- Защо от одеве говориш така все едно къщите вече ги няма? - прекъсна го байрактарят.
- Защото вече ги няма! - Яне се почуди дали да му каже, че той самият ги беше разрушил, но после реши да не казва повече, отколкото се налагаше и си премълча. - Слушай сега още нещо, което трябва да знаеш! Тези две къщи, които се намираха в село Козбунар, са същите като тази къща, в която сме сега.
Кара Тозю тревожно се огледа.
- Като гази ли?
- Да! Точно същите като тази. Същите означава, съвсем същите.
- Строени са от един майстор ли?
- Не само! Всичко в тях е еднакво. Освен това всяка къща има тайни входове и помещения.
- И тази ли?
- Да, и тази!
- Онази зала, за нея ли става въпрос?
- Не! Не само. Има тайни изходи и места за наблюдение. Всяка такава къща е строена да може да издържи на обсада. Всяка такава къща е като кале.
- Вълчан ги е строил така, за да може с четата си да ги защитава.
- А разбра ли залата за какво е?
- Не!
- Строили са я, за да могат да държат съкровищата на Вълчан, а и тези, които Велко, а по-късно и ние, съберем - като каза това Яне се сети, че той беше недостоен наследник на Вълчан и Велко и изпита срам.
- В залата в нашата къща имаше само един сандък.
- В китабите имаше план на къщите.
- И на гази къща ли?
- Те всички къщи са еднакви.
- Аха.
- Може съкровището да не е в залата, а под залата. Искаш ли да потърсим и да покопаем? Ако турчинът, тоест еничарът, се върне тук, повече никога няма да можем да си върнем къщата. Да търсим тези дни и каквото намерим, това ще е. Кара Тозьо, ще ми помогнеш ли?
- Разбира се, войводо, иска ли питане?! Ти само казвай къде, а аз ще копая!
- Ще търсим и ще дълбаем, но трябва да сме готови във всеки момент
IVтом “Войвода”
339
II глава “Истанбул
да бъдем нападнати!
- Ще копаем със силях и оръжия!
-Да.
От известно време една мисъл човъркаше Яне и той изгаряше от желание да разбере едно нещо. Няколко пъти едва се сдържаше да не попита Кара Тозю. Сега пак се замисли. Искаше да разбере дали Велко му беше доверил, че е кесиджия. Кара Тозю беше трети човек в четата на кауците след Велко и байрактаря Манол, а по-късно, след битката при Караджов камък, беше станал и байрактар на Велко. Дали Кара Тозю знаеше и подозираше за скритата същност на войводата? Яне искаше да разбере. От одеве на няколко пъти се изкуши да нарече къщите кесиджийски, но се възпираше.
Яне помълча още малко, а след това попита:
- Кара Тозьо, знаеше ли войводата Велко да е имал някакво друго лице? Знаеш ли да е бил някакъв друг, освен войвода на кауците?
Кара Тозю мълчеше. Лицето му беше толкова неподвижно и сериозно, че приличаше на восъчна маска.
- Никой не познаваше войводата. Той беше човек, който не допускаше никого до себе си. Животът му беше обвит в мъгла и никой не знаеше къде точно в мъглата се намираше Велко. Който се опиташе да направи това, рискуваше да се загуби. Такъв беше Велко. Който твърди, че го е познавал или че е знаел мислите му, лъже. Вълчан беше същият.
Яне гледаше Кара Тозю и поклати глава, разбираше за какво говореше байрактарят. Беше точно така, Велко беше потаен и недоверчив.
- Войводо, виждам, че клатиш глава, явно си съгласен с мен.
- Да, така е.
- Искам да ви кажа, че вие, Яне войвода, сте същият като тях. Ето, познавам ви от толкова много години, но нищо не мога да кажа за вас. Нищо не знам. Не знам къде ходите, нито какво мислите, казвате ми само толкова, колкото прецените. Не знам къде изчезвате за цели вечери. Не пиете и не споделяте нищо е нас. Не ми се доверявате, а аз съм вторият след вас човек, аз съм вашият байрактар. Аз съм бил най-дълго с вас. Познавам ви още от времето, когато работихме заедно в Бачкьой. Аз дето се вика ви научих да пиете вода от стомна.
Яне се усмихна. Кара Тозю беше прав, но нищо не можеше да се направи. Дори цял живот да прекараха заедно, двамата пак щяха да останат непознати един за друг. Такъв беше животът, такива бяха тайните, чиито хранител беше Яне.
През следващите дни Кара Тозю отиде и купи много свещи от пазара. Двамата мъже проучиха цялата къща. За да не притесняват Божура и да не я карат да се чуди, те я изпращаха при Шакюре. Двете момиче
Токораз Memo
340
Ятаган и Меч
та не стояха в къщата на Адюлазиз Левни, а обикаляха из града. Яне не знаеше какво точно правят, но сега нямаше време да мисли за това. Двамата с Кара Тозю обходиха всички подземия и коридори. Яне му показа всички тайници, скрити дупки в стените и шпионки.
След няколко дни започнаха да копаят в подземната каменна зала. Един ден Яне посети Адюлазиз Левни ефенди. Миниатюристът излезе да го посрещне, но вече я нямаше онази искреност. Яне се опитваше да си втълпи, че гова беше така, защого старият човек е използвач и след като му беше завел Инокентий, той вече не се интересуваше от него, но знаеше, че не е така. Всичко беше заради онази вечер в “Девечи хане” и това, на което старецът беше станал свидетел. И сега, когато Яне се приближи да него, видя как той се отдръпна с погнуса. Миниатюристът искаше да го скрие, но не успя. Яне знаеше, че Адюлазиз Левни ефенди е почтен човек и искаше да му обясни за какво става въпрос, но не можеше. Нямаше как да обясни, че е змей и какво беше изпитал. Това беше нещо, което никой никога нямаше да може да разбере. Яне беше започнал да разбира колко различен го прави всичко това. Цял живот щеше да живее извън човешкото общество, щеше да остане неразбран и самотен. Това беше неговата участ. Яне вече знаеше това, затова сега замълча.
Сега беше дошъл тук, за да разбере някои неща. Знаеше, че миниатюристът има наблюдения за нещата, които ставаха в Топкапъ сарай и в Истанбул. Яне помнеше, че Адюлазиз Левни имаше приятелски отношения с Ибрахим Джаббар, затова сега искаше да разпита за участта на еничара, който беше живял в кесиджийската къща.
Яне майсторски го подпитваше, като го ласкаеше, но през цялото време Адюлазиз Левни ефенди беше нащрек. Яне не знаеше дали е заради Едирне, или заради онази тайна, която беше научил, докато рисуваше “Кесиджи китаб”, а именно тайната, че Яне е кесиджия - наемен, безпощаден убиец.
Все пак Яне успя да разбере, че Ибрахим Джаббар наистина се е появил и отново е част от еничарския елит. Сега обаче той живеел в самия Топкапъ. Освен много добре приет в слита на еничарския корпус, този Ибрахим се бил сприятелил със султана и двамата постоянно ходили на лов със соколи. Султанът толкова се привързал към еничара, че дори му подарил султанската си кама. Дори му дал ново име. Вместо Ибрахим Джаббар, еничарът вече се казвал Ибрахим Селяхаддин.
Вече беше станало късно и Яне виждаше, че притеснява стареца, затова стана и си тръгна. Когато излизаше, почувства, че вече не е така желан, както преди.
В следващите дни двамата мъже продължаваха да ровят в подземната зала. Яне сам не знаеше какво търсят. Имаше усещането, че там, в
IV том “Войвода
341
II глава “Истанбул
дупките, ще открие нещо, което ще му помогне да разбере много неща за себе си и за всичко, което цял живот му се беше случвало. Кара Тозю обаче не се интересуваше от нищо такова, той копаеше единствено и само за злато и съкровище.
Скоро из уличката се разнесе слух, че Адюлазиз Левни бил легнал болен и по цял ден не ставал. Настинал нещо, ама лошо. Яне искаше да отиде да го види, но не можеше, още помнеше погледа му от онази вечер и усещането, че повече не е желан.
Всичко това продължи до една вечер. Кара Тозю вече беше сложил Божура да спи. На Яне му беше омръзнало да копае с меч на кръста, наистина дългото право острие много пречеше при павирането в дупките. Яне беше запалил свещи в светилниците и гака двамата копаеха в поздемието. Целият под на злата беше осеян с дупки и с купчини пръст до тях. От известно време Кара Тозю беше решил и копаеше не само в пода на помещението, а и в стените. Тази вечер отново беше така. Понякога двамата разговаряха, но се случваше и по цяла нощ да мълчат. За тази вечер Яне имаше някакво мрачно предчувствие. Той и за други вечери имаше такова предчувствие, затова не знаеше вече дали това е истинско предчувствие, или напрежението и очакването Ибрахим да се върне и да отмъсти му погаждаха тези номера. Затова той се опитваше да не се задълбочава прекалено в усещанията си.
Яне се беше сврял в една дупка и копаеше, като не преставаше да мисли. Кара Тозю пък разбиваше стената с една лопата и я подриваше. Дали нямаше в усърдието си да срутят най-накрая тавана на залата? В следващия момент Яне не разбра точно какво стана. Не виждаше Кара Тозю, но по някое време го чу да вика:
- Въй, Шейтан!
Яне не разбра дали байрактарят не беше намерил нещо, или се беше ударил с лопатата. Той остави своята лопата и тъкмо когаго се готвеше да погледне от дупката, за да види какво става, една сянка прелетя над него. Не беше сянка, а живо същество. Това беше човек. Яне сега го гледаше в гръб. Мъжът замахна над Кара Тозю с ятагана, който държеше в дясната си ръка. Яне не виждаше своя байрактар, но знаеше, че той беше там някъде. Чу се издрънчаване и ръката на нападателя с оръжието остана над главата на байрактаря. Яне веднага разбра какво се беше случило. Кара Тозю, като опитен каук, който години наред е учил бой с тояги, беше пресрещнал острието на ятагана с дръжката на лопатата си. Яне беше сигурен, че гази вечер Кара Тозю беше без меч и каквото и да е оръжие. Яне трябваше да му помогне, преди това обаче трябваше да се убеди, че нямаше други нападатели.
Яне внимателно надзърна от дупката, но вместо към двамата биещи
Токораз Memo
342
Ятаган и Меч
се мъже, погледна към стълбите и тайния вход на подземието. Там нямаше никого. Отново се обърна към биегците се мъже. Човекът в гръб, с турските дрехи, замахна отново по същата траектория, като се опитваше да избегне металната част на лопатата. Яне виждаше това. Тази вечер Кара Тозю беше сложил каука на главата си и Яне разбираше къде е той по шапката. Благодарение на уменията си Кара Тозю успя да избегне и второто замахване на човека. Българинът знаеше, че макар мъжът с ятагана да беше пропуснал и втория удар, скоро щеше да посече Кара Тозю, защото ятаганът е много по-бърз от лопатата. Яне се завте-че натам. Мъжът замахваше за трети път. Яне успя да премине през един изкоп, който свързваше неговия с един друг, който се намираше много по-близо до двамата биещи се мъже. Яне бързаше, тъй като от това зависеше животът на неговия байрактар. Искаше да спаси Кара Тозю, защото знаеше, че ще е много по-трудно, ако останеше сам с мъжа. Сега най-важното беше да не се подхлъзне или забави. Докато бързаше, Яне измъкна меча от ножницата. Добре че беше взел оръжието си, а не беше постъпил като своя байрактар. Сега турченът се опитваше да нанесе трети удар, сечейки отвътре навън, от лявото си рамо надолу. Яне още не беше спрял, но видя, че мъжът изпреварва Кара Тозю и само след миг щеше да го посече през лицето или врата. Нямаше време за губене. Ятаганът изсвистя във въздуха. Нападателят се беше разтегнал, за да нанесе изключително силен удар, който да посече Кара Тозю дори през дръжката на лопатата, ако той все пак успееше да се защити. В този момент, без нито миг забавяне, Яне скочи напред. В ръката му беше мечът. Нанесе мушкащ удар към сърцето на врага. Трябваше по най-бързия начин да го убие. Острието влезе дълбоко в тялото на турчина, някъде в областта на ребрата на лявата му страна. Чу се изпращяване, явно беше счупил някое ребро. Макар острието на меча да беше тънко и право, успя да изхвърли тялото на нападателя встрани. Тъй като беше вдигнал ръката е ятагана високо, а ръката му беше пред тялото му, нападателят залитна, подхлъзна се и падна лошо в една от дупките.
Яне веднага излезе от своята дупка. Кара Тозю беше добре, макар че все още гледаше към почти пресечената дръжка на лопатата. Сигурно в мислите си байрактарят се беше видял мъртъв и не беше очаквал помощ от Яне, защото все още не можеше да разбере какво се беше случило.
Само с един удар с меча си, с едно точно пробождане, Яне беше успял да обезвреди нападателя и сега той, вече безопасен, лежеше и “береше душа” в една ог ямите на пода.
- Кой беше този? Какъв беше? - попита Яне, като че ли Кара Тозю можеше да знае.
- Убихме ли го? - попита Кара Тозю.
IV том “Войвода
343
II глава “Истанбул
- Затрих го! - отвърна Яне.
- Кой беше този? Какъв беше този? - се питаха двамата. - Откъде се появи?
- Трябва да напуснем веднага тази къща! - каза по някое време Яне.
- Да бягаме! - съгласи се Кара Тозю.
След това двамата тръгнаха да излизат от залата.
- Изнеси цялото злато ог сандъка! - каза Яне на Кара Тозю.
- Вече съм го изнесъл и съм го сложил в кожени чанти. Готов съм веднага да тръгна.
Двамата мъже се качиха по стълбите.
- Вземай оръжието си, буди Божура и й кажи, че тръгваме веднага!
След това двамата мъже се качиха по стълбището на къщата. Яне
влезе в стаята си. Той също беше готов. В една торба беше поставил четирите китаба, двете ками и двата пищова - единият, подарен му от Кара Тозю, а другият беше башпандурският, който той беше отнел от Никодим. Сега Яне извади пищовите и камите и ги втъкна в силяха си.
Беше готов! Загърна китабите и също ги мушна в силяха си. Двамата излязоха в софата почти едновременно. Кара Тозю носеше два тежки кожени самара, пълни със злато.
- Събуди ли Божура? - попита Яне.
Кара Тозю поклати глава. Когато слязоха долу, видяха, че прободе-ният мъж беше успял да изпълзи от тайния вход на поздемието и лежеше в предверието на къщата. В бързината и притеснението бяха забравили да залостят тайния вход. Сега мъжът, който явно беше много лошо прободен, лежеше по лице в локва от кръв.
- Този е изпълзял - каза Яне.
- Да го убием ли? - попита Кара Тозю, докато го прекрачваше с торбите. Яне знаеше колко безцеремонен е байрактарят му и беше сигурен, че само миг след като каже “Да!”, еничаръг ще е мъртъв.
- Не, не, остави го! Той и без това ще си умре тук.
- Да го обърнем по лице, поне да го видим кой е!
- Какво значение има кой е, той вече е мъртъв. Сигурно е Ибрахим.
Докато двамата мъже разговаряха, по стълбите се чуха тихите стъпки на момичето. Божура се беше разсънила, облякла и слизаше по стълбите. Момичето беше израснало с мисълта, че когато и да я бутнат да стане и да тръгне, трябваше да го направи без въпроси и забавяне. Сега, когато видя проснатото в локвата кръв тяло на мъжа, тя попита:
- Какво е станало? Вуйчо, какъв е този човек? Откъде е дошъл тук? Какво се е случило тук, вуйчо? - продължаваше да пита младата жена.
Божура виждаше, че мъжът е още жив и се беше сетила вместо с имена да нарича Кара Тозю вуйчо, както го наричаше пред турците. Се
Токораз Memo
344
Ятаган и Меч
га, при вида на ранения мъж, тя се втурна да му помага. Яне знаеше, че Божура е самовила и вещерка и това да помага и лекува беше част от нея. Това беше същността й.
Мъжът, който лежеше, беше гологлав. Той лежеше по лице, а кръвта, която изтичаше от него, беше толкова много, че лицето му и единият му еничарски мустак бяха изцапани с кръв.
- Но, той умира! - каза Божура и се наведе над него. Тя хвана главата му и като се изцапа е кръвта, се опита да го обърне. Мъжьт глухо изстена.
Яне не беше сигурен, че мъжът е толкова зле ударен и е безвреден.
- Какво се е случило, Кара Тозю ефенди? - попита Божура.
- Нищо, някакъв крадец - отговори байрактарят. - Някакъв просяк се е промъкнал да краде.
- Него го боли! - каза момичето. - Не мога да го оставя така!
- Ще се изцапаш! - скара й се Кара Тозю. - Хайде да ходим!
- Няма! - тросна се момичето. - Дори и да е крадец, не е християнско да го оставим да умре в такива мъки!
- Хайде, момиче! - подкани я Яне. - Аз ще се погрижа за него!
- Чичек - прошепна мъжът, а от крайчеца на устата му изби гъста червена пяна. Божура много добре чу това име.
- Хайде, тръгваме! - ядоса се не на шега Яне. - Ставай веднага! - развика се той. - Тръгвай, иначе ще го убия тук, на мига!
Кара Тозю вече беше изнесъл тежките кожени дисаги и чакаше отвън, а Божура го дразнеше, като се бавеше. Ако трябваше, щеше да отнесе Божура насила, но повече нямаше да се бави. Яне се наведе да я подхване под мишниците и ако трябва насила да я вдигне, когато в този момент дойде ударът. Яне не успя да се защити, защото беше наведен, а ръцете му бяха протегнати към мишниците на момичето. Ударът беше бърз и чист, а острието сигурно беше много остро, защото в първия момент не разбра какво става. Усети, че го пробождат чак когато ръката на еничара докосна корема му. Яне изстена и разбра, че е прободен. Кръв рукна от корема му. Божура остави главата на турчина и го подхвана. Тя като че ли чак сега разбра, че е грешала. Яне беше прободен заради нея. Скоро българинът усети, че му причернява пред очите. Нечии силни ръце го подхванаха и Яне не можа да падне…
IV том “Войвода
345
III глава “Шейтанкьой “
ШЕЙТАНКЬОЙ
Отвори очи и видя някакъв разкривен джам. Черчеветата бяха груби и изметнати, а джамчетата - малки и лошо отрязани, бяха станали непрозрачни от мръсотия. Не разбираше къде се намира. Опита се да се огледа, но не можа. Силна болка сковаваше цялото му тяло. Единственото, за което успя да събере сили, беше да изпъшка. Веднага нечия глава се наведе над него. Отначало не я разпозна. Пред очите му отново се беше замъглило. Опита се да събере мислите си и да си припомни какво му се беше случило последно. Нищо не помнеше. Как се беше озовал в тази къща? Човекът надвесен над него говореше нещо.
- Вода! - изстена той.
Силуетът на главата изчезна и след малко почувства живителна влага по устните си. Глад не чувстваше, само жажда. Искаше да се изправи, да се наведе над някое ведро и да пие, да пие, докаго не се издуе.
Следващите дни бяха изпълнени с прокъсани сънища, кошмари и молба за вода. Устните му бяха напукани като безводна пустиня. Капчиците вода, които попадаха върху тях, потъваха и от тях не оставаше и следа. Следващият път, в който отново “изплува”, поиска повече вода. Някой наля в гърлото му живителната течност, но той не успя да я преглътне. Задави се. После пак “потъна”…
Не знаеше от колко време лежеше така и къде се намираше. Отпусна ръцете си на това, върху което лежеше, опипа го. Черги. Натисна. Твърдо. Беше легнал върху миндер, завит отгоре с черги. Отвори очи. Видя мътната приглушена светлина и джама. Той познаваше отнякъде този малък, мръсен, разкривен джам. Откъде? Не успя да се сети. Опита да говори или да извика. Не успя. Трябваше да събере мислите си. Кой беше той и къде лежеше? Как се беше озовал тук?
- Аааааааааа… - опита се да каже нещо, но от устата му излезе само стон.
Гледаше към тавана на стаята. Той беше измазан с вар, крив и лошо
направен. Доскоро не беше живял в такава къща. Доскоро беше спал в голяма, просторна стая с безупречна измазка. Значи не се намираше в дома си. Къде беше легнал? Какво се беше случило?
Както си лежеше, спомените му бавно започнаха да се връщат. Мислите му като че ли бяха застанали в редица и се бяха хванали за ръце, като всяка водеше следващата, но никоя не бързаше и не се опитваше да пререди останалите. Те бяха наредени като на хоро.
Последно той беше живял в красива, богата къща, построена от и за
Токораз Memo
346
Ятаган и Меч
кесиджии. Таванът там беше много висок, а стените бяха направени безупречно. Тази къща не беше онази. После се сети за уличката и кафенето на Хасан ага. Ослуша се. Чу лай на кучета и с тялото си усети, че не се намира в Истанбул. Да, това което чуваше отвън не беше шум на истанбулска улица. Яне чуваше далечно проблейване, шум от птица или животно, пролайване на куче, шум от провлаченото тътрузене на старчески крака, които обаче не се влачеха по калдъръм. Всичко това не успяваше да унищожи тишината. Всички тези звуци бяха разположени в една всесилна тишина. Истанбул никога не притихваше така. Този град никога не спеше и не спираше да шуми. Такава тишина в Истанбул нямаше. Яне се вслуша още и разбра. Това беше някаква прадревна тишина. Това беше тишина, породена не от липсата на звуци, а първична, древна, ненарушима тишина.
Сети се как се казва, къде живее и какъв е, но все още не можеше да разбере къде се намира. Опита се да се изправи в леглото и да седне. Не успя, коремът го заболя. Когато лежеше неподвижно, мястото там като че ли беше изтръпнало и не го болеше, но опиташе ли се да се изправи, веднага идваше болката. Опита се да види какво го боли така в корема, но не успя. Отметна черджето, с което беше завит. Цялото му тяло беше увито в ленени ивици плат. Огледа се. От тях не можеше да се движи добре. Какво се беше случило? Стана му студено. Отново се наметна, но не се стопли. Тялото му трепереше. Какво се беше случило? Как-то гледаше към грубия таван, чу отваряне на врата и усети нечие присъствие в стаята, по-скоро го помириса.
- Кой е? - прошепна Яне. Чувстваше се безпомощен, не знаеше къде се намира и кой влезе при него.
Над него се надвеси някаква “сянка”.
- Аз съм, бате Яне, Божура.
Яне веднага си спомни коя е Божура.
- Къде съм? - попита той.
- Тук си, в къщата в Шейтанкьой.
- Шейтанкьой?! Какво нравя тук?
- Донесохме те до тук. Трябваше да бягаме, а ти не беше добре.
- Какво се случи?
- Ти какво си спомняш?
- Нищо не си спомням.
- Аз съм виновна, бате Яне! - изведнъж момичето заговори неразбираемо за него. То плачеше и се обвиняваше за нещо, което той не помнеше. Искаше да се изправи и да я успокои, но не можеше. Щеше да е хубаво да се изправи, за да чува по-добре, но и това не можеше да направи. - Заради мен лежиш тук. Аз исках да помогна на разбойника,
IVтом “Войвода”
347
III глава “Шейтанкьой “
който двамата с Кара Тозю бяхте проболи и на когото кръвта изтичаше в предверието на къщата. Ти ми каза да тръгваме и когато се наведе, с последни сили той те намушка с нож в корема. Ти беше прав. Ако не се бях опитала да му помогна, сега всички щяхме да сме добре. Кара Тозю едва се сдържа да не му отреже главата. Това, че трябваше да те спасяваме, му попречи. Раната ти беше много лоша. Аз останах с теб на улицата, а кръвта ти течеше върху каменните плочи. Скоро Кара Тозю доведе берберския кон и мулето и веднага тръгнахме. Напуснахме Истанбул по най-бързия начин. Дадохме пари на един лодкар да ни отведе далеч от града, а след това със златото купихме талига и конче и те докарахме до тук. По пътя аз се грижих за раната ти. Скоро ще си здрав.
- Къде е Кара Тозю? - веднага попита Яне.
- Той е до Велковата дупка. Откакто дойдохме тук почти не се е прибирал. Идва само да те види как си и отново отива в планината.
- Кажи му да дойде да го видя!
- Добре, бате Яне! Но сега си много изтощен, не мога да те оставя сам!
- Добре! Остави за друг път.
Яне наистина се почувства изтощен. Той поиска вода и пи с жадни глътки от стомната, която Божура донесе. Отначало се почувства по-доб- ре, но после му стана много тежко. Чак след това хапна малко ориз. Стана му тежко на корема. Легна. Този път спа по-добре. Когато отново отвори очи, вече се чувстваше истински жив. С помощта на Божура се понавдигна на възглавницата. След това отново хапна и пийна вода. Двамата продължиха да говорят, докато Божура му правеше нова превръзка. С дългите си пръсти, като опитна вещерка, тя приготви лапите, намаза ленения плат и го наложи върху раната. Яне за пръв път видя раната си.
- Прободен си с кама - каза Божура. - Било е много добро и остро оръжие. Така каза Кара Тозю. Ударът е влязъл много навътре, но пък по-резните краища са били чисти и гладки. Човекът не само е бил с много добро оръжие, но е бил и много силен. Или може би в предсмъртния си напън те беше ударил така, че е вкарал камата до дръжката. Добре че нямаше сили да те удари още веднъж.
С времето Яне възвърна паметта си и не си спомняше единствено вечерта на нападението. Беше му трудно да мисли за момента на раняването му. Колкото повече говореха с Божура, толкова повече си изясняваше нещата, но не можеше да си спомни удара и лицето на човека.
По някое време Божура замълча и каза:
- Бате Яне, бих могла да се закълна, че човекът, който убихте, там в Истанбул…
- Какво, Божуро?
- Нищо! Нищо!
Токораз Memo
348
Ятаган и Меч
- Кажи!
- Може така да ми се е сторило…
Яне мълчеше и чакаше. Скоро Божура разбра това и заговори:
- Може да ми се е сторило, но когато там, в предверието на къщата, хванах главата на мъжа, той ми се стори някак познат. Не като черти на лицето, а с цялата си същност изпитах някаква топлина и близост.
Яне се замисли. Ако това му го кажеше обикновена жена, той дори не би се замислил, но когато му го казваше самовила, вече беше важно. Яне не можеше да разбере какво означава това.
Той гледаше чевръстите пръсти на момичето и разбра, че раната наистина е била много лоша. Знаеше, че ако Божура не беше самовила и не беше научена от Василка да лекува, той отдавна вече щеше да е мъртъв. Яне изпита благодарност и към двете жени. Гледаше нежните дълги пръсти на Божура и се учудваше колко сигурни са движенията й. После се сети за кривите възлести пръсти на старата вещерка и сухата й като пергамент кожа. Василка беше обучила много добре Божура. Яне се сети за това, което бяха говорили двамата с баба Василка. Тогава тя му беше казала, че всеки змей трябва да има една самовила и една вещерка до себе си. Той доскоро беше имал две малки самовили, а после съдбата беше направила така, че само едната от тях да остане при него. Това явно беше Божура. Яне харесваше повече Ирис, но Бог му беше отредил Божура. На няколко пъти чрез ноличби му беше намеквал, че Ирис не е за него. Ето и сега той споменаваше името на момичето, и дори не можеше да си спомни лицето й.
След онази случка в Едирне Яне отказваше да мисли за себе си като за змей, а за Божура - като самовила, сега обаче пак си припомни това. Дали Божура не беше самовилата за него? Той вече беше разбрал, че Василка го беше лъгала. Тя се беше опитала да запази двете момичета. Може би неговата самовила, гази, за която трябва да се ожени, беше Божура.
- Божуро… - Яне реши да пита направо. - Ако една самовила не я вземе змей, това какво означава? Какво ще стане с нея?
Яне не разбра дали Божура разбра, че той пита за нея. Тя обаче отговори:
- Ако една самовила не се омъжи или ако е от рано останала вдовица, или ако няма деге, с времето се превръща във вещерка.
Яне се замисли. Можеше ли Ирис да е негова самовила, а Божура да бъде неговата вещерка? Нещо такова си беше мислил досега. Къде обаче беше сега Ирис? Нямаше я и сигурно никога повече нямаше да я види. Беше прекарал около година в Истанбул. Там беше живял и като кесиджия, и като пехливанин, и като бандит, и не беше успял да се добере до нея. Тя беше в най-пазеното място на света. Ирис вече беше загубена за него и той трябваше да приеме тази мисъл. Нищо не можеше да
IV том “Войвода
349
III глава “Шейтанкьой”
направи. Досега винаги беше смятал, че волята му не може да бъде прекършена. Сега обаче той се беше сблъскал с една сила може би по-голяма дори от това, че е змей. Той се беше изправил пред цялата Империя на султана. Беше се изправил пред хиляди воини, милиони хора и най-големите богатства на света.
После Яне се замисли за това, че където и да отидеше, каквото и да направеше, не можеше да избяга от участта си. Където и да отидеше, той винаги се проявяваше като хайдут, кесиджия и пехливанин. В целия му живот досега беше така. Дори всичко това имаше развитие, от хайдут той беше станал войвода, като пехливанин беше станал башпехливан, а все още помнеше разказа на Юсуп Кесиджи за башкесиджияга. Така Яне беше успял на надскочи тези си същности…
- Яне - изведе го от размислите му Божура.
- Кажи?
- Умиращият мъж там, в предвериего на къщата, прошепна едно име.
- Какво име? - попита Яне.
- Не знам дали ме нарече така, или нещо искаше да ми каже, но ме нарече Чичек.
- Чичек?
- Знаеш ли какво означава това име?
- Да, знам! На турски означава “Цвете”.
- Значи Чичек означава “Цвете”?
-Да!
- А знаеш ли защо мъжът ме нарече така?
- Не знам. Когато човек умира, му се привиждат някакви неща, така че може нещо да е бълнувал.
Това обяснение като че ли задоволи Божура.
- Може ли да видя кучетата? - попита Яне.
- Да! - като каза това Божура повика кучетата.
Яне чу как те затропаха нагоре по дървените стъпала. Първа на вратата се появи Буря. Яне я повика при себе си. Тя някак плахо влезе в стаята, като се оглеждаше. Явно за пръв път влизаше вътре и това преди й е било забранявано.
След Буря на вратата застана огромното черно тяло на Ураган. Между краката му в стаята нахлу Вихрушка. Тя беше като името си. Въртеше опашка, приклякаше и скачаше, играеше си и тичаше като вятър из стаята. Само за миг гя обиколи няколко пъти цялото помещение, бутна едно столче и свърши куп други бели. Божура се притесни малката кучка да не скочи към Яне да му се радва, затова й се скара и се опита да я хване. Вихрушка обаче помисли, че Божура си играе с нея и побягна още по-бързо. Яне гледаше всичко това и искаше да се засмее, но не мо
Токораз Memo
350
Ятаган и Меч
жеше. Буря се приближи към него. Колко много беше остаряла! Тя го гледаше и като че ли разбираше, че той не се чувства добре. Внимателно постави главата си до гърдите му. Яне погледна красивите й умни кафяви очи и помилва голямата й глава. Ураган застана зад Буря. Яне помилва и него. Толкова много ги обичаше. Двамата, той и Буря, бяха прекарали целия си живот свързани един е друг. Ураган беше най-силното и красиво куче на света. Досега не беше виждал по-едро и силно куче. Божура и Вихрушка продължаваха да се гонят из стаята.
- Хайде навън! - каза Яне, а двете кучета веднага изпълниха заповедта му. Вихрушка ги последва и това спаси Божура от тежкото преследване.
В следващите дни Яне се съвземаше бавно от раната. Божура не се откъсваше от него. Тя беше станала наистина много опитна лечителка. Отначало Яне само седеше на миндера, но не за много дълго, защото бързо се уморяваше и раната започваше да го боли. По няколко пъти на ден Божура пускаше Буря при него и той милваше главата й. Това много му помагаше да се успокои. Така мислеше най-добре. Минаха няколко дни и една вечер на вратата застана Кара Тозю. Той потропа внимателно, явно за да не изплаши Божура. Въпреки че и тя, и Яне, отдавна бяха разбрали, че някой приятел влиза в двора на къщата. Вихрушка виеше и квичеше, а Яне чуваше как с опашката си удря по вратницата.
Яне знаеше, че никой мъж няма да посмее да влезе в двора на къщата, когато трите звяра са там. Който и да беше, ако не ги познаваше, щеше да си остане отвън, защото иначе те щяха да го разкъсат. Така че само приятел би посмял да влезе.
Кара Тозю влезе тихо в стаята и остана учуден, че Яне вече е много по-добре и е седнал на миндера.
- Войводо! - каза Кара Тозю и се приближи, свали от главата каука си и го смачка в ръцете си. Яне разбра, че е притеснен.
Толкова се радваше да го види. Яне гледаше брадясалите страни на байрактаря си, мустаците му, иначе клюмнали в Истанбул, сега бяха наперени и сочеха настрани. Явно мъжът отново се чувстваше жив и щастлив. Чистият въздух на Родопите и свободата му бяха помогнали да възвърне напетия си вид. Това беше същият онзи Кара Тозю, който беше познавал в младостта си.
- Ех, войводо, войводо! - извика Кара Тозю и се приближи до Яне. - Радвам се, че си жив и здрав, войводо!
Яне беше благодарен на байрактаря си. Той знаеше, че без неговата помощ не би могъл да оцелее в Истанбул. Сега обаче нямаше как да изрази и да покаже тази своя благодарност.
- Какво правиш, Кара Тозьо? - веднага попита Яне.
- Есента все още не е настъпила. Опитвам се с част от парите да съ
IVтом “Войвода”
351
III глава “Шейтанкьой “
бера отново чета.
- Е, как е?
- Събрал съм половин дузина момчета и ги обучавам. Много ми е трудно да се справям сам.
- Ще ти дам китаба, който написах специално за кауците.
- И аз за това исках да те помоля, войводо.
След това Яне му даде “Каук китаб” и двамата още се разговориха. Кара Тозю искаше да продължи обучението на новите кауци и след Димитровден. Яне знаеше, че хайдушкото време е от Гергьовден и продължава до Димитровден.
- Добре! - съгласи се Яне.
- След това ще ги пусна за зимата. На другата пролет ще ги съберем пак. Не съм получавал заповед, но знаех, че ти, войводо, ще искаш същото.
- Така е! - съгласи се Яне. - Кара Тозьо, отиди и разрови огнището и пепелта!
Мъжът отиде и го направи, след малко той ахна. Там под пепелта намери увита иконата, която Яне беше донесъл от Йерусалим. Яне поиска кожената торба, която беше взел от Истанбул. Кара Тозю внимателно почисти иконата от пепелта и я целуна. Яне нямаше време да провери дали отзад все още бяха китабите на Велко, но скоро щеше да направи и това. Сега той извади двете си ками, взе и разгледа меча. В торбата сложи и всичките си вещи от Йерусалим. Така в тази торба той щеше да държи съкровищата си.
В следващите дни Яне се съвземаше все по-бързо. След седмица започна да се изправя сам. Вече сам се придърпваше и сядаше на леглото. След още седмица с помощта на Божура започна да излиза на чардака и да се разхожда из него. Ходеше превит о две и все още не можеше да се изправи. Раната все още понякога кървеше. Мина още много време преди с помощта на Божура да слиза по стълбите и да се качва по тях.
Кара Тозю идваше често да го навести. Двамата обсъждаха подготовката на кауците и това какво е важно за тях. Есента беше започнала да обагря в злато планината. Тук тя беше най-красива. Дръвчетата с широки листа растяха сред боровете и елите. В гората се виждаха всички цветове на есента. Отгоре небето беше светлосиньо, с малки пухкави облачета, долу гората беше златна, имаше кафяви цветове и червено. Толкова красива беше планината. Яне можеше с часове да я съзерцава. С часове можеше да гледа и как кучетата си играят. Буря и Ураган много го радваха, но те вече бяха улегнали кучета, а Вихрушка го занимаваше най-много. Той си играеше с нея, но в същото време внимаваше да не го удари с опашката или с лапите си, когато се изправяше и искаше да се подпре на него.
Кара Тозю разпусна кауците чак след като заваля първия сняг. Това
Токораз Memo
352
Ятаган и Меч
беше много етранно. Никога хайдутите не се бяха задържали толкова дълго в планината. Гората-пазителка вече беше съблякла своята премяна и хайдутите оставяха следи върху снега, а това беше много опасно. Планината през зимата беше сурова. Скоро Кара Тозю се прибра в къщата при Яне. Те двамата с Божура спяха в една стая, а Яне остана сам в другата.
Един ден гълъби започнаха да се вият над паянтовия покрив на къщата, застлан с каменни плочи. Божура се радваше и като малко дете гледаше нагоре и пляскаше с ръце. Яне я видя, защото Кара Тозю излезе да види какво става и остави вратата отворена. Тя толкова му приличаше на малко дете. Чак после Яне разбра, че гълъбите, същите онези гълъби от Истанбул, които бяха купили Божура и Шакюре, бяха напуснали столицата на султана и ги бяха последвали до тук. Момичето се радваше толкова и може би, защото се сещаше за приятелката си. Те бяха обучавани да пътуват до тук и до Бачкьой и сега бяха дошли при тях.
Божура ги прибра и започна да се грижи за тях. Така Яне отново имаше гълъби.
Зимата мина тихо и спокойно. Чак напролет Яне съвсем се изправи. Въпреки че отстрани вече изглеждаше здрав, все още не можеше да върти меча или да се бори.
Пролетта настъпи и бавно превзе планината. Топлият вятър изгриза тънката снежна покривка. Зеленината още не беше избухнала и не беше обляла планината. Тогава Яне се почувства достатъчно силен и реши да предприеме пътуване. Всъщност той все още не се чувстваше достатъчно добре, разбра това, когато се качи на гърба на берберского конче. Раната така го заболя, че му се стори, че се е отворила. Всъщност Яне тръгна не защото смяташе, че е здрав, а защото искаше да се махне от къщата. Беше му омръзнало да лежи. Цяла есен и зима беше прекарал в стаичката на легло и вече го беше хванал съклетът. Искаше да излезе и да се раздвижи, да вдиша свежия планински въздух и да прави нещо.
Яне тръгна навътре в планината. Пътува три дни. Не бързаше. На обяд на третия ден Яне приближи ехлупената ковачница на Диньо Циганара. Още не беше влязъл вътре, когато Диньо излезе да го посрещне. Двамата приятели се прегърнаха. В следващите месеци Яне и Диньо изковаха дузина мечове, ками и ножове. Яне искаше всеки каук да има поне по един табанджия пищов и пушка. Диньо, освен ковач, вече оправяше, купуваше и продаваше оръжие, тоест беше станал и тюфекчия. Той бързо намери желаните от Яне пушки и пищови. Наложи им се да обиколят из селата по цялата планина, за да не вземат оръжията от един човек и да предизвикат съмнение. Диньо свърши много добра работа.
Вечерите Яне разказваше на Диньо какво се беше случило в Истан
IV том “Войвода
353
III глава “Шейтанкьой “
бул. Циганинът лежеше и гледаше към тавана е отворени очи. Циганара сигурно мечтаеше за място, където никога нямаше да бъде.
Ковачът беше много остарял. Той се беше свил и изглеждаше отчаян.
- Войводо, вече не съм истински човек. Остана сянка от онзи Диньо, когото ти познаваше. Вече нямам сила да кова. Хората остават все по-недоволни от мен. Едната ми ръка започна да изпуска чука и няма сили да вади желязото с щипките.
- Ако искаш, ще ти изпращам някого от кауците да ти помага като чирак - каза Яне. - За нас е много важно да имаме тюфекчия и ковач. Ятаците са по-важни за една дружина и от хайдутите.
Защо смяташ, че си сянка, Диньо?
- Защото чувствам смъртта. Нейните слуги - умората и старостта, вече ме превзеха. Скоро ще напусна този свят…
- Не говори така! Не те харесвам такъв!
Двамата мъже вече не се веселяха както преди и не пееха песни. Диньо като че ли искаше да потвърди думите си.
Когато Яне си тръгна, у него остана някакво тъжно чувство. Не успя да накара Диньо да се засмее и да го дари с най-красивата усмивка. Яне се отдалечи от селото и срещна двама селяни от селата. Поздрави ги. Освен пушките и мечовете, които бяха оформени като денкове, от двете страни на коня, в едно дълго буренце, такова каквото оцетарите използват за разнасяне на оцет из селата, той беше напълнил барут. Така натоварен бързаше да се прибере към Шейтанкьой. Яне не можеше да язди кончето, което и без това беше претоварено. Бързаше, но не се чувстваше добре. Беше се опитал да помогне на едноръкия си приятел, но раната сега го болеше повече. Докато вървеше, мислеше за това, че трябва някой ден да слезе до Бачкьой и да види Сотир.
Вече се беше отклонил от пътя за Станимака и беше тръгнал към Шейтанкьой. В този момент Яне реши да провери дали някой не го преследва. На едно място, до едно изворче, той се отклони надясно. Навлезе в гората, скри кончето и се върна, за да огледа пътя. Не очакваше нищо. Беше почти сигурен, че зад него няма никой, но все пак искаше да провери. Стоеше и чакаше. От ходенето краката го боляха. Четири дни вече откак се скиташе из пътищата на Родопите. Поседна на един камък и гледаше отегчено пътя. Скоро дочу конски тропот. Яне се изправи и застана нащрек. Пътят към селото беше тих, той беше отделен от главния път, който свързваше Пашмакли (днес Смолян) със Станимака. Пътят водеше само до селото и никъде другаде. Наоколо нямаше нищо друго. Случваше се понякога с дни никой да не мине по този път. Обикновено тук минаваше каруца или най-много някой селянин яхнал муле, сега обаче зад завоя се зададоха повече от дузина конници. Те се отклониха от пътя, скочиха от
Токораз Memo
354
Ятаган и Меч
гьрбовете на конете и започнаха да ги поят. Яне се прикри зад едно дърво. Мъжете бяха турци, носеха шарени дрехи, шалвари и къси сини елеци. Такива елеци носеха неговите роднини в Боляровия хан.
Скоро към мъжете се присъедини още един конник. Яне надзърна да го разгледа по-добре и за малко щеше да извика ог изненада. От коня току що слизаше някакъв турчин. Яне отначало видя дебелия му задник, а след това като ее обърна, разгледа и него. Дори сега, когато беше облечен в хубави дрехи, Махмуд беше размъкнат и мърляв. Да, това беше Махмуд. Яне го помнеше още от зандана в Истанбул, а после и от Диарбекир. Той също беше много остарял. Турците вече бяха напоили конете си и си говореха.
Яне ги подслуша. Разбра, че преследваха него. Той беше предаден от някакви хора, които беше срещнал по пътя. Махмуд куцаше и беше много ядосан. Той кълнеше някакъв мъж, който го беше ранил. Яне разбра всичко и се спотаи. За къде бяха тръгнали турците? Дали знаеха къде е? Махмуд явно още беше маша в ръката на Кара Мусгафа. Яне се върна при кончето. Сега трябваше да бърза. Турците смятаха, че вървят по следите му. Той знаеше пряк път към Велковата дупка. Пришпори кончето нагоре към планината. Вървеше без да спира. Берберското конче вървеше много добре из стръмната планина, то му беше служило вече толкова много години.
Махмуд, това куче! Двама-трима души му ее мотаеха цял живот в краката и му пречеха. Трябваше скоро да приключи е всичко това. Не след дълго неговите кауци щяха да наберат сила и да се изправят, да мерят снага е хората на Махмуд и Кара Мустафа. Според уговорката е Кара Тозю гой вече трябваше да е събрал младите кауци. Яне бързаше.
