Токораз Memo
382
Ятаган и Меч
кова пъти нещата се объркваха.
Сега, когато Яне беше в планината и около себе си имаше кауци, отново сънуваше онзи сън, само че сега към момчетата от битката при Момин камък се присъединяваха и тези от Хайдушки камък.
Така мина цялото лято. Едва събраха пари да въоръжат по-добре кауците. Разбраха се на другата пролет пак да се съберат. На другата година им беше много по-лесно да съберат дружина. През миналото лято се беше чуло, че Яне войвода се е завърнал. Раята пак започна да навдига глава. Махмуд и хората му все повече се занимаваха с кауците и отхла-биха хвага на гяурската гуша. Хората малко по малко отново запяха песента за Яне. Те обаче като че ли не забравиха това, което се беше случило на Момин камък. Макар да бяха плахи, тази година Кара Тозю докара още десет младежи, но колкото и пъти да излизаше с дружината, толкова пъти водеше по двама-трима мъже, желаещи да се присъединят към четата. Стигна се до там, че двамата решиха да не вземат повече от две дузини кауци. Яне и Кара Тозю нямаха пари, за да поддържат повече хайдути. Ако четата станеше много голяма, нямаше да може да се движи и щеше да се превърне в лесна мишена. Две дузини - това беше границата. Освен това те все още не бяха изградили мрежа от ятаци, които да им осигуряват прехрана и защита, ако се наложи. Две дузини, досега кауците никога не бяха ставали толкова много. При обучението и воденето им Яне използваше всичко, което беше научил във Франция. За да запазят бройката, се наложи да върнат някои от желаещите да тръгнат с тях. Всеки, когото върнеха, Яне го увещаваше да им стане ятак. Така договаряха, за да проверят честността им, отначало те да бъдат ятаци, а чак след това, ако се наложи, някой от тях да стане каук. Отначало Кара Тозю искаше да приемат само една дузина кауци, но Яне очакваше скоро да се вкопчат с Махмуд в голяма битка, затова настоя за две дузини. Още в първите дни от подготовката се видя, че Яне нямаше готовност да води и обучи толкова много хайдути. Някои от мъжете идваха в дружината с оръжие, но то обикновено беше старо и лошо. Оръжията бяха хан-джари - дълги ножове, един-двама имаха стари пищови и само един беше със стара пушка, носена сигурно от баща му и дядо му.
Храната не достигаше, оръжията също, но липсваха и елементарни неща. Яне все пак рискува и се опита да запази тази голяма група. Обучението продължаваше вече месец, но беше много трудно. Кара Тозю едва се справяше. Яне му помагаше, дори четиримата от миналата година, колкото и да бяха зле, помагаха.
Яне изпрати Димо до Станимака да поръча на един местен майстор да ушие дрехи и кауци за бъдещите хайдути. Той се забави няколко дни, явно нещо се беше случило. Обучението все още вървеше бавно. Кога-
IV том “Войвода
383
III глава “Шейтанкъой “
то Димо се появи, каза, че трудно обяснил на майстора какво точно иска и го уговорил да не казва на никого какво шие. Един ден Яне изпрати пак Димо, уговорката беше в този ден дрехите и кауците да са готови. Димо яхна Звездица и отпраши към Станимака. След два дни щеше да има изпит. Хората като че ли бяха готови. Яне беше планирал Димо да се върне и тримата да изпитат хората. Младият каук обаче се забави. Наложи се Яне и Кара Тозю сами да изпитат кауците. Вечерта дадоха гощавка, Кара Тозю беше приготвил прословутото си агне по хайдушки, печено в собствената си вълна.
Чак след ден Димо донесе дрехите и кауците. Яне го изпрати да купи пищови, пушки и оръжия от различни тюфекчии. Яне и Кара Тозю се качиха нагоре в планината, в ковачницата на Диньо, и двамата изковаха мечове за кауците. Това отне доста време и им костваше големи усилия. Всъщност Яне ковеше не лошо, тъй като винаги беше помагал на Диньо и беше ходил чак до Дамаск. Докато ковеше, през цялото време си мислеше за приятеля си.
Когато мечовете бяха готови, двамата ги раздадоха и обучението с мечове продължи още известно време. Беше време кауците да научат тайните на дружината на Яне. Войводата им показа “Каук китаб” и това много издигна неговия авторитет. Лятото вече беше настъпило. Яне официално наричаше метода е меча, който преподаваше на своите кау-ци, “а ла франга”. Момчетата много харесаха това, че техниката и оръжието им са чуждоземски. Те искрено вярваха, че “а ла франга” ще победи “а ла тюрка”. Това особено много ги вдъхновяваше. Яне им показа и следващото си откритие, следващото голямо оръжие на кауците - кухото оловно топче.
Войводата знаеше, че предстои голяма битка с най-големия им враг - Кара Мустафа, но все още смяташе, че кауците не са готови за това. Младите мъже трябваше да натрупат малко повече опит, да поживеят в планината и да свикнат с хайдушкия живот. Затова Яне раздели четата на две. Едната дузина, предвождана от Димо Пандурски, изпрати на Глухите камъни, да спират и обират кервани, а другата - начело с Кара Тозю, изпрати към Дяволския мост. Там се събираха всички кервани, за да минат през река Арда и беше удобно да бъдат нападнати и обложени с данък. Кара Тозю се беше развихрил. Яне стоеше на Велковата дупка и готвеше планове за бъдещата битка. Скоро се завърза битка между хората на Махмуд и отряда от кауците на Димо. Битката била люта. Две момчета загубили живота си. Всички твърдяха, че имало някакво предателство. Яне обаче реши, че това е станало, защото твърде дълго кауците се бяха задържали на едно място. Глухите скали наистина бяха добро място за причакване на кервани, но пък от поколения хората и на
Токораз Memo
384
Ятаган и Меч
Вълчан, и на Велко, и на Яне причакваха тук керваните, нормално беше и гурците да го знаят това място. Хората на Димо бяха останали десет човека. Яне ги изпрати на друго място. Така неусетно настъпи есента. Тази година печалбата беше добра. Яне разпредели парите и по Димитровден разпусна кауците. Постави им задача още от зимата да потърсят двама нови каука и да ги предложат другата година на Гергьовден. Така всички се разотидоха. Яне прибра мечовете и оръжията на двамата мъртви кауци.
Напролет още рано-рано войводата прати гълъб до Димо Пандурски. Яне и Кара Тозю го чакаха до Велковата дупка. Направиха план той да подготви кауците. Яне му даде “Каук китаб”. Димо още като малък беше ходил да се учи на четмо и писмо в килийното училище на отец Инокенгий в Араповския манастир. Кауците доведоха няколко нови мъже. Яне прие всичките, те бяха пет човека. Така четата стана повече от две дузини - 27 човека без тях тримата, но пък Яне знаеше, че ги чака тежко сражение. Беше решил битката да бъде още в началото на лятото. Обучението на петимата нови кауци вървеше много по-добре. Всички помагаха на Димо, а и той се справяше много добре. Яне купи още пушки, така че вече всеки каук имаше пищов и пушка. На трима, за които не стигнаха мечове, им дадоха ятагани. Освен на “а ла франга” Яне учеше мъжете и на сечене с ятаган. Те трябваше да са готови да се бият с всякакво оръжие, дори да им попадне турски ятаган в ръцете. Тримата мъже, които бяха с ятагани, също се учеха да работят с меч, защото можеше да се наложи да заместят някого от падналите си другари и трябваше да знаят да мушкат с меч. Когато обучението свърши, направиха изпит. Приеха кауците на Гергьовден, а после ядоха агне по хайдушки, приготвено от Кара Тозю. Яне не позволи на никого да пие вино или ракия, защото искаше да са трезви. Кауците бяха щастливи и си легнаха рано. Още призори на другия ден Яне ги разбуди. През вечерта гой беше изпратил един малък отряд от пет човека, начело с Кара Тозю, в който влизаше и Димо Пандурски. Байрактарят вече се намираше до Станимака. Там той беше заел позиция. С него бяха най-добрите кауци. Яне беше уловил три от гълъбите и ги беше дал на байрактаря си. Той, начело на останалите хора, беше тръгнал към Сганимака. Кара Тозю по някое време започнал да стреля с празни фишеци във въздуха. Тогава Махмуд извел конницата си, за да види какво става. Такова чудо за първи път бивало - хайдутите да слязат от планината и да стигнат до Станимака. Освен това турците знаели, че кауците малко по-късно се раз-мърдват. Било толкова рано, че Кара Мустафа още не си бил дошъл от Истанбул. Махмуд имал достатъчно войска, за да се справи сам с хайдутите и така и решил да направи. Ог много години той познавал този
IV том “Войвода
385
III глава “Шейтанкьой “
хаирсъз Яне, който бунел местните хора. Сега той решил да зарадва своя господар и да му проводи отсечената му глава. Махмуд знаел, че това е една от най-големите мечти на бейлербея. Потерята видяла гащите на бягащите по стръмния баир хайдути и ги подгонила с конете си. Отначало Махмуд бил внимателен, защото се притеснявал от засада, но скоро разбрал, че такава няма, защото хайдутите бягали безразборно. Тогава Махмуд се опитал още да ги доближи. Ако отначало всичко му се виждало като примамка, колкото повече време минавало, толкова по-безумно му се струвало случващото се.
Преследването продължило през целия ден. Махмуд бил сигурен, че няма такава засада, която да се прави на няколко дни път. Кара Тозю водеше конниците на Махмуд все по-навътре в планината. През известно време Яне получаваше гълъби и знаеше накъде върви байрактарят му. Отначало хайдутите вървяха по пътищата на хайдут Караджа към Явро-во, а по-късно тръгнаха към една махала, която се казваше Бяла черко-ва или й викаха още Горни турнета (днес село Бяла черква). Четниците вървяха все по Явровската река. Гората тук беше гъста, а склоновете - стръмни, и на хайдутите им се налагаше да изчакват хората на Махмуд, за да не ги загубят от поглед. Това село беше много близо до Шейтанкьой, но пък Яне вече се беше спуснал между Бачкьой и Добралък. Войводата искаше да постави засада на Махмуд, но преди това да го приспи, като го остави един ден да преследва Кара Тозю, а на другия ден към обяд да го нападне от засада. Това обаче не стана. Сега Кара Тозю с пет човека бягаше напред, по петите го следваше Махмуд, а след всички тях вървяха кауците на Яне. Битката стана в най-високата планина, там под връх Персенк. Отначало Кара Тозю мина през местността Хайдута, над Чуруковската махала. Байрактарят беше подучен от Яне да избягва селата и махалите. След Чуруково Яне прати гълъб и го накара да свие към Соуджак (днес село Студенец), точно пред Кара Тозю се намираше Рамаданов връх, а отзад се извисяваха Орлец, Самодивите и самият Персенк. Кара Тозю вече трети ден вървеше из планината. Нещо се беше объркало в плановете на войводата и той го разбираше. Кара Тозю и кауците свърнаха към Соуджак, после минаха под върховете Ветрушка, Гургутевица, а после вместо да продължат към Цирикова църква, свърнаха и отидоха на Костен камък и се укрепиха горе, като се готвеха за битка. Хората му бяха много уморени. Скоро отдолу се зададоха хората на Махмуд. Кара Тозю и петимата кауци започнаха да стрелят. Турците отвърнаха на стрелбата и се прикриха зад камъните. Те слязоха от конете и се приготвиха за битка. Явно не само българите бяха уморени. Кара Тозю се молеше войводата да не закъснее много.
Яне получи гълъба и накара кауците да тичат. Мястото беше много
Токораз Memo
386
Ятаган и Меч
стръмно. Момчетата бягаха, а сърцата им заплашваха да изскочат от гърдите им. Тук в планината тичането беше много по-трудно, освен това силясите и торбите много им тежаха. Яне и кауците дойдоха след няколко часа и нападнаха направо в движение, без да спират. Хората на Мустафа се оказаха притиснати от върха, от хората на Кара Тозю и тези на Яне. Кауците удържаха голяма победа. Повече от половината турци бяха избити и само няколко човека от хората на Яне бяха ранени. Кара Тозю беше останал с двама кауци и двамата бяха ранени. Димо Пандурски беше ранен. Кара Тозю си призна, че още малко и е щял да се огъне.
Махмуд беше мъртъв. Намериха го застрелян сред купчината тела на башибозука. Яне гледаше мъжа и изпита известна жал. Вече толкова години двамата бяха изправени един срещу друг. Яне се беше научил, когато мислеше за враговете си, да си представя Кара Мустафа и Махмуд. Сега това щеше да се промени. Кара Мустафа сигурно щеше да прати друга по-теря по петите му. Яне беше готов и чакаше този момент. Когато отряза главата на Махмуд и я сложи в торба, той изпита удовлетворение. Спомни си за Диньо Циганара, Яне беше отмъстил за смъртта на приятеля си.
Победата на Яне се разнесе из Родопите. Хората започнаха да си повтарят разказа от уста на уста. Отново се запяха песни и все повече куплети се прибавяха към песента за Яне. Всички разправяха как Яне се спуснал от планината в Станимака и там, на чаршията, хвърлил главата на Махмуд. Войводата яздел вран кон със златна звезда на челото. Беше почти вярно, но вместо Яне, долу в града слезе Димо Пандурски. Яне изпрати него да предаде главата на преследвача си.
Много от кауците бяха ранени и уморени. Яне ги изтегли всичките на хайдушката поляна. Божура дойде да ги лекува. Годината беше 1727, Яне беше на 35 години, Кара Тозю вече беше на 47 години, Божура беше на 29, а Димо Пандурски на 26 години. Божура се грижеше за ранените. Яне забеляза как Димо я заглежда, докато тя го превързваше, и нещо жегна сърцето му.
Това лято кауците бяха много внимателни. Яне постоянно сменяше местата на засадите. Отново се наложи да са внимателни, тъй като Кара Мустафа беше довел черкези и с тяхна помощ преследваше кауците. Чу се, че два еничарски казана задимели откъм Бяло Море и навлезли в Родопа планина. Яне беше много внимателен, той събираше злато и облагаше всички кервани. Купчинката във Велковата дупка отначало беше малка, но кауците бяха доста и понякога се разделяха на три отряда. Яне отново чувстваше, че изпълнява мисията на Вълчан и Велко. Това го караше да се чувства по-добре. През цялото лято Яне избягваше черкезите на Кара Мустафа. Те не познаваха хората и планината и не можеха да го заловят. Освен това турците също не харесваха черкезите
IVтом “Войвода”
387
III глава “Шейтанкьой”
и не им съдействаха в преследването на българския войвода.
Всичко това продължи и през 1728 година. Купчината във Велковата дупка нарастваше все повече и повече. Сигурно Яне вече можеше да купи земята на Боляровия хан. Разбира се, това не му трябваше, но все пак златото ставаше все повече.
Вече наближаваше есента, но се чу, че голям керван се задава откъм Истанбул. Димо пръв каза на Яне за кервана.
- Да го нападнем, войводо!
Димо беше израснал и беше станал помощник на Кара Тозю. Всички кауци го уважаваха и му се подчиняваха. Яне вече се съвещаваше с тях двамата - с Димо и с Кара Тозю. Сега той попита своя байрактар.
- Ти, Кара Тозьо, какво ще кажеш?
- Да ги нападнем, войводо! Есента наближава, сигурно ще са спокойни! Да ги нападнем!
Яне се съгласи, но в следващите дни имаше много работа и почти забрави за кервана.
- Войводо, какво ще правим с кервана? - попита вечерта Димо.
- Добре! - каза Яне. - Ще се разделим на две групи, едната ще нападне кервана, а другата ще пази нагоре в планината. Аз и ти ще бъдем в групата дето ще нападне, Кара Тозю ще води групата дето ще пази.
- Но, войводо! - опита се да възрази Кара Тозю.
- Няма, “но”! - пресече го Яне.
Така решиха и се придвижиха към кервана. Димо като че ли знаеше във всеки един момент къде е керванът. Яне взе Ураган, който да води неговия отряд. Огромното черно куче плашеше всички хора, които срещнеше в планината. Вихрушка тръгна с Кара Тозю. Тя го познаваше и му се подчиняваше повече, отколкото на Яне.
Кауците пресрещнаха кервана до местността Крива чука. Яне и Димо нападнаха предвождани от Ураган. Огромното като Дявола куче скочи срещу керванбашията, като лаеше по особен начин. Яне забеляза това, но не знаеше на какво се дължи. Керванът беше много голям и явно носеше богат товар. На гърба на мулетата и камилите имаше големи плетени кошове, които сигурно бяха пълни със стока. Яне предчувстваше големия откуп.
Без никакво притеснение дванадесетте момчета, предвождани от Яне, се приближиха до кервана. Те не се прикриваха, а напротив, показваха се, за да плашат керванджиите. Ураган все така продължаваше да е с настръхнала козина на гърба. Яне се чудеше защо е така и се оглеждаше, да види дали с кервана няма и кучета пазачи. Още преди Яне да заговори, хората, които имаха вид на мирни керванджии, извадиха пищови, а капаците на кошовете се отметнаха и отвътре започнаха да на
Токораз Memo
388
Ятаган и Меч
излизат въоръжени хора.
“Капан!” - това беше първата мисъл, която мина през главата на войводата. Той вдигна пушката, но към него се насочиха множество дула на пищови и пушки. Трябваше да стреля, това щеше да бъде знак и за останалите кауци да стрелят. Яне нямаше да се даде така без бой. Той натисна спусъка на пищова, който беше зареден с кухо топче. Този пищов беше носил със себе си още от времето на битката при Караджов камък. Мъжете, които бяха насочили дулата си към него, също стреляха. Яне видя Ураган, който скочи и го защити е тялото си. Изстрелът на Яне отнесе башкерванджията, който още беше на гърба на коня си. Дим и гърмежи изпълниха корията под Крива чука. Битката продължаваше, Яне се обърна и се затича назад към гората. Неговите момчета също щяха да търсят подслон в гората-закрилница. Яне стигна някак до гората невре-дим. След това навлезе навътре, скри се и зачака. Поне някое от момчетата или Ураган щеше да дойде до него. Нещо се беше случило. Яне остана още известно време прикрит в гората и чакаше. После отново зареди пищова си. Слезе внимателно и се приближи до мястото на битката. Гледката беше страшна. Неговите момчета, е разкъсани гърди и про-бодени от разлютените турци, лежаха на земята. Кръвта им попиваше в тревата. Турците ги брояха и се въртяха наоколо. Дали бяха забелязали, че той се е спасил, че войводата не е сред мъртвите?
Яне гледаше всичко това, а сърцето му плачеше е кървави сълзи. Неговите кауци за пореден път бяха унищожени. Тези момчета, е които обикаляше почти четири години планината, бяха избити. Това беше цветът на младежите на планината. Беше ходил чак до Франция, внимателно беше планирал всяко нападение и ето, отново всичко беше загубено. Яне гледаше как турците товареха момчетата му в една каруца и едва се сдържа да не извика. Младите кауци сега му приличаха на разкъсани кървави дрипи. Турците ги нахвърляха един върху друг в каруцата. Всъщност това не бяха турци, това бяха черкезите на Кара Му-егафа. Сигурно ге също се бяха намирали някъде наблизо или именно те се бяха скрили в кошовете.
Къде бяха хората на Кара Тозю? Нали те трябваше да пазят гърба на Яне? Яне се готвеше да се обърне и да се върне до Велковата дупка. Как щеше да разкаже на останалите кауци какво се беше случило? Тогава видя проснатото на земята мъртво тяло на Ураган. Досега то му беше приличало на голяма черна купчина от козина, но сега, когато разчистиха останалите мъже, Яне ясно различи зялото на черното куче. Яне си спомни как Буря беше заченала там в Анадола от черния кангал Шейтан. Ураган беше мъртъв! Кучето го беше спасило, като беше скочило пред него и беше поело куршумите на черкезите. В този момент го видя. Той
IV том “Войвода
389
III глава “Шейтанкъой “
яздеше красив вран кон. Яне го гледаше и стискаше дръжката на табанджията. Това беше Кара Мустафа. Да, тук беше и Кара Мустафа. Ето кой беше водил измамата срещу него, самият Кара Мустафа. Омразата отново избухна в него. Разстоянието, на което се намираше турчина, беше много голямо и нямаше да успее да го уцели, освен това беше заредил пищова си с кухо топче. С треперещи ръце Яне започна да презарежда пищова си. Трябваше да бърза. Веднага трябваше да махне кухото гонче и на негово място да сложи плътно, което да лети по-точно и по-надалеч. Освен това щеше да натъпче пищова догоре с барут, можеше оръжието да се пръсне в ръката му и да го убие, но искаше, ако порази бейлербея, да го убие. Беше готов да бъде наранен, но да положи врага си мъртъв. Погледна към Кара Мустафа. Той все така изглеждаше млад и красив. Красивият му тънък мустак сочеше настрани, а дрехите му бяха гиздави, от везана свила и златни фини гайтани. Бейлербеят беше облечен като истински везир, с най-фини дрехи от Истанбул, яздеше великолепно животно. Яне го гледаше и си спомни как беше убил кадъната му. Стана му лошо, обърна се и тръгна из планината като обезумял. Не знаеш дали черкезите го преследват, а и сега това не го интересуваше. След два дни скитане като обезумял из планината стигна до Шейтанкъой. Искаше първо да види как е Божура и да даде време на Кара Тозю да се прибере. Освен това имаше нужда да се съвземе. Влачейки се, той стигна до къщата, в която трябваше да е Божура. Влезе в двора. Никакво куче не го посрещна. От година вече Буря нямаше сила да става и само лежеше до огнището. Яне се чудеше как да каже на Божура, че Ураган е мъртъв. Влезе в дворчето. Божура не излезе да го посрещне. Сега, като ги нямаше кучетата, всеки можеше да влезе без дори стопанката да забележи. Яне се изкачи по протритите дървени стълби, които скърцаха под тежестта на тялото му. Обърна се и погледна от чардака. Видя планината и вдиша дълбоко. От конюшните се обади Звездица. Това, че се сети за коня и Маринчо Бимбеля, вля нови сили в него. Отвори разкривената врата. В стаята цареше полумрак. Някой беше седнал на миндера. Яне помисли, че е Божура и се приближи, но колкото по-близо беше, толкова по-ясно му ставаше, че това беше мъж.
- Кой е? - попита Яне.
- Войводо, аз съм! - гласът беше тих и познат.
- Димо, ти ли си, бре?
- Аз съм, войводо.
Яне много се зарадва, поне едно от неговите момчета беше запазило живота си. Можеше да има и още, той наистина не беше броил труповете. Може би това не беше краят на кауците.
Яне се приближи към Димо. Мъжът се обърна към него. Яне го ви
Токораз Memo
390
Ятаган и Меч
дя, той изглеждаше добре. В този момент нещо се размърда зад вратата. Яне се обърна и видя някакъв силует зад вратата. Кой беше там? Дали не беше Божура, или Кара Тозю?
Димо помръдна, Яне се обърна към момчето и в този момент видя меча насочен към него. Отначало не можа да разбере какво става. Острието на Димо Пандурски беше насочено към гърлото му. Човекът, който беше зад вратата, се приближаваше към него. По тежестта на стъпките му Яне разбра, че това не е Божура. Стъпките на човека бяха много по-тежки. Човекът застана зад него и Яне усети ятагана му на гърлото си. Яне очакваше смъртта. Димо спусна острието си и така на врата му остана единствено острието на ятагана. Яне искаше да види кой е този човек. Предателство! Димо го беше предал, но защо? Спомни си думите на Кара Тозю, че обича момчето като свой роден син. Защо Димо се беше обърнал срещу него? Дали не търсеше и той парите на Вълчан, или искаше да отнеме неговите пари, струпани във Велковата дупка? Дали това беше план на Димо, или пък някой друг го беше подучил? Кой беше човекът зад гърба му? Не беше каук, защото беше въоръжен с ятаган, а не с меч?
Яне се опита да се обърне, но ятаганът се впи във врата му, ако помръднеше, щеше да се пореже. Той вече знаеше, че беше попаднал в клопка, но искаше да разбере някои неща. Миг преди да умре искаше да запази яснотата, която беше поддържал през целия си живот, затова реши да попита:
- Къде е Божура?
- Божура? Божура вече не е твоя грижа, оттук нататък аз ще се грижа за нея! - каза Димо.
- Какво? - Яне беше изумен.
- Божура ще стане моя жена!
Яне щеше да се изсмее. Самовилата беше като харпия, тя пиеше кръвта на обикновения човек и го изпиваше, докато от него не оставеше само безплътна обвивка. Самовила никога не биваше да се взема за жена, това всеки умен мъж го знаеше. Димо смяташе да вземе Божура за жена, тежко му! Яне се усмихна и погледна младия мъж в очите. Той щеше да се самоубие, това беше добре за Яне.
- Кой е човекът зад мен? - попита остро Яне. Той произнесе думите си като заповед. От усмивката и от това как Яне говореше Димо разбра, че се случва нещо, а в погледа му се четеше стъписване. Той си даваше сметка, че Яне има сила да го подчини.
- Кой е? - попита отново войводата.
Човекът зад Яне се развълнува, той дишаше дълбоко, но мълчеше.
Яне разбра, че повече няма смисъл да чака, затова попита:
IV том “Войвода”
391
III глава “Шейтанкьой”
- Защо ни предаде? - питаше това не толкова за себе си, а заради Кара Тозю. Войводата знаеше колко много твърдият мъж обичаше Димо и дори го готвеше за свой заместник. - Защо ти беше да ни предаваш? - продължи да пита Яне. - Ако беше изчакал още малко, аз сам щях да те избера за байрактар!
- Байрактар! - с презрение изрече Димо. - Ти още нищо не си разбрал, нали?
Яне наистина нищо не разбираше, но най-вече не разбираше защо Димо го беше предал. В този момент Димо рязко се изправи от леглото. Ятаганът се завъртя и пред Яне се изправи Кара Мустафа. Яне не очакваше мъжът зад него да е най-големият му враг. Това му подейства като шамар. Едва се задържа на краката си. Чак сега Яне разбра защо Димо се беше държал така и беше толкова притеснен.
Кара Мустафа застана пред него. Яне гледаше красивото острие на ятагана му. Мечът, направен от първия ятаган на Кара Мустафа, висеше на кръста му. Яне гледаше мъжа, най-после се беше изправил очи в очи с врага си. Толкова време го беше дебнал. Сега двамата бяха един срещу друг, но Яне щеше да загуби, това обаче вече не го интересуваше. Беше разбрал, че ще загуби тази битка, но това не го притесняваше. Беше му странно, че в този момент не се чувства змей.
- Не разбра! Нищо не разбра! - продължаваше да говори Димо. - Но аз искам да ти разкажа! - Димо говореше и се движеше зад гърба му. Той хвана Яне и го обърна към себе си. Яне не се съпротивляваше. В мрака се чу глухо изръмжаване. Това беше Буря. Тя горката беше толкова стара и уморена, че вече даже нямаше сили да стане.
- Ти?! Ти?! Ти си по-лош от демон! Ти си куче! Заслужаваш да умреш! - гласът на Димо трепереше, личеше си, че той се вълнува и едва се сдържа да не го удари. Яне все още не разбираше реакцията на Димо.
- Ти смяташ, че се казвам Димо Пандурски, нали! Димо Пандурски? Заради теб смених името си! Години наред те дебнах! Цял живот мечтах за това и ето, че този момент дойде! Отраснах с мисълта да те убия, това нещо ме крепеше досега в живота ми! Чак сега се чувствам отмъстен! След малко ще те убия, но искам преди това да ти разкажа всичко, за да знаеш! Смъртта сега ще бъде награда за теб, трябва да умреш, но след като разбереш кой съм аз! Знаеш ли кой съм аз? Кажи ми!?
Яне все още не можеше да разбере защо Димо реагираше така, затова не предприемаше нищо.
- Димо Пандурски, дори името си смених, за да се докопам до теб.
- Кой си ти? - попита Яие.
- Виждаш ли това, то си е мое! Отново е у мен. Аз съм Димо, но не Пандурски, наистина баща ми някога е бил пандур и башпандур, него
Токораз Memo
392
Ятаган и Меч
вото име беше Никодим. Аз съм Димо Никодимов. Още си спомням онзи ден, когато уби баща ми. Аз стоях на чардака и те гледах. Видях как го прободе с кама в сърцето, Уби го без да трепнеш, мина покрай мен и ме блъсна. Години след това не говорих и се напикавах. Ти не уби само баща ми, ти уби голяма част от мен! Заслужаваш да умреш!
Яне напрегна мисълта си. Той си спомни как бяха потекли сълзи в очите на Димо, когато беше приет за каук и Яне му беше дал пищова. Ето защо беше плакал тогава Димо. Той беше смятал, че си е върнал оръжието, което по право му принадлежи. Напрегна още малко паметта си. Спомни си онзи ден, наистина, Никодим беше нарекъл сина си Димо. Значи това беше Димо Никодимов! Малката змия беше пораснала. Крушата не беше паднала по-далеч от дървото.
- Баща ги беше изедник, змия си и ти! Можеш да ме убиеш, но не и да ме съдиш!
Димо се разтрепери.
