i_a4b4428f0b803281

Яне лежеше и се гърчеше, а мъжът продължаваше да го рита. Отначало той мислеше, че нападателите им искат само да ги сплашат, но сега разбра, че те искат да ги наранят и може би да ги убият. Като светкавица в главата му мина мисълта, че това са хората на Кара Мустафа. Кога бяха успели да ги открият? Дали ги бяха проследили? Дали вече не бяха открили Божура и Кара Тозю? Сигурно Адюлазиз Левни беше успял да се спаси. Яне си спомни как предният път мъжът го беше спасил от ятаганите на сеймените близо до Топкапъ сарай.

От одеве Яне само поемаше удари и се чудеше какво да прави, когато изведнъж се случи нещо.

- Бранко, остави го, стига толкова! - това извика един от нападателите - може би главатарят. Яне запомни това име. То щеше да му бъде нужно. Яне беше сигурен, че това бяха ръцете на същия този Бранко. Нечии хищни ръце отнеха меча и пищова му. Двете кесиджийски ками не взеха, защото не ги откриха, по същата причина не взеха и ортомата.

Когато Яне успя да се изправи, от нападателите нямаше и следа. Цялото тяло го болеше. Крадците бяха отмъкнали и парите, защото бяха смъкнали и отнесли кожения силях, който носеше на кръста си. Този силях той носеше още от своята младост. Той беше украсен целият със сребърни капси, които бяха така начукани, че оформяха клонки и листенца.

Яне се изправи и отиде да помогне на Сотир. Приятелят му беше ударен по-лошо от него, защото когато го бяха ритали, той беше изпаднал в несвяст и не беше успял да се защити. Яне си повтаряше името на то

IVтом “Войвода”

161

IIглава “Истанбул”

зи Бранко, трябваше да запомни това име, за да го открие и убие. Щеше да си върне меча, пищова и силяха. Парите? Щеше да си върне и тях, и то с лихвите, за да се научат бандитите как се напада Яне войвода. Но щеше да направи това като кесиджия, а не като войвода. Те и без това му бяха оставили само кесиджийските оръжия, така че нямаше избор. Яне помогна на Сотир да се изправи. Уличката беше потънала в пълен мрак и тишина. Там някъде горе небето леко просветляваше, но това беше по-скоро нещо като сияние или като отблясък на водата, който се усещаше над целия град. Двамата, подкрепяйки се взаимно, тръгнаха към кервансарая, от който ги бяха изгонили. По време на нападението, а и след това, на Яне му се беше изяснило нещо. Той разбра, че нападението им е свързано с кервансарая. Изгонването им съвсем не е било случайно. Той си припомни някои думи и погледи, хвърлени между ханджията и някои от зяпачите. Спомни си онзи просяк и някои негови жестове. Това е бил Бранко или пък неговият главатар. Сега Яне реши да започне издирването от там. Той щеше да проследи Бранко и…

Седнаха направо на пътя пред кервансарая. От одеве не срещнаха ни-то един човек. Улиците бяха опустели. Сигурно гражданите бяха чули за нападането и нито един от тях не помръдваше, и не рискуваше да излезе, а може би хората отдавна спяха непробудно. Мракът беше гъст и двамата останаха така седнали и невидими, подпрели гърбове в някаква каменна стена.

Яне се замисли за това, че той беше змей и досега много пъти беше побеждавал всякакви противници. Как сега беше допуснал да го изненада някаква градска измет? Какво беше това оръжие, с което го бяха нападнали? Главата му не беше счупена и нямаше кръв, но имаше голяма цицина, която страшно го болеше, а понякога, когато направеше по-рязко движение, разбираше, че и врата го боли, и му се виеше свят. Какво беше това оръжие? Яне дори не беше успял да използва ортомата. Ако не го бяха изненадали и беше успял да предусети нападението, сега няколко трупа щяха да се въргалят върху каменните плочи на улицата.

Освен тези мисли скоро в главата на кесиджията се появи и друга една. Той беше змей и досега винаги интуицията го беше предупреждавала при изненада и нападение, но сега това чувство го беше изоставило. Може би от умората или нещо друго му беше попречило да ги усети.

Двамата стояха и наблюдаваха, но дълго време нищо не се случваше. Колкото повече време минаваше, толкова гневът на Яне ставаше по-силен. Сотир не беше добре, той целият се тресеше. Скоро щеше да се съмне и двамата мъже щяха да станат видими за хората от улицата и от кервансарая. Освен това скоро чираците, калфите и въобще гражданите на Истанбул щяха да се размърдат и да наизлизат на улицата. Трябваше

Токораз Memo

162

Ятаган и Меч

да действа и то веднага. По някое време Яне мъчително се изправи. Чувстваше всеки ритник, попаднал в тялото му. Раздвижи се внимателно, като гледаше да не движи много главата си. После започна лекичко да подскача. Тялото му стенеше. Напипа клупа на ортомата, извади едната кама, след това се приближи до кервансарая. Вратата на хана беше затворена и залостена, а отвътре светеше някаква самотна свещ. Тя беше достатъчна, за да може след като надзърне вътре да види един пазач. Той приличаше на нищ просяк, но беше въоръжен до зъби. На кръста си нямаше силях, но във вълнения му пояс бяха втъкнати пищови и нещо като крива сабя. Яне знаеше, че такива са моряшките саби. Те се използваха за морски битки, абордаж и бяха с по-широко плоско острие от обикновените саби. С тях беше по-лесно да се биеш, когато си притиснат от всички страни и нямаш много място да се разгърнеш.

Яне видя много добре часовия, но не можеше да види дали има други покрай него. Той потропа на вратата, изтегли се в мрака и зачака. Отвътре човекът се размърда, сигурно беше чул тропането. Яне видя как тъмният му силует се очерта на вратата. Сигурно свещта беше останала зад него.

- Кой е там? - попита мъжът.

Яне се спотайваше и мълчеше. Тялото му трепереше и му се налагаше да се движи, за да не се схванат мускулите му. Той правеше това, но в същото време внимаваше да не се издаде. Мъжът се ослуша и сигурно реши, че му се е причуло, защото скоро се видя как се дръпва от вратата. Яне това и чакаше, отново се приближи до вратата и пак почука. След това, колкото можеше по-бързо, се прикри в мрака. Този път човекът от другата страна на вратата беше много по-бърз и по-шумен.

- Кой е там? - с много по-строг и силен глас извика той. - Отговори или ще ти видя сметката!

Трябваше да накара мъжа да отвори вратата, иначе нямаше как да влезе в кервансарая. Толкова много го болеше тялото, че беше немислимо да се покатери или да измисли какъвто и да е друг начин, за да проникне вътре. Мъжът беше раздразнен. Този път остана много по-дълго време до врата и слухтеше.

Яне изчака още малко. Мъжът с мърморене отново се отдалечи от вратата. Яне го дразнеше, но не знаеше дали накрая мъжът ще изскочи сам. На всичко това го беше учил Велко. Яне се приближи и отново почука на дървената врата. Този път вече мъжът се развика отвътре. Ако беше глупав и невъздържан, той щеше да излезе от кервансарая и да отвори вратата, а ако беше по-умен, щеше да събуди някого другиго. Мъжът крещеше отвътре, но не излезе. Това означаваше, че ще събуди някого другиго и двамата ще проверят какво става. Той беше или опитен пазач, или

IVтом “Войвода”

163

IIглава “Истанбул”

страхливец, но сега това нямаше значение, защото скоро щеше да бъде мъртъв. Яне извади клупа на ортомата и отново почука. В другата си ръка държеше дръжката на кесиджийската кама. Скоро от другата страна на вратата се чу говор и шум. Яне знаеше, че хората вътре може да са двама, а може и да са повече. Той трябваше да е готов да убие колкото се може повече. Досега, като хайдутин, беше убил няколко човека. Той винаги се беше опитвал нещата да минат без насилие и смърт. Единственият човек, когото беше убил съзнателно, беше Никодим. С ортома беше пръснал главата на Васил Бумбара, но това беше в тъмното. Сега Яне осъзна, че няма избор. Трябваше да действа като кесиджия, но не той беше решил така. Тук, в големия град, той беше притиснат от бандитите, затова трябваше да отвърне и да си върне меча и пищова, а с това и честта си, или да умре и да отстъпи. Той беше Яне Боляров, той беше змей, кесиджия и башпехливан, той беше хайдутин и войвода, затова нямаше да отстъпи, както и нямаше да се пречупи. Яне отстъпи и застана на разстояние от вратата. Беше наметнал черната кесиджийска дреха, а на главата си беше превързал черната шамия, която беше вързал пред лицето си. От цялото му тяло видими бяха останали само очите.

Скоро дървената врата се отвори. Яне чуваше двама мъже, които си говореха. Единият обясняваше на другия какво се беше случило. Яне се дръпна още малко назад. Вратата се отвори и осветеният процеп се разшири, като “разсече” мрака и освети част от улицата пред вратата на кервансарая. Двамата мъже държаха в ръце оръжията си. Яне се беше изтеглил така, че да не бъде осветен от свещите, които горяха зад гърбовете им. Вратата беше широко отворена. Мъжете идваха от светло и бяха вперили поглед в мрачната улица. Яне знаеше, че им трябва време, за да свикнат с мрака и да го видят. Той беше прикрит от черната си дреха, но съвсем скоро пазачите на хана щяха да го забележат. В този момент реши да действа. Трябваше да убие двамата, после да влезе в хана и да търси ханджията, който щеше да му признае всичко. “Бранко” - това име запази в паметта си и сега единствено то го интересуваше. Този Бранко щеше да разбере какво е отмъщение на кесиджия. Скоро щеше да настъпи мигът на разплатата. Дано Бранко и цялата банда да са в кервансарая.

Яне се размърда в мрака. Мъжете все още не го виждаха. Невидим за тях, кесиджията се приближи и удари изневиделица този от лявата си страна с ортомата в главата. Беше сигурен, че мъжът няма време да усети нито изненада, нито болка, нито страх. Той беше мъртъв още преди да падне със смазана глава върху калдъръма. След удара наоколо полетяха малки оловни топчета. Другият мъж имаше време да се изплаши. Той също не издаде вик, а само някакво глухо ръмжене излезе от устата му. Досега Яне не ги виждаше добре и не можеше да ги различи.

Токораз Memo

164

Ятаган и Меч

Приближи се и замахна с дясната ръка - с тази, с която държеше камата, към гърлото на другия мъж, но се спря. Приближи се до него. Той се беше напикал, защото от крачолите му нещо течеше. Яне не виждаше добре, но го помириса. Мъжът беше видял какво се беше случило с неговия приятел, защото стоеше с широко отворени очи. Яне го обърна към светлината, но не успя да го разпознае. Сигурно не беше пазачът или от страх се беше променил до неузнаваемост, със сигурност не беше и ханджията.

- Къде е Бранко? - с шепнещ, нетърпящ възражение глас попита Яне. Той отново се почувства змей, но това не беше, защото искаше или защото отвръщаше на удара, тези тук го бяха притиснали до стената. Яне беше сигурен, че зад гърба му Сотир вижда всичко, но сега нямаше избор.

- Кой Бранко? - опита се да се защити мъжът.

- Бранко! - отново със змейския глас попита Яне. Мъжът беше уплашен до смърт.

- Бранко! Бранко! - припряно повтаряше мъжът, като че ли се опитваше да си спомни нещо, което бе забравил.

Яне се ядоса. Бавно прекара острието на камата по врата на мъжа. Той вече не му беше нужен, не искаше да се занимава с дребни игрички. Острието - по-тънко от бръснач, се впи във врата на човека, а Яне не почувства никакъв съпротива. Мъжът изхърка. Яне преряза гърлото му от ухо до ухо. Камата беше толкова остра, че ако натиснеше по-силно, сигурно можеше да отсече главата му. След това отпусна мъртвото вече тяло на каменните плочи на улицата. Влезе в хана. Вътре всички спяха. Никой не беше чул нещо. Лесно откри стаята, в която според него спеше ханджията. Тя беше най-голяма и единствена на първия кат. Отвори вратата. Скоро го изведе пред кервансарая. Така го беше стиснал за врата, че той не успя да издаде и звук. Зад гърба си чуваше риданието на жената, до която доскоро беше лежал мъжът. Яне го изведе и му показа двамата мъртви мъже. Този, който преди няколко сахата ги беше изхвърлил от хана, сега съвсем не изглеждаше толкова самонадеян.

- Какво? Какво? - мъжът не можеше да повярва на очите си.

- Ще те попитам само веднъж - каза Яне със змейския глас. - Къде е Бранко?

Мъжът веднага разбра за какво става въпрос. Той не направи грешката на предишния мъж.

- От другата страна на Златния рог. Или е в Галата, или в Бешикгаш.

Яне не очакваше такъв отговор, затова попита: