Времето ще покаже

11.

Когато с Артър се оженихме, събитието не можеше да се опише като „три дни яли, пили и се веселили“, но пък нито Танкок, нито Клифтън не се бяха родили със сребърни лъжички в устата. Най-големият разход се оказа хорът — цяла крона, заслужена до последното пени. Винаги съм искала да участвам в хора на мис Мънди и макар тя да твърдеше, че гласът ми е доста добър, не бях приета, тъй като не мога да чета и да пиша.

Приемът, ако може да се нарече така, се състоя в къщата с тераса на Стил Хаус Лейн, принадлежаща на родителите на Артър — бъчонка бира, сандвичи с фъстъчено масло и десетина парчета свински пай. Брат ми Стан дори донесе от собствената си риба и чипс. И на всичко отгоре трябваше да тръгнем рано, за да хванем последния автобус до Уестън сюпър Меър за медения ни месец. Артър запази стая в крайбрежната странноприемница в петък вечерта и тъй като през по-голямата част от уикенда валеше, почти не излизахме от нея.

Беше странно, че второто ми сексуално изживяване също беше в Уестън сюпър Меър. Смаях се, когато видях за първи път Артър гол. През корема му минаваше дълбок грубо зашит червен белег. Проклети германци. Той така и не ми беше казал, че е ранен през войната.

Не се изненадах, че Артър се възбуди веднага щом свалих комбинезона си, но трябва да призная, че очаквах поне да си свали обувките, преди да се любим.

Напуснахме странноприемницата в неделя следобед и хванахме последния автобус обратно до Бристол, тъй като Артър трябваше да се яви на доковете в шест сутринта на следващия ден.

След сватбата Артър се премести в нашата къща — само докато успеем да си позволим собствен дом, каза на баща ми, което обикновено означаваше, докато родителите ми не завършат земните си дни. Така или иначе, и двете семейства живееха на Стил Хаус Лейн, откакто се помнеха.

Артър беше страшно доволен, когато му казах, че семейството ни ще се увеличи, защото искаше най-малко шест деца. Моите тревоги бяха дали първото ще е негово, но тъй като само двамата с майка ми знаехме истината, нямаше причина Артър да заподозре нещо.

Осем месеца по-късно родих момче и слава богу, нямаше нищо, което да подскаже, че не е на Артър. Кръстихме го Харолд, което зарадва баща ми — така името му щеше да оцелее още едно поколение.

Оттогава приех, че ще си стоя у дома като мама и баба и всяка година ще раждам. В края на краищата Артър идваше от семейство с осем деца, а аз бях четвъртото от общо пет. Хари обаче се оказа единственото ми дете.

Артър обикновено се връщаше направо у дома след работа, за да прекара повече време с бебето, преди да го сложа да легне. Когато онази петъчна вечер не се появи, си помислих, че е отишъл в кръчмата с брат ми. Но когато Стан цъфна малко след полунощ кьоркютук пиян — размахваше пачка банкноти от по пет лири, Артър пак го нямаше. Стан дори ми даде една петарка, което ме накара да се запитам дали не е обрал някоя банка. Когато го попитах къде е Артър, не каза нищо.

Онази нощ не си легнах, а останах да седя на долното стъпало пред входа и да чакам съпруга си. Артър никога не бе отсъствал цяла нощ, откакто се ожени за мен.

Макар да бе изтрезнял, когато слезе в кухнята на сутринта, на закуска Стан не каза нито дума. Когато го попитах отново къде е Артър, той каза, че не го бил виждал, откакто свършили работа предишната вечер. Не е трудно да се познае кога Стан лъже, защото тогава не те гледа в очите. Канех се да го притисна още, когато някой силно затропа на външната врата. Първата ми мисъл бе, че е Артър, така че се втурнах да го посрещна.

Отворих и двама полицаи нахълтаха в къщата, изтичаха в кухнята, сграбчиха Стан, закопчаха го и му казаха, че е арестуван за кражба с взлом. Разбрах откъде се е появила пачката банкноти.

— Нищо не съм крал — запротестира Стан. — Мистър Барингтън ми даде парите.

— Така ще да е било, Танкок — каза първото ченге.

— Но това е самата истина, полицай, кълна се в Бог — твърдеше той, докато го мъкнеха към дранголника.

Този път знаех, че Стан не лъже.

Оставих Хари на мама и тичах чак до пристанището с надеждата да открия, че Артър се е явил за сутрешната смяна и ще ми каже защо арестуваха Стан. Опитвах се да не мисля за вероятността Артър също да е прибран.

Човекът на портала ми каза, че цялата сутрин не е виждал Артър. Провери разписанието и се обърка, защото Артър не се бе отписал вчера вечерта. Единственото, което можеше да ми каже, бе: „Не обвинявайте мен. Снощи не бях на смяна“.

Едва по-късно се запитах защо беше използвал думата „обвинявам“.

Отидох на доковете и разпитах някои от другарите на Артър, но те повтаряха като папагали едно и също. „Не съм го виждал, откакто си тръгна снощи.“ После бързаха да се махнат. Канех се да отида до участъка да видя дали Артър не е арестуван, когато видях някакъв възрастен човек да минава наблизо с наведена глава.

Хукнах след него, макар да очаквах да ми каже да се пръждосвам или да заяви, че не знае за какво говоря. Когато обаче приближих, той спря, свали шапката си и ме поздрави с „добро утро“. Изненадах се от добрите му маниери и това ме окуражи да го попитам дали не е виждал Артър тази сутрин.

— Не — отвърна той. — За последно го видях вчера следобед, когато беше втора смяна с брат ви. Може би е най-добре да попитате него.

— Не мога — казах аз. — Арестуваха го и го отведоха в участъка.

— В какво са го обвинили? — попита Стария Джак. Изглеждаше озадачен.

— Не зная — отвърнах.

Стария Джак поклати глава.

— Не мога да ви помогна, мисис Клифтън. Но има най-малко двама души, които знаят цялата история.

И кимна към голямата тухлена постройка, която Артър винаги наричаше „управата“.

Потръпнах, когато видях от сградата да излиза полицай, а когато се обърнах, Стария Джак беше изчезнал.

Помислих си дали да не ида в „управата“ или в Барингтън Хаус, както се нарича всъщност, но реших да не го правя. В края на краищата какво щях да кажа на шефа на Артър? Тръгнах унесено към къщи, като се мъчех да проумея всичко станало.

Гледах как Хюго Барингтън даваше показания. Същата самоувереност, същата арогантност, същите полуистини, изречени убедително пред съдебните заседатели, също както ги бе прошепнал на мен насаме в спалнята. Когато слезе от свидетелското място, знаех, че шансовете на Стан да се измъкне са толкова, колкото на снежна топка да оцелее в огнения пъкъл.

В обобщението си съдията описа брат ми като обикновен крадец, възползвал се от положението си, за да ограби работодателя си. Завърши с думите, че няма друг избор, освен да го прати в затвора за три години.

Бях присъствала на всяко заседание с надеждата да чуя нещичко, което да ми даде представа какво се е случило с Артър. Но когато съдията най-сетне обяви, че съдът се разпуска, все така си нямах идея, макар да не се съмнявах, че брат ми не разказва цялата история. Щеше да мине време, преди да разбера каква е причината.

Единственият друг човек, който присъстваше на всяко съдебно заседание, бе Стария Джак Тар, но двамата не разговаряхме. Всъщност може би нямаше и да го видя отново, ако не беше заради Хари.

Мина известно време, преди да успея да приема, че Артър никога няма да се върне.

Минаха само няколко дни от прибирането на Стан, когато открих истинското значение на израза „едва свързвам двата края“. При положение че единият от носещите пари в семейството бе зад решетките, а другият беше изчезнал бог знае къде, скоро стигнахме буквално до просешка тояга. За щастие, на Стил Хаус Лейн действа неписан закон — ако някой е „заминал на почивка“, съседите правят каквото могат, за да подпомогнат семейството му.

Преподобният Уотс се отбиваше редовно и дори върна част от монетите, които бяхме слагали в паничката му за дарения през годините. Мис Мънди също минаваше от време на време и носеше много повече от добри съвети, като винаги си тръгваше с празна кошница. Нищо обаче не можеше да компенсира загубата на съпруга ми, на това, че невинният ми брат е в затвора, и че синът ми вече няма баща.

Хари неотдавна беше направил първата си крачка и аз се боях каква ще е първата му дума. Дали си спомняше кой беше седял начело на масата и нямаше ли да попита защо вече го няма? Дядо намери решението какво да кажем, ако Хари започне да задава въпроси. Всички се разбрахме да се придържаме към една и съща история — в края на краищата бе малко вероятно Хари да се срещне някога със Стария Джак.

По онова време най-належащият проблем за семейство Танкок беше как да държим вълка вън от кошарата и най-вече събирача на наеми и съдия-изпълнителя. След като похарчих петте лири от Стан, заложих сребърната цедка на мама, годежния пръстен, а накрая и сватбената халка, започнах да се страхувам, че няма да мине много време и ще ни изхвърлят на улицата.

Това обаче беше отложено с още няколко седмици от ново чукане на вратата. Този път не беше полицията, а някакъв мъж, мистър Спаркс, който ми каза, че е представител на трейдюниона на Артър и че е дошъл да разбере дали съм получила някаква компенсация от компанията.

— Нито петак — казах аз, след като настаних мистър Спаркс в кухнята и му налях чай. — Казват, че напуснал без предупреждение, така че не били отговорни за действията му. А и аз още не зная какво всъщност се е случило онзи ден.

— Аз също — каза мистър Спаркс. — Всички си мълчат. Не само управата, но и работниците. Не мога да измъкна и дума от тях. „Мил ми е животът“, така каза един. Но съпругът ви си е плащал редовно членския внос — добави той, — така че имате право на компенсация от съюза.

Седях и го гледах, без да имам представа за какво говори.

Мистър Спаркс извади някакъв документ от куфарчето си, постави го на масата и го обърна на втората страница.

— Подпишете тук — каза той и посочи пунктираната линия.

След като сложих кръстче на мястото, той извади от джоба си плик, подаде ми го и каза:

— Съжалявам, че е толкова малко.

Не отворих плика, докато той не допи чая и не си тръгна.

Седем паунда, девет шилинга и шест пенса — на толкова бяха оценили живота на Артър. Седях сама в кухнята и мисля, че точно тогава разбрах, че никога повече няма да видя мъжа си.

Същия следобед отидох до заложната къща и откупих годежния си пръстен от мистър Коен; това беше най-малкото, което можех да направя в памет на Артър. На следващата сутрин платих забавения наем, а също и вересиите при месаря, хлебаря и свещаря. Останаха ми съвсем малко за купуване на стари дрехи от разпродажбата в църквата, най-вече за Хари.

Не мина обаче и месец преди тебеширът отново да започне да пише по дъските на месаря, хлебаря и свещаря, а малко по-късно трябваше отново да ида в заложната къща и да дам годежния си пръстен на мистър Коен.

В деня, в който събирачът на наеми почука на вратата и не му отворихме, всички бяхме наясно, че следващият посетител ще е съдия-изпълнителят. Реших, че е дошло време да си потърся работа.

12.

Опитите на Мейзи да си намери работа се оказаха сложни, донякъде поради факта, че неотдавна правителството бе издало директива към всички работодатели да наемат служили в армията мъже, преди да търсят други кандидати. Това бе част от обещанието на Лойд Джордж, че британските войници ще се върнат у дома в страна, достойна за герои.

Макар че след всеотдайната си служба във фабриките за муниции по време на войната жените над трийсет получиха право да гласуват на последните избори, когато ставаше дума за работа в мирно време, те оставаха на края на опашката. Мейзи реши, че най-добрият й шанс е да потърси работа, за каквато мъжете не биха си помислили, или защото смятат, че е много тежка, или защото заплащането е мизерно. С тази нагласа се нареди пред сградата на най-големия работодател в града „У. Д. & Х. О. Уилс“ и когато редът й дойде, попита служителя:

— Вярно ли е, че търсите хора за опаковане в цигарената фабрика?

— Да, но си много млада, миличка — отговори й той.

— На двайсет и две съм.

— Много си млада — повтори той. — Ела пак след две-три години.

Мейзи се върна на Стил Хаус Лейн навреме, за да подели с Хари и майка си купа пилешка супа и по филия хляб от миналата седмица.

На следващия ден се нареди на още по-дългата опашка пред търговците на вино „Харви“. Когато три часа по-късно редът й дойде, някакъв мъж с колосана бяла яка и тънка черна вратовръзка й каза, че наемали само кандидати с опит.

— И как мога да събера опит? — попита Мейзи, като се мъчеше гласът й да не звучи отчаяно.

— Като се включите в програмата ни за обучение.

— В такъв случай се включвам — каза тя на колосаната яка.

— На колко сте години?

— На двайсет и две.

— Твърде сте възрастна.

Мейзи повтори всяка дума от едноминутното интервю на майка си, докато деляха още по-оскъдна порция от същата тенджера и крайчето от същия самун.

— Винаги можеш да опиташ на пристанището — каза майка й.

— Какво имаш предвид, мамо? Да се запиша за докер ли?

Майката на Мейзи не се разсмя, но пък и Мейзи не помнеше кога се е смяла за последно.

— Там винаги има работа за чистачки — каза тя. — И Бог знае, че са ти длъжници.

На следващата сутрин Мейзи беше будна и облечена много преди слънцето да изгрее и тъй като нямаше закуска, тръгна гладна по дългия път към пристанището.

Когато пристигна, каза на човека при портала, че търси работа като чистачка.

— Обърнете се към мисис Нетълс — каза той и кимна към голямата тухлена сграда, в която едва не беше влязла така неотдавна. — Тя се занимава с наемане и уволняване на чистачки.