- Дебна те от толкова много време, аз те предавах през цялото време. Аз се свързах с Кара Мустафа и му предложих да вляза в съдружие с него. Ние вече вдигнахме съкровището от Велковата дупка. Вече всички знаят пещерата, аз им я показах, там повече няма да има хайдушка поляна. Не само, че ще те убия, но ще те стъпча в калта, ще унищожа всяко нещо, до което си се докоснал!
Чак сега на Яне всичко му се изясни. Наистина, кауците през цялото време бяха твърдели, че някой ги предава. Едва сега Яне обърна внимание на това.
- Ти ли беше причината за загубата при Момин камък?
- Аз! - гордо отвърна Димо. - Аз бях виновен и за Глухите камъни, и за Крива чука! Аз, аз те предавах!
Кръвта на Яне кипна. Той вече искаше да не е сред живите, така или иначе щеше да умре. Яне посегна към дръжката на меча. Димо беше готов за това, че войводата може да го нападне и се отдръпна назад. Войводата вече беше забравил за Кара Мустафа. Вратата се беше отворила и в стаята нахлу светлина. Така Яне видя Буря, която се беше изправила.
- Буря, дръж! - извика Яне.
От одеве огромната кучка сигурно беше осъзнала какво става. Тя се беше изправила и скочи към Димо. Той усети това и инстинктивно се обърна към нея, като я прободе в тялото. Това време беше достатъчно за Яне, той скочи и мушна Димо право в сърцето. Мечът влезе толкова дълбоко, че прониза тялото на сина на Никодим и се показа откъм гърба му. Яне беше изпитал такава злоба заради предателството, че не прецени, че това може да струва живота му. Той натисна докрай, защото очакваше във всеки момент ятагана на Кара Мустафа да отсече главата
IVтом “Войвода”
393
III глава “Шейтанкьой”
му. Това обаче не стана. Този, който беше отворил вратата, не беше турчин. Това беше Кара Тозю, а пред него тичаше Вихрушка. Това вече не беше онова игриво кученце, а огромна кучка, не по-малка от майка си. Ето защо Кара Мустафа не успя да посече Яне. Яне се обърна и видя как Кара Мустафа с един ритник разби прозореца. Наоколо се разхвърчаха стъкла и трески. На мястото на прозорчето зейна дупка. Кара Мустафа, чевръст като леопард, се промъкна през дупката и изчезна. Той беше скочил от втория кат на къщата. Яне посегна да извади пищова от силяха си и пристъпи към джама, но турчинът беше свърнал в тесния сокак и войводата не можа да гръмне ни веднъж по него.
- Войводо! Войводо! Какво става, войводо?
- Предателство, Кара Тозьо! Предателство!
- Какво става? - Кара Тозю гледаше към прободеното мъртво тяло на Димо Никодимов. - Кой го уби? Кара Мустафа ли?
- Не, аз го убих.
- Защо, войводо?
- Това е Димо Никодимов.
- Кой?
- Оказа се, че това е синът на чорбаджи Никодим.
- Оня изедник?
- Да, той ни е предавал през цялото време. Той е виновен за смъртта на кауците при Момин камък, при Глухите камъни и при Крива чука.
- Той ли, мамицата му! - Кара Тозю извади своя меч и прободе мъртвото вече тяло на Димо. - Толкова го обичах!
- Знам! - каза Яне.
- Искаше да отвлече Божура и да се жени за нея! Виж къде е тя!
- Той да се ожени за Божура?! - Кара Тозю се изхили. - Че тя е по-зла и от кучка!
Той отиде в другата стая. Яне се наведе и хвана с ръце главата на Буря. Кучката умираше, кръвта й изтичаше. Яне седна на земята, не се притесняваше, че някой може да го види така. Буря беше част от него, толкова пъти тя го беше спасявала и помогнала и сега за последен път. Яне гледаше умиращото куче и се разплака. Сети се за малкото зверче в мечата бърлога, за Момчил, после тя бе убила брата на Али Бабаджан, беше го топлила, пазила от вълци, беше го последвала чак в Диарбекир и Истанбул. Със смъртта на Буря умираше и една част от него.
Яне се сети, че само преди два дни беше спасен от Ураган, а сега същото беше направила и Буря.
Скоро в стаята влезе Божура. Кара Тозю я беше развързал. Кара Мустафа и Димо я бяха издебнали и я бяха вързали.
- Тя почти се беше отвързала! - каза Кара Тозю и се усмихна. - Тя е внуч
Токораз Memo
394
Ятаган и Меч
ка на Вълчан войвода, баща й беше Георги, а вуйчо й - Велко, от сой е!
- Какво става с Буря? - попита момичето.
Яне се обърна към нея и в този момент усети как Буря притрепери и се изпъна. Тя беше мъртва. Вихрушка като че ли усети това и скочи към майка си. Божура се спусна към мъртвата Буря.
- Добре че беше Вихрушка да ме спаси - каза Кара Тозю.
- Какво стана с твоите хора? - попита Яне.
- Всички са мъртви!
Яне се натъжи.
Погребаха Буря. Яне й отдаде почести като на човек. Божура плака много като разбра, че и Ураган е мъртъв.
Яне знаеше, че трябва да се махнат веднага от тук. Не можеха да отидат и във Велковата дупка, Яне взе всички ценности със себе си. Това бяха ерусалимът, иконата с китабите, четирите китаба, които беше написал, документа, че е хаджия, хаджийската риза. След това извади пищова от силяха на Димо. Той не заслужаваше да носи този пищов. Яне събра всичко и го натовари на гърба на Звездица. През това време Божура също стягаше своя багаж. Яне видя, че от един пирон тя откачи връзка с ключове. През цялото време той беше гледал тези ключове, но не беше попитал откъде са. Мислеше, че са останали от предишните собственици на къщата. Два от ключовете бяха по-големи и еднакви и се открояваха от останалите.
- Какви са тези ключове? - попита Яне.
- Тази връзка с ключове ни я завеща баба Василка. Тя каза да ги носим винаги с нас и да не ги губим.
- Откъде са?
- Не знам. Само това ни каза, да ги носим с нас и да не ги губим. Каза, че някой ден щели да ни послужат.
Яне си помисли, че сигурно това са ключове от къщите близнаци. Спомни си как беше изгорил къщите, затова едва ли скоро щяха да потрябват. Скоро обаче се сети, че тези ключове сигурно ще отключват всички останали кесиджийски къщи. Как не се беше сетил досега? Може би през цялото време при него са били ключовете на кесиджийската къща в Истанбул. Докато си мислеше това, Яне яхна Звездица, а Божура се качи на коня на Кара Мустафа и двамата тръгнаха. Трябваше да бягат колкото се може по-бързо и по-надалеч. Кара Тозю взе със себе си Вихрушка. Тя и без това беше повече негова, отколкото на Яне. Двамата мъже се прегърнаха.
- Отиди при Сотир в Бачкьой и му помогни, Кара Тозьо! - каза Яне. - Ако има нещо, аз ще те потърся.
IVтом “Войвода”
395
III глава “Шейтанкьой”
- Какво ще правим, войводо?
- Димо и Кара Мустафа са откраднали цялото съкровище от Велковата дупка, пак сме само ние двамата и сме бедни. Вече четвърти кауци губим. Нямам вече сили да готвя нови кауци, Кара Тозьо. Ще се опитам по друг начин.
- Какъв начин, войводо?
Яне не можеше да му каже. На него също не му беше много ясно, но някаква тънка мисъл се процеждаше през главата му. Той мислеше да отиде в Истанбул и този път като кесиджия да се опита да си върне Ирис. Така поне нямаше да носи отговорност за други хора, а на Божура много щеше да й хареса в Истанбул, защото отново щеше да види своята приятелка Шакюре. Яне вече го беше решил. С Кара Тозю се разделиха като че никога повече нямаше да се видят. Бързаха. Яне знаеше, че Кара Мустафа скоро ще се върне и ще мъсти най-малкото за унижението. Той беше оставил двама-трима души на пост около къщата им, но Кара Тозю, като се връщал, ги беше бастисал.
- Аз отначало ще поема малко в балкана, да се скрия, пък чак тогава ще отида при Сотир. Бачкьой е много близо до Станимака и се притеснявам да не ме разкрият скоро там.
Така се разделиха. Яне и Божура вървяха направо през планината към Едирне и Истанбул. Конете им бяха много добри и напредваха е лекота. Яне й каза накъде са се запътили и това като че ли я събуди за живот. Тя мечтаеше по-скоро да се видят е Шакюре, а в нея имаше и още надежда, че Яне ще направи всичко възможно да освободи Ирис. Яне напускаше планината и му се струваше, че това е за последен път. Той знаеше, че повече никога няма да води кауците и няма да бъде хайдутин и войвода. Планината също се прощаваше е него. Ако искаше, можеше да види много поличби, но той не искаше да вижда и да забелязва нищо. Искаше да се махне и да продължи живота си, ако може. Звездица го носеше плавно като кораб, а Яне се опитваше да не мисли за нищо. Той не искаше да избяга само от планината, а и от мислите в главата си, искаше да избяга от себе си. Кожата му беше станала тясна за него, но не защото искаше да научи нови неща, а защото не се харесваше, не харесваше и живота си.
Токораз Memo
396
Ятаган и Меч
СТАМБУЛ
Не знаеше за кой път вече идваше до Истанбул. Всеки път, когато влизаше в града, Яне имаше различна нагласа и може би затова всеки път градът му се струваше различен. Този път беше най-отчайващият му и може би затова Градът на императорите и султаните му се стори толкова олющен, задъхан, стар, уморен, като че ли изтрит от употреба, остарял от това да приема душите на милионите несретници. Яне разбра, че градът му изглежда така заради неговото лично настроение, за-щото след малко погледна на него по нов начин. Всички хора бяха обхванати от приповдигнато и празнично настроение.
Докато вървеше из града и го “поемаше” с порите си, Яне се замисли. Цял живот беше прекарал между два града и така като че ли беше живял два различни живота, беше открил две свои същности. Тези два града бяха Истанбул и Станимака. Дали някой ден отново щеше да се върне там? Щеше ли някой ден отново да бъде българин? Всъщност той винаги щеше да си остане българин, но не свободен и в планината. Това за него беше истински българин, да хайдутстваш свободен из ридовете на Родопа или да се бориш из поляните на равнината. Това беше истинският Яне Боляров. Дали някой ден щеше да се върне там и отново да бъде себе си? Сега му се струваше, че това повече нямаше да се случи.
Тъй като нямаше къде да отиде, Яне се отправи към уличката, която най-добре познаваше - тази на Адюлазиз Левни ефенди. Миниатюристът ги посрещна със сдържана радост. Яне скоро разбра защо. Българинът се надяваше да получат покана от любезния домакин да пренощува в къщата му, но такава не получиха. Бяха поканени на вечеря. Хайрие беше остаряла. Шакюре се беше омъжила и имаше две деца. По-малкото беше на три-четири години. Баща нямаха и бяха дошли да живеят в къщата на дядо си. Яне скоро научи историята на Шакюре. Тя се беше омъжила за някакъв войник, който отишъл на война в Персия, но не се завърнал. Чак след като заминал щерката на миниатюриста разбрала, че е бременна за втори път. След сватбата тя била заминала да живее в къщата на мъжа си, но там е тях живеели баща му и брат му. След като се минали две-три години и се разбрало, че мъжът й може да не се върне, Шакюре се прибрала в къщата на баща си. Така сега тя и децата й живееха при Левни ефенди, което било негова мечта. Яне виждаше обичта, с която миниатюристът гледаше припкащите наоколо момченца.
Нощта напредваше, а Яне не получаваше покана от миниатюриста да останат да иренощуват. Най-накрая той беше принуден да попита:
- Адюлазиз Левни ефенди, може ли тази вечер да останем да прено-
IV том “Войвода
397
IVглава “Стамбул”
щуваме при вас?
Домакинът мълчеше. Яне разбра, че не беше имало смисъл от въпроса. През цялото време Левни ефенди е знаел, че за това са дошли, но ненапразно беше мълчал. Яне съжали. Ако можеше да си вземе думите назад, нямаше да попита, явно Адюлазиз Левни ефенди не искаше те да останат. Може би цялото посрещане беше едно лицемерие. Яне се огорчи. Отговорът на Адюлазиз Левни ефенди вече не го интересуваше, всичко беше ясно.
От одеве Шакюре и Божура си говореха и се смееха. Те не се бяха виждали от много години и вече бяха зрели жени. Яне не беше сигурен, но може би и двете наближаваха тридесетте. Той с интерес наблюдаваше как Божура ще реагира на децата. Искаше да разбере как една самовила ще се отнесе към малките палавници. Отначало не се случи нищо, тя като че ли не ги забеляза. По-късно Яне се сети какво се пееше в песента за самовилите:
Нали знаеше, Стоене,
Самовила къща не върти,
Самовила деца не храни,
Дири ме, Стоене, там горе,
На връх на Рила планина,
На самовилските игрища,
Край самовилско езеро…
Божура реагираше като типична самовила, отначало се отдръпваше от децата, а по-късно се правеше, че не ги забелязва.
След като Яне попита домакина, момичетата спряха да говорят и Шакюре се заслуша в това, какво ще отговори баща й. Това, че той мълчеше, явно не й хареса.
- Не искам да оставате, Янис ефенди! Не искам! Сега ще дойдете вие, после ще дойде Арист! Хората от улицата не ви харесват! Не вас, нито Божура, по-скоро Арист!
Яне стоеше и мълчеше.
- Вече имам внуци, Арист е страшен мъж, зъл и лют, не искам да живее под един покрив с нас!
- Тате, какво говориш? - по всичко си личеше, че Шакюре е учудена.
- Освен това смятам да поканя един приятел да живее при мен - личеше си, че Адюлазиз Левни ефенди не говори на Яне, а се оправдава пред дъщеря си. Яне се чувстваше неловко. Беше му неприятно Шакюре да го защитава. При такива условия той не би останал в къщата. Гордостта му беше наранена. Колкото повече Шакюре и Адюлазиз Лев-
Токораз Memo
398
Ятаган и Меч
ни говореха, толкова по-неудобно му ставаше.
- Кой е този приятел? - попита Шакюре.
- Наскоро се сприятелих е един голям художник. Той вече няколко пъти идва в Истанбул и си отива, но сега е решил да остане завинаги.
- Кой е той, татко?
- Казва се Жан-Батист ван Мур, отскоро е в Истанбул, идва от Фландрия, рисува много различно, със странен, непознат за мен колорит. Той е гост на султана от няколко месеца. Топкапъ сарай обаче го уморява. Той иска спокойствие, за да може да рисува. За да живее обаче в Истанбул, му трябва къща и хора, които да се грижат за нея. Докато приятелят ми направи това, сме се разбрали да дойде да живее при мен. Тук ще живее в горната стая, а вечерите двамата ще говорим за рисуване - докато говореше, Адюлазиз като че ли предвкусваше от това, което изричаше. Личеше си, че пред очите му картината вече съществува и това, което виждаше, му харесва. Яне слушаше и разбра, че вече беше станал ненужен на стария миниатюрист. Той беше довел при него Инокентий и султанският миниатюрист беше извлякъл от него всичко, което беше сметнал за ценно. Старецът говореше е онзи блясък в очите, на който са способни само хора, имащи мисия и обсебени от нея. Те минават през животите на другите хора и имат сила да станат и да си тръгнат, когато усетят, че мисията им ги води напред. Такива хора имат призвание и спират да ценят хората, а висшата сила на личното им предопределение ги води. Яне познаваше този блясък, защото в същия огън беше горял и той преди години. Сега обаче вече беше надживял гордостта. Беше се научил, че човек не бива да допуска чувството за мисия да го обсебва, защото тя го прави груб и отнема възможността му да цени мига и малките неща, както и да уважава околните хора. И един ден, когато изпълни мисията си, ще разбере, че е най-самотният човек на света. Ако пък не я изпълни, ще се окаже, че всичко това и цялата тази грубост са били напразни. Такива хора имат нужда винаги да си поставят някакви цели, пък били те и мними. Яне мислеше за всичко това, а миниатюриегьт и Шакюре продължаваха да говорят. От думите на стария мъж Яне разбра още, че този ван Мур* бил последовател на Рубенс.
* Благодарение на Жан-Батист ван Мур в момента е запазен единственият портрет на Патрона Халил, който се намира в Амстердам. Ван Мур е пътувал много пъти между Европа и Турция. Той е един от виновниците за проникване на европейската култура в Османската империя, както и обратно. До края на живота си ван Мур останал в Турция и оставил след себе си повече от 130 произведения на различна тематика. Той бил единственият художник, на когото било разрешено да рисува османските принцове, но известни са и неговите картини с изображения на дипломатически приеми. Ван Мур пристигнал в Турция заедно с френския посланик Фериол. Смята се, че тялото на Жан-Батист ван Мур е погребано до барон дьо Саланяк в гробницата на йезуитската църква “Св. Луи” в Галата.
IVтом “Войвода”
399
IV глава “Стамбул “
- Когато през 1724 година нарисувах голямото “Сур наме”, което ми беше поръчано от султана, мислех, че съм свършил живота си като миниатюрист. Сега обаче пред мен се откриват нови възможности. Благодарен съм ви, Янис ефенди, че ме запознахте с вашия приятел Инокентий! Той също много ми помогна.
Яне вече беше разбрал, че е нежелан и нямаше да остане. Лошото беше, че нямаше къде да отиде. Той помоли Адюлазиз да му разреши да остави двата коня в обора му. Старецът се съгласи.
- Може ли да ползвам вашата къща, ако се наложи да се срещна с някого от моите стари познати? - попита Яне.
От одеве си личеше, че Шакюре въобще не е доволна от това, което чуваше. Тя явно искаше Божура да остане в къщата и двете да си другаруват.
Яне стана и тръгна да си ходи, с нежелание Божура го последва. Шакюре дръпна Адюлазиз и двамата започнаха да си говорят. Хайрие излезе с тях. Яне дори не почака, той хвана ръката на Божура и така двамата излязоха на улицата. Българинът се чувстваше прогонен. В себе си нямаше скъпоценности и пари. Трябваше да измисли начин да преживеят. Тази вечер двамата прекараха на улицата. Яне през цялото време стискаше торбата, в която се намираха всичките му “съкровища”. Като настъпи сутринта той и Божура се отправиха към Юскюдар. Яне помнеше, че част от парите на Мирза бяха и негови. Бараката сигурно още съществуваше и пехливаните се бореха в нея. Когато се изправиха пред сградата, видяха, че тя беше порутена и занемарена. Влязоха вътре. Отдавна тук не беше стъпвал човешки крак. Какво беше станало с Мирза? Яне пообиколи и разпита. До края на деня разбра, че отдавна вече не се провеждали борби в Истанбул. Времената се бяха променили, Мирза беше зарязал всичко и дори не беше в Истанбул. Яне не разбра накъде беше заминал беят, сигурно беше намерил подкрепа под крилото на анадолския дерибей.
Така Яне и Божура останаха на улицата без никакъв подслон и подкрепа. Понякога, когато отидеше да се погрижи за Звездица и за коня, който преди беше принадлежал на Кара Мустафа, Шакюре и Хайрие се смиляваха да му подадат нещо за ядене и така той с огорчение вземаше храната, за да я занесе на Божура. В очите му напираха сълзи, защото той, славният войвода на кауците, змеят, сега живееше като просяк. Божура беше разцъфтяла, а красотата й привличаше погледите на мъжете. На няколко пъти Яне едва я опазваше от разни натрапници, които се опитваха да й посегнат. Все по-често я заглеждаха, както просяци и пияни моряци, които протягаха към нея мръсните си ръце, така и богати чуж
Токораз. Memo
400
Ятаган и Меч
денци и турски бейове. Яне я пазеше както от едните, така и от другите.
Българинът се чувстваше неудобно от Адюлазиз Левни ефенди и затова го отбягваше. Гледаше, когато влиза в двора на къщата, да не среща никого. Една нощ забеляза, че прозорецът в стаята, където отсядаше някога, свети. Явно този ван Мур вече се беше настанил и живееше в къщата на турския миниатюрист.
Една вечер, след като се беше погрижил за двата ценни коня, Яне влезе в градината на Шакюре и вдиша от ароматния въздух. В този момент от другата страна на оградата чу двама мъже да си говорят. Оградата на това място се състоеше от няколко дебели дъсчени летви. Някога това сигурно е било малка вратичка в дебелата тухлена ограда. Сега тя беше закована. Яне се приближи до вратата и нагази в розите и тревата. Градината беше малка, но толкова добре поддържана. Шакюре явно обръщаше внимание на всяко цвете и тревичка. Тук като част от градината беше поставен объл камък. Яне седна и се заслуша в разговора на хората от другата страна на оградата. Те разговаряха съвсем спокойно и явно не подозираха, че някой можеше да ги подслушва.
- Казвам ти, Казим ефенди, мразя толкова много този Агоп! Откри работилница на същата чаршия, точно до моя дюкян! Мразя го! Всеки ден, за да ме обиди, ме поздравява и мазно ми се усмихва! Ах, как искам да го довърша! Ако имах смелост… Колко беше хубаво, когато само моят дюкян за шаяк се намираше на чаршията! Търгувах направо с Филибе! Сега този арменец вгорчи живота ми!
- Арменци, гърци, гяури, всички те “наводниха” Истанбул. Казвам ви, султанът трябва да ги прогони всичките. Те отнемат хляба на правоверните. Това на нищо не прилича, ние вече сме по-малко от тях - това каза този, който трябваше да се казва Казим.
Яне подслуша още малко от разговора. Отначало това му се стори най-обикновен мохабет, но Яне се чувстваше толкова беден и отчаян, че скоро се запита какво може да извлече от всичко това. После се сети. След малко, като преправи гласа си, той попита:
- Кой искате да умре? - гласът му беше задгробен. Двамата мъже, от другата страна на дъсчената преграда, явно се стреснаха. Някой друг беше чул това, което сигурно не бяха посмели да си помислят.
- Какво? Кой е? - изумиха се мъжете.
Яне вече беше разбрал как може да се възползва от ситуацията. Той реши да говори:
- Аз съм кесиджия. Ако наистина решите да се отървете от този Агоп, само ми кажете къде да го намеря и пригответе две кесии с жълтици, пък останалото оставете на мен.
IV том “Войвода”
401
IVглава “Стамбул”
- Какво? - мъжете от другата страна явно не можеха да повярват на ушите си.
Яне не рискуваше нищо, защото беше скрит от другата страна на дървената преграда.
- Ама как така? - изуми се човекът.
- Ти искаш ли да го убия или не? - ядоса се Яне.
- Искам! - отвърна човекът от другата страна.
- Тогава след два дни ми донеси две кесии със златни пари! Тогава ще говорим. Тук, пак по същото време - Яне каза това, защото помисли, че човекът може да се притеснява да урежда нещо такова пред друг човек.
Така след два дни Яне получи кесиите с парите. След още два дни той подхвърли една кармъзена торба, в която беше сложил главата на този Агоп. Яне изпита съжаление, че беше убил християнин заради мюсюлманин, но скоро след това разбра, че това нямаше никакво значение. Той трябваше да оцелее и беше готов на всичко. Когато хвърли торбата, човекът от другата страна се уплаши. Мъжът реши, че не е искал точно това, но вече нищо не можеше да се направи, затова той побърза да се отдалечи. После не разбра кой точно, същият този човек или Казим ефенди, бе разпространил вестта за кесиджията, но все повече хора идваха до дървената порта, оставяха пари и промушваха листа с името и задачата. Яне уж идваше да се грижи за конете, но всъщност вземаше поръчките.
Някакъв нов кесиджия се беше появил в Истанбул. Скоро се разчу за него. Все по-често властите започнаха да намират обезглавени трупове из града, а и из цялата държава на падишаха. Скоро той стана най-про- чутият кесиджия в Империята. Чуваше се, че убива хора от Мароко до Персия и Кавказ, до Арабия, Гърция и чак в Европа. Хората не знаеха името му и го наричаха с различни имена. Никой никога не го беше виждал. Преди много години из Империята и Истанбул се носеше славата на Вълчан Кесиджи. После Велко го беше наследил и всички знаеха неговото име. Хората спореха кой е бил по-добър кесиджия - Вълчан или Велко, но повечето твърдяха, че това е бил Велко Кесиджи. След Велко, Шейтан кесиджи стана най-известният, но не колкото Велко. Сегашният кесиджия използваше без свян имената на кесиджиите преди него. Най-често използваше имената на Велко и Вълчан, но не се свенеше да се нарече и Шейтан. Повечето хора не можеха да предположат, че новият кесиджия живее като най-обикновен просяк из улиците на Истанбул. Така той имаше достъп до всяко място в града. Яне се наричаше така, защото смяташе, че носи в себе си “сенките” на кесиджиите, чиито ученик беше. Така той искаше да изрази своето уважение и благодарност и да покаже, че те все още живеят чрез него.
Токораз Memo
402
Ятаган и Меч
Яне се отдаде на изучаване на “сянката” в себе си. Това беше пътят на истинския кесиджия. Това да си кесиджия не означаваше само да убиваш. Да си кесиджия означаваше да познаваш себе си и да си изучавал дълбините на душата си. Сега пред очите на Яне се появяваха онези разговори, които бяха водили с Велко преди толкова много години.
Тогава неговият учител, както седеше пред него, му беше казал:
- За да бъдеш кесиджия, не е достатъчно само да убиваш хора. Най-лесното нещо е да убиеш някого. Трудното е после да живееш със спомена за това убийство, как да живееш с гузната си съвест и да продължиш напред. Воините са убивали, но обикновено това са били други воини. Когато убиваш равностоен противник е едно, но да убиеш човек, който не е въоръжен и нищо не ти е направил, това е съвсем друга работа. Ние не само убиваме, ние трябва да управляваме душите на убитите от нас хора. Ние сме Пътят, по който те преминават и се свързват с Бог.
Всеки кесиджия трябва непрекъснато да изучава и най-съкровените дълбини на душата си. Оттам трябва да бъдат извлечени и показани на светло всички демони. Това е кесиджията - човек, който няма непознати части от себе си! Човек, който няма забранени територии в душата си, които да изучава! Всеки кесиджия трябва да разкъса душата си, да убие сам себе си и чак след това има право да убива други хора! Ако не направи това, той е обречен на вечни мъки!
Ако си представим човека като голям сарай, в този сарай има големи стаи, които пазим чисти и подредени и които са за посрещане на гости. Има стаи, в които живеем и спим, и други, в които пазим зимнината си. Има стаи, които са в подземието, друг и, които са на първия кат и такива - на втория кат. Всеки човек има стаи и чардаци - така говореше Велко, а Яне отначало слушаше без да разбира нищо, но по-късно учителят му успяваше да свърже всичко и така да го обясни, че на Яне да му стане ясно. - Всеки човек смята, че защото къщата е негова, защото той е къщата, я познава, но това съвсем не е така. Повечето хора през целия си живот живеят в една-две стаи и никога не отиват в другите или там държат своя боклук. Повечето хора ги е страх да влизат в подземията си и така там те държат своите демони. Човек не трябва да се спира пред нищо, никога не бива да бъде доволен. Никога не затваряй врата зад себе си! Дори да решиш, че си видял всичко в стаята, не спирай да я изучаваш! Това е тайната на кесиджиите! Те никога не решават, че са изучили себе си докрай, а изучават всяко кътче от душата си и се връщат да го изучават пак и пак! Пътят на кесиджията прилича на едно постоянно връщане към себе си и своите корени.
- Какви са тези корени, учителю? - беше попитал тогава Яне.
IVтом “Войвода”
403
IV глава “Стамбул”
- Всеки човек от момента, в който се появи на този свят, започва да се превръща в грешник. От този момент започват да се изграждат нашите слабости. Кесиджията надмогва именно тези слабости. Това са страхът от това да не си малък и слаб, да не останеш сам, да не изживееш живота си напразно. Това са най-големите страхове на всеки човек и ние се борим с тези страхове. Ако го правиш, ти си кесиджия. Всички тези неща са така наречената “сянка”, някои наричат това душа.
Чувал си, че повечето хора се опитват да спасят душата си. Ние правим същото. Щом човек се роди, душата му вече е грешна. В момента, в който започнеш да изучаваш и използваш душата си, тя се превръща в “сянка”. Не че душата на останалите е светла, а нашата е тъмна, съвсем не! Понеже останалите хора дори не се докосват до душата си, тя за тях е непозната и неутрална, затова я наричат душа и нищо не правят, за да я опознаят. Когато кесиджиите извадят своята душа на светло, когато започнат да навлизат в себе си, първото нещо, което разбират, е, че душата им е мрачна, че там се съхраняват собствените им страхове и същности, които са черни. Затова ние наричаме душата “сянка”. Когато съживиш душата, тя се превръща в “сянка”. Не са прави хората, които се страхуват от своята “сянка” и затова не смеят да докоснат душата си. Те виждат как, когато не я познават, тя е неутрална, а щом започнат да я опознават, става черна. Те си казват: “А, не! Като не се занимавах със себе си, ми беше по-добре!” и отново се отдават на вярата.
