i_a4b4428f0b803281

Ятаган и Меч

- До кол кото знам три или четири. Не знам добре, защото не можех да видя добре навън. През деня беше много топло, а през нощта - студено.

- И после какво стана?

- После ме ухапа скорпион.

Колкото повече разпитваше, толкова по-изумен оставаше Марин.

- Ухапа те скорпион?! - повтори той като на себе си.

- Да, оказа се, че в сандъка, заедно с мен, е имало и скорпион.

- Ти си най-издръжливият човек, когото съм виждал! - с възхищение каза Марин. Той се учудваше, защото всяка история, която Яне разказваше, имаше неочакван край.

- Издръжлив съм, защото така са ме учили! Още баба ми и майка ми ни учеха на това. Бях още дете, когато те ми повтаряха да стискам зъби и да издържам. Това е човешкият живот - мъка и стискане на зъби. Това е моето най-силно оръжие. Само така можеш да оцеляваш и да побеждаваш. Когато другите не издържат и са готови да се предадат, ти трябва да устискаш! Когато другите смя тат, че това е невъзможно, ти да стиснеш зъби и да го направиш! Това е животът! Това е разликата между мен и останалите хора.

Марин усещаше, че скоро ще се разделят, когато една нощ Яне му каза:

- Ставай, Маринчо! Искаш ли да станем побратими?

- Искам! - твърдо отговори Маринчо Бимбеля - Страшния. Това решение беше съзряло бавно и у него. С времето той беше осъзнал колко опасен противник може да бъде Яне. Но освен силен и опасен, освен “хвъркат”, русият мъж беше и много умен, добър и правдив. Така постепенно Марин все повече беше започнал да го харесва. Той дори му се възхищаваше. Яне го превъзхождаше почти във всичко. Бореше се по-добре от него и беше по-силен, научи го да се бие с меч, можеше да чете, знаеше всичко за гората и имаше някаква мистична връзка с природата, а как хубаво разказваше и колко много неща му се бяха случили!

Марин не искаше някой ден да му се налага да се изправя срещу Яне. Това щеше да е много лошо. Много по-добре беше двамата да са приятели и побратими, тогава двата най-мощни и силни пехливански и хайдушки рода щяха да се побратимят. Тези, които в продължение на стотици години бяха врагове, мразеха се и се бореха, където се срещнеха, оттук нататък щяха да живеят в сговор и разбирателство. Марин щеше да е горд да бъде побратим с човек като Яне, за когото се пееха песни и се разказваха истории вечер край огнището. Не че за Марин не се пееше и говореше, но той не изпита никаква завист към Яне Башпехливанина.

Побратимяването беше повече от братство, защото не можеш да избереш кой да ти е брат. Яне си спомни за братята Георги и Велко Шейтанови. Ето, те бяха братя, но колко различни бяха. Спомни си и за свои

IV том “Войвода

39

I глава “Велковата дупка

те истински братя, особено за Петко. Господ му беше изпратил братя, а после си ги беше прибрал. Сега Яне си беше намерил побратим. Побратимът остава за цял живот, по-дълго от брат и дори от жена. Жената може да я изпъдиш или да я изгубиш, но побратима - не.

Двамата отидоха в един параклис високо в планината. Пуснаха от кръвта си в едно менче и тя се смеси - кръвта на Болярови и Бимбелови. После я смесиха е вино и пиха от нея.

В ранната утрин навръх планината двамата приличаха на някакви древни демони, на змейове. Те извършваха някакъв прадревен ритуал по обвързване и свързване на душите. Макар да бяха сами, две прадрев-ни сили бяха свидетели на тяхното преплитане на душите. Това бяха планината и небето. С този ритуал те не само се посветиха един на друг, но като че ли заклеха Бог да преплете бъдещия им Път и живот.

Скоро след това двамата се разделиха като най-добри приятели и побратими. Не толкова това, че бяха пили от кръвта си, а това че живяха заедно, ги беше сближило.

Марин тръгна да се прибира към Пашакьой, а Яне към - Козбунар. Вече беше време за обяд, когато Яне влезе в селото. Къщата на Василка се намираше от страната на Дере кьой (днес село Поройна), а оттам пътят продължаваше към Дервент (днес Дебър, квартал на Първомай) и Хаджи Елиз махала. Тъй като Яне идеше отгоре, от къра, от село Кетен-лик (днес Леново), той трябваше да мине през цялото село или да заобиколи. Войводата реши да заобиколи. Както си вървеше из къра, изведнъж откъм последните къщи на селото към него, като самия Шей-тан, се засили черна сянка. Тя тичаше бързо, страшно ръмжеше и лаеше. Яне не видя добре сянката, но видя огромните бели зъби. Веднага разбра - това беше Ураган. Той тичаше към него и го нападаше. Единственият начин да спре връхлитащото животно беше за изпрати друга такава сила към него. Яне реши и действа мигновено.

- Буря, дръж!

Буря беше чула Ураган и се беше спряла, за да види какво ще стане. За нея най-важно беше да пази Яне. Сега, когато той й разреши да атакува, гърдите й се издуха. Тя наддаде лай и като същински воин тръгна напред в битка. Буря и Ураган лаеха и все повече се засилваха един срещу друг. Сблъсъкът беше неминуем. Това бяха двете най-едри и тежки кучета, които Яне беше виждал. Буря беше отгледана и откърмена от мечка и вече неведнъж беше показвала дивия си характер. Колко ли пъти беше спасявала живота му? Колко ли хора беше убила и осакатила? Хитра и зла беше тя, но колко вярна беше? Беше го спасила и от Никодим, и от братята Али и Хасан Бабаджан, и от тъмните води на Тигър. Сега неговата кучка тичаше срещу сина си, който лаеше като обезумял.

Токораз Memo

40

Ятаган и Меч

Синът на кангала Шейтан и Буря беше огромно и зло куче. То беше съчетало в себе си кръвта на турското и българското куче. Макар отдалеч и в тъмното си личеше колко по-висок и голям е той от майка си, а беше още младо куче. Колко ли щеше да порасне?

Сблъсъкът дойде в този миг. Там, където двете кучета се удариха, се вдигна прах и се чу силен трясък. Ръмжене и квичене се смесиха в едно. Яне не виждаше нищо. Той трябваше да се приближи, за да види какво се беше случило. Скочи от гърба на берберското конче и се затича направо през полето. Краката му вдигаха прах и оставяха прашна диря след него. Когато стигна до мястото на сблъсъка, прахът се беше слегнал и Яне видя от мрака да изплува озъбената паст на Ураган. Буря лежеше безпомощно на земята и дишаше тежко, а муцуната й беше ок-ървавена. Муцуната на Ураган също беше кървава. Яне не знаеше дали това бе от удара, или от това, че е ухапал майка си. Ураган вървеше срещу него и ръмжеше. Той го гледаше така, като че ли погледът му бе залепнал за Яне. Яне отстъпи, но Ураган го последва. Той беше приклекнал и целият настръхнал, а това го караше да изглежда още по-голям, тежък и страховит. В този момент Яне се сети за шепнещия говор. Силата веднага се появи и Яне каза:

- Какво искаш от мен?! - силата беше толкова голяма, че Яне целият настръхна. Сам не знаеше кое го притесни повече, злият звяр срещу него или силата, която беше повикал. - Зло такова, веднага се върни там, откъдето си изпълзяло!

Колкото и да беше странно, Ураган млъкна, застана неподвижно на място и се подчини на шепота, който излизаше от устните на Яне. Яне беше змей. Явно звярът, който се спотайваше в него, беше по-силен и могъщ от Ураган. Изведнъж полукангалът се превърна в малко кученце, обърна се и побягна обратно към селото.

Яне се наведе над Буря. Тя го гледаше тъжно и също се страхуваше. Яне я подхвана и едва я вдигна, а след това на ръце я отнесе до къщата на Василка. Бутна вратата. Берберското конче го следваше. Ураган беше тук, но сега той беше много по-спокоен и само излая няколко пъти. Яне влезе и остави Буря на миндера в лятната соба. Къде беше Василка да го посрещне? Къде бяха момичетата и дядо Личо? Можеше ли да не са чули всичко това? Яне натисна вратата на стаята на Василка и влезе вътре. Буря сигурно издъхваше. Старата жена трябваше да й помогне. В стаята беше тьмно. Яне видя светлинка в огнището, отиде и го запали, и в този момент я видя. Тя лежеше на леглото. Като че ли се беше разтворила в мрака, беше се стопила. Толкова дълбоко ли беше заспала. Яне се приближи.

- Бабо! Бабо! - тихо прошепна.

- Кажи, момчето ми? Чувам те!

IVтом “Войвода”

41

Iглава “Велковата дупка”

Притесненията на Яне се изпълниха. Явно старата жена беше болна, щом лежеше, а не беше станала да го посрещне.

- Бабо, болна ли си?

- Ела, Яне, че не мога да викам! - каза старата жена, а Яне се приближи.

- Какво стана, бабо?

- Нищо, някакви хайдуци ни нападнаха.

- Кога? Кои бяха?

- Доколкото видях беше Борю Белята! Водеше цяла чета със себе си!

Чак сега Яне се сети, че когато бяха подслушвали лъжекауците, те си

бяха говорили за Козбунар. Защо тогава не обърна внимание на това? Ето какво бяха измислили Борю и Никодим.

- Хванаха ме извън къщата! Добре че Ураган прескочи дувара та ги разгони, иначе щяха да ме убият! Питаха за китабите на Велко. Това ги интересуваше. Ураган уби единия от тях, но сам беше ранен. Отхапа гръцмуля на онзи и го уби. Останалите се разбягаха. Пази момичетата, Яне! И помни, не се жени за тях, нито за Ирис, нито за Божура! Проклет да си до десето коляно, ако го направиш, тъй да знаеш! И направи всичко, за да сбъднеш мечтата на Вълчан и Велко! Ако ти не можеш, остави нещата в ръцете на някого другиго след теб! България трябва да я има и сега всичко е в твои ръце! Помни това!

Яне стоеше и се чувстваше глупаво. Той искаше да попита къде е дядо Личо и момичетата, но Василка му говореше за други неща.

- Бабо, искаш ли да ти дам вода или нещо друго? Нуждаеш ли се от нещо?

- Аз съм пътник, Яне! Нищо ми не требе там, дето отивам! Живях като вещерка, дано Исус Христос се смили над мен и ме приеме при себе си!

- Как, бабо, нищо няма да ти се случи! Аз ще те спася!

- Не е нужно, Яне - махна с ръка баба Василка. - Не можеш да ме спасиш, а и аз не искам да живея вече!

- Не говори така, баба Василке! Момичетата се нуждаят от теб! Ето, след няколко години ще им вдигнем сватба и ти ще водиш хорото!

- Хорото… - старата жена махна с костеливата си ръка и се усмихна. Тя като че ли виждаше сватбата на двете момичета и в момента беше там, но ироничната й усмивка показваше, че много добре знае, че това никога няма да й се случи или че поне тя няма да е там. Тоя унес продължи дълго. Старата жена като че ли не искаше да излезе от него.

- Пази момичетата и помни, ти си змей, а те - самовили и никога не се жени за тях… Много нещастия ще донесеш… И направи това, за което мечтаеха Вълчан и Велко… Яне… Яне Боляров… - с тези думи на уста старата жена предаде богу дух. Василка почина в къщата, в която сигурно е била родена и живя през цялото време на живота си, освен

Токораз Memo

42

Ятаган и Меч

времето, в което властваше над двете къщи близнаци.

Яне дълго остана клекнал пред леглото на старата жена, а тя лежеше пред него - спокойна и притихнала. Дълго време той не можеше да проумее, че жената вече е мъртва. Всъщност го знаеше, но не го приемаше. Мисълта за това бавно нахлуваше в главата му. Яне свали шапката си и се изправи. Коленете му сухо изпукаха. Старата жена беше мъртва, но къде бяха дядо Личо и момичетата?!

Яне тихо излезе през вратата и я остави отворена. Така духът на старата вещерка по-лесно щеше да намери път към небето. Видя Буря, даде й вода и изми муцуната й. След това я зави е едно одеяло и чак след това тихо отвори вратата на стаята на двете момичета. Точно срещу вратата беше леглото на Ирис. Яне видя бялото й като месечина лице и се успокои. Детето спеше спокойно, а златистите й къдрици бяха разпилени по възглавкага й, като й придаваха вид на ангел. Толкова невинна и красива беше тя. По някое време сигурно момиченцето сънуваше нещо, защого смешно мръдна нослето си. Яне се усмихна. Тя направи това като зайче, като малко бяло, сладко, пухкаво зайче. Всичко беше наред. Божура също беше тук. Колко малки и беззащитни бяха двете момичета, а колко много лоши неща бяха преживели в живота си досега. Отвличания, смъртта на майка си и баща си, пожара на къщите близнаци. Утре Яне трябваше да им съобщи и за смъртта на баба Василка. Сега той трябваше да се грижи за момичетата и да ги пази. Той трябваше да бъде тяхна майка и баща. Яне се обърна и излезе. Ослуша се. От градината се чу странен шум. Тръгна бавно натам. Срещна сянката на Ураган, който мина покрай него и се направи, че не го познава.

- Да стоиш тук! - е шепнещия си глас му каза Яне и продължи напред, огкъдето чуваше шума. Дали не му се струваше, или някой копаеше в двора. Нямаше грешка, шумът ее чуваше точно оттам, където беше зарито гърнето е кигабите. Дали не беше Борю или хората му? Дали Василка не им го беше разкрила? Яне извади пищова от силяха си и го държеше в лявата си ръка, а с дясната стискаше дръжката на меча. Най-накрая стигна до ръба на дупката. Надзърна вътре и видя силуета на един мъж. Чудеше ее дали да скочи и да го положи мъртъв тук, в дупката. Миг преди да скочи се сети нещо и със спокоен глас попита:

- Дядо Личо? Дядо Личо, ти ли си?

- Аз съм! Аз съм, Япе! Ела ми помогни, че вече нямам сили!

Яне се успокои. Сега разбра какво се беше случило. Беше ясно, че ако Борю копаеше в двора, Ураган нямаше да обикаля толкова спокойно наоколо. Освен това черното куче беше убило един от лъжекауците и те нямаше да посмеят да се върнат, докато то е тук. Мисълта на Яне тръгна в една странична посока. Кого ли беше захапал Ураган? Дали по

IVтом “Войвода”

43

I глава “Велковата дупка”

ирония на съдбата не е бил точно онзи от лъжекауците, който най-много беше питал? Дали точно него Ураган не беше убил? Яне се усмихна. Явно баба Василка беше показала мястото на дядо Личо и го беше накарала да изкопае китабите.

Младият мъж прибра оръжията си и скочи в дупката. Помогна на дядо Личо да извадят и долната делва, извади китабите и ги прибра в си-ляха си. След това двамата излязоха от дупката. Яне помогна на дядо Личо да се измие, а след това двамата се прегърнаха. От одеве Яне се чудеше как да каже на дядо Личо за смъртта на баба Василка.

След два дни я погребаха. Това беше един от най-тъжните дни за Яне. Целият ден валя дъжд и беше мрачно, като че ли небето се беше прихлупило и Козбунар беше под похлупак. Предния ден Яне отиде и сам изкопа гроба. На другия ден взе една каруца и в нея постави ковчега, който дядо Личо беше сковал. Старата магьосница беше помагала и се беше грижила за цялото село, но никой не дойде да я изпрати в последния й път. Явно хората се страхуваха от нея или от това, че Кара Мустафа им беше забранил да общуват и да подкрепят Шейтаните и Василка. Само две-три стари жени като нея, които и без това нямаше вече какво да губят, бяха дошли да я изпратят и оплачат в дъждовния ден. Яне не можеше да разбере дали са дошли от искрена скръб, или заради агнето, което беше сварил на курбан. Дъждът му пречеше да разбере дали това, което се стичаше по бузите на бабите са сълзи, или е от дъжда. Момичетата плакаха през целия ден. На Яне му беше трудно да им обясни какво е смъртта и къде е отишла баба Василка. Те отказваха да приемат, че старицата е починала, мислеха, че е жива и е отишла някъде. Добре че дядо Личо се намеси и започна да им обяснява някакви глупости за небето и за преселението на душите там горе.

Всички бавно вървяха по разкаляния път. Яне ходеше току зад каруцата и с дългия повод водеше берберското конче, което напрягаше сетни сили, за да извлачи тежката каруца от калта. Дядо Личо ходеше до момичетата, а отзад бяха жените. Яне отказа поп да изпроводи вещерката до гроба. Попът много настояваше и заплаши Яне, че душата на старицата ще отиде в ада, ако не бъде погребана по християнски. Яне знаеше, че това няма никакво значение. Той вече беше разбрал, че старата вещерка не беше случайна жена. Тя беше самовила. С живота си тя вече си беше осигурила място в отвъдното. Яне не се беше бръснал и реши от уважение към старата жена да не го прави още четиридесет дни.

Когато се прибраха в къщата, Яне се почувства самотен и много тъжен. Момичетата като че ли усещаха колко лошо беше това, което се беше случило. Те със сигурност помнеха нощта, в която загубиха майка си и баща си, къщите и всичко, което имаха. В онази нощ им бяха останали

Токораз Memo

44

Ятаган и Меч

само баба Василка и Яне. Сега бяха загубили и нея. Те стояха и изглеждаха като обречени. Яне искаше да ги закачи и да чуе техния смях, но момичетата гледаха втренчено, като че ли надзъртаха отвъд живота, там къ-дето се беше отправила баба Василка. Яне се сети за предупреждението, което старицата му беше отправила. Момичетата бяха самовили. Те трябваше да се пазят от змей и именно той - змеят, трябваше да ги пази и отгледа. Не биваше да се жени за тях или да бъде с тях, защото вегцерката беше проклела него и рода му до десето коляно, ако станеше това.

Яне погледна тъжните уплашени момичета. Дали малките самовили не чувстваха и не преживяваха нещо недостижимо за него? Той искаше да ги извади от това вцепенение. Много неща бяха преживели малките сестрички. Бяха останали кръгли сирачета, отвличани, задържани. Като малки имаха богатство и растяха в красота и сигурност, а после бяха изгубили всичко. Яне си спомни онази зима, когато бяха изяли всичко, дори гълъбите от бежиклика. Сега предстоеше още една тежка зима. Яне беше останал без пари. Не беше успял да събере кауците. Нищо не беше успял да направи. Дядо Личо, като беше копал за китабите, беше намерил горното по-малко гърненце с парите. Те обаче бяха малко и стигнаха точно колкото да погребат бабата.

- Дядо Личо, я надуй гайдата и малко ни посвири!

Старецът бавно наду гайдата, а след това засвири, но тази вечер свиреше все тъжни песни. Яне стана и запя. Пя така, както беше пял там горе на Караджов камък, пя като че ли за последно. Отначало нещо душеше гърлото му, но после се отпусна и запя силно и свободно. Яне затвори очи и забрави, че се намира в ехлупената къща на баба Василка. Струваше му се, че е там горе на Перелик или на някой друг от родопските върхове. Отначало той пееше, а момичетата само слушаха, но после и те запяха с него. Дядо Личо усети как музиката разгушава сърцата им и продължи да свири през цялата вечер.

След няколко дни Яне отиде до Дяволската дупка, но не можа да си спомни как се влиза в тайната пещера. Тази зима четиримата щяха да гладуват. За да предпази децата от глад, Яне се хвана като аргатин и помагаше на хората да приберат реколтата. Добрите хора му съчувстваха и му заделяха, кога крина жито, кога шепа боб или престилка сушени сливи. Хората съчувстваха на момчето, в чиито ръце бяха останали двете сироти момичета и този старец, който беше дошъл отнякъде, беше виснал на врага му. Дядо Личо по цял ден се грижеше за момичетата. Кучетата също ядяха много. Буря малко по малко се оправи. Лекуваха я момичетата, доколкото можеха и знаеха. Яне всеки ден отделяше време, за да накара двете кучета да свикнат едно с друго. С времето той все повече започна да се възхищава на силата на Ураган.

IV том “Войвода

45

I глава “Велковата дупка

Есента постепенно премина в зима и една сутрин Яне видя, че навън вали лек сняг. Дворът, макар и леко, беше побелял. Кучетата живееха в плевнята при берберското конче. В къщата горе беше останала само една гълъбица. Яне беше решил на другата пролет отново да започне да отглежда гълъби, не може войвода и кесиджия без гълъби.

Изкараха зимата най-нормално. Не се наложи да гладуват, защото Яне се грижеше за всичко. Имаше цяла зима, за да премисли всичко. Дядо Личо много му помагаше. Топлеха хубаво собата и живееха в нея. Момичетата растяха с дни пред очите им. Яне си почиваше през цялата зима. Не въртеше меча, а и нямаше с кого да се бори. Почти всяка вечер дядо Личо им свиреше с гайдата. Момичета скачаха, въртяха се и танцуваха. Музиката много ги радваше и ги караше да са живи и весели. Освен това Яне се молеше пред иконата. Там, под зеленото туловище на змея, той видя една стара жена. Тя беше изрисувана малка, с вдигнати нагоре ръце. Не си личеше дали ги е вдигнала, за да се предпази от тежестта на звяра, или го повдига. Яне си нарочи, че това е старата вещерка, която помага на змея и ако той беше змеят, Василка беше неговият учител и опора.

Грозни слухове “пълзяха” из селото за смъртта на Василка. Хората говореха, че била вещерка и че е убита. Яне чу за себе си и за момичетата, че са обсебени от зла сила. Че гайдарят не бил дядо и случаен човек, а самият Дявол и така, преоблечен и преобразен като гайдар, той обикалял земята. Някои зли езици говореха, че Яне е отвлякъл двете момичета, други, че се готви да живее с тях в грях, трети, че Шейтаните са му натресли момичетата с някаква клетва. Хората говореха и за съкровище, зарито някъде в двора на къщата и за двете страшни кучета, особено за Ураган. Никой досега не беше виждал такъв звяр, чисто черен, по-черен от Дявола, по-зъл и от самото зло. Хората се страхуваха дори да припарят до Василкината къща.

Всички тези слухове отначало дразнеха Яне. Той не искаше да става център на обсъжданията, но явно хората, който живееха в къщата, бяха интересни за околните и нямаше сила, която да ги накара да спрат да обсъждат. После Яне се примири. Явно тази зима беше техен ред. Смъртта на баба Василка беше разбунила хорското въображение. Яне знаеше, че ако зимата е люта, след като умрат още няколко човека, хората ще се успокоят. Зимата обаче не беше от най-студените и така Василка и Шейтанови ге останаха през цялото време в устите на хората.

Колкого повече време минаваше, откакто Яне се беше разделил с Маринчо, толкова повече водачът на Бимбелите му липсваше. Яне съжали, че не го беше поканил да прекара зимата с него. Силният мъж щеше да му бъде от голяма полза не само за изхранването и защитата на семей

Токораз Memo

46

Ятаган и Меч

ството, но и за да се упражняват двамата. Сам му беше трудно да направи каквото и да е. Двамата с Марин щяха да продължат да се борят и да се бият с ятагани и мечове. Сега обаче това беше невъзможно и Яне се олежаваше все повече и повече.