Човекът явно не я помнеше от предишното й идване.

Мейзи тръгна плахо към сградата и спря, защото върволица елегантно облечени мъже с шапки, палта и чадъри тъкмо влизаха през двойната врата.

Стоеше вцепенена, трепереше от студения въздух и се опитваше да събере кураж да ги последва. Видя една жена с престилка да влиза през друга врата отстрани на сградата и забърза след нея.

— Какво искате? — попита с подозрение жената, когато Мейзи я настигна.

— Търся работа.

— Добре — каза жената. — Ще се намери работа за младо момиче. Идете при мисис Нетълс — добави тя и посочи малка врата, която можеше да се обърка с врата на шкаф за метли.

Мейзи отиде до нея и почука.

— Влизайте — обади се уморен глас.

Мейзи отвори вратата и се озова пред жена на възраст колкото майка й, седнала на единствения стол и заобиколена от кофи, парцали и няколко големи калъпа сапун.

— Казаха ми да се явя при вас, ако търся работа.

— Правилно са ви казали. Стига да искате да си скършите гърба от работа дълги часове за мизерни пари.

— Какви са часовете и какво е плащането? — попита Мейзи.

— Можете да започнете в три сутринта и да приключвате към седем, преди писарушките да се явят в излизаните си кабинети. Или можете да започнете в седем вечерта и да работите до полунощ, както си решите. Плащането е едно и също — по шест пенса на час.

— Ще взема и двете смени — каза Мейзи.

— Добре. Елате довечера в седем и ще ви обясня какво и как. Аз съм Вера Нетълс. Вие как се казвате?

— Мейзи Клифтън.

Мисис Нетълс я изгледа, отиде до вратата и я отвори.

— Тук няма работа за вас, мисис Клифтън.

През следващия месец Мейзи се опита да си намери работа в магазин за обувки, но управителят не смяташе, че може да назначи жена с продупчени обувки; в един галантериен магазин, където интервюто приключи веднага щом откриха, че не може да смята; и в една цветарница, където не искаха да наемат продавачка, която никога не е имала градина. В отчаянието си Мейзи си потърси работа като сервитьорка в местната кръчма, но собственикът й отказа с обяснението, че циците й били малки.

В неделя Мейзи коленичи пред олтара в „Рождество Христово“ и помоли Бог за помощ.

Помощта се яви в лицето на мис Мънди, която каза на Мейзи, че има приятелка, собственичка на кафене на Броуд стрийт, която търсела сервитьорка.

— Но аз нямам никакъв опит — каза Мейзи.

— Това може да се окаже предимство — отвърна мис Мънди. — Мис Тили е много особена и предпочита да обучава персонала си по свой начин.

— Може да реши, че съм твърде стара или прекалено млада.

— Не си нито твърде стара, нито прекалено млада — каза мис Мънди. — И бъди сигурна, че не бих ти казала за тази работа, ако не смятах, че ставаш за нея. Трябва обаче да те предупредя, Мейзи, че мис Тили е много взискателна относно точността. Иди в кафенето утре преди осем часа. Закъснееш ли, това ще е не само първото впечатление, което ще направиш, но и последното.

На следващата сутрин в шест сутринта Мейзи стоеше пред кафенето на Тили и два часа не помръдна. В осем без пет някаква пухкава елегантно облечена жена на средна възраст с прибрана на кок коса и очила за четене, кацнали на върха на носа й, обърна табелката „ЗАТВОРЕНО“ на „ОТВОРЕНО“ и пусна премръзналата Мейзи вътре.

— Имате работата, мисис Клифтън — бяха първите думи на новата й шефка.

Хари оставаше на грижите на баба си, докато Мейзи беше на работа. Макар да й плащаха само девет пенса на час, тя можеше да задържа половината си бакшиш, така че в края на добра седмица докарваше в къщата до три паунда. Имаше и един неочакван бонус. След като в шест вечерта табелката „ОТВОРЕНО“ се обръщаше на „ЗАТВОРЕНО“, мис Тили позволяваше на Мейзи да вземе за вкъщи останалата храна. Никой клиент не биваше да произнася думата „вчерашна“.

След половин година мис Тили беше толкова доволна от напредъка на Мейзи, че й повери грижите за собствените си осем маси, а след още половин година някои от редовните посетители настояваха да ги обслужва именно Мейзи. Мис Тили реши проблема, като увеличи масите й на дванайсет и вдигна заплатата й на един шилинг на час. При две заплащания седмично Мейзи отново успя да си върне годежния пръстен и сватбената халка, а сребърната цедка за чай отново се появи на обичайното си място.

Ако Мейзи трябваше да е честна, освобождаването на Стан за добро поведение след година и половина събуди у нея смесени чувства.

Хари, който вече беше на три и половина, трябваше да се върне в стаята на майка си и Мейзи се опитваше да не мисли колко спокойно беше, докато Стан го нямаше.

Изненада се, когато брат й си върна старата работа на доковете, сякаш нищо не се беше случило. Това само я убеди, че той знае много повече за изчезването на Артър, отколкото казва, независимо колко го притискаше. Веднъж, когато прекали с настояването, дори я удари. Макар че на следващата сутрин мис Тили се престори, че не забелязва синината около окото й, някои от клиентите не бяха така дискретни и затова Мейзи никога повече не повдигна въпроса пред брат си. А всеки път, когато Хари питаше за баща си, Стан се придържаше към семейната практика и казваше:

— Баща ти умря във войната. Бях до него, когато го улучи куршумът.

Мейзи прекарваше колкото може повече от свободното си време с Хари. Мислеше си, че след като тръгне в „Мериууд“, животът й ще стане много по-лек. Воденето на Хари до училището обаче означаваше допълнителни разходи за билети за трамвая, за да не закъснее за работа. Следобед си взимаше почивка, за да може да го вземе от училище. След като му наливаше чай, го оставяше на грижите на баба му и се връщаше на работа.

Хари ходеше на училище само от няколко дни, но по време на седмичната баня Мейзи забеляза по гърба му следи от пръчка.

— Кой те би? — остро попита тя.

— Директорът.

— Защо?

— Не знам, мамо.

Когато видя шест нови белега, преди да са избледнели старите, Мейзи отново разпита Хари, но и този път той не й каза. При третото появяване на белезите тя си облече палтото и тръгна към начално училище „Мериууд“ с намерението да каже на учителя му какво мисли за него.

Мистър Холкомби изобщо не беше такъв, какъвто си го представяше. На първо място, едва ли бе много по-възрастен от нея и стана, когато тя влезе — нещо, което изобщо не бе характерно за учителите, каквито ги помнеше от своите години в „Мериууд“.

— Защо директорът бие сина ми? — рязко попита тя, преди мистър Холкомби да успее да й предложи да седне.

— Защото непрекъснато бяга, мисис Клифтън. Изчезва веднага след сутрешния сбор и се връща следобед за футболния мач.

— И къде прекарва деня?

— На пристанището, предполагам — отвърна мистър Холкомби. — Може би вие ще можете да ми обясните защо.

— Защото вуйчо му работи там, а той непрекъснато обяснява на Хари, че училището е загуба на време, понеже рано или късно ще постъпи на работа при Барингтън.

— Надявам се това да не стане — рече мистър Холкомби.

— Защо? — попита Мейзи. — Работата беше достатъчно добра за баща му.

— Може би. Но няма да е достатъчно добра за Хари.

— Какво искате да кажете? — възмути се Мейзи.

— Хари е умно дете, мисис Клифтън. Много умно. Ако успеете да го убедите да идва редовно на училище, може да пожъне големи успехи.

Мейзи изведнъж се запита дали някога ще разбере кой от двамата мъже в живота й е истинският баща на Хари.

— Някои умни деца откриват какви заложби имат едва след като напуснат училище — продължи мистър Холкомби, — и после прекарват остатъка от живота си, съжалявайки за пропилените години. Искам да съм сигурен, че Хари няма да попадне в тяхната категория.

— Какво да направя? — попита Мейзи и най-сетне седна.

— Убедете го да влиза в часовете и да не ходи на доковете всеки ден. Кажете му колко ще се гордеете, ако се представя добре в клас, а не само на футболното игрище — което, ако случайно не знаете, мисис Клифтън, не е стихията му.

— Стихия?

— Извинете. Но дори Хари вече би трябвало да знае, че никога няма да попадне в училищния отбор, още по-малко в „Бристол Сити“.

— Ще направя всичко по силите си — обеща Мейзи.

— Благодаря, мисис Клифтън — каза мистър Холкомби, докато тя ставаше да си тръгне. — Ако успеете да го убедите, не се съмнявам, че в дългосрочен план това ще е много по-ефективно от пръчката на директора.

От този ден Мейзи започна да проявява много по-голям интерес към онова, което е правил Хари в училище. Харесваше й да слуша разказите му за мистър Холкомби и на какво го е учил през деня и тъй като белезите вече не се появяваха, прие, че синът й е престанал да бяга. Но една вечер, преди да си легне, Мейзи провери спящото си дете и откри, че белезите отново са тук, по-червени и по-дълбоки от предишните. Нямаше нужда да отива при мистър Холкомби, защото той намина през кафенето на следващия ден.

— Успя да издържи часовете ми цял месец — каза мистър Холкомби. — А после отново изчезна.

— Не знам какво да направя — безпомощно рече Мейзи. — Вече спрях джобните му и му казах да не очаква нито пени от мен, ако не ходи на училище. Истината е, че вуйчо му Стан има много по-голямо влияние върху него от мен.

— Още по-жалко — отбеляза мистър Холкомби. — Все пак може би намерих решение на нашия проблем, мисис Клифтън. Само че то няма надежда да се сбъдне без пълното ви съдействие.

Мейзи прие, че няма да се омъжи отново, макар да бе само на двайсет и шест. В края на краищата вдовиците с деца за полите не бяха особено голяма примамка, след като навсякъде беше пълно със свободни момичета. Фактът, че продължаваше да носи пръстените си от годежа и сватбата, може би намаляваше още повече предложенията, които получаваше в кафенето, макар че един-двама продължаваха да правят опити. Не броеше милия стар мистър Крадик, който просто харесваше да държи ръката й.

Мистър Аткинс беше един от редовните клиенти на мис Тили и обичаше да сяда на една от масите, обслужвани от Мейзи. Отскачаше повечето сутрини, винаги поръчваше чисто кафе и парче плодов кейк. За изненада на Мейзи, след като веднъж плати сметката си, той я покани на кино.

— Грета Гарбо в „Плът и дявол“ — каза той с надеждата, че ще прозвучи по-съблазнително.

Това не бе първият път, когато някой клиент я канеше да излязат, но Аткинс бе първият млад и добре изглеждащ мъж, проявяващ интерес към нея.

Досега редовният й отговор успяваше да отблъсне и най-настоятелните ухажори.

— Много мило от ваша страна, мистър Аткинс, но предпочитам да прекарвам свободното си време със сина си.

— Нима не можете да направите изключение поне за една вечер? — попита той. Явно нямаше намерение да се отказва лесно като другите.

Мейзи бързо погледна лявата си ръка — беше свалила годежния пръстен преди доста време и вече изобщо не личеше, че го е носила.

Чу се да казва отново: „Много мило от ваша страна, мистър Аткинс“, след което се съгласи да се срещнат в четвъртък вечерта, след като сложи Хари да спи.

— Казвайте ми Еди — каза той и остави шест пенса бакшиш.

Мейзи бе впечатлена, когато Еди пристигна с „Флатноуз Морис“ да я откара до киното. И за нейна изненада единственото, което направи той, докато седяха на задния ред, бе да гледа филма. Тя нямаше да възрази, ако я беше прегърнал през рамото. Всъщност мислеше си докъде да му позволи да стигне на първата среща.

След спускането на завесата органът засвири и всички се изправиха, за да изпеят националния химн.

— Да пийнем нещо? — попита я Еди, докато излизаха.

— Трябва да се върна, преди трамваите да са спрели.

— Мейзи, не е нужно да се тревожиш за трамваите, щом си с Еди Аткинс.

— Добре, но за малко — съгласи се тя и той я поведе към сладкарницата от другата страна на улицата.

— С какво се занимаваш, Еди? — попита Мейзи, когато той сложи на масата две оранжади.

— В развлекателния бизнес съм — отговори той, но не се впусна в подробности. — Не е нужно да питам ти с какво се занимаваш, нали?

След втората оранжада си погледна часовника и каза:

— Утре трябва да ставам рано, така че е по-добре да те откарам до вас.

По пътя към Стил Хаус Лейн Мейзи му разказа за Хари и как се надява синът й да постъпи в хора на „Рождество Христово“. Еди като че ли проявяваше искрен интерес и когато колата спря пред номер 27, тя го зачака да я целуне. Той обаче просто слезе, отвори й вратата и я изпрати до стъпалата.

Мейзи седна в кухнята и разказа на майка си всичко, което се бе случило — по-точно не се бе случило — тази вечер. Единственото, което каза баба, бе:

— Каква му е играта?

13.

Когато видя мистър Холкомби да влиза в „Рождество Христово“ заедно с някакъв елегантно облечен мъж, Мейзи предположи, че Хари явно отново е загазил. Беше изненадана, защото червените белези не се бяха появявали вече повече от година.

Събра кураж, докато мистър Холкомби вървеше към нея, но в момента, в който я видя, той се усмихна стеснително, след което тихо се настани със спътника си на третата редица от другата страна на пътеката.

От време на време Мейзи хвърляше погледи към двамата. Не познаваше другия мъж, който беше значително по-възрастен от мистър Холкомби. Запита се дали не е директорът на „Мериууд“.

Когато хорът стана да изпее първия химн, мис Мънди хвърли бърз поглед към двамата мъже и кимна на органиста, за да му покаже, че е готова.

Мейзи усети, че Хари се представя отлично тази сутрин, но се изненада, когато след няколко минути той отново стана, за да изпее второ соло; още по-голяма бе изненадата й, когато пя за трети път. Всички знаеха, че мис Мънди не прави нищо без основателна причина, но Мейзи все още не беше наясно каква е тя.

След като в края на службата преподобният Уотс благослови паството си, Мейзи остана на мястото си и зачака появата на Хари с надеждата, че той ще може да й обясни защо е трябвало да пее три пъти като солист. Докато бъбреше малко неспокойно с майка си, очите й не се откъсваха нито за миг от мистър Холкомби, който представяше по-възрастния мъж на мис Мънди и преподобния Уотс.

Малко след това преподобният Уотс поведе двамата мъже към вестиария. Мис Мънди закрачи по пътеката към Мейзи с онази решителна физиономия, от която всички енориаши разбираха, че е тръгнала на мисия.

— Може ли да поговорим, мисис Клифтън? — попита тя.

Не даде на Мейзи възможност да отговори, а се обърна и тръгна към вестиария.

Еди Аткинс не се беше вясвал в кафенето на Тили повече от месец, но една сутрин се появи и зае обичайното си място на една от масите на Мейзи. Когато тя дойде да го обслужи, той се усмихна широко, сякаш изобщо не беше изчезвал.

— Добро утро, мистър Аткинс — каза Мейзи, докато отваряше бележника си. — Какво ще желаете?

— Както обикновено — отвърна Еди.

— Много време мина, мистър Аткинс — каза Мейзи. — Ще трябва да ми припомните.

— Съжалявам, че не се обаждах, Мейзи — каза Еди, — но се наложи внезапно да замина за Америка. Върнах се снощи.

Искаше да му повярва. Вече бе признала на майка си, че е малко разочарована, че Еди беше изчезнал след ходенето на кино. Компанията му й беше харесала и тя беше на мнение, че вечерта е минала доста добре.

В кафенето бе започнал да идва редовно друг мъж и подобно на Еди сядаше винаги на някоя от нейните маси. Макар да забелязваше, че клиентът проявява значителен интерес към нея, Мейзи не го окуражи — мъжът не само че беше на средна възраст, но и носеше халка. Изглеждаше малко дръпнат и безпристрастен, подобно на търговски агент, който преценява клиент; а и говореше прекадено надуто. Мейзи почти чуваше въпроса на майка си: „Каква му е играта?“, но може би разбираше погрешно намеренията му, тъй като той нито веднъж не се опита да завърже личен разговор с нея.

Дори Мейзи не успя да потисне усмивката си, когато след седмица двамата й ухажори се отбиха за кафе по едно и също време и, и двамата я попитаха дали не могат да се срещнат по-късно.

Еди беше пръв и започна направо:

— Какво ще кажеш да те взема след работа довечера, Мейзи? Много ми се иска да ти покажа нещо.

На Мейзи й се искаше да му каже, че вече има уговорка — просто за да го накара да разбере, че не е на разположение всеки път, когато му скимне, но когато след няколко минути се върна на масата му със сметката, се чу да казва:

— Значи ще се видим след работа, Еди.

Още се усмихваше, когато другият клиент каза:

— Мога ли да поговоря с вас, мисис Клифтън?

Мейзи се зачуди откъде знае името й.

— Може би ще предпочетете да говорите с управителката, мистър…?

— Фрамптън — отвърна той. — Не, благодаря, бих искал да говоря с вас. Мога ли да ви предложа да се срещнем в хотел „Роял“ през обедната ви почивка? Няма да ви отнема повече от петнайсет минути.

— Когато ти трябва автобус, го няма никакъв. А после пристигат два наведнъж — каза Мейзи на мис Тили.

Управителката сподели, че мистър Фрамптън й изглежда познат, но не се сеща откъде точно.

Когато занесе сметката на мистър Фрамптън, Мейзи подчерта, че може да отдели само петнайсет минути, защото трябва да прибере сина си от училище в четири. Той кимна, сякаш и това бе едно от нещата, които знаеше.

Наистина ли бе от полза за Хари да кандидатства за стипендия в „Сейнт Бийд“?

Мейзи не знаеше с кого да обсъди проблема. Стан щеше да е против и едва ли би се вслушал в друга гледна точка. Мис Тили бе твърде близка приятелка с мис Мънди, за да е безпристрастна, а преподобният Уотс вече я беше посъветвал да търси напътствие от Бог, което не се бе оказало особено надеждно в миналото. Мистър Фробишър изглеждаше много приятен мъж, но ясно даде да се разбере, че окончателното решение е единствено нейно. Мнението на мистър Холкомби беше ясно.

Мейзи повече не си и помисли за мистър Фрамптън, докато не приключи с обслужването и на последния клиент, след което смени престилката със старото си палто.

Мис Тили гледаше през прозореца как Мейзи тръгва към хотел „Роял“. Чувстваше се малко неспокойна, но не бе сигурна защо.

Макар никога да не бе влизала в „Роял“, Мейзи знаеше, че той има репутацията на един от най-добре управляваните хотели в областта, и шансът да го види отвътре бе една от причините да се съгласи да се срещне с мистър Фрамптън.

Застана на отсрещния тротоар и загледа как гостите влизат и излизат през въртящите се врати. Никога не бе влизала през такава врата и едва когато се почувства уверена, че е схванала как точно става минаването, пресече улицата и пристъпи към входа. Бутна малко по-силно от необходимото и беше изстреляна във фоайето по-бързо, отколкото очакваше.

Огледа се и забеляза мистър Фрамптън да седи сам в едно уединено сепаре в ъгъла. Тръгна към него. Той незабавно стана, ръкува се с нея и изчака, докато тя заеме мястото срещу неговото.

— Да ви поръчам ли кафе, мисис Клифтън? — попита той и преди тя да успее да отговори, добави: — Трябва обаче да ви предупредя, че не е от класата на кафето на Тили.

— Не, благодаря, мистър Фрамптън — каза Мейзи, която само искаше да разбере защо този мъж държи да се види с нея.

Без да бърза, мистър Фрамптън запали цигара, дръпна дълбоко, остави цигарата в пепелника и каза:

— Мисис Клифтън, със сигурност сте забелязали, че сравнително отскоро станах редовен посетител на Тили. — Мейзи кимна. — Трябва да призная, че единствената причина да идвам в кафенето сте вие.

Мейзи държеше в готовност добре подготвения си отговор за „страстни ухажори“ и се канеше да го използва веднага щом той млъкне.

— През всичките години, откакто съм в хотелиерския бизнес — продължи мистър Фрамптън, — никога не съм виждал някой да върши работата си по-ефективно от вас. Мога само да си мечтая всяка сервитьорка в този хотел да беше от вашия калибър.

— Бях добре обучена — отвърна Мейзи.

— Както и другите четири сервитьорки в кафенето, но никоя от тях няма вашия талант.

— Поласкана съм, мистър Фрамптън. Но защо ми казвате…

— Аз съм управител на този хотел — каза той — и бих се радвал, ако поемете нашето кафене, известно като Палмовия салон. Както виждате — обхвана с жест фоайето, — имаме около сто маси, но по-малко от една трета от тях са редовно заети. Това едва ли може да се нарече добра възвръщаемост на инвестициите, направени от компанията. Не се съмнявам, че положението ще се промени, ако поемете нещата. Сигурен съм, че ще мога да ви се отплатя подобаващо.

Мейзи го слушаше, без да го прекъсва.

— Не виждам причина работното ви време да е различно от това при сегашната ви работодателка. Готов съм да ви плащам по пет лири седмично, а всички бакшиши на сервитьорките в Палмовия салон ще бъдат делени наполовина с вас. Ако успеете да привлечете клиентела, това може да се окаже доста добра служба. И после ще…

— Но аз не мога да напусна мис Тили — прекъсна го Мейзи. — Тя бе така добра с мен през последните шест години.

— Напълно разбирам чувствата ви, мисис Клифтън. Всъщност щях да се разочаровам, ако първоначалната ви реакция беше друга. Лоялността е качество, на което искрено се възхищавам. Само че трябва да помислите не само за своето бъдеще, но и за това на сина ви, ако той приеме предложението за стипендия като хорист в „Сейнт Бийд“.

Мейзи изгуби дар слово.

Вечерта Еди я чакаше в колата си пред кафенето. Направи й впечатление, че този път не скочи да й отвори вратата.

— Е, къде ще ме водиш? — попита тя, докато се настаняваше до него.

— Изненада — отвърна Еди, докато палеше. — Мисля, че няма да се разочароваш.

Превключи на първа скорост и се насочи към част от града, в която Мейзи не бе ходила никога. След четвърт час спряха пред голяма дъбова врата под неонова табела със светещи червени букви: НОЩЕН КЛУБ ЕДИ.

— Твое ли е това? — попита Мейзи.

— Всеки квадратен сантиметър — гордо отвърна Еди. — Ела да го разгледаш.

Скочи от колата, отвори входната врата и й направи път да мине.

— Преди е било силоз — обясни й, докато слизаха по тясното дървено стълбище. — Но корабите вече не плават толкова навътре в реката и компанията трябваше да се премести, така че успях да го наема доста изгодно.

Мейзи се озова в голямо, слабо осветено помещение. Мина известно време, докато очите й свикнаха достатъчно с полумрака, за да го разгледа добре. Петима-шестима мъже седяха на високи кожени столове на бара, а около тях пърхаха почти толкова сервитьорки. Стената зад бара представляваше огромно огледало, създаващо впечатлението, че помещението е много по-голямо, отколкото бе в действителност. В центъра имаше дансинг, заобиколен от тапицирани с кадифе скамейки, на които можеха да седнат по двама души.

В отсрещния ъгъл имаше малка сцена с пиано, контрабас, барабани и няколко стойки за ноти.

Еди се настани на бара и се огледа.

— Ето защо прекарах толкова време в Америка. Подобни питейни заведения никнат като гъби в Ню Йорк и Чикаго и печалбите са огромни, заради сухия закон. — Запали пура. — И помни ми думата, няма да има друг подобен бар в Бристол, със сигурност.

— Със сигурност — повтори Мейзи и застана до него: изобщо не помисли да седне на някой от високите столове.

— Каква отрова избираш, кукличке? — попита Еди с американски (поне според него) акцент.

— Не пия — напомни му Мейзи.

— Това е една от причините да те избера.

— Да ме избереш ли?

— Разбира се. Ти си идеалният човек за началник на сервитьорките. Не само че ще ти плащам по шест паунда седмично, но ако заведението потръгне, само бакшишите ще са много повече, отколкото можеш да изработиш при Тили.

— И трябва да се обличам по този начин ли? — попита Мейзи и посочи едно от момичетата, което носеше червена блуза с оголени рамене и тясна черна пола, която едва прикриваше коленете й. Стана й смешно, като си помисли, че цветовете са същите като на униформите от „Сейнт Бийд“.

— Защо не? Изглеждаш страхотно, а комарджиите ще плащат добри пари, за да бъдат обслужвани от хубавица като теб. Естествено, ще има и неприлични предложения, но съм сигурен, че ще можеш да се оправиш с това.

— Какъв е смисълът от дансинг при положение, че клубът е само за мъже?

— И тази идея заех от Щатите — отвърна Еди. — Ако някой иска да танцува с някоя сервитьорка, ще трябва да си плати.

— И какво друго влиза в цената?

— Зависи от тях — сви рамене Еди. — Стига да не става в заведението, нямам нищо общо — добави той и се разсмя малко по-високо от нужното.

Мейзи остана сериозна.

— Е, какво мислиш? — попита той.

— Мисля, че е по-добре да тръгвам — отвърна Мейзи. — Нямах време да кажа на Хари, че ще закъснея.

— Както кажеш, скъпа. — Еди я прегърна през раменете и я поведе към стълбите.

Докато я караше към Стил Хаус Лейн, й разказа за плановете си за бъдещето.

— Вече хвърлих око на втори обект — обясняваше разпалено. — Само небето може да ми е граница.

— Небето ми е граница — повтори Мейзи, докато спираха пред номер 27.

Слезе от колата и бързо тръгна към вратата.

— Значи давам ти няколко дни, за да помислиш — каза Еди, докато подтичваше след нея.

— Не, благодаря, Еди — отвърна без колебание Мейзи. — Вече реших — добави, докато вадеше ключа от чантата си.

Еди се ухили и отново я прегърна.

— Знаех си, че решението няма да е от трудните.

Мейзи махна ръката му, усмихна му се сладко и рече:

— Много мило от твоя страна, че ме имаш предвид, скъпи, но мисля, че ще продължа да сервирам кафе. — Отвори вратата и добави: — Все пак благодаря за предложението.

— Както кажеш, кукло, но ако промениш решението си, вратата е винаги отворена за теб.

Мейзи затвори вратата.

14.

Мейзи най-сетне се спря върху единствения човек, от когото можеше да потърси съвет. Реши да отиде на доковете без предварителна уговорка и с надеждата, че той ще е там.

Не искаше да казва нито на Стан, нито на Хари при кого отива. Брат й щеше да се опита да я спре, а синът й щеше да остане с чувството, че е издала тайната му.

Изчака почивния си ден и след като остави Хари в училището, взе трамвая до пристанището. Беше подбрала внимателно времето — късна сутрин, когато той най-вероятно щеше да е в кабинета си, а Стан щеше да е зает с товарене и разтоварване на стоки в другия край на доковете.

Каза на мъжа на портала, че е дошла да си търси работа като чистачка. Той й посочи с безразличие тухлената постройка и пак не си спомни коя е.

Докато вървеше към Барингтън Хаус, Мейзи погледна към прозорците на петия етаж и се запита кой ли е неговият кабинет. Спомняше си срещата с мисис Нетълс и начина, по който й показа вратата веднага щом каза името си. Сега Мейзи не само че имаше работа, която й харесваше и където я уважаваха, но и две нови предложения в рамките само на един ден. Изхвърли мисис Нетълс от мислите си, мина покрай сградата и продължи по кея.

Не забави крачка, докато не видя дома му. Трудно й беше да повярва, че човек може да живее в железопътен вагон, и започна да се чуди дали не е направила ужасна грешка. Дали разказите на Хари за дневна, спалня и дори за библиотека не бяха преувеличени? „Не можеш да спреш, щом си стигнала дотук, Мейзи Клифтън“ — каза си тя и почука дръзко на вратата.

— Влезте, мисис Клифтън — отзова се любезен глас.

Мейзи отвори вратата и видя стареца, настанен в удобната седалка сред купища книги. Изненада се колко чист е вагонът и осъзна, че въпреки твърденията на Стан именно тя, а не Стария Джак живее в трета класа.

Стария Джак стана и я покани да седне на мястото срещу неговото.

— Дошли сте при мен заради младия Хари, предполагам.

— Да, мистър Тар.

— Нека позная — каза той. — Не можете да решите дали момчето трябва да иде в „Сейнт Бийд“, или да остане в „Мериууд“.

— Откъде знаете? — попита Мейзи.

— Просто мисля върху същия проблем през последния месец — обясни Стария Джак.

— И как според вас трябва да постъпи той?

— Мисля, че въпреки многото трудности, с които несъмнено ще се сблъска в „Сейнт Бийд“, ако не се възползва от тази възможност, ще съжалява през целия си живот.

— Но е възможно да не спечели стипендията и решението да не зависи от нас.

— Решението не зависи от нас от момента, в който мистър Фробишър чу как пее Хари — каза Стария Джак. — Аз обаче имам чувството, че това не е единствената причина за визитата ви.

Мейзи започваше да разбира защо Хари толкова се възхищава от този човек.

— Напълно сте прав, мистър Тар. Нужен ми е съвет по един друг въпрос.

— Синът ви ме нарича Джак, с изключение на случаите, когато ми е сърдит. Тогава ме нарича Стария Джак.

Мейзи се усмихна.

— Безпокоях се, че дори той да се пребори за стипендията, няма да печеля достатъчно пари, за да му осигуря всички малки екстри, които останалите момчета в училища като „Сейнт Бийд“ смятат за даденост. За щастие, предложиха ми друга работа, от която бих могла да печеля повече.

— И се тревожите как ще реагира мис Тили, когато й кажете, че смятате да напуснете ли?

— Нима познавате мис Тили?

— Не, но Хари много пъти ми е говорил за нея. Тя явно е от същото тесто като мис Мънди, а мога да ви уверя, че то е рядкост. Не е нужно да се тревожите.

— Не разбирам…

— Позволете да ви обясня — рече Стария Джак. — Мис Мънди вече вложи много от времето и опита си, за да се погрижи Хари не само да спечели стипендия в „Сейнт Бийд“, но и да се покаже достоен за нея, което е много по-важно. Сигурен съм, че тя е обсъдила всяка възможност с най-близката си приятелка, която е именно мис Тили. Така че когато й кажете за новата работа, може да откриете, че това няма да я изненада.

— Благодаря, Джак — каза Мейзи. — Хари е късметлия, че има приятел като вас. Бащата, който така и не позна — тихо добави тя.

— Това е най-милият комплимент, който съм получавал от много години — отвърна Стария Джак. — Мога само да съжалявам, че загуби баща си при такива трагични обстоятелства.

— Знаете ли как е умрял съпругът ми?

— Да, зная — отвърна Стария Джак. Даде си сметка, че изобщо не би трябвало да засяга тази тема, и бързо добави: — Хари ми разказа.

— Какво ви е разказал? — тревожно попита Мейзи.

— Че баща му е загинал във войната.

— Но вие знаете, че това не е истина — каза Мейзи.

— Да, зная — съгласи се Стария Джак. — И подозирам, че Хари също знае, че баща му не би могъл да умре във войната.

— Тогава защо казва така?

— Може би мисли, че има нещо, което не искате да му кажете.

— Но аз самата не зная истината — призна Мейзи.

Стария Джак не каза нищо.

Мейзи бавно тръгна към къщи. Единият въпрос беше намерил отговора си, другият си оставаше нерешен. Въпреки това не се съмняваше, че Стария Джак може да се добави към списъка на хората, които знаят истината за случилото се със съпруга й.

Стария Джак се оказа прав за мис Тили, защото когато Мейзи й каза за предложението на мистър Фрамптън, тя едва ли можеше да покаже по-голямо разбиране и подкрепа.

— Ще липсваш на всички ни — рече тя. — И, честно казано, от „Роял“ са късметлии, че ще работиш за тях.

— Как мога да ви благодаря за всичко, което направихте за мен през тези години? — попита Мейзи.

— Хари трябва да благодари на теб — отвърна мис Тили. — И подозирам, че е само въпрос на време, преди да го осъзнае.

Мейзи започна новата си работа месец по-късно и не й беше нужно много време да открие защо Палмовият салон никога не се пълни повече от една трета.

Сервитьорките гледаха на труда си просто като на работа — за разлика от мис Тили, която го смяташе за призвание. Изобщо не си правеха труда да запомнят имената на клиентите или любимите им маси. Още по-лошото бе, че кафето често се сервираше студено, а пастите се оставяха да съхнат, докато някой не си ги поръча. Мейзи не бе изненадана, че не получават никакви бакшиши — просто не ги заслужаваха.

След още един месец започна да си дава сметка на колко неща я е научила мис Тили.

След три месеца беше сменила пет от седемте сервитьорки, без да й се налага да привлича момичета от кафенето на мис Тили. Освен това беше поръчала нови елегантни униформи за целия персонал, както и нови подноси, чаши и чинии, а също така смени доставчика на кафе и сладкаря. Много й се искаше да можеше да открадне сладкаря на мис Тили.

— Вкарвате ме в много разходи, Мейзи — каза мистър Фрамптън, когато поредната сметка се озова на бюрото му. — Опитайте се да не забравяте какво казах за възвръщането на инвестициите.

— Дайте ми още половин година, мистър Фрамптън, и резултатите сами ще говорят за себе си.

Макар да работеше от зори до среднощ, Мейзи винаги намираше време да остави Хари в училище сутринта и да го вземе следобед. Въпреки това предупреди мистър Фрамптън, че на една определена дата ще й се наложи да закъснее.

Когато му каза защо, той я освободи за целия ден.

Преди да излязат, Мейзи се погледна в огледалото. Беше облякла най-хубавата си неделна рокля, макар да не отиваше на църква. Усмихна се на сина си, така елегантен в новата си ученическа униформа в червено и черно. Въпреки това се чувстваше малко неловко, докато чакаха на спирката.

— Два билета до Парк стрийт — каза на кондуктора, когато трамвай 11 потегли. Не можеше да скрие гордостта си, когато видя как мъжът се вглежда в Хари. Това само я увери, че е взела правилното решение.

Когато слязоха, Хари не й позволи да му носи куфара. Мейзи го държеше за ръка, докато се изкачваха бавно към училището. Не беше сигурна кой от двамата е по-нервен. Не можеше да откъсне поглед от разкошните файтони и автомобили, които докарваха другите момчета за първия учебен ден. Можеше само да се надява, че Хари ще намери поне един приятел сред тях. Дори гувернантките им бяха по-добре облечени от нея.

С приближаването на училищния портал Хари започна да забавя крачка. Мейзи долавяше неудобството му — или това бе само страх от неизвестното?

— Сега ще те оставя — каза тя и се наведе да го целуне. — Успех, Хари. Направи така, че всички да се гордеем с теб.

— Довиждане, мамо.

Докато го гледаше как се отдалечава, Мейзи забеляза, че не само тя проявява интерес към него.

15.

Мейзи никога нямаше да забрави първия път, когато й се наложи да отпрати клиент.

— Сигурна съм, че след няколко минути ще се освободи маса, сър.

Гордееше се, че веднага щом някой клиент плати сметката си и стане, хората й за пет минути можеха да разчистят масата, да сменят покривката и да я подредят за новия гост.

Палмовият салон бързо стана толкова популярен, че Мейзи трябваше да държи две маси постоянно запазени в случай, че някой от редовните клиенти се появи неочаквано.

Беше малко смутена, че някои от старите й клиенти от кафенето на мис Тили започнаха да се прехвърлят в Палмовия салон; сред тях бе и милият възрастен мистър Крадик, който помнеше Хари като вестникарче. Като още по-голям комплимент прие факта, че самата мис Тили започна да се отбива за сутрешно кафе.

— Просто проверявам конкуренцията — обясни тя. — Между другото, Мейзи, кафето е великолепно.

— Естествено — отвърна Мейзи. — Като вашето е.

Еди Аткинс също отскачаше от време на време и ако размерът на пурите, без да броим на обиколката на кръста, можеше да служи като мерило, небето явно все още му беше единствената граница. Макар да се държеше дружелюбно, той никога вече не покани Мейзи да излязат, макар редовно да й напомняше, че вратата му е винаги отворена за нея.

Не можеше да се каже, че Мейзи нямаше върволица поклонници, на които позволяваше от време на време да я поканят на среща, дори на вечеря в някой моден ресторант, понякога на театър или на кино, особено ако даваха филм с Грета Гарбо. Но когато се разделяха в края на вечерта, тя не позволяваше на никого нещо повече от лека целувка по бузата, преди да се прибере. Така бе, докато не срещна Патрик Кейси, който доказа, че ирландският чар не е само клише.

Когато Патрик влезе за първи път в Палмовия салон, Мейзи не беше единствената, която обърна глава, за да го разгледа по-добре. Беше метър и осемдесет и пет, с леко къдрава тъмна коса и телосложение на атлет. Това би трябвало да е достатъчно за повечето жени, но Мейзи бе запленена най-вече от усмивката му и подозираше, че същото се отнася и за много други.

Патрик спомена, че се занимава с финанси, но пък и Еди й бе казал, че е в развлекателния бизнес. Работата го водеше в Бристол веднъж-два пъти месечно и Мейзи му позволяваше да я заведе на вечеря, на театър или на кино; понякога дори нарушаваше златното си правило и не вземаше последния трамвай до Стил Хаус Лейн.

Нямаше да се изненада, ако открие, че Патрик има жена и половин дузина деца в Корк, макар той да се кълнеше с ръка на сърцето, че е ерген.

Всеки път, когато мистър Холкомби се отбиваше в Палмовия салон, Мейзи го настаняваше на една ъглова маса, която бе отчасти скрита от една голяма колона и затова редовните посетители я отбягваха. Уединеното място обаче й позволяваше да му разкаже как се справя Хари с училището.

Днес обаче той изглеждаше по-заинтересуван от бъдещето, отколкото от миналото.

— Решихте ли вече какво ще прави Хари, след като напусне „Сейнт Бийд“?

— Не съм се замисляла — призна Мейзи. — В края на краищата има още доста време.

— Което ще изтече бързо — посочи мистър Холкомби. — Не мога да повярвам, че искате да се върне в „Мериууд“.

— Определено не искам — каза Мейзи. — Но какъв друг избор имам?

— Хари казва, че би искал да продължи в Бристолската гимназия, но се тревожи, че ако не успее да спечели стипендия, няма да можете да си позволите разходите.

— Това няма да е проблем — увери го Мейзи. — При сегашната ми заплата и бакшишите никой не е нужно да знае, че майка му е сервитьорка.

— И то каква сервитьорка — отбеляза мистър Холкомби и кимна към претъпканото помещение. — Изненадан съм, че още не сте отворили собствено заведение.

Мейзи се разсмя и не се замисли върху думите му, докато не получи неочаквана визита от мис Тили.

Мейзи ходеше на утринната служба в „Сейнт Мери Редклиф“ всяка неделя, за да слуша как пее синът й. Мис Мънди я беше предупредила, че съвсем скоро гласът на Хари ще започне да мутира и че след това момчето едва ли ще може да пее като солист.

Мейзи се опита да се съсредоточи върху проповедта, но умът й се зарея. Хвърли поглед към отсрещната страна на пътеката, където седяха мистър и мисис Барингтън със сина си Джайлс и две момичета, които сигурно бяха техни дъщери — не им знаеше имената. Беше се изненадала, когато Хари й каза, че Джайлс Барингтън е най-добрият му приятел. Били се сприятелили по чиста случайност, така й обясни. Мейзи се надяваше да не й се наложи да му казва, че Джайлс може да се окаже и нещо повече от добър приятел.

Мейзи си мечтаеше да може да помогне повече на Хари в усилията му да спечели стипендия в Бристолската гимназия. Макар мис Тили да я беше научила да чете менюто, да събира и да изважда и дори да пише някои прости думи, само мисълта през какво преминава Хари я изпълваше с трепет.

Мис Мънди засилваше увереността й, като непрекъснато й напомняше, че Хари никога е нямало да стигне дотук, ако тя не е била готова да направи толкова много жертви.

— И между другото — добави веднъж, — ти си умна досущ като него, просто не си имала неговите възможности.

Мистър Холкомби я държеше в течение относно „графика“ и с приближаването на датата на изпита Мейзи започна да се притеснява не по-малко от кандидата. Осъзна истината на една от забележките на Стария Джак, че често наблюдаващият страда повече и от участника.

Палмовият салон вече беше претъпкан всеки ден, но това не попречи на Мейзи да предприеме още промени през „фриволното четвърто десетилетие на века“, както пресата описваше трийсетте години.

Сутрин предлагаше на клиентите различни бисквити към кафето, а следобедното й меню се оказа не по-малко популярно, особено след като Хари й каза, че мисис Барингтън му е предложила да избира между индийски и китайски чай. Мистър Фрамптън обаче наложи вето на предложението да се предлагат сандвичи с пушена сьомга.

Всяка неделя Мейзи коленичеше на възглавничката в храма; единствената й молитва беше ясна и конкретна: „Моля те, Господи, нека Хари спечели стипендията. Успее ли, няма да искам нищо друго от Теб“.

Когато до изпитите остана седмица, Мейзи вече не можеше да спи, лежеше будна и се питаше как ли се справя Хари. Мнозина клиенти й казваха да му предаде най-добрите им пожелания — някои, защото го бяха чували да пее в църковния хор, други, защо бе доставял сутрешния им вестник или просто защото техните деца бяха минали или щяха да минат през същите изпитания като неговите. Мейзи имаше чувството, че половината Бристол ще се явява на изпит.

На сутринта на съдбовния ден Мейзи настани някои от редовните посетители на неподходящи маси, поднесе на мистър Крадик кафе вместо обичайния му горещ шоколад и дори представи на двама клиенти чужди сметки. Никой не се оплака.

Хари й каза, че според него се бил представил доста добре, но не можеше да е сигурен дали е било достатъчно добре. Спомена някой си Томас Харди, но Мейзи не беше сигурна дали говори за свой приятел, или за някой от учителите.

Когато онзи четвъртък часовникът в големия шкаф в Палмовия салон удари десет, Мейзи знаеше, че в същия миг директорът окачва резултатите от изпитите на училищната дъска за обяви. Минаха обаче още двайсет и две минути, преди мистър Холкомби да влезе в помещението и да се насочи право към обичайната си маса зад колоната. От изражението му Мейзи не можеше да разбере как се е представил Хари. Бързо отиде при него и за първи път от четири години седна срещу свой клиент, макар че „свлече се“ би било по-уместно определение.

— Хари е минал с отличие — каза мистър Холкомби, — но се боя, че се е разминал на косъм със стипендията.

— Какво означава това? — попита Мейзи, като се мъчеше да накара ръцете си да спрат да треперят.

— Първите дванайсет кандидати са изкарали по осемдесет процента и нагоре и всички са получили стипендии. Дийкинс, приятелят на Хари, е на първо място с деветдесет и два процента. Хари е постигнал отличните седемдесет и осем процента и е седемнайсети от общо триста кандидати. Мистър Фробишър каза, че слабото му място бил изпитът по английски.

— Трябвало е да прочете Харди вместо Дикенс — каза жената, която не бе прочела нито една книга през живота си.

— Въпреки това на Хари ще му бъде предложено място в Бристолската гимназия — продължи мистър Холкомби, — но няма да получава сто паунда годишна стипендия.

Мейзи стана.

— В такъв случай просто ще трябва да работя на три смени вместо на две, нали така? Защото той няма да се върне в „Мериууд“, мистър Холкомби, бъдете сигурен в това.

През следващите няколко дни Мейзи се изненада колко много от редовните клиенти я поздравиха за великолепното представяне на Хари. Откри също, че един-двама от клиентите й имат деца, които не са минали на изпита — в единия случай на детето не му достигнал само един процент. Налагаше им се да се примирят с избор на друго учебно заведение. Това само засили решимостта на Мейзи, че нищо няма да попречи на Хари да се яви в Бристолската гимназия на първия ден от новия срок.

През следващата седмица забеляза нещо странно — бакшишите й се удвоиха. Милият мистър Крадик й пробута банкнота от пет паунда с думите:

— За Хари. Нека се покаже достоен за майка си.

Когато тънкият бял плик падна през пощенския процеп на вратата на Стил Хаус Лейн (което само по себе си беше събитие), Хари го отвори и прочете писмото на майка си. На „Клифтън, Х.“ се предлагаше място в поток А за есенния срок, започващ от 15-и септември. Когато стигна до последния параграф, в който от мисис Клифтън се искаше да пише и да потвърди дали кандидатът желае да приеме, или да отхвърли предложението, той я погледна нервно.

— Трябва да им отговориш веднага и да приемеш! — каза тя.

Хари я прегърна и прошепна:

— Как ми се иска баща ми да беше жив.

„Може би е жив“, помисли си Мейзи.

След няколко дни на изтривалката се появи второ писмо — дълъг списък на нещата, които трябваше да се купят преди първия ден на учебния срок. Мейзи забеляза, че Хари като че ли има нужда от два броя от всичко, в някои случаи три или повече, а в един цели шест — чорапи, сиви, три четвърти, с ластик.

— Жалко, че не можеш да използваш моите жартиери — рече тя.

Хари се изчерви.

Трето писмо канеше новите ученици да изберат три свободноизбираеми дейности от списък, вариращ от автомобилния клуб до Обединената кадетска част, някои от които изискваха допълнително заплащане от по пет паунда на занимание. Хари избра хора, за който нямаше такса, а също театралния клуб и Дружеството на любителите на изкуството. Последното включваше условието всички посещения на галерии извън Бристол да се заплащат отделно.

На Мейзи й се искаше да има още неколцина като мистър Крадик, но нито за миг не позволи Хари да заподозре, че има причина за някаква грижа, макар и мистър Холкомби да й напомни, че момчето й ще бъде в Бристолската гимназия през следващите пет години. Тя му каза, че Хари ще бъде първият представител на фамилията, който не е напуснал училище, преди да навърши четиринайсет.

Мейзи събра сили за поредното посещение при „Т. С. Марш, Изискани облекла“.

Когато Хари беше напълно екипиран и готов за първия си учебен ден, Мейзи отново беше започнала да отива на работа и да се връща пеша, за да спестява по пет пенса седмично от трамвайни билети — или както каза на майка си: „Един паунд годишно, а това е достатъчно за нов костюм за Хари“.

През годините Мейзи беше научила, че децата може да смятат родителите си за злочеста необходимост, а доста често и за нещо, което те поставя в неудобно положение.

При първото й посещение на тържественото закриване на учебната година в „Сейнт Бийд“ Мейзи беше единствената майка, която не носеше шапка. След това си купи една от магазин за дрехи втора ръка и тя щеше да й служи, докато Хари не завърши Бристолската гимназия, колкото и да излезеше от мода дотогава.

Хари се беше съгласил да го изпрати до училището първия учебен ден, а Мейзи беше решила, че вече е достатъчно голям, за да се вози сам в трамвая на връщане. Основното й притеснение сега беше не как Хари ще отива и ще се връща, а какво ще прави вечер, тъй като вече не беше в пансион и нямаше да спи в училището. Не се съмняваше, че ако отново му се наложи да дели стая с вуйчо си, това ще завърши катастрофално. Опита се да пропъди проблема от мислите си, докато се приготвяше за първия ден на Хари на новото място.

С шапка на главата (най-добрата и единствена), с почистено наскоро палто, практични черни обувки и с единствените копринени чорапи, които имаше, Мейзи се чувстваше готова да се изправи пред останалите родители. Когато слезе по стълбите, Хари вече я чакаше до вратата. Изглеждаше толкова елегантен с новата си униформа в бордо и черно, че тя с радост би го развела из Стил Хаус Лейн, за да могат съседите да научат, че някой от тяхната улица ще учи в Бристолската гимназия.

Взеха трамвая, както и при първия учебен ден в „Сейнт Бийд“, но този път Хари я попита дали е съгласна да слязат една спирка преди Юнивърсити Роуд. Вече не й даваше да го държи за ръката, но й позволи да оправи на няколко пъти кепето и вратовръзката му.

Когато видя шумното сборище младежи пред училищния портал, Мейзи каза: „По-добре да тръгвам, че ще закъснея за работа“, което озадачи Хари, тъй като той знаеше, че мистър Фрамптън я е освободил за целия ден.

Мейзи прегърна бързо сина си и продължи да го гледа, докато вървеше към училището. Първият, който го поздрави, беше Джайлс Барингтън. Мейзи се изненада, че е тук — Хари й бе казал, че Джайлс най-вероятно ще продължи в Итън. Двамата се ръкуваха като зрели мъже, току-що сключили важна сделка.

Мейзи видя тълпата и мистър и мисис Барингтън. След минути към тях се присъединиха мистър и мисис Дийкинс заедно с носителя на стипендията „Пелокин“. Последваха още здрависвания, в случая с мистър Дийкинс — с лявата ръка.

Родителите започнаха да се сбогуват с децата си. Мейзи гледаше как мистър Барингтън се ръкува първо със сина си и после с Дийкинс, но обърна гръб на протегнатата ръка на Хари. Мисис Барингтън изглеждаше смутена и Мейзи се запита дали по-късно няма да попита Хюго защо е игнорирал най-добрия приятел на Джайлс. Ако го направеше, той със сигурност нямаше да й каже истинската причина. Мейзи се боеше, че няма да мине много време, преди Хари да попита защо мистър Барингтън винаги се държи пренебрежително с него. Докато само трима души знаеха истината, тя нямаше причини да мисли, че Хари някога ще я разбере.

16.

Мис Тили бе станала толкова редовен клиент на Палмовия салон, че дори си имаше своя маса.

Обикновено пристигаше към четири и си поръчваше чаша чай („Ърл Грей“) и сандвич с краставичка. Винаги отказваше да вземе от сметановите пасти, различните видове пай с мармалад и шоколадовите еклери, но от време на време си позволяваше кифла с масло. Един следобед се появи малко преди пет, което бе необичайно късно за нея, и Мейзи изпита облекчение, че обичайната й маса е свободна.

— Може би днес ще е по-добре да седна на по-дискретно място, Мейзи. Искам да поговорим насаме.

— Разбира се, мис Тили — каза Мейзи и я поведе към масата на мистър Холкомби зад колоната в ъгъла на салона. — Смяната ми свършва след десет минути и веднага ще дойда при вас.

Когато заместницата й Сюзан дойде да поеме салона, Мейзи обясни, че ще седне с мис Тили за няколко минути, но не иска да бъде обслужвана.

— Да не би старата патица да е оклюмала човка? — попита Сюзан.

— Старата патица ме научи на всичко, което зная — отвърна Мейзи с усмивка.

Точно в пет Мейзи седна срещу мис Тили. Рядко й се случваше да сяда с клиент и в малкото случаи, когато го правеше, никога не се чувстваше удобно.

— Ще пиеш ли чай, Мейзи?

— Не, благодаря, мис Тили.

— Напълно те разбирам. Ще се опитам да не те задържам, но преди да ти кажа реалната причина защо искам да се видим, мога ли да попитам как я кара Хари?

— Иска ми се да спре да расте — отвърна Мейзи. — Всеки месец му отпускам панталоните. С това темпо в края на годината дългите му панталони ще се превърнат в къси.

Мис Тили се разсмя.

— А как е с учението?

— В доклада за края на срока се казва… — Мейзи замълча за момент, опитвайки се да си спомни точните думи, — „Изключително добро начало. Много обещаващ ученик“. На първо място е по английски.

— Ама че ирония — отбеляза мис Тили. — Ако си спомням правилно, именно по този предмет се представи по-зле на приемния изпит.

Мейзи кимна и се опита да не мисли за финансовите последици от факта, че Хари не бе чел достатъчно Томас Харди.

— Сигурно много се гордееш с него — рече мис Тили. — Когато отидох в „Сейнт Мери“ в неделя, много се зарадвах да го видя отново в хора.

— Да, но сега трябва да се задоволи с място на задната редица с другите баритони. Дните му като солист приключиха. За сметка на това обаче се включи в театралния клуб и тъй като в гимназията няма момичета, играе Урсула в училищната постановка.

— „Много шум за нищо“ — рече мис Тили. — Добре, не искам да ти губя времето, така че чуй защо дойдох да те видя.

Отпи от чая, сякаш искаше да се овладее, преди да заговори, а после избълва всичко наведнъж.

— Скъпа, следващия месец ставам на шейсет и от известно време обмислям да се оттегля от бизнеса.

На Мейзи и през ум не й беше минавало, че един ден мис Тили ще престане да работи.

— Двете с мис Мънди мислим да се преместим в Корнуол. Хвърлили сме око на една малка виличка до морето.

„Не бива да напускате Бристол — едва не каза Мейзи. — Обичам ви и двете, а ако си отидете, към кого ще се обръщам за съвет?“

— Въпросът стана належащ миналия месец — продължи мис Тили, — когато един местен бизнесмен ми направи предложение за кафенето. Явно иска да го добави към своята разрастваща се империя. И макар да не ми се иска кафенето ми да стане част от верига, офертата му беше твърде изкусителна, за да я отхвърля с лека ръка. — Мейзи понечи да я попита кой е този бизнесмен, но се сдържа. — Оттогава мислих много по въпроса и реших, че ако успееш да ми предложиш същата сума, бих предпочела ти да поемеш бизнеса, отколкото някакъв непознат.

— Колко ви предложи той?

— Петстотин паунда.

Мейзи въздъхна.

— Поласкана съм, че сте ме взели предвид, но истината е, че нямам и петстотин пенса, какво остава за петстотин паунда.

— Боях се, че ще чуя точно това — каза мис Тили. — Но ако успееш да намериш поддръжник, той със сигурност ще сметне бизнеса за добра инвестиция. В края на краищата миналата година направих сто и двайсет паунда и десет шилинга печалба, без да броим собствената ми заплата. Бих ти отстъпила кафенето и за по-малко от петстотин, но намерихме онази чудесна къщичка в Сейнт Моус, а собствениците я продават за триста паунда и нито пени по-малко. Двете с мис Мънди бихме могли да преживеем със спестяванията си година-две, но тъй като и двете нямаме пенсионни застраховки, допълнителните двеста паунда ще са много важни за нас.

Мейзи тъкмо се канеше да каже на мис Тили колко съжалява, но че и дума не може да става, когато Патрик Кейси влезе в салона и се настани на обичайната си маса.

След като свършиха с любенето, Мейзи разказа на Патрик за предложението на мис Тили. Той седна в леглото, запали цигара и каза:

— Намирането на такъв капитал не е чак толкова трудно.

— Да, но става въпрос за мисис Клифтън, която трябва да събере петстотин паунда при положение, че няма и две пенита в джоба.

— Така е, но ще можеш да покажеш оборот и доказани приходи, без да споменаваме за доброто име на кафенето. Все пак имай предвид, че ще трябва да прегледам всички счетоводни книги за последните пет години, за да съм сигурен, че няма скрити неща от теб.

— Мис Тили никога не би измамила никого.

— Ще трябва да видя и дали няма да има промени в наемите в близко бъдеще — каза Патрик, без да обръща внимание на протестите й, — както и да проверя дали счетоводителят й не е включил някакви клаузи за допълнително заплащане от момента, в който започнеш да правиш печалба.

— Мис Тили не би направила подобно нещо — отсече Мейзи.

— Много си доверчива, Мейзи. Не забравяй обаче, че с това няма да се занимава мис Тили, а някой адвокат, който ще иска да прибере своята част, както и счетоводител, който да се погрижи за компенсация в случай, че решиш да не ползваш вече услугите му.

— Личи си, че никога не си се срещал с мис Тили.

— Вярата ти в старата дама е трогателна, Мейзи, но моята работа е да защитавам хора като теб, а сто и двайсет паунда и десет шилинга печалба на година няма да са достатъчни, за да вържеш двата края. Все пак не забравяй, че ще трябва да изплащаш кредита си на редовни вноски.

— Мис Тили ми каза, че печалбата не включва нейната заплата.

— Възможно е, но не знаеш каква е била нейната заплата. Ще са ти нужни най-малко двеста и петдесет паунда на година, ако искаш да оцелееш, в противен случай не само ще останеш без пукната пара, но и Хари ще трябва да напусне гимназията.

— С нетърпение очаквам да се запознаеш с мис Тили.

— А как стои въпросът с бакшишите? В „Роял“ получаваш половината от всички бакшиши, което прави поне още двеста паунда годишно. И те не се облагат, макар че не се съмнявам, че някое бъдещо правителство ще навакса и с това.

— Може би трябва да кажа на мис Тили, че рискът е прекалено голям. В края на краищата все ми напомняш, че в „Роял“ имам гарантирани доходи без никакви рискове.

— Така е, но ако мис Тили е наполовина толкова добра, колкото твърдиш, това може да се окаже възможност, каквато едва ли ще ти се отвори друг път.

— Решавай най-сетне, Патрик — каза Мейзи, като се опита да не прозвучи така, сякаш е изгубила търпение.

— Ще реша в момента, в който прегледам книжата.

— Ще решиш в момента, в който се срещнеш с мис Тили, защото ще разбереш истинското значение на добрата воля — отвърна Мейзи.

— С нетърпение очаквам да видя този образец на добродетелта.

— Това означава ли, че си готов да ме представляваш?

— Да — каза той, докато гасеше фаса си.

— И колко ще вземете за услугата от една безпарична вдовица, мистър Кейси?

— Изгаси светлината.

— Сигурна ли сте, че рискът си заслужава? — попита мистър Фрамптън.

— Финансовият ми съветник е на това мнение — отвърна Мейзи. — Увери ме, че не само ще провери всички сметки, но и че след като изплатя заема, ще мога да изляза на печалба след пет години.

— Но това са годините, през които Хари ще бъде в Бристолската гимназия.

— Много добре си давам сметка за това, мистър Фрамптън, но мистър Кейси осигури достатъчна заплата за мен като част от сделката и след като поделя бакшишите с персонала, ще мога да печеля приблизително толкова, колкото и в момента. Нещо по-важно, след пет години ще разполагам с реални активи и от там нататък цялата печалба ще бъде моя — каза тя, като се мъчеше да си припомни точните думи на Патрик.

— Ясно е, че сте вече сте решили — каза мистър Фрамптън. — Но ще ви предупредя, Мейзи, че има огромна разлика между това да си служител, който знае, че всяка седмица ще се прибере със заплата, и работодател, от когото се очаква да плаща по няколко заплати всеки петък. Честно казано, Мейзи, вие сте най-добрата в областта си, но наистина ли сте сигурна, че искате да престанете да сте служител и да поемете управлението?

— Мистър Кейси ще ми помага.

— Кейси е способен човек, в това няма съмнение, но той трябва да се грижи и за по-важни клиенти в другия край на страната. Вие ще сте онази, която ще върти ежедневния бизнес. Ако нещо тръгне на зле, той няма да е винаги наблизо, за да ви подаде ръка.

— Но пък може би никога вече няма да ми се отвори подобна възможност — повтори тя думите на Патрик.

— Тъй да бъде, Мейзи — рече Фрамптън. — Наистина много ще ни липсваш тук. Единствената причина да не си незаменима е, че обучи заместницата си отлично.

— Сюзан няма да ви разочарова, мистър Фрамптън.

— Сигурен съм, че няма. Но и никога няма да бъде Мейзи Клифтън. Позволи ми да съм първият, който да ти пожелае успех в новото начинание. А ако нещата не тръгнат според очакваното, в „Роял“ винаги ще има работа за теб.

Мистър Фрамптън стана и се ръкува с Мейзи точно както бе направил преди шест години.

17.

Месец по-късно Мейзи подписа шест документа в присъствието на мистър Прендъргаст, управителя на „Национална провинциална банка“ на Корн стрийт. Направи го обаче едва след като Патрик я запозна с всяка страница, ред по ред; той вече с радост признаваше колко е сгрешил в съмненията си относно мис Тили. Сподели с нея, че ако всички са почтени като мис Тили, щял да остане без работа.

Мейзи даде на мис Тили чек за 500 лири на 19 март 1934 г., като в замяна получи огромна прегръдка и кафене. Седмица по-късно мис Тили и мис Мънди заминаха за Корнуол.

Мейзи отвори заведението още на следващия ден и запази името „При Тили“. Патрик я бе посъветвал никога да не подценява репутацията на името над вратата („основано през 1898 г“.) и изобщо да не помисля за промени, докато мис Тили се помни с добро, а може би и след това. „Редовните посетители не обичат промените, особено ако са внезапни, така че не ги изненадвай по такъв начин.“

Мейзи все пак набеляза някои промени, които можеше да направи, без да засегне чувствата на редовните посетители. Смяташе, че нови покривки ще се отразят добре на заведението, пък и столовете и дори масите бяха започнали да изглеждат малко… старомодно. И нима самата мис Тили не беше отбелязала, че килимът е поизтъркан?

— Успокой темпото — предупреди я Патрик при една от месечните си визити. — Не забравяй, че харченето на пари е много по-лесно от печеленето им, и не се изненадвай, ако някои от старите клиенти изчезнат и през първите няколко месеца не печелиш толкова, колкото си очаквала.

Патрик се оказа прав. Приходите намаляха през първия месец, а също и през втория, което показваше колко популярна е била мис Тили. Ако тенденцията се запазеше и през третия, Патрик щеше да говори с Мейзи за оборота и ограниченията на краткосрочните заеми, но приходите удариха дъното (отново по израза на Патрик) и през следващия месец започнаха да се повишават, макар и не така рязко.

В края на първата година Мейзи бе излязла на нулата, но не бе спечелила достатъчно, за да изплати изцяло задълженията си към банката.

— Не се бой, мила — каза й мис Тили при една от редките си визити в Бристол. — Минаха години, преди да направя печалба.

Мейзи обаче не разполагаше с години.

Втората година започна добре и някои от редовните посетители от Палмовия салон се върнаха в старото си свърталище. Еди Аткинс беше наддал толкова много и пурите му бяха станали така огромни, че на Мейзи не й оставаше друго, освен да приеме, че развлекателният му бизнес процъфтява. Мистър Крадик се появяваше всяка сутрин в единайсет, с шлифер и с чадър в ръка, независимо какво е времето. Мистър Холкомби се отбиваше от време на време и винаги се интересуваше как се справя Хари. Мейзи нито веднъж не му позволи да си плати сметката. Всеки път, когато се връщаше в Бристол, Патрик спираше най-напред в „При Тили“.

През втората година Мейзи трябваше да смени един доставчик, който явно не разбираше разликата между прясно и застояло, както и една сервитьорка, която не бе убедена, че клиентът винаги има право. За мястото й кандидатстваха няколко момичета, тъй като ставаше все по-приемливо жените да работят. Мейзи се спря на една млада госпожица, Карън, която имаше светла къдрава коса, големи сини очи и фигура като пясъчен часовник, както пишеха модните списания. Според Мейзи Карън можеше да привлече нови клиенти, при това по-млади от редовните посетители.

Избирането на нов доставчик на сладкиши се оказа по-трудна задача. И макар че няколко компании се конкурираха за договора, Мейзи беше много взискателна. Когато обаче Боб Бъроуз от „Пекарна Бъроуз“ (основана през 1935 г.) се появи на прага й и й каза, че „При Тили“ ще бъде първият му клиент, тя реши да го изпробва за един месец.

Боб се оказа работлив и надежден, а по-важното бе, че продуктите му винаги бяха толкова пресни и изкусителни, че клиентите често казваха: „Ами… може би още едно парче“. Сметановите му пасти и плодовите кифли бяха особено популярни, но имаше също шоколадови сладки с орехи, които наскоро бяха излезли на мода — те изчезваха от витрината още преди обед. Макар Мейзи непрекъснато да го притискаше, Боб все й казваше, че просто не може да произведе повече.

Една сутрин, след като Боб докара стоката си, Мейзи реши, че изглежда малко нещастен. Настани го на една маса и му наля кафе. Той й призна, че страда от същите проблеми с оборота, с които се бе сблъскала тя през първата си година. Беше обаче сигурен, че нещата скоро ще потръгнат, тъй като неотдавна бе сключил договор да зарежда две нови заведения. Не пропусна да отбележи колко е задължен на Мейзи, че го е подкрепила.

Седмиците минаваха и тези сутрешни почивки за кафе се превърнаха в нещо като ритуал. Въпреки това Мейзи бе повече от изненадана, когато Боб я покани на среща — смяташе, че отношенията им са само делови. Той беше купил билети за новия мюзикъл „Очарователна нощ“, който щеше да се играе в „Хиподрум“, и Мейзи се надяваше, че Патрик ще я заведе да го гледат. Тя благодари на Боб, но каза, че не иска да разваля отношенията им. Искаше й се да добави, че в живота й вече има двама мъже — петнайсетгодишен, който се тревожи заради младежките си пъпки, и ирландец, който посещава Бристол веднъж месечно и сякаш не разбира, че тя е влюбена в него.

Боб не прие отказа за отговор и месец по-късно Мейзи се смути още повече, когато й предложи брошка с марказит. Тя го целуна по бузата и се запита как е научил рождения й ден. Вечерта прибра брошката в едно чекмедже и сигурно щеше да я забрави, ако не последваха и други подаръци на редовни интервали.

Патрик изглеждаше развеселен от настоятелността на съперника си и веднъж, докато вечеряха, напомни на Мейзи, че е добре изглеждаща жена с бъдеще.

Мейзи не се разсмя, а каза:

— Това трябва да престане.

— Тогава защо не си намериш друг доставчик?

— Защото добрите доставчици се намират много по-трудно от любовниците. Боб е надежден, стоката му е най-добрата в града и цените му са по-ниски, отколкото на конкурентите му.

— И е влюбен в теб — добави Патрик.

— Не се шегувай, Патрик. Това наистина трябва да престане.

— Трябва да ти кажа нещо много по-важно, което трябва да престане — отвърна Патрик, наведе се и отвори куфарчето си.

— Мога ли да ти напомня, че сме седнали на романтична вечеря на свещи, а не да обсъждаме бизнеса? — отбеляза Мейзи.

— Боя се, че това не може да чака — каза той и сложи на масата купчина листа. — Това са сметките ти за последните три месеца и хич не са добри.

— Но нали каза, че нещата започват да се оправят?

— Така е. Дори успяваш да държиш разходите си в препоръчаните от банката лимити, но по някаква необяснима причина приходите ти през същия период са намалели.

— Как е възможно? — изненада се Мейзи. — Миналия месец правихме проверка.

— Именно затова реших да направя обстойна проверка на всичките ти сметки и бележки за последния месец. Числата просто не се връзват. Мейзи, стигнах до тъжното заключение, че някоя от сервитьорките ти бърка в касата. Често се случва в този бранш. Обикновено е барманът или главният сервитьор, но започне ли, няма спиране, докато не намериш виновниците и не ги изхвърлиш. Ако не откриеш злосторника скоро, ще последва още една година без печалба и няма да можеш да изплатиш нито пени от заема си, да не говорим за намаляването на овърдрафта.

— Какво ще ме посъветваш?

— Трябва да държим под око целия ти персонал, докато някой не се издаде.

— Как ще разбера кой е?

— Има няколко неща, които трябва да се следят — каза Патрик. — Някоя, която показва по-висок стандарт, който не отговаря на доходите й — например ново палто, скъпо бижу или ваканция, която по принцип не би могла да си позволи. Сигурно ще ти каже, че има нов приятел, но…

— Ох, по дяволите — изруга Мейзи. — Мисля, че знам коя може да е.

— Коя?