Разликата между нас и другите хора е в начина. Те смятат, че пътят на спасение на душата им е да живеят праведен живот и да спазват божиите закони. Ние знаем, че това няма да помогне. Никой жив човек не може да спазва божиите заповеди. Те са измислени, за да успокоят хората и да ги поставят в рамка. Тези заповеди въобще не са божии, а човешки и са създадени от едни хора, за да управляват по-лесно други хора. Истинският път - беше казал тогава Велко - е съвсем друг. Това е нашият път. Ние не се съобразяваме с религии и нямаме нужда от вяра. Ние не вярваме, защото изследваме и изучаваме. Да вярваш означава да приемаш и да живееш по някакви закони, без да ги разбираш. Вярата означава да приемаш без да подлагаш на съмнение, без дори да имаш нужда да си го обясниш. Ние надрастваме вярата и нямаме нужда от нея. Ние не просто сменяме една вяра с друга, а сме надраснали нуждата от вяра.
След като вече нямаме нужда от вяра, продължаваме да изучаваме всички неща, които в началото сме смятали за свои корени - всяко нещо, което сме правили, без въобще да се замисляме откъде го знаем и кога е станало част от нашите принципи. Воинът е човек, който подлага на съмнение принципите си. Той се опитва да осъзнае всяко нещо, което пра
Токораз Memo
404
Ятаган и Меч
ви, и да разбере защо го прави. Това е свободата на воина. За нас няма забранени теми и кътчета от душата ни. Това определя нашата смелост.
Тогава Яне беше слушал и му се струваше, че разбира. Сега смяташе, че тогава само се е докосвал до думите на учителя си. Днес, вече от разстоянието на годините, след като беше натрупал опит и знаеше, че е змей, той разбираше по съвсем друг начин думите на Велко. Кой знае дали един ден нямаше да му се струва, че в този момент нищо не е разбирал.
Сега Яне вече беше достатъчно зрял и непрекъснато се занимаваше със своята “сянка”. Да разглежда душата си като “сянка” беше ново и непривично за него, но то му помогна да разбере каква е разликата между обикновените хора и кесиджиите. Чак сега Яне разбра какво означава да си змей. Той беше роден змей, но “сянката” му помогна да разбере същността си на змей и да я развие. И докато обикновените хора цял живот се борят и не успяват да надмогнат малкото дете в себе си, той трябваше не само да израсне духовно, но и да порасне като змей.
Яне започна да общува с душите не само на живите, но и на мъртвите. Той призоваваше душите на отдавна починали кесиджии. Тогава разбра, че “сенките” па кесиджиите никога не умират. Те живееха чрез всеки следващ кесиджия. Яне се научи да призовава древни сили, създали света и Вселената. Започна да призовава “сянката” на змея и да я подслонява в себе си. Постепенно разбра, че за да си кесиджия, трябва да познаваш всичко, което се случва около теб. Трябва да се включиш в потока на живота. Казано беше: “За да отнемеш живот, трябва да можеш да дадеш такъв!” Яне отнемаше животи, но и даваше на живота. Той беше истински кесиджия и скоро разбра, че смъртта не е край, а е ципа, която отделя живота от вечността. Човек продължаваше да съществува и след смъртта си и само една невидима част от него изчезваше. Това не беше неговата душа, а това, което през цялото време, докато човек беше жив, смяташе, че е той. Това беше егото - чувството, че си жив, че си вечен, че трябва да те има. То пораждаше инстинкта за самосъхранение, то беше усещането, че си ти и че си жив. Скоро Яне разбра, че егото на всеки човек не е нещо реално, а е фикция, то не съществува, но е нещо толкова реално. Всички страхове на хората са породени от егото. Всички желания и опити да притежаваш идват от егого.
Яне се научи да премества “сянката” си извън себе си. Това беше разликата между душа и “сянка”. Те двете са едно, но обикновените хора наричаха душата си “неизказана” и не смееха да я пипнат, и да я разгледат като част от себе си. Вярата беше виновна за това. Кесиджиите изучаваха и се учеха да управляват душата си, така ге я превръщаха в “сянка”.
Отначало поръчките за Яне бяха толкова много, че той нямаше време за нищо друго, но постепенно започна да отказва някои от тях. Така
IVтом “Войвода”
405
IV глава “Стамбул
му оставаше време и отново започна да издирва Кара Мустафа. Сега това беше много по-сложно. Беят се пазеше много добре и не рискуваше. Той почти не излизаше от сарая си и затова вече не беше любимец на Великия везир Невшехирли Дамат Ибрахим паша. Злите езици говореха, че се страхувал за живота си. Никой не разбра дали това имаше нещо общо с появяването на новия кесиджия.
Яне често посещаваше кафенето на Хасан ага. Обичаше да ходи при турчина, не само за да пие от божествената му напитка, но и за да наблюдава мястото, където хората слагаха поръчките си. Така той се предпазваше да не бъде проследен. Сядаше в кафенето и наблюдаваше дома на Адюлазиз Левни ефенди. Чак по тъмно отиваше да вземе поръчките. Яне наблюдаваше и къщата на Селим ага, в която живееше Ибрахим Селяхаддин. Този Ибрахим беше заминал на война в Персия и оттогава не се беше върнал, но не беше мъжът на Шакюре. Яне често виждаше синът на Селим - Хъкъ. Той се беше източил и беше заприличал на млад мъж. Към есента на 1729 година Хасан ага се залежа и след месец умря.
Яне наблюдаваше къщата, която някога му беше принадлежала. Една вечер опита да отвори вратата на къщата с ключовете на Божура, но не успя. Беше сигурен, че двата еднакви ключа са за вратата на кесиджийската къща, но се оказа, че не е така. Или те не бяха за гази къща, или някой беше сменил ключалките. Опита и със своя ключ, но отново не успя. Значи някой беше сменил ключалките. Така достъпът му до подземието и къщата беше прекъснат. Съжали, че някога не беше минал по коридора от горния кат, за да види къде излизаше той. Така щеше да има още един вход към къщата, но тогава той не се беше възползвал.
С времето Яне се замогна. Поръчките ставаха все по-скъпи и той искаше все повече пари. Постепенно започна да мечтае. Дали като кесиджия не можеше да изпълни мисията, която беше наследил от Вълчан и Велко? Можеше ли така да събере повече пари, огколкото като каук с цяла чета другари до себе си? Велко го беше обучил да бъде кесиджия и това сигурно не беше случайно. Може би това беше друг начин, за да осъществи мисията на Вълчан, а Яне го превърна в първостепенен.
Нямаше вечер, в която Яне да не се облече като кесиджия и да обикаля из града. Хората се страхуваха, почти никой не излизаше из улиците, само тук-там срещаше някоя подгшйнала тайфа. Яне притесняваше гражданите и създаваше грижа на сеймените и тайната полиция.
Освен поръчките и Кара Мустафа, той не престана да се интересува и от Ирис. Отново започна да влиза в Топкапъ сарай, макар вече да беше много трудно. Отначало само оглеждаше харема. Башевнухът, който отговаряше за харема на султана, се казваше Исмаил. Той беше арап, каквито бяха всички евнуси. Яне го следеше и искаше да го срещне из
Токораз Memo
406
Ятаган и Меч
вън харема. Една вечер и това стана. Исмаил излезе от Топкапъ и тръгна из града. Яне го проследи. Башевнухът беше един от най-доверени- те хора на султана. Освен че отговаряше за харема му, той често даваше съвети на султана в политиката и при управлението на страната. При различните султани беше различно. Всеки султан в различна степан изпадаше под влияние на валиде ханъм (майката на султана), на Великия везир или на башевнуха. Ахмед III обичаше да се допитва най-много до Великия си везир, особено откакто това беше Невшехирли Дамат Ибрахим паша. Сега Яне следваше Исмаил. Той обикаляше из вечерните истанбулски улици, с него бяха и няколко от подчинените му евнуси. Войници не се виждаха наоколо. Яне го изпревари, облече черните дрехи и приготви двете си ками. Когато башевнухът се приближи до една тъмна тясна уличка, кесиджията изскочи от мрака и отвлече башевнуха пред очите на придружаващите го. Исмаил беше едър човек, но Яне опря една от камите си в ребрата му и с лекота го отмъкна в уличката. Останалите евнуси се втурнаха след началника си. Яне беше предвидил това. Когато и последният евнух влезе в тъмното, Яне се обърна към тях и като подпираше камата в ребрата на Исмаил, каза:
- Спрете! Аз съм кесиджия! Ако не спрете, ще убия Исмаил ага, а после и вас!
Евнусите, които не се отличаваха с особена смелост, се подчиниха на думите на мъжа облечен в черно. Те, макар да живееха изолирано, също бяха чували за това, че някакъв кесиджия отново върлува из града, а и из цялата Империя.
Яне придърпа Исмаил към себе си и прошепна в ухото му.
- Ще те питам нещо, ако не ми отговориш, ще те убия. Преди години Кара Мустафа доведе в харема на Ахмед III едно момиче. Тя беше с руса коса и имаше най-пъстрите очи на света, казваше се Ирис. Помниш ли я?
- Не! Не я помня! - проплака башевнухът.
- Спомни си!
- Не мога! Страх ме е!
- Спомни си! - още по-твърдо каза Яне с онзи, змейския глас. Този глас като че ли разтърси арапа.
- Сещам се! Сещам се! - зарадва се той. - Как я нарекохте?
- Ирис. Ирис се казваше.
- Ирис. Днес се нарича Чичек, което означава “цвете”.
- Чичек - Яне вече беше чувал това име, но къде. - Чичек.
- Как мога да се видя с Чичек? - попита Яне.
- Това е невъзможно! Тя е в най-добре охраняваното място на света. Няма как да я видите, нито да говорите с нея.
- Трябва!
IVтом “Войвода”
407
IVглава “Стамбул”
- Не може!
Яне пусна Исмаил, като го предупреди, че ако каже на някого какво са си говорили, ще го убие. После, за да изглежда всичко като обир, той взе кесията на башевнуха и така го принуди да се прибере. Останалите евнуси, тъй като не бяха чули нито думичка, също помислиха, че случката е била обир.
Яне беше разбрал името на Ирис, но не можеше да измисли по какъв начин да я отвлече. Не беше имал време да пита дали тя е прислужница, или жена на султана и дали има дете. Ако имаше дете, можеше ли някой ден да се окаже, че това ще е новият султан на Империята?
Когато дойде време за борбите в Едирне, Яне се записа и придружаван само от Божура, реши да участва. Когато обявиха, че ще се бори, всички хора зашумяха, явно все още го помнеха и помнеха жеста, който Кая беше направил към него, като го беше обявил за свой наследник. Яне си спомняше първия път, когато беше участвал в борбите тук. Това беше през далечната 1706 година. Тогава той беше още дете и стана почти случайно башпехливан. Сега поне смяташе така. Помнеше колко щастлив беше тогава. После, през 1719 година, Яне отново стана башпехливан за втори път. Тогава беше на 27 години, в разцвета на силите си. Сега беше 1730 година, Яне вече беше на 38 години и вече беше стар за пехливан. Отново чудото на ханджията на “Девечи хане” му помогна. Ханджията вече беше много стар и едва креташе, но все още не беше забравил как се прави “храната”. Преди борбите Яне се оглеждаше да види Хусам или Кая, но не видя нито единия, нито другия. Сирийският му приятел явно вече не идваше на борбите. Дали не му се беше случило нещо лошо?
Яне се бореше като за последно. Отново побеждаваше един след друг противниците си, но му беше доста тежко. Най-накрая се изправи пред Кючюк Кая, който в последно време беше ставал башпехливан, и победи и него. Така Яне стана башпехливан за трети път. Този път му беше най-тежко. След това отново се наложи да бяга. Взе решение повече да не се бори. Беше се доказал пред себе си и беше защитил честта на Болярови. Колкото пъти беше участвал в борбите, толкова пъти беше ставал башпехливан. Повече от това не можеше да иска.
През цялото лято Яне се опитваше да проникне в харема и все не успяваше. Из улиците на Истанбул се чувстваше напрежение. Вече не се чуваше еничарското гюлгюле*. Всичко станало ясно, когато на 28 сеп
*гюлгюле - церемония по връчване на еничарските заплати, провеждала се в Топкапъ сарай. Еничарите нарочно вдигали много шум, така че из цял Истанбул да се чуе за това. Това означавало, че еничарите са лоялни към султана и до следващото гюлгюле неговата власт не е застрашена. Смята се, че от думата гюлгюле произлиза думата гюрултия или довиждане (гюле-гюле).
Токораз Memo
408
Ятаган и Меч
тември еничарът албанец Патрона Халил вдигнал бунт. Той беше подпомогнат от еничарските орти, които се връщали от войната с Персия. Еничарите били недоволни и свалили от власт султана, управлявал 27 години Империята. Новият султан Махмуд I, който бил племенник на Ахмед III, не убил чичо си. Той го затворил в Стария дворец - Ески сарай. Старият султан отишъл там заедно с всичките си синове и харема си. Всичко, което Яне беше градил и подготвял толкова време, се разпадна. Сега той насочи усилията си към Ески сарай. Както и се очакваше, Старият дворец не беше така строго охраняван както Топкапъ.
През първата вечер Яне, предрешен с черната кесиджийска дреха, влезе в двореца. Беше му много лесно да влезе в Ески сарай, но не знаеше какво е устройството му. Така цяла вечер Яне изучава устройството на двореца. Разбра къде се намира новото място, в което се помещаваше харема на султан Ахмед III, но не влезе в него. На другата вечер вече не губеше време и влезе в султанския харем. На входа пазеха само двама пазачи и на Яне не му беше трудно да се промъкне между тях. Бавно започна да се движи между леглата на султанските ханъми. Даде си сметка, че само преди няколко месеца нямаше да може така спокойно да оглежда лежащите жени. Леглата бяха тесни и със сигурност неудобни. Яне минаваше и в тъмното се опитваше да разпознае Ирис. Беше готов да я отведе веднага със себе си. Жените наистина бяха много красиви. Някои от тях бяха възрастни, това бяха прислужници, които трябваше да надзирават и обучават младите ханъми. Яне оглеждаше жените и изведнъж щеше да възкликне. Лунната светлина, която проникваше през един от джамовете на Ески сарай, осветяваше лицето на една жена, която му беше позната. Яне се вгледа в това лице, не можеше да има грешка. Той си спомни далечната 1706 година, когато за пръв път беше станал башпехливанин. Тогава султанът го беше накарал да избере една от жените му, а може би тя не беше от неговите ханъми, а прислужница или танцьорка. Яне беше избрал нея - Емине. Сети се, че тя се беше оказала българка, казваше се Емилия. В следващите нощи няколко пъти беше избирал да бъде с нея. Двамата не правиха нищо, само си говореха. Въпреки това тя беше жената, до която най-много се беше доближавал. Досега той никога не беше спал с жена. Яне гледаше Емине. Протегна ръка и бавно я постави на устата й, но не й пречеше да диша. Внимателно гледаше лицето на спящата жена. Колко много беше остаряла тя. Всъщност Яне също беше остарял, но не го осъзнаваше. Не биваше да я стресне. Знаеше, че сега от това можеше да зависи животът му. Трябваше да бъде внимателен и ако се наложи, да запуши устата й. Яне усети как жената започна да се разсънва, отначало тя спеше, после се събуди и най-на
IV том “Войвода”
409
IV глава “Стамбул”
края бавно отвори очи. Сигурно и тя самата се чудеше каква е тази ръка, поставена на лицето й. Най-накрая жената явно осъзна ситуацията, в която се намираше. Яне виждаше ужаса изписан в очите й. Той се наведе над нея, доближи устните си до ухото й и зашепна:
- Емине ханъм, аз съм башпехливанинът Яне! Помниш ли ме? Познаваме се от Едирне, от 1706 година! Емине ханъм, спомни си! Аз съм българин, твоето българско име е Емилия! Събуди се! Няма да те нараня! Не искам да го правя! Искам само да те питам нещо.
Яне даде известно време на жената да проумее думите му. Скоро забеляза как очите й се проясниха. Тя явно беше започнала да разбира думите му. Чак сега Яне продължи да говори:
- Емине ханъм, сещаш ли се кой съм? Ако се сещаш, поклати глава! Спокойно! Не се притеснявай!
Жената поклати глава.
- Ако пусна устата ти, нали няма да викаш? Искам да те питам нещо, но ме изведи от тук! Разбра ли ме, ако си разбрала, поклати глава!
Жената отново поклати глава. Яне внимателно пусна устата на жената, беше готов веднага да я запуши, ако тя се развика. Всичко мина добре. Двамата излязоха от спалното помещение и отидоха в една голяма стая с много миндери. Стаята беше много богато украсена. Емине го отведе до най-крайния миндер, който беше прикрит зад няколко завеси. Тъй като помещението не беше осветено, Яне се чувстваше добре прикрит от тъмнината. През цялото време беше напрегнат, защото чувстваше, че Емине се страхува и кесиджията знаеше, че във всеки момент тя може да го предаде. Тя обаче не се възползва от възможностите, които имаше.
- Емине ханъм, сещаш ли се кой съм? - попита Яне, когато двамата седнаха.
- Не мога хубаво да се сетя - каза жената. - Много години минаха от тогава.
- Аз станах башпехливан.
- Сетих се! - каза жената. - Какво правиш тук? Защо си облачен така? Как успя да влезеш в сарая? - после жената замълча. - Да не би… Да не би ти да си новият кесиджия?
- По-добре да не ти казвам, защото после ще трябва да те убия! Не бива да казваш на никого за това, което се случи тази нощ!
- Добре! - жената се съгласи и Яне знаеше, че тя ще изпълни обещанието си.
- Търся една жена, която трябва да е тук.
- Къде тук?
- Тук, в харема на Ахмед III.
Токораз Memo
410
Ятаган и Меч
- Каква жена търсиш?
- Беше ми поверена да я пазя, но аз не я опазих. Един турчин я отвлече, Кара Мустафа се казваше. Та той я е дал на Ахмед III.
- Аз знам всички жени на султана, коя е тя?
- Казваше се Ирис.
- Жена ли ти беше?
- Не, по-скоро дъщеря.
- Ирис? Знаеш ли мюсюлманското й име?
- Да! Чичек.
- Чичек?! - жената беше изумена. - Това е най-добрата ми приятелка! Ти откъде я познаваш?
- Нали ти казах - сърцето на Яне пърхаше. Беше открил Чичек. След толкова години отново имаше възможност да си я върне. Беше толкова близо до нея.
Жената го гледаше мнително.
- Няма как Чичек да ти е дъщеря, тя не е много по-малка от теб.
- Не ми е дъщеря. Баща й ми заръча да се грижа за нея, но аз не успях. Това сега няма значение. Отиди и я повикай, дошъл съм да я отведа още тази нощ, сега веднага!
- Не може. Чичек не е тук. Една част от жените на султана останаха в Топкапъ сарай. Тях ги поиска новият султан. Чичек беше една от тях.
Яне посърна. Значи отново беше сгрешил. Не се намираше толкова близо до Ирис, колкото беше помислил.
- Махмуд I я избра за жена ли?
- Не, Махмуд I избра за жена една персийка, която се казва Персика. Чичек беше тази, която беше определена да я подготви и да я обучи. Чичек ще остане в Топкапъ сарай, докато не подготви Персика. След това предполагам, че ще я доведат тук при нас.
Яне се обнадежди от последните думи на Емине.
- Колко време ще продължи това?
- Никой не може да каже.
- Значи да я търся там?
- Топкапъ сарай е най-добре пазеното място в света. Немислимо е даже да влезеш вътре, а камо ли да проникнеш в харема, така че се откажи!
- Но аз трябва за я открия!
- Невъзможно е да я откриеш и да проникнеш в Топкапъ, по-добре изчакай да я доведат тук!
- А може ли въобще да не дойде тук?
- Да, може!
Яне разбра, че трябва да влезе отново в Топкапъ. Не можеше да ча
IV том “Войвода”
411
IVглава “Стамбул”
ка, а и нямаше никакви гаранции, че Чичек ще бъде доведена тук. Беше добре, че поне научи нещо сигурно за нея. Наум той си повтори името на жената, за която Чичек отговаряла - Персика. Щеше да търси Персика, ако не откриеше Чичек. Башевнухът Исмаил щеше да му помогне.
По някое време се чу шум. Емине се сви.
- Внимавай, не бива никой да ни види! Имаме нов башевнух, откакто сме тук, в Ески сарай!
Яне и без това беше невидим.
- Новият ни башевнух е любовник на Ахмед III от много години. Той също се казва Ахмед. Разказва се, че някога е бил еничар, но по-късно го избрали за ичоглан. Може би след това са го скопили. Той е много лош и не е като останалите евнуси. Постоянно ни дебне и ни наказва, много е жесток. Той мрази жените.
Яне не искаше да чува всичко това.
- Искам да те попитам нещо - каза той, когато Емине се успокои.
- Питай!
- Ти знаеш всичко, което се е случило в харема през всичките тези години.
- Да! - с гордост в гласа го прекъсна жената. - Всичко знам.
Яне чувстваше нетърпението в гласа й. Жената явно се притесняваше да не открият липсата й.
- Искам да те питам за Чичек - каза Яне. - Искам да те питам тя беше ли жена на султана?
Жената веднага разбра какво пита Яне. Отначало тя тихо се изсмя.
- Влюбен ли си в нея?
Яне мълчеше. Не искаше да отговаря на тази жена.
- Влюбен си! Личи си! - каза жената, а после с гневен глас продължи: - И какво, ако е била жена на султана, вече ще е измърсена. Сигурно няма да искаш да я погледнеш и няма да я отведеш със себе си. Такива сте всички вие. Ти си същият като мъжете, които познавах от дете. Гордостта ви е толкова голяма, че сте готови да ни пожертвате, за да я запазите. Какво ще правиш, ако се окаже, че Чичек има дете от султана? Какво ще правиш?
Жената беше разгневена и се държеше предизвикателно. Яне се чудеше какво да направи. С какво беше предизвикал тази реакция. След малко се сети, че може би беше засегнал Емине с въпросите си. Той не питаше за това. Каквото и да й се беше случило, щеше да спаси Ирис, но все пак искаше да знае истината. Обвиненията на Емине бяха несправедливи, но сега нямаше време да се защитава.
- Не, досега Чичек никога не беше избирана от Ахмед III.
Токораз Memo
412
Ятаган и Меч
- Но тя е в харема от толкова години?
- Такава е участта на повечето жени на султана. Нашият повелител имаше над 130 жени, както се сещаш повечето от тях той дори не познаваше. И така е по-добре. Участта на тази, която султанът пожелаеше и родеше дете от него, беше незавидна. Тя веднага ставаше обект на омраза на останалите жени и особено на първата жена на султана. Така стана и с мен. Те убиха детето ми! Премахнаха го, за да не е пречка. По-добре султанът никога да не ме беше погледнал и така да си бях останала за цял живот. За да я предпазя, аз направих така, че султанът никога да не избере Чичек. Тук в харема или трябва да победиш всички останали, или да не се захващаш. Ако зад гърба ти не стоят много евнуси, валиде ханъм и башевнухът, по-добре да не си забелязан.
Яне слушаше думите на Емине и много се зарадва. Ирис беше имала страхотен късмет и все още беше непорочна. Все още имаше шанс да я измъкне чиста. Идваше му да прегърне Емине. Беше му тъжно за нея, но в същото време искаше да й благодари. Вместо това каза:
- Аз трябва да тръгвам.
- Аз също - отвърна Емине.
Яне напусна Ески сарай така незабележимо, както беше влязъл. През следващите нощи той се опита да проникне в Топкапъ сарай. Бързаше.
‘ Беше го страх новият султан да не избере Чичек за своя жена. Можеше ли толкова време тя да се беше запазила чиста, а сега Яне да я изпусне? Нямаше да си го прости, ако станеше така. Грижеше се добре за конете, защото трябваше да е готов във всеки момент да напусне Истанбул.
Въпреки това една нощ се промъкна в сарая на Кара Мустафа. Беят беше в немилост, нещо го плашеше и той не излизаше никъде. Беше си взел храна. Предупреди Божура да го чака. Беше наел стая в един кервансарай, в близост до уличката на Адюлазиз Левни ефенди. Яне се промъкваше из коридорите на сарая. Всичко беше толкова студено и не-уютно. Какво беше станало с Кара Мустафа? Мъжът беше остарял. Нещо се беше побъркал и се беше отдръпнал от света. Каква драстична промяна беше настъпила с бея. Сега, като вървеше из празните коридори, Яне осъзна, че Кара Мустафа вече не представлява опасност за него. Той обаче беше тук не за да въздаде справедливост, той беше ангелът на отмъщението. Беше решил да убие Кара Мустафа, ако ще той да е станал най-милият човек на света. Щеше да го убие не заради това, което представляваше сега, а заради това, което беше вършил през целия си живот. Яне помнеше Кара Мустафа в силата му. Помнеше надменността и злобата на турчина, как беше ограбил децата, как цял живот го беше преследвал и се беше опитвал да го убие. Може би заради това
IVтом “Войвода”
413
IVглава “Стамбул”
Яне вече не беше войвода и каук. Кара Мустафа беше виновен и заслужаваше да умре.
Яне не знаеше как да се докопа до него. Промъкваше се като сянка из коридорите на сарая. Стигна до мястото, където хората в сарая ходеха по нужда. Сети се какво да прави. Знаеше, че това е мястото, което всеки в сарая посещаваше сам. Помещението беше малко, но много красиво, цялото облепено с мозайка.
На другата вечер Яне се върна отново, но този път със себе си носеше дълго копие, с дебела дървена дръжка. Нарочно избра много дълго копие, защото не знаеше колко дълбока е ямата на нужника. Яне се провря през дупката. По-унизително нещо никога не беше вършил. Скочи и се оказа в отвратителното нещо. Миришеше ужасно. Дрехите му подгизнаха. Щеше да се задуши. Едва издържаше. Така зачака. Без да иска повърна. След това повърна още няколко пъти. Само като се сетеше къде се намира и му се повдигаше. Скоро разбра, че ако запуши носа си, му е по-леко. Миговете се проточиха като часове. Не знаеше колко време ще издържи така. Скоро някой влезе в нужника. Сърцето му трепна. Дали не беше Кара Мустафа? Можеше ли толкова бързо да проработи късметът му? Оказа се жена. Тя свърши работа си направо върху него. Беше толкова отвратително. Яне затвори очи и изтърпя всичко. Чак сега разбра какво е да си кесиджия. “Търпение! Търпение!” - все това си повтаряше. Това беше най-важното за кесиджииге. Той беше станал истински кесиджия. Продължи да чака. Не знаеше отколко време се намираше вътре. Когато му станеше тежко, се опитваше да мисли за хубави неща. Освен копието със себе си беше взел меча, двете ками и ор-тома. Когато влезеше някой, опитваше се през дупката да види кой е и ако е Кара Мустафа, да го прободе. Щеше да свари бея неподготвен и незащитен. Щеше да го прободе в най-мекото място. Не само щеше да го убие, а щеше и да го унизи.
Стана му студено. Постоянно му призляваше. Трепереше целият. Притесни се да не загуби съзнание и да се удави тук. Втрисаше го. Не знаеше какво да прави. Скоро разбра, че ако остане още няколко часа, няма да може да излезе, нито да прободе смъртоносно Кара Мустафа през задника. Беше гладен и жаден, но стомахът му се беше свил на топка и беше немислимо да сложи в устата си каквото и да е.
Всичко се превърна в един безкраен кошмар. Забеляза, че понякога хората се редуваха един след друг, а понякога дълго време никой не влизаше. Може би това бяха дните и нощите. Тресеше се от студ и изтощение. Яне чувстваше, че се разболява. Трябваше Кара Мустафа да влезе по-бързо. Дали не беше объркал нещо? Можеше ли да се окаже, че има
Токораз Memo
414
Ятаган и Меч
още един нужник в сарая, в който ходи само Кара Мустафа? Както си стоеше долу, Яне научи голяма част от тайните на хората. Някои влизаха само за да починат. Някои повръщаха, други… Треската и кошмарът се сляха в бълнуване. Спомняше си кацата в Диарбекир. Защо все на него се случваше това? Вече съжаляваше, че въобще се беше набутал тук. Дали въобще щеше да излезе от това място? Можеше ли да умре тук, в лайната и мръсотията на турците? Той беше змей! Такава ли щеше да бъде участта му?
Вече не знаеше какво прави и къде се намира, когато вратата отново се отвори. През дупката му се мярна лицето на Кара Мустафа. Сега му се стори толкова стар. Не беше сигурен, но май беше той. Трябваше да рискува. Стисна дървената дръжка на копието. Мъжът беше свалил гащите си и беше клекнал. Яне преодоля отвращението си. Стисна копието и с всичка сила нанесе удар нагоре. Скоро върху него рукна кръв. Като обезумял буташе нагоре. С последно усилие се измъкна от дупката на нужника. Дрехите му бяха пропити с мръсотия и зловоние и тежаха ужасно. Яне смъкна кесиджийската си дреха и я хвърли в дупката. Мъжът беше Кара Мустафа, грешка нямаше. Той беше мъртъв. Копието го беше проболо до гърдите и върхът му се беше показал между ребрата на турчина. Беше убил Кара Мустафа! Беше успял! Беше победил! Гледаше унизеното му тяло и не изпита никаква жал. Не изпита и удовлетворение от смъртта му. Сега трябваше да бяга. Мускулите и цялото му тяло бяха вдървени. Не знаеше дали навън е ден или нощ. Излезе от нужника на сарая и веднага попадна на някакви хора. После падаше, бягаше, улиците се въртяха пред очите му. Успя да се измъкне само благодарение на ортомата и меча си. Едва оцеля, добре че навън беше вечер.
В следващите дни само отварите на Божура и това, че по цял ден се киснеше в различни истанбулски хамами, го спаси. Беше стоял три денонощия долу, три денонощия в ада. Разболя се, но не това беше най-лошото. Най-лошото беше миризмата. Тя го преследваше навсякъде. Където и да отидеше, Яне я носеше със себе си. После, дори когато според Божура вече не миришеше, той продължаваше да чувства тази миризма. Това сигурно беше най-тежкото изпитание в живота му. Сети се за кацата в Диарбекир. Явно това беше някакво изпитание за него и част от съдбата му. Не можеше да яде. Само като посегнеше към храна се сещаше за това, което беше преживял, и стомахът му се преобръщаше.
Мина време преди да успее да сложи нещо в устата си, без след това веднага да го повърне. Едва когато възстанови напълно силите си Яне започна да излиза и да ходи до Топкапъ. Той влизаше в султанския сарай, отиваше до вратата на харема и дебнеше. Беше готов да рискува.
IVтом “Войвода”
415
IVглава “Стамбул”
Една вечер видя башевнуха Исмаил да излиза от вратата на харема. Яне рискуваше да бъде разкрит и заловен, но скочи върху гърба на тежкия арап и го повали на земята. Той явно беше много шокиран, защото не успя дори да извика. Когато опита да направи това, Яне вече го държеше за гърлото. Мъжът, макар и тежък, беше слаб. Яне се наведе към ухото му и с онзи глас каза:
- Исмаил, къде е Чичек? Търся Чичек! Влез в харема и веднага я доведи!
Башевнухът започна да трепери.
- Какво има в тази Чичек? Защо всички се интересувате от нея?
Яне се притесни, явно и някой друг се интересуваше от Чичек. Кой
можеше да бъде? В харема това можеше да бъде само султанът. Дали не беше закъснял? Той стисна още по-силно гърлото на башевнуха, така че лицето му, макар да беше черно, се изчерви. Виждаше вените по лицето и главата му, които се бяха издули до пръсване.
- Къде е Чичек? Веднага я доведи!
- Чичек… Чичек не е тук! - едва успя да промълви башевнухът.
- Къде е?
- В Ески сарай.
Яне беше изумен. Исмаил го лъжеше. Как смееше?
- Кога отиде в Ески сарай?
- Преди два дни. Преди два дни. Беше оставена тук само за да обучи Персика и когато го направи, я заведох в Ески сарай.
Башевнухът може би не лъжеше. Яне отпусна хвата си.
- Ако си ме излъгал, ще се върна и ще те обеся на червата ти! - каза той.
Исмаил трепереше от ужас.
След два дни Яне отново влезе в Ески сарай. Веднага отиде до леглото на Емине. Внимателно събуди старата си позната, като отново запуши устата й. Този път обаче тя беше подготвена и много по-бързо разбра какво става.
- Емине ханъм, къде е Чичек? Тук ли е Чичек?
- Да, тук е! - прошепна Емине.
- Отиди да я събудиш! Ще те чакам там, където говорехме с теб предния път! Чакам те!
Жената кимна.
- Кажи на Чичек да събере багажа си! Ще я отведа от тук!
След това Яне се промъкна в голямата стая, където бяха разговаряли предния път. Скоро видя две сенки, които се промъкваха към него. Емине водеше Ирис и Яне за пръв път от толкова време я видя. Отначало видя очите й, най-красивите очи на света. Последният път, в който я беше виждал, беше преди много години. Тогава той беше на 25, а тя на 17
Токораз Memo
416
Ятаган и Меч
години. Яне помнеше смъртта на дядо Личо и как Кара Мустафа я беше отвлякъл. Сега беше пролетта на 1731 година, Яне вече беше на 39, а Ирис трябваше да е на 29-30 години. Яне я погледна, нямаше грешка, това беше тя. Все още не беше загубила красотата си. Дори сега красотата й беше по-улегнала и зряла, крайчетата на очите й дори в този напрегнат момент като че ли се усмихваха. Само един поглед беше достатъчен, за да се върнат чувствата му. Ирис го гледаше, но не посмя да се приближи до него. Тя сигурно все още не можеше да разбере какво става. Яне беше сигурен, че Емине й е разказала за срещата с него.
- Това е той - каза Емине и го посочи.
- Ирис, аз съм - каза Яне с гласа на змея, а Ирис потрепери.
- Бате Яне, ти ли си?
- Аз съм! Тръгвай!
Ирис се усмихна и се зарадва.
- Какво ще правим? Къде ще ходим? - развълнува се жената.
- Прибираме се в България. Скоро ще видиш сестра си.
- Божура?!
- Да, хайде да побързаме!
- Можем ли да вземем Емине с нас? - попита жената.
- Добре, хайде!
Ирис се обърна към Емине и каза:
- Емине, хайде ела с мен!
Сълзи потекоха от очите на старата ханъма. Яне си спомни онази млада, изпълнена с живот жена от Едирне. Сега от нея беше останало много малко.
- Не мога! - проплака тя. - Не мога, Чичек! Аз вече нямам друг живот! За мен отдавна вече няма път назад! Мен никой не ме чака в България! Всички хора, които ме обичаха, сигурно отдавна вече не са живи, а няма и такива, които да ме помнят. Аз отдавна съм мъртва за България. От толкова отдавна живея в сарая, че сигурно вече не мога да живея извън него. Аз не мога да живея извън харема, отвън аз ще умра. Радвам се за теб, Чичек! Обичам те! Бягай, бягай на свобода! Ти все още не си загубена за света! Опитай се да заживееш отново извън кафеза!
Двете жени се прегърнаха в гореща прегръдка. Когато се пуснаха, Емине се обърна към Яне и каза:
- Пази я! Грижи се за нея!
Яне кимна с глава, за да покаже, че ще изпълни молбата на старата ханъма. Тези думи вече ги беше чувал, но досега не се беше справил. Сега трябваше да бързат. За да успеят обаче, първо трябваше да се измъкнат от Ески сарай.
IVтом “Войвода”
417
IVглава “Стамбул”
Двамата излязоха много по-трудно от сарая. После тичешком поеха по заспалите истанбулски улици. Когато влязоха в стаята на кервансарая, двете сестри се прегърнаха и дълго плакаха. Божура беше не по-малко изненадана от сестра си. Яне настоя да тръгнат веднага. Тримата събраха багажа си и веднага тръгнаха към уличката, на която живееше Адюлазиз Левни ефенди. Божура искаше да се сбогува с Шакюре, но нямаха време за това. На Яне му се стори, че в къщата на миниатюриста няма никого, но сега нямаше време да мисли за това. Много тихо изведе двата коня и по най-бързия начин напуснаха уличката. Яне яхна Звездица, а Ирис и Божура скочиха на гърба на коня, който някога беше принадлежал на Кара Мустафа. След това се отправиха към Едирне капъ. Първите хора, които тази сутрин напуснаха отворените истанбулски порти, бяха те тримата. Яне яздеше бавно, а момичета си говореха разпалено. Скоро интересната група мина покрай Едирне и се отправи към Станимака. Вече наближаваха Козбунар, а Яне не можеше да реши какво да прави. Знаеше, че Сотир и Кара Тозю са в Бачкьой, но той не искаше да води там двете жени. Не искаше да притеснява двойнобеля-зания, както и да плаши жените. Когато минаха през Козбунар, Яне забеляза, че момичетата погледнаха към мястото, където някога се извисяваха двете къщи близнаци.
- Тук беше нашата къща, нали, бате Яне?
- Да, тук беше.
- Кой ги запали? Кой ги разруши? Кой уби майка ни и баща ни, знаеш ли, бате Яне? Този човек направи така, че да тънем в мизерия и цял живот да страдаме!
Яне много добре знаеше, защото той беше направил всичко това, но знаеше и много други неща, които момичетата не подозираха. Сега обаче не беше време да разказва на жените кой е баща им и коя на кого е дъщеря. Сега, а може би и никога, това нямаше да стане ясно.
- Кара Мустафа ли беше? - попитаха жените.
- Не знам! - излъга Яне.
Те погледнаха и към пресечката, в която се намираше рушащата се къща на Василка. Тук, в Козбунар, не беше останало нищо тяхно и те нямаше къде да останат. Кой ли щеше да наследи Кара Мустафа? Яне знаеше, че той нямаше да даде така земята на Шейтанови. Тази земя принадлежеше на двете жени и Яне щеше да направи всичко възможно да им я върне. Като кесиджия Яне беше събрал доста злато, но не знаеше дали ще му стигне да купи землището на Козбунар. Скоро стигнаха до Арапово. В Араповския манастир също не можеше да отиде, защото водеше двете жени със себе си.
Токораз Memo
418
Ятаган и Меч
Малко след Арапово пътят надясно водеше към Боляровия хан и Избеглий, а направо щеше да го отведе към Станимака.
Яне не можеше да отиде и да остане в Станимака, макар Кара Мустафа да беше мъртъв. Не се знаеше дали той не е оставил някого, който да продължи преследването му. Не можеше да отиде и в Шейтанкьой. Турците вече знаеха къщата му, знаеха и за Велковата дупка, и за хайдушката поляна. Тогава Яне се сети, че единственото съкровище, завещано му от Велко, което беше останало непокътнато през цялото това време, беше това в Дяволската дупка.
Яне зави надясно и се отправи към Дяволската дупка. Бяха минали много години, откакто не беше идвал насам. Входът на пещерата беше така маскиран, че мина няколко пъти съвсем близо до него, преди да го открие.
Когато откриха входа на пещерата, Яне завърза двата коня и ги скри. Времето все още беше студено и той запали огън в отвора на пещерата. След това тримата се опитаха да стигнат до езерото, но не успяха. В пещерата беше много влажно и студено. Колкото повече навлизаха в пещерата, толкова по-тревожни мисли започваха да вълнуват Яне. Скоро той разбра, че не беше време сега да изважда златото от Дяволската дупка. Всяко съкровище, до което се беше докоснал в живота си, беше загубено или разпиляно. Яне чувстваше все по-ясно силата, която пазеше имането. Сега тя го възпираше. По някое време това чувство се засили още повече в него. Сети се за роднините си. Какво ли беше станало с тях? Той трябваше да разбере! Трябваше да се върне в Боляровия хан! Чувстваше съвсем ясно, че някаква опасност е надвиснала над семейството му. След като се лутаха няколко часа, Яне реши да се върнат. Може би никога нямаше да се добере до това съкровище. Едва намери пътя обратно към изхода. Тук те отново запалиха огъня, който беше угаснал. Явно бяха стояли доста дълго в пещерата. Яне съблече мократа си риза. Извади торбата, в която държеше “съкровищата” си, разгъна бялата си хаджийска риза и я облече. Двете жени не знаеха какво става. Божура обаче попита:
- Какво правиш, бате Яне? Знаеш, че е лоша прокоба да обличаш хаджийската си риза, освен на сватба или при погребението си! Какво правиш?
Яне се усмихна:
- Не се притеснявай, може да не съм тръгнал да мра, може да съм тръгнал на сватба!
След това Яне втъкна всичките си оръжия в силяха си. Сложи клупа на ортомата на лявата си китка. Провери двата пищова и меча дали блестят от чистота. Потърка ги тук-там с пепел от огъня. Беше взел решение. Тази нощ той щеше да се върне в Боляровия хан и щеше да го на
IVтом “Войвода”
419
IV глава “Стамбул”
прави като мъж. Толкова време беше живял близо до тях, а не ги беше виждал. Не беше чувал дори вест за роднините си. Как ли щяха да го укорят майка му и баба му? Всъщност Яне въобще не знаеше дали баба му и майка му са още живи. Дали са живи баща му и дядо му? Скоро щеше да разбере. Как ли щяха да го посрещнат? Как ли щяха да се учудят, като го видят такъв напет, силен мъж, яздещ този великолепен кон и водещ със себе си тези красиви жени? Какво ли щяха да си помислят? Скоро щеше да разбере.
Токораз Memo
420
Ятаган и Меч
БОЛЯРОВИЯ ХАН
Когато се изправиха пред портата на Боляровия хан, сърцето на Яне биеше така, че заплашваше да изскочи от гърдите му. Беше късно посреднощ. Яне, напет и изпънат като струна, седеше на гърба на Звездица. Не можеше неговите роднини да го видят яхнал този кон и да не изпитал гордост от него. Помилва силния врат на коня, принадлежащ на Маринчо Бимбеля - Страшния. Какво щеше да им каже? Какво щеше да направи? Дали да се похвали, че е станал три пъти башпехливан? Дали да признае за побратимяването си с Марин от Бимбеловите?
Яне дръпна поводите на Звездица назад и буйното животно затанцува на място. Подковите му зачаткаха по камъните пред входа на Боляровия хан. Яне беше сигурен, че хората в хана вече са будни. Майка му и баба му сигурно бяха чули, че отпред има конник и вече отваряха портите. Светлини обаче не се виждаха, както и не се чуваше никакво движение. В хана като че ли нямаше никого или хората се бяха спотаили.
Яне скочи от коня. Много искаше да се появи пред родителите си на кон, но сега това не можеше да стане. Опита се да отвори портата, но тя беше залостена отвътре. Огледа оградата. Не можеше да реши дали вътре имаше някого. Портата беше тревясала, явно не беше отваряна от много време. Яне намери едно място в оградата и така, както беше въоръжен, я прескочи. Огледа двора на хана. Ако досега само подозираше, вече беше сигурен - в хана не живееше никой. Яне огледа двора. Отиде до двете стаички, които бяха встрани и в които някога живееше семейството му. Джамчетата бяха зацапани. Вратите не бяха заключени, но отдавна не бяха отваряни. Яне влезе в едната. Тя беше празна. После удари гредата отвън. Тук като дете беше упражнявал своето еленси. Когато отвори и другата врата, спомените го “заляха”, като че ли чу гласа на майка си и усети миризмата на печена питка…
Излезе в двора, ходеше като зашеметен. Вече не помнеше, че Божура и Ирис са пред портата и чакат да я отвори, за да влязат в двора на хана. Нещо лошо се беше случило с Болярови. Той ги познаваше много добре и знаеше, че не са напуснали това място доброволно. Къде бяха тогава? Лутайки се, тръгна към вратата на хана. Не знаеше какво може да види вътре. Не знаеше дали въобще е отворен. Тръгна натам просто ей така. Бутна вратата, тя се отвори. Бавно пристъпи по дървените греди на пода. Веднага разбра, че смъртта витаеше наоколо. Онова чувство пак се беше появило и той предчувстваше, че в хана има някого. Защо се беше появило чувството? Какво искаше да му подскаже то?
IVтом “Войвода”
421
V глава “Боляровия хан
Тогава го видя. Старецът лежеше върху миндера, върху лицето му вече се беше отпечатала смъртта. То беше бледо и като застинала маска. Очите му бяха затворени, но бяха хлътнали и изглеждаха толкова кръгли. Рядката коса на стария мъж се беше спуснала назад и като че ли създаваше ореол над главата му. Така изглеждаше този мъж, който някога е бил страшилище за пехливаните из цяло Българско и въобще из Империята на падишаха. Този славен пехливанин и последен учител от рода на Болярови сега лежеше пред него и изглеждаше толкова слаб и немощен. На Яне той му заприлича на малка снежна преспа, топяща се напролет. И той като нея някога е бил могъща стихия, и беше вилнял като снежна буря, но сега неговото време вече беше изтекло. От чистия сняг не беше останал и помен. Бялата му коса не беше чиста и красива, а подобно на мръсната топяща се преспичка стоеше като захвърлена под завивките. Яне гледаше гаснещия пред очите му човек, но не му стана тъжно за него. Той беше живял така, както бе искал. Беше постигнал всичко, което бе пожелал. Наистина, не беше живял в свободна страна, но пък беше завоювал толкова свобода, колкото беше искал и можал да отвоюва. Ако беше поискал повече свобода, винаги можеше да развее байрака и да си отвоюва. Яне беше сигурен в това. Той знаеше, че дядо му умира, но не съжалява за това. Той беше сигурен, че дядо му не тъжи, не съжалява, нито се страхува, защо тогава Яне да го прави. Старецът винаги се беше държал като воин. Никога не беше обичал сълзите и показването на чувства. Той смяташе това за “женски работи”. Сега се държеше по същия начин. Той много добре осъзнаваше, че умира, но не показваше нито припряност, нито страх. Той не се опитваше да избяга от смъртта, нито бързаше към нея. В поведението му имаше нещо величествено. Това спокойствие и търпение, този контрол и разбиране, които се излъчваха от всяко негово помръдване, от всеки негов поглед.
Старецът отвори бавно очи. Погледът му беше мътен и на Яне му се стори, че той не го позна. Сигурно страдаше от старческо слабоумие или от загуба на паметта. Гласът му обаче го опроверга. Той прозвуча дълбок, силен, ясен и въздействащ.
- Яне!
Яне не разбра дали смъртникът бълнува, дали пита, или си припомня нещо. Това объркване обаче трая само миг. Следващите думи на дядо му разкриха всичко. А той заговори с равен глас. Като че ли този глас нямаше връзка с картината, която беше пред очите му. Дядо му едва-ед- ва мърдаше гънките си обезкървени пресъхнали устни, а гласът му звучеше силен и ясен, сякаш идеше някъде отстрани.
Яне понечи да увери дядо си, че е той и да откликне на всяка дума на
Токораз Memo
422
Ятаган и Меч
умиращия си роднина, но той го прекъсна:
- Яне! Знаех, че ще дойдеш!
Яне понечи да попита откъде е знаел, но старецът го погледна така все едно казваше: “Сега слушай и не ме прекъсвай! Нямам време! Осъзнавам, че скоро ще умра, а искам да ти кажа нещо много важно! Знаех, че ще дойдеш, защото виждаш колко близо съм вече до Бог!”
Яне като че ли разбра всичко, което му беше казано само с един поглед, затова млъкна. Той много пъти беше виждал как възрастни хора, като хванат в ръцете си бебе, започват да се лигавят и да се държат като че ли са на акъла на детето. Знаеше, че и с възрастните много хора се държат по този начин, но дядо му нямаше да му позволи това. Дядо му беше воин и нямаше да позволи Яне да го смята за малоумен. С поведението и с гласа си той като че ли му казваше: “Не се вдетинявам, а умирам! Дръж се сериозно! Имаме работа да вършим! Искам да ти кажа нещо много сериозно!” Въпреки това реши да попита:
- Дядо, къде са майка, татко и баба? Какво стана с тях?
Старецът въздъхна, личеше си, че въпросът го накара да си спомни,
а това предизвика болка в него.
- Така и не разбрах. Преди много години някой само за една вечер влезе в Боляровия хан и ги изкла и тримата. Турчин ли беше, змей ли, не знам. Не разбрах. Мен ме нямаше тук, бях заминал по мющерии във Филибе, това ме спаси. Отначало мислех, че е Кая или Кара Мустафа, но май не бяха те. Кой беше и защо, не разбрах.
- Кога стана това, дядо?
- Преди много години.
Изведнъж на Яне му се зави свят. Спомни си онзи ден при Сливодолското падало, когато Георги беше убил брат си Велко. После пред кауците беше казал, че ще убие роднините му в Боляровия хан. Яне мислеше, че го е изпреварил. Сети за това как мушкаше тялото на убития вече мъж. Тогава беше мислил, че мъсти заради Гергина и Велко, но той беше мъстил и заради своите. Да, той не беше успял да изпревари Георги Шейтана. Мъжът сигурно е бил с кон и преди да отиде в Козбунар беше минал през Боляровия хан и беше свършил мерзката си работа. Сърцето на Яне плачеше с кървави сълзи. Спомни си как беше удрял тялото на мъртвия вече Георги и усети миризмата на кръв. Поиска отново да е там и да продължи да го удря с ножа. Искаше да отмъсти заради невинната смърт на майка си, баба си и баща си.
Колко черна беше душата на Георги! След като беше убил брат си, беше убил жена си, беше искал да убие човека, който го беше съпроводил до Сливодолското падало и само това, че бяха взели момчето на
IV том “Войвода
423
V глава “Боляровия хан “
девширме, го беше спасило, а по-късно искаше да убие него и едната от дъщерите си. В същия този ден беше убил и тримата Болярови. Но не само това, той беше виновен и за смъртта на детето на брат си и на Ай-ше. Колко черна и подла беше душата му! Яне обвини мъжа и прокле черната му душа.
После изпита желание да говори с дядо си, да се похвали, да покаже на умиращия старец, че е живял като достоен човек и е изпълнил мечтите на поколения Болярови.
- Дядо, знаеш ли, че се борих с Бимбалови и ги надборих всичките, че се борих с Кая и станах башпехливан три пъти!
Старецът не каза нищо, а само бавно притвори очи. Яне не разбра дали това бе знак на съгласие, или бе от преумора. Скоро старецът заговори с тих и пресипнал глас.
- Знам, че стана башпехливанин. Търговците и хората, които преминаваха през хана, носеха новините и те идваха до мен. Но аз бях съсипан и сърцето ми се късаше като знаех, че на света останахме само двама Болярови - ти и аз!
Яне се сети как беше ходил на Четиридесетте извора и всеки път се беше учудвал къде са Болярови. Прималя му. Тогава те вече са били мъртви. През цялото време, през което той беше мислил за тях, те вече са били мъртви.
- От този момент нататък аз просто доживявах живота си, а сърцето ми беше изпепелено. Аз съм мъртъв отдавна, сега ще умра само формално…
Слушай внимателно! - заговори дядо му след дълго мълчание. - Ти трябва да пренесеш тайните на Боляровия род в пехливанлъка, защото остана последният Боляров.
Нали знаеш, че човек никога не живее в настоящето. Всеки човек е изтъкан от миналото и винаги го носи в себе си. То е като товар върху гърба ни, тежи и ни пречи. Така ние носим винаги със себе си, както победите и радостите си, така и болките, разочарованията и страха си. Това е нашият товар и той винаги тежи на раменете ни. Човек винаги възприема нещата чрез паметта и спомените си. В момента, в който видиш нещо, за миг само го превръщаш в спомен и чак след това действаш, мислиш и го осъзнаваш, но в този момент не виждаш предмета или човека, а спомена. Така хората всъщност разбират и осъзнават само спомените си и винаги живеят само в миналото. Това е така дори разликата между настоящето и миналото да е само едно мигване с очи. Така хората, когато се борят, го правят в миналото. По този начин те изостават от настоящето и се намират извън “тук и сега”, винаги са, макар и с
Токораз Memo
424
Ятаган и Меч
малко, след момента. “Тук и сега” е истинското име на Бог. Всички пехливани и бойци се бият в миналото, но не осъзнават това. Те винаги изостават и са след събитията. Действията им са забавени и “след вълната”.
Нашата най-висша техника е да се борим в “тук и сега”. Това е същността на Боляровата борба. Това е една борба, когато си в настоящето, когато си в Бог и Вселената. Това е богоподобна борба. Когато го направиш, ти ще придобиеш една божествена бързина, която ще изпреварва всичките ти противници. Но това не е бързина на мускулите, ни-то на движенията, това е друга бързина, която идва отвъд теб, извън теб. В това се състои голямата тайна на Болярови. Знам, че сега не разбираш как думите ми могат да ти помогнат и как да направиш това, но мисли, упражнявай се и се обърни към себе си, за да разбереш!
Дори някой да чуе тези думи, той няма да разбере нито за какво говоря, нито как да го постигне! Слушай сега как трябва да стане това!
Във всеки един миг от настоящето ти трябва да наваксаш това изоставане и трябва да изпреварваш момента. За да го направиш, трябва да имаш едно нещо, което се казва интуиция и така чрез нея във всеки момент да предвиждаш какво ще бъде следващото движение на противника. Ти трябва да го пресрещаш и да го изпреварваш, но не да изпреварваш времето, а да бъдеш в настоящето, в “тук и сега”. Ако изпревариш противника, той ще се съобрази с това и така борбата ще тръгне в друго русло, а ти ще загубиш преимуществото си. Затова не трябва да фантазираш и да се биеш във въображението си, а да се стремиш към “тук и сега”. Това е тайната на Боляровата борба. Оттук идва нашата съкрушителна бързина. Затова много хора смятат, че докато се борим, Бог ни говори на ухото. Всъщност това е интуицията. Разбираш ли за какво ти говоря? Ако си Боляров, трябва да имаш интуиция. Ние сме змейове и имаме интуиция, но не е достатъчно само да я притежаваш, важното е да я използваш. Това е нашата голяма тайна! Не я разкривай пред никого извън рода! Предай я само на сина си и на никого другиго!
Яне кимна в знак на съгласие. Той много добре разбираше за какво говори дядо му. Чак сега наистина достигна до дълбините на Боляровата пехливанска борба. Колко самонадеян е бил като млад и колко смешно беше приел, че Бимбеловия начин е по-добър от Боляровия. Сега той се замисли. Вече разбираше по нов начин всичко, на което го бяха учили и сам беше научил. Той разбираше! Чувството все още стоеше в него и той като че ли “разбираше” думите на дядо си със самото “чувство”. Започна да разбира смисъла на тази придобивка. Чак сега му се изясни какво трябваше да прави с нея. Разбра, че трябва да я използва като воин, а не да стане пророк.
IVтом “Войвода”
425
V глава “Боляровия хан “
Докато мислеше за всичко това, изпусна момента, когато дядо му беше починал.
Дълго време Яне остана като вцепенен. От това състояние го изведе шумът на конете, останали пред хана. Чак сега се сети за двете жени, които го чакаха отвън. Олюлявайки си, излезе на двора, отиде да отвори портата и двете сестри влязоха в родния му дом. Каза им какво се беше случило, след което отиде да затвори конете в конюшнята и да се погрижи за тях.
Когато влезе в хана, жените стояха и се опитваха да не гледат към вко-чаненото тяло на лежащия мъж. Не можеше да останат да спят тук. Тримата бяха много уморени от дългото яздене през последните дни, от скитането в студената пещера, а и вече беше много късно, но все пак не можеха да спят в една стая с труп. Затова оставиха в стаята да свети една свещ и отидоха да подготвят за сън една от малките кирпичени стаички.
Яне залости вратите на хана и след като се убеди, че жените си легнаха, той отиде и прекара цялата нощ в бдение пред тялото на мъртвия си дядо. Яне си спомняше за семейството си. Мислеше върху думите, които старецът му беше казал. Тъгуваше за всички Болярови, сега, когато беше останал последният от тях. Дали родът му щеше да изчезне с него?
Стоеше и му беше самотно. Макар повечето от роднините му да бяха отдавна умрели, чак сега на него му стана тъжно за тях. Всеки човек може да разбере кой е по това каква следа оставя у другите. И хората са като огледала, които ни обикалят, и само в тях ние можем да се огледаме и да разберем дали сме живи. Човек не умира, когато настъпи смъртта му, а когато и последният човек, който го носи в душата си, го забрави. Неговите роднини за него починаха в този ден, макар тримата отдавна вече да бяха изгнили в земята. Те починаха сега, когато той разбра, че са мъртви, а щяха да умрат заедно с него.
На другата сутрин Яне отиде към баира и там видя гробовете, в които преди толкова години дядо му беше положил майка му, баща му и баба му. Поклони се пред всеки един от тях и след това, продължавайки линията на гробовете, започна да копае гроб за дядо си.
На обед Яне впрегна Звездица в една каруца. За буйния ат беше непривично да е впрегнат, защото досега винаги беше само язден и юл-аръг му стоеше “като на свинче звънче”. Кобилата постоянно риташе къчове, като заплашваше да строши каруцата, вдигаше врата си и всеки момент можеше да я обърне. Яне скова дървен ковчег и постави стопеното тяло на дядо си вътре. След това, с помощта на двете жени, качи ковчега в каруцата. Костваше му големи усилия да възпира буйния кон. Добре че разстоянието до гробищата беше малко. Там, без опело и па
Токораз Memo
426
Ятаган и Меч
нихида, постави дядо си в гроба, след това произнесе каушката молитва - същата тази, на която го беше научил дядо му. След това прекади гроба с една турска керемида, на която беше поставил въглен, а върху него насипа тамян. Яне беше виждал баба му и баба Василка така да прекаж-дат. След това изпрати жените да се приберат в хана, а той зари гроба и заби кръста, който предварително беше сковал. Яне беше приготвил и още три кръста и заби и тях върху гробовете на предците си. В последните години дядо му явно не беше имал сили да се грижи добре за тях.
След като свърши Яне реши да обходи земите на Боляровия хан. Разпрегна Звездица. Кобилата и без това копнееше да се отърве от каруцата. Жените може би вече чистеха хана и приготвяха двете кирпичени стаички за живеене. В едната стая имаше красив стар сандък, с деление в него. В това деление Яне беше сложил всичките си “съкровища”. Яне втък-на в силяха си само меча, двете ками и двата пищова. След това яхна Звездица и тръгна да обикаля землището на Боляровия хан. Звездица се радваше, като че ли осъзнаваше, че това ще бъде новият й дом. Всички тези земи сега бяха негови. Те му принадлежаха. Той беше единственият наследник на Болярови. Той беше останал последният жив Боляров.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги