Времето ще покаже

1.

Казваха, че баща ми загинал във войната.

Всеки път, когато питах майка си за смъртта му, тя не казваше повече от това, че служил в Глостърширския кралски полк и бил убит на Западния фронт само няколко дни преди подписването на примирието с Германия. Баба казваше, че татко бил храбър мъж, и веднъж, когато бяхме сами с нея, ми показа медалите му. Дядо рядко казваше мнението си за каквото и да било, но пък той беше глух като пън, така че може и изобщо да не е чувал въпроса ми.

Единственият друг, когото си спомням, беше вуйчо ми Стан, който сядаше на челното място на масата на закуска. Когато излизаше, често вървях след него до градските докове, където работеше. Всеки прекаран на пристанището ден беше приключение. Кораби от далечни страни, разтоварващи стоките си — ориз, захар, банани, юта и куп неща, за които не бях и чувал. След като опразваха трюмовете, докерите започваха да ги пълнят със сол, ябълки, ламарина и дори въглища (тях обичах най-малко, защото веднага издаваха къде съм бил през целия ден и майка ми се дразнеше), а после корабите отплаваха в неизвестни посоки. Винаги исках да помагам на вуйчо да разтоварва поредния пристигнал кораб, но той само се смееше и казваше: „Всяко нещо с времето си, момко“. Изобщо не ми се чакаше, а и най-неочаквано се появи училището.

На шестгодишна възраст ме изпратиха в начално училище „Мериууд“ и си помислих, че това е пълна загуба на време. Какъв е смисълът от училище, щом можех да науча всичко необходимо на доковете? Нямах абсолютно никакво намерение да отивам на следващия ден, но майка ми ме замъкна до входа, вкара ме вътре и се върна в четири следобед, за да ме отведе у дома.

Изобщо не си давах сметка, че мама има за бъдещето ми други планове, които не включваха вуйчо Стан и пристанището.

Мама ме отвеждаше на училище всяка сутрин, аз оставах да се мотая из двора, докато не се отдалечи, и офейквах на пристанището. Гледах винаги да се връщам на училищния портал, когато тя идваше да ме прибере. По пътя можех да й разкажа всичко, което сме правили през деня. Много ме биваше в измислянето, но не мина много време и тя разбра, че става въпрос именно за измислици.

Няколко момчета от училището също често висяха на пристанището, но аз стоях настрана от тях. Те бяха по-големи и по-едри и при среща обикновено отнасях по някоя тупалка. Трябваше да си отварям очите и за главния бригадир мистър Хаскинс, защото когато ме виждаше да се шляя — използвам любимата му дума — получавах ритник в задника наред със заканата: „Видя ли те да се шляеш отново тук, момко, ще кажа на директора“.

Понякога Хаскинс решаваше, че ме е виждал прекалено често, и съобщаваше на директора, който ме напердашваше с каиша, преди да ме вкара в класната стая. Класният ми ръководител мистър Холкомби никога не издаваше, че съм отсъствал от часовете му, но пък си беше малко мекушав. Когато узнаваше, че съм избягал от училище, майка ми не можеше да скрие гнева си и ми спираше джобните пари — половин пени за седмица. Но въпреки тупаниците от по-големите момчета, редовния пердах от страна на директора и загубата на джобните, нещо все ме влечеше към пристанището.

Открих само един истински приятел, докато се „шляех“ из доковете. Казваше се Стария Джак Тар. Мистър Тар живееше в изоставен железопътен вагон в края на депото. Вуйчо Стан ми казваше да стоя настрана от Стария Джак, защото бил глупав и мръсен стар бродяга. На мен не ми се виждаше чак толкова мръсен — определено не колкото Стан. А и доста скоро открих, че изобщо не е глупав.

След обяд с вуйчо Стан (един залък от сандвича му с „Мармайт“, огризката от ябълката му и глътка бира) се връщах в училище навреме за футболен мач — единственото нещо, което си заслужаваше да бъде посещавано. Та нали след завършване щях да стана капитан на „Бристол Сити“ или да построя кораб, който ще плава по цял свят. Ако мистър Холкомби си мълчеше и бригадирът не ме обаждаше на директора, можех да отсъствам дни наред, без никой да разбере, а стига да избягвах шлеповете с въглища и да чаках в четири следобед пред училището, майка ми нямаше да заподозре нищо.

Всяка събота вуйчо Стан ме водеше на „Аштън Гейт“ да гледаме „Бристол Сити“. В неделя сутрин пък мама ме замъкваше в църквата „Рождество Христово“ — нещо, от което така и не намерих начин да се измъкна. След като преподобният Уотс казваше последната си благословия, тичах с все сили до игрището и играех футбол с приятели, докато дойдеше време за обяд.

Когато бях на седем, за всеки разбиращ поне мъничко от футбол беше ясно, че никога няма да вляза в училищния отбор, та какво остава да стана капитан на „Бристол Сити“. Точно тогава обаче открих, че Бог ме е дарил с друг мъничък дар, който нямаше нищо общо с краката ми.

Отначало не забелязвах, че всички, които седяха близко до мен в църквата в неделя сутрин, спираха да пеят всеки път, когато си отварях устата. Изобщо не бих обърнал внимание, ако мама не ми бе подхвърлила, че няма да е зле да постъпя в хора. Изсмях се презрително — в края на краищата всички знаят, че хорът е само за момичета и мамини синчета. Щях да отхвърля идеята на момента, ако преподобният Уотс не ми бе казал, че хористите получават по едно пени на погребение и два пенса на сватба. Това бе първият ми сблъсък със сребролюбието. Но дори след като с неохота се съгласих да мина на прослушване, дяволът реши да постави пречка по пътя ми в образа на мис Елинор Мънди.

Никога нямаше да срещна мис Мънди, ако не беше ръководителка на хора на „Рождество Христово“. Макар да бе висока само метър и шейсет и да изглеждаше толкова крехка, все едно някой по-силен порив на вятъра може да я отнесе, никой и не помисляше да се майтапи с нея. Имам чувството, че дори дяволът би се уплашил от мис Мънди, защото преподобният Уотс определено се плашеше.

Съгласих се да мина на прослушване, но едва след като мама ми даде в аванс джобните за един месец. На следващата неделя застанах в редицата с няколко други момчета и зачаках да ме извикат.

— Винаги ще идвате навреме за репетиции — заяви мис Мънди, като ме пронизваше с очи. Отвърнах дръзко на погледа й. — Няма да говорите, освен ако не ви заговорят. — Някак успях да запазя мълчание. — И по време на служба ще бъдете напълно съсредоточени. — Кимнах неохотно. И после, Бог да я благослови, тя ми осигури вратичка за измъкване. — И най-важното — заяви тя и постави ръце на кръста си, — след три месеца ще очаквам от вас да минете изпит по четене и писане, за да съм сигурна, че можете да се справите с нов химн или непознат псалм.

Бях доволен, че съм пропаднал още на първото изпитание. Но както щях да открия, мис Елинор Е. Мънди не се отказваше толкова лесно.

— Какво си избрал да изпееш, дете? — попита ме тя, когато дойде моят ред.

— Нищо — отвърнах.

Тя отвори сборник химни, подаде ми го и седна зад пианото. Усмихнах се при мисълта, че може би няма да закъснея за второто полувреме на неделния мач. Тя засвири позната мелодия и когато видях заканителния поглед на майка ми от първата редица скамейки, реших, че е по-добре да им играя по свирката, та мама да е доволна.

— „Всичко красиво и ярко, всичко голямо и малко, всичко мъдро и красиво…“ — Усмивката цъфна на лицето на мис Мънди много преди да стигна до „Бог сътвори милостиво“.

— Как се казваш, дете? — попита тя.

— Хари Клифтън, мис.

— Хари Клифтън, ще идваш на репетиции всеки понеделник, сряда и петък, точно в шест — каза тя и се обърна към момчето зад мен. — Следващият!

Обещах на мама, че ще отида навреме за първата репетиция, макар да знаех, че тя ще е и последната, тъй като мис Мънди скоро щеше да разбере, че не мога да чета и да пиша. И наистина щеше да е последната, ако за всички не бе очевидно, че гласът ми е от съвсем друга класа в сравнение с гласовете на останалите момчета от хора. Веднага щом отварях уста, всички в църквата млъкваха и ме гледаха с възхищение и дори благоговение — така, както исках да ме гледат на футболното игрище. Мис Мънди се преструваше, че не забелязва.

След като ни пусна, не се прибрах у дома, а изминах тичешком пътя до пристанището, за да питам мистър Тар как да се справя с проблема за четенето и писането. Изслушах внимателно съвета на стареца и на следващия ден се върнах в училище и седнах на мястото си в класа на мистър Хол комби. Директорът не успя да скрие изненадата си, когато ме видя на предния чин, и се изненада още повече, че много внимавам в урока.

Мистър Холкомби започна да ме учи на азбуката и след няколко дни вече можех да изписвам всичките букви, макар и невинаги в правилния ред. Мама би ми помогнала у дома следобед, но подобно на останалите в семейството, тя също беше неграмотна.

Вуйчо Стан едва успяваше да надраска подписа си и макар че правеше разлика между „Уилс Стар“ и „Уайлд Удбайнс“, съм сигурен, че не можеше да прочете надписите върху пакетите цигари. Въпреки безполезното му мърморене изписвах азбуката върху всяко парче хартия, което ми попадаше. Вуйчо Стан сякаш не забелязваше, че оръфаният вестник в клозета винаги е покрит с букви.

След като овладях азбуката, мистър Холкомби ме научи на някои прости думички — „куче“, „коте“, „мама“ и „тате“. Точно тогава за първи път го попитах за татко си с надеждата, че ще може да ми разкаже нещо за него. В края на краищата той сякаш знаеше всичко. Мистър Холкомби обаче като че ли се озадачи, че зная толкова малко за собствения си баща. Седмица по-късно написа на дъската първата ми петбуквена дума — „книга“, — а после продължи и с по-дългите „колело“ и „училище“. В края на месеца вече можех да напиша първото си изречение „Под южно дърво, цъфтящо в синьо, бягаше малко пухкаво зайче“, което, както посочи мистър Холкомби, съдържаше всички букви от азбуката. Проверих и се оказа, че е прав.

В края на срока вече можех да казвам буква по буква думи като „химн“, „псалм“ и дори „псалтир“, макар мистър Холкомби все да посочваше, че гълтам някои звуци при изговарянето. А после дойде ваканцията и започнах да се тревожа, че никога няма да мина трудния изпит при мис Мънди без помощта на учителя. И сигурно щеше да стане точно така, ако Стария Джак не зае мястото му.

Явих се половин час преди началото на репетицията в петък вечер, когато трябваше да мина втория изпит, ако исках да остана в хора. Седях мълчаливо на скамейката с надеждата, че мис Мънди ще извика някое друго момче преди мен.

Вече бях минал първия изпит с пълно отличие, както се бе изразила мис Мънди. Всички трябваше да кажем Божията молитва. Това не беше никакъв проблем за мен, тъй като откакто се помня, мама всяка вечер коленичеше до леглото ми и я казваше, преди да ме завие. Следващият изпит на мис Мънди обаче се оказа много по-труден.

Когато времето за него настъпи — в края на втория месец, — от нас се искаше да прочетем на глас пред целия хор някой псалм. Избрах си Псалм 120, който също знаех наизуст, тъй като го бях пял много често. „Подигам очи към планините, отдето ще ми помощ дойде“1. Оставаше ми само да се надявам, че Бог ще ми прати помощта си. Макар да можех да броя от едно до сто и да отворя псалтира на правилната страница, се страхувах, че мис Мънди ще разбере, че не мога да следвам всеки стих ред по ред. Дори и да беше разбрала, не го показа, защото си останах в хора за още един месец, докато други двама поганци (нейна дума, която не знаех, докато не попитах мистър Холкомби на следващия ден) бяха върнати отново сред паството.

Когато дойде време за третия и последен изпит, вече бях готов. Мис Мънди поиска от онези, които бяхме останали, да напишем Десетте Божии заповеди в правилния ред и без да гледаме в Изход.

Ръководителката на хора си затвори очите за факта, че бях поставил кражбата преди убийството, че бях изписал неправилно „прелюбодействай“ и че със сигурност не зная какво означава тази дума. Едва когато други двама поганци бяха махнати от хора заради по-незначителни грешки си дадох сметка колко изключителен трябва да е гласът ми.

На първата неделя от Коледните пости мис Мънди обяви, че е избрала три нови дисканта (или „малки ангелчета“, както обикновено ни наричаше преподобният Уотс) за хора си, а останалите са отхвърлени заради такива непростими грехове като говорене по време на проповед, близане на близалки и, какъвто бе случаят с две момчета, игра с нанизани на връв кестени по време на Nunc Dimittis2.

На следващата неделя облякох дълго синьо расо с надиплена бяла яка. Само на мен ми бе позволено да си сложа бронзов медальон с образа на Светата Дева на врата, за да покажа, че съм избран за солист. Щях с гордост да го нося чак до вкъщи и дори на следващия ден в училище, за да го покажа на другите момчета, но мис Мънди си го прибираше след края на всяка служба.

В неделите се озовавах в друг свят, но се боях, че това подобно на делириум състояние няма да продължи дълго.

2.

Когато ставаше сутрин, вуйчо Стан успяваше да събуди цялата къща. Никой не се оплакваше, тъй като той хранеше семейството, пък и беше по-евтин и по-надежден от будилник.

Първото нещо, което чуваше Хари, беше затръшването на вратата. Следваха тежките стъпки на вуйчо му по скърцащото дървено стълбище. После се затръшваше друга врата — тази на клозета. Ревът на водата от казанчето, последван от още две затръшнати врати на връщане в спалнята, напомняше на все още спящите, че Стан очаква закуската да е готова, когато влезе в кухнята. Миеше се и се бръснеше само в събота вечер, преди да тръгне към „Пале“ или „Одеон“. Къпеше се четири пъти годишно, в последния ден на тримесечието. Никой не можеше да обвини Стан, че прахосва припечелените с труд пари за сапун.

Мейзи, майката на Хари, скачаше от леглото миг след затръшването на първата врата. Докато Стан излезе от клозета, на печката вече беше сложена купа овесена каша. Малко след това ставаше баба и отиваше при дъщеря си в кухнята, преди Стан да е заел мястото си начело на масата. Хари трябваше да е долу в рамките на пет минути след първата затръшната врата, ако искаше да получи закуска. Последен пристигаше дядо, който беше толкова глух, че често успяваше да проспи целия сутрешен ритуал на Стан. Този установен ред в домакинството на Клифтън никога не търпеше промени. Когато имаш само един външен клозет, един умивалник и една кърпа, редът се превръща в необходимост.

Докато Хари плискаше лицето си със студена вода, майка му сервираше закуската в кухнята — две дебели филии хляб със свинска мас за Стан и четири тънки филийки за останалото семейство, които препичаше, ако имаше останали въглища в кошницата до вратата, която им оставяха там всеки понеделник. След като Стан приключеше с кашата, на Хари му се позволяваше да оближе купата.

На печката винаги имаше голям кафяв чайник, от който баба наливаше чай в различни чаши през една останала от Викторианската епоха посребрена цедка, която бе наследила от майка си. Докато останалите от семейството се наслаждаваха на чаша неподсладен чай (захарта се пазеше само за много специални дни и празници), Стан отваряше първата си бира, която обикновено изпиваше на един дъх. После ставаше и се оригваше шумно, след което вземаше кутията си за обяд, приготвена от баба, докато закусваха — два сандвича с пастет „Мармайт“, кренвирш, ябълка, още две бутилки бира и пакетче с пет „пирона за ковчега“. След като Стан тръгваше към доковете, всички започваха да говорят едновременно.

Баба винаги искаше да знае кой е посещавал кафенето, където дъщеря й работеше като сервитьорка — какво са поръчали, как са били облечени, къде са сядали; питаше за подробности относно ястията, готвени на печка в помещение, осветено от крушки без фитил и восък, както и за клиентите, които понякога оставяха бакшиш от три пенса, който Мейзи трябваше да дели с готвача.

Мейзи пък повече се интересуваше от това какво е правил Хари в училище предишния ден. Настояваше да й се докладва всеки ден, което като че ли не интересуваше особено баба — може би защото никога не беше ходила на училище. Всъщност, като се замислиш, май не бе ходила и в кафене.

Дядо рядко се обаждаше, защото след четири години зареждане и разреждане на артилерийско оръдие сутрин, обед и вечер беше толкова глух, че не му оставаше друго, освен да гледа как се движат устните им и да кима от време на време. От това външните хора можеха да останат с впечатление, че е глуповат, но останалите в семейството знаеха от личен опит, че не е така.

Сутрешният ред беше различен само през почивните дни. В събота Хари излизаше с вуйчо си от кухнята и го следваше на крачка зад него до пристанището. В неделя майката на Хари го водеше до църквата „Рождество Христово“, сядаше на третия ред скамейки и се къпеше в славата на най-добрия солист.

Днес обаче беше събота. По време на двайсетминутната разходка до доковете Хари не отваряше уста, освен ако вуйчо му не го заговореше. Когато това ставаше, разговорът неизменно повтаряше онзи, който бяха водили предишната събота.

— Кога ще зарежеш това училище и ще започнеш да си вадиш хляба, млади момко? — откриваше огъня вуйчо Стан.