— Карън. Работи при мен само от няколко месеца и пътува до Лондон за почивните дни. Миналия понеделник се появи с нов шал и кожени ръкавици, на които определено завидях.

— Не прибързвай със заключенията, но я дръж под око — посъветва я Патрик. — Или прибира бакшишите, или бърка в касата, или и двете. Едно обаче е сигурно — това няма да спре. В повечето случаи крадецът става все по-самоуверен, докато накрая не го спипат. Трябва да сложиш край на това, и то бързо, преди да те е изкарала от бизнеса.

Мейзи се чувстваше ужасно, че се налага да шпионира персонала си. В края на краищата лично беше избрала повечето от момичетата, а по-старите сервитьорки работеха в кафенето от години.

Особено внимателно следеше Карън, но нямаше явни признаци, че тя краде. Но пък Патрик я беше предупредил, че крадците са по-коварни от честните хора, а Мейзи не можеше да я държи под око през цялото време.

И тогава проблемът намери решението си. Карън й представи заявление за напускане, в което се обясняваше, че е сгодена и в края на месеца се мести при годеника си в Лондон. Мейзи си помисли, че годежният й пръстен е доста изящен, макар че можеше само да се пита кой ли е платил за него. Пропъди тази мисъл. Чувстваше облекчение, че й се налага да се тревожи за един проблем по-малко.

Но когато няколко седмици по-късно се върна в Бристол, Патрик каза на Мейзи, че месечният й доход отново е паднал, така че не можеше да е Карън.

— Време ли е да се обадим на полицията? — попита Мейзи.

— Още не. Последното, което ти трябва, са неверни обвинения или слухове, които само ще настроят персонала ти срещу теб. Полицията може да разкрие крадеца, но преди да го направи, най-вероятно ще изгубиш част от най-добрите си хора, на които няма да им хареса да бъдат под подозрение. А и можеш да си сигурна, че някои от клиентите също ще научат, а това определено не ти трябва.

— Още колко време мога да си позволя да продължава това?

— Нека дадем още месец. Ако дотогава не сме открили кой е, ще се наложи да се обадиш в полицията. — Патрик й се усмихна. — А сега да престанем да говорим за работа и да се опитаме да си спомним, че празнуваме рождения ти ден.

— Той беше преди два месеца — отвърна тя. — И ако не беше Боб, нямаше и да научиш.

Патрик отново отвори куфарчето си, но този път извади тъмносиня кутия с познатата емблема на „Суон“. Даде я на Мейзи, която я отвори, без да бърза, и видя черни кожени ръкавици и вълнен шал с характерната за „Бърбъри“ шарка.

— Значи ето кой ме е обирал под носа — каза Мейзи и го прегърна.

Патрик не отговори.

— Какво има? — попита Мейзи.

— Имам още новини.

Мейзи го погледна в очите и се зачуди какво ли още не е наред с „При Тили“.

— Повишиха ме. Ще ставам заместник-управител на централния ни офис в Дъблин. През повечето време ще бъда закован за бюрото, така че някой друг ще поеме работата ми тук. Пак ще мога да те виждам, но не толкова често.

Цяла нощ Мейзи лежа в обятията му и плака. Беше си мислила, че няма да поиска да се омъжи отново, но сега мъжът, когото обичаше, вече нямаше да е до нея.

На следващата сутрин закъсня за работа. Боб я чакаше на прага и щом тя отвори вратата, започна да разтоварва сутрешните доставки.

— Ей сега идвам — каза му Мейзи и се оттегли в умивалнята на персонала.

Беше се сбогувала с Патрик на гара Темпъл Мийдс и отново бе избухнала в сълзи. Сигурно представляваше странна гледка и не искаше редовните посетители да си помислят, че нещо не е наред. „Никога не носи личните си проблеми на работа — често й напомняше мис Тили. — Клиентите си имат достатъчно свои проблеми и не им трябва да се тревожат за твоите“.

Погледна в огледалото. Гримът й беше напълно размазан.

— По дяволите — изруга на глас тя, когато се сети, че е оставила чантата си на тезгяха. Върна се да я вземе — и се вцепени. Боб стоеше с гръб към нея, пъхнал ръка в касата. Мейзи го гледаше как напъха шепа банкноти и монети в джоба на панталона си, затвори тихо касата и тръгна за нова тава сладкиши.

Мейзи знаеше точно какво би я посъветвал Патрик. Влезе в кафенето и застана до касата. Боб отново се появи на прага. Не носеше тава, а малка кутийка от червена кожа. Усмихна й се широко и падна на колене.

— Боб Бъроуз, веднага се махай оттук — каза Мейзи с тон, който изненада дори нея. — Ако те видя отново в кафенето ми, ще извикам полицията.

Очакваше поток обяснения и възклицания, но Боб просто се изправи, остави откраднатите пари на тезгяха и излезе, без да каже нито дума. Мейзи рухна в най-близкия стол точно когато влизаше първата й служителка.

— Добро утро, мисис Клифтън. Чудесен ден, нали?

18.

Всеки път, когато на номер 27 пристигаше тънък кафяв плик, Мейзи приемаше, че е от Бристолската гимназия и най-вероятно съдържа поредната сметка за обучението на Хари плюс допълнителните „екстри“, както обичаха да ги описват от Бристолската общинска фондация.

На връщане от работа винаги се отбиваше в банката, за да вложи дневните приходи в деловата сметка и своя дял от бакшишите в отделна сметка, наречена „Хари“, с надеждата, че в края на всяко тримесечие ще има достатъчно пари, за да покрие поредната такса за гимназията.

Отвори плика и макар че не можеше да прочете бързо всички думи, позна подписа и видя сметката — 37 паунда и 10 шилинга. Сумата бе на границата на възможностите й, но след като мистър Холкомби й бе прочел последния доклад за Хари, тя трябваше да се съгласи с него — инвестицията наистина се оказваше добра.

— Имайте предвид, че разходите няма да са по-малки, когато Хари завърши гимназията — предупреди я мистър Холкомби.

— Защо да не са по-малки? — попита Мейзи. — Едва ли ще му е трудно да си намери работа след цялото това образование и ще може да плаща собствените си сметки.

Мистър Холкомби поклати тъжно глава, сякаш някой от не така добрите му ученици не е успял да схване смисъла на думите му.

— Надявам се, че когато завърши гимназията, Хари ще поиска да продължи да учи английски и литература в Оксфорд.

— И колко ще продължи това? — попита Мейзи.

— Три, може би четири години.

— Доста книги ще прочете за толкова време.

— Напълно достатъчно, за да си намери работа.

Мейзи се разсмя.

— Може би накрая ще стане учител като вас.

— Той не е като мен — отвърна мистър Холкомби. — Мисля, че най-вероятно ще стане писател.

— Човек може ли да си изкарва хляба като писател?

— Определено, стига да го четат. Но ако не се получи, вие сте права — в крайна сметка може да стане учител като мен.

— Бих се радвала — каза Мейзи, без да усети иронията му.

Прибра плика в чантата си. Когато следобед минеше през банката, трябваше да се увери, че в сметката на Хари има най-малко 37 паунда и 10 шилинга, преди да реши дали да разпише чек за пълната сума. Патрик й беше казал, че когато превишиш кредита си, печели единствено банката. Досега училището обикновено й бе отпускало две-три седмици гратис, но Патрик бе обяснил, че подобно на кафенето, гимназията също трябва да направи баланса си в края на всеки срок.

Не й се наложи да чака дълго трамвая и след като седна, мислите й отново се върнаха към Патрик. Не би признала на никого, дори на майка си, колко й липсва той.

Сепна се от една пожарна, която задмина трамвая с пусната сирена. Повечето пътници зяпаха след нея през прозорците. След като пожарната изчезна, Мейзи отново се замисли за „При Тили“. След изхвърлянето на Боб Бъроуз от банката й казаха, че кафенето е започнало да прави стабилна печалба всеки месец и към края на годината дори може да счупи рекорда на мис Тили от 112 лири и 10 шилинга, което щеше да й позволи да започне да връща част от кредита. Може би дори щяха да й останат достатъчно пари за нови обувки за Хари.

Слезе от трамвая в края на Виктория стрийт. Докато вървеше към Бедминстър Бридж, погледна часовника си, подарен й от Хари, и отново си помисли за сина си. Седем и трийсет и две — имаше предостатъчно време да отвори кафенето и да е готова да обслужи първия си клиент в осем. Винаги й ставаше приятно да види малка опашка, чакаща на тротоара, докато обръща табелката от ЗАТВОРЕНО на ОТВОРЕНО.

Точно преди да стигне Хай стрийт, покрай нея профуча втора пожарна и Мейзи видя стълба черен дим, който се издигаше високо в небето. Когато зави по Броуд стрийт, сърцето й затуптя по-бързо. Трите пожарни и полицейска кола бяха паркирани в полукръг пред „При Тили“.

Мейзи се затича.

— Не, не може да е кафенето ми! — извика тя и видя няколко души от персонала, събрали се на групичка от другата страна на улицата. Една от сервитьорките плачеше.

Мейзи беше само на няколко метра от мястото, където преди се намираше входната врата, когато един полицай й препречи пътя и не й позволи да продължи нататък.

— Но аз съм собственичката! — запротестира Мейзи, докато гледаше невярващо димящите въглени от онова, което доскоро бе най-популярното кафене в града. Очите й се насълзиха и тя се закашля от гъстия дим. Взираше се в овъглените останки на блестящия някога тезгях; пласт пепел покриваше пода, където до вчера вечерта бяха подредени столовете и масите с техните безупречно чисти покривки.

— Много съжалявам, мадам, но заради собствената ви безопасност трябва да ви помоля да отидете при хората си от другата страна на улицата — каза полицаят.

Мейзи въздъхна и обърна гръб на останките от заведението си. Преди да стигне отсрещния тротоар го видя, застанал в края на тълпата. Щом погледите им се срещнаха, той се обърна и се отдалечи.

Детектив инспектор Блейкмор отвори бележника си и погледна през масата към заподозряната.

— Можете ли да ми кажете къде бяхте към три часа сутринта, мисис Клифтън?

— У дома, спях — отвърна Мейзи.

— Има ли някой, който да потвърди това?

— Ако въпросът ви означава дали по това време в леглото до мен е имало друг, детектив инспектор, отговорът е не. Защо питате?

Полицаят си записа нещо, което му даде малко повече време да помисли.

— Опитвам се да открия дали е замесен още някой — каза накрая.

— В какво да е замесен? — попита Мейзи.

— В палежа — отвърна той, наблюдаваше я внимателно.

— Но кой би поискал да подпали „При Тили“? — остро попита Мейзи.

— Надявах се, че ще можете да ми помогнете по този въпрос — каза Блейкмор. И замълча с надеждата, че мисис Клифтън ще добави нещо, за което по-късно ще съжалява. Тя обаче мълчеше.

Детектив инспектор Блейкмор не можеше да реши дали мисис Клифтън е изключително хладнокръвна, или просто наивна. Познаваше обаче един човек, който би могъл да отговори на този въпрос.

Мистър Фрамптън стана от бюрото си, ръкува се с Мейзи и я поведе към един стол.

— Много съжалявам за пожара. Слава богу, че няма пострадали. — Мейзи напоследък не беше благодарила много на Бог. — Надявам се, че сградата и всичко в нея е застраховано — добави той.

— О, да — каза Мейзи. — Благодарение на мистър Кейси всичко е добре застраховано, но за съжаление, застрахователната компания отказва да плати каквото и да било, докато полицията не потвърди, че не съм замесена.

— Не мога да повярвам, че полицията ви подозира — каза Фрамптън.

— Кой може да ги обвинява, като се имат предвид финансовите ми проблеми?

— Само въпрос на време е да установят, че подобно предположение е нелепо.

— Аз обаче нямам никакво време — отбеляза Мейзи. — Именно затова дойдох при вас. Трябва да си намеря работа, а при последната ни среща тук май казахте, че ако някога поискам да се върна в „Роял“…

— И бях съвсем искрен — прекъсна я мистър Фрамптън. — Само че не мога да ви върна на предишната ви позиция, защото Сюзан се справя отлично, а наскоро взех три сервитьорки от персонала на кафенето ви, така че нямам свободни места в Палмовия салон. Единственото място, което е свободно в момента, едва ли си заслужава…

— Готова съм на всичко, мистър Фрамптън — каза Мейзи. — Наистина на всичко.

— Някои от клиентите ни споменават, че биха искали да имат възможност да похапнат след затварянето на ресторанта — каза мистър Фрамптън. — Мислех си да предложа ограничено предлагане на кафе и сандвичи след десет вечерта, до отварянето на салона за закуска в шест сутринта. Като начало мога да ви предложа само три паунда седмично, макар че, разбира се, всички бакшиши си остават за вас. Разбира се, бих ви разбрал, ако…

— Съгласна съм.

— Кога ще можете да започнете?

— Довечера.

Когато на изтривалката се появи поредният кафяв плик, Мейзи го напъха в чантата си, без да го отваря, и се запита колко ли време ще мине, преди да получи втори, може би трети и накрая дебел бял плик с писмо не от касиера, а от директора с искане мисис Клифтън да оттегли сина си от училището в края на учебния срок. Ужасяваше се от момента, когато Хари ще трябва да й прочете писмото.

През септември Хари трябваше да започне шести клас и не можеше да скрие вълнението си, когато говореше за „продължаване“ в Оксфорд и учене на литература при самия Алън Килтър, един от най-видните учени на своето време. На Мейзи й се късаше сърцето при мисълта, че ще й се наложи да му каже, че това няма да е възможно.

Първите й няколко нощи в „Роял“ бяха много спокойни и нещата не се промениха особено през следващия месец. Мразеше да седи със скръстени ръце и пристигащите в пет сутринта чистачки често откриваха, че нямат работа в Палмовия салон. Дори в най-заетите нощи Мейзи имаше не повече от петима-шестима клиенти, като някои от тях бяха изхвърлени от бара на хотела след полунощ и предпочитаха да й правят неприлични предложения, вместо да си поръчат кафе или сандвич с шунка.

Повечето от клиентите бяха търговски пътници, които отсядаха само за една нощ, така че шансовете й да си привлече постоянна клиентела не изглеждаха обещаващи, а бакшишите определено нямаше как да се погрижат за кафявия плик, останал неотворен в чантата й.

Мейзи знаеше, че ако иска Хари да остане в Бристолската гимназия и да има поне мъничък шанс да продължи в Оксфорд, може да се обърне за помощ само към един човек. И щеше да го умолява, ако се наложи.

19.

— Какво ви кара да мислите, че мистър Хюго ще е склонен да ви помогне? — попита Стария Джак и се облегна на седалката си. — Нито веднъж не е показал, че го е грижа за Хари. Тъкмо обратното…

— Защото ако има и един човек на земята, който би трябвало да чувства някаква отговорност за бъдещето на Хари, това е той — каза Мейзи и моментално съжали за думите си.

Стария Джак помълча известно време, после попита:

— Има ли нещо, което не ми казвате, Мейзи?

— Не — малко прибързано отвърна тя. Мразеше да лъже, особено Стария Джак, но бе твърдо решила, че това е единствената тайна, която ще отнесе със себе си в гроба.

— Замисляли ли сте се кога и къде да се изправите пред мистър Хюго?

— Зная точно какво смятам да направя. Той рядко напуска кабинета си преди шест вечерта, а дотогава повечето от служителите му в сградата вече са си тръгнали. Зная, че кабинетът му се намира на петия етаж, че е третата врата отляво. Зная…

— А знаете ли за мис Потс? — прекъсна я Стария Джак. — Дори и да успеете да минете през рецепцията и някак си се доберете незабелязана до петия етаж, няма начин да избегнете нея.

— Мис Потс ли? Никога не съм чувала за нея. Каква е тя?

— Личната секретарка на мистър Хюго през последните петнайсет години. От личен опит мога да ви кажа, че не ви е нужно куче пазач, ако мис Потс е в приемната ви.

— Тогава просто ще я изчакам да си тръгне.

— Мис Потс никога не си тръгва преди шефа си и винаги е зад бюрото си трийсет минути преди той да пристигне сутринта.

— Но шансовете ми да вляза в Имението са още по-малки — каза Мейзи. — Там също има куче пазач. Нарича се Дженкинс.

— В такъв случай ще трябва да намерите време и място, когато мистър Хюго е сам, не може да се измъкне и не може да разчита, че мис Потс или Дженкинс ще му се притекат на помощ.

— Има ли такова време и място? — попита Мейзи.

— О, да — отвърна Стария Джак. — Но ще трябва да подберете внимателно времето си.

Мейзи изчака да се стъмни, преди да се измъкне от железопътния вагон на Стария Джак. Прекоси на пръсти чакълената пътека, отвори тихо задната врата, влезе и я затвори. Примирена с дългото чакане, се отпусна в удобната кожена седалка. От страничния прозорец ясно виждаше сградата. Изчака търпеливо светлините да угаснат една след друга. Стария Джак я беше предупредил, че неговата ще е от последните.

Използва времето, за да повтори въпросите, които смяташе да му зададе. Въпроси, които бе репетирала няколко дни преди да ги повтори пред Стария Джак този следобед. Той беше направил няколко предложения за промени и тя ги бе приела с готовност.

Малко след шест часа се появи голям ролс-ройс и спря пред сградата. Шофьорът излезе и застана до автомобила. Няколко минути по-късно сър Уолтър Барингтън, главата на компанията, излезе от главния вход, качи се на задната седалка и колата потегли.

Светлините продължаваха да гаснат, докато не остана само една, подобна на звездата на върха на коледна елха. Изведнъж Мейзи чу стъпки по чакъла. Смъкна се от седалката и се сниши. Двама мъже приближаваха към нея, увлечени в разговор. Планът й не включваше двама души и тя се канеше да скочи от другата страна и да се опита да изчезне в нощта, когато те спряха.

— … но въпреки това — каза глас, който тя познаваше, — ще бъда задължен, ако информацията за участието ми си остане само между нас.

— Разбира се, сър, можете да разчитате на мен — отвърна втори глас, който също бе чувала някъде, но не помнеше къде точно.

— Да поддържаме връзка, друже — каза първият глас.

— Сигурен съм, че отново ще прибягна до услугите на банката.

Мейзи чу как единият от мъжете се отдалечава. Замръзна, когато вратата на автомобила се отвори.

Мъжът се качи зад волана и затвори вратата. Нямаше шофьор, предпочиташе да кара сам своето „Бугати“ и да се перчи зад волана — цялата тази безценна информация й бе осигурена от Стария Джак.

Мъжът запали двигателя и колата оживя. Той натисна няколко пъти газта, преди да превключи на скорост. Мъжът на портала отдаде чест, докато мистър Барингтън излизаше на главната улица в посока към града, както правеше всяка вечер на връщане към имението си.

„Не позволявайте да разбира, че сте отзад, докато не стигне центъра — беше я посъветвал Стария Джак. — Няма да рискува да спре там, защото ще се страхува, че някой може да ви види заедно и да го разпознае. А щом стигне покрайнините на града, няма да се поколебае да ви изхвърли. Ще разполагате най-много с десет до петнайсет минути.“

„Повече не ми и трябват“ — беше отговорила Мейзи.

Изчака да мине покрай катедралата и през Колидж Грийн, където по това време на вечерта бе винаги оживено. Но тъкмо когато се канеше да се надигне и да го потупа по рамото, колата започна да намалява скорост и накрая спря. Вратата се отвори, той излезе, после вратата се затвори. Мейзи надникна между седалките и с ужас видя, че е паркирал пред хотел „Роял“.

Десетки мисли прелетяха през ума й. Дали да не изскочи, преди да е станало късно? Защо идваше в „Роял“? Съвпадение ли беше, че го прави точно в почивния й ден? Колко време смяташе да остане? Реши да бъде нащрек, уплашена, че ще я видят, ако се покаже на такова публично място. Пък и това можеше да е последната й възможност да се озове лице в лице с него, преди да се наложи да плати сметката.

Отговорът на единия от въпросите й се оказа двайсет минути, но Мейзи се обливаше в студена пот много преди той да се качи в колата и да потегли. Нямаше представа, че сърцето й може да бие толкова бързо. Изчака го да мине близо километър, преди да се надигне и да го потупа по рамото.

Той се стресна, разбира се, но когато я позна, изражението му се промени.

— Какво искаш? — попита остро.

— Имам чувството, че знаеш много добре какво искам — каза Мейзи. — Единственият ми интерес е Хари и да се погрижа училищните му такси да бъдат плащани през следващите две години.

— Дай ми една основателна причина защо трябва да плащам за обучението му.

— Защото е твой син — спокойно отвърна Мейзи.

— И откъде си толкова сигурна в това?

— Наблюдавах те, когато го видя за първи път в „Сейнт Бийд“ — каза Мейзи, — а също и всяка неделя в „Сейнт Мери“, когато пееше в хора. Видях изражението ти тогава, видях го и когато отказа да му стиснеш ръката при откриването на учебната година.

— Това не е доказателство — заяви Барингтън, този път малко по-самоуверено. — Женска интуиция, нищо повече.

— Тогава може би е време една друга жена да научи какво правиш по време на излети.

— Защо мислиш, че ще ти повярва?

— Женска интуиция, нищо повече — отвърна Мейзи. Думите й го накараха да замълчи и й дадоха увереност да продължи. — Мисис Барингтън може би ще прояви интерес и към това защо си направи толкова труд брат ми да бъде арестуван в деня след изчезването на Артър.

— Най-обикновено съвпадение.

— А съвпадение ли е, че оттогава никой не е виждал съпруга ми?

— Нямам нищо общо със смъртта на Клифтън! — изкрещя Барингтън, рязко завъртя волана и се размина на косъм с една насрещна кола.

Мейзи замръзна, зашеметена от чутото.

— Значи ти си отговорен за смъртта на съпруга ми.

— Не можеш да го докажеш — предизвикателно заяви той.

— Не ми трябват никакви доказателства. Но въпреки всички беди, които си причинил на семейството ми през годините, ще ти дам възможност да се измъкнеш. Погрижи се за обучението на Хари до завършването на гимназията и няма да ти досаждам повече.

Мина известно време, преди Барингтън да отговори.

— Ще ми трябват няколко дни, за да измисля най-добрия начин, по който да се уредят плащанията — каза накрая.

— Благотворителният тръст на компанията лесно може да се погрижи за такава дребна сума — каза Мейзи. — В края на краищата баща ти е председател на управителния съвет.

Този път той не разполагаше с готов отговор. Може би се питаше откъде е научила това? Не беше първият човек, направил грешката да подцени Стария Джак. Мейзи отвори чантата си, извади тънкия кафяв плик, остави го на седалката до него и каза:

— Ще чакам вести.

Колата зави по неосветена пресечка. Барингтън изскочи навън и отвори задната врата. Мейзи слезе с чувството, че конфронтацията едва ли би могла да мине по-добре. Щом обаче краката й докоснаха земята, той я сграбчи за раменете и я разтърси свирепо.

— А сега ме слушай, Мейзи Клифтън, слушай много внимателно — каза с пламнали от ярост очи. — Позволиш ли си да ме заплашиш отново, не само ще изхвърля брат ти, но и ще се погрижа никога да не си намери работа в този град. И ако направиш глупостта дори да намекнеш на жена ми, че съм баща на момчето ти, ще уредя да те арестуват и няма да свършиш в затвора, а в лудницата.

Пусна я, стисна юмрук и я удари в лицето. Мейзи рухна на земята и се сви на топка в очакване на ритниците. Когато нищо не се случи, погледна нагоре и го видя да стои над нея. Късаше тънкия кафяв плик на малки парченца и ги хвърляше като конфети върху невяста.

Без да каже нито дума повече, Барингтън се качи в колата си и потегли.

Когато през пощенския процеп мина белият плик, Мейзи разбра, че е победена. Трябваше да каже истината на Хари, когато се върнеше от училище следобед. Първо обаче трябваше да отиде до банката, да депозира жалките си бакшиши от предишната нощ и да каже на мистър Прендъргаст, че вече няма да има сметки от Бристолската гимназия, защото синът й ще напусне след свършването на срока.

Реши да отиде до банката пеш, за да спести едно пени от трамвая. По пътя си помисли за всички хора, чиито надежди не бе оправдала. Щяха ли да й простят някога мис Тили и мис Мънди? Няколко души от персонала й, особено по-възрастните, не бяха успели да си намерят друга работа. А и родителите й, които винаги гледаха Хари, за да може тя да ходи на работа; Стария Джак, който не би могъл да направи повече за сина й; и най-вече самият Хари, който, според думите на мистър Холкомби, беше на път да бъде увенчан с лавровия венец на победителя.

В банката се нареди на най-дългата опашка, тъй като не бързаше за никъде.

— Добро утро, мисис Клифтън — бодро я поздрави касиерът, когато най-сетне редът й дойде.

— Добро утро — отвърна Мейзи и постави на тезгяха четири шилинга и шест пенса.

Касиерът внимателно провери сумата и постави монетите в различни отделения под тезгяха. Написа разписка, потвърждаваща депозираната от мисис Клифтън сума, и й я подаде. Мейзи се дръпна настрани, за да направи място на следващия клиент, докато прибере разписката в чантата си.

— Мисис Клифтън — каза касиерът.

— Да?

— Управителят би искал да поговори с вас.

— Разбирам — отвърна Мейзи. Не беше нужно управителят да й казва, че в сметката й няма достатъчно пари за плащане на последната фактура от училището. Всъщност щеше да е облекчение да съобщи на мистър Прендъргаст, че вече няма да има сметки за извънучебни занимания.

Младият мъж мълчаливо я поведе през залата и по дълъг коридор. Когато стигнаха до кабинета на управителя, почука леко на вратата, отвори и каза:

— Сър, мисис Клифтън е тук.

— А, да — обади се мистър Прендъргаст. — Трябва да поговоря с вас, мисис Клифтън. Моля, влезте.

Къде беше чувала този глас?

— Мисис Клифтън — продължи той, след като тя седна, — съжалявам, но трябва да ви съобщя, че не успяхме да преведем последния ви чек за трийсет и седем паунда и десет шилинга, изпратен на Бристолската общинска фондация. Боя се, че ако го изпратите отново, в сметката ви няма достатъчно средства, за да покрият цялата сума. Разбира се, освен ако не очаквате да депозирате допълнителни средства в близко бъдеще?

— Не — каза Мейзи, извади белия плик от чантата си и го постави на бюрото пред него. — Може би ще бъдете така добър да уведомите общинската фондация, че ако ми дадат отсрочка, ще изплатя всички разходи, натрупани през последния учебен срок на Хари.

— Много съжалявам, мисис Клифтън — отвърна мистър Прендъргаст. — Иска ми се да можех да ви помогна по някакъв начин. — Взе белия плик. — Мога ли да го отворя?

— Да, разбира се — каза Мейзи, която до този момент се беше опитвала да избягва мисълта колко ли още дължи на училището.

Мистър Прендъргаст взе тънък сребърен нож за хартия, разряза плика и извади от него чек от застрахователна компания „Бристол и Западна Англия“ на стойност шестстотин паунда, платими на мисис Мейзи Клифтън.