i_a4b4428f0b803281

IV том “Войвода”

471

V глава “Боляровия хан “

ваше на гърбав, а сменяше ролите, които играеше. Скоро трябваше да признае пред себе си, че не може да открие и следа от този, когото трябваше да убие. Като наведе глава той тръгна към Истанбул. Беше късната пролет на 1741 година. Прекоси Анадола и се надяваше това да е за последен път.

Яне се прибра в Боляровия хан, след като преди това се беше отбил в Пашакьой. Там намери Маринчо Бимбеля - Страшния в добро здраве и разположение на духа. Той все още водеше голяма дружина от Бимбелови. Учуди се, когато Яне му обясни, че вече е приключил с хайдутството. Яне го покани да му бъде кум и Маринчо прие. После на шега Яне се бори с Кралю. Марин държеше големият му син да се сбори поне веднъж с Яне, който беше три пъти башпехливан. Едва ли някога пак българин щеше да повтори успеха му. Кралю растеше силен и набит и Марин искаше да го прави голям пехливанин.

Яне отиде да види Звездица - кобилата, с която беше преживял толкова много неща. Марин много се гордееше с Вягър. Той искрено благодари на Яне за подаръка.

Когато Марин го канеше на официална софра, Яне закачаше на силяха си камата, която беше взел от Нурсуртан Алиев. Великолепното оръжие предизвикваше възхищението на всички насядали около софрата. Иначе Яне беше настанен в същата онази къща, в която преди много години беше спал заедно с Мирза. Той с умиление си спомняше онова време. Марин пък си спомняше времето, когато двамата с Яне скитаха из гората.

Яне остана няколко дни в Пашакьой. След това двамата побратими се сбогуваха и Яне взе един от техните гълъби. С него трябваше да извести Марин за времето на сватбата си. Така Яне с пърхащо сърце, като някой младеж, тръгна към Боляровия хан. В този момент се сети за българската поговорка: “Да сложиш главата в торбата си.” Досега не се беше замислял какво означава това, сега обаче изведнъж му се изясни. Ставаше въпрос за кесиджийската торба. Това означаваше, че човек, който е ре-шил за направи нещо, е готов да сложи главата си в торбата на кесиджия и така да докаже, че е готов на всичко и дори да я загуби, защото няма нищо по-сигурно от това за заложиш живота си при кесиджия. Кесиджияга е по-неумолим дори от смъртта. Яне се сети и за още нещо. До-като беше в Дамаск, разбра, че Велко Кесиджи беше действал и в този град. Легендата твърдеше, че там той се правил на гърбав и сакат и за да убива, беше използвал една техника, показана му от ал-Хадад. Яне беше чувал за тази техника. На български тя се наричаше “у ногата” (в крака). При нея кесиджията незабележимо се приближаваше до жертвата, след това забиваше едната си кама в ходилото й, като я приковаваше на място,

Токораз Memo

472

Ятаган и Меч

а след това с друга кама пробождаше бедрото, корема или сърцето й. Чак сега Яне разбра защо през по-голяма част от времето Велко се беше правил на гърбав. Така той много по-лесно и незабележимо е можел да се приближи до жертвата и да изпълни техниката “у ногата”. Тези мисли го занимаваха известно време, след това се върна към действителността. Беше се провалил. Не беше успял да изпълни мисията си, но явно Бог беше пожелал така. Яне реши да прекрати с кесиджийството. Щеше да задържи златото на султана, то му беше нужно. По ирония на съдбата именно с тези пари Яне смяташе да купи земята на Избеглий. Така щеше да събере земята на Шейтанови, която принадлежеше на Ирис и Божура, с неговата земя. Именно с парите на султана той щеше да присъедини и другите съседни земи и да създаде отначало Малка България, а по-късно - той и неговите наследници, малко по малко да започнат да обединяват земи, докато един ден в пределите на Империята на султана не създадат санджак, в който да живеят всички българи.

После Яне се замисли за своя наследник. Трябваше да осигури такъв. Скоро трябваше да помисли за това двамата с Ирис да имат дете. Яне искрено се забавляваше като си представяше какво може да бъде то. Ако е момиче, щеше да бъде красиво като майка си и сигурно щеше да вземе нейните очи. Ако е момче, щеше да бъде като него, дядо му, баща му, като Велко или Георги, или като Вълчан. Имаше на кого да прилича.

Докато мислеше за това, Яне вървеше към Боляровия хан. Преди да влезе в хана Яне махна червената торба от рамото си и я метна встрани от пътя. Повече никога нямаше да убива хора и да бъде кесиджия. След това Яне зави наляво, слезе от коня и отиде да се поклони на гробовете на своите предци, а след това слезе в аязмото. Там изми ръцете и лицето си. Трябваше да се прибере чист и пречистен. Запали свещ и произнесе каушката молитва. Откакто беше тръгнал от Кавказ, когато затвореше очи, виждаше само кръв и убийства. Постоянно му се струваше, че по лицето и ръцете му има полепнала кръв, той постоянно се миеше, но тя все не се махаше.

Най-накрая оправи дрехите си, намести силяха си, закачи камата на Нурсултан и яхна коня. Приближаваше хана, но се носеше като някой паша или велик военачалник.

Само се появи на портата на хана и Ирис припна срещу него. Всичките му притеснения се оказаха напразни. Яне скочи от коня, Ирис целуна ръката му и каза:

- Яне, господарю мой!

- Готова ли си за сватба? - попита Яне.

- Готова съм! - отвърна Ирис.

Божура също беше тук. Тя го гледаше с тъжните си очи.

IV том “Войвода”

473

V глава “Боляровия хан “

- Радвам се, че се върна здрав, господарю - каза тя.

Кара Тозю и Яне също се поздравиха. Яне се приближи до Кръстю и разроши косата му.

- Упражнява ли се в пехливансгво?

- Да, войводо, упражнява се! Аз се погрижих за това - вместо него отвърна баща му.

След това Яне подаде на Кръстю юздите на коня. Момчето вече беше около десетгодишно и можеше само да прибере коня в конюшнята. В последно време баща му го беше дал да учи четмо и писмо в Араповската обител при Инокентий. След това момчето беше останало в манастира и така сега то ту стоеше в манастира, ту се връщаше в Боляровия хан. И все по-често момчето оставаше в обителта. Двете кучета също се въртяха около Яне и потриваха в него огромните си тела и дългите си къдрави опашки. Гостите на хана също бяха учудени от появата на Яне, затова той каза на Кара Тозю.

- Хайде да влезем вътре, за да видим какво сге направили!

Влязоха вътре, а жените сложиха масата. Яне и Кара Тозю седнаха

един срещу друг. Старият мъж разказа на Яне всичко, което беше правил през лятото.

- Свърши ли работата си в Истанбул? - попита Кара Тозю.

- Почти - отговори Яне.

- Ще ходиш ли пак?

- Не. Мисля, че повече не. Сега да се готвим за сватба.

- Ей, от много време трябваше да направиш това! Нека нещо хубаво да се случи и на теб, войводо! Крайно време беше да се задомиш!

- Така е. Още утре искам да отидеш да се уговориш с игумена на Араповската обител, да видим кога ще може да ме ожени. Искам сватбата да бъде тук в Старата черква.

В следващите дни Инокентий пристигна в Боляровия хан. Той беше довел със себе си своя любимец Пафнутий. Щеше да му помага и Кръстю, който се говореше, че може скоро да се замонаши. Подготовката беше толкова напреднала, че Инокентий вече му беше измислил дори духовно име. Духовният учител щеше да даде на Кръстю името Йосиф. Като чу това Яне се усмихна. Инокентий искаше да го нарече на Йосиф Брадати. Дали момчето някой ден нямаше да порасне с ум-бръснач, като човека, на когото беше кръстен? Дали някой ден щеше да има гъста брада?

Започна подготовка за сватбата. Яне закла една овца за курбан, а Кара Тозю заколи един дебел лоест коч и го направи по своя начин - “по хайдушки”.

Всички в хана бяха превъзбудени, дори Божура като че ли се радва

Токораз Memo

474

Ятаган и Меч

ше. Кръстю по цял ден тичаше като обезумял. Скоро Яне изпрати гълъб към Пашакьой и покани Маринчо. След това е Кара Тозю отидоха до Станимака и поръчаха чисто нови дрехи при един шивач. Мъжът им взе мерки. Дрехите на двамата щяха да излязат скъпо, но Яне не се пазари. Кара Тозю много му помагаше, а и кум щеше да му става, така че беше редно да го облече в нови дрехи.

Божура и Ирис също си ушиха нови премени. Един ден Яне получи писмо, че Маринчо е тръгнал и след три дни ще дойде. Инокентий, Кара Тозю и той си прекарваха много весело вечерите. Игуменът спеше в хана, но ходеше там късно през нощта. Кара Тозю и Кръстю все така спяха в къщата на Кара Тозю.

Денят на сватбата наближи, щеше да бъде на следващия ден. Яне извади хаджийската си риза. Щеше да облече новата си дреха, да препаше новия си вълнен пояс, а в него да втъкне единствено камата, която някога беше принадлежала на Нурсултан Алиев.

Вечерта хапнаха леко и легнаха. Яне легна в стаята си. На стената той беше забил гвоздей, на който беше закачил меча си. В раклата беше оставил двата пищова и двете кесиджийски ками. Там бяха и всичките му китаби. Всичко беше тук. В неговата стая се намираше и връзката с ключовете. Яне не забелязваше Ирис да е особено развълнувана от това, което им предстоеше. Тя беше красива, но като че ли нямаше тръпка от сватбата. Беше сигурен, че ако Ирис беше с двадесет години по-млада, всичко щеше да е много по-различно.

Яне лежеше в леглото си и си мислеше за това как бъдещият му живот ще бъде много по-щастлив от досегашния. Цял живот беше живял без жена. Цял живот в планината, борба, зор, студ… цял живот. Цял живот убийства, мъка, предателства, пътувания. Сега искаше да живее като обикновен човек, да се радва на жена си, да работи и да живее тихо и спокойно, да има дете. В този момент на вратата тихо се почука. Кой можеше да бъде? Можеше да е само Ирис.

- Влез - почти шепнешком каза Яне. Вратата на стаята се отвори и някаква лека фигура се приближи до леглото му.

- Ела тук! - каза Яне.

Ирис се приближи и седна на леглото до него.

- Господарю, не мога да заспя - каза Ирис. Тя беше облечена с бяла нощница и наметната с кожух.

- И аз не мога! - каза Яне, но по-скоро не искаше да заспи, защото в съня му го дебнеха образите на хората, които беше избил в Кавказ. Смесваха се образи на хора, тела, лица, прерязани вратове, миризма на конска тор, топла лепкава кръв и зелена трева. Всичко това го караше да из

IV том “Войвода

475

V глава “Боляровия хан “

питва ужас преди да заспи. Сега Яне се почувства много добре, предпочиташе да поговори с Ирис, отколкото да спи.

- Не мога да повярвам, че от утре ще сме мъж и жена!

- Винаги съм знаел, че така трябва да стане! Обичах те още като дете! Бях пленен от твоята игривост, чистота и чар! Сега също те обичам, но някак по-спокойно, по-улегнало. Когато те гледам, те виждам не само сега, а като че ли те виждам и в миналото. За мен ти си Ирис през цялото време, откакто си родена до сега. Виждам те през цялото време.

Искам да ти кажа нещо, което трябва да знаеш. Аз съм от род, който са казва Болярови. Ние не сме добри хора! Не сме нормални хора! Моите роднини и предци бяха сурови хора! Те не говореха много, но всичко, което казваха, беше важно и трябваше да се изпълнява. Ти не знаеш, но аз имах още двама братя. Единия помня слабо, а с другия израснахме заедно.

- Не знаех, че си имал братя - отвърна Ирис.

- Така е. Много малко хора знаят, че имах брат. Никой не знае, защо-то в нашия род имахме обичай. Когато някой умре, моите роднини го обявяваха за “мълчан човек” и спираха да говорят за него, както и да споменават името му. Така в момента, в който разбраха, че брат ми Петко е загинал, те спряха да говорят за него, да го споменават и да изразяват скръбта си. Такива бяха моите роднини. Такива бяха Болярови - сурови хора. Те никога не изразяваха това, което чувстваха, за тях това беше въпрос на чест. Това се отнасяше не само за мъжете, а и за жените. Нашите жени никога не плачеха, никога не проронваха сълза, не показваха какво ги вълнува, не се оплакваха, никога не показваха, че са уморени, уплашени или разочаровани. Тежки и мрачни хора бяха и беше много трудно да се живее с тях. Такива бяха Болярови. Нашите жени, където и да отидеха, се опитваха да командват мъжете си, защото те са Болярови и не можеха да допуснат друг над себе си, пък било и собствения им мъж. Жените, които идвали да се омъжат тук, винаги са били като заложници. Да, те са били заложници при Болярови. Непрекъснато са били мачкани между мъжете и синовете си. Ирис, ти готова ли си да бъдеш омъжена за един Боляров? Нашите синове също ще бъдат възпитани и ще ги отгледаме като Болярови, а не като Шейтанови и Бимбелови!

- Защо като Бимбелови? - поинтересува се Ирис.

- Вашият род на Шейтаните от Козбунар всъщност е издънка на големия Бимбелов род. Бимбеловите много приличат на Боляровите. Макар да сме врагове и винаги да сме били противници, ние много си приличаме. Аз съм първият Боляров сприятелил се с Бимбеловите. Утре на нашата сватба ще дойде водачът на рода Бимбелови - Маринчо Бимбела - Страшния. Такава е нашата орис. Такива ще бъдат децата ни. Такъв живот ще живеем в бъдеще. Готова ли си?

Токораз Memo

476

Ятаган и Меч

- Готова съм, но ме притеснява прокобата на Василка, която е изрекла над теб!

- Така е. Божура ли ти каза?

- Не, баба Василка прокле и нас. Ако се омъжим за теб, тя ни прокле до десето коляно.

- Старата вещица… - не стърпя гнева си Яне. - Тя ме излъга, вече знам защо не искаше да сме заедно и да имаме деца. Тя е вещица, която е искала да унищожи змейовете от рода на Болярови, така както преди това са били унищожени змейовете на Бимбелови. Вие сте единствените останали самовили на Бимбелови, а аз съм последният змей от Болярови. Бимбеловите мъже вече не са истински змейове. Ако има друг останал змей, гой сам ще дойде при вас. Змейовете изпитват непреодолим стремеж към самовилите. Ние може би сме последните змей и две самовили на земята. Ти какво знаеш за самовилите? Разкажи ми всичко, което Василка ти е казвала за тях!

- Самовилите са красиви млади моми, които със своята красота са омайвали юнаците. Те живеят по високите планински руди рудини (поляни), край планинските езера, под сянката на елите. Те се къпят в езера, играят хоро на тяхното хоролище, летят със своите хвърковати коне по своите виролища и мятат своите стрели. Конете им са “сур-елени”. Те имат криле и хвърчат. Когато искат да отидат по-далече или да се борят с някой юнак, те възсядат сур-елени. Самовилите носят бяло облекло - много тънка бяла риза, която е като сянка и през нея прозира снагата им, която е опасана със зунища (пояс). Косите им са руси, светли и много дълги, та като летят или ходят, веят се далече във въздуха. На главата си носят венец от самодивско цвете, с който омагьосват или бильо-сват юнаците. Под мишниците си имат леки криле, с помощта на които могат да хвърчат. Хвърченето им е леко, както когато духа тих ветрец, наречен полибник. Ето какво се пее в песните:

И си язди сур-елена, сур елена шестокрилец, стремени й зелен гущер, юзда й люта змия, я камшик й усойница.

После тя запя друга песен.

Яздили са до три вили, до три вили самовили, сур-елени хвърковати.

IVтом “Войвода”