— Не ми е позволено, докато не стана на четиринайсет — напомняше му Хари. — Такъв е законът.

— Адски тъп закон, ако питаш мен. Аз се разкарах от училище и работя на доковете от дванайсетгодишен — обявяваше Стан, сякаш Хари никога досега не бе чувал това дълбоко откровение. Не си правеше труда да отговаря, тъй като знаеше какво ще е следващото изречение на вуйчо му. — И нещо повече, записах се в армията преди седемнайсетия си рожден ден.

— Разкажи ми за войната, вуйчо Стан — казваше Хари. Знаеше, че това ще ги занимава през следващите няколкостотин крачки.

— Аз и татко ти постъпихме в Глостърширския кралски полк в един и същи ден — започваше Стан и докосваше кепето си, сякаш отдаваше чест на далечния спомен. — След тримесечно основно обучение в казармата в Таунтън ни пратиха при франзелите да се бием с швабите. Когато стигнахме там, през повечето време киснехме в гъмжащите от плъхове, окопи и чакахме някой напудрен офицер да ни каже, че когато чуем тръбата, трябва да излезем горе със сложени щикове, да стреляме и да вървим към вражеската линия. — Следваше дълга пауза, след което Стан добавяше: — Аз бях от късметлиите. Прибрах се в родината и се върнах в Бристол жив и здрав, както и заминах. — Хари можеше да предскаже следващото изречение дума по дума, но премълчаваше. — Просто не знаеш какъв късметлия си, момчето ми. Аз изгубих двама братя, вуйчо ти Рей и вуйчо ти Бърт, а баща ти изгуби не само брат, но и баща си, другия ти дядо, когото не си виждал. Свестен мъж — можеше да изпие пинта бира по-бързо от всеки докер, когото съм срещал.

Ако погледнеше надолу, Стан щеше да види как момчето изговаря беззвучно всяка негова дума, но днес Хари се изненада, когато вуйчо му добави изречение, което не бе казвал никога досега.

— И татко ти щеше да е още жив, ако началството ме беше послушало.

Хари веднага наостри уши. Смъртта на баща му винаги бе тема, на която се говореше шепнешком и с недомлъвки. Вуйчо Стан обаче си затвори устата, сякаш си беше дал сметка, че прекалено се е разприказвал. Може би следващата седмица, помисли си Хари, докато се мъчеше да не изостава и да върви в крачка, сякаш бяха войници на плаца.

— С кой играем този следобед? — попита Стан, с което се върна в познатия сценарий.

— С „Чарлтън Атлетик“ — отвърна Хари.

— Сбирщина дърти смотаняци — отбеляза Стан.

— Но ни напердашиха миналия сезон — напомни Хари на вуйчо си.

— Чист късмет, ако питаш мен — каза Стан и повече не си отвори устата.

Стигнаха входа на доковете и Стан се отметна, преди да тръгне към сектора, на който работеше с група други докери — никой не можеше да си позволи да закъснее и една минута. Безработицата беше висока и много млади мъже стояха на портала в очакване да заемат местата им.

Хари не последва вуйчо си — знаеше, че мистър Хаскинс ще го зашлеви по ухото, ако го хване да се мотае под навесите, а вуйчо му ще го изрита в задника, че е раздразнил бригадира. Затова предпочете да тръгне в обратната посока.

Първата му спирка всяка събота сутрин беше при Стария Джак Тар, който живееше в железопътния вагон в другия край на корабостроителницата. Никога не разказваше на вуйчо си за редовните си визити, защото той го бе предупредил да избягва стареца на всяка цена.

„Сигурно не се е къпал от години“ — бе отбелязал Стан, който се къпеше веднъж на тримесечие, при това едва когато майката на Хари започваше да се оплаква от вонята.

Любопитството обаче отдавна бе надделяло и една сутрин Хари се промъкна на четири крака до вагона, надигна се предпазливо и надникна през прозореца. Старецът се беше настанил в първа класа и четеше книга.

Стария Джак се обърна към него и каза:

— Влизай, момко.

Хари побягна и не спря чак до вкъщи.

Следващата събота отново изпълзя до вагона и надникна. Стария Джак сякаш беше задрямал, но после Хари го чу да казва:

— Защо не влезеш, момчето ми? Няма да те ухапя.

Хари натисна тежката месингова дръжка и предпазливо отвори вратата на вагона, но не влезе, а продължи да се взира в настанилия се в купето мъж. Трудно беше да каже колко е стар, защото лицето му беше скрито от добре поддържана бяла брада, която го караше да прилича на моряка от пакет „Плейърс Плийз“. Гледаше го обаче с топлота, каквато никога не се бе появявала в очите на вуйчо Стан.

— Вие ли сте Стария Джак Тар? — осмели се да попита Хари.

— Така ме наричат — отвърна старецът.

— И тук ли живеете? — попита Хари. Погледът му пробяга из купето и се спря върху старите вестници, натрупани на висока купчина на отсрещната седалка.

— Да — отвърна Стария Джак Тар. — Това е домът ми през последните двайсет години. Защо не влезеш и не седнеш, младежо?

Хари се замисли за момент върху предложението му, после скочи долу и отново побягна.

На следващата събота влезе, но ръката му остана върху дръжката и беше готов да си плюе на петите, ако старецът шавне. Взираха се един в друг известно време, след което Стария Джак попита:

— Как се казваш?

— Хари.

— В кое училище ходиш?

— Не ходя на училище.

— И как смяташ да се оправяш в живота, млади човече?

— Ще работя при вуйчо на доковете — отвърна Хари.

— И защо искаш да правиш това? — поинтересува се старецът.

— Че защо не? — настръхна Хари. — Да не мислите, че не ме бива?

— Напротив, много те бива — отвърна Стария Джак. — Когато бях на твоите години, исках да постъпя в армията и никакви увещания на стареца ми не можеха да ме разубедят.

През следващия един час Хари стоеше като хипнотизиран, докато Стария Джак се унесе в спомени за доковете, за Бристол и за земите отвъд морето, за които Хари не би могъл да научи в часовете по география.

Накрая Хари напълно изгуби броя на съботите, през които посещаваше Стария Джак Тар. Не пропускаше нито една среща, но и никога не обели дума пред вуйчо си или майка си от страх, че ще му забранят да се вижда с първия си истински приятел.

Когато онази съботна сутрин Хари почука на вратата на купето, Стария Джак явно го очакваше, защото обичайната му Оранжева Кокс беше оставена на мястото срещу него. Хари я взе, отхапа и седна.

— Благодаря, мистър Тар — каза той, докато бършеше сока от брадичката си. Никога не беше питал откъде се вземат ябълките — това само подсилваше мистерията около този човек.

Колко различен бе той от вуйчо Стан, който повтаряше отново и отново малкото неща, които знаеше. За разлика от него, Стария Джак всяка седмица запознаваше Хари с нови думи, нови преживявания, дори с цели нови светове. Хари често се питаше защо мистър Тар не е учител — изглежда, знаеше доста повече неща от мис Мънди и почти толкова, колкото мистър Холкомби. Хари бе твърдо убеден, че мистър Холкомби знае всичко, защото винаги отговаряше на всеки зададен му въпрос. Стария Джак му се усмихваше, но не проговори, докато Хари не дояде ябълката и не изхвърли огризката през прозореца.

— Тази седмица научи ли в училище нещо, което досега не си знаел? — попита старецът.

— Мистър Холкомби ми каза, че отвъд морето имало други страни, които са част от Британската империя и всички са под властта на краля.

— Абсолютно вярно — съгласи се Стария Джак. — Можеш ли да изброиш някои от тези страни?

— Австралия. Канада. Индия. — Хари се поколеба. — И Америка.

— Не, без Америка — каза Стария Джак. — Била е навремето, но вече не е, благодарение на един слаб премиер и един болен крал.

— Кой е бил кралят и кой е бил премиерът? — гневно попита Хари.

— През хиляда седемстотин седемдесет и шеста на трона е седял крал Джордж Трети — каза Стария Джак.

— Но ако трябва да сме честни, той бил болен човек, а лорд Норт, който бил първият му министър, просто не обръщал внимание на това какво става в колониите. За жалост, накрая собствените ни роднини и приятели се вдигнали на оръжие срещу нас.

— Но сме ги победили, нали? — попита Хари.

— Не, не сме — отвърна Стария Джак. — Не само че правото било на тяхна страна — не че това е предпоставка за победа…

— Какво означава предпоставка?

— Необходимо предварително условие — обясни Стария Джак и продължи, сякаш не го бяха прекъсвали: — Но и са били водени от блестящ генерал.

— Как се е казвал?

— Джордж Вашингтон.

— Миналата седмица ми казахте, че Вашингтон е столицата на Америка. Нима е бил кръстен на града?

— Не, градът е бил кръстен на него. Бил построен в блатиста област, известна като Колумбия, през която минава реката Потомак.

— И Бристол ли е кръстен на човек?

— Не — засмя се Стария Джак, развеселен как любознателният ум на Хари скача бързо от тема на тема.

— Бристол първоначално се е казвал Бригстоу, което означава „при моста“.

— А кога е станал Бристол?

— Мненията на историците се различават, макар че замъкът Бристол бил построен от Робърт Глостър през хиляда сто и девета, когато видял възможността да търгува вълна с ирландците — отговори Стария Джак. — Оттогава градът се развил като търговски център. Стотици години бил важна корабостроителница и се разрасна още по-бързо, когато през хиляда деветстотин и четиринайсета се наложи увеличаването на флота.

— Баща ми се е бил в Голямата война — с гордост кича Хари. — А вие?

За първи път Стария Джак се поколеба, преди да отговори на въпрос. Остана да седи известно време, без да каже нито дума.

— Съжалявам, мистър Тар — рече Хари. — Не исках да си пъхам гагата.

— Не, не — каза Стария Джак. — Просто този въпрос ме ми беше задаван от доста години.

И без да каже нищо повече, отвори длан и показа шест пенса.

Хари взе малката сребърна монета и я захапа, както бе виждал да прави вуйчо му.

— Благодаря — каза той, преди да я прибере в джоба си.

— Иди и си купи риба и пържени картофки от пристанищното кафене. Само не казвай на вуйчо си, защото ще те пита откъде си взел парите.

Всъщност Хари не казваше нищо на вуйчо си за стария Джак. Веднъж беше чул Стан да казва на майка му, че „онзи перко трябва да бъде затворен“. Беше попитал мис Мънди какво означава перко, защото не успя да намери думата в речника. И когато тя му каза, Хари за първи път осъзна колко глупав всъщност е вуйчо му Стан.

— Не е задължително да е глупав, а просто зле информиран и затова човек с предразсъдъци — утеши го мис Мънди и добави: — Сигурна съм, Хари, че в живота си ще срещнеш още много подобни хора, някои от които ще са много по-високопоставени от твоя вуйчо.

3.

Мейзи изчака външната врата да се затръшне и когато се увери, че Стан е тръгнал на работа, обяви:

— Предложиха ми работа като сервитьорка в хотел „Роял“.

Никой от седящите около кръглата маса не отговори — разговорите на закуска трябваше да следват обичайния си ход и да не изненадват никого. Хари искаше да зададе десетки въпроси, но изчака баба си да заговори първа. Тя пък се зае да си налее втора чаша чай, сякаш изобщо не бе чула думите на дъщеря си.

— Няма ли някой да каже нещо? — попита Мейзи.

— Изобщо не знаех, че си търсила друга работа — осмели се да се обади Хари.

— Не съм — каза Мейзи. — Но миналата седмица мистър Фрамптън, управителят на „Роял“, се отби в „При Тили“ за кафе. После се върна още няколко пъти и ми предложи работа!

— Мислех си, че ти харесва в кафенето — най-сетне се включи в разговора баба. — В края на краищата мис Тили плаща добре, пък и работното време е удобно.

— Харесва ми — каза майката на Хари, — но мистър Фрамптън ми предлага пет паунда седмично и половината от бакшишите. Мога да нося вкъщи до шест паунда всеки петък.

Баба я зяпна втрещено.

— Ще трябва ли да работиш нощем? — попита Хари, след като приключи с облизването на купата на Стан.

— Не — отвърна Мейзи и разроши косата на сина си. — А и освен това ще имам един почивен ден на всеки две седмици.

— Дрехите ти достатъчно натруфени ли са за хотел като „Роял“? — поинтересува се баба.

— Ще ми бъде осигурена униформа и всяка сутрин ще получавам чиста бяла престилка. Хотелът дори си има собствена пералня.

— Не се съмнявам — каза баба. — Но се сещам за един проблем, с който ще трябва да се научим да живеем.

— Какъв по-точно, мамо? — попита Мейзи.

— Може да стане така, че да печелиш повече от Стан, и на него това няма да му хареса. Изобщо.

— Значи просто ще трябва да свикне, нали? — обади се дядо, изказвайки мнението си за първи път от седмици.

Допълнителните пари щяха да са добре дошли, особено след случилото се в „Рождество Христово“. Мейзи се канеше да излезе от църквата след края на службата, когато мис Мънди закрачи целенасочено към нея по пътеката между скамейките.

— Мога ли да поговоря насаме с вас, мисис Клифтън? — попита тя, обърна се и тръгна към вестиария.

Мейзи забърза след нея като послушно дете. Боеше се от най-лошото. Какви ги беше надробил Хари този път?

Влезе във вестиария след ръководителката на хора и краката й се подкосиха, когато видя преподобния Уотс, мистър Холкомби и още някакъв джентълмен. Докато мис Мънди затваряше тихо вратата зад нея, Мейзи се разтрепери.

Преподобният Уотс я прегърна през рамо и я увери:

— Няма за какво да се безпокоиш, мила. Тъкмо обратното, надявам се, че ще се увериш, че носим добри вести.

И й предложи да седне. Мейзи се подчини, но въпреки това продължаваше да трепери.

След като всички се настаниха, мис Мънди взе думата и каза:

— Искаме да поговорим с вас за Хари, мисис Клифтън.

Мейзи сви устни. Какво бе направило момчето, че трима толкова важни хора да са се събрали заради него?

— Ще говоря направо — продължи ръководителката на хора. — Учителят по музика в „Сейнт Бийд“ се обърна към мен и попита дали Хари няма да се съгласи да кандидатства за хористката им стипендия.

— Но на него много му харесва в „Рождество Христово“ — отвърна Мейзи. — А и къде се намира църквата „Сейнт Бийд“? Дори не съм чувала за нея.

— „Сейнт Бийд“ не е църква — каза мис Мънди. — Това е музикално училище, което осигурява хористи за „Сейнт Мери Редклиф“, прочута с това, че според кралица Елизабет била най-добрата и свята църква в цялата страна.

— Значи ще трябва да напусне не само църквата, но и училището? — невярващо попита Мейзи.

— Опитайте се да погледнете на това като на възможност, която би могла да промени целия му живот, мисис Клифтън — обади се мистър Холкомби.

— Но няма ли да попадне сред наконтени и умни момчета?

— Съмнявам се, че в „Сейнт Бийд“ са много децата, които са по-умни от Хари — рече мистър Холкомби. — Той е най-интелигентното момче, на което съм преподавал. Макар от време на време да се случва някое наше момче да влезе в Бристолската гимназия, досега на никой от учениците ни не е предлаган шанс да постъпи в „Сейнт Бийд“.

— Има и още нещо, което трябва да знаете, преди да решите — каза преподобният Уотс и Мейзи го изгледа още по-тревожно. — Хари ще трябва да напусне дома по време на срока, защото „Сейнт Бийд“ е интернат.

— А, не, дума да не става — заяви Мейзи. — Не мога да си го позволя.

— Това не би трябвало да е проблем — каза мис Мънди. — Щом на Хари му предлагат стипендия, училището не само ще поеме таксите, но и ще му отпуска по десет паунда на срок.

— Но това не е ли от онези училища, където бащите носят костюми с вратовръзки, а майките не работят? — попита Мейзи.

— Още по-лошо — опита се да разведри обстановката мис Мънди. — Учителите носят дълги черни роби и квадратни шапки.

— И все пак — включи се и преподобният Уотс, — поне Хари вече няма да опитва каиша. В „Сейнт Бийд“ са много по-изтънчени. Бият момчетата с пръчки.

Само Мейзи не се разсмя.

— Но защо ще поиска да ни напуска? — попита тя. — Харесва училището и едва ли би се отказал от мястото на солист в хора на „Рождество Христово“.

— Трябва да призная, че за мен загубата ще е още по-голяма, отколкото за него — рече мис Мънди. — Но пък съм сигурна, че Господ не би искал да заставам на пътя на такова надарено дете заради себичните си желания — добави тихо.

— Дори аз да се съглася — изигра последния си коз Мейзи, — това не означава, че и Хари ще каже „да“.

— Миналата седмица говорих с момчето — призна мистър Холкомби. — Той, разбира се, се стресна, но доколкото си спомням, точните му думи бяха: „Бих искал да опитам, сър, но само ако мислите, че съм достатъчно добър“. Но — добави той, преди Мейзи да успее да отвори уста, — ясно даде да се разбере, че ще обмисли предложението единствено ако вие сте съгласна.

Хари беше едновременно ужасен и развълнуван от мисълта за предстоящия приемен изпит. Безпокойството, че може да се провали и да разочарова толкова много хора, бе толкова силно, колкото и тревогата му, че току-виж успее и ще трябва да замине.

През следващия срок не пропусна нито един урок в „Мериууд“, а когато вечер се връщаше, се качваше право в спалнята, която деляха с вуйчо Стан. Там на светлината на свещ учеше до часове, за чието съществуване преди не бе и подозирал. Понякога майка му го намираше заспал на пода сред купища отворени учебници.

Хари продължаваше да посещава всяка събота сутрин Стария Джак, който като че ли знаеше много за „Сейнт Бийд“ и продължаваше да го учи на толкова много други неща, сякаш знаеше докъде е стигнал мистър Холкомби с преподаването си.

За отвращение на вуйчо Стан събота следобед Хари вече не ходеше с него на „Аштън Гейт“ да гледат „Бристол Сити“, а се връщаше в „Мериууд“, където мистър Холкомби му преподаваше извънредно. Щяха да минат години, преди Хари да разбере, че мистър Холкомби също се беше отказал от редовните си посещения на мачовете на „Робинс“, за да го учи.

С приближаването на изпита Хари започна да се плаши още повече от провала, отколкото от възможността да успее.

Когато денят дойде, мистър Холкомби изпрати най-добрия си ученик до Колстън Хол, където щеше да се проведе двучасовият изпит. Остави Хари пред входа на сградата с думите: „Не забравяй да прочетеш всеки въпрос два пъти, преди да посегнеш към писалката“ — съвет, който беше повтарял сто пъти през последната седмица. Хари се усмихна нервно и стисна ръката на мистър Холкомби, сякаш бяха стари приятели.

Влезе в изпитната зала и се озова сред шейсетина други момчета, които се бяха събрали на групички и си бъбреха. Ясно се виждаше, че много от тях вече се познават, докато самият Хари не познаваше никого. Въпреки това едно-две от момчетата млъкнаха и го погледнаха, докато вървеше към предната част на залата и се мъчеше да изглежда уверен.

— Абът, Барингтън, Дийкинс, Кабът, Клифтън, Фрай…

Хари зае мястото си на първата редица и малко преди часовникът да удари десет, няколко учители с дълги черни тоги и академични шапчици влязоха и поставиха листата с въпросите пред всеки кандидат.

— Господа — каза един учител, който не беше участвал в раздаването на листата, — аз съм мистър Фробишър и съм вашият надзирател. Имате два часа, за да отговорите на стоте въпроса. Успех.

Невидим часовник удари десет. Навсякъде около Хари писалки се потопиха в мастилници и заскърцаха яростно по хартията, но той скръсти ръце, наведе се напред и бавно прочете всеки въпрос. Беше сред последните, които взеха писалката.

Нямаше откъде да знае, че мистър Холкомби крачи напред-назад по тротоара отвън, по-нервен и от ученика си. Нито подозираше, че майка му на всеки няколко минути поглежда към часовника във фоайето на хотел „Роял“, докато сервира сутрешното кафе. Или че мис Мънди е коленичила в мълчалива молитва пред олтара в „Рождество Христово“.

Минута преди часовникът да удари дванайсет листата бяха събрани и момчетата бяха пуснати да излязат от залата — смеещи се, намръщени, потънали в мисли.

Когато мистър Холкомби видя Хари, сърцето му се сви.

— Толкова ли зле беше? — попита той.

Хари не отговори, докато не се увери, че никое момче няма да чуе думите му.

— Изобщо не беше онова, което очаквах.

— Какво искаш да кажеш? — тревожно попита мистър Холкомби.

— Въпросите бяха прекалено лесни — отвърна Хари.

Мистър Холкомби си помисли, че никога през живота си не е чувал по-голям комплимент.

— Два костюма, мадам, сиви. Един блейзър, тъмносин. Пет ризи, бели. Пет колосани яки, бели. Шест чифта три четвърти чорапи, сиви. Шест чифта бельо, бяло. И една вратовръзка на „Сейнт Бийд“. — Продавачът провери внимателно списъка. — Мисля, че това покрива всичко. О, не, на момчето ще му трябва и училищна шапка. — Бръкна под тезгяха, отвори едно чекмедже, извади фуражка в червено и черно и я сложи на главата на Хари. — Точно по мярка!

Мейзи се усмихна на сина си, изпълнена с гордост. Хари приличаше досущ на ученик от „Сейнт Бийд“.

— Това прави три паунда, десет шилинга и шест пенса, мадам.

Мейзи се опита да прикрие изумлението и ужаса си и прошепна:

— Тези неща не могат ли да се намерят втора ръка?

— Не, мадам, това не е магазин за дрехи втора ръка — отвърна продавачът, който вече беше решил, че на тази клиентка ще й бъде отказано отварянето на сметка.

Мейзи отвори чантата си, извади четири банкноти и зачака рестото. Изпитваше облекчение, че от „Сейнт Бийд“ бяха изплатили стипендията за първия срок предварително — особено като се има предвид, че трябваше да купи и два чифта кожени обувки, черни, с връзки, два чифта гуменки, бели, с връзки, и един чифт чехли, за спалня.

Продавачът се изкашля.

— Момчето ще има нужда и от две пижами и халат.

— Да, разбира се — каза Мейзи с надеждата, че в чантата й са останали достатъчно пари, за да ги плати.

— Да разбирам ли, че момчето учи в музикалното училище? — попита продавачът и отново се вгледа внимателно в списъка.

— Да, точно така — гордо отвърна Мейзи.

— Тогава ще му трябва също и една роба, червена, два стихара, бели, и медальон на „Сейнт Бийд“.

На Мейзи й се прииска да избяга от магазина.

— Тези неща ще му бъдат осигурени от училището, когато отиде на първата репетиция на хора — добави продавачът, докато й връщаше рестото. — Желаете ли още нещо, мадам?

— Не, благодаря — каза Хари, взе двете торби, грабна майка си за ръка и бързо я изведе от „Т. С. Марш, Изискани облекла“.

Прекара съботната сутрин преди явяването си в „Сейнт Бийд“ със Стария Джак.

— Притесняваш ли се, че ще ходиш в ново училище? — попита го старецът.

— Хич даже — нахакано отвърна Хари.

Стария Джак се усмихна.

— Ужасно ме е страх — призна си Хари.

— Както и всяка нова гнида, както ще ви наричат. Опитай се да гледаш на всичко това, сякаш тръгваш на приключение в нов свят, където всички започват като равни.

— Но в момента, в който ме чуят как говоря, ще разберат, че не съм им равен.

— Може би. Но в момента, в който те чуят как пееш, ще разберат, че те не са равни на теб.

— Повечето ще са от богати семейства с прислуга.

— Това може да послужи като утеха само на по-глупавите — отбеляза Стария Джак.

— А някои ще имат братя в училището и дори бащи и дядовци, които са учили там преди тях.

— Твоят баща беше чудесен човек — каза Стария Джак, — и никой от тях няма по-добра майка от твоята, можеш да си сигурен в това.

— Познавали сте баща ми? — попита Хари, без да успее да скрие изумлението си.

— „Познавам“ би било пресилено — отвърна Стария Джак, — но го наблюдавах отдалеч, както и много други, които работеха на доковете. Беше свестен, храбър и богобоязлив мъж.

— А знаете ли как е умрял? — попита Хари и погледна Стария Джак в очите с надеждата, че най-сетне ще получи честен отговор на въпроса, който го измъчваше от толкова време.

— Какво са ти казали? — предпазливо попита Стария Джак.

— Че бил убит в Голямата война. Но тъй като съм роден през двайсета, дори аз мога да се сетя, че това е невъзможно.

Стария Джак мълча доста дълго. Хари седеше, гледаше го и чакаше.

— Наистина беше лошо ранен във войната, но си прав, това не беше причината за смъртта му.

— Тогава как е умрял? — попита Хари.

— Ако знаех, щях да ти кажа — отвърна Стария Джак. — Но по онова време се носеха толкова много слухове, че не бях сигурен на какво да вярвам. Има обаче някои, особено трима, които несъмнено знаят истината за случилото се онази нощ.

— Вуйчо ми Стан трябва да е един от тях — рече Хари. — Но кои са другите двама?

Стария Джак се поколеба, после каза:

— Фил Хаскинс и мистър Хюго.

— Мистър Хаскинс ли? Бригадирът? — рече Хари. — Той изобщо няма да ми обърне никакво внимание. А кой е мистър Хюго?

— Хюго Барингтън, синът на сър Уолтър Барингтън.

— Семейството, което притежава дока ли?

— Същото — отвърна Стария Джак. Боеше се, че е отишъл твърде далеч.

— И те ли са свестни, храбри и богобоязливи мъже?

— Сър Уолтър е сред най-добрите хора, които съм познавал.

— А синът му? Мистър Хюго?

— Боя се, че не е замесен от същото тесто — каза Стария Джак, без да обяснява повече.

4.

Спретнато облеченото момче седеше до майка си на задната седалка на трамвая.

— Това е нашата спирка — каза тя, когато трамваят спря.

Слязоха и тръгнаха бавно нагоре по склона към училището, като с всяка следваща стъпка забавяха темпото още повече.

Хари беше хванал ръката на майка си, а другата му ръка стискаше дръжката на очукания куфар. И двамата не проговориха, докато наблюдаваха как няколко файтона и един-два автомобила спираха пред портала на училището.

Бащи се ръкуваха със синовете си, увити в кожи майки прегръщаха децата си и ги целуваха по бузите като птици, които най-сетне трябва да признаят, че малките им са на път да излетят от гнездото.

Хари не искаше майка му да го целува пред другите момчета, така че пусна ръката й, когато до портала оставаха петдесетина крачки. Мейзи усети неудобството му, наведе се и го целуна бързо по челото.

— Успех, Хари. Учи се така, че всички да се гордеем с теб.

— Довиждане, мамо — каза той. Мъчеше се да не се разплаче.

Мейзи се обърна и заслиза надолу, сълзите се стичаха по бузите й.

Хари продължи напред, припомняйки си разказа на вуйчо си как излизали от окопите при Ипър, за да атакуват вражеските позиции. „Обърнеш ли се назад, свършено е с теб.“ Искаше да се обърне, но знаеше, че ако го направи, няма да спре да тича, докато не се окаже на сигурно място в трамвая. Стисна зъби и продължи да върви.

— Добре ли прекара ваканцията, друже? — попита едно момче свой приятел.

— Върховно — отвърна другото. — Морукът ме заведе до „Лордс“ за мача на „Варсити“.

Дали „Лордс“ не е някоя църква, запита се Хари, и ако бе така, що за мач можеше да е имало там? Мина решително през портала и се закова на място, щом позна мъжа, който чакаше учениците с папка в ръка.

— Кой сте вие, млади човече? — попита той и се усмихна дружелюбно на Хари.

— Хари Клифтън, сър — отвърна Хари и свали фуражката си. Мистър Холкомби му беше казал да прави така всеки път, когато го заговори някой учител или дама.

— Клифтън — повтори мъжът, докато прокарваше пръст по дългия списък. — А, да. — Постави чавка до името на Хари. — Първо поколение, стипендиант хорист. Моите поздравления, и добре дошли в „Сейнт Бийд“. Аз съм мистър Фробишър, директорът на пансиона, а това е Фробишър Хаус. Ако оставите куфара си в залата, някой префект3 ще ви заведе до мензата, където ще говоря пред новите момчета преди вечеря.

Хари никога досега не беше вечерял. „Чай“ беше последното хранене в домакинството на Клифтън, преди да го пратят да си ляга веднага щом се стъмни. Електричеството още не бе стигнало до Стил Хаус Лейн, а свещите бяха скъпи.

— Благодаря, сър — каза Хари, мина през входната врата и се озова в голяма лъскава зала с дървена ламперия. Остави куфара си на пода и се загледа в големия портрет на някакъв възрастен мъж със сива коса и буйни бели бакенбарди, облечен в дълга черна роба с червена качулка, спусната на раменете.

— Как се казваш? — излая нечий глас зад него.

— Клифтън, сър — отвърна Хари и се обърна. Озова се пред високо момче с дълги панталони.

— Не ме наричай сър, Клифтън. Обръщай се към мен с Фишър. Аз съм префект, а не учител.

— Извинете, сър — каза Хари.

— Остави куфара си ей там и ела с мен.

Хари остави стария си очукан куфар до редицата нови кожени чанти. Само върху неговия нямаше отпечатани инициали. Тръгна след префекта по дълъг коридор с фотографии на стари училищни отбори и витрини със сребърни купи, които трябваше да напомнят на поредното поколение славата от миналите времена.

— Можеш да седнеш където си поискаш, Клифтън — каза Фишър, когато стигнаха мензата. — Само гледай да млъкнеш веднага щом мистър Фробишър влезе.

Хари се поколеба, преди да реши на коя от четирите дълги маси да седне. Някои момчета вече се бяха събрали на групи и си приказваха тихо. Хари бавно тръгна към отсрещния ъгъл и седна в края на последната маса. Няколко момчета влязоха в залата след него — изглеждаха също толкова объркани. Едно се приближи и седна до Хари, а друго се настани на мястото срещу него. Продължиха да си приказват, сякаш Хари го нямаше.

Внезапно зазвъня звънец и всички млъкнаха. Мистър Фробишър влезе, застана зад една катедра, която Хари не бе забелязал, и подръпна реверите на дрехата си.

— Добре дошли — започна той и шапката му кимна към събралото се множество. — Днес е първият ви ден от първия ви срок в „Сейнт Бийд“. След малко ще опитате първото си училищно хранене и мога да ви обещая, че ястията няма да станат по-добри. — Едно-две момчета се разсмяха нервно. — След като вечеряте, ще ви заведат в спалните помещения, където ще разопаковате багажа си. В осем часа ще чуете друг звънец. Всъщност той е същият, само дето ще звънне в различен час.

Хари се усмихна, макар повечето от момчетата да не бяха схванали малката шега на мистър Фробишър.

— Трийсет минути по-късно същият звънец ще зазвъни отново и вие ще си легнете, но не преди да сте измили лицата и зъбите си. Ще разполагате с трийсет минути за четене, преди да угасят лампите, след което трябва да спите. Всяко момче, хванато да говори след изгасването на лампите, ще бъде наказано от дежурния префект. Няма да чуете друг звънец до шест и трийсет сутринта, когато ще станете, ще се умиете и ще се облечете, за да се съберете отново тук преди седем. Всеки закъснял ще пропусне закуската.

— Сутрешният сбор ще се проведе в осем часа в голямата зала, където ще държи реч директорът — продължи мистър Фробишър. — Първият час започва в осем и трийсет. Сутринта ще имате три часа по шейсет минути с десет минути междучасие, за да можете да смените класните стаи. Обядът е в дванайсет.

— Следобед ще имате само още два часа преди физическото възпитание, когато ще играете футбол. — Хари се усмихна за втори път. — Това е задължително за всички, които не пеят в хора.

Хари се намръщи. Никой не му бе казал, че хористите не играят футбол.

— След физическото възпитание или репетициите ще се върнете във Фробишър Хаус за вечеря, след която ще имате един час за подготовка, преди да си легнете, когато отново ще можете да четете до изгасването на лампите, но само ако книгата е одобрена от икономката.

Хари си отбеляза да потърси думата в речника, даден му от мистър Холкомби.

Мистър Фробишър отново подръпна реверите си и продължи:

— Всичко това сигурно ви изглежда много объркващо. Не се безпокойте, скоро ще свикнете с нашите традиции в „Сейнт Бийд“. Това е всичко, което имам да ви казвам засега. Ще ви оставя да се насладите на вечерята. Лека нощ, момчета.

— Лека нощ, сър — осмелиха се да отговорят някои от момчетата, докато мистър Фробишър излизаше.

Хари не помръдна нито мускул, докато няколко жени с престилки вървяха покрай масите и поставяха купи супа пред всяко момче. Загледа внимателно как момчето срещу него взе странно оформената лъжица, гребна с нея и я вдигна високо към устата си. Хари се опита да повтори движението, но само успя да накапе покривката, а когато опита да глътне жалките остатъци, по-голямата част от тях се стече по брадичката му. Избърса се с ръкав. Това не привлече особено внимание, но когато се наведе и засърба шумно, някои от момчетата спряха да се хранят и го загледаха. Смутен, Хари сложи лъжицата на масата и остави супата си да изстине.

Второто ястие беше кюфте от кълцана риба и Хари не помръдна, докато не видя коя вилица избира момчето срещу него. С изненада забеляза, че то оставя вилицата и ножа си на чинията между всеки залък, докато самият той стискаше своите толкова здраво, сякаш бяха тояги.

Двете момчета — до Хари и срещу него — заговориха за езда и ловджийски кучета. Хари не се включи, отчасти защото най-близкото до кон, до което се бе доближавал, бе магарето, което бе яхнал срещу половин пени един следобед, докато бяха на излет до Уестън сюпър Меър.

Чиниите бяха вдигнати и на тяхно място се появи пудинг или черпня, както го наричаше майка му, защото рядко се случваше да се насладят на подобно нещо. Последва поредната чиния, поредното опитване и поредната грешка. Хари не знаеше, че бананът не е като ябълката, и за изумление на всички около него се опита да го изяде с кората. За останалите момчета първият урок може и да започваше утре в 8:30, но Хари вече беше започнал да се учи.

След като вечерята приключи, Фишър се върна и като дежурен префект поведе подопечните си по широкото дървено стълбище към спалните помещения на първия етаж. Влязоха в стая с трийсет легла, подредени в три редици по десет. На всяко имаше възглавница, два чаршафа и две одеяла. Хари никога не бе притежавал по два броя от каквото и да било.

— Това е спалнята на новите гниди — с презрение каза Фишър. — Ще останете тук, докато не се цивилизовате. Имената ви са написани по азбучен ред върху всяко легло.

Хари с изненада откри куфара си на леглото и се запита кой ли го е качил тук. Момчето до него вече разопаковаше багажа си.

— Аз съм Дийкинс — каза то и побутна очилата си нагоре, за да може да разгледа Хари по-добре.

— Аз съм Хари. Седях до теб на изпита през лятото. Направо не повярвах, че отговори на всички въпроси само за един час.

Дийкинс се изчерви.

— Той е отличник — обади се момчето от другата страна на Хари.

Хари се обърна към него и попита:

— И ти ли си отличник?

— Божичко, не — отвърна момчето, без да спира да си разопакова багажа. — Единствената причина да ме приемат в „Сейнт Бийд“ е, че баща ми и дядо ми са учили тук. Аз съм трето поколение питомци на училището. Случайно баща ти да е бил тук?

— Не — отговориха в един глас Хари и Дийкинс.

— Стига бъбрене! — извика Фишър. — Оправяйте си багажа.

Хари отвори куфара си и започна да вади дрехите си и да ги подрежда внимателно в двете чекмеджета до леглото си. Майка му беше сложила между ризите блокче шоколад и той го скри под възглавницата.

Зазвъня звънец.

— Време е да се събличате! — заяви Фишър.

Хари никога не се беше събличал пред друго момче, още по-малко пред цяла стая момчета. Обърна се с лице към стената, бавно свали дрехите си, бързо нахлузи пижамата и след като завърза пояса на халата, последва другите момчета в умивалнята. Отново гледаше внимателно как те мият лицата си с кесии, преди да продължат със зъбите. Хари нямаше нито кесия, нито четка за зъби. Момчето от съседното легло порови в несесера си и му връчи чисто нова четка и паста за зъби. Хари не искаше да ги вземе.

— Майка ми винаги ми слага по две от всичко — успокои го момчето.

— Благодаря — каза Хари.

Макар да изми зъбите си бързо, беше сред последните, които се върнаха в спалното. Легна в леглото си с двата чисти чаршафа, двете одеяла и меката възглавница. Тъкмо се обърна и видя, че Дийкинс чете „Учебник по латински на Кенеди“, когато другото момче каза:

— Тази възглавница е корава като тухла.

— Искаш ли да си ги сменим? — предложи Хари.

— Май ще откриеш, че всички са еднакви — отвърна момчето и се ухили. — Но благодаря все пак.

Хари извади блокчето шоколад и го разчупи на три. Подаде едното парче на Дийкинс и другото на момчето, което му бе дало четката и пастата.

— Явно майка ти е по-здравомислеща от моята — каза момчето, след като опита шоколада. — Между другото, аз съм Джайлс Барингтън. Ти как се казваш?

— Клифтън. Хари Клифтън.

Тази нощ Хари дълго не успя да заспи, и то не само защото леглото му беше толкова удобно. Възможно ли бе Джайлс да има нещо общо с единия от тримата мъже, които знаеха истината за смъртта на баща му? И ако да, от какво тесто беше замесен — от това на баща си или на дядо си?

Изведнъж се почувства ужасно самотен. Отви капачката на пастата за зъби, която му бе дал Барингтън, и я засмука, докато не се унесе в сън.

Когато познатият вече звънец зазвъня в 6:30 сутринта, Хари бавно се надигна от леглото. Гадеше му се. Последва Дийкинс в умивалнята, където Джайлс вече пробваше водата.

— Мислите ли, че на това място са чували за топла вода? — попита той.

Хари тъкмо се канеше да отговори, когато префектът изрева:

— Никакви приказки в умивалнята!

— Тоя е по-зле и от пруски генерал — отбеляза Барингтън и застана мирно.

Хари избухна в смях.

— Кой беше? — попита Фишър и изгледа свирепо двете момчета.

— Аз — веднага отвърна Хари.

— Име?

— Клифтън.

— Отвориш ли си устата още веднъж, Клифтън, ще ядеш пантофа.

Хари нямаше представа какво означава ядене на пантоф, но имаше чувството, че изживяването няма да е от приятните. Изми си зъбите, побърза да се върне в спалното и се облече мълчаливо. След като завърза вратовръзката си (поредното нещо, което не бе овладял съвсем), настигна Барингтън и Дийкинс, които слизаха по стълбите към мензата.

Никой не каза нито дума, тъй като не бяха сигурни дали им е позволено да говорят на стълбището. Когато стигнаха мензата, Хари се настани между двамата си нови приятели и загледа как пред всяко момче поставят купа овесена каша. С облекчение откри, че този път има само една лъжица — значи нямаше как да направи грешка.

Изгълта кашата бързо, сякаш се страхуваше, че всеки момент ще се появи вуйчо му Стан и ще му я отмъкне. Приключи пръв и без да се замисля нито за миг, остави лъжицата на масата, взе купата и започна да я облизва. Няколко момчета го зяпнаха втрещено. Някои започнаха да го сочат с пръст, други се захилиха. Хари се изчерви ужасно и остави купата. Сигурно щеше да избухне в сълзи, ако Барингтън не бе взел своята купа и също не бе започнал да я лиже.

5.

Преподобният Самюъл Оукшот (Оксфорд) стоеше разкрачен в центъра на подиума и гледаше благо надолу към паството си — защото директорът на „Сейнт Бийд“ възприемаше учениците си именно като паство.

Хари, който седеше на първата редица, се взираше към плашещата фигура, издигаща се над него. Д-р Оукшот бе висок доста над метър и осемдесет, с гъста посивяваща коса и дълги буйни бакенбарди, благодарение на които изглеждаше още по-заплашително. Дълбоките му сини очи сякаш те пронизваха и той като че ли изобщо не мигаше, а плетеницата от бръчки по челото му загатваше за голяма мъдрост. Прочисти гърлото си и се обърна към момчетата.

— Колеги от „Бийд“ — започна той. — Отново сме се събрали в началото на новата учебна година, несъмнено подготвени да се изправим пред всички предизвикателства, които могат да изникнат пред нас. За най-големите ученици — той се обърна към дъното на залата, — нямате нито миг за губене, ако искате да ви бъде предложено място в учебното заведение, което сте избрали на първо място. Никога не се задоволявайте с второто място.

— За средните класове — погледът му се премести в центъра на залата, — това ще бъде време, когато откриваме кои от вас са предопределени за по-големи неща. Когато се върнете догодина, дали ще станете префект, надзирател, капитан на пансиона или на някой спортен отбор? Или просто ще сте от масата?

Няколко момчета сведоха глави.

— Следващото ни задължение е да посрещнем с добре дошли новите момчета и да направим всичко по силите си, за да ги накараме да се чувстват като у дома. Те тепърва поемат щафетата по дългото надбягване на живота. Ако темпото се окаже твърде тежко, един-двама от вас могат да отпаднат — предупреди той, докато гледаше към първите три редици. — „Сейнт Бийд“ не е училище за слабохарактерни. Така че гледайте да не забравяте думите на великия Сесил Роудс: „Ако сте извадили късмета да се родите англичани, значи сте изтеглили голямата награда в лотарията на живота“.

Събралото се множество избухна в спонтанни аплодисменти. Директорът слезе от подиума и поведе следващата го опашка учители по централната пътека към изхода и яркото утро навън.

Окриленият Хари бе твърдо решен да не разочарова директора. Излезе след по-големите момчета от залата, но в момента, в който се озова във вътрешния двор, въодушевлението му бе помрачено. Група ученици от по-горните класове се смееха в единия ъгъл, с ръце в джобовете, за да покажат, че са префекти.

— Ето го — каза един от тях и посочи Хари.

— Значи така изглеждал един уличен никаквец — обади се друг.

Третият — беше Фишър, дежурният префект предишната вечер, добави:

— Той е животно и наш дълг е да се погрижим да се върне в естествената си среда колкото се може по-бързо.

— Ако не им обръщаш внимание — каза Джайлс Барингтън на Хари, — скоро ще им омръзне и ще започнат да тормозят някой друг.

Хари не беше особено убеден, така че изтича право в класната стая.

Когато влезе мистър Фробишър, първата мисъл на Хари бе дали и той не го смята за уличен никаквец, който не заслужава мястото си в „Сейнт Бийд“.

— Добро утро, момчета — каза мистър Фробишър.

— Добро утро, сър — отвърнаха момчетата, докато класният им ръководител заемаше мястото си пред черната дъска.

— Първият ви урок тази сутрин е по история — започна той. — Тъй като искам да ви опозная, ще започнем с прост тест, за да видим какво знаете, или може би колко малко знаете. Колко съпруги е имал Хенри Осми?

Няколко ученици вдигнаха ръце.

— Абът — каза мистър Фробишър, след като погледна схемата на бюрото си и посочи едно момче на първия ред.

— Шест, сър — незабавно последва отговорът.

— Добре. А може ли някой да ги изброи по име?

Този път вдигнатите ръце бяха по-малко.

— Клифтън?

— Катерина Арагонска, Ан Болейн, Джейн Сиймур, после още една Ан, ако не се лъжа… — каза Хари и замълча.

— Ан Клевска. Може ли някой да назове останалите две?

Само една ръка остана вдигната.

— Дийкинс — каза Фробишър, след като се консултира със схемата си.

— Катрин Хауърд и Катрин Пар, която е единствената, надживяла Хенри. И дори се омъжила повторно.

— Много добре, Дийкинс. А сега да превъртим часовника с няколко века напред. Кой е командвал флота ни в битката при Трафалгар?

Всички в стаята вдигнаха ръце.

— Матюс — каза той и кимна към един особено настоятелен ученик.

— Нелсън, сър.

— Правилно. А кой е бил премиер по това време?

— Херцог Уелингтън, сър — отвърна Матюс, този път не толкова уверено.

— Не — каза мистър Фробишър. — Не е бил Уелингтън, макар да е съвременник на Нелсън. — Огледа класа, но само ръцете на Клифтън и Дийкинс продължаваха да стърчат. — Дийкинс.

— Пит младши, от хиляда седемстотин осемдесет и трета до хиляда осемстотин и първа и от хиляда осемстотин и четвърта до хиляда осемстотин и шеста.

— Точно така, Дийкинс. А кога е бил премиер Железния херцог?

— От хиляда осемстотин двайсет и осма до хиляда осемстотин и трийсета, както и през хиляда осемстотин трийсет и четвърта — отговори Дийкинс.

— А може ли някой да ми каже коя е била най-голямата му победа?

Барингтън вдигна ръка за първи път.

— Ватерлоо, сър! — извика той, преди мистър Фробишър да успее да избере някой друг.

— Да, Барингтън. И кого е победил Уелингтън при Ватерлоо?

Барингтън замълча.

— Наполеон — прошепна му Хари.

— Наполеон, сър — уверено рече Барингтън.

— Правилно, Клифтън — усмихна се Фробишър. — А Наполеон също ли е бил херцог?

— Не, сър — каза Дийкинс, след като никой друг не се опита да отговори на въпроса. — Той основал Първата френска република, а след това се обявил за император.

Мистър Фробишър не беше изненадан от отговора на Дийкинс, тъй като той беше стипендиант за отличен успех, но бе впечатлен от познанията на Клифтън.

В края на краищата той бе стипендиант хорист, а през годините Фробишър беше установил, че надарените хористи, подобно на талантливите спортисти, рядко се представят добре извън основната си област. Клифтън вече показваше, че е изключение от това правило. Мистър Фробишър си помисли, че няма да е зле да разбере кой е обучавал момчето.

Когато звънецът оповести края на часа, мистър Фробишър каза:

— Следващият ви урок ще е по география с мистър Хендерсън, а той не е от учителите, които обичат да чакат. Съветвам ви през междучасието да намерите класната му стая и да сте заели местата си много преди да е влязъл.

Хари се държеше плътно до Джайлс, който сякаш знаеше на пръсти цялото училище. Докато вървяха заедно през двора, осъзна, че някои от момчетата снишават гласове, докато минаваха покрай тях, а едно-две дори се обръщаха да ги гледат.

Благодарение на безбройните съботни сутрини със Стария Джак Хари се представи добре на урока по география, но по математика, който беше последният час за сутринта, никой не можеше да се сравнява с Дийкинс и дори учителят остана силно впечатлен от него.

Когато тримата седнаха да обядват, Хари усети как стотици погледи следят всяко негово движение. Престори се, че не забелязва, и просто повтаряше онова, което правеше Джайлс.

— Приятно е да знам, че мога да те науча на нещо — каза Джайлс, докато белеше ябълка с ножа си.

На Хари много му хареса първият урок по химия следобед, особено когато учителят му позволи да запали бунзеновата горелка. Не се отличи обаче по естествознание, последния урок за деня, защото беше единственото момче, чийто дом си нямаше градина.

Когато прозвуча последният звънец, останалите от класа отидоха да играят, а Хари се яви в параклиса за първата си хорова репетиция. Отново забеляза, че всички го зяпат, но този път поради доста добри причини.

Но веднага щом излезе от параклиса, стана обект на полугласните подигравки на учениците, които се връщаха от игрищата.

— Това ли е нашият малък уличник? — попита един.

— Да не повярваш, няма си четка за зъби — каза друг.

— Разбрах, че нощем спял долу на доковете — обади се трети.

Дийкинс и Барингтън ги нямаше никакви и Хари забърза към пансиона, като гледаше да избягва събралите се на групички момчета.

По време на вечерята любопитните погледи не се набиваха така на очи, но само защото Джайлс ясно бе дал да се разбере на всички, които можеха да го чуят, че Хари е негов приятел. Джайлс обаче не беше в състояние да му помогне, когато след часовете за самостоятелна подготовка всички се качиха в спалното и откриха стоящия до вратата Фишър, който явно очакваше Хари.

Когато момчетата започнаха да се събличат, префектът каза високо:

— Съжалявам за миризмата, господа, но един от вашите идва от къща без баня. — Едно-две момчета се захилиха с надеждата да спечелят благоволението на Фишър. Хари не му обърна внимание. — При това уличникът си няма не само баня, но дори и баща.

— Баща ми е бил добър човек и се е сражавал за родината — гордо заяви Хари.

— Какво те кара да мислиш, че имах предвид теб, Клифтън? — каза Фишър. — Разбира се, освен ако не си и момчето, чиято майка работи като… — направи кратка пауза, — хотелска сервитьорка.

— Сервитьорка в хотел — поправи го Хари.

Фишър грабна един пантоф и каза гневно:

— Да не си посмял да ми отговаряш, Клифтън. Наведи се и си сложи ръцете на ръба на леглото.

Хари се подчини и Фишър му нанесе шест жестоки удара. Хари изпълзя в леглото си, като се мъчеше да сдържи сълзите си.

Преди да изгаси осветлението, Фишър добави:

— С нетърпение очаквам да ви видя отново утре вечер, когато ще продължа приказката за лека нощ за Клифтънови от Стил Хаус Лейн. Чакайте само да научите за вуйчо Стан.

Следващата вечер Хари научи, че вуйчо му е лежал година и половина в затвора за кражба с взлом. Това откритие бе по-лошо и от боя с пантоф. Изпълзя в леглото си, като се питаше дали баща му не е все още жив, но в затвора и дали това не е истинската причина никой в къщата да не споменава за него.

Почти не спа три нощи поред и никакви успехи в класната стая и възхищението, което будеше в параклиса, не можеха да го накарат да спре да мисли за следващия неизбежен сблъсък с Фишър. И най-малкият повод като капка вода извън умивалника, поставена малко накриво възглавница или смъкнат чорап гарантираше, че Хари ще опита още шест от най-добрите удари на дежурния префект — наказание, което се изпълняваше пред цялото спално, но едва след като Фишър е добавил поредния епизод от хрониките на Клифтън. На петата вечер на Хари вече му беше дошло до гуша и дори Джайлс и Дийкинс не бяха в състояние да го утешат.

По време на самоподготовката в петък, докато останалите обръщаха страниците на учебника по латински на Кенеди, Хари заряза Цезар и галите и се зае да разработва план, който да гарантира, че Фишър никога повече няма да го тормози. Когато вечерта си легна — след като Фишър беше открил обвивката от шоколад до леглото му и отново го беше нашибал с пантофа — планът беше готов. Хари остана буден дълго след изгасването на светлините и не помръдна, докато не се увери, че всички са заспали.

Нямаше представа колко е часът, когато се измъкна от леглото. Облече се съвсем тихо и запристъпва на пръсти между леглата, докато не стигна отсрещния край на помещението. Отвори прозореца и нахлулият студен въздух накара момчето от най-близкото легло да се размърда. Хари се прехвърли на пожарния изход, затвори прозореца и слезе по стълбата. Тръгна по края на ливадата, като се криеше в сенките от пълната луна, която сякаш светеше към него като прожектор.

С ужас откри, че порталът на училището е заключен. Но това не можеше да го спре. Намери сенчесто място, прескочи стената, затича по пътя и не спря, докато не стигна пристанището. Нощната смяна тъкмо си тръгваше и Хари с облекчение видя, че вуйчо му не е сред работниците.

Когато и последният докер си отиде, Хари бавно тръгна по кея и покрай редицата кораби. Забеляза, че на един комин гордо се мъдри буквата Б, и си помисли за приятеля си, който сигурно спеше дълбоко. Дали някога…

Запита се дали Стария Джак също не спи. Въпросът му намери отговора си, когато стигна до вагона и познатият глас каза:

— Не стой така, Хари, а влизай, че ще измръзнеш.

Хари отвори вратата — Стария Джак тъкмо палеше свещта, влезе и се стовари на седалката срещу него.

— Избяга ли? — попита Стария Джак.

Хари така се сепна от директния въпрос, че не отговори веднага.

— Да, избягах — призна накрая.

— И несъмнено идваш да ми кажеш защо си взел това паметно решение.

— Не го взех аз — отвърна Хари. — Друг го взе.

— Кой?

— Един Фишър.

— Учител или ученик?

— Префектът на спалното ми — каза Хари и трепна. После разказа на Стария Джак всичко, което се бе случило през първата му седмица в „Сейнт Бийд“.

Старецът отново го изненада, защото когато той завърши историята си, каза:

— Аз съм виновен.

— Но защо? — попита Хари. — Не бихте могли да ми помогнете повече.

— Напротив, бих могъл — отвърна Стария Джак. — Трябваше да те подготвя за онзи вид снобизъм, който никоя друга нация не може да имитира. Трябваше да посветя повече време на значението на училищната вратовръзка, отколкото на географията и историята. А вместо това се надявах, че нещата са се променили след войната, която трябваше да сложи край на всички войни. Явно това не важи за „Сейнт Бийд“. — Умисли се и дълго мълча, после попита: — И какво смяташ да правиш сега, момчето ми?

— Ще избягам. Ще се кача на първия кораб, който ме вземе — отвърна Хари.

— Добра идея — отбеляза Стария Джак. — Защо пък да не играеш точно по свирката на Фишър?

— Какво имате предвид?

— Нищо. Само това, че нищо няма да достави на Фишър по-голямо удоволствие от това да разкаже на приятелчетата си, че уличният никаквец е долен страхливец, но пък какво може да се очаква от сина на баща докер и майка сервитьорка?

— Но Фишър е прав. Не съм от класата му.

— Не, Хари, проблемът е, че Фишър вече разбира, че той не е от твоята класа и никога няма да бъде.

— Да не искате да кажете, че трябва да се върна там? — не повярва Хари.

— В крайна сметка решението си е изцяло твое — рече Стария Джак. — Но ако бягаш всеки път, когато се сблъскаш с разни Фишъровци по света, ще свършиш като мен. Един от масата, ако ми позволиш да цитирам директора.

— Но вие сте страхотен човек — каза Хари.

— Можеше и да бъда, ако не бях избягал, когато се сблъсках с моя Фишър — отвърна Стария Джак. — Предпочетох обаче лесния изход и мислех само за себе си.

— Но за кого другиго да мисля?

— Като начало, за майка си — рече Стария Джак. — Не забравяй всички жертви, която направи тя, за да ти осигури по-добър старт в живота, отколкото е мечтала някога. А също и за мистър Холкомби, който ще вини себе си, когато открие, че си избягал. Не забравяй и мис Мънди, която ходатайстваше за теб, упражняваше натиск и посвети безброй часове, за да е сигурна, че си достатъчно добър, за да спечелиш стипендията. И когато се стигне до претеглянето на всички „за“ и „против“, Хари, съветвам те да поставиш Фишър на едното блюдо на везната, а Барингтън и Дийкинс на другото, защото подозирам, че Фишър бързо ще стане абсолютно незначителен, докато Барингтън и Дийкинс със сигурност ще се окажат важни приятели за цял живот. Ако избягаш, те ще са принудени да слушат как Фишър непрекъснато им натяква, че не си бил човекът, за когото са те смятали.

Хари помълча известно време, после бавно се изправи.

— Благодаря, сър.

И без да каже нито дума повече, отвори вратата на купето и излезе.

Тръгна бавно по кея, гледаше огромните товарни кораби, които скоро щяха да отплават за далечни земи. Продължи да върви, докато не стигна до изхода от доковете, откъдето побягна към града. Когато стигна портала на училището, той вече беше отворен и часовникът над главния вход всеки момент щеше да удари осем.

Въпреки телефонното обаждане мистър Фробишър трябваше да отиде до директора и да докладва, че едно от момчетата му липсва. Когато погледна през прозореца на кабинета си, зърна Хари да се промъква между дърветата към пансиона. Момчето предпазливо отвори входната врата, докато проехтяваше последният удар на часовника, и се озова лице в лице с директора на пансиона.

— По-добре побързай, Клифтън — каза му мистър Фробишър. — Иначе ще изпуснеш закуската.

— Да, сър — отвърна Хари и се затича по коридора.

Стигна мензата точно преди вратите да се затворят и се настани между Барингтън и Дийкинс.

— За момент си помислих, че тази сутрин ще трябва сам да си лижа купата — каза Барингтън.

Хари избухна в смях.

Този ден не срещна Фишър и вечерта с изненада откри, че имат нов дежурен префект. За първи път от цяла седмица спа спокойно.

6.

Ролс-ройсът мина през портала на имението и продължи по дългата алея с високи дъбове, които се извисяваха като стражи от двете й страни. Хари успя да преброи шестима градинари още преди да види къщата.

По време на срока в „Сейнт Бийд“ беше получил известна представа за това как живее Джайлс през ваканциите, но нищо не го бе подготвило за това. Когато видя къщата, ченето му увисна и си остана в това положение.

— Началото на осемнайсети век, предполагам — каза Дийкинс.

— Позна — отвърна Джайлс. — Построена е през хиляда седемстотин двайсет и втора от Ванбруг. Обзалагам се обаче, че не можеш да познаеш кой е проектирал градината. Ще ти дам джокер — по-късна е от къщата.

— Чувал съм само за един ландшафтен архитект — каза Хари, който продължаваше да зяпа постройката. — Браун Талантливия4.

— Точно затова сме го избрали — каза Джайлс. — За да сме сигурни, че приятелите ми ще са чували за него двеста години по-късно.

Хари и Дийкинс се разсмяха.

Колата спря пред триетажното имение, построено от златист камък от Костуолд Хилс. Джайлс изскочи още преди шофьорът да успее да отвори задната врата и изтича нагоре по стълбите. Приятелите му го последваха малко несигурно.

Входната врата се отвори много преди Джайлс да стигне горното стъпало и някакъв висок мъж, елегантно облечен с дълго черно сако, панталони на тънко райе и с черна вратовръзка, леко се поклони на профучаващия покрай него млад господар.

— Честит рожден ден, мистър Джайлс.

— Благодаря, Дженкинс. Хайде, момчета! — извика Джайлс и изчезна в къщата.

Икономът задържа вратата отворена, за да могат Хари и Дийкинс да го последват.

Във фоайето Хари спря като закован пред портрета на възрастен мъж, който сякаш гледаше надолу право към него. Джайлс бе наследил клюнестия му нос, пронизващите сини очи и квадратната челюст. Хари погледна към другите портрети, украсяващи стените. Единствените картини с маслени бои, които бе виждал дотогава, бяха от книгите — „Мона Лиза“ на Леонардо, „Смеещ се кавалер“ на Франс Халс и „Нощна стража“ на Рембранд. Гледаше пейзаж на художник на име Констабъл, когато в помещението влезе жена, облечена в нещо, което Хари можеше да опише единствено като бална рокля.

— Честит рожден ден, скъпи — каза тя.

— Благодаря, майко — отвърна Джайлс, докато тя се навеждаше да го целуне. За първи път Хари видя приятеля си смутен. — Това са двамата ми най-добри приятели, Хари и Дийкинс.

Хари се ръкува с жената, която не бе много по-висока от него, и тя му се усмихна толкова топло, че той веднага се отпусна.

— Какво ще кажете да идем в гостната и да пийнем чай? — предложи тя и поведе момчетата към голямо помещение с изглед към предната градина.

Хари не искаше да сяда, а да разгледа картините по стените. Мисис Барингтън обаче вече го водеше към дивана. Хари потъна сред плюшените възглавнички. Не можеше да се сдържи да не зяпа през еркера към безупречно окосената ливада, достатъчно голяма, за да играеш крикет на нея. Зад нея се виждаше езеро, в което спокойно плаваха зеленоглави патици, явно без да се безпокоят откъде ще дойде следващата им храна. Дийкинс се настани до него.

Влезе друг мъж, облечен в късо черно сако, следван от млада жена с елегантна синя униформа, подобна на онази, която носеше майката на Хари в хотела. Носеше голям сребърен поднос и го постави на овалната маса пред мисис Барингтън.

— Индийски или китайски? — попита мисис Барингтън Хари.

Той не разбра какво иска да каже.

— Всички сме на индийски, благодаря, майко — спаси го Джайлс.

Хари си мислеше, че Джайлс го е научил на всичко, което трябва да знае за етикета в изтънченото общество, но мисис Барингтън изведнъж бе вдигнала летвата още по-високо.

След като помощник-икономът наля чая в три чаши, прислужницата ги постави пред момчетата заедно с още един поднос. Хари зяпна планината сандвичи, но не посмя да ги докосне. Джайлс взе един и го сложи в чинията си. Майка му се намръщи.

— Джайлс, колко пъти съм ти казвала винаги да изчакаш гостите ти да си изберат първи, преди да си вземеш и ти?

На Хари му се прииска да каже на мисис Барингтън, че Джайлс винаги действа пръв, за да му покаже какво да прави и, което бе по-важно, какво да не прави. Дийкинс си избра сандвич и го сложи в чинията си. Хари направи същото. Джайлс изчака търпеливо Дийкинс да вземе сандвича си и отхапа от своя.

— Надявам се пушената сьомга да ви хареса — каза мисис Барингтън.

— Превъзходна е — каза Джайлс, преди приятелите му да имат шанса да признаят, че никога не са вкусвали пушена сьомга. — В училище ни дават само сандвичи с рибен пастет.

— Е, как се справяте в училище? — каза мисис Барингтън.

— Има място за подобрения, както описва усилията ми Фроб — каза Джайлс, докато си вземаше втори сандвич. — Но Дийкинс е най-добър във всичко.

— Без английския — за първи път се обади Дийкинс. — Хари ме изпревари с два процента.

— А ти изпреварваш ли някого по нещо, Джайлс? — попита майка му.

— Той е втори по математика, мисис Барингтън — притече му се на помощ Хари. — Има дарба за сметки.

— Също като дядо си — отбеляза мисис Барингтън.

— Портретът ви над камината е много хубав, мисис Барингтън — каза Дийкинс.

Тя се усмихна.

— Това не съм аз, Дийкинс, а скъпата ми майка.

Дийкинс наведе смутено глава.

— Но това беше много очарователен комплимент — побърза да добави мисис Барингтън. — Смятаха я за голяма красавица навремето.

— Кой е художникът? — попита Хари, опитвайки се този път да спаси Дийкинс.

— Ласло5 — отвърна мисис Барингтън. — Защо?

— Защото се питах дали портретът на джентълмена във фоайето не е дело на същия художник.

— Много си наблюдателен, Хари — похвали го мисис Барингтън. — Портретът във фоайето е на баща ми и наистина е нарисуван от Ласло.

— С какво се занимава баща ви? — попита Хари.

— Хари вечно задава въпроси — каза Джайлс. — Човек просто трябва да му свикне.

Мисис Барингтън се усмихна.

— Внася вина в страната, най-вече шери от Испания.

— Също като „Харви“ — каза Дийкинс, докато нагъваше сандвич с краставичка.

— Също като „Харви“ — повтори мисис Барингтън. Джайлс се ухили. — Вземи си още сандвичи, Хари — каза мисис Барингтън, забелязала, че погледът на момчето не се откъсва от подноса.

— Благодаря — отвърна Хари, разкъсван между избора между пушена сьомга, краставичка, яйце или домат. Накрая се спря върху сьомгата, като се питаше какъв ли е вкусът й.

— А ти няма ли да си вземеш, Дийкинс?

— Благодаря, мисис Барингтън — отвърна той и си взе втори сандвич с краставичка.

— Не мога да продължавам да те наричам Дийкинс — каза майката на Джайлс. — Сякаш се обръщам към някой от слугите. Моля те, кажи ми малкото си име.

Дийкинс отново сведе глава и каза:

— Предпочитам да ме наричате Дийкинс.

— Казва се Ал — обади се Джайлс.

— Много хубаво име — каза мисис Барингтън. — Макар да предполагам, че майка ти те нарича Алън.

— Не, не ме нарича така — каза Дийкинс, без да вдига глава.

Другите две момчета го погледнаха изненадано, но не казаха нищо.

— Името ми е Алджърнън — изтърси най-сетне той.

Джайлс избухна в смях.

Мисис Барингтън не обърна внимание на сина си, а каза:

— Майка ти явно е голяма почитателка на Оскар Уайлд.

— Да, така е — каза Дийкинс. — Аз обаче бих предпочел да ме беше кръстила Джак или дори Ърнест.

— На твое място не бих се тормозила — успокои го мисис Барингтън. — В края на краищата и Джайлс е жертва на подобно унижение.

— Майко, ти обеща, че няма да…

— Трябва да го накарате да ви каже второто си име — продължи тя, без да обръща внимание на протеста му.

Джайлс мълчеше и Хари и Дийкинс погледнаха с надежда към мисис Барингтън.

— Мармадюк — въздъхна тя. — Също като баща му и дядо му.

— Ако някой от вас се раздрънка за това в училище — обади се Джайлс и изгледа свирепо приятелите си, — кълна се, ще го убия. Съвсем сериозно.

Двете момчета се разсмяха.

— Ти имаш ли презиме, Хари? — попита мисис Барингтън.

Хари понечи да отговори, но вратата се отвори широко и в гостната влезе мъж, който не можеше да се сбърка с прислужник. Носеше голям пакет. Можеше да е единствено мистър Хюго. Джайлс скочи, изтича към баща си и той му подаде пакета.

— Честит рожден ден, момчето ми.

— Благодаря, папа — отговори Джайлс и веднага почна да развързва панделката.

— Джайлс, преди да отвориш подаръка, би трябвало да представиш гостите си на папа — обади се майка му.

— Извинявай, папа. Това са двамата ми най-добри приятели, Дийкинс и Хари — каза Джайлс и остави подаръка на масата.

Хари забеляза, че бащата на Джайлс има същото атлетично телосложение и енергия, които смяташе за уникални за сина му.

— Приятно ми е да се запознаем, Дийкинс — каза мистър Барингтън и се ръкува с него, след което се обърна към Хари. — Добър ден, Клифтън — добави и се настани в празния стол до съпругата си.

Хари беше озадачен, че мистър Барингтън не се ръкува с него. И откъде знаеше, че фамилията му е Клифтън?

След като помощник-икономът поднесе на мистър Барингтън чай, Джайлс махна опаковката и извика от радост — подаръкът беше радиоприемник „Робъртс“. Моментално го включи в контакта и започна да превърта различните станции. Момчетата ръкопляскаха и се смееха всеки път, когато от голямата дървена кутия се разнасяше звук.

— Джайлс каза, че бил втори по математика този срок — обърна се мисис Барингтън към съпруга си.

— Което не компенсира факта, че е последен по почти всички други предмети — отвърна той.

Джайлс се опита да скрие смущението си, като продължи да търси станции.

— Но пък трябваше да видите какъв гол отбеляза срещу „Ейвънхърст“ — обади се Хари. — Всички очакваме догодина да стане капитан на футболния отбор.

— Головете няма да му осигурят място в Итън — каза мистър Барингтън, без да го поглежда. — Време е да се стегне и да поработи по-здраво.

Всички се умълчаха.

— Ти ли си онзи Клифтън, който пее в хора на „Сейнт Мери Редклиф“? — попита най-сетне мисис Барингтън.

— Хари е солист първи глас — каза Джайлс. — И е стипендиант хорист.

Хари си даде сметка, че този път бащата на Джайлс го гледа.

— Мисля, че те познах — каза мисис Барингтън. — С дядото на Джайлс бяхме на изпълнението на „Месия“ в „Сейнт Мери“, когато хорът на „Сейнт Бийд“ пя заедно с хора на Бристолската гимназия. Твоето „Но аз зная, Изкупителят ми е жив“ беше великолепно, Хари.

— Благодаря, мисис Барингтън — каза Хари и се изчерви.

— Надяваш ли се да продължиш в Бристолската гимназия, след като завършиш „Сейнт Бийд“, Клифтън? — попита мистър Барингтън.

„Отново Клифтън“, помисли си Хари.

— Само ако спечеля стипендия, сър.

— Но нима това е толкова важно? — попита мисис Барингтън. — Нима няма да ти бъде предложено място, както на всяко друго момче?

— Майка ми не би могла да си позволи таксите, мисис Барингтън. Тя е сервитьорка в хотел „Роял“.

— Но баща ти…

— Той е мъртъв — каза Хари. — Загинал е във войната.

Хари следеше внимателно как ще реагира мистър Барингтън, но той остана непроницаем, подобно на добър играч на покер.

— Съжалявам — рече мисис Барингтън. — Не знаех.

Вратата зад Хари се отвори и помощник-икономът влезе с двуетажна торта на сребърен поднос и я сложи в центъра на масата. Джайлс, естествено, духна всичките дванайсет свещи наведнъж и всички заръкопляскаха.