През цялото време войводата на кауците беше нащрек. Внимателно, без никой да го види, той издълба отзад в иконата вдлъбнатина и там постави китабите, завещани му от Велко. А в една бохча държеше всичките си неща от Йерусалим. Те привличаха неудържимо момичетата, затова той беше принуден да ги крие и непрекъснато да сменя мястото на бохчата. Един ден, след като се прибра от църква, Яне видя Божура, която беше намерила вързопа и беше надянала хаджийската му риза върху дрехите си. Тя представляваше чудна гледка. Момиченцето беше вдигнало глава, разперило ръце и се въртеше. Яне открехна леко вратата и направи жест на дядо Личо да почака малко. Той гледаше Божура, която се въртеше, а Ирис хленчеше и се опитваше да хване ризата на Яне, и да я смъкне от кака си. Не това смути Яне, а думите, които Божура повтаряше:

- Бате Яне ще се ожени за мен! Бате Яне ще се ожени за мен! Бате Яне ще се ожени за мен!…

Яне знаеше, че момичето едва ли осъзнава какво говори. Тя правеше това само за да дразни сестра си и успяваше. С всяко завъртане Ирис все повече се ядосваше и разреваваше. Яне не искаше да види как ще продължи всичко това, затова рязко отвори вратата на собата. Момичетата застинаха.

- Божуро, веднага сваляй ризата ми и да не съм те видял повече да пипаш нещата ми от тая бохча!

Божура осъзна, че Яне ги е “хванал” в беля и веднага започна да сваля бялата хаджийска риза. Яне я гледаше. Представи си как някой ден навръх планината ще посрещне вражески куршум и в този момент ще бъде облечен именно с тази хаджийска риза.

По-малката сестра беше щастлива. Тя се радваше, че Яне се е скарал на кака й. След връщането от Йерусалим тя постепенно се беше отпуснала. Яне малко по-малко разбираше какво се беше случило с нея, до-като той я беше преследвал. Той разбра, че Кара Мустафа не й беше направил нищо лошо и през цялото време се беше държал добре с нея. Детето се беше уплашило от това, че е отвлечено. Най-много обаче я беше стреснало нападението на Яне, Сотир и двамата от Бимбеловите. Тя не знаеше какво се беше случило, но се беше уплашила, а след това и много натъжила, защото беше останала сама.

- За теб се отнася същото! Разбра ли?! - извика Яне и се надвеси над малкото дете. За малко щеше да се засмее, защото Ирис доби най-не- винното си детско изражение. Малката й брадичка затрепери, като че

IVтом “Войвода”

47

Iглава “Велковата дупка”

ще се разплаче във всеки момент и тя го гледаше с най-големите и красиви очи на света.

- Няма да се ожениш за нея! Ти ми обеща, че ще се ожениш за меее-ен! - момиченцето са разплака.

- Стига глупости! Няма да се оженя за никоя от вас!

На Яне му беше смешно. Ето какъв бил спорът. Гой много добре знаеше, че това са детски игри и те използваха името му само като пред-текст, защото двете просто са решили да се карат. Въпреки това след думите, които им беше казал, двете като че ли се успокоиха.

През цялата зима Яне беше нащрек. Той се притесняваше да не би Кара Мустафа или Кая да се върнат и да го потърсят. Знаеше за навика на турските аги да прекарват зимата около Босфора и в близост до султана, но можеше бейлербеят да се върне. Яне беше сигурен, че суетният и честолюбив Кара Мустафа рано или късно ще се върне и ще търси мъст. Освен това двамата турци сигурно все още търсеха богатствата и китабите на Вълчан. Яне се притесняваше и от Борю Белята и неговите лъжекауци. Само като се сетеше за Борю, целият се изпълваше с ярост. Той знаеше, че Борю със сигурност е разпуснал хората си и те са по къщите си, при жените си, и ще ги събере чак напролет. Въпреки това прекара зимата нащрек.

Тази зима те живяха като най-обикновено семейство. Чак сега, от толкова години насам, видя какво е да живееш обикновен живот. Радваше са на малките неща, на спокойствието, на това, че сутрин се събуждаше. Сега Яне разбираше, че може да има и такъв живот. Ето как щеше да живее, ако откажеше да води кауците, ако се откажеше от мисията на Вълчана, с която сам не знаеше точно кога се беше обвързал. Все по-често Яне започна да се замисля за това, че ако пожелае, може да има съвсем обикновен живот. Можеше да вземе двете момичета и дядо Ли-чо и да ги отведе в Боляровия хан. Майка му и баща му сигурно щяха да се изненадат като го видят с две деца, но той всичко щеше да им обясни. Така щеше да прекъсне дирята си и Кара Мустафа и Борю Белята трудно щяха да го проследят. Щеше да се намира съвсем близо до Козбунар и същевременно толкова далеч. Щеше да си стои предимно в хана и да не излиза никъде, за да не се засече с някого от хората, които го преследваха. Щеше да помага в хана, да обработва земята и така щеше да остарее. Сигурно щеше да си намери някоя булка, която да споделя постелята и живота му. Двамата щяха да си имат дечица. Някой ден щяха да оженят Божура и Ирис. Той щеше да им вдигне тежки сватби, като на свои деца.

Все по-често Яне се хващаше как мечтае. Всичко това не беше толкова далечно и непостижимо бъдеще, както му се беше струвало няко

Токораз Memo

48

Ятаган и Меч

га. Сега то беше близко и можеше да се случи съвсем реално, ако само пожелаеше. Но ако искаше да живее така, момичетата трябваше да се хванат някъде да прислугват и да помагат на къра, защото нямаха нищо. Всъщност Яне не знаеше дали Пъшкавица все още беше тяхна, или Кара Мустафа беше заграбил и нея.

Все по-често по бузите си Яне усещаше повея на пролетта и топъл ветрец минаваше покрай страните му. Той все по-сериозно се замисляше какво да прави. Един ден, след като заръча на дядо Личо да пази момичетата, той яхна берберското конче, което с лекота беше понесло студа на зимата, и тръгна на път. Когато стигна до Арапово, се сети за приятеля си Инокентий. Какво ли правеше презвитерът на манастира? Дали го помнеше още? Дали чорбаджи Никодим не му беше навредил нещо? Дали старият башпандур не беше поставил пост да варди около манастира? Яне беше нащрек. Беше взел със себе си Буря, а Ураган щеше да пази къщата. С времето двете кучета се бяха научили да се спогаждат. Дори въоръжен човек не можеше да се справи с двете кучета, налитащи към него. Когато тичаха към някого, те представляваха страховита гледка. Буря беше хитра и побърза, тя водеше. Ураган я следваше със страхотната си сила и тежест. Ураган продължаваше да расте и ставаше все по-голям и по-голям. Той беше съчетал в себе си ръста и дългите крака на кангала и тежката и плътна структура на българското овчарско куче. Страховит беше той, защото огромното куче имаше гарвановочерна дълга козина, лъщяща на слънцето, а главата му беше огромна. Яне беше виждал как Ураган, без особени усилия, прекършва джолан на вол. Представи си какво ли би направил с човешка кост. Сега, като беше оставил Ураган да пази къщата и след като му заповяда е шептящия глас, Яне беше сигурен, че всичко ще е наред. Знаеше, че кучето би скочило и би пожертвало живота си, за да защити двете момичета. Те бяха израснали заедно. Пред очите на Яне Ураган се беше превърнал от черна гопчица в звяр, а децата бяха пораснали и станали момичета. Кучето понасяше стоически всичко от тях. Децата непрекъснато висяха по топките козина, които бяха пораснали на мястото на отрязаните уши на звяра. Те го яздеха и се бореха коя ще бъде на гърба му. Всичко това Ураган приемаше стоически и Яне нито веднъж не го видя да прояви злоба към тях. Той гърпеше и беше по-привързан към момиченцата, отколкото към него.

С Буря нещата не бяха такива. Когато по-старата кучка усетеше, че децата са насочили към нея играта си, ставаше и с наведена глава, и с глухо ръмжене, се преместваше на друго място, като се правеше, че не им обръща внимание. С всичко това тя показваше, че крещящите и борещи се момичета не й харесват. Това, разбира се, често не я спасяваше. Те я следваха къдего и да отиде. Често Ирис, като не можеше да се до

IV том “Войвода

49

I глава “Велковата дупка”

бере до високия гръб на Ураган, се задоволяваше и яхаше Буря.

Един ден Яне искрено се смя, когато видя как Ирис и Божура, яхнали широките козинести гърбове съответно на Буря и Ураган, се дуелират с дървени пръчки. Момичетата си представяха, че са хайдути и яздят коне. Те крещяха и ръгаха недоволните и нещастни кучета, които в този момент трябваше да са коне. Яне ги гледаше така улисани в “битката” и се смя с глас. Веднага се сети колко недоволна от такава гледка би била Василка. Тя щеше да сгълчи децата, а можеше и по някой шамар да отнесат, защото това не бяха женски игри. Сигурно и Яне щеше да бъде смъмрен, че насърчава момичетата да се държат като момчета. Яне обаче не искаше да спре “битката”.

Когато пролетта настъпи, Яне, съпровождан от Буря, тръгна на път. Скоро той мина покрай разклона за Боляровия хан. Отново се сети за нормалния и спокоен живот, който би могъл да има само ако пожелае. Всичко беше в ръцете му и зависеше от това дали ще поеме надясно. Той обаче не го направи. Продължи направо.

Внимаваше като навлезе и мина през Станимака. Искаше да разбере какви слухове се носят за Кая и Кара Мустафа. За жалост нищо не научи, затова продължи към Бачкьой. Не искаше да пуска гълъб, защото му беше останал само един и много внимаваше да не загуби и него. Яне искаше да посети Сотир Манолов и да разбере какво беше станало с приятеля му.

Скоро стигна и се изправи пред портата на Маноловата къща. Слезе от гърба на коня. Похлопа на портата. Отвътре се чу шум, но никой не му отвори. Мина време преди Яне да чуе глас.

- Кой? Кой е там?

Колкото пъти се изправеше пред тази порта, толкова пъти се чувстваше неудобно и винаги се чудеше какво точно да каже и как да отговори.

- Яне. Аз съм Яне Боляров.

- Яне чий?

Гласът беше женски, на възрастна жена. Яне не искаше да стои на улицата и да си говори със старицата, затова каза:

- Бабо, пусни ме да вляза!

- Как така щ’а пусна? От’де да те знам кой си?

- Добре, извикай Сотир Манолов, с него имам работа, не с теб! Къде е Сотир?

- Сотир е тук, но не иска да вижда никого и ми е заръчал никого да не пускам!

- Нищо. Нищо, отиди и му кажи, че Яне Боляров го чака!

- Ти кой си? - продължи да го разпитва бабата през затворената порта.

Яне не беше доволен, но реши да отговори. Теофилакт вече не беше

сред живите и Яне не знаеше къде да търси другите кауци. Друг, за ко

Токораз Memo

50

Ятаган и Меч

гото се сещаше и знаеше къде живее, беше Диньо Циганара, но сега беше тук и трябваше да се види със Сотир.

- Аз съм приятел на Сотир, бабо! Познавах и баща му Манол, бях дюлгер при него!

Изведнъж бабата започна да говори на неразбираем за Яне език. Той не беше подготвен и отначало слушаше, без да може да разбере какво говори старата жена. Скоро обаче забеляза, че жената от другата страна на портата повтаря едни и същи думи. Колкото повече тя правеше това, толкова по-ясни ставаха думите й. Яне се сети, че преди доста години беше научил, че всички бачковски дюлгери говореха на този таен език, разбираем само за тях. Бачковските майстори си бяха изработили този език, за да могат да се разбират помежду си. Така можеха да водят преговори и да се съвещават помежду си, без никой да ги разбира. Сигурно и лоши работи за бейовете и домакините си можеха да кажат, без някой да е обиден. По-късно Кара Тозю беше учил Яне на този говор. Дори кауците често разговаряха по този начин, защото това беше специалният език на Велковите хора. Въпреки че не го беше говорил от много години, сега, когато Яне го чу, малко по малко започна да си припомня думите от него. Бабата през цялото време повтаряше едни и същи думи:

- Ако разбираш какво ти говоря кажи: “Сега, бабо, ида!”, но по човешки.

Яне направи това, което бабата искаше. Той каза:

- Сега, бабо, ида!

- Откъде знаеш езика? - попита учудено старата жена. Тя каза тези думи на бачковския език.

Яне знаеше, че трябва да отговори така, но му беше много трудно. Едно е да разбираш един език, а съвсем друго нещо да го говориш или пък пишеш. Все пак успя да каже:

- Кара Тозю ме е учил на него.

Скоро отвътре дочу как дървеното резе се отмества, мина време и портата се отвори. Буря първа влезе в двора на къщата. Старата жена се с тресна и каза:

- Уууу, много е голям!

- Женска е, бабо, женска е.

- Ти седни там под смокинята и почакай! - каза старицата.

Яне седна и се почувства по същия начин, както преди толкова много години. Всичко беше постарому. Той върза коня за един от клоните, накара Буря да легне и сам седна на скованата пейка. Мина много време преди нещо в стаите да се размърда. Най-накрая Сотир се появи. Грозен белег разсичаше лицето му на две. Яне се зарадва. Стана и прегърна Сотир, прегърна го като стар приятел. Старата жена гледаше от

IV том “Войвода

51

I глава “Велковата дупка

страни. Като видя как двамата мъже седнаха на пейката под смокинята и се разговориха, тя се прибра в къщата. Скоро до носа на Яне достигна миризмата на вкусно ядене. Ето какво правеше старата жена. Тя сигурно се радваше, че имат гости.

- Какво правиш, Сотире? Как си?

- Никак! - мрачно отвърна приятелят му. - Виж ме как изглеждам и на какво съм заприличал!

Яне се разговори, защото чувстваше колко напрежение има в сина на майстор Манол. Така разбра, че Сотир се притеснява от белега, който му беше направил Кара Мустафа. Младият мъж се беше оггеглил от света и не беше излизал навън. Връзката със света за него беше старата жена и тъй като нямаше живи роднини, а и никой от кауците не се бил обаждал, той си бил добре така и така си живеел. Като го слушаше на Яне му ставаше все по-мъчно. Той си спомняше колко силен, жизнен и весел мъж беше старият байрактар на кауците, а сега виждаше сина му. Сотир беше бледа сянка на баща си, много по-слаб, у него липсваше жизненост. Той като че ли се беше предал. Не искаше и нямаше сили да се бори. Беше се примирил и чакаше. Какво? Яне не можеше да разбере. Явно белегът на лицето беше срутил Сотир и го беше хвърлил в блатото на отчаянието и самосъжалението. Иначе Сотир беше толкова добър като човек, но белегът го караше да изглежда страховито. Имаше воини, които биха се радвали да имат такъв белег. Той щеше да означава, че са се били мъжки и са участвали в тежки битки на живот и смърт. За Сотир обаче белегът означаваше грозота. Приятелят му не му каза, но Яне беше сигурен, че Сотир беше преживял трудни моменти. За Яне белегът на сина на Манол нямаше никакво значение. Сега беше време за действие. Яне знаеше, че това да правиш нещо е най-доброто лекарство срещу самосъжалението, което се храни от самотата и бездействието. Яне знаеше, че хората сигурно зяпат лицето на младия мъж. С такъв белег той едва ли щеше да може да си намери жена. Белегът го отделяше от нормалните хора и го правеше различен. Така той винаги щеше да се различава от тях. Този белег не можеше да не даде ново име на Сотир. Със сигурност, който го видеше, щеше да го нарича “Белязания”, “човекът с белега” или по друг подобен начин.

- Нещо ново разбрах - каза по някое време Сотир. - Из селото се разнесоха слухове. Хората и монасите все повече говорят кой е убил Теофилакт. Нали знаеш какво означава Теофилакт на български?

Яне не знаеше, затова поклати глава, а Сотир му поясни:

- Теофил или Теофилакт е гръцко име, което на български се превежда като Богомил. Хората все повече говорят, че някакъв демон е заклал Теофил. Дори започнаха да го описват. Колкото повече слушах, толкова по-ясно ми ставаше кой е бил.

Токораз Memo

52

Ятаган и Мен

- И кой е бил? - прекъсна го нетърпеливо Яне.

- Сигурен съм, че е бил Борю Белята. Няколко хора са го описали, овчари са го видели да минава насам. Той е бил, войводо! Сигурен съм!

- Борю Белята! - повтори Яне. В последно време все това име се въртеше в мислите му. Бившият каук и предател беше посегнал и беше виновен за смъртта на Василка, освен това беше убил и Теофилакт. Яне беше сигурен, че той е човекът, който беше нападнал него и Мирза във Велковата дупка и беше задигнал съкровището от пещерата. Яне стисна дръжката на меча, а зъбите му изскърцаха. Скоро! Скоро щеше да се разправи с изедника, само още малко търпение! Първо да събере отново кауците, а после щеше да дойде ред и на Борю, и на чорбаджи Никодим. Значи двамата бяха ортаци. Яне си спомни как след “хабера” Никодим веднага беше повикал Борю с лъжекауциге и ги беше пратил след Яне и Маринчо Бимбеля.

Зъбите на Яне отново изскърцаха.

- Борю уби и баба Василка! Сотире, стягай се! От утре тръгваме да събираме кауците! Мрачните времена вече са зад нас, светли времена ни предстоят!

Яне говореше, а очите му горяха. Това обаче никак не подейства на Сотир. Той все така си оставаше свит и смачкан.

- Не е вече за мен тоя живот, войводо! Виж ме на какво приличам! Не съм аз вече хайдут, не съм и човек! Урод съм! Само ще ви срамя, името на баща ми ще срамя така!

Яне го потупа по рамото.

- Не искам такива думи да чувам, ей!

Двамата говориха още дълго. Яне му разказа за пътуването си до Божи гроб в Йерусалим. Сотир слушаше разказа му като омагьосан, с широко отворени очи.

- Вече сте хаджия. Така ли да ви казваме - хаджи Яне?

- Не, по-добре ми казвайте Яне войвода.

Тази вечер Яне спа в същата онази малка соба, в която беше спал преди години. Той влезе вътре и видя иконата с лика на Божията майка, пред която светеше малко кандилце. То като че ли не беше спирало да свети през цялото време, през което Яне беше обикалял света и не беше тук. Прекръсти се и си спомни предния път, когато беше тук. Тогава беше с Манол и Кара Тозю. Беше спал в тази стая цяло лято. Легна на дървения нар, който тъжно изскърца под тежестта му. Само по звука Яне разбра, че сигурно е наедрял. Макар да не беше ял много през зимата, все пак спокойният живот и това, че беше прекарал зимата на едно място, бяха спомогнали да напълнее. Яне разбра това по дългия тъжен звук, който издадоха дъските на нара.

IVтом “Войвода”

53

Iглава “Велковата дупка”

След като легна, дълго време не можа да заспи. Стаичката сега му се стори още по-малка и тясна. Тя като че ли го стягаше в гърдите и го задушаваше. Той копнееше за повея на вятъра, докато се намира на някой връх, за широтата и простора на Родопа, а беше тук, сврян в тази малка стаичка. Мислите му се въртяха около Манол и Кара Тозю. Къде ли беше отишъл байрактарят му? Къде се беше запилял? Дали все още беше жив, или лежеше бастисан нейде под земята? А можеше да е умрял? Не, тази мисъл му се стори невъзможна! Такива като Кара Тозю никога не си отиваха просто ей така от живота. Те винаги умираха от ръката на някого. Дали Кара Тозю знаеше, че е такъв човек и че това ще е неговата съдба? Какво ли е усещането да знаеш, че ще умреш от ръката на някой човек? Сигурно е странно да живееш и да знаеш, че на този свят живее и човекът, който ще сложи край на живота ти. В този момент той се храни някъде, спи до жена си, милва главата на детето си или оре нивата си. В този момент той е някъде там. Един ден съдбата ще направи така, че ще те изправи срещу него и той ще отнеме живота ти. Какво ли е усещането да знаеш всичко това? Такива като Кара Тозю никога не умираха тихо и кротко в леглата си. Скоро вместо да мисли за Кара Тозю, на Яне му стана по-интересно да мисли за убиеца на Кара Тозю. Сигурно вече се е родил. Кой ли е той? Къде ли се намира сега? Яне напрягаше мисълта си и се опитваше да си го представи. Сигурно е селянин и оре земята. А можеше да бъде турчин и сега, вечерта, да е на топло при ханъмите си. Гуши се до топлите, бели, бухнали като пити тела на жените си в харемлъка. Кара Тозю и убиецът му. Скоро Яне се сети, че самият Кара Тозю много пъти е бил в ролята на убиец за други хора. Колко интересна беше тази гледна точка. Свят в който убийците и жертвите живеят като обикновени хора. Сега, през нощта, всички спяха и бяха нормални хора, които нищо не подозират. Турчинът спеше на топло при жените си и сигурно лига беше потекла по бузата му. Кара Тозю сигурно също спеше някъде, невинен като дете, след като бе убил толкова много хора, а утре или вдругиден щеше да загуби живота си. Дали това не беше някакво предчувствие? Дали точно гази вечер байрактарят му, където и да се намираше, не беше застигнат от смъртта? Яне не знаеше, но мисълта го ужаси.

Скоро друга една мисъл се породи в главата му. Защо той мислеше за убиеца на Кара Тозю? Дали той, Яне, не беше също като Кара Тозю? Дали двамата се различаваха толкова много? Яне се замисли. Той също беше от хората, които не стояха на едно място и живееха рисковано. Той също нямаше да умре просто ей така. Смъртта нямаше да го посети докато си лежи на топло пред огнището. Сигурно и неговата смърт щеше да бъде донесена от ръката на някой човек. Сега Яне се замисли за чове

Токораз Memo

54

Ятаган и Меч

ка, кой то щеше него да убие. Какво ли правеше той сега? Къде ли беше? Дали подозираше, че някой ден ще сложи край на живота на Яне? Дали двамата вече се познаваха? Яне се замисли за хората, които познава. Кой ли от тях можеше да е? После се ядоса на себе си. Можеше въобще да не е сред хората, които познава. Можеше да е някой, с когото въобще не се е запознавал, турчин, черкез… А можеше още да не е роден. Тази мисъл се хареса на Яне, това означаваше, че има още дълъг живот пред себе си. А дали не можеше да е Борю Белята, или Кара Мустафа?

Тази нощ Яне не спа добре. Всъщност не можеше да разбере дали въобще спа, сънищата му се преплетоха с мисли, образи и кошмари.

На сутринта вече беше взел решение. Трябваше да се махне от това място, не искаше повече да спи в тясната стаичка. Жената беше изпекла баница, а вътре, в навитите кори, беше сложила извара, сирене, яйце и кисело мляко. Баницата беше много ароматна и ухаеше на подправки, защото вътре имаше нещо като лапад или спанак, имаше чубрица и някакви други билки. Освен това беше забъркана с хубаво “силно” родопско мляко, защото Яне чувстваше аромата му през цялото време. Старата жена я беше опекла в огромна тава. Яне яде повече, отколкото трябваше. Яде, докато коремът му не стана твърд. След това пи от студената бачковска вода. Пи по онзи начин от стомната, на който го беше учил Кара Тозю. След това етана.

- Хайде, Сотире, готви се да тръгваме!

- Няма, войводо! Така не мога да ходя сред хората!

- Абе, я се стягай и се приготвяй за път! Аз войвода ли съм ти?!

Яне се сети за Велко. На него никой не би посмял да му каже “Не мога!” или “Не искам!”. Тонът го накара да се ядоса.

- Хайде, тръгваме след малко!

Сотир сигурно отново би възразил, но усети гнева на Яне и си замълча. Много по-мек от своя баща беше Сотир и не обичаше да чупи хатъра на хората. Яне пък беше свикнал да командва и имаше желязна воля. Сотир знаеше това и не посмя да му възрази.

Скоро двамата излязоха през портата на къщата. Сотир за пръв път от толкова време излизаше сред хората. На главата си беше вързал дълъг и мек каракачански шал, който да скрива лицето му, докъдето може. Така гой щеше да се струва подозрителен на турците, но пък така или иначе, дори да свалеше шала от лицето си, щеше да предизвика вниманието им. Яне яздеше берберското конче и разбра колко неудобно ще е пътуването със Сотир. Още в Бачкьой всички хора, които ги срещаха, любопитни се извръщаха да огледат мъжа, който криеше лицето си с каракачански шал. Щеше да им бъде много трудно да се движат незабележимо из планината и да направят това, което Яне беше решил. По

IV том “Войвода

55

Iглава “Велковата дупка”

някое време Яне се хвана, че бърза. От одеве той мислеше за Шейтанкьой и Велковата дупка. Предният път, когато видя пещерата, тя беше празна. Някой беше отмъкнал цялото съкровище събирано от Велко, а може би и от баща му Вълчан. Къде беше отишло съкровището? Кой беше дръзнал да го вземе? Този човек трябваше да знае, че докато е жив Яне, животът му виси на косъм. Сети се за Борю Белята. Именно той ги беше нападнал, когато двамата с Мирза вземаха от златото. Яне беше сигурен, че беше Борю. Може би двамата с Никодим бяха обрали пещерата, а после се бяха опитали да се докопат и до останалите съкровища на Вълчан. Те се намираха скрити на различни места. Яне знаеше и беше виждал най-голямото съкровище, което се намираше в пещерата Дяволската дупка, близо до Дяволското пръскало и точно между Арапово, Избеглий и Боляровия хан. Там, под ледената вода на пещерното езерце, се намираше камък на който беше изрисуван вълк. В пещерата можеше да се влезе само през лятото, когато е най-топло. Друго съкровище трябваше да има в подземието на къщите близнаци, но Яне ги беше подпалил, те бяха изгорели и огромна купчина от тежки камъни беше затрупала всичко. Там отдолу, под руините на къщите, бяха изчезнали всичките тайни на подземието. Освен злато там лежаха и телата на Гергина и Георги, и на кой знае още колко хора. Из селото непрекъснато се разказваха истории за изчезнали в подземието хора.

Друго едно имане трябваше да е скрито в къщата в Истанбул, която беше точно копие на къщите близнаци в Козбунар. Там в подземието трябваше да се намира друго голямо съкровище. Поне така беше отбелязано на картите. Къде бяха те? Яне ги беше скрил зад иконата, която беше купил и донесъл от Йерусалим. Китабите бяха много добре скрити и така натъпкани в иконата, че само човек, който знае, че там има нещо, можеше да ги открие. Ами ако с него се случи нещо? Китабите така и щяха да си останат там и повече нямаше да видят бял свят. Дали да не каже на някого за тях? На няколко пъти, докато пътуваха, се зачуди дали да не каже на Сотир, но все се отказваше.

Сега всички съкровища бяха недостъпни за него. Онова ог Велковата дупка беше похитено, това от Дяволската дупка беше недостижимо за него, защото не можеше да си спомни как точно да влезе вътре, а и всеки път, когато влезеше до езерцето, душата му се сковаваше от страх и му се струваше, че змей го дебне иззад скалите, надзърта от мрака или го чака във водата. Някакъв ужас изплуваше в него. За да вземе съкровището, трябваше да отиде с друг човек, който да брани гърба му и да му вдъхва кураж, но не искаше да посвещава в тайната на Вълчан други хора.

Сега, когато отново беше застанал на пътя на хайдутина и отново се почувства войвода, макар и без дружина, Яне реши да си върне съкрови

Токораз Memo

56

Ятаган и Меч

щата. Тези неща не биваше да се оставят така. Съкровището под къщите близнаци беше затрупано на сигурно място. Яне беше сигурен, че там никой не дълбае, защото сред селяните се носеше слух, че нощем духът на Василка навестява руините на къщите близнаци и ги пази. Затова хората отбягваха това място, според тях то беше прокълнато. Те не знаеха, но чувстваха, че някаква злокобна сила е надвиснала над руините. Високите като крепост дувари на къщите бяха останали и те пазеха тайните на историята на Шейтаните и съкровището отдолу. Съкровището, което трябваше да бъде там, Яне нито го беше виждал, нито беше сигурен, че действително го има. То сега не беше важно за него. Страхът и злокобната история на Шейтаните го пазеха. Сега се намираше твърде далеч, за да мисли за съкровище, което се намира в подземието на къщата в Истанбул. Там беше оставил Адюлазиз Левни и някой път Яне щеше да се върне и да проникне в къщата. Тя беше на Велко и сега му принадлежеше, тъй като той наследи Велко. Все пак и трите места бяха далечни за Яне. Той наистина имаше права над тях и скоро щеше да ги предяви, но сега най-важно беше съкровището от Велковата дупка. Доколкото Яне знаеше, то беше събирано през целия живот от неговия учител. После, след като намериха китабите, кауците, сред които беше и Яне, се бяха опитали да съберат всичките съкровища на Вълчан, описани в китабите в пещерата на Велко. Тук трябваше да се намират старите римски съкровища, тези на византийците и траките, а и всичко що Вълчан беше събрал чрез облагане на керваните. А може би римските и тракийските съкровища бяха в Дяволската дупка? Яне не знаеше, но все пак едно беше ясно, гой трябваше да си върне съкровището от Велковата дупка. В неговото събиране беше участвал и гой самият, затова го чувстваше като свое.

Яне пришпорваше кончето навътре към сърцето на планината. Вървяха по пътя, който се виеше нагоре по река Чая. Скоро минаха покрай село Наречен и продължиха нагоре. Мина доста време преди да поемат още по-нагоре. Тук, на един-два часа път, се намираше отклонението за село Шейтанкьой. Пътят не беше широк, по-скоро тясна пътека, но все пак две магарета можеха свободно да се разминат. Долу беше дерето. То беше сухо, но Яне беше сигурен, че през пролетта се пълни е вода. Двамата спътници вървяха по-свободно, след като свърнаха на разклона вдясно. Яне остави Буря свободно да тича напред. Сотир свали шала от лицето си. Шейтанкьой се намираше накрая на този път. Това беше селце, по скоро махала, от двайсетина къщи. Да се срещне човек тук беше почти невъзможно, така че двамата мъже се отпуснаха. Яне беше решил да купи къща в селото. Една легенда разказваше, че къщите на Шейтанкьой са все на хора на Велко и понеже гой беше Велко Шейтана, оттук и селото се наричало Шейтанкьой. Същата тази история Яне беше чул

IVтом “Войвода”

57

I глава “Велковата дупка

и за Вълчан. Но имаше и страховити истории, в които се говореше за демони и сенки, които се виждали в селото, а понякога и самият Дявол се появявал тук. Оттук и името му Шейтанкьой - “Селото на Дявола” или “Дяволското село”. Може би самите хайдути бяха нарекли така селото, за да плашат страхливите, суеверни и толкова наивни понякога хора, които населяваха планината. Може би от досега с могъщата древна сила на планината, пропита с мистика и множество пещери, хората тук бяха плашливи и смирени пред древните, непознати сили. Такива бяха и турците, и българите, и дори каракачаните, които само минаваха от тук.

Яне беше решил да купи къща и да пресели тук двете момичета и иконата. Тук, в сърцето на планината, щеше да бъде най-добре за тях. Така пещерата щеше да му бъде под ръка, не само щеше да я пази, а и момичетата щяха да бъдат близо до него. Колко несправедливо беше всичко. Когато съкровището беше във Велковата дупка, той беше живял в Козбунар, далеч от тук, без да може да я пази. Сега, когато пещерата вече беше празна, той щеше да живееше тук. Колко късно и безсмислено?

Сега Яне бързаше към Шейтанкьой. Трябваше да разбере какво беше станало със съкровището, да го проследи и да си го върне. Щеше да започне разследването си от тук. Яне знаеше, че няма как да се отнесе такова съкровище без да се натовари цял керван или катер камили. Не може селяните да не са видели или чули нещо. Искаше да купи къща, но нямаше пари, затова реши отначало само да преспи в селото. Денят вече беше напреднал. Бяха вървели през целия ден, без да спират. Яне беше гладен. По някое време го видя. Селото се извисяваше високо над дерето. То беше застроено на високия десен скат. Къщите бяха каменни, малки, накацали като птици върху склона. Въпреки че го видя високо горе, не беше възможно скоро да стигне до там. Двамата мъже следваха пътя, а той все така се виеше над дерето. Склонът беше преминал в дълбоко дере, в което се събираха няколко други дерета. Пътят продължи надясно. Свиха нагоре и скоро видя първите къщи от селото. Те се извисяваха отляво, къщата отдясно беше сама, без двор, построена направо до пътя. Тук долу имаше нещо като малка полянка, а имаше и ниско кайна-че (изворче). Яне слезе от коня и го напои. След това провери оръжията си. Опипа меча си, кесиджийската кама и пищова. Специално за случая Яне го беше заредил с кух патрон. Извади от дисагите на кончето ортомата. Внимателно, като гледаше Сотир да не го види, я нахлузи на лявата си китка. Направи това, защото отодеве имаше някакво смътно предчувствие за опасност. Интуицията се опитваше да му подскаже нещо.

Вече готов, Яне се качи на кончето и тръгнаха към селото. Яздеше и мислеше. Къде се беше запилял Кара Тозю? Как толкова време от него нямаше ни вест, ни кост?

Токораз Memo

58

Ятаган и Меч

На пътя, направо пред къщата си, беше седнал някакъв старец. Той беше облегнал гърба си на каменната стена на къщата и се напичаше на последните лъчи на слънцето. Яне трябваше да го попита къде да пре-нощуват, дали има хан, или кервансарай, но вместо това каза:

- Дядо, ей, дядо!?

- Момчета, кои сте вие? Какво търсите тук?

Досега Яне много пъти беше идвал до Велковата дупка, но винаги беше минавал така, че да заобиколи селото. Нямаше смисъл хората от селото да знаят какво става наоколо. Така че селяните не познаваха ни-то Яне, нито някого от кауците.

- Дядо, ние сме джелепи*.

- Така като ви гледам не ми приличате на джелепи!

Яне знаеше, че не приличат на търговци. Те обикновено бяха богати хора, които ходеха с въоръжена свита, която да пази тях, златото, което носеха, за да могат да купуват овце, крави, коне, магарета или кози, и в същото време да пазят добитъка. Яне не можа да излъже стария човек, затова бързо смени темата на разговора. На него му беше дошла една много добра идея. Сам той не очакваше от там да “изскочи заек”, но все пак реши да опита.

- Дядо, ей, дядо, да живее тъдява някъде из селото един мъж, викат му Кара Тозю?

Макар да очакваше, че мъжът ще отрече, Яне го гледаше внимателно.

- Продължаваш направо, ще видиш мегдана, той е малък, после продължаваш по пътеката вляво и леко нагоре и там втората къща е тази на Кара Тозю.

Яне онемя. Не беше очаквал това, което чу. Дали не ставаше въпрос за друг Кара Тозю? Колко Кара Тозювци можеше да има?

Яне се стъписа, но не искаше да показва това, нито пред дядото, нито пред Сотир. Беше по-добре спътникът му да мисли, че е знаел. Така щеше да се роди уважението и легендата. Яне се сети за предчувствието, което имаше. Тръгна бавно, но продължи да мисли и да се вслушва във вътрешното си чувство. Всъщност предчувствието беше за опасност. Сърцето му биеше учестено и силно, като че ли във всеки момент щеше да изскочи от гърдите му. Стисна китката, около която беше нахлузен клупът на ортомата. Можеше ли през цялото време Кара Тозю да е бил толкова близо до него и Велковата дупка? Дали той не беше откраднал съкровището? Можеше ли той да е човекът? Дали нямаше да открие съкровището на Велко в избата на къщата на Кара Тозю? Всички тези въпроси го караха да бърза. Трябваше да изпревари Кара Тозю, да не му даде никакво време да се приготви или да скрие нещо. В също

*джелеп - търговец па добитък

IVтом “Войвода”

59

I глава “Велковата дупка”

то време не биваше да бърза, за да не попадне на засада.

- Приготви се! - каза Яне на Сотир, но той вече го правеше. Спътникът му беше усетил, че се случва нещо нередно и вече се готвеше за срещата. Той също беше учуден и то не по-малко от Яне. Сотир не беше допускал, че Кара Тозю се намира толкова близо до него.

На мегдана, ако въобще това можеше да се нарече мегдан, двамата пак поспряха и попитаха за Кара Тозю. Грешка нямаше. Във втората къща, нагоре по пътечката, живееше Кара Тозю. Всъщност това беше съвсем близо. Селото, а то дори не беше село, а махала, беше съвсем малко. Яне виждаше каменния покрив на къщата, която беше на два ката. Двамата бързо тръгнаха нагоре по пътеката. Тя не беше стръмна, но тясна и двама конници нямаше да могат да се разминат. Къщите бяха ниски и Яне почти надзърташе в джамчето на втория кат. Къщата беше с изнесен еркер, подпрян от криви дебели дървени подпори. Цялата къща беше от камък. Това, което впечатли Яне, беше, че къщите бяха малки, с по една-две стаи. Джамчетата бяха много малки и криви. Войводата опипа дръжката на пищова табанджия. Слезе от берберското конче, похлопа на дървената врата, скована от не много дебели дъски, които бяха толкова криви, че през тях можеше да се вижда. Яне скоро видя някакъв черен силует да се приближава.

- Кой е? - попита човекът от другата страна.

Ако досега Яне имаше някакво колебание или съмнение дали човекът в къщата е Кара Тозю, сега то веднага се разсея. Това беше гласът на неговия байрактар и Яне не можеше да го сбърка. Толкова пъти беше чувал мъжа да пее. Сети се за всичко това и веднага възвърна вярата си в него. Не можеше да повярва, че Кара Тозю може дори да е помислил да открадне каушкото съкровище.

- Кара Тозьо, аз съм Яне Боляров.

-Яне?!

Само по гласа се разбра, че мъжът се зарадва много. Той веднага отвори портата. После започна горещо да прегръща Яне, като повтаряше:

- Яне! Яне!…

По държането на Кара Тозю си личеше, че той ни най-малко не е гузен. Не по-малко горещо домакинът прегърна и сина на Манол.

- Ха влизайте де! Влизайте!

Мъжът ги потупваше по гърбовете. Въпреки горещото посрещане, Яне беше нащрек. Той внимаваше и се оглеждаше. Не беше забравил предчувствието, а може би то беше точно за това, че тук, в Шейтанкьой, ще срещне Кара Тозю.

Яне и Сотир влязоха с конете си в малкото каменно дворче на къщата. Кара Тозю огледа пътеката дали някой не ги е видял, или не идва

Токораз Memo

60

Ятаган и Меч

след тях. После помогна на Яне и Сотир да приберат конете, като непрекъснато повтаряше:

- Войводо, войводо…

Когато направиха всичко това, той подкани мъжете да се качат на втория кат на къщата. Тя цялата беше разкривена и паянтова. Докато двамата мъже се качваха, стълбите тъжно скърцаха под тях. Буря остана отвън да пази двора. Кара Тозю я потупа по дебелия врат, който беше обрасъл с гъста козина. Така главата на Буря приличаше повече на мечешка, отколкото на кучешка. Старият байрактар също се качи горе.

- Ех, войводо! Радвам се да те видя! - каза мъжът, щом мъжете седнаха и пред всеки постави по един стъклен джам, в който наля жълта ракия. Миризмата на ракията накара Яне да примлясне. Той не беше ял през целия ден и сега почувства колко гладен и изморен е. Измъкна парче от баницата, което жената предвидливо беше сложила в месал и го беше мушнала в торбата му. Яне разчупи баницата и предложи и на останалите около паралията да хапнат.

- Войводо, войводо… - продължаваше да повтаря Кара Тозю. - Извинявай, че така те посрещам, но отскоро съм тук и съм сам.

Яне беше изумен. Той не знаеше Кара Тозю някога да не е бил сам. Мъжът беше някъде около 40 годишен. Яне реши да попита:

- Кара Тозьо, не знаех, че си бил женен?

- Бях и то неведнъж. Отначало те търсих, Яне, и се опитах да те спася. Разбрах, че си заточен в Дарбекир - като каза това байрактарят направи жест с двата си пръста все едно отброява пари и Яне разбра как точно мъжът е разбрал, че е заточен в Диарбекир. - Буря, тази смела кучка, ме преведе през целия Анадол. Когато мислех, че вече сме близо, една вечер спях в покрайнините на Диарбекир, Буря побягна и скочи в черни те талази на река Ти1ър. Помислих, че се удави. Търсих я на другата сутрин, но така и не я открих. Отчаях се, войводо. Без нея не можех да те проследя. Търсих те из града, търсих те, докато най-накрая се отказах и се върнах в България. Отседнах в един български град близо до Черно Море - Гюмюрджина (днес Комотини). Там имах приятели, които ме приеха с отворени обятия. Останах да живея при тях като аргатин. Построих си малка къща, само една стая имах и двор, но някак пусто ми беше. Един ден на мегдана се изви дълго хоро. Излязох да потанцувам. Знаеш как танцувам хора и ръченици и колко обичам това!

- Знам, че много хубаво пееш - отвърна Яне.

Тази забележка зарадва Кара Тозю и той се усмихна.

- Там си харесах една мома, такава гиздава, хубава и скромна. Само като я погледнех, свеждаше очи като сърна и иремижаваше. С нея беше и сестра й. Мислих, мислих и реших да заживея и аз нормален живот. За

IVтом “Войвода”

61

I глава “Велковата дупка

що? Нямам ли право и аз да поживея като нормален човек, да си имам жена, а може някой ден и деца, а и вече съм на такава възраст, че скоро хайдут от мен няма да става. Реших и така изпратих приятелите ми да я искат за жена. Тя живееше в едно село близо до Гюмюрджина. Родът й не беше беден. Моите хора отишли там и я поискали. Какво правили, какво стрували, на другия ден се върнаха. Бях щастлив, че техните толкова бързо се съгласили. Отгърнах платнището да й се порадвам, а сърцето ми биеше като лудо, но какво да видя. Това не беше моята избраница, а някаква грозна, гърбава жена. Останах изумен. Първо се скарах с приятелите си. И те бяха учудени. Тогава разбрах, че не те бяха сбъркали. Разпитах жена си и тя със сълзи на очи ми призна всичко. Те били три сестри. Тя била най-голямата, но родена с този дефект. Другите й две сестри били красавици, но тя така и си останала. Баща й не искал и да чува да даде сестрите й за жени, докато тя не се омъжи. Така бащата, като научил за моето предложение, решил да подмени сестрите. Аз се бях влюбил в средната сестра. Тя и без това беше много по-млада от мен. Не разбрах дали тя е искала, или са я сменили със сестра й против волята й. Това беше историята. Вече нищо не можеше да се направи. И дума не можеше да стане да върна жената, а и ако го направех, това означаваше да я обрека на безчестие. Дори да я върнех, те нямаше да ми дадат средната сестра. Не можеше мъж първо да се ожени за едната сестра, а после - за другата. Дадоха ми жената с не лоша зестра, но това не ме радваше. Постоянно мислех за сестра й. Започнах да пия, но до нея така и не можех да се докосна. Колкото повече време живеехме под един покрив, толкова по-настоятелна ставаше гя. Вече бях стар и не можех да затворя очи. За това ли цял живот бях живял в самота, за да ми се случи такова чудо? Постоянно мислех как да отмъстя на баща й. Сватба така и не направих. С времето все повече пиех и все повече се гневях на жена ми. Един ден толкова се ядосах, че както си държах един остен я боднах в корема. Не умря веднага. Сигурно острието на остена не е било чисто, но жена ми падна на легло и така полежа известно време. Все повече се влошаваше и един ден издъхна. Умря в мъки и страдание. Изпитах известно облекчение, защото не я обичах, но пък ми стана тъжно, защото въпреки гърбавостта и недъга си, тя беше добър човек и стопанка.

Тъй като живеех в края на селото, даже не дойде хекимин. Погребах я. Баща й, майка й и сестрите й не дойдоха дори на погребението, макар че ги поканих. Явно облекчението не беше само за мен, а и за тях. Не мина година, взех си друга жена. Тя беше ялова, а мъжът й беше умрял преди много години. С нея бяхме почти набори. Разбирахме се и тя много ми помогна да си стегна къщицата. Засади чемшир и се грижеше за двора. Не живеехме лошо с нея, но много кратко продължи всичко.

Токораз Memo

62

Ятаган и Меч

Не спирах да мисля за моята избраница - сестрата на първата ми жена. Една вечер се бях напил, а знаеш, че съм лют човек, а като се напия имам лошо пиянство. Не помня какво се е случило, защото няколко дни и ноши бях пил. Как съм се прибрал, какво съм говорил и правил, не помня, но когато се събудих, втората ми жена лежеше до мен прободе-на в корема с нож. Не знам дали аз я бях пробол и защо. Не си спомням, но ножът, все още кървав, беше в ръката ми. Тихо погребах и втората си жена, там - до първата. Хората питаха, но понеже нямаше близки, никой не я потърси и не разпита по-сериозно.

Така поживях няколко години сам. Вече не исках да видя жена. До-като един ден не ме поиска една. Тя сама дойде при мен. Не беше хубава, нито ми харесваше. Беше с десет години постара от мен. Скоро се премести да живее при мен. Хареса ми да имам стопанка в дома си и някой да се грижи за мен. Вече наближавах четирсет години, няма да си кукувам цял живот сам. Тя беше останала вдовица, а двете й щерки вече бяха пораснали и се бяха задомили. Добра жена беше, скоро й се роди внуче. Бях щастлив, дъщерите й ме приеха. Вече тъкмо мислех, че ще живея спокоен живот и дяволът в мен пак се обади. Един ден се ядосах много. Знаеш, войводо, как се разгневявам аз. Лют човек съм и голяма е яростта ми. Та този ден се ядосах, подгоних третата си жена да я ударя. Тя, пущината, побягна, като че ли какво щеше да стане, ако я ударя малко, спъна се в един камък, падна и си удари главата. Умря там, на място. Паднах до нея и не намерих сили да стана. Не исках да се занимавам със семейството й и да давам обяснения какво е станало. А и хората сиг урно щяха да се разприказват, че за тези няколко години смених три жени. Кой знае какво щяха да си помислят? Пълзях и така избягах от Гюмюрджина. Не искам вече да си спомням за този период от живота ми! Не ми било съдено да имам жена и нормален живот!

Кара Тозю завърши разказа си. Яне въздъхна тежко.

- Кара Тозьо, че ти си бил убиец!

- А, убиец!? Какви глупости говориш, войводо! То някой ден и убиец сигурно ще ме изкарате! Това е за мен! Кажете вие нещо за себе си!

Яне стоеше като зашеметен. Всичко беше очаквал, но не и този разказ. Не знаеше какво да каже. Доколкото виждаше и Сотир беше объркан. Той като че ли беше забравил за белега си. Едно беше ясно, Кара Тозю не беше откраднал съкровището, нито беше предал кауците.

- Защо дойде да живееш тук в Шейтанкьой?

- Бягах от Гюмюрджина, а и исках да съм близо до Велковата дупка. Мислих, че си мъртъв, войводо. Знаех, че Теофил е мъртъв, Сотир се беше отказал от хайдутлъка. Реших да чакам все някой ог кауците да се върне, затова реших да дойда тук.

IV том “Войвода”

63

1 глава “Велко ват а дупка”

- Нещо чул ли си за кауците? - попита Яне.

- Ми те от кауците останаха трима човека - братята Шибил и Шабан Али и Колю Майтапа.

- Утре Сотир ще тръгне да ги събира. Знаеш ли къде живеят всички? - Яне попита Сотир.

- Знам! - кратко отговори синът на Манол.

- А нещо за съкровището научил ли си? - Яне се обърна към Кара Тозю.

- Не, войводо! Нищо не се чува, но бях до пещерата, съкровището го няма.

Яне се намръщи.

- А ти? Какъв е този белег? От какво е? - Кара Тозю гледаше към лицето на Сотир.

Сотир се сепна. Откакто бяха влезли в къщата двамата мъже с нищо не показваха, че забелязват белега му и той беше забравил за него. Сега Кара Тозю му припомни това.

За да предпази приятеля си, Яне заговори. Той заразказва на Кара Тозю за отвличането на Ирис и Божура от Кара Мустафа, при спасяването на които Сотир беше получил белега си. Но Яне не прекъсна разказа си. Той продължи, само премина през заточеничеството си, за това как Буря го е спасила. Най-накрая му разказа как беше умряла баба Василка. Разказа и за това, че беше посетил Йерусалим.

- Значи вече си хаджия, Яне!

- Да, хаджия съм!

- Така ли вече трябва да ти викаме - хаджи Яне войвода.

- Няма връзка между хайдутството и хаджилъка. Аз съм преди всичко Яне войвода.

След това Кара Тозю се замисли.

- Борю Белята? - изуми се българинът с кръглата глава. - Ееей мамината му и гад! Той е откраднал съкровището на Велко и Вълчан, което по право принадлежи на кауците и за което трябва да отговаряш ти, войводо. А кой е този чорбаджи Никодим, не съм го чувал? Сигурно вилнее долу в равното.

- Така е.

Като чу думите на Яне, Кара Тозю като че ли се беше съживил. Явно той само за миг беше забравил идеята си да живее като нормален човек. Той отново беше станал онзи байрактар, който беше преди.

- Сега какво ще правим, войводо? Какво е първото нещо, което трябва да направим? Трябва да действаме веднага, за да изпреварим лъжекауциге! Да ги разбием още преди да са се събрали! Казваш това са хората на Първан войвода и Дели Узун?

- Дели Узун вече е мъртъв, убил го е Ураган.

- А кой е този Ураган?

Токораз Memo

64

Ятаган и Меч

- Ураган е синът на Буря. Огромно страховито псе, по-черно от самия Дявол.

- И той ли като майка си трепе хора? Войводо, ако знаеш колко пъти ме спасяваше Буря! Умна кучка е! Умна и много зла!

Тримата мъже продължиха да ядат от баницата. Скоро Кара Тозю запали светилник и така още известно време продължиха да пият ог лютата ракия, която беше направена от ситни, но сладки и ароматни родопски сливи.

Колкото повече време минаваше, толкова повече Кара Тозю се разго-рещяваше и развеселяваше. Сотир почти не пи, но пък ставаше все помрачен. По някое време Яне тръгна да се поизправя.

- Хайде да си лягаме, че утре работа ни чака! - тези думи бяха заповед и мъжете го знаеха. Те веднага станаха и прибраха софрата.

Къщата имаше две стаи. Кара Тозю отстъпи широкия удобен нар на Яне, а той и Сотир легнаха на миндерите в другата стая. Те бяха много по-тесни и близо до джамчетага, така че от там лъхаше студено, но пък огнището беше тук. Тук, горе в планината, пролетта все още не беше дошла и отвън лъхаше на студ. Стените също бяха студени. Когато на сутринта станаха, Сотир и Кара Тозю бяха със схванати рамена. Кара Тозю излезе навън до обора. Оттам се чуваха да проблейват няколко кози. Скоро мъжът стопли прясно козе мляко и приятният му аромат се разнесе из цялата къща. Яне отново раздели баницата, но този път остави и малко за Буря. Мъжете закусиха. През това време те се уговориха какво да правят.

Веднага след закуската Сотир тръгна да събира дружината на кауците. Той трябвате да вземе от селата Колю Майтапа и братята Шибил и Шабан Али. Това бяха единствените останали от кауците. Някога могъщата дружина сега щеше да бъде от шест човека и то единият от тях с нарязано лице и криещ се от света, а другият вече доста стар.

Докато Сотир правеше това, Яне и Кара Тозю отидоха да видят Велковата дупка. Почистиха малко хайдушката поляна. Пещерата беше празна. Двамата останаха там две вечери. Стегнаха малката пещера, отново я оформиха като одая и запалиха огнището. То пушеше ужасно и се наложи да го почистят. Това беше трудна работа, защото не знаеха откъде минава димът от огнището. После Кара Тозю остана в къщата в Шейтанкьой. Яне му постави за задача да я направи пригодна за живот на двете момичета. Може би и дядо Личо щеше да дойде с тях.

Яне отиде в Козбунар и забра двете сестри. Тук, в сърцето на планината, близо до Велковата дупка, те щяха да са много по-добре защитени от Кара Мустафа. Яне взе със себе си всички неща от Козбунар и иконата. Ураган също тръгна с гях.

IV том “Войвода

65

I глава “Велковата дупка”

Когато видя огромното куче, Кара Тозю възкликна. Той не можа да се стърпи. Яне настани двете момичета в къщата. Те щяха да спят в отделна стая. Сотир вече беше събрал кауците и те чакаха на хайдушката поляна. На Яне му трябваха пари. Беше опитал отново да влезе в Дяволската дупка, но пак го беше обзел онзи първичен страх. Онзи ужас отново изпълзя от преизподнята и дори повтарянето, че е змей, не му помогна. Не можеше да си спомни добре как Велко беше влязъл вътре. Някой път трябваше да дойде тук, да са поне двама и да отделят достатъчно време. Сега обаче беше сам, а и нямаше време. Така Яне и кауците останаха съвсем без пари. Не му беше ясно как щяха да вършат работата си без никакво злато. Какво щяха да ядат и как да се въоръжат, също не знаеше.

Тази вечер Яне остави двете момичета сами в къщата. Със себе си беше взел и гълъба. Тази къща вече щеше да бъде центърът на кауците и на кесиджията Яне, така че трябваше наново да се развъдят гълъби. Яне се качи горе и направи удобно място, където да живее и да може да мъти гълъбът. Заръча на момичетата да го хранят, да му наливат вода и да се грижат за него. Остави Ураган да ги пази, а той, Кара Тозю и дядо Личо тръгнаха към хайдушката поляна. Отначало вървяха по нещо като път. Той не беше широк, но пък от дясната страна някой работлив планинец беше наредил камъни, така пътят беше защитен от порои и всички природни врагове. Скоро минаха покрай някаква самотна плевня. Буря вървеше отпред и щеше да ги предпази от неочаквана среща с хора или животни. Скоро отминаха гробището на Шейтанкьой, което се намираше вляво от пътчето. Минаха покрай една къща, която беше далеч от селото. Те почти се отъркаха в задната стена на къщата и продължиха все напред. Скоро пътеката се спусна в един дол.

Когато пристигнаха, Сотир, Шибил, Шабан и Колю вече ги чакаха. Те бяха премръзнали. Да останат отвън на поляната беше немислимо. Времето беше студено и преспите още не се бяха стопили. Яне подкани мъжете и те всички се прибраха на сушина в малката пещера. Затвориха вратата. Яне заповяда на Буря да пази и кучето се сви зад вратата. Така никой не можеше да влезе, без да се наложи кучката да стане и да се отмести.

Скоро в тъмното се видя искра от чакмака на Яне. Той го удряше в твърдия кремък. Не след дълго праханта затля в пръстите му. Запалиха четири свещи и огнището. Кара Тозю разпалваше огъня. Той казваше на двамата премръзнали братя какво да правят, а Яне приготвяше легла за всеки един. Добре че няколко дни по рано двамата с Кара Тозю се бяха погрижили за всичко и сега им беше много по-лесно. След като всичко беше готово, кауците седнаха. Яне много искаше да донесе тук иконата, която беше купил от Йерусалим, но го беше страх, че Борю Белята знае пещерата и може да я открадне, а с нея и китабите на Велко. Яне не бе

Токораз Memo

66

Ятаган и Меч

ше спокоен, защото не знаеше какво е намислил Борю Белята. Дали и той като него не беше събрал дружината си по-рано и не беше решил да ги изпревари, или да ги изненада? Борю вече знаеше, че Яне е тук. Сигурно с Никодим се страхуваха за живота си и с право.

Всички кауци бяха седнали и Яне ги огледа. Шибил и Шабан изглеждаха така все едно вчера ги беше виждал за последно. Двамата бяха все така ведри и тихи. Те винаги бяха представлявали стълб в редиците на кауците, решителни и изпълнителни. Колю Майтапа също беше щастлив, че вижда Яне, а и че кауците отново се събират. Той се смееше през цялото време и се шегуваше с останалите. Всички се смееха и настроението беше много добро. Кара Тозю също се усмихваше, само Сотир стоеше мрачен и като че ли беше някъде другаде. Яне представи дядо Личо на мъжете. Те започнаха да го разпитват. Старецът им разказа, че се познават с Яне от Диарбекир. После им разказа как войводата го беше спасил от заточение.

Мъжете слушаха и цъкаха с език, изразявайки възхищението си от смелостта на Яне. Когато дядо Личо им разказа за скорпиона, всички като един възкликнаха. Яне гледаше своите кауци. Всички те бяха смели, решителни и сериозни хора, но сега го учудваха с това колко наивни и чисти бяха техните души. Като деца те следяха всяка дума и жест на стареца и прехласнати слушаха разказа му.

След като старецът свърши, Сотир каза:

- Войводата е ходил и до Божи гроб в Йерусалим! Вече е хаджия!

- Хаджи Яне. Хаджи Яне - започнаха да повтарят мъжете.

- Яне войвода! - твърдо каза Яне, с което показа, че настоява така да го наричат и че му е неприятно да му казват “хаджия”.

Така от разговор на разговор дядо Личо наду гайдата. Той засвири отначало тихо, а мъжете му пригласяха. Шибил и Шабан или не знаеха песните, или не искаха да пеят за български войводи и хайдути, но се отделиха близо до единия край на огнището. Яне отиде при тях.

- Шибил и Шабан Али, как сте? - попита войводата.

- Добре сме, войводо!

- Готови ли сте?

- Готови сме, войводо! Тея години ги отделихме на семействата, на жените и децата си, стига вече! Искаме пак да сме кауци и да скитаме по планините!

- Аз така и не мога да разбера защо сте кауци? - каза Яне, а устите на Шибил и Шабан зинаха от учудване.

- Как така, войводо?

- Вие сте турци и някак не разбирам защо ви е да се борите за свободна, християнска България. Това е нашата най-важна цел - да купим земя

IV том “Войвода

67

Iглава “Велковата дупка”

и да създадем България. Нашата държава ще бъде мирна, ще има ред и справедливост, ще създадем закони, пред които всички да са равни.

- Войводо, ти каза, че всички ще са равни, значи и за нас се отнася. Искаме и ние да живеем в тази държава, а наш паша или везир ще бъдеш ти, Яне войвода!

- Но вие сте турци. Страх ме е да не би българите да решат и да наложат джизие на турците, които ще останат в нашата държава.

- Нали уж всички ще са равни?

- Така го мислим и го говорим сега, но как ще стане, никой не знае.

- Ако ще създавате държава, като тази на падишаха, каква е разликата? Освен това нали ти ще си везир на тази държава?

Яне само повдигна рамене.

- То това не се знае, нека първо доживеем и го докараме до там, пък ще видим.

- Ние дойдохме при кауците, войводо, защото лично Велко войвода ни повика - каза Шабан Али. - Ние не вярваме в някакви големи общи идеи. Много пъти сме говорили с брат ми и решихме, че всички общи идеи, като религии, идеи за обща държава или кауза, са нереални. Големите идеи се разпадат на малки и така, докато се стигне до това, че всеки човек така или иначе дори в общите идеи преследва някакви собствени идеи и цели. Затова често се случва съмишлениците, след като постигнат груповата цел, да се разделят. Това става, защото, докато са обединени от общата цел, те подтискат собствените си цели, но когато я реализират, изведнъж егоизмът избуява и всичко се разпада. Така хора, които преди това са изглеждали единомишленици, изведнъж се оказват на различни мнения. Това е нещо, което трябва да знаеш и ти, войводо.

А иначе ние сме тук не заради общите цели, а защото бяхме поканени лично от Велко, когото ние много уважавахме. Затова сме тук, за нас нещата са лични. Ако останем тук, ще бъде заради теб, войводо, защото те уважаваме и искаме мъж като теб да ни води! Няма да останем заради някакви отвлечени идеи, които не се знае нито дали ще станат, ни-то как ще станат.

Когато Кара Тозю се умори да пее и да се шегува, а дядо Личо да свири, мъжете отново седнаха и продължиха да се хранят.

- Трябва да поставим цели! - каза Яне. Разговорът с братята го беше успокоил. Яне се радваше, че до себе си има братята. Това бяха верни като кучета хора, на които винаги можеше да разчита. Те бяха стабилни и сериозни, а както се оказа и много умни. - Първата цел е да съберем малко по-голяма чета. Втората - да открием и привлечем на наша страна верни ятаци. Смятам, че трябва да възродим славата на кауците. Първо трябва да се справим с Борю Белята, а след това да започнем да съ-

Токораз Memo

68

Ятаган и Меч

бираме имането, с което да купим земята за Българско. Нека първо започнем със златото, което беше откраднато от Велковата дупка и към него да прибавим златото на чорбаджи Никодим.

Като чуха думите на своя войвода, мъжете се изправиха на крака и вдигнаха оръжията си към тавана на пещерата. Някои вдигнаха пушки и пищови, но най-много бяха ятаганите, насочени към Бог.

- Сега да произнесем каушката молитва и да си лягаме, че стана късно!

- Войводо, досега винаги сме имали поп в четата. Вълчан и Велко бяха набожни и смятаха, че това ни носи късмет. Дори по някое време бяха при нас едновременно и Глигорко, и Теофил и имахме двама попове. Трябва ни поп!

Яне само поклати глава.

- Прав си, Кара Тозьо байрактар, ще намерим и поп. От утре започваме подготовка! А сега да се помолим.

Мъжете коленичиха, допряха длани пред гърдите си и зашепнаха като повтаряха след Яне: “Господи помилвай ме, умолявам те да не изпитам мощта на враговете си, с помощта на господа моя бог - Исус Христос. Да не чувствам болка и никаква мъка. Амин!”

Докато произнасяше молитвата, Яне гледаше своите кауци и изпита гордост. Двамата братя стояха отзад и се молеха на Аллах по техния си начин.

На другия ден Яне пак се изправи пред своите кауци. Той произнесе реч, с която запали огън в сърцата им. Войводата говореше за това, че трябва да победят Борю и хората му, да накажат Никодим, а после да се заемат със сбъдване на мечтата на Вълчан.

- …Не бива да убиваме невинни хора! Няма да правим разлика между турците и българите! Ако има виновни българи, ще наказваме и тях! Вече имаме област, в която да действаме!

- Какво? - Кара Тозю се изправи и повиши глас. - Кой смее да ни казва къде да действаме? Кой е този?

- Всичко това съм го съобразил с Маринчо Бимбеля - Страшния.

- Маринчо Бимбеля? Че от къде на къде той ще решава?

- Бимбелите са много силни, по-добре да сме в добри отношения с гях, отколкото да са ни врагове.

- Няма те да решават! - инатеше се Кара Тозю.

Яне много се учуди. Той беше сигурен, че не само Вълчан войвода, но и неговият байрактар - бащата на Кара Тозю - Кара Кольо, също беше от рода на Бимбелите. Сега не можеше да разбере защо така се закучи неговият байрактар.

Заръча на Кара Тозю да започне да подготвя кауците. Обучението трябваше да бъде безкомпромисно. Дядо Личо яхна едно магаре, а Яне

IV том “Войвода

69

I глава “Велковата дупка

- берберското конче и така двамата тръгнаха навътре към планината. Яне си спомняше, че дядо Личо е ковач. Беше решил той да помогне с въоръжаването на кауците. Диньо беше сакат и Яне щеше да му помага, но още един ковач щеше да бъде добре дошъл.

Двамата мъже, придружавани от Буря, вървяха все по-навътре и нагоре в планината. След два дни вече бяха пред портата на Диньовата хижа. Когато видяха занемарената постройка и ковачницата, Яне се притесни. Дали нещо лошо не се беше случило с приятеля му? Чак сега си даде сметка, че в последно време не беше чувал нищо за ковача. Яне скочи от гърба на берберското конче. Отвори разклатената врата. Всичко беше занемарено, мръсно и разкривено. Тук бяха минали толкова хубави зими за Яне и Диньо. Яне влезе вътре и видя, че някой лежи на леглото. Спомни си думите и увереността на Диньо, че ще се задоми, ще си намери жена и ще си има деца.

- Диньо, ти ли си?

Мъжът се размърда и седна така, че се облегна на възглавницата.

- Аз съм, Яне! Тук съм!

Яне се зарадва. Най-големите му страхове се разминаха. Диньо беше на легло, но беше жив.

- Какво има? - попита Яне, когато се приближи.

- Болнав съм нещо. Цяла зима съм така.

- От какво си болен?

- Не знам.

- Затова ли е толкова занемарено всичко?

На другия ден дядо Личо отиде и повика ходжата на Петково, който помогна на Диньо. Ходжата бая нещо, мрънка и каза, че на другия ден пак ще дойде. През това време Яне ковеше гвоздеи с един чук и стегна оградата, вратата, дори запали пещта.

След два дни Диньо се изправи на крака. Двамата с дядо Личо го хранеха добре и той от ден на ден ставаше все поздрав. Яне непрекъснато му разказваше за приключенията си. Вечерите дядо Личо свиреше и тримата пееха. Това като че ли най-много събуждаше Диньо към живот. Яне беше сигурен, че освен от физическата болест той е поразен и от духовна нега, от липсата на приятели и заинтересованост към живота. Сега, когато войводата беше тук, когато усети приятеля си близо, когато животът пак се беше върнал, и Диньо се върна към живота. Може би затова толкова бързо оздравяваше.

- Ей, войводо, войводо, казвай за какво си дошъл, какво ще правим!?

Яне знаеше, че това ще върне Диньо окончателно към живота, затова каза:

- Много работа ни чака! Ти ще трябва да свършиш повечето, а ние с дядо Личо ще ти помагаме!

Токораз Memo

70

Ятаган и Меч

- Какво ще правим? - очите на Диньо горяха, а болестта вече беше някъде далеч в миналото.

- Ще трябва да изковем мечове за всички кауци. Разработил съм техника на меч срещу ятаган. Нашето оръжие и техника ще ни помогнат да изпреварваме и побеждаваме турците и техните ятагани.

Докато говореше, Яне извади меча и го подаде на ковача. Той го разгледа и каза:

- Това не е мечът изкован от мен! Ковал го е най-добрият майстор ковач! Че е от Дамаск, от Дамаск е, но има и нещо друго! Досега никога не съм виждал такова коване! Кой е пипал меча след мен?

- Не знам.

- Как така не знаеш? Това е бил най-добрият ковач в света! Искам да ме запознаеш с него!

- Не мога.

- Жалко! Кажи сега колко меча ще трябва да изковем!

- Поне дузина, но ги искам много добре изковани, като този меч!

- Дузина?! - Диньо потърка дланите на ръцете си. - Ще ни трябва много желязо! Имате ли някакво хубаво желязо?

- Не! - Яне побърза да отговори.

- Аз тук имам желязо, но ще е малко.

Като слушаше този разговор дядо Личо стана и донесе оковите. Същите онези пранги с които бяха оковани двамата с Герджика. Старецът още ги носеше със себе си, явно той беше решил, че е време да се раздели с тях.

- Мечове изковани от окови - каза Диньо Циганара и се усмихна, а белите му зъби се сториха още по-бели на Яне. Тъй като желязото беше малко, се наложи да прибавят и един лемеж. - Окови и плугове - от това ще изковем мечовете. Войводо, има някаква символика в това! - говореше Диньо и щастлив клатеше глава.

От другия ден тримата започнаха изковаването на мечовете. Ковяха ги бавно и внимателно. Правеха ги точно по същата мярка, каквато им беше посочил Дамаският майстор.

На всеки меч, след като го изковяха, му слагаха временна дървена дръжка и се дуелираха с него, за да го изпробват в битка. Чак след това го закаляваха и завършваха. Оръжията ставаха много хубави. Диньо не бързаше и това се предаваше и на оръжията. Освен меча Яне му показа и камата.

- Че тази кама аз ти я изковах?!

- Не, твоята кама е в Истанбул, а тази направи майсторът! Аз само му разказах за нея, а той я нарисува.

- Какъв е бил този майстор ковач? Само бог може да кове така! Тя досущ прилича на камата на Велко! Такова нещо досега не съм виждал!

IV том “Войвода

71

I глава “Велковата дупка”

Когато всички мечове бяха изковани, Яне огледа хижата и ковачницата - тя отново светеше от чистота и подреденост. Всичко беше наред, а с пролетта и коването, и Диньо се беше съживил.

Освен ковач той беше и тюфекчия.

- Колко струва една пушка? - попита Яне.

- Пет жълтици.

Вечерта преди да тръгнат Яне каза:

- Отново събираме дружината. Сега най-важното нещо за нас ще бъде подкрепата на хората. Хората трябва да ни поддържат! Трябва да имаме ятаци навсякъде! Ако хората не ни подкрепят, няма смисъл да правим туй що сме тръгнали, загцото ние заради хората сме тръгнали! Диньо, ти ще ни трябваш за ятак, така че се стягай! Хубаво е, че си в по-машко село, защото никой няма да се сети да ни търси тук!

На другия ден Яне и дядо Личо се върнаха при кауците. Те все още се упражняваха. Сотир беше изпратен от Кара Тозю до Бачкьой, защото искал да уреди нещата с жената, която трябвало да чува (пази) къщата. Той се върна след два дни. Яне раздаде мечовете и се зае да учи кауците как да се бият с новото оръжие. Той им показваше каква техника използват турците и начина, по който са се били техните деди и прадеди. Яне беше измислил начин как да изпреварват мощния и страшен ятаган, как да се привеждат и да се поразяват откритите при замаха гърди. Кауците бяха вдъхновени. За пръв път чуваха такива думи. Такова нещо не ги беше учил нито Вълчан, нито Велко. Повечето от тях бяха решили, че силните дни на кауците са в миналото. Можеше ли сега Яне да ги поведе към още по-светло бъдеще? По всичко си личеше, че ще бъде точно така. Мъжете опитваха това, на което ги учеше войводата, и всичко ставаше точно така, както той им казваше. Това ги вдъхновяваше. През следващите дни те говореха и мислеха само за това. Мечът и техниката щяха да им дадат голямо предимство пред турците. Може би точно с това те щяха да освободят поробеното си отечество. Всеки от тях се чувстваше така все едно може да се изправи срещу десетки тур-ци с ятагани, не, срещу стотици.

Мъжете вече бяха готови. Яне знаеше, че не бива подготовката да е много дълга, защото така меракът на момчетата намалява. Трябваше да действа бързо. Искаше да изчака да се съберат хората на Борю Белята. Ако трябваше да ги избива поединично, преди да се съберат, трябваше да направи това като кесиджия, но Яне вече беше казал на четата, така че ако сега тръгнеше сам, те щяха да се досетят, че е кесиджия.