаше по-лесно да се спуска по ъгъла. Носеше със себе си въже, но не го завърза горе, така че вече нямаше да може да се върне обратно. “Кара Мустафа! Кара Мустафа!” - това беше единствената мисъл в главата му. След миг щеше да смачка главата на най-омразния човек. Гой беше кесиджия, той беше змей! Спускането по стената беше нищо работа за него. Той не е някакъв си Къпинчо. Яне се беше превърнал в гъвкаво и хищно животно. Беше сигурен, че след малко Кара Мустафа щеше да лежи на пода на най-красивата и пищно украсена зала с размазана глава. Той вече беше в неговия обхват и неговият бог - Аллах, не можеше да го спаси. Всички те бяха в обхвата му. Чудеше се дали между другото да не убие и Великия везир, и агата на еничарите. Така щеше да помогне на раята и на българите. Дали това нямаше да бъде още
IVтом “Войвода”
201
IIглава “Истанбул”
един куплет от песента за него? Това си помисли, докато се прикри зад колоната, а след това приведен се промъкна към Кара Мустафа. Той се намираше от неговата лява страна. Вече го виждаше и точно в този момент дочу шум откъм входа. Яне погледна надясно само с крайчеца на окото си и видя някаква огромна черна сянка, която разчистваше пътя пред себе си. Само с едно движение на ръката си тя правеше така, че гвардейците да излитат встрани.
“Кесиджия! - помисли си Яне. Втората му мисъл беше: - Ортома!”
С последно усилие Яне се опита да насочи атаката си към Кара Мустафа, но в този момент видя Великия везир. В ръката си той стискаше кама. Хората отстъпиха пред силата и тежестта на кесиджията при вратата. Той беше огромен. Българинът беше притиснат от отстъпващите назад гвардейци. Всичко пред очите му се завъртя, шамията пред лицето му също ограничаваше погледа му. Трябваше да нападне поне един. Ако не можеше да убие Кара Мустафа, поне да нападне агата на еничарите или Великия везир. Яне погледна вляво. Агата на еничарите го видя и посегна да извади оръжието си. Еничарът все така стоеше пред него като вкаменен. Той явно беше ужасен от нападението на кесиджията, защото стоеше като препариран. Яне трябваше да бъде бърз. Вече не можеше на нападне никого другиго освен еничара пред себе си. Той беше застинал, като се беше вкопчил в дръжката на много красив и скъп ятаган. “Този явно е някакво конте” - за миг си помисли Яне, а след това замахна и стовари ортомата си в главата му. Жалко, че на главата си той имаше висока еничарска шапка - кече, която значително щеше да омекоти удара. Кесиджията беше достигнал до Великия везир и Кара Мустафа. Яне нямаше време да разбере какво става. Не биваше да остава тук нито миг повече. Чевръсто се претърколи и се хлъзна по гладките плочи на пода. После се превъртя и вместо да отиде към другата страна, като светкавица пробяга зад колоната и излезе през вратата, през която преди малко беше нахлул другият кесиджия. Яне се огледа, отляво по коридора се задаваха сеймени. Той се затича по коридора вдясно. Преди малко отгоре беше наблюдавал този коридор. С един скок успя да се качи на една греда, която беше на два човешки боя височина. Тази греда свързваше арката на тавана и беше толкова дебела, че върху нея можеше да легне човек, без да бъде забелязан отдолу. Този коридор беше без изход. Яне не знаеше за какво служеше той. Само за миг той се покатери върху гредата и легна върху нея. Вестта за нападението на кесиджията сигурно вече се беше разнесла из двореца и всички стражи бяха вдигнати на крак. Яне си спомни, че беше скрил много добре тънкото въже. Дано да не го открият. В този момент дочу шум. Погледна надолу. В коридора забеляза другия кесиджия. Той като светкавица се
Токораз Memo
202
Ятаган и Меч
появи под него. Само с едно движение преобрази облеклото си. От черна кесиджийска дреха веднага се оказа облечен със сейменска. Но това не беше дрехата на обикновен сеймен, а на сейменбашията. Най-вис- шият сред сеймените и втори човек в корпуса на еничарите след агата беше кесиджия. Яне за малко не извика от изненада. Нима сейменбашията беше кесиджия?
Мъжът беше огромен черен арап. Дали това не беше същият този човек, който го беше нападнал пред вратите на Топкапъ - Баб-и хумаюн, в онази вечер. Тогава Адюлазиз Левни го беше спасил. Дали нападението беше случайно? Как ли се казваше? Скоро се сети - Юсуп ага, това беше името на мъжа. Яне лежеше и нямаше време да мисли. Арапът вече предрешен се отправи към по-светлия коридор и явно се присъедини към сеймените. Скоро Яне чу дебелия му, подобен на гръмотевица, глас да командва сеймените. Сигурно повечето от тях след това щяха да се кълнат, че сейменбашията Юсуп ги е предвождал срещу нападението на кесиджията.
Яне остана легнал върху гредата два дни. Това съвсем не беше лесна работа. Тъй като не успя да изпревари стражите, той реши да изчака. Изчака два дни докато хората се успокоиха и почти забравиха за нападението в Арз одасъ. След две вечери той успя да се промъкне покрай стражите и се покатери по въжето. След това го изтегли и го постави в торбата. Сега вече беше много по-спокоен. Излезе из нощните улици на Истанбул. Из града имаше много повече постове от обикновено.
Яне веднага се прибра в къщата на Адюлазиз Левни. Беше благодарен, че къщата не беше много далеч от Топкапъ сарай.
Мъжете в къщата не спяха. Кара Тозю беше пийнал и говореше на висок глас, нищо че вече беше късно посреднощ. Той разпалено обясняваше нещо на Адюлазиз Левни ефенди. Личеше си, че деликатният турчин не е съгласен, но си мълчеше. Явно Кара Тозю беше пийнал повече и не даваше на миниатюриста да вземе думата.
Яне се чувстваше като пребит. Дългото стоене на гредата се беше оказало много по-трудно, отколкото беше очаквал. Цялото тяло го болеше и беше изтощен до краен предел. Най-тежко беше, че не се беше изхождал през тези два дни, а и не беше пил никаква вода. Ядоса се на Кара Тозю, защото чу гласа му още щом прекрачи прага на градинката. Тук той се поспря за малко. Каква красота. Сети се за градините с полуотворени лалета в султанския сарай. Сигурно скоро щеше да бъде празникът на лалетата. Може би, за да почетат султана и неговата страст към лалетата, Шакюре също беше посадила, макар и малка, леха с лалета. Яне вдъхна от аромата им, но точно в този момент пиянският глас на този, който пред Адюлазиз се беше нарекъл Арист, “раз
IVтом “Войвода”
205
II глава “Истанбул
дори животните и градините. Аз отговарям лично да опиша лова. Султанът иска да го изобразя как ловува всички животни, които има на земята. Така иска да покаже, че е владял всички земи и че е властвал не само над хората, но и над животните.
Яне слушаше думите на миниатюриста. Той му описваше един красив свят. Българинът беше затворил очи и си мислеше какво ли щеше да бъде, ако беше решил да остане при Инокентий в манастира. Можеше да стане миниатюрист като своя приятел. Тогава нямаше да е войвода и кесиджия, а щеше да живее в един толкова добър и красив свят, какъвто е светът на книгите и миниатюрите.
Думите на Адюлазиз Левни, макар да не му бяха много интересни, успяха да го изтръгнат от това, което му се случваше в реалния живот. Скоро обаче Яне се сети и реши да извлече малко информация от своя домакин, затова накара Главния миниатюрист на султана да му разкаже какво се беше чуло за нападението в Арз одасъ.
Мъртви нямало. Нападнатият еничар бил здрав, макар и да не се чувствал добре. Доколкото Яне схвана, Адюлазиз Левни ефенди го познавал лично. Другите гвардейци също били само натъртени. Тъй като нямало убити, случката бързо се забравила и размила на фона на напрежението на двата лагера. Всеки един от тях беше обвинил другия, че е поръчал нападението.
- Говори се, че е бил кесиджия, Янис ефенди. Представяте ли си, кесиджия в сарая на султана?! Това означава, че Негово величество не е в безопасност! Трябва да кажа на Юсуп ага, че това е недопустимо! - като каза това Адюлазиз Левни погледна Яне. - Нали си спомняте сейменбашията Юсуп, който веднъж не искаше да ви пусне пред Баб-и хумаюн?!
Яне само поклати глава. Внимаваше е нещо да не се издаде.
След това той се оттегли в стаята, в която спяха. Разговорът ставаше прекалено опасен. Не искаше да изглежда, че се интересува от случая повече, отколкото клюката го изискваше. Останалите трима вече спяха. Кара Тозю беше успял не само да заспи, но и сухо хъркаше. Сотир не беше излизал от стаята, откакто бяха в къщата. Той се притесняваше Хайрие и Шакюре да не го видят.
Яне седна на миндера си. Какво да прави? Дали да не обърне внимание на кесиджийската къща? Скоро едва ли щеше да може да влезе в Топкапъ сарай.
На другия ден Яне стана късно. Тресеше го. Беше настинал от стоенето неподвижен два дни върху гредата, затова днес реши да не става, а само повика Кара Тозю при себе.
- Веднага да изчистиш обора на животните! После ще помогнеш на Адюлазиз Левни, ако иска нещо, и да не съм те видял повече да капнеш
Токораз Memo
206
Ятаган и Меч
ракия или вино в гърлото си - просъска българинът.
Кара Тозю наведе глава. Яне повика Сотир и му каза:
- А ти излез навън и помогни на Шакюре за градината!
- Но, войводо… - опита се да възрази Сотир.
- Без “но”, излизай веднага навън!
Яне беше извън кожата си от яд. Освен всичко това по някое време гой изпрати Кара Тозю до кафенето на Хасан ага и от там мъжът му донесе едно от гъстите черни кафета на стария майстор кафеджия. Яне отпи от божествената напитка и душата му се изпълни с възторг. Следващите два дни кафето на Хасан ага и топлата пилешка супа на Хайрие го крепяха. Отначало супата му носеше Божура, но все по-често тя беше съпровождана от Шакюре. Яне гледаше двете момичета, които вече бяха започнали да се превръщат в зрели жени, и им се радваше. Красотата и смехът им му даваха сила и му връщаха здравето. Яне не можеше да не забележи руменината, която се разливаше по бузите на Шакюре, всеки път щом я погледнеше. На него му беше смешно, защото всички трепети на момичето бяха толкова прозрачни и очевидни.
На втория ден Яне накара Кара Тозю да огледа кесиджийската къща. След доста време байрактаря г се върна.
- Какво има в тази къща? - потресен попита Кара Тозю. Яне се изненада. Какво толкова беше притеснило Кара Тозю.
- Защо?
- Около къщата обикалят поне десет копои.
- Какво? - сега на свой ред се учуди Яне.
Кара Тозю беше провел наблюдението от кафеджийницата на Хасан ага. Скоро Яне се изправи и вече можеше да става. Той излизаше в дворчето и от там наблюдаваше кесиджийската къщата, Сотир стоеше горе и надзърташе от джама на тяхната стая, а Кара Тозю сядаше в кафенето при Хасан ага и от там я наблюдаваше. След това тримата се събираха и обсъждаха кой от хората според тях е човек на тайната полиция. Кара Тозю беше напълно прав, около къщата като глутница се въртяха почти непрекъснато десетина съгледвачи. Яне беше озадачен. Какво привличаше вниманието на копоите към къщата? Каква беше тайната свързана с нея? Къщата или хората, които се бяха настанили да живеят вътре, предизвикваха такова внимание? Нито веднъж Яне не срещна и не видя някого от еничарите, които се бяха настанили в къщата.
Всичко това продължи около седмица. Не беше възможно проникване в къщата. Наблюдението над къщата продължаваше и през нощта. Яне все още не беше въздал възмездие над Кара Мустафа. Като не можеше да направи нищо с къщата, той беше принуден отново да насочи вниманието си към Топкапъ сарай. Според Адюлазиз Левни там всичко
IV том “Войвода”
207
IIглава “Истанбул”
вече се беше успокоило. Хората бяха забравили за нападението и за кесиджията. В двореца всеки ден се случваха нови неща, освен това се готвеше грандиозно празненство и всичките сили на султана и целия Диван бяха насочени към него.