— А твоят рожден ден кога е, Клифтън? — попита мистър Барингтън.

— Беше миналия месец, сър — отвърна Хари.

Мистър Барингтън отмести поглед.

Помощник-икономът махна свещите и подаде на младия господар голям нож. Джайлс разряза тортата и постави пет различни по големина парчета в чиниите за чай, наредени от прислужницата на масата.

Дийкинс излапа нападалите в чинията му парченца глазура и захапа тортата. Хари повтаряше действията на мисис Барингтън. Взе малката сребърна лъжичка до чинията си и си отдели с нея малко парче, след което остави прибора.

Само мистър Барингтън не докосна сладкиша. Най-ненадейно той стана от мястото си и излезе, без да каже нито дума.

Майката на Джайлс не направи опит да скрие изненадата си от поведението на съпруга си, но не каза нищо. Хари не откъсна очи от вървящия към изхода мистър Хюго, а Дийкинс, който беше приключил с тортата, отново насочи вниманието си към сандвичите с пушена сьомга, явно без да забелязва какво става около него.

След като вратата се затвори, мисис Барингтън продължи да бъбри, сякаш не се бе случило нищо.

— Сигурна съм, че ще спечелиш стипендия за гимназията, Хари, особено като се има предвид всичко, което ми разказа Джайлс за теб. Явно си много умно момче, освен че си талантлив певец.

— Джайлс има навика да преувеличава, мисис Барингтън — каза Хари. — Мога да ви уверя, че само Дийкинс със сигурност ще спечели стипендия.

— Но нали Бристолската гимназия предлага стипендии за музиканти? — попита тя.

— Не и за дисканти — отвърна Хари. — Не биха поели такъв риск.

— Боя се, че не разбирам — каза мисис Барингтън. — Нищо не може да отнеме всичките ти години хорово обучение.

— Така е, но за жалост, никой не може да предскаже какво ще се случи, когато гласът ми мутира. Някои дисканти стават басове или баритони, а истинските късметлии стават тенори, но няма начин да се прецени предварително.

— Защо да няма? — обади се Дийкинс, който за първи път прояви интерес към разговора.

— Има куп солисти дисканти, които не могат дори да си осигурят място в местния си хор, след като гласът им мутира. Питай майстор Ърнест Лоу. Всяко домакинство в Англия го е чувало как пее „Кой би ми дал криле гълъбови?“, но след като гласът му мутира, никой вече не го е чувал.

— Просто трябва да се потрудиш по-здраво — каза Дийкинс между залъците и добави съвсем прозаично: — Не забравяй, че гимназията отпуска дванайсет стипендии всяка година, а аз мога да спечеля само една от тях.

— Точно там е проблемът — каза Хари. — Ако искам да се потрудя по-здраво, ще трябва да се откажа от хора, а без стипендията ще се наложи да напусна „Сейнт Бийд“, така че…

— Така че се намираш между чука и наковалнята — завърши Дийкинс.

— Е, едно е сигурно — каза мисис Барингтън. — Джайлс едва ли ще спечели стипендия за което и да било училище.

— Може би — рече Хари. — Но Бристолската гимназия едва ли би се отказала от батсман левичар от неговия калибър.

— Тогава да се надяваме, че и в Итън мислят по този начин — каза мисис Барингтън, — защото баща му иска да го прати именно там.

— Аз пък не искам да ида в Итън — заяви Джайлс и остави вилицата си. — Искам да продължа в Бристолската гимназия и да бъда с приятелите си.

— Сигурна съм, че ще намериш много нови приятели в Итън — каза майка му. — А и баща ти много би се разочаровал, ако не вървиш по стъпките му.

Помощник-икономът се покашля. Мисис Барингтън погледна през прозореца, видя спиращата пред главния вход кола и каза:

— Мисля, че е време да се връщате в училище. Не искам да съм виновна, че някой е закъснял за самоподготовката.

Хари погледна с копнеж към големия поднос сандвичи и недоядената торта, но се изправи с неохота и тръгна към вратата. Хвърли поглед през рамо и беше готов да се закълне, че видя Дийкинс да пъха сандвич в джоба си. Погледна за последен път през прозореца и с изненада забеляза някакво дългуресто момиче с дълги плитки, което се беше свило в ъгъла и четеше книга.

— Това е пъзливата ми сестра Ема — каза Джайлс. — Не спира да чете. Просто не й обръщайте внимание.

Хари се усмихна на Ема, но тя не го погледна. Дийкинс последва съвета на Джайлс.

Мисис Барингтън изпрати трите момчета до входната врата и се ръкува с Хари и Дийкинс.

— Надявам се скоро да ви видя отново. Толкова добре влияете на Джайлс.

— Много благодарим за поканата, мисис Барингтън — каза Хари.

Дийкинс само кимна. Двете момчета се извърнаха, когато тя прегърна сина си и го целуна.

Докато шофьорът караше по дългата алея към портала, Хари погледна назад към къщата. Не забеляза, че Ема гледа през прозореца към отдалечаващата се кола.

7.

Училищният бюфет беше отворен всеки вторник и четвъртък между четири и шест следобед.

Хари рядко посещаваше „емпориума“, както го наричаха момчетата, тъй като разполагаше само с два шилинга джобни на срок и знаеше, че майка му ще се радва на малко допълнителни пари в края на учебните занятия. На рождения ден на Дийкинс обаче направи изключение от правилото, тъй като искаше да купи на приятеля си бонбони лакта за едно пени.

Въпреки че рядко посещаваше бюфета, всеки вторник и четвъртък вечер на бюрото му имаше блокче шоколад. Макар да имаше правило никое момче да не харчи повече от шест пенса седмично, Джайлс оставяше и пакет бонбони „Ликарис Асорти“ за Дийкинс, като ясно даде да се разбере, че не желае от приятелите си нищо в замяна.

Във вторник Хари се нареди на дългата опашка пред гишето. Устата му се напълни със слюнка, докато гледаше спретнато подредените шоколади, карамели, желирани бонбони, бонбони с ликьор и последната мода — пържени картофени резенчета „Смитс“. Беше мислил дали да не си купи един пакет, но след неотдавнашното си запознанство с мистър Уилкинс Микоубър вече нямаше съмнения относно ценността на шестте пенса.

Докато гледаше влюбено съкровищата на емпориума, чу гласа на Джайлс и забеляза, че той е няколко момчета пред него в опашката. Тъкмо се канеше да извика приятеля си, когато видя как Джайлс взема блокче шоколад от лавицата и го пъха в джоба на панталона си. След няколко секунди към него се присъедини пакетче дъвки. Когато редът му дойде, Джайлс постави на тезгяха кутия „Ликарис Асорти“, втори вид, и пликче чипс, първи вид, и бюфетчията мистър Суивалс ги записа грижливо в тефтера си на името на Барингтън. Другите две неща останаха в джоба на Джайлс, без да бъдат описани.

Хари бе ужасен и преди Джайлс да се обърне, успя да се измъкне от бюфета, тъй като не искаше приятелят му да го забележи. Бавно закрачи из вътрешния двор, като се мъчеше да проумее защо му е на Джайлс да краде каквото и да било при положение, че определено нямаше проблем да плати. Предположи, че има някакво обяснение, макар че не можеше да си представи какво би могло да е.

Качи се в кабинета преди започването на часа за самоподготовка и намери отмъкнатия шоколад на бюрото си, а Дийкинс вече се бе заел с бонбоните си. Трудно му беше да се съсредоточи върху причините за Индустриалната революция, докато се мъчеше да реши какво да предприеме във връзка с откритието си — ако изобщо предприемеше нещо.

След подготовката взе решение. Остави неотворения шоколад в горното чекмедже на бюрото си — смяташе да го върне в бюфета в четвъртък, без да каже на Джайлс.

Тази нощ не успя да спи и след закуска отведе Дийкинс настрана и му обясни защо не е успял да му даде подарък за рождения ден. Дийкинс не успя да скрие изненадата си.

— Татко ми има същия проблем в магазина си — каза той. — Хората непрекъснато отмъкват дребни стоки. „Дейли Мейл“ обвинява за това Депресията.

— Не мисля, че семейството на Джайлс е засегнато особено тежко от Депресията — отбеляза Хари.

Дийкинс кимна замислено.

— Може би е най-добре да кажеш на Фроб?

— Да наковладя най-добрия си приятел? — отвърна Хари. — Никога.

— Но ако го хванат, може да го изключат — каза Дийкинс. — Най-малкото можеш да го предупредиш, че си открил какво прави.

— Ще си помисля — каза Хари. — Междувременно смятам да връщам в бюфета всичко, което ми дава Джайлс, без той да научава.

Дийкинс се наведе към него.

— Можеш ли да върнеш и моите? — прошепна той. — Аз не ходя в бюфета, така че не зная какво да правя.

Хари се съгласи и отиде на два пъти до бюфета, за да върне нежеланите подаръци на Джайлс по лавиците. Беше стигнал до заключението, че Дийкинс е прав и че ще трябва да се изправи пред приятеля си, преди да го хванат, но реши да отложи до края на срока.

— Добър удар, Барингтън — каза мистър Фробишър, когато топката премина очертанията. Около игрището се чуха аплодисменти. — Помнете ми думата, директоре, Барингтън ще играе за Итън срещу Хароу в „Лордс“.

— Не и ако Джайлс има нещо общо с това — прошепна Хари на Дийкинс.

— Какво ще правиш през лятната ваканция, Хари? — попита Дийкинс, който сякаш не забелязваше какво става около него.

— Нямам планове да ходя до Тоскана тази година, ако това питаш — ухилено отвърна Хари.

— Не мисля, че и на Джайлс му се ходи особено — рече Дийкинс. — В края на краищата италианците нищо не разбират от крикет.

— Е, не бих имал нищо против да си сменим местата с него — каза Хари. — Нямам нищо против, че Микеланджело, Да Винчи и Караваджо никога не са били запознавани с тънкостите на боулинга, да не говорим за цялата онази паста, която очаква да бъде излапана.

— И къде ще ходиш? — попита Дийкинс.

— Една седмица на Западната Ривиера — наперено отвърна Хари. — Обикновено върхът е големият вълнолом на Уестън сюпър Меър, следван от рибата и пържените картофки в кафене „Ковчезите“. Идва ли ти се?

— Няма да имам време — каза Дийкинс, който явно си беше помислил, че Хари говори сериозно.

— И защо така? — продължи да го поднася Хари.

— Ще работя.

— Ще работиш през ваканцията? — слиса се Хари.

— Моята ваканция е работата — каза Дийкинс. — Харесва ми толкова, колкото Джайлс харесва крикета, а ти пеенето.

— И къде работиш?

— В общинската библиотека, тъпчо. Там имат всичко, което ми трябва.

— Мога ли да дойда и аз? — съвсем сериозно попита Хари. — Трябва да чета сериозно, ако искам да кандидатствам за стипендия в Бристолската гимназия.

— Само ако обещаеш, че ще мълчиш — отсече Дийкинс.

Хари щеше да се разсмее, но знаеше, че приятелят му също като него говори съвсем сериозно.

— Много съм зле с латинската граматика — каза Хари. — Не разбирам подчинените изречения, да не говорим за конюнктива, а ако не успея да изкарам изпита по латински, с мен е свършено, дори да изкарам отличен по всички останали предмети.

— Нямам нищо против да ти помогна с латинския, ако и ти ми направиш една услуга — отвърна Дийкинс.

— Каквато кажеш — каза Хари. — Макар да не ми се вярва, че искаш да си солист на коледната служба.

— Добър удар, Барингтън — отново се обади мистър Фробишър и Хари се присъедини към аплодиращите.

— Това е третият му рекорд за сезона, директоре — добави Фробишър.

— Стига си се майтапил, Хари — каза Дийкинс. — Всъщност на баща ми му трябва човек за разнасянето на сутрешната поща през ваканцията и предложих теб. Заплатата е един шилинг седмично и ако можеш всяка сутрин да идваш в магазина в шест, мястото е твое.

— В шест? — презрително повтори Хари. — Когато имаш вуйчо, който буди цялата къща в пет сутринта, това е най-малкият ти проблем.

— Значи си съгласен?

— Разбира се — отвърна Хари. — Но защо не се хванеш ти? Един шилинг седмично не е за изхвърляне.

— Защото не мога да карам колело.

— По дяволите! — изпъшка Хари. — Аз нямам колело.

— Аз имам — каза Дийкинс. — Обаче не мога да го карам.

— Клифтън — каза мистър Фробишър, докато играчите на крикет напускаха игрището. — Ела в кабинета ми след самоподготовката.

Хари винаги беше харесвал мистър Фробишър — той беше един от малкото учители, които се отнасяха с него като с равен. Освен това като че ли нямаше никакви любимци, докато някои от другите даскали недвусмислено му показваха, че синът на някакъв си докер изобщо не би трябвало да бъде допускан да минава през свещения портал на „Сейнт Бийд“, колкото и добър певец да е.

Щом звънецът оповести края на часа за самоподготовка, Хари остави писалката и тръгна по коридора към кабинета на мистър Фробишър. Нямаше представа защо директорът на пансиона иска да го види.

Почука на дебелата врата.

— Влез — отвърна гласът на човека, който никога не пилееше думите си на вятъра.

Хари отвори вратата и се изненада, че обичайната усмивка на Фроб отсъства.

Мистър Фробишър не свали поглед от Хари, докато той не спря пред бюрото му.

— Беше доведено до вниманието ми, Клифтън, че си крал от бюфета.

Сякаш някой беше изтрил с парцал ума на Хари — не можеше да измисли отговор, който да не издаде Джайлс.

— Един префект те е видял да вземаш сладкиши от лавиците — продължи със същия неумолим тон Фробишър — и да се измъкваш от бюфета, преди да ти е дошъл редът на опашката.

„Не да вземам, а да връщам“ — искаше да каже Хари, но успя да произнесе само:

— Не съм вземал нищо от бюфета, сър.

Въпреки че казваше истината, усети как бузите му почервеняват.

— Тогава как ще обясниш двете си седмични посещения в емпориума, щом в тефтера на мистър Суивалс няма нищо записано на твое име?

Мистър Фробишър зачака търпеливо, но Хари знаеше, че ако каже истината, Джайлс със сигурност ще бъде изключен.

— И този шоколад тук и това пликче бонбони са били намерени в горното чекмедже на бюрото ти малко след затварянето на бюфета.

Хари отново не каза нищо.

— Чакам обяснение, Клифтън — каза мистър Фробишър. И след поредната дълга пауза добави: — Разбира се, зная, че имаш много по-малко джобни от всяко друго момче от класа ти, но това не е извинение за кражба.

— Никога през живота си не съм крал — заяви твърдо Хари.

Сега беше ред на мистър Фробишър да го погледне смаяно. Стана зад бюрото си и каза:

— Ако наистина е така, Клифтън — и аз искам да ти вярвам — ще се явиш отново след репетицията с хора с пълно обяснение как си се сдобил с неща от бюфета, които със сигурност не си платил. Ако не остана удовлетворен, и двамата ще отидем при директора. И да ти кажа, не се съмнявам какво ще е решението му.

Хари излезе от кабинета. Прилоша му. Върна се в класната стая с надеждата, че Джайлс няма да е там. Когато отвори вратата, първото, което видя, бе поредното шоколадово блокче на бюрото си.

Джайлс вдигна очи към него, видя пребледнялото му лице и попита:

— Лошо ли ти е?

Хари не отговори. Прибра шоколада в чекмеджето и тръгна на репетиция, без да каже нито дума. Джайлс се обърна към Дийкинс и попита небрежно:

— Какво му става?

Дийкинс продължи да пише, сякаш не го е чул.

— Не ме ли чу, глухар? — каза Джайлс. — Защо Хари е така оклюмал?

— Беше при Фроб.

— Защо?

— Нямам представа — каза Дийкинс, без да спира да пише.

Джайлс стана, отиде при него и го хвана за ухото.

— Какво е станало?

Дийкинс пусна писалката, побутна нервно очилата си нагоре и въздъхна:

— Хари си има неприятности.

— Какви неприятности? — попита Джайлс и изви ухото му.

— Може да го изключат — изхленчи Дийкинс.

Джайлс пусна ухото му и избухна в смях.

— Да изключат Хари? По-скоро ще разпопят папата.

Забеляза капчиците пот, избили по челото на Дийкинс, и попита по-тихо:

— За какво?

— Фроб мисли, че краде от бюфета — каза Дийкинс.

Ако беше вдигнал очи, щеше да види как лицето на Джайлс побелява като платно. След малко чу как вратата се затваря. Дийкинс взе писалката си и се опита да се съсредоточи, но за първи път през живота си не успя да довърши самоподготовката си.

Когато излезе от репетицията, Хари видя Фишър — беше се облегнал на стената и се хилеше доволно. Разбра кой го е наклеветил, но не каза нищо. Тръгна по коридора, сякаш нямаше никакви грижи, макар да се чувстваше като палач, издигащ бесилка — знаеше, че ако не издаде най-близкия си приятел, ще екзекутират него. Поколеба се и почука на вратата на Фробишър.

Отговорът „Влез“ прозвуча много по-меко в сравнение с предишния път, но когато влезе в кабинета, Хари беше посрещнат от същия неумолим поглед. Сведе глава.

— Дължа ти искрени извинения, Клифтън — каза Фробишър и стана. — Разбрах, че не си виновен.

Сърцето на Хари продължаваше да бие бясно, но този път тревогата му беше за Джайлс.

— Благодаря, сър — каза той, без да вдига глава. Искаше му се да засипе Фроб с безброй въпроси, но знаеше, че всички те ще останат без отговор.

Мистър Фробишър заобиколи бюрото и му стисна ръката — нещо, което не бе правил никога.

— По-добре побързай, Клифтън, ако не искаш да пропуснеш вечерята.

Хари излезе от кабинета и бавно тръгна към мензата. Фишър стоеше до вратата и май беше изненадан. Хари мина покрай него и зае мястото си в края на скамейката до Дийкинс. Мястото срещу него беше празно.

8.

Джайлс не се появи за вечеря, не дойде и в спалното. Хари си помисли, че ако „Сейнт Бийд“ не бяха изгубили годишния си мач срещу „Ейвънхърст“ с трийсет и една точки, малко момчета и дори учители щяха да забележат отсъствието му.

Но пък това беше важен мач, така че всички си имаха мнение защо най-добрият батсман на училището не е излязъл на игрището. Особено Фишър, който разказваше на всеки, готов да го изслуша, че са наказали погрешния човек.

Хари не очакваше с нетърпение ваканцията — не само защото се питаше дали ще види отново Джайлс, но и защото това означаваше завръщане на Стил Хаус Лейн 27, където отново трябваше да дели стаята с вуйчо си Стан, който напоследък почти всяка вечер се прибираше пиян.

След като вечер преговаряше уроците си, Хари си лягаше — обикновено към десет. Бързо заспиваше, но по някое време след полунощ го будеше вуйчо му, често толкова пиян, че не можеше да си намери леглото. Звукът от опитите на Стан да улучи нощното гърне беше нещо, което щеше да остане запечатано в ума на Хари до края на живота му.

След като Стан се строполяваше в леглото (рядко си правеше труда да се съблече), Хари се опитваше отново да заспи, но час по час се будеше от пиянското хъркане. Направо копнееше да се върне в „Сейнт Бийд“ и да дели общо спално с още двайсет и девет момчета.

Все още се надяваше, че вуйчо му ще прояви непредпазливост и ще издаде още подробности около смъртта на баща му, но през повечето време Стан не бе в състояние да отговаря и на най-простите въпроси. В един от редките случаи, когато беше достатъчно трезвен, за да говори, каза на Хари да му се разкара от главата и го предупреди, че ако повдигне отново този въпрос, ще яде пердах.

Единственото хубаво нещо в деленето на стаята със Стан бе, че нямаше никакъв шанс да закъснее за разнасянето на вестниците.

За Хари дните на Стил Хаус Лейн бяха подчинени на ясно установена програма: ставане в пет, препечена филийка за закуска (вече не облизваше купата на вуйчо си), явяване при мистър Дийкинс в шест, подреждане на вестниците и разнасянето им. Това отнемаше около два часа и той можеше да се прибере навреме за чаша чай с майка си, преди тя да тръгне на работа. Към осем и половина отиваше в библиотеката, където се срещаше с Дийкинс, който винаги седеше на най-горното стъпало и чакаше да отворят.

Следобед Хари отиваше да репетира в „Сейнт Мери Редклиф“, което бе част от задълженията му към „Сейнт Бийд“. Никога не приемаше репетициите като задължение, защото пеенето много му харесваше. Неведнъж си шепнеше: „Моля те, Господи, когато гласът ми мутира, нека стана тенор и няма да искам нищо друго от Теб“.

След като се връщаше у дома за вечерния чай, оставаше да учи още два часа на кухненската маса и си лягаше, като се страхуваше от завръщането на вуйчо си точно толкова, колкото от срещите с Фишър през първата си седмица в „Сейнт Бийд“. Поне Фишър се беше преместил в гимназията „Колстън“, така че Хари смяташе, че пътищата им никога няма да се пресекат отново.

Очакваше с нетърпение последната си година в „Сейнт Бийд“, макар да не се съмняваше колко много ще се промени животът му, ако той и двамата му приятели тръгнат по различни пътища — Джайлс неизвестно накъде, Дийкинс в Бристолската гимназия, а той, ако се провалеше на изпитите, сигурно щеше да се върне в началното училище „Мериууд“, а след като навърши четиринайсет, щеше да напусне училище и да си търси работа. Опита се да не мисли за последствията от провала на изпитите, въпреки че Стан никога не пропускаше да му напомни, че винаги може да си намери работа на пристанището.

— На момчето изобщо не му трябваше да ходи в онова префърцунено даскало — редовно казваше той на Мейзи, когато тя поставяше купата овесена каша пред него. — Почва да си мисли неща, дето не са за положението му — добавяше Стан, сякаш Хари го нямаше.

Хари си мислеше, че Фишър с радост би се съгласил с подобна гледна точка, но пък той отдавна беше стигнал до заключението, че вуйчо Стан и Фишър имат много общи черти.

— Но нима Хари не заслужава да му се даде шанс да се усъвършенства? — възразяваше Мейзи.

— Защо? — отвръщаше Стан. — Щом доковете бяха добри за мен и за неговия старец, защо да не са добри и за него? — Последните думи се изричаха с тон, който не търпеше възражения.

— Може би момчето е по-умно от нас двамата — казваше Мейзи.

Това караше Стан да се умълчи за момент, но след поредната лъжица каша той заявяваше:

— Зависи какво разбираш под умен. В края на краищата има умни и умни.

И загребваше отново, но без да добави нищо към дълбокомисленото си наблюдение.

Хари нарязваше филийката си на четири, докато всяка сутрин слушаше все същите рецитации на вуйчо си. Самият той никога не се обаждаше, тъй като беше ясно, че Стан вече е решил какво ще е бъдещето на Хари и че нищо не може да го накара да промени мнението си. Стан обаче не осъзнаваше, че постоянните му подигравки само подбуждат Хари да работи още по-здраво.

— Не може да се мотае тук цял ден — каза една сутрин Стан, като усети, че губи спора. — Някои от нас имаме и работа за вършене — добави, докато ставаше от масата. Никой не си направи труда да му възразява. — И още нещо — каза Стан, докато отваряше вратата на кухнята. — Май никой от вас не забелязва, че момчето се е размекнало. Вече дори не облизва купата ми. Бог знае на какви неща го учат в онова училище.

Вратата се затръшна зад него.

— Не обръщай внимание на вуйчо си — каза майката на Хари. — Той просто завижда, че всички се гордеем с теб. И дори той ще трябва да промени тона си, когато спечелиш стипендията, също като приятеля ти Дийкинс.

— Това е проблемът, мамо — отвърна Хари. — Аз не съм като Дийкинс и започвам да се питам дали всичко това си заслужава.

Всички го зяпнаха невярващо. Накрая дядо наруши мълчанието си за първи път от дни.

— Иска ми се аз да имах възможност да кандидатствам за стипендия в Бристолската гимназия.

— Това пък защо, дядо? — извика Хари.

— Защото ако беше станало, нямаше да ни се налага да живеем с вуйчо ти Стан всичките тези години — изсумтя дядо му.

На Хари му харесваше сутрешното разнасяне на вестници, при това не само защото така можеше да излиза от къщата. След време опозна неколцина от редовните клиенти на мистър Дийкинс, някои от които го бяха чували да пее в „Сейнт Мери“ и му махаха с ръка, когато им носеше вестника, а други му предлагаха чай и дори ябълка. Мистър Дийкинс го бе предупредил, че има две кучета, от които трябва да се пази при обиколката; две седмици по-късно злите псета го посрещаха с размахани опашки, когато слизаше от колелото.

Хари с удоволствие откри, че мистър Холкомби е един от редовните клиенти на мистър Дийкинс, и двамата често бъбреха, когато му доставяше броя на „Таймс“. Първият му учител ясно даде да се разбере, че не иска да вижда Хари отново в „Мериууд“, и добави, че ако се нуждае от допълнителни уроци, повечето вечери е свободен.

Когато се връщаше след обиколката, мистър Дийкинс винаги пъхаше в чантата му блокче шоколад, преди да го пусне да си върви. Това му напомняше за Джайлс. Хари често се питаше какво ли е станало с приятеля му. И той, и Дийкинс не бяха чували нищо за него от деня, когато мистър Фробишър извика Хари в кабинета си след заниманията. А преди да си тръгне, Хари винаги спираше пред витрината, за да се възхити на един часовник, който знаеше, че никога няма да може да си позволи. Дори не си беше направил труда да попита мистър Дийкинс колко струва.

В седмичния му режим имаше само две редовни прекъсвания. Винаги се опитваше да прекара събота сутрин със Стария Джак — носеше му вече прочетените броеве на „Таймс“ за цялата седмица, а в неделя вечер, след като изпълняваше задълженията си в „Сейнт Мери“, тичаше през целия град, за да стигне навреме за вечерня в „Рождество Христово“.

Крехката мис Мънди грейваше от гордост, докато той изпълняваше солото си. Надяваше се да доживее да види как Хари постъпва в Кеймбридж. Имаше планове да му разкаже за хора на Кингс Колидж, но не и преди да е спечелил място в Бристолската гимназия.

— Мистър Фробишър ще те направи ли префект? — попита Стария Джак, докато Хари сядаше на обичайното си място от другата страна на купето.

— Нямам представа — отвърна той. — Между другото, Фроб винаги казва — добави и подръпна театрално реверите си, — „Клифтън, в живота получаваш онова, което си заслужил, нищо повече и определено нищо по-малко“.

Стария Джак се изкиска и едва се сдържа да не каже: „Доста добра имитация на Фроб“, но се задоволи с:

— Е, значи ще станеш префект.

— Предпочитам да спечеля стипендия за гимназията — каза Хари и изведнъж гласът му прозвуча като на зрял младеж.

— А приятелите ти Барингтън и Дийкинс? — попита Стария Джак с надеждата да повдигне духа му. — И на тях ли са им писани велики дела?

— Никога няма да направят Дийкинс префект — отвърна Хари. — Той не може да се грижи за самия себе си, та какво остава за другите. Така или иначе, Дийкинс се надява да стане помощник в библиотеката, а никой друг не иска това място. Мистър Фробишър едва ли ще прекара безсънни нощи в тормозене кого да назначи.

— А Барингтън?

— Не съм сигурен, че ще се върне — каза Хари тъжно. — А и дори да се върне, сигурен съм, че няма да го направят префект.

— Не подценявай баща му — каза Стария Джак. — Той несъмнено е намерил начин да осигури връщането на сина си още в първия ден на срока. Лично аз не бих се обзаложил, че няма да стане префект.

— Да се надяваме, че сте прав — рече Хари.

— Ако съм прав, той ще тръгне по стъпките на баща си и ще продължи в Итън.

— Не и ако решението зависи от него. Джайлс предпочита да продължи в Бристолската гимназия с Дийкинс и мен.

— Ако не отиде в Итън, вероятността да му предложат място в гимназията е малка. Приемният изпит е един от най-трудните в страната.

— Той каза, че има план.

— Дано планът му да е добър, ако иска да заблуди баща си и изпитващите.

Хари премълча.

— Как е майка ти? — смени темата Стария Джак. Ясно беше, че момчето не иска да говори за Джайлс.

— Наскоро я повишиха. Сега е шеф на всички сервитьорки в Палмовия салон и е пряко подчинена на управителя на хотела мистър Фрамптън.

— Сигурно много се гордееш с нея — отбеляза Стария Джак.

— Точно така, сър. И още нещо — смятам да го докажа.

— Какво си намислил?

И Хари го запозна с тайната си. Старецът слушаше внимателно и от време на време кимаше одобрително. Виждаше един малък проблем, но той не бе непреодолим.

Когато се върна в магазинчето след завършването на последната обиколка, преди да тръгне отново на училище, мистър Дийкинс му даде един шилинг бонус и каза:

— Ти си най-доброто вестникарче, което съм имал.

— Благодаря, сър — отвърна Хари и прибра парите в джоба си. — Мога ли да ви попитам нещо?

— Разбира се, Хари.

Хари отиде до витрината. На горната лавица един до друг бяха изложени два часовника.

— Колко струва този? — попита той и посочи изящния „Ингерсол“.

Мистър Дийкинс се усмихна. От няколко седмици очакваше Хари да зададе този въпрос и беше готов с отговора.

— Шест шилинга.

Хари зяпна като треснат. Беше сигурен, че такова великолепие би трябвало да струва поне двойно повече. Но въпреки че беше спестявал половината от спечеленото всяка седмица не му достигаше един шилинг, дори с бонуса на мистър Дийкинс.

— Хари, нали разбираш, че това е дамски часовник? — каза мистър Дийкинс.

— Да, сър, разбирам — отвърна Хари. — Исках да го подаря на майка си.

— Тогава ще ти го дам за пет шилинга.

Хари не можеше да повярва на късмета си.

— Благодаря, сър — каза той, докато му даваше четири шилинга, една монета от шест пенса, една от три пенса и три пенита. Джобовете му останаха празни.

Мистър Дийкинс дискретно махна етикета с цената (16 шилинга), взе часовника от витрината и го сложи в изящна кутийка.

Хари излезе, като си подсвиркваше. Мистър Дийкинс се усмихна и сложи една банкнота от десет шилинга в касата. Беше доволен, че е изпълнил своята част от сделката.

9.

Звънецът иззвъня.

— Време е за събличане — каза високо дежурният префект в спалното на новите момчета първата вечер от новия срок.

„Всички изглеждат толкова малки и безпомощни“, помисли си Хари. Неколцина явно се мъчеха да сподавят сълзите си, а другите се оглеждаха, без да са сигурни какво да правят. Едно момче стоеше с лице към стената и трепереше. Хари отиде до него и го попита:

— Как се казваш?

— Стивънсън.

— Е, аз съм Клифтън. Добре дошъл в „Сейнт Бийд“.

— А аз съм Тюксбъри — обади се момчето от другата страна на леглото на Стивънсън.

— Добре дошъл в „Сейнт Бийд“, Тюксбъри.

— Благодаря, Клифтън. Всъщност баща ми и дядо ми са били тук, преди да продължат в Итън.

— Не се съмнявам — отвърна Хари. — И се обзалагам, че са били капитани на Итън срещу Хароу в „Лордс“ — добави той и тутакси съжали за думите си.

— Не, баща ми е бил воден плъх, не сухоземен — невъзмутимо каза Тюксбъри.

— Воден плъх ли? — не разбра Хари.

— Бил е капитан на Оксфорд срещу Кеймбридж в състезанията по гребане.

Стивънсън избухна в сълзи.

— Какво има? — попита Хари и седна на леглото до него.

— Моят баща пък е ватман.

Всички останали спряха да разопаковат нещата си и зяпнаха Стивънсън.

— Така ли? — рече Хари. — В такъв случай ще ти издам една тайна — продължи той достатъчно високо, за да може всяко момче в спалното да чуе думите му. — Аз пък съм син на докер. Няма да се учудя, ако се окаже, че си новият стипендиант хорист.

— Не — отвърна Стивънсън. — Стипендиант за добър успех съм.

— Моите поздравления — каза Хари и му стисна ръката. — Следваш една дълга и благородна традиция.

— Благодаря. Само че имам един проблем — прошепна момчето.

— Какъв по-точно, Стивънсън?

— Нямам паста за зъби.

— Спокойно, друже — обади се Тюксбъри. — Майка ми винаги ми слага една резервна.

Хари се усмихна и в този момент звънецът иззвъня отново.

— Всички в леглата — нареди той и тръгна към вратата.

Чу един глас зад него да прошепва:

— Благодаря за пастата.

— Хич не я мисли, друже.

— Така — каза Хари и изгаси светлината. — Не искам да чувам нито дума от вас, докато звънецът не зазвъни утре сутринта в шест и трийсет. — Изчака мъничко и чу как някой отново шепне. — Казах, нито думичка. — Усмихваше се, докато слизаше по стълбата към кабинета на старшите префекти.

Две неща го изненадаха, когато се върна в „Сейнт Бийд“ за началото на новия срок. Веднага щом мина през входа, мистър Фробишър го дръпна настрана и каза:

— Поздравления, Клифтън. Няма да бъде обявено до сбора утре сутринта, но ти ще си новият капитан на училището.

— Би трябвало да е Джайлс — отвърна Хари, без да се замисля.

— Барингтън ще е спортният капитан, а ти…

Хари направо подскочи, щом чу, че приятелят му ще се върне в „Сейнт Бийд“. Стария Джак се беше оказал прав с твърдението си, че мистър Хюго ще намери начин да върне сина си в училището още в първия ден на срока.

Когато след няколко минути Джайлс влезе в залата и си стиснаха ръцете, Хари не спомена за темата, която вероятно заемаше мислите и на двамата.

— Как са новите гниди? — попита Джайлс, докато влизаха в кабинета.

— Един от тях ми напомня за теб — отвърна Хари.

— Тюксбъри, естествено.

— Познаваш ли го?

— Не, но татко се е засякъл с баща му в Итън.

— Казах му, че съм син на докер — каза Хари, докато се настаняваше в единствения удобен стол в стаята.

— Сериозно? — отвърна Джайлс. — А той каза ли ти, че е син на министър от кабинета?

Хари си премълча.

— Има ли други, които трябва да държа под око? — попита Джайлс.

— Стивънсън — каза Хари. — Той е мешавица между Дийкинс и мен.

— В такъв случай по-добре заключи пожарния изход, преди да си е плюл на петите.

Хари често си мислеше къде ли щеше да е сега, ако онази нощ Стария Джак не го бе убедил да се върне в „Сейнт Бийд“.

— Какъв е първият ни урок утре? — попита Хари, докато проверяваше програмата.

— Латински — отвърна Дийкинс. — Което е и причината да обяснявам на Джайлс Първата пуническа война.

— От двеста шейсет и четвърта до двеста четирийсет и първа преди Христа — каза Джайлс.

— Обзалагам се, че ти харесва — отбеляза Хари.

— Определено — съгласи се Джайлс. — И с нетърпение чакам продължението, Втората пуническа война.

— От двеста и осемнайсета до двеста и първа преди Христа — каза Хари.

— Винаги съм се изумявал как гърците и римляните са знаели точно кога ще се роди Христос — каза Джайлс.

— Хо, хо, хо — отвърна Хари.

Дийкинс не се разсмя.

— И накрая ще трябва да стигнем до Третата пуническа война, от сто четирийсет и девета до сто четирийсет и шеста преди Христа — каза той.

— Задължително ли е да знаем и трите? — попита Джайлс.

„Сейнт Мери Редклиф“ беше пълна с хора, събрали се за службата в началото на Рождественските пости с осемте четения и осемте песнопения. Хорът влезе бавно, като пееше „Елате, всички вярващи“, и зае мястото си в партера.

Ръководителят на хора прочете първия откъс от Библията, последван от „Малкото градче Витлеем“. В програмата на службата се посочваше, че солистът на третия куплет ще бъде майстор Хари Клифтън.

„Как тихо, как тихо се дава чудният дар, докато Бог…“ Майката на Хари седеше гордо в третата редица, а възрастната дама до нея искаше да каже на всички в църквата, че слушат нейния внук. Мъжът, седнал от другата страна на Мейзи, не можеше да чуе нищо, но това изобщо не можеше да се разбере, ако се съдеше по доволната му усмивка. Вуйчо Стан не се виждаше никакъв.

Спортният капитан прочете втория откъс от Библията и когато се върна на мястото си, Хари забеляза, че сяда до достолепен мъж с посребрена коса. Реши, че това трябва да е сър Уолтър Барингтън. Джайлс му бе казал, че дядо му живеел в още по-голямо имение от това на родителите му, но Хари не вярваше, че това е възможно. От другата страна на Джайлс седяха баща му и майка му. Мисис Барингтън му се усмихна, но мистър Барингтън нито веднъж не погледна в негова посока.

Когато органът засвири прелюдията на „Ние, тримата царе“, цялото паство стана и запя. Следващият откъс беше прочетен от мистър Фробишър, след което настъпи моментът, смятан от мис Мънди за кулминация на службата. Хилядата души в църквата не помръднаха, докато Хари пееше „Тиха нощ“ с ясен и уверен глас, който накара дори ръководителя на хора да се усмихне.

Библиотечният надзирател прочете следващия откъс. Хари няколко пъти беше преговорил с него думите от Евангелие от Марк. Дийкинс се беше опитал да се измъкне от досадната задача, както я беше описал на Джайлс, но мистър Фробишър бе настоял — четвъртият откъс винаги се четял от библиотекаря. Дийкинс не беше като Джайлс, но не се справи зле. Хари му намигна, докато приятелят му тътреше крака към мястото си до родителите си.

Мистър Холкомби затвори очи, за да чува по-ясно старшия хорист — Хари пееше „Нека сърцата на всички запеят“, и му се стори, че долавя леко, едва забележимо трепване в гласа му. Предположи, че Хари сигурно е настинал. Мис Мънди обаче много добре знаеше за какво става дума. Много пъти бе чувала тези ранни признаци. Замоли се да греши, но знаеше, че молитвата й ще остане без отговор. Хари щеше да пее до края на службата и само шепа хора щяха да осъзнаят какво е станало. Щеше да е в състояние да пее още седмици и може би дори месеци, но на Великден друго момче щеше да пее „Радвайте се, Господ възкръсна“.

Един възрастен мъж, който се бе появил малко след началото на службата, беше сред онези, които бяха наясно със случващото се. Стария Джак излезе точно преди епископът да даде последната си благословия. Знаеше, че Хари няма да може да го посети до следващата събота, което му даваше достатъчно време да измисли как да отговори на неизбежния въпрос.

— Може ли да поговорим, Клифтън? — каза мистър Фробишър, след като звънецът обяви края на самоподготовката. — Ела в кабинета ми.

Хари никога нямаше да забрави последния път, когато бе чул подобна покана.

Когато момчето затвори вратата на кабинета, директорът на пансиона му посочи стола до камината — нещо, което никога досега не бе правил.

— Само исках да те уверя, Хари — (отново за първи път подобно обръщение), — че това, че вече не можеш да пееш в хора, няма да повлияе на стипендията ти. В „Сейнт Бийд“ сме наясно, че твоят принос за училищния живот далеч надхвърля параклиса и хора.

— Благодаря, сър — отвърна Хари.

— Трябва обаче да помислим за бъдещето ти. Учителят по музика ми каза, че ще мине известно време, преди гласът ти да се възстанови напълно, и се боя, че това означава, че трябва да сме реалисти относно шансовете ти да ти бъде предложена стипендия за хорист в Бристолската гимназия.

— Те са нулеви — спокойно отбеляза Хари.

— Налага се да се съглася с теб — рече Фробишър. — Олекна ми, че разбираш положението. Но — продължи той, — с радост бих включил името ти за редовна стипендия в гимназията. Обаче — добави, преди Хари да успее да отвори уста, — предвид обстоятелствата няма да е лошо да обмислиш и по-добрите шансове за приемане другаде, например в „Колстън“ или в Кингс Колидж, където изпитите са доста по-леки.

— Не, благодаря, сър — отвърна Хари. — Изборът ми си остава Бристолската гимназия.

Същите думи бе изрекъл твърдо и пред Стария Джак миналата събота, когато менторът му спомена нещо от сорта, че човек не бива да изгаря мостовете зад себе си.

— Тъй да бъде — каза мистър Фробишър, който не бе и очаквал друг отговор, но въпреки това беше негов дълг да предложи алтернатива. — А сега, нека да превърнем този неуспех в предимство.

— И как смятате да го направя, сър?

— Ами, щом вече си освободен от ежедневните репетиции в хора, ще имаш повече време да се подготвиш за приемния изпит.

— Да, сър, но ми остават задълженията като…

— Ще направя всичко по силите си да се погрижа задълженията на училищния капитан в бъдеще да не бъдат толкова обременяващи.

— Благодаря, сър.

— Между другото, Хари — каза Фробишър, — тъкмо прочетох есето ти за Джейн Остин. Силно впечатление ми направи предположението ти, че ако е можела да отиде в университета, мис Остин сигурно е нямало да напише нито един роман, а и да го е направела, произведенията й може би е нямало да са толкова проникновени.

— Понякога липсата на възможности е преимущество — каза Хари.

— Това не звучи като мисъл на Джейн Остин — отбеляза мистър Фробишър.

— Така е — съгласи се Хари. — Но е мисъл на човек, който не е учил в университет.

Мейзи погледна новия си часовник и се усмихна.

— Трябва да тръгвам, Хари. Ще закъснея за работа.

— Да, мамо — каза Хари. — Ще те изпратя до трамвайната спирка.

— Хари, мислил ли си какво ще правиш, ако не спечелиш стипендията? — попита майка му: най-сетне зададе въпроса, който беше избягвала от седмици.

— Непрекъснато — отвърна Хари, докато й отваряше вратата. — Няма да имам кой знае какъв избор. Просто ще трябва да се върна в „Мериууд“ и когато навърша четиринайсет, да си намеря работа.

10.

— Чувстваш ли се готов да се изправиш пред изпитващите, момчето ми? — попита Стария Джак.

— Едва ли бих могъл да съм по-готов — отвърна Хари. — Между другото, послушах съвета ви и прегледах изпитните въпроси за последните десет години. Прав сте, наистина има общ модел. Някои въпроси се появяват на равни интервали.

— Добре. А с латинския как си? Не можем да си позволим провал по този предмет, колкото и добре да се представим на останалите.

Хари се усмихна, че Стария Джак говори в множествено число.

— Благодарение на Дийкинс постигнах шейсет и девет процента на упражнението вчера, макар да пуснах Ханибал да прекосява Андите.

— Какво пък, само някакви си десет хиляди километра разлика — изкиска се Стария Джак. — Та какъв според теб ще е най-сериозният ти проблем?

— Четирийсетте момчета от „Сейнт Бийд“, които също ще се явят на изпита, без да споменавам останалите двеста и петдесет от другите училища.

— Забрави за тях — каза Стария Джак. — Ако направиш онова, на което си способен, те няма да са проблем.

Хари не отговори.

— А как е гласът ти? — попита Стария Джак, който сменяше темата всеки път, когато Хари се умълчаваше.

— Нищо ново — отвърна Хари. — Може да минат седмици, преди да разбера дали съм тенор, баритон или бас, а дори и тогава няма гаранция, че ще съм много добър. Едно обаче е сигурно — Бристолската гимназия няма да ми предложи хористка стипендия, докато приличам на кон със счупен крак.

— Я зарежи тия мисли — посъветва го Стария Джак. — Положението не е чак толкова лошо.

— По-лошо е — каза Хари. — Ако бях кон, щяха да ме застрелят и да ме отърват от мъките.

Стария Джак се разсмя, после попита, макар да знаеше отговора:

— И кога са изпитите?

— По̀ следващия четвъртък. Започваме с обща култура в девет и имаме пет други предмета през деня. Последен е английският в четири.

— Добре е, че ще приключиш с любимия си предмет — отбеляза Джак.

— Да се надяваме — отвърна Хари. — Само се моля да има въпрос за Дикенс, защото не се е падал през последните три години. Точно затова чета книгите му след часа за лягане.

— В мемоарите си Уелингтън пише, че най-лошият момент във всяка кампания е когато чакаш слънцето да изгрее в деня на битката — каза Стария Джак.

— Съгласен съм с Железния херцог, което означава, че няма да ми се съберат много часове сън през следващите две седмици.

— Още една причина да не ми идваш на гости следващата събота, Хари. Трябва да използваш времето си по-пълноценно. Пък и доколкото си спомням, тогава е рожденият ти ден.

— Това пък откъде го знаете?

— Признавам, че не съм го прочел на светските страници на „Таймс“. Но тъй като беше по същото време и миналата година, реших да рискувам и ти купих един малък подарък.

Извади нещо, увито в стар вестник, и му го подаде.

— Благодаря, сър — каза Хари, докато развързваше връвта.

Махна вестника, отвори малката тъмносиня кутия и зяпна невярващо мъжкия ръчен часовник „Ингерсол“, който беше гледал толкова пъти на витрината на магазина на мистър Дийкинс.

— Благодаря — повтори Хари, докато си го слагаше на китката. Не можеше да откъсне поглед от него и се питаше как ли Стария Джак е могъл да си позволи да похарчи цели шест шилинга.

В утрото на изпита Хари беше буден много преди слънцето да изгрее. Пропусна закуската, за да преговори въпросите по обща култура, изброи столиците на страните от Германия до Бразилия, датите на премиерите от Уолпол до Лойд Джордж и на монарсите от крал Алфред до Джордж V. Час по-късно се чувстваше готов за изпита.

Отново беше на първия ред, между Барингтън и Дийкинс. Дали нямаше да е за последен път? Когато часовникът на кулата удари десет, между редиците тръгнаха учители — раздаваха въпросниците на четирийсетте изнервени момчета. Добре де, на трийсет и деветте изнервени момчета и на Дийкинс.

Бавно прочете въпросите. Когато стигна до стотния, си позволи да се усмихне. Взе перодръжката, топна перото в мастилницата и започна да пише. След четирийсет минути отново беше на стотния въпрос. Погледна часовника — имаше десет минути да провери отговорите си. Спря за момент на въпрос 34 и се замисли за отговора си. Кой Кромуел беше изпратен в Тауър за държавна измяна — Оливър или Томас? Спомни си съдбата на кардинал Уолсли и избра мъжа, който беше заел мястото му като лорд канцлер.

Когато часовникът започна да бие отново, бе стигнал въпрос 92. Бързо прегледа последните си осем отговора, преди да му вземат листа. Мастилото още изсъхваше по последния му отговор — Чарлз Линдбърг6.

По време на двайсетминутната почивка Хари, Джайлс и Дийкинс бавно обикаляха игрището за крикет, на което Джайлс бе отбелязал сто точки само преди седмица.

— Amo, amas, amat — каза Дийкинс, докато преговаряше с тях спрежението на глагола „обичам“, без нито веднъж да направи справка с учебника по граматика на Кенеди.

— Amamus, amatis, amant — продължи Хари, докато тръгваха към изпитната зала.

Когато час по-късно предаде работата си, Хари бе сигурен, че е изкарал повече от необходимите 60 процента; дори Джайлс изглеждаше доволен от себе си. Докато вървяха към мензата, Хари прегърна Дийкинс през рамото и каза:

— Благодаря, друже.

След като прочете въпросите по география, Хари мислено благодари на тайното си оръжие. Стария Джак му беше дал толкова много знания през годините, без изобщо да го кара да се чувства като на урок.

Така и не докосна обяда си. Джайлс успя да изяде половината свински пай, а Дийкинс лапаше преспокойно.

Първият предмет след обедната почивка беше история и не представляваше никакъв проблем. Хенри VIII, Елизабет, Рали, Дрейк, Наполеон, Нелсън и Уелингтън маршируваха отново по бойните полета под командата на Хари.

Изпитът по математика се оказа много по-лесен от очакваното и дори Джайлс си помисли, че може да е направил още сто точки.

По време на последната почивка Хари се върна в кабинета и прегледа есето, което бе писал за „Дейвид Копърфийлд“. Беше сигурен, че ще се представи добре по любимия си предмет. Върна се бавно в изпитната зала, като си повтаряше отново и отново любимия съвет на мистър Холкомби: „Съсредоточи се“.

Погледна последния въпросник и установи, че тази година той е посветен на Томас Харди и Луис Карол. Беше чел „Кметът на Кастърбридж“ и „Алиса в страната на чудесата“, но Лудия шапкар, Майкъл Хенчард и Чеширския котак не му бяха така познати като Пеготи, д-р Чилип и Баркис. Писалката му скърцаше бавно по листа и когато часовникът отмери края на часа, не беше сигурен, че е написал достатъчно. Излезе от залата под лъчите на следобедното слънце малко потиснат, макар че от физиономиите на съперниците му беше ясно, че никой не е сметнал изпита за лесен. Това го накара да се запита дали все пак все още няма някакъв шанс.

Последва онова, което мистър Холкомби често описваше като най-лошата част от всеки изпит — дните на безкрайно чакане преди официалното изнасяне на резултатите, време, през което момчетата често вършеха неща, за които по-късно можеше да съжаляват, сякаш искаха да бъдат изключени, вместо да научат съдбата си. Едно момче бе хванато да пие сайдер зад навеса за велосипеди, друго бе спипано да пуши в тоалетната, а трето беше видяно да се измъква и да отива на кино след часа за лягане.

На следващата събота Джайлс отиде на лов за патици — първия му за сезона. Дийкинс се върна в библиотеката, а Хари предприе дълга разходка, като отново и отново прехвърляше въпросите през ума си. Това не подобри настроението му.

В неделя следобед Джайлс отбеляза гол от далечна стрелба; в понеделник Дийкинс с неохота предаде отговорностите си на новото момче в библиотеката, а във вторник Хари прочете „Далече от безумната тълпа“ и изруга на глас. В сряда вечерта Джайлс и Хари останаха да си говорят до малките часове, а Дийкинс спа непробудно.

В четвъртък сутринта, много преди часовникът на кулата да удари десет, четирийсет момчета вече бяха излезли на двора с ръце в джобовете и чакаха с наведени глави появата на директора. Макар всички да знаеха, че д-р Оукшот ще дойде точно на минутата, в десет без пет повечето вече се взираха към вратата на дома му и чакаха тя да се отвори. Останалите гледаха нагоре към часовника с надеждата, че ще накарат стрелката да се задвижи малко по-бързо.

При първия звън преподобният Самюъл Оукшот отвори вратата и излезе. Носеше в едната си ръка лист, а в другата четири кабарчета. Не беше от хората, които оставят нещата на случайността. Мина по пътеката, отвори вратичката на оградата и излезе в двора, без да обръща внимание на ставащото около него. Момчетата побързаха да му направят път — всъщност направиха истински шпалир. Когато часовникът удари за последен път, Оукшот спря пред дъската за обяви, забоде резултатите от изпита с кабарчетата и се прибра, без да каже нито дума.

Четирийсет момчета се втурнаха напред и се струпаха около дъската. Никой не се изненада, че Дийкинс е на първо място с 92 процента и че е спечелил стипендията „Пелокин“ на Бристолската гимназия. Джайлс подскочи във въздуха, без да се опитва да скрие облекчението си, когато видя, че е изкарал 64 процента.

Двамата се обърнаха да потърсят приятеля си. Хари стоеше сам, далече от безумната тълпа.