Когато отиде до пещерата, никой не го посрещна. Нямаше постове, Яне беше нащрек. Скоро видя огъня, някакви мъже се бяха скупчили около него. Като ги гледаше Яне се сети за появяванията на своя учител Велко. Нима това бяха следващите кауци? Веждите му се свъсиха. Огледа момчетата.
- Къде е вашият байрактар! - извика Яне и се приближи до огъня.
Момчетата скочиха. Те се почувстваха уловени, чудеха се какво да
правят.
Скоро Яне го видя. Кара Тозю сиг урно току що излизаше от Велковата дупка. Той беше оставил за малко момчетата сами.
- Войводо! - каза Кара Тозю и го поздрави.
Момчетата бяха стъписани. Те ее чудеха как да реагират, да поздравят войводата или да мълчат.
- Защо няма хора на пост? - попита със строг глас Яне.
Кара Тозю полудя. Гой веднага наказа хората, които трябваше да сто
IV том “Войвода
355
III глава “Шейтанкьой “
ят на пост, а се бяха отклонили. Наказа и останалите.
- Ела при мен! - каза Яне. - Веднага нареди да разтоварят кончето и да приберат пушките, пищовите, мечовете и барута!
Махмуд с потеря ме търси! Търси и вас! Трябва да запазим момчетата, веднага ги прибери в пещерата!
- Да им разкрием ли пещерата?
- Да, веднага! Намерете възможност да приберете и мулето!
Яне загаси огъня. След това всички се прибраха във Велковата дупка. Яне и Кара Тозю също влязоха в малката пещера. Момчета въздишаха и бяха изумени. Те бяха налягали върху пода на пещерата, като бяха проснали на всеки по едно чердже.
Така, спотайвайки се в пещерата, прекараха цяла седмица. Най-накрая Кара Тозю излезе, бави се някъде цял ден и се прибра. Без да каже нищо той огледа младежите, които на светлината на перваза на пещерата, който представляваше светилник, се занимаваха с обучението си, после влезе в малката пещера.
- Какво става, Кара Тозьо? - нетърпеливо попита Яне.
- Всичко е наред. Махмуд е бил в селото, но Божура е добре. Турците събрали цялото село и ги разпитвали. Нея дори не повикали. Или е заради кучетата, или не са я видели. Така че тя е добре, бях да я видя. Тя се притеснява за теб. Махмуд бей бил ранен, нали така каза?
- Да! - потвърди Яне. Той много добре беше видял, че бившият чауш куца.
- Нещастие се е случило, войводо!
- Какво!? Какво нещастие?
- Някакви, които те видели на пътя, те издали, българи ли са били, турци ли, не знам. Току що са идели от Станимака и са знаели, че Махмуд те дири. Те се обадили на каймакамина, а той - на Махмуд. Отначало не могли да те заловят, но открили Циганара. Той се спотаил и с последни сили боднал Махмуд в крака с една кама. Това било единственото му оръжие. Махмуд обаче го посякъл с ятагана.
Като чу това очите на Яне се наляха с кръв. Той си спомни как Диньо му беше дал всичките си оръжия и беше оставил за себе си само една кама. Сега той беше мъртъв. Яне искаше незабавно да отмъсти. Скоро щеше да го направи.
- След като бастисал Диньо и като не те открил, Махмуд се развил-нял из целите Родопи - около Перелик, Чернатица и Чая проплакали хората. Навсякъде събирал селата и за теб питал. Бил решил да те залови и да търкулне главата ти в краката на благодетеля си и султана.
Яне посегна, хвана дръжката на меча и я стисна. Направи това, за да не извика. Той беше като ранено животно. Всеки каук или ятак беше едно цяло с него и когато някой от тях биваше наранен, това нараняваше
Токораз Memo
356
Ятаган и Меч
и Яне. Сега той почувства болката в собствените си гърди.
- Кауците да се стягат, скоро ще имат изпит, чака ги и бойно кръщение!
Кара Тозю се усмихна. Личеше си, че думите на войводата му харесват.
- Ех, такъв е животът! - каза байракгарят и разпери ръцете си, подобно на криле. Той излезе от пещерата и отиде да предаде на кауците думите на войводата. Яне остана за малко със себе си. Това беше животът, за който Кара Тозю беше мечтал. Яне обаче не искаше това. Отначало всичко при гях се беше въртяло около мисията па Вълчан. Така беше до-като Велко беше жив. Колкото повече време минаваше, толкова повече кауците заприличваха на обикновени хайдути. Яне се беше вкопчил в Кара Мустафа и Махмуд и вече всичко беше заради отмъщение. Трябваше веднъж завинаги да свърши с тези двамата и отново да се върне към идеята на Вълчана.
Кара Тозю водеше обучението по “Каук китаб” и твърдеше, че книгата много му помагала. Сред момчета имаше едно много бедно дете и то много му помагаше. Момчето се казваше Димо, Димо Пандурски. От малко беше останало сирак, но пък беше будно и грамотно. То четеше на Кара Тозю от китаба. Момчето, освен грамотно и начетено, беше и най-силно сред другарите си. Може би заради трудния живот, който беше имало, то изпъкваше сред тях и със силата, и с пъргавината си. Кара Тозю беше харесал много тоя момък. Той беше деветнадесет годишен и сам беше пожелал да се присъедини към кауците, като беше подирил байрактаря.
Яне също хареса момчето. Сега имаха нужда от такива момци. Останалите младежи някак естествено заставаха зад него и го следваха.
Докато кауците се учеха на хвърляне на тояга, надтичване, надборва-не и надстрелване и докато се учеха как да се бият с каушкото оръжие - меча, се чуваше, че Махмуд продължавал с издевателствата си над раята в планината. И докато турците той много не смееше да пипа, българите ги мореше, не прощаваше и на каракачаните, защото знаеше, че те са верни ятаци на кауците. До Яне достигаха слухове за това или онова село, че е пострадало, но нищо не можеше да направи. Искаше, много искаше, но кауците още не бяха готови. Сред тях нямаше стари кауци, които да ги учат в движение. Кара Тозю трябваше да се справя сам.
Най-накрая дойде денят на изпита. Направиха изпита навръх Гергьовден. Бяха събрали по-рано кауците и така за Гергьовден те бяха готови, разбира се, благодарение на подготовката от миналата есен. Двамата с Кара Тозю ги изпитаха. Момчетата се справиха горе-долу добре, но им личеше, че нямат никакъв опит. Всички бяха голобради и кожата им беше мека, необветрена и неизгорена от барут. Димо беше най-добър от всичките. Най-накрая хайдутите седнаха на зимает. Яне и Димо
IV том “Войвода
357
III глава “Шейтанкьой
се сбориха и башпехливанът го надбори. След това бръкна в смляха си, извади онзи същия пищов, който преди време беше отнел от чорбаджи Никодим и който му принадлежеше по право, защото точно той беше определен за башпандур, и го подаде на момчето. То го прие, явно оцени жеста, защото по бузите му потекоха сълзи. Яне виждаше погледа на момчетата и си спомни как някога той беше гледал Велко. Яне вече беше на 28 години. В очите на тези момчета той вече изглеждаше стар. Те го гледаха точно така, както той преди време беше гледал старите кау-ци и Велко. Кара Тозю беше изпекъл агне по хайдушки. Момчетата ядяха, но байрактаряг им говореше за глада, който им предстои, и за това, коего трябва да са готови да понесат. Яне беше доволен, отново имаха кауци. Докато гледаше момчетата се сети за другарите си, които беше оставил в планината. Сети се за братята, за синовете на поп Мартин - Глигорко и Теофил, за Манол и Сотир, за синовете на дядо Спас и дядо Мане, за братята Шибил и Шабан Али, за Колю Майтапа, за Бичо, за Диньо Циганара, за дядо Личо… Колко много хора беше загубил по пътя си. Докато момчетата седяха навън около огъня в топлата пролетна вечер, той влезе в пещерата, за да се помоли за душите на починалите кауци. Разбира се, Яне се сети и за враговете на кауците: за Борю Беля-та и Васил Бумбара, за Никодим и Али Бабаджан, сети се и за ятаците, и най-вече за Яно Кехая, който беше умрял, но не ги беше предал, а и за сина му Зико. Всички тези образи оживяха в главата му.
Преди да влезе в пещерата Яне се обърна и видя, че байрактаря г учи младите момчета как да пият от бъклица по майсторския начин, така че да не захапват чучура, а струйката да се излива направо в гърлото им. Яне си спомни този свой първи урок и му беше много интересно да гледа давещите се момци. Освен това, за да е още по-сложно, Кара Тозю беше напълнил бъклицата с вино и така държеше пито капка да не става зян и да не падне на земята. Яне остави развеселените младежи и отиде в малката пещера, душите на мъртвите му другари го зовяха. Там той падна на колене и дълго се моли.
На другата сутрин положението беше трагично. Всички момчета все още бяха зашеметени от виното и обилната вечеря. Кара Тозю най-без- церемонно ги риташе и ги будеше. Понеже знаеше, че още не са готови за битка, Яне нареди на Кара Тозю да направят един преход до Глухите скали, а после да поскитат из планината, малко да привикнат младите кауци на хайдушкия живот. Нареди на байрактаря да избягват потерите и особено хората на Махмуд. Само да се мяркат пред българските села, но нищо да не говорят, пито да влизат в тях. Нека българите да ги видят и да знаят, че отново има кауци и че има кой да ги пази. И нека не знаят, че това са голобради момчета, невлизали още в битка и неумирисани на
Токораз Memo
358
Ятаган и Меч
барут.
Яне отиде и две недели остана при Божура. Той се радваше на кучетата. Буря вече беше много стара и Яне предчувстваше, че може би я вижда за последно. Той си играеше с любимото си куче, милваше я и й говореше. Вихрушка беше станала вече голяма, но все така смешно се въртеше и гонеше опашката си. Тя наистина приличаше на вихрушка и с огромната си опашка завличаше съчки, цветя и листа по двора. Лятото малко по малко измести пролетта. Топъл ветрец духаше и събуждаше природата и гората за живот.
Яне също беше щастлив. Чак сега разбра защо Кара Тозю се беше чувствал толкова зле в Истанбул. Тук, в планината, животът беше прост и ясен. Бориш се да оцелееш, да си намериш храна. Тук е ясно кой си ти, кои са ти приятели, а кои врагове. Планината е величествена и в себе си не държи полухора. Тук няма измет. Всеки човек в планината е истински човек. Той е цял и завършен. Тук няма хора, които да живеят като други. Тук селяните са селяни, разбойниците - разбойници, а хайдутите - хайдути. Тук всичко е ясно. Тук имаше граница и светът беше подреден. В планината нямаше хаос, тя се издигаше над всичко това и беше съизмеримост на едно нещо спрямо друго. Тук нямаше лицемерие, недоизказаност, мръсотии, клоака, нямаше слаби, мръсни и осакатени хора. Тук слабите и мръсните умираха, оцеляваха само истинските хора. Това беше планината. Сети се за спора между Василка и Глигорко, когато той беше казал, че планината раждала юнаци и хайдути, а равнината - тикви. Тогава той беше застанал на страната на Василка, защото сам произлизаше от равнината, но сега започна да разбира за какво беше говорил тогава монахът.
Откакто беше тук Яне се чувстваше пречистен и като че ли възвърна спокойствието си. Тук, в планината, нямаше тълпа, която да те изморява и замърсява, тук всичко вървеше със свой ритъм, който беше диктуван от планината. Тези дни Яне си почина добре. Гледаше Божура и се чудеше какво да прави. Момичето се държеше много добре с него. Тя отново се зае да се грижи за раната му.
- Божуро, не искаш ли вече да се задомиш? - попита Яне. - Няма ли някой момък, който да ти е грабнал окото или ти неговото?
Момичето само наведе глава и се прибра в стаята си. Яне не знаеше какво да прави, затова реши повече да не повдига въпроса, нещата щяха да се наредят от само себе си…
Въпреки че Махмуд издирваше дружината на Яне, в това лято двете войски не се срещнаха в битка. Яне водеше кауците така, че да заобикалят големите войски и турските села. Те се опитваха да влизат в малки битки, по скоро престрелки. Така момчетата имаха време да се научат
IV том “Войвода
359
III глава “Швйтанкьой “
да се бият, да изпълняват заповедите на байрактаря и на войводата. Цяло лято Яне готвеше кауците за голямата битка е хората на Махмуд. Момчетата все още не бяха готови. С времето съвсем естествено Димо стана любимец на Кара Тозю и много му помагаше. Един ден Кара Тозю се приближи до Яне и двамата наблюдаваха момчето.
- Димо е добър! - каза Яне.
- Обичам го това момче! Обичам го като свой роден син!
Зимата Яне прекара в Шейтанкьой. Това лято така и не намери време да посети Сотир, макар през цялото време да се намираше на един ден път от Бачкьой. Бачкьой беше много близо до Станимака, а Махмуд беше много активен и Яне не искаше да рискува. Тази зима беше много тягостна. Божура ходеше из къщата като сянка, като че ли й бяха потънали гемиите. Яне не смееше да я погледне, нито да я заговори. В погледа й той четеше обвинение. Струваше му се, че Божура непрекъснато го обвинява заради Ирис. Наистина гой не беше успял да защити по-малката й сестра.
През следващото лято на два пъти кауците и хората на Махмуд се срещаха. Завързваха се сериозни битки, но те нямаха развитие. Или хайдутите отстъпваха, или хората на Махмуд. При една от засадите на Яне се падна възможност да простреля Махмуд с пушка, но той му прости. Не искаше да го убива ей така. Искаше турчинът да разбере кой ще го убие и защо. Уби коня под него и за малко турчинът съвсем да оку-цее. След това Махмуд започна да разорява едно по едно българските села. Говореше се, че чакал заповед от Истанбул да започне да обръща в правата вяра българските села. Такава заповед така и не дойде, но българските майки проплакаха ог зверствата на турчина. Яне вече чувстваше, че кауците набират все по-голяма мощ. Освен това издевателствата на Махмуд правеха така, че все повече отчаяни мъже от българите християни искаха да влязат в дружината на Яне. Една вечер войводата се замисли, че кауците се бяха превърнали в това, което враговете му бяха мечтали и което искаха да направят. Всички в дружината бяха православни християни и българи, вече нямаше турци, цигани, гърци или дори помаци. Освен това вече каракачаните не им бяха ятаци. Яне не искаше това, но така се беше получило. Беше доволен, че въпреки множеството битки, от кауците нямаше нито един убит и дори ранените бяха малко, и то все леко ранени. Божура се справяше много добре. Тя някак естествено зае мястото на Василка и лекуваше кауците.
В началото на есента на втората година стана голяма битка. През третата година Яне се готвеше за решителното сражение. През цялото лято кауците спираха кервани и отново започнаха да събират пари и злато, за да могат да изпълнят завета на Вълчан. Яне беше доволен. От го
Токораз Memo
360
Ятаган и Меч
дина на година дружината укрепваше. Лятото вече си отиваше и бавно настъпваше есента. Беше есента на 1723 година, Яне вече беше на 31 години. Той сам осъзнаваше, че вече никога няма да се бори на борбите в Едирне.
Хайдутите бяха заели една височина и чакаха в засада. Яне беше научил, че Кара Мустафа ще мине по пътя. Сигурно беше решил, че е стоял достатъчно в Станимака и беше време да се прибира в Истанбул. Той щеше да пътува в голям файтон от Станимака към Едирне, а после и към Истанбул, но беше решил да не обикаля, а да мине направо през планината. Кауците направиха засада и Яне реши този път вече да не пощадява живота на своя враг. Трябваше да сложи край на това съперничество. Така само отлагаше сбъдването на своята мечта и тази на Велко и Вълчан. Сега Яне беше застанал в засада. В ръката си държеше дълга пушка. Беше я заредил с плътно куршумено топче, за да може да е точна и на далечно разстояние. Беше заредил пушката с повече барут от нормално. Не искаше да пропусне, затова сложи толкова барут в цевта, че дори да не улучи добре, да го убие.
Скоро по пътя се зададе файтонът. Той беше закрит. Явно Кара Мустафа се страхуваше за живота си. Ятаците много му бяха помогнали, за да научи Яне това, което знаеше. Мястото беше такова, че не беше възможно много да се доближат. Яне беше решил да стреля по файтона, а малко по-надолу и нагоре по пътя беше сложил засади. Яне видя файтона, теглен от два хубави коня, стар турчин седеше на капрата и размахваше камшик. Войводата виждаше воалите от двете страни на прозорчетата на файтона. Те ту се развяваха и за миг разкриваха човека, който беше седнал на задната пейка, ту пак го скриваха. Яне се прицели и стреля. Ръката му беше много сигурна. Единственото, което го притесняваше, беше това, че беше натъпкал пушката с повече барут, отколкото трябваше. Притесняваше се цевта й да не се пръсне. Изстрелът проехтя, а кочияшът пришпори конете като ужилен. Те като обезумели запрашиха по пътя надолу, като файтонът на няколко пъти увисваше над пропастта. Яне и кауците проследиха файтона. Малко по-надолу засада го беше спряла и беше успяла да успокои конете. Старият турчин лежеше по лице на замята, а един от кауците беше опрял пушката си в тила му. Яне дотича и веднага отвори вратичката на файтона. Очакваше вътре да види проснат в локва кръв най-омразния му от всички хора - Кара Мустафа. Ако не го беше убил, очакваше поне да го види уплашен и свит от страх. Докато бяха тичали след файтона, Яне беше внимавал да не би турският бей да скочи от файтона и да се скрие в планината. Сега войводата тръпнеше от вълнение. Каквото и да видеше във файтона, щеше да е добре дошло. Но това, което видя, го потресе. Отвори вра
IVтом “Войвода”
361
III глава “Шейтанкьой “
тичката и там видя една бременна ханъма простреляна в гърдите. Яне се обърна. Оказа се, че вместо Кара Мустафа във файтона се е возила бременната му ханъма. Тя скоро щяла да роди и затова файтонът тръгнал направо към Едирне. Яне не беше знаел всичко това. Воалът му беше попречил да види добре човека вътре. Той беше стрелял по силует. Жената беше българка, но дори и туркиня да беше, това нямаше да има никакво значение. Тя издъхваше. Яне виждаше огромния й корем. Веднага се развика на кауците. Те трябваше да опитат да спасят жената и детето. Цялата тази случка се разви близо до “Дяволския мост”, до село Егри дере (днес град Ардино). Яне се почуди, напред имаше много планина, а най-близкият град беше Едирне, на два дни път при най-го- ляма бързина. Назад се намираше Станимака и Филибе, макар и те да бяха на ден път. Все пак Станимака беше по-близо, а и там можеше да разчита на Божура. Вещерките бяха особено добре подготвени да отглеждат деца и да се грижат за тях. Дали жената щеше да издържи? Яне и Кара Тозю влязоха във файтона, а Димо седна на капрата при файтонджията. Той караше мъжа да пришпорва конете и заплашваше всеки, който се изпречеше пред бясно препускащия файтон. Яне държеше главата на издъхващата жена. Той виждаше как кръвта се изцеждаше от нея. Тя нямаше да издържи. После му се стори, че вървят прекалено бавно, но след това се успокояваше за миг. Така ту го обземаше спокойствие и му се струваше, че всичко ще бъде наред, ту му се струваше, че се влачат и няма да стигнат навреме. Той отново извика на мъжете отпред да побързат.
- Войводо! Ще се пребием! - каза Кара Тозю. От одеве той виждаше мъката на Яне, но знаеше, че нищо не може да се направи. Жената дишаше все по-тежко. За все по-дълго време тя “потъваше” в припадъци. “Да не бях сложил толкова много барут! - мислеше си Яне. - Сега жената щеше да е много по-добре.” После си мислеше, че ако Ирис не беше отишла в двореца на султана, сега можеше да бъде на мястото на издъхващата ханъма.
Най-накрая жената издъхна и остана така с изцъклени очи. Яне я гледаше. Не знаеше какво да направи. Не бяха стигнали до никъде.
- Спрете! Спрете! - извика Яне, а Кара Тозю поде вика му. - Спрете!
Хлъзгайки се по мокрия път, файтонът спря. От конете излизаше пара, а от устите им течеше бяла пяна. Яне излезе от файтона. Дъждът се беше засилил и още повече пречеше на конете да препускат, защото беше станало много хлъзгаво. Дрехите и ръцете на войводата бяха целите в кръв. Той разпери ръце, падна на колене и гледаше към небето. Искаше да види Бог, който така се беше подиграл с него. От каук и герой с един изстрел само се беше превърнал в най-обикновен убиец. Защо то
Токораз Memo
362
Ятаган и Меч
зи Бог му беше отредил такава участ? С какво Яне беше заслужил това? Нима цял живот не беше страдал, не беше ли пренебрегвал себе си, за да изпълни мисията на кауците? Ето сега наградата за това.
Сега Яне искаше да види Бог, но това не можеше да стане, защото дъждът му пречеше. Въпреки това той се взираше и преодоляваше капещите като чертички дъждовни капки.
Сълзи течаха от очите на войводата. Той плачеше, но сълзите му ее смесваха е дъжда. Плачеше и крещеше, обвинявайки Бог за всичко това. Мина време преди да се изправи. Мъжете, които седяха на капрата, целите мокри, бяха разбрали всичко.
- Какво стана, войводо? - попита Димо, но във въпроса му или в блясъка в очите му имаше нещо странно. Сега Яне не можа да разбере това. Жената беше умряла, е нея беше отнел и един невинен човешки живот. Яне се чувстваше зле. Да убие виновен човек или дори невинен, но в преследване на една цел, това можеше, но да убиеш същество, което още не се е родило, невинно и неродено, това не можеше да си прости.
Той влезе във файтона, не знаеше къде се намират. Бяха сред някакви хълмове.
- Слизаме от файтона! Нека файтонджията върне тялото на жената на Кара Мустафа! Ти е Димо се върни и намери кауците, че ги изоставихме ей така на пътя! С тях няма нито един опитен хайдут.
- Ти какво ще правиш, войводо?
- Аз ще премисля.
Кара Тозю, следван от Димо Пандурски и другото момче, тръгнаха направо през планината. Кочияшът подкара уморените коне към Станимака, за да върне ханъмата на Кара Мустафа, а Яне като обезумял тръгна към равното. Така вървя няколко дни. Ходеше из пустошта и се скиташе. Спеше направо на земята и не изпитваше страх от дивите животни или разбойници.
Вървеше, а мислите му бяха толкова силни, че Яне се беше затворил в тях. Той почти не разбираше какво се случва е него. Когато огладнее-ше много, откъсваше ябълка или круша. Един път открадна нар от една богата бейска къща. Най-накрая стигна до едно село. Не знаеше от колко време вървеше така. Влезе в селото и като че ли за миг съзнанието му се проясни. Скри оръжията си под дрехите, а пушката зарови с листа. Есента вече беше обагрила цялата планина. Селото се казваше Ново село. То беше по равно християнско и турско. В селото имаше джамия и църква. Яне заживя в имарета на джамията. На ходжата му беше ясно, че е християнин, но го подслони. Попът му носеше за ядене. Яне отказваше да говори е когото и да е. Докато лежеше в имарета, изпънат направо на пода, гой мислеше: “Явно не съм змей, защото изпитвам
IV том “Войвода
363
III глава “Шейтанкьой”
силна болка в душата си! Змеят не може да изпита вина, няма гузна съвест и не може да бъде състрадателен! Аз обаче съм, явно не съм змей!” Такива мисли се въртяха в главата на войводата. Яне се чувстваше наранен, гузен и виновен, повече тук не можеше да остане. Една сутрин времето стана много студено и когато излезе, видя, че тънка снежна покривка беше застлала земята. Яне се сбогува с ходжата, който беше добър и състрадателен човек и се грижеше за всякакви изпаднали хора. После поиска благословия и от попа. Вече трябваше да се прибира. Отсега нататък трябваше да живее с това петно. Яне трябваше да посрещне участта си с открити гърди. Вървеше направо през планината. Един ден обаче вместо към Шейтанкьой зави надясно към равното поле. Зимата вече настъпваше, но Яне не чувстваше студ. Душата му беше изстинала и той като че ли предизвикваше смъртта. Вървеше към полето. Ново село беше недалеч от Дървен и Новаково. Еюваково беше селото на Никодим. Той вървеше и си спомняше колко години не беше намерил време да види роднините си в Боляровия хан. От три години вече как беше избягал от Истанбул, а не беше намерил време да посети и Бачкьой, за да се види със Сотир Манолов.
Една сутрин Яне похлопа на вратата на Араповската обител. Инокентий дойде да го посрещне.
- Какво става, войводо? - притесни се за него проигуменът, като го гледаше колко е премръзнал. - Ранен ли си?
- Не, не съм ранен!
- Чух за битките!
- Какви битки? - Яне беше учуден.
- Как какви? Битките на кауците.
- Какви битки?
Инокентий беше изумен.
- Войводо, ти откъде идваш?
- Бях в едно село - Ново село.
- Нищо ли не си чул?
- Не! Аз имам един въпрос.
- Какъв въпрос? - изуми се Инокентий.
- Искам вече да сваля хайдушката шапка и да стана послушник в манастира.
- Какво? - Инокентий беше изумен. - Искаш да отхвърлиш хайдутството и да навлечеш расото?!
-Да!
- След като сте убили ханъмата на Кара Мустафа, той полудял, втурнал се и с един отряд нападнал Кара Тозю и още няколко кауци. Останалите кауци попаднали на Махмуд. Кара Мустафа водил башибозук от
Токораз Memo
364
Ятаган и Меч
пешаци, а Махмуд водил конниците, същите онези, които преди беше водил Али Бабаджан. Кара Тозю оцелял, поне доколкото знам, но от другата група нито един не останал жив, въпреки че момчетата се били смело. Битката станала някъде до Момин камък. Кауците се прибирали право към Шейтанкьой, но там ги пресрещнал Махмуд. Аз мислих, че тях си ги водил ти, войводо.
Яне знаеше Момин камък. Това беше връх, който се намираше точно до Караджов камък и Хайдушки камък и много близо до Белинташ. Това място беше свещено за кауците. Откога не беше посещавал гробовете на кауците си, паднали при Хайдушки камък. Той беше участвал в битката при Караджов камък, беше водил битката при Хайдушки камък, а сега в битката при Момин камък даже не беше там. Нещо ставаше, той нещо грешеше. Помнеше колко добре Велко подготвяше битките и нападенията, а той се беше изложил. Беше допуснал да “уловят” кауците му разпокъсани и слаби и ги бяха унищожили. Яне се чувстваше съкрушен, не знаеше дали вече има сили да събере отново каушка дружина. Нещо ставаше, той не беше добър войвода. Трябваше да предприеме нещо.
- Не, сами бяха - с болка в гласа каза Яне. - Сами бяха.
- Кауците се били три дни и нощи и много мъртви положили, но най-накрая се скършили пред мощта на турците. Махмуд ги избил всичките и ранените не пожалил. Така искал Кара Мустафа. Бейлербеят бил полудял. Не се е прибрал още в Истанбул, казал, че ще остане докато не види главата ти набучена на кол. Аз изпратих един монах уж до Бачкьой, но той отиде до Шейтанкьой. Опитният байрактар, хитър като лисица, спасил момчето, което било е него, някой си Димо Пандурски. Байрактарят обаче бил ранен и изтощен. Според него някакво предателство имало.
- Значи от всички кауци са останали само Кара Тозю и Димо?!
- Да! Кара Тозю обаче е добре, Божура се грижи за него. Димо решил да прекара зимата някъде другаде.
Яне хвана главата си с две ръце. Какво беше станало? Всичките му кауци без Димо отново бяха мъртви, той имаше голяма вина за това. Следващият път щеше да се поклони пред гроба на кауците не само при Караджов и Хайдушки камък, а и при Момин камък. Беше планирал нападение без да се подготви. Беше повярвал в легендата за себе си. Беше слушал как момчетата пееха песента за Яне войвода и й беше повярвал. Той се беше провалил. Сега според Яне пред него имаше само един път… към монашеската килия. Той вече не искаше да убива и да папа ръцете си с кръв. Душата му крещеше срещу насилието. Не искаше да повярва, че Бог му е отредил такава участ. Душата му копнееше да забрави целия си досегашен живот, да се отдели от измамния светски свят и да се оттегли към Божието царство. Досега той беше живял като срс-
IVтом “Войвода”
365
III глава “Шейтанкьой”
тик, беше допуснал мисълта, че е змей и дори самият Антихрист. Сега искаше да забрави всичко това и да се пречисти. Искаше да не мисли за нищо, да се моли по цял ден и нощ, да подложи тялото си на изтощение. Той беше живял в грях, беше живял като пехливан, беше се грижил за тялото си като за икона. Сега трябваше да превъзмогне суетата и гордостта си, да се примири и да моли за прошка. Това беше единственият път пред него. Той искаше да смени името си, да се подстриже за монах и от света да изчезне името Яне Боляров. Той дори вече мислеше за това кое духовно име да приеме.
Инокентий често го посещаваше в килията, но вместо да го подготвя за това да бъде въведен в християнството, той му говореше:
- Войводо, не изоставяй меча и не приемай християнството! Това ще бъде лудост и ще бъде съсипия за християнството! Откакто напусна манастира много съм мислил дали нямаше да е по-добре да беше останал тук и да беше станал монах. Сега мисля, че това е грешка. Ти не си роден за монах, войводо! За крило си роден ти, крило на сиромасите! Твоето дело е не по-малко богоугодно от нашето! Ти не се бориш само за телата на раята, както и ние не трябва да се молим само за техните души! Не може рабът да приеме вярата в Христос. Ти събуждаш вярата на обикновените хора, вдъхваш им кураж и смелост, караш ги да се чувстват свободни, да вярват в правдата и възмездието и да мечтаят. Като войвода ти си много по-духовен човек дори от нас. Без теб ние не можем да дадем нищо на богомолците. Ти си пътят на човека към храма. Ти правиш така всеки един от тях да се почувства човек, а ние му показваме пътя към Бог. Но ако човекът изпървом не се почувства човек, как може да повярва, че е християнин?
Яне слушаше думите на Инокентий и беше съгласен с него. Беше му интересна гледната точка, която му представяше той. Никога досега не се беше замислял за нещата от тази гледна точка. Инокентий беше прав, но Яне се чувстваше сломен.
- Искам да избягам от света, защото се уморих! Уморих се от това да ме преследват като диво животно, да бягам и да се крия! Цял живот изпълнявам мисии, които са посилни от мен, заемам се с непосилни задачи. Хиляди пъти си повтарях да бъда силен, да търпя, да преглътна и следния горчив хап. Докога? Вече не мога да издържам! Не искам и остатъка от живота си да прекарам по този начин!
- Войводо, това е криза на вярата! Ти се намираш точно в такова състояние! Не бива в това състояние на духа да вземаш съдбоносни решения! Съдбоносни не само за теб, а и за всички българи. Дори да порасне нашето монашеско семейство и още една брада да се появи, това няма да промени живота на българите, но ако изчезне Яне войвода - закрилникът
Токораз Memo
366
Ятаган и Меч
на християните, на раята и българите, това ще е голяма загуба.
- Не знам, аз съм чувал, че “Има ли грях, трябва да има и покаяние!” Този грях отравя сърцето и душата ми. Искам да го отметна от душата си! Искам да отметна всичките си досегашни грехове! Чувствам се зацапан и затрупан с грехове, като с нечистотии. Душата ми копнее за светлина и чистота, не искам повече да имам нищо общо с това, което досега съм правил! Искам да си взема сбогом с “белия божи свят”! Искам до края на дните си да се отдам на пост и молитва! Искам да се науча на смирение и търпение!
След това Яне палеше кандилото, което седеше на пезулчето в килията му. През деня ходеше и палеше дълги свещи пред иконата на манастирската черква и мълвеше най-горещи молитви, докато свещите не изгоряха съвсем. След това вземаше в ръце Светото Евангелие и с особена ревност четеше текстовете в него. Прочете четирите евангелия за месец и половина. В тях се разказваше за делата и Пътя на Христос. Яне изживяваше с Христос всичките му страсти, борби, отричането и охулването му, предателството и разпването му. Един ден откри, че и на него му са се случвали всички тези неща. Скоро обаче прозря колко светотатствено е да се сравнява с Еоспода Исус Христос. Разбра, че все още не се беше отърсил от богохулни мисли, затова продължи да чете и да се моли. Яне беше тих и спокоен, вярата и молитвата беше превзела сърцето му.
Въпреки това вечер беше най-трудно. Когато в килията станеше тъмно и минеше вечерната молитва, от ъглите на стаята като че ли се изтъркул-ваха демоните на отвъдното. Това бяха спомените, страховете, гузната съвест и всички изчадия адови. Те изпълзяваха от мрака и превземаха мислите и сънищата му. Тогава той чувстваше как се задушава и умира. Често не знаеше това сън ли е или видение. Кошмарите, спомените, мислите и въображението му се сливаха и той потъваше в света на сенките. Най-често сънуваше битката при Момин камък. Той не я беше виждал, но сънуваше окървавените си момчета, посечени смъртоносно от турски ятагани, но те не бяха умрели, а още живи и се подаваха от земята. Той не знаеше дали това са гробовете им. Те протягаха ръце към него, като го молеха да ги спаси. Яне искаше да направи нещо, опитваше, но някакви лиани, треви и жилави клони оплитаха краката и ръцете му и той не можеше да помръдне. После понечваше поне да обясни на момчетата защо не им се притичаше на помощ, но откриваше, че не може да говори. Някой беше отхапал езика му. Тогава измучаваше или викаше и се събуждаше от собствения си вик, целият изпотен и увит в одеалата си.
Понякога сънищата бяха такива, че на Яне му се струваше, че няма да преживее до сутринта. Когато утринта настъпеше, едва дочакал утрото и светлината, Яне не можеше да повярва, че това е същото място
IV том “Войвода
367
III глава “Шейтанкъой”
от вечерта. Той ставаше и се заемеше с още по-голяма ревност с молитвите и с четенето на Евангелията.
След като прочете Евангелията, започна да чете Послания на апостолите. С времето примирението му намаля. В Посланията се разказваше как апостолите тръгват из света да “посеят” божието слово, как “обръщат” езичниците в правата вяра и се борят с еретиците. Яне все по-често започна да се улавя как мечтае отново да има кауци и да направи нови отряди, с които да се бори срещу турците. Улавяше се в тези мисли и си казваше: “Трябва да търпя!”, а след това горещо се молеше.
Инокентий продължи да го посещава в килията му и да го разубеждава. Той много добре знаеше как се чувства приятелят му, но в същото време осъзнаваше, че той не може да измени на същността си. Инокентий знаеше, че Яне е погубил много души и не е само войвода, но и кесиджия. Той се досещаше, че Яне ненапразно го беше разпитвал за змейовете. Проигуменът беше сигурен, че Яне не е обикновен човек. Според него Яне беше някакво същество от преизподнята, но повече нищо не можеше да разбере. Той беше влизал в Забранената стая и знаеше, че някои ереси смятат Дявола за създател на този свят и за борец за правдата. Той не знаеше, не смееше да решава и да съди. Някога Инокентий беше презирал Пафнутий, защото беше решил, че ереста е разяла душата му. Сега обаче той беше разбрал, че няма търсещ, знаещ и монах-книжник, който да не е изкушен. Той също се беше поддал и все по-често влизаше в Забранената стая. Беше сигурен, че Яне е змей и е Сатаната. Ако беше нормален монах, сигурно би полудял, но Инокентий прие това нормално, продължи да посещава скрипторията, като оставаше в нея дълго време. Препрочете всичко за змейовете, за чудовищата, за Дявола, Сатаната и Антихриста. Един ден разбра. Цял живот беше мечтал да нарисува най-грозното чудовище, най-голямото зло, Изкушението. Той разбра, че всичко това не беше зло само за себе си, не беше зло извън човека, всичко това беше у човека. Най-голямото зло се намираше в дълбините на човешката душа. Изкушението, страхът, болката - това бяха все неща, свързани с човека и без него те не можеха да съществуват. Предателството, възгордяването, властта, чревоугодничество-то, прелюбодеянието, омразата, войната и насилието, всичко това бяха неща свързани с човека. Там трябваше да търси това, което искаше да нарисува. Презвитерът разбра, че трябваше да нарисува Яне, може би това беше неговата мисия в този живот. Сатаната се беше родил сред българите и раята, а той - “светият” човек, трябваше да го опише. Той трябваше да стане свидетел и хроникьор на Сатаната.
Следващите текстове, които чете, бяха свързани все с Второто пришествие, с идването на Исус и борбата му с Антихриста. Инокентий
Токораз Memo
368
Ятаган и Меч
разбра какво означава “апокалипсис”. Думата бе гръцка и означаваше откриване или тайна. На български се превеждаше като “откровение” или “видение”. В скрипторията имаше много текстове, свързани с апокалипсиса, които бяха апокрифни и не бяха свързани с Евангелието на Йоан Богослов. В нейните рафтове самите апокрифни текстове бяха отделени в специален раздел и гой беше наречен “есхатология”. Основната книга за есхатологията, която някога се бе намирала тук, беше изчезнала преди много години. За нейното четене презвитерът намери специални указания. Иначе есхатологията обясняваше “последните неща”, които ще се случат на хората и на света, от колективната и от индивидуалната човешка съдба чрез учението за смъртта и безсмъртието, за христовия съд след смъртта и възкресението на мъртвите.
Колкото повече четеше, толкова по-ясни му ставаха нещата свързани с Яне. Като говореше на Яне, Инокентий се опитваше да предпази братята, вярата и храма от Сатаната, но нито се страхуваше от него, нито се бореше. Не можеше да си представи обаче че Сатаната ще отседне в поверения му манастир. Той говореше на приятеля си и се опитваше да не мисли за всичко това. Силата на Злото, ако Злото въобще беше Зло, беше толкова голяма, че той нищо не можеше да направи.
- Може ли някой ден да те нарисувам? - попита един ден Инокетий, когато изясни на себе си своята мисия. Щеше да изрисува Яне като човек, но в очите му, в дълбините на душата му, щеше да изрисува Злото. Всички грехове човешки и злото на дълбините, тварите, хидрите и змейовете. Това трябваше да нарисува. Всъщност Сатаната беше Изкусител, защото беше най-обикновен човек. Как досега не се беше сетил? Хората щяха да настръхват, защото само като погледнеха този портрет, щяха да разберат, че всеки един от тях е хранилище за цялото Зло. Това беше разликата между господа Исус Христос и Яне. Господ е човек без грехове, той е чист и плосък, неговата душа няма дълбочина и от неговото тяло и лице се носи светлина. Яне щеше да бъде нарисуван като обикновен човек, с лице на повърхността, но в същото време щяха да са изобразени най-мрачни кътчета на душата му и там щеше да се е загнездил пъкълът. Той ще бъде най-обикновеп човек, който ще има своето влечение към Бог, но в същото време ще влачи своя ад със себе си. Инокентий трябваше в едно лице да “вкара” като в чувал всичко това. Хората щяха да гледат Яне и да виждат себе си. Учуди се как досега не беше разбрал нещата така, както сега ги разбираше. Досега беше мислил елементарно и плоско, а отговорът винаги е бил пред него.
После Инокентий разбра и нещо друго. Още преди години Бог му беше показал Яне като беглец и момче, по-късно - като войвода, как властва над хората. После в Истанбул той му го беше показал като змей и
IVтом “Войвода”
369
III глава “Шейтанкьой “
кесиджия, а сега той беше дошъл да търси покаяние и помирение със себе си. Това беше лицето на Яне, дошло да търси пътя към Бог. Дали това не беше още едно от лицата на Злото, които Бог искаше да покаже на рисувана? Някой ден, когаго го рисува, може би трябваше да слее всички тези образи на Злото в едно. Това беше лицемерието, маската на Злото, което уж се стреми към Бог. Дали тази маска на привидно богоугодие не беше носена и от много негови братя монаси? Инохентий мислеше за всичко това и знаеше, че не бива да допусне Яне да стане монах.
Един ден в манастира дойде Кара Мустафа. Макар вече да беше зима той все още търсеше Яне. Турчинът предупреди, че няма да се откаже и ще търси Яне, докато не го открие. Ако войводата не се предадеше, той обеща да подложи на ятаган и огън всички български села в каазата. Кара Мустафа заплаши Инокентий, че ще плячкоса манастира, а после ще го предаде на огън, ако Яне не се намери до пролетта. Турците преспаха една нощ и си отидоха. Инокентий предаде на Яне заплахата на Кара Мустафа. Яне слушаше все едно не се отнасяше за него. Той вече не изпитваше злоба към турчина, нито го водеше мъстта. Макар душата му да беше изпепелена и той да беше умрял една сълза се търкулна по бузата му.
Малко по малко пролетта започна да настъпва. Яне вече се смяташе за подготвен да бъде подстриган и да се отдаде на свят монашески живот, в служене на Исус Христос. Инокентий обаче постоянно отлагаше това. Той като че ли не беше сигурен в решимостта и вярата на Яне. Колкото повече се стопяваше снегът и топлият вятър духаше из манастирския двор, толкова Яне усещаше как душата му е на кръстопът. Той можеше да избере да стане монах и да умре за света. През зимата това му се струваше толкова нормално. Но колкото повече пролетта настъпваше и замирисваше на зеленина и гора, толкова повече се чувстваше разколебан. Може би Инокентий беше прав. Може би неговата молитва и служене бяха борбата. Може би точно затова той беше роден. Той не престана да демонстрира твърдост пред презвитера, но когато останеше насаме със себе си, вече не се чувстваше толкова убеден.
Освен кошмара за битката при Момин камък Яне сънуваше кошмар и за убитата бейова жена и неродения й син. Той си представяше как животът изтича с кръвта на майката, как тя плаче за себе си и за рожбата си. В съня му кръвта изтичаше от сърцето на майката и малко по малко спираше и сърцето на бебето. Яне вече почти не спеше вечер. Под очите му се бяха образували черни кръгове. Беше отслабнал и изнемощял. Ако някой го видеше, нямаше да може да познае в него онзи Яне войвода, страшилището на планината. По страните му беше пораснала рядка руса брада. Монасите го смятаха за луд, Яне с никого не говореше, почти не
Токораз Memo
370
Ятаган и Меч
ядеше и не се къпеше. Беше отслабнал толкова, че понякога му беше трудно да се изправи и се нуждаеше от помощта на приятеля си.
Инокентий го гледаше и се опитваше по всякакъв начин да го запомни. Яне все повече заприличваше на монах.
Една вечер Яне четеше “Послание на апостол Павел към Римляните”. Там в глава 12 и 13 той прочете:
“И тъй, моля ви, братя, поради Божиите милости, да представите телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога, като ваше духовно служение. И недейте се съобразява с тоя век и свят, но преобразявайте се чрез обновяването на ума си, за да познаете от опит що е Божията воля - това, което е добро, благоугодно Нему и съвършено.
Защото, чрез дадената ми благодат, казвам на всеки един измежду вас, който е по-виден да не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва да мисли, но да разсъждава така, щото да мисли скромно, според делата на вярата, които Бог е на всекиго разпределил. Защото, както имаме много части в едно тяло, а не всичките части имат същата служба, така и ние мнозината сме едно тяло в Христа, а сме части, всеки от нас, един на друг. И като имаме дарби, които се различават според дадената ни благодат, ако е пророчество, нека пророкуваме съразмерно с вярата; ако ли служене, нека прилежаваме в служенето, ако някой поучава, нека прилежава в поучаването; ако увещава, в увещаването; който раздава, да раздава щедро; който управлява, да управлява с усърдие; който показва милост, да я показва доброволно. Любовта да бъде нелицемер-на; отвращавайте се от злото, а прилеиявайте се към доброто. В брато-любието си обичайте се един друг, като сродници; изпреваряйте да си отдавате един на друг почит.
В усърдието бивайте нелениви, пламенни по дух, като служите на Господа. Радвайте се в надеждата, в скръб бивайте твърди, в молитва постоянни. Помагайте на светиите в нуждите им; предавайте се на гос-толюбие. Благославяйте ония, които ви гонят, благославяйте, и не кълнете. Радвайте се с ония, които се радват; плачете с ония, които плачат. Бъдете единомислени един към друг; не давайте ума си на високи неща, но предавайте се на скромни неща; не считайте себе си за мъдри. Никому не връщайте зло за зло; промишлявайте за това, което е добро пред всичките човеци; ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всичките човеци. Не си отмъстявайте, възлюбени, но дайте място на Божия гняв; защото е писано: “На мене принадлежи отмъщението, Аз ще сторя въздаяние, казва Господ”.
Но, “Ако е гладен неприятелят ти, нахрани го; Ако е жаден, напой го; Защото, това като правиш, ще натрупаш жар на главата му”.
Не се оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез
IV том “Войвода
371
III глава “Шейтанкьой “
доброто.
Глава 13
Всеки човек да се покорява на властите, които са над него; защото няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има, те са отредени от Бога. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба; а които се противят ще навлекат осъждане на себе си. Защото владетелите не причиняват страх на добротвореца, но на злотвореца. Искаш ли, прочее, да се не боиш от властта? Върши добро, и ще бъдеш похвален ог нея; понеже владетелят е Божий служител за твоя полза. Но ако вършиш зло, да се боиш; защото той не носи напразно сабята, понеже е Божий служител, мъздовъздател за докарване гняв, върху този, който върши зло. Затова нужно е да се покорявате не само поради страх от гнева, но и заради съвестта. Понеже за тая причина и данък плащате. Защото владетелите са Божии служители, които постоянно се занимават с тая длъжност.
Отдавайте на всички дължимото: комуто се дължи данък, данъка; комуто мито, митото; комуто страх, страха; комуто почит, почитта.
Не оставайте никому длъжни в нищо, освен един друг да се обичате, защото, който обича другиго, изпълнява закона. Понеже заповедите: “Не прелюбодействувай”; “Не убивай”; “Не кради”; “Не пожелавай”; и коя да било друга заповед се заключават в тия думи: “Да обичаш ближния си както себе си”. Любовта не върши зло на ближния; следователно, любовта изпълнява закона.
И това вършете като знаете времето, че часът е вече настанал да се събудите от сън; защото спасението е по-близо до нас сега, отколкого, когато изпърво повярвахме. Нощта премина, а денят наближи; и тъй нека отхвърлим делата на тъмнината, и да се облечем в оръжието на светлината. Както в бял ден нека ходим благопристойно, не по пирования и пиянства, не по блудство и сграстолюбие, не по крамоли и зависти. Но облечете се с Господа Исуса Христа, и не промишлявайте за страстите на плътта.”
Яне разбра за себе си, не биваше да се опитва да противоречи на природата си. Бог го беше създал такъв и точно такъв той беше нужен на Бог. Ако Бог го искаше друг, щеше да го създаде друг. Бог беше създал достатъчно различни от него. Яне четеше и все повече се убеждаваше, че трябва да продължи пътя си. Той беше воин, хайдут, пехливан и кесиджия и такъв щеше да си остане, може би завинаги. На другия ден се сбогува с приятеля си. Инокентий беше видимо облекчен от решението на своя приятел. Яне беше решил да продължи. Трябваше да напусне България. Знаеше, че Кара Мустафа ще го преследва и ще пакости на българите заради него. Не искаше да слага нов грях на душата си. Яне
Токораз Memo
372
Ятаган и Меч
излезе от манастира с пълно бойно снаряжение, яхна берберското конче и тръгна към Станимака, но после вместо да влезе в града, кривна към Филибе. Беше решил да замине някъде далеч. Трябваше да напусне родното си място. Хората да забравят малко за него, а и той да забрави за тях. Знаеше, че ако останеше, нямаше да преживее повече от лятото. Затова реши да отстъпи. Докато яздеше си повтаряше, че гова не е бягство, а отстъпление. Беше разбрал, че му липсват познания но водене на войска. Искаше да си почине и още малко да изясни тактиката и предимствата на кауците. Сега нямаше кауци, но някой ден той отново щеше да събере кауци и този път за последен път. Той щеше да се върне на бял кон, по-силен ог всякога. Тогава вече щеше да успее да изпълни мисията на Вълчан и Велко. Така мислеше Яне, докато кончето го отнасяше все по-далеч от родния край.
След много премеждия Яне прекоси цяла Европа. Все така яхнал своето конче той навлезе в Париж. Беше обещал на своя прия тел, че ще го посети в неговия град. Така Яне беше стигнал до Йерусалим, та до Париж ли нямаше да стигне? Това обаче се оказа много по-трудно, а този Париж се оказа по-далеч дори от Йерусалим. На Яне му беше много трудно, защото не знаеше друг език освен турския. До някъде вървеше с един керван от сръбски и бошняшки търговци. Яне се съгласи да участва в охраната и така стигна почти до средата на Франция. Той дори не разбра какво превозват търговците, а и това не го интересуваше.
Европа беше спокойна, нямаше война между нито една от държавите. Чу се, че на изток Османската империя ее е вкопчила в смъртна хватка е Персия и персийският шах Махмуд собственоръчно избил 39 от персийските принцове, негови васали. А оцелелите персийски благородници решили да изберат племенника на Мир Махмуд - Мир Ваис за шах на Персия.
Яне влизаше в Париж. Това беше голям, но много мръсен град. Голям в сравнение със западните градове, но около два пъти по-малък от Истанбул. Улиците бяха тесни. Всеки изливаше водата си направо на улицата. В Западна Европа, както и в Империята, благородниците живееха в красиви дворци извън градовете, но г радовете гънеха в мизерия и боклук. Няколко града бяха на нивото на Едирне, Дамаск, Кайро, Александрия или Багдад. Такива бяха Виена, Париж, Марсилия, Венеция и Торино. Яне влезе в Париж. Той толкова много му приличаше на Истанбул, най-вече по многолюдната, шарена тълпа. Няколко дни спа на улицата сред парижките бездомници. Те спяха в едни подземни катакомби и като мишки ее вряха под земята. Яне отдавна вече нямаше пари. На втория ден гой успя да открадне една глава праз и така два дни я
IV том “Войвода
373
III глава “Шейтанкьой”
яде само с хляб и сол.
Скоро осъзна, чу ще му бъде много трудно да намери льо Комб. Българинът ходеше из улиците и разпитваше хората. За съжаление единственото, което можеше да каже, беше “льо Комб”. Всички, които го чуеха, само повдигаха рамене. Вече от седмица Яне обикаляше улиците. Беше изял праза и сега гладът “стържеше” в корема му. Яне влезе в една кръчма и огледа хората. В нея, на дълги дървени пейки без облегалки, бяха насядали най-различни хора. Мъжете пиеха евтино кисело вино и бяха много шумни. Хората в Европа бяха много различни от тези в Империята на султана, ге бяха шумни, мръсни и с високо самочувствие. В тази кръчма беше същото. Яне беше решил да помоли за някаква работа. Беше много гладен. Когато минаваше покрай една от пейките, на която седяха някакви военни с шарени униформи, е кръст на гърдите, а до тях на масата бяха сложени шапки с широки периферии и големи бели пера, един от тях стана и се изправи пред Яне. Българинът си вървеше най-спокойно, но явно чуждоземските дрехите бяха привлекли вниманието на хората от масата. Мъжът пред него беше едър и със смешна брада. Той миришеше на евтино вино и през цялото време говореше на смешния си език. Останалите мъже се заливаха от смях, докато мъжът говореше нещо на Яне. Българинът се опита да го заобиколи, но човекът правеше така, че всеки път да застава пред него. На Яне не му беше до смях. Масата на военните беше отрупана с ядене. Яне посегна и взе една пилешка мръвка. Мъжът настръхна. Яне беше толкова гладен, че не се интересуваше от това. Гой искаше да си уреди работа, за да изработи храната си, а този му пречеше. Мъжът изръмжа срещу Яне. Видяха се здравите му големи бели зъби. Яне беше захапал мръвката, но също изръмжа. Искаше този мъж да се махне от очите му. Чудеше се дали да не попита за льо Комб, когато в този момент мъжъг се опита да го сграбчи. Яне се беше изправял срещу много посилни мъже, така че зова не го притесни. Мъжът го хвана и като че ли се зачуди какво да го прави. Яне само това чакаше и с лекота разкъса захвата на мъжа. Макар и едър той беше слаб. Може би за французин беше силен, но за Яне беше немислимо да сравни силата на Кая със силата на този мъж. Мъжз>т едва ли знаеше какво е башпехливан, но Яне вече два пъти беше ставал башпехливан. Той бавно вдигна мз.жа и с всичка сила го стовари на земята. Ударът в дървения под беше толкова силен, че цялата постройка се разтресе. Всички замлъкнаха и цялата кръчма притихна. Мъжът под Яне не мърдаше. Яне стана и се опита да тръгне навътре. Мъжете от масата обаче скочиха. Те бяха пияни и крещяха срещу него. Яне виждаше лъскавите им очи и чувстваше дъха им. Неговият сигурно също не беше благоуханен като се има предвид, че от няколко дни ядеше само праз
Токораз Memo
374
Ятаган и Меч
и хляб.
Яне беше виждал европейски воини, но те бяха шведи, от хората на Карл XII или швейцарски гвардейци от охраната на Йенишехирли Да-мат Ибрахим паша. Той ги беше виждал как се борят и как се дуелират, така че не беше съвсем неподготвен.
Сега някои от мъжете бяха извадили шпаги и рапири. Яне също извади своя меч. Оръжието му беше превъзходно. Досега толкова години никога не го беше подвело. Явно майсторът от Дамаск наистина се беше оказал много добър ковач. Мъжете го предизвикваха да се дуелира с тях. Те говореха нещо, но Яне нищо не им разбираше. Скоро ханджията дойде и се намеси в кавгата като избута цялата група навън. Мъжът на пода се беше размърдал. Яне беше готов да се бори срещу целия свят, ако се наложи. Той ръмжеше и беше готов да прободе всеки, който вдигнеше оръжие срещу него.
Цялата група, бутана от ячкия ханджия, излезе на улицата. Тя беше последвана от всички хора, които искаха да видят какво ще се случи. Яне стоеше с изваден меч в ръка. Един от мъжете, седящи около масата, застана срещу него. Яне гледаше мъжа и не знаеше какво да прави. Беше попаднал в чужда страна, беше дошъл на гости на свой другар, а тук отново се беше забъркал в каша. Мъжът срещу него надяна смешни кожени ръкавици, които стигаха почти до лактите му. Той беше облечен със смешни дрехи, които повече приличаха на женски, с много дантела и фингифлюшки. Мъжът смешно размаха оръжието си, то беше с много красив ефес - огромен, със сребърни плетеници. Оръжието на Яне не беше толкова красиво, но пък не беше по-лошо от това на противника му.
Мъжът направи дълбок напад и се опита с едно мощно движение да прободе Яне. Той сигурно беше решил, че човекът срещу него е някакъв селяк или туземец. Яне защити, ръката на мъжа беше много твърда. След това българинът атакува. Мъжът също защити с голяма вещина. При всеки удар или защита тълпата избухваше в овации. Скоро около двамата биещи се мъже се събра огромна тълпа. Всички хора от улицата се скупчиха около тях да гледат. Двамата се дуелираха дълго време. На няколко пъти българинът се опитваше да съсече французина. Някога като млад той се беше бил с ятаган и предположи, че французинът може да не познава така добре като него сечащите удари, но все пак не смееше много да се отвори и да нанесе силен удар. Мъжът срещу него беше много опитен фехтувач. Скоро Яне научи името му. Всички мъже крещяха и му даваха напътствия, но най-гласовит беше едрият мъж, който вече се беше съвзел от хвърлянето.
Мъжът се казваше Филип Боненвалд и сигурно беше някакъв благородник, защото го наричаха граф. По някое време Яне осъзна, че няма да
IVтом “Войвода”
375
III глава “Шейтанкьой “
може да го победи. Мъжът беше много добър фехтовач, беше по-добър от Яне, така както Яне беше по-добър от него на борба. Битката трябваше да се реши по някакъв начин и оставаше само една възможност - да победи по-издръжливият от зях. Вече беше ясно, че те не мог ат да се изпреварят или да се изненадат, когато в този момент всичко се реши от съвсем друг фактор. Яне издебна противника си и му нанесе зверски удар. Видя, че младият граф зашити, но повече нищо не можеше да направи. Яне нанесе удара в плоската част на рапирата на французина. Неговият меч беше от дамаска стомана, многократно нагъвана. Острието беше направено така, че външният слой на меча, там при острието, да бъде много твърдо, а вътрешните слоеве да бъдат с различна твърдост, някои по-меки, а други потвърди. Така меките слоеве имаха за цел да придадат гъвкавост на оръжието и да поемат, и омекотял ударите на врага. По този начин острието можеше да поема тежки удари без вибрациите да се предават на ръкохватката. Острието можеше да издържа на изключително силни удари. Сега българинът разчиташе на това и успя. Рапирата издрънча и се счупи. Цялата тълпа възкликна разочаровано. Чужденецът беше успял. Оръжието на Яне беше надвило рапирата на французина. Яне си отдъхна. След като битката не можеше да се реши с майсторството на двамата воини, нейната развръзка се определи от качествата на оръжията. Дамаският меч на Яне се беше оказал по-добър от френското оръжие. Той прибра меча в канията си и се приближи до мъжа, който очакваше участта си. Яне не искаше да си създава проблеми, той помнеше, че се намира в далечна, чужда страна. Българинът искаше да намери льо Комб и само това го интересуваше. Той се приближи до загубилия французин. Даваше си сметка, че мъжът беше дори по-добър от него във фехтуването. Поздрави го и го попита:
- Льо Комб? Льо Комб?
Мъжът като че ли го разбра. Останалите мъже също. Те си казаха нещо. След това Боненвалд прибра счупената рапира в капията си. Тълпата бавно започна да се разотива, като продължаваше да коментира случилото се. Двамата с едрия мъж го поведоха из парижките улички. През цялото време Яне беше нащрек. Знаеше ли какви са нравите тук в Париж? Двамата можеха да решат да го бастисат. Той беше втъкнал едната си кесиджийска кама в силяха, а другата беше скрил в гънките на дрехата си, но се опитваше винаги двете ками да му бъдат под ръка.
Мъжете го отведоха до една голяма порта, отвориха я и влязоха в голяма зала. В залата се дуелираха някакви момчета. Всеки от тях беше облечен в бели дрехи. Едрият мъж остана с него. Яне гледаше момчетата, които се упражняваха. Те му напомниха за неговите кауци и той се натъжи.
Отнякъде се зададе льо Комб, той поздрави Яне най-горещо. След то
Токораз Memo
37 6
Ятаган и Меч
ва каза нещо на мъжете и всички се скупчиха около българина. После отново им каза нещо, при което мъжете възкликнаха. След малко льо Комб и Яне се отделиха в една стая на горния кат. Тя беше много добре обзаведена. Залата, в която досега се намираха, беше фехтовалната школа на французина.
- Какво им казахте? - попита Яне.
- Казах им, че си най-добрият воин на Изтока. Двамата мъже е теб го потвърдиха. Боненвалд - моят ученик, го потвърди.
- Не е така! - Яне скромничеше.
- Какво те води насам, Яне ефенди? Как така реши да дойдеш?
В следващите дни льо Комб се погрижи за Яне. Той го настани да живее в една много добре обзаведена стая, която доскоро била ползвана от някакъв приятел на льо Комб, който бил турчин. Двамата с този турчин бяха разработили техники на ятаган срещу меч. Те вече бяха свършили това, за което Яне беше мечтал. Яне и льо Комб продължиха да се упражняват с меч срещу ятаг ан и нарекоха този метод “а ла франга”, което означаваше “като французите” или “по френски”. Яне настояваше това заради льо Комб. Техниката с ятаган и сеченето мъжете нарекоха “а ла тюрка”. Льо Комб беше голям майстор на меча. Той го учеше на един специфичен начин на дуелиране - с меч в едната ръка, а с кама в другата. В свободното време Яне започна да работи с двете кесиджийски ками. Спомняше си поверието за башкесиджията. Отначало му беше трудно, но с времето свикна да се бие с двете ръце едновременно.
Яне почти през целия ден стоеше в училището на льо Комб. Той използваше това, че имаше толкова много млади хора и се дуелираше с всички тях. Това му помагаше бързо да напредва. Льо Комб го ползваше като спаринг партньор. Той казваше на Яне какво да направи, а българинът изпълняваше точно изискванията му. Двамата се разбираха много добре, скоро и от половин дума. Яне не разбираше ни го думичка френски, но пък това не му пречеше, защото “говореше” с останалите бойци с езика на оръжието, а Яне разбираше отлично този език.
Граф Боненвалд се оказа най-добрият ученик на льо Комб. Той осигуряваше по-голяма част от парите, нужни за издръжката на залата за фехтовка. Графът и Яне станаха приятели и българинът често гостуваше в дома му. Единствено езикът беше пречка, но скоро двамата се научиха да се разбират със знаци и пръсти и така общуваха.
Понякога следобед льо Комб и Яне излизаха и се разхождаха из парижките улици. Сега, когато приятелят му беше до него и двамата разговаряха, градът му се стори много по-хубав. Яне започна по-добре да разбира града и порядките му. Понякога двамата пътуваха до този или онзи замък, където даваха уроци на най-висшите благородници или на
IV том “Войвода
377
III глава “Шейтанкъой
техните деца. На няколко пъти ходеха и до Версай, където интересът към Яне беше много голям.
Вечерите двамата разговаряха до късно. Льо Комб все така говореше на развален турски, но двамата поне се разбираха. Яне разказа на льо Комб за битката при Момин камък и за всичките си неуспехи. Двамата дълго мислиха тактики. Льо Комб го запозна с някои френски военачалници и генерали. Яне говори дълго с тях с помощта на французина, който му превеждаше. Българинът трупаше опит и беше много доволен. Така и не усети как минаха две години. Той се чувстваше отпочинал, не че беше престанал да сънува битката при Момин камък или ханъмата на Кара Мустафа, но вече беше подготвен да се върне и отново да събере нови кауци.
Един ден Яне каза на льо Комб, че иска да се прибира в родината си, но приятелят му не искаше и да чуе. Той не искаше да го пусне. Молеше Яне да остане завинаги при него. Българинът наистина му беше много ценен, защото много му помагаше в залата, но Яне почувства, че му е дошло времето да се прибира. Тук вече нямаше работа. Двамата горещо се сбогуваха. Боненвалд също дойде да се сбогува. Двамата изпратиха Яне до Марсилия. Градът тъкмо се съвземаше от последната чумна епидемия. Яне подари берберското конче на льо Комб. То му беше служило вярно през всичките тези години. Корабът вдигна платна и отплува към Истанбул. Преди това щеше да спре някъде на гръцките пристанища. Яне все още не беше решил дали да слезе там, или направо в Истанбул.
Корабът летеше, той пореше вълните на Средиземното море. Отначало Яне се чувстваше много зле. Повръщаше, но вместо да му олекне, колкото повече повръщаше, толкова по-зле му ставаше. По цели дни и нощи висеше по перилата на кораба. Моряците отначало се шегуваха с него, но след това като видяха, че не се оправя, започнаха да му съчувстват. Чак когато стигнаха до Сицилия, той се пооправи. В Крит вече беше забравил как се беше чувствал в началото. Чак сега Яне видя морето и се възхити на равната му повърхност. Като омагьосан гледаше стръмните брегове на Гърция и многобройниге острови. Корабът не бързаше и капитанът спираше на почти всяко гръцко пристанище. Яне слизаше и разглеждаше пристанищата и хапваше от вкусната храна.
Скоро стигнаха до пристанище Енез на Бяло море. Яне не виждаше защо да ходи до Истанбул, затова слезе тук. Това беше най-краткият път към Едирне. Скоро Яне мина през Едирне. Настъпваше късната есен на 1725 година. Яне беше останал без кон и се придвижваше пеша по пътищата. Отново беше в родината си. Сега тя му се стори много по-хуба
Токораз Memo
378
Ятаган и Мен
ва отпреди. Той вървеше и се наслаждаваше на всяка крачка.
Когато стигна до кръстовището, без да се замисля Яне свърна към Пашакьой. От много години не се беше виждал е Маринчо Бимбеля - Страшния. Намери приятеля си в много добро здраве. Яне не бързаше за никъде. Там, в Шейтанкьой, го чакаха може би Кара Тозю и Божура, може би и Димо, но никой друг. Яне искаше да чуе отдалеч какво беше станало и да се ориентира. Маринчо много се зарадва да го види.
- Помислихме, че си убит. След битката при Момин камък повече не се чу, нито се видя, войводо - каза Маринчо и го прегърна, когато го посрещаше.
Двамата пак станаха неразделни. Синът на Марин - Кралю, онзи който беше кръстен на шведския крал Карл ХП, вече беше пораснал и влачеше голям дървен меч зад себе си. Яне и Маринчо си прекараха славно времето, в което бяха заедно. Бимбелови бяха разбрали, че Яне пак е станал башпехливан и го разпитваха непрекъснато за това. Яне разказваше на Маринчо и за случките си във Франция и Истанбул.
Двамата пиеха, бореха се, надстрелваха се и се дуелираха. Всяка вечер имаше угощение в чест на побратима на Марин - Яне. Маринчо водеше огромна дружина на Бимбалови и поиска ог Яне отново да създаде четата на кауците, защото едната му страна - откъм Родопа, била оголена. Яне се чувстваше готов за това. Двамата отново скрепиха побра-гимството си. Беше зимата на 1725 година, скоро щеше да настъпи новата 1726 година. Малко след Коледа, на Стефанов ден, Яне напусна Пашакьой и се отправи към Станимака. В знак на приятелството им Марин му даде любимия си кон Звездица.
Яне беше щастлив. Животното беше много добро и само за няколко дни Яне стигна до Шейтанкьой. Отново мина покрай Араповския манастир, Боляровия хан, Станимака и Бачкьой, без да се отклони или спре. Спря чак горе в Шейтанкьой. Къщата му се стори още по-запустяла. Разкривеното коминче димеше едва-едва. Отвън го посрещна огромният Ураган, който на фона на белия сняг изглеждаше още по-черен и голям. Вихрушка вече беше пораснала. Яне не видя Буря. Натъжи се. Дали нещо лошо не се беше случило с любимото му куче?
На чардака излезе Кара Тозю. Той беше облечен леко, е бяла риза и само наметнат отгоре с вълнен елек. На главата си байрактарят носеше каук. Това зарадва Яне, който отдавна не беше слагал каук на главата си.
- Кой е? Кой си ти, бре? - попита байрактарят.
Яне сложи своя каук на главата си и чак сега Кара Тозю го позна.
- Войводо! Войводо, жив си! Ти си дойде!
Яне се зарадва на това посрещане. Той вкара Звездица в малкото дворче.
IVтом “Войвода”
379
III глава “Шейтанкьой “
- Я какъв кон си довел?!
Божура също беше излязла. Тя се беше наметнала и се затича надолу.
- Бате Яне! Бате Яне! - тя скочи и се метна на врата му, а той я понесе с лекота нагоре. Яне също много се радваше. Беше щастлив, че единствените му двама любими хора са живи и са добре. Инокентий също сигурно беше добре, така че всичко беше наред. След това Яне попита:
- Къде е Буря? Добре ли е? - той питаше, а в очите му имаше надежда.
- Много е стара вече Буря - каза Божура. - Вече живее вътре и непрекъснато лежи до огнището. Почти не може да става.
Яне беше доволен, кучката беше стара, но все пак жива, поне щеше да я види още веднъж. Яне носеше Божура нагоре по стълбите, а Кара Тозю ги следваше.
- Голяма жена стана, а си като дете! - сгълча я Кара Тозю.
Яне се усмихна и каза:
- Божуро, мислех, че ще те заваря омъжена! Не мислех, че ще си в гази къща!
- Не мога, бате Яне, аз те чаках - каза на ухото му момичето, което вече се беше превърнало в жена. - Как ще се омъжа, нали няма кой да се грижи за Кара Тозю!
- За мен ще се грижиш, зер! - недоволен каза байрактарят. - Ти мене гледай! Говорих й, войводо, да се омъжи, но тя проклета, дума не дава да се продума! Много момци я искаха, но тя все ги отхвърляше. Нямам право да я принуждавам, защото не съм й никакъв, иначе…
Божура беше щастлива, тя се пусна от врата на Яне, но продължаваше да говори със звънък глас.
- Иначе какво, Кара Тозьо?
- Иначе отдавна да си омъжена и вече деца да имаш. Не е хубаво една жена да остане неомъжена. Нито си гърбава, нито саката, как така ще останеш стара мома? Ей, вече стана на 27 години.
Яне също беше учуден. Божура вече беше станала жена, дори можеше да се нарече стара мома. Жените на нейните години вече отдавна бяха омъжени и имаха деца на по десет и повече години. Яне сметна, той скоро щеше да навърши 34 години. Излизаше, че е с шест-седем години по-голям от нея.
Божура слушаше и се смееше, явно неведнъж беше слушала тези думи.
- Деца трябват на България! Деца, за да стават хайдути! Нали така, войводо? - Кара Тозю говореше, но гледаше към Божура.
Яне не отговори. Той постави задача на байрактаря да се погрижи за Звездица, а ге с Божура се качиха горе в стаята. Яне поиска всичките си ценни вещи. Божура беше запазила всичко. Яне смъкна силяха от кръста си, извади и сложи меча, после до него сложи пищова на Кара Тозю
Токораз Memo
380
Ятаган и Меч
от битката при Караджов камък и двете кесиджийски ками. Извади едната и там гравирано на острието прочете: “Който нож вади, от нож умира!” После Яне нареди четирите китаба, ерусалима, хаджийската си риза, документа, че е хаджия и шишето със светената вода. Божура явно беше използвала светената вода за цяр, да лекува него, Кара Тозю и другите кауци, защото от нея беше останало съвсем малко. Яне взе иконата на Свети Георги и змея и сложи и нея на леглото. Това бяха неговите най-скъпи и ценни вещи. Отзад в иконата бяха скрити двата китаба, в които беше описано къде са съкровищата на Вълчан. Скоро Яне чу гукането на гълъбите. Той отново беше в родния си край.
Яне прибра всичките неща в един вързоп, а иконата закачи отново на стената.
През цялата зима двамата с Кара Тозю почиваха. Байрактарят спеше в една стая с Божура, а Яне спеше при огнището. Буря наистина беше много отпаднала. Тя едва ставаше, но позна Яне и всеки път щом той я помилваше, тя раздвижваше опашка.
Кара Тозю разказа на Яне всичко, което се беше случило. Според него в дружината имало предател. Не знаеше кой е, а и вече нямаше значение. Всички кауци, освен него и Димо Пандурски, бяха избити. Лоши неща се говорели вече за кауците, че Яне не е добър войвода, че е слаб водач и е изоставил своите хайдути. Това Кара Тозю едва призна на Яне. Вече не се пеела песента за Яне войвода и хората не допълвали куплети към нея.
През цялата зима Яне и Кара Тозю се готвеха за събирането на хайдутите. Димо беше заминал за селото си Новаково. Напролет Кара Тозю щеше да го извести с гълъб, а после двамата щяха да обикалят селата из планината, с надеждата да съберат нова каушка дружина.
Така и стана. На Гергьовден двамата тръгнаха. Кара Тозю беше облечен в чисти каушки дрехи. Беше препасал меч, затъкнал пищов, носеше и пушка. Тежка работа ги чакаше двамата. Кара Мустафа дереше кожата на българите, а и не само. Махмуд - вярното му куче, нападаше раята и я обираше, но пък хората вече бяха престанали да вярват на кауците. Повечето от тях отказваха да повярват, че Яне въобще е жив. Яне също се премени като каук. Препаса силяха и оръжията си и отиде до Велковата дупка. Ураган тръгна с него. Той остави Буря и Вихрушка да пазят Божура и къщата в Шейтанкьой. Яне провери пещерата. Тя беше чиста. Той отново скова вратата и приготви малката пещера. Този път трябваше да успее. Това може би щеше да бъде последният му опит да бъде войвода на кауците. Спомни си, че е на 34 години. Може би на толкова беше Велко, когато го видя за пръв път. Яне знаеше, че ако и при този опит се провали, повече възможности пред него няма да има. Яне
IV том “Войвода”
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска книг (если не нашлось на сайте)
Поиск книг
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
Отборные классические книги
Классика
ВКОНТАКТЕБиблиотека с любовными романами, которая наверняка придётся по вкусу женской части аудитории
Любовные романы
Библиотека с фантастикой и фэнтези, а также смежных жанров
Фантастика
Самые популярные книги в формате фб2
Топ фб2
книги