Една вечер Яне отново се оказа под кипариса. Той се покатери на дувара на Топкапъ сарай. Търсеше Кара Мустафа. След онази вечер, кога-то за малко не пострада и не беше разкрит, той почти беше загубил следите на врага си. Само косвено следеше какво прави пашата по разказите на миниатюриста. Сега Яне искаше да възобнови прякото си преследване, но беше и готов, ако му се отдаде възможност, да го атакува. Българинът осъзнаваше, че след откритото кесиджийско нападение ще му бъде все по-трудно да влиза в двореца, затова беше готов да се възползва при първата отдала му се възможност. Яне прескочи дувара и скоро се сля с тълпата в двора. Макар да беше вечер, всички бяха навън. Султанът пробваше различни видове осветления, които скоро щяха да осветят празника на лалетата. Освен различни фенери, светлини, факли и огньове той беше измислил и много други различни начини да освети целия дворец. Един от начините Яне скоро сам откри. Както беше клекнал в един тъмен храст и беше направил така, че да добие очертанията на храст, изведнъж той видя някаква светлина, която бавно се приближаваше към него. Яне остана в положението, в което беше, за-щото не искаше чрез движение да се издаде. Той мислеше, че това са някакви прислужници-градинари, които търсят нещо в лехите и алеите. И без това множеството на градинарите беше неизброимо. На Яне му се струваше, че целият град се е стекъл в двореца. Колкото и да беше странно, така даже му беше по-лесно да действа, защото никой не познаваше никого. Този път обаче светлината идваше право към него. Яне беше наметнал кесиджийската дреха и беше сигурен, че е невидим за хората, които го приближаваха със светилника. Колкото и да беше странно, те се провираха през храстите, но продължиха да вървят право към него. Яне стоеше и с ужас гледаше към светлината. Дали сеймените не го бяха открили? Сеймените на Юсуп! Дали кесиджията не го беше разкрил и не беше изпратил своите подчинени да го заловят? Сега ситуацията изглеждаше точно такава. От няколко страни към него се приближаваха светлини и всички те вървяха право към неговите храсти. Яне стоеше неподвижен и се чудеше какво да предприеме. Бяха го разкрили. Той остана така още известно време, като се опитваше да измисли какво да прави. Светлините обаче неотменно приближаваха и затягаха обръча около него. Ето, хората сигурно вече пълзяха, защото той виждаше светлините все по-ниско. Знаеше, че ако помръдне, веднага ще бъде разкрит. У себе си имаше само двете ками и ортомата. Реши да не
Токораз Memo
208
Ятаган и Меч
мърда. Скоро щяха да го заловят и в този момент една от светлините тръгна настрани. С учудване Яне видя, че и другите се движат някак неориентирано и безразборно, само първата светлина вървеше право към него. Може би още не го бяха открили и съвсем случайно бяха налучкали посоката. Яне беше повече учуден, отколкото уплашен и тогава видя всичко. Това не бяха преследвачи. Свещта беше закрепена върху гърба на една костенурка. Някой беше запалил свещи на гърбовете на много костенурки и ги беше пуснал да обикалят из парковете и градините. Яне си отдъхна с облекчение, но това не му помогна много, за-щото костенурката продължаваше да се движи към него и все повече го осветяваше и разкриваше за страничните погледи. На кесиджията му се наложи да бяга от глупавото същество, което пълзеше към него. С тези костенурки му се налагаше да се съобразява с много повече неща. Яне бързо съблече черната кесиджийска дреха и тръгна с обикновените си дрехи из алеите. Както си вървеше стигна до един затънтен парк. Отново наметна черната си дреха. Едва ли тук имаше някого, но интуицията му го насочи насам. Яне вървеше и се спотайваше, когато изведнъж видя гвардейците на Великия везир. Значи усещането все пак не го беше подвело, щом Великият везир беше тук можеше да се очаква и Кара Мустафа да е наблизо. Яне напредваше бавно през парка, прикривайки се зад храстите. Помнеше, че преди време беше срещнал самия султан в такъв закътан вътрешен парк. Дали не беше този същият?
Яне се провираше и в този момент видя Кара Мустафа. Веднага го позна. Той седеше с гръб към него, а пред него имаше запалени факли. Около него имаше някакви хора. Пред очите на Яне причерня. Той много добре помнеше съветите на Велко, че кесиджия не бива да действа под влияние на емоции, но нищо не можеше да направи. Дръпна ръкохватката на ортомата и тръгна напред. Той беше скрит в едни храст. Вървеше към силуета на Кара Мустафа. Яне беше напълно сигурен, че това е той. Дори по най-малкото движение можеше да познае управителя на Станимашката кааза. Отзад виждаше широкия му като на бик врат и тънките мустаци, стърчащи настрани. Хората, които се намираха зад гърба на Кара Мустафа и сега бяха попаднали между Яне и врага му, бяха двама. Единият се беше навел. Когато той видя или усети Яне, извика. Другият също се обърна към кесиджията. Яне не ги забелязваше, неговият поглед беше насочен все така към врата на Кара Мустафа.
Замахна към единия от прислужниците и стовари ортомата в главата му. Яне беше сигурен, че е счупил врата му, защото чу как той изхрущя. Другият човек в паниката си се втурна към него. Той се опита да го задържи. Яне все така гледаше Кара Мустафа, който в този момент се обърна и го видя. Само с едно леко движение, без никакво съпротивле
IVтом “Войвода”
209
II глава “Истанбул
ние, една от кесиджийските му ками мина през гърлото на човека, който все още се опитваше да го хване и задържи. Мъжът изстена, а Яне почувства струйката топла кръв, която оплиска парчето плат от шамията, прикриваща лицето му.
За съжаление двамата му бяха попречили достатъчно и го бяха забавили. Кара Мустафа се беше отдръпнал назад и беше извадил някакъв ятаган или сабя. В тъмното Яне не успя да различи добре това. Сега той се беше обърнал с лице към него и факлите светеха в гърба му. Яне замахна с ортомата и насочи тежкото оръжие към главата на врага си. В този момент обаче някъде отзад притича сеймен. Ортомата беше много тежко и инертно оръжие. Кара Мустафа стоеше без да помръдва. Той като че ли се беше примирил с участта си и Яне знаеше, че удари ли го, нищо няма да може да го спаси. В този удар той вложи цялата си сила и омраза. За съжаление в този момент сейменът изскочи пред турския велможа. Яне вече не можеше да спре ортомата. Последва силен удар. Той прозвуча в мрака като изстрел. Ортомата, вместо в главата на най-омразния човек, попадна в главата на сеймена. Чу се изпращяване. От силата на удара двамата мъже пред него паднаха на земята. Кара Мустафа, все още с изведено оръжие, падна отдолу, а мъртвият сеймен, с премазана глава, върху него. Сейменът не само, че спаси живота на Кара Мустафа, като пое удара с ортомата, но го предпази и като го затисна под себе си. За да го убие, Яне трябваше да разполага с дълго оръжие. Много добра работа сега щеше да му свърши мечът, но той не беше у него. Дори да удареше пак с ортомата, не можеше да направи нищо на лежащия отдолу мъж. Камите също бяха твърде къси, за да го нарани. Яне стоеше с висяща ортома на лявата си ръка и с кама в дясната. Тъй като двамата мъже пред него се бяха стоварили на земята, между него и факлите не беше останала никаква преграда и сега те го осветяваха. Но това, което го накара да спре, не беше светлината. Всъщност факлите бяха държани от стотици сеймени, всичките въоръжени до зъби. Там, срещу него, бяха големците на Империята. Те бяха стъписани, явно бяха видели какво се беше случило с Кара Мустафа. Яне също беше стъписан. В тези няколко мига гой успя да огледа лицата на мъжете срещу него. Пламъците на факлите се движеха и ги осветяваха така, че безизразните им лица добиваха сурови очертания, а бръчките им изглеждаха още по-дълбоки и страшни. Яне запомни тази гледка завинаги. Той, черната дреха, кървавата поклащаща се ортома, кесиджийската кама, от която капеше кръв, и цяла армия от войни и сановници срещу него. Той беше облечен в черна кесиджийска дреха, а хората срещу него - в светлината от факлите. Макар за миг Яне успя да различи лицата на султана, Великия везир, агата на еничарите Кубилай Юндер. Тук бяха и Явуз
Токораз Memo
210
Ятаган и Меч
Чилик, и Юсуп. Цялото правителство на Империята, целият цвят на Османската империя стоеше срещу него. Яне се почувства като змей. Идеше му да разпери ръце и да литне срещу всички тези хора. Изпита прилив на сили, стори му се, че може да ги победи всичките. Щеше да скочи срещу тях и да ги избие.
Това продължи само няколко мига, но на Яне му се стори цяла вечност. Трябваше да бяга. Сега трябваше по най-бързия начин да изчезне оттук.
- Кесиджия! - извикаха няколко от хората, които стояха срещу него. Очевидно те първи се отърсиха от първоначалното си стъписване и се размърдаха. - Кесиджията! - вече много повече хора подеха вика им. До-като се обръщаше, Яне видя как всички сеймени вадят кривите си арабски и турски саби. Всичко му стана ясно, нямаше нужда да остава, за да види какво ще последва. Той се обърна, шмугна се в храста, а след това побягна като обезумял. Сега най-важното нещо, което можеше да го спаси, беше да е бърз. Ако при предишното нападение най-подходящо беше търпението и изчакването, сега това нямаше да му помогне. Сега трябваше да бяга и то колкото се може по-бързо. Яне това и правеше. Тичаше леко и пъргаво, като вятър. Трябваше да прекоси целия Топкапъ сарай. Скоро стигна до въжето и без никакво забавяне се покатери по стената. Трябваше да бъде бърз, много по-бърз от друг път. Не успя дори да прибере въжето, а веднага се спусна. Може би това го спаси. Току що беше скочил от кипариса и се прикри в сянката на една сграда, когато видя сеймените, които се изляха като море от Баб-и хумаюн, а и от другите порти на Топкапъ. Яне остана и видя как те откриха въжето, което висеше от кипариса. Опитните пазачи на двореца веднага разбраха за какво служи то. Гърдите му се вдигаха конвулсивно и той вдишваше топлия нощен въздух на Истанбул. Трябваше да се успокои и да почине поне за миг. Дишаше толкова шумно, че се притесни да не би сеймените да го чуят. Беше успял да се спаси. Беше успял да ги изпревари. Това сега беше най-важното. Яне беше сигурен, че тази нощ няма да остане непроверено място в Топкапъ сарай, затова не искаше повече да остава в близост до двореца. Той се обърна и “потъна” в тъмните улички на Истанбул. Знаеше, че вестта за нападението ще се разнесе из града и скоро щеше да бъде много трудно да се прибере, затова искаше да изпревари часовите. Той все още беше с кесиджийската си дреха. Не я сваляше, защо-то тя му позволяваше почти незабележимо да се движи по улиците. Сега не можеше много да бърза, защото още беше задъхан от бягството през двореца, но пък имаше време да осмисли ситуацията. Даде си сметка, че беше действал като глупак. Беше действал без подготовка. Не беше успял в нападението си. Кара Мустафа все още беше жив. Наистина обстоятелствата и глупавият сеймен го бяха предпазили, но кесиджията
IVтом “Войвода”
211
II глава “Истанбул
трябва да предвижда и непредвидимото. Ако учителят му Велко го видеше, сигурно щеше да се срамува от него. Това беше едно слабо и зле планирано нападение, затова не беше успял. Не само че не беше успял да свърши работата си и да убие Кара Мустафа, но се беше разкрил пред толкова много хора. Сигурно досега никой кесиджия не беше имал такъв провал и ако доскоро Яне мислеше за себе си, че е един от най-добрите кесиджии или дори, че той е башкесиджията, сега си даде сметка, че така проведеното нападение е най-слабото и погрешно нещо, което един кесиджия можеше да направи. Освен че се беше показал пред толкова много хора, той беше защитил Юсуп. Всъщност Юсуп беше истинският кесиджия и той имаше някаква задача, свързана с агата на еничарите или с Великия везир. Яне преследваше само Кара Мустафа. Сега обаче всички бяха видели кесиджията и Юсуп и ако някой е имал подозрение, че Юсуп е кесиджията, вече беше сигурен, че това не е така. Така Яне беше предпазил Юсуп. Пътищата на двамата кесиджии се бяха кръстосали. В такъв случай убийците винаги кръстосваха оръжие, защо-то всеки един от тях знаеше, че някой ден този кесиджия може да бъде неговият убиец. Яне знаеше за този закон. Това беше един от най-силните закони на кесиджиите. Ако двама от тях се срещнеха, те задължително трябваше да се бият и единият от тях трябваше да убие другия. Преди това обаче те трябваше да поговорят. Това трябваше да е най-чест- ният разговор в живота им. Те трябваше да се изповядат един пред друг, защото в следващия миг някой от тях щеше да се срещне със смъртта. Всеки един от тях трябваше да сподели с другия всичко, което е научил в живота си и постигнал като кесиджия, защото животът на кесиджията трябва да бъде искрен и чист като молитвата на умиращия и не бива знанието на кесиджиите да се губи. Освен всичко това двамата кесиджии трябва да си кажат един на друг каква е задачата им и кого са тръгнали да убият. След това двамата трябваше да се бият. Този, който победи, освен собствената си задача, като благодарност, трябва да изпълни и задачата на кесиджията, когото е убил. Защото не бива да се поругава честта на мъртвия кесиджия, като се остави неизпълнена задачата му. Яне знаеше всичко това и сам не можеше да разбере защо в този момент мисли за това. Сега трябваше да мисли колко много и напразно беше рискувал. Вече щеше да бъде невъзможно да влиза в Топкапъ сарай. От тази вечер насам сеймените вече щяха да са сигурни, че в двореца дебне кесиджия. Освен това вече нямаше да може да използва кипариса. Още докато беше на площада, беше видял как сеймените започнаха да секат кипариса, който се извисяваше над оградата на Топкапъ.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги