Времето ще покаже

20.

Нямаше дори да запомня името й, ако по-късно не ме бе обвинила в убийство на съпруга й.

Всичко започна от едно настояване на баща ми да отида с работниците на годишния им излет до Уестън сюпър Меър. „Ще е добре за духа им да видят, че синът на президента проявява интерес към тях“ — така каза.

Не бях особено убеден и, честно казано, смятах цялото упражнение за загуба на време, но науми ли си нещо баща ми, споровете са безсмислени. И наистина щеше да е загуба на време, ако Мейзи — ама че банално име — също не беше дошла на излета. Дори аз бях изненадан с каква готовност скочи в леглото на сина на шефа. Приех, че щом се върнем в Бристол, повече никога няма да чуя за нея. И може би щеше да е така, ако не се беше омъжила за Артър Клифтън.

Седях на бюрото си и работех върху офертата за „Мейпъл Лийф“, проверявах и нагласявах цифрите с надеждата да намеря някакъв начин компанията да спести малко пари, но каквото и да опитвах, крайният резултат никак не изглеждаше добре. Нещата бяха още по-неприятни и поради факта, че решението да участваме в търга за договора беше мое.

Колегата ми от „Майсън“ беше поставил тежки условия за сделката и след няколко непредвидени забавяния във финансирането вървяхме пет месеца зад крайния срок и ни очакваха сериозни наказателни клаузи, ако не успеем да свършим кораба до 15 декември. Първоначалният договор мечта, който трябваше да донесе чудесна печалба, се превръщаше в кошмар, от който щяхме да се събудим в края на годината с огромни загуби.

Баща ми беше против от самото начало „Барингтънс“ да се заема с контракта и ясно изрази становището си. „Трябва да се придържаме към онова, в което сме добри — повтаряше той на всяко събрание на борда. — През последните сто години ние от «Барингтън Шипинг Лайн» транспортираме стоки по цял свят, като оставяме конкурентите ни в Белфаст, Ливърпул и Нюкасъл да строят кораби.“

Знаех, че няма да мога да го накарам да промени мнението си, така че се заех преди всичко да убедя по-младите членове на борда, че през последните години сме пропуснали няколко възможности, докато другите се уреждат с доходоносни контракти, които лесно биха могли да бъдат и наши. Накрая успях да ги убедя със съвсем малко мнозинство да се договорим с „Майсън“ да им построим товарен кораб за техния бързо разрастващ се флот.

— Ако си свършим работата добре и построим „Мейпъл Лийф“ навреме, със сигурност ще последват още поръчки — казах на борда.

— Да се надяваме, че няма да доживеем да съжаляваме за това — беше единственият коментар на баща ми, след като изгуби при гласуването.

Аз вече съжалявах. „Барингтън Лайн“ предвиждаше рекордни печалби за 1921 г., но започваше да изглежда, че новата дъщерна фирма „Барингтън Шипбилдинг“ ще бъде единствената на червено в годишния баланс. Някои членове на борда вече се дистанцираха от решението и напомняха на всички, че са гласували като баща ми.

Отскоро бях административен директор на компанията и можех само да си представям какво се говори зад гърба ми. „Цял бащичко“ определено не беше израз от репертоара им. Един директор вече подаде оставка и преди да се махне изрази мнението си пределно ясно. „Момчето не може да преценява добре — предупреди той баща ми. — Внимавай да не доведе компанията до банкрут.“

Аз обаче не се отказах. Бях убеден, че ако свършим поръчката в срок, ще успеем да излезем на нула и може би дори да направим малка печалба. Всичко зависеше от това какво ще се случи през следващите няколко седмици. Вече бях дал заповед да се работи денонощно на три осемчасови смени и обещах на работниците добри бонуси, ако успеят да изпълнят поръчката навреме. В края на краищата оттатък портала висяха предостатъчно хора, отчаяно опитващи се да си намерят работа.

Тъкмо се канех да кажа на секретарката си, че си тръгвам, когато той нахлу най-неочаквано в кабинета ми.

Беше нисък и набит, с яки рамене и големи мускули, с типичното телосложение на докер. Първата ми мисъл бе как ли е успял да мине през мис Потс, която го следваше с необичайно объркано и възмутено изражение.

— Не успях да го спра — обясни тя ненужно. — Да извикам ли охраната?

Погледнах очите на мъжа и казах:

— Не.

Мис Потс остана на прага, докато двамата се измервахме с погледи като мангуста и змия, чудещи се кой ли ще нанесе първия удар. После мъжът с неохота свали кепето си и започна да бръщолеви. Мина известно време, преди да успея да разбера какво казва.

— Най-добрият ми авер ще умре! Артър Клифтън ще умре, ако не направите нещо.

Тъкмо му казвах да се успокои и да обясни какъв е проблемът, когато в кабинета нахлу бригадирът.

— Съжалявам, че Танкок ви досажда, сър — каза той, след като успя да си поеме дъх, — но ви уверявам, че всичко е под контрол. Няма причини за безпокойство.

— Какво е под контрол? — попитах.

— Танкок твърди, че другарят му Клифтън е работил вътре в корпуса и когато дошла новата смяна, работниците някак успели да го затворят вътре.

— Елате да видите сам! — изкрещя Танкок. — Чува се как чука!

— Възможно ли е това, Хаскинс? — попитах.

— Всичко е възможно, сър, но по-вероятно е Клифтън да се е измъкнал по-рано от работа и вече да е в кръчмата.

— Тогава защо не се е отписал на портала? — остро попита Танкок.

— В това няма нищо необичайно, сър — каза Хаскинс, без да поглежда към него. — Важно е записването, не отписването.

— Ако не дойдете да видите лично, ще идете в гроба с окървавени ръце — заяви Танкок.

Думите му накараха дори Хаскинс да млъкне.

— Мис Потс, отивам до док номер едно — казах аз. — Няма да се бавя много.

Набитият мъж изтича от кабинета ми, без да каже нищо повече.

— Хаскинс, ела с мен в колата — казах аз. — По пътя ще обсъдим какво трябва да се направи.

— Няма нищо за правене, сър — настояваше той. — Всичко това са врели-некипели.

Едва след като бяхме сами в колата, заговорих направо.

— Има ли някаква вероятност онзи Клифтън наистина да е бил запечатан в корпуса?

— Абсолютно никаква, сър — твърдо заяви Хаскинс. — Съжалявам, че си губите времето.

— Но човекът изглеждаше сигурен — отбелязах.

— Както е сигурен в това кой ще спечели конните надбягвания в три и половина в Чепстоу.

Не се разсмях.

— Смяната на Клифтън приключи в шест — продължи Хаскинс. — Трябва да е знаел, че заварчиците идват и че трябва да приключат работата си преди идването на следващата смяна в два след полунощ.

— Какво изобщо е правил в корпуса?

— Последни проверки преди заварчиците да се захванат за работа.

— Възможно ли е да не се е усетил, че смяната му е приключила?

— Сирената за края на смяната може да се чуе и в центъра на Бристол — каза Хаскинс, докато задминавахме Танкок, който тичаше като обладан от демони.

— Дори и когато си много навътре в корпуса?

— Е, може и да не я е чул, ако се е намирал в двойното дъно, но никога досега не съм попадал на докер, който да не знае кога му свършва работното време.

— Стига да има часовник — казах аз и погледнах да видя дали Хаскинс носи часовник. Не носеше. — Ако Клифтън наистина е още долу, имаме ли начин да го измъкнем?

— Разполагаме с достатъчно ацетиленови горелки, за да прогорим корпуса и да махнем целия отсек. Проблемът е, че ще са нужни часове, а ако Клифтън наистина е долу, няма много шансове да оцелее, докато стигнем до него. Освен всичко, на хората ще им трябват още две седмици, ако не и повече, за да сменят отсека. А вие все ми напомняте, шефе, че всички ще получат бонуси за спестено време, а не за загубено.

Когато спрях колата до кораба, нощната смяна работеше вече повече от два часа. На борда сигурно имаше над сто души, които работеха здравата — чукаха, заваряваха и занитваха. Качих се при тях и точно тогава дотича Танкок, едва си поемаше дъх.

— Е, какво очаквате да направя, Танкок? — попитах го.

— Кажете им да спрат да работят, шефе. Само за няколко минути. Ще го чуете как чука.

Кимнах.

Хаскинс сви рамене. Явно не можеше да повярва, че изобщо си помислям да дам подобна заповед. Нужни му бяха няколко минути да накара всички да оставят инструментите си и да замълчат. Всеки човек на кораба и долу на дока стоеше неподвижно и се вслушваше, но не долових нищо, освен случаен крясък на чайка или покашляне на пушач.

— Както ви казах, сър, всичко това е само губене на време — обади се Хаскинс. — Клифтън сигурно вече обръща третата си пинта в „Свинята и свирката“.

Някой изпусна чук и трясъкът отекна над дока. И тогава за момент, за един съвсем кратък момент, ми се стори, че чувам различен звук, равномерен и тих.

— Това е той! — изкрещя Танкок.

И тогава звукът престана толкова внезапно, колкото бе започнал.

— Някой чу ли нещо? — извиках.

— Аз не чух нищо — отвърна Хаскинс и погледна към хората си, сякаш ги предизвикваше да му възразят.

Някои от работниците се взираха в него, а един-двама стиснаха заплашително чуковете си, сякаш само чакаха някой да ги поведе напред.

Почувствах се като капитан, на когото му е дадена последна възможност да предотврати бунт. Така или иначе, нямаше начин да победя. Ако кажех на хората да продължат работа, щяха да плъзнат слухове и всеки на пристанището рано или късно щеше да си мисли, че нося лична отговорност за смъртта на Клифтън. Щяха да минат седмици, месеци, може би дори години, преди да успея да възстановя авторитета си. Ако обаче наредях да разбият корпуса, всички надежди да излезем на печалба от договора щяха да бъдат погребани, а с тях и шансовете ми да стана председател на борда. Продължих да стоя с надеждата, че проточилото се мълчание ще убеди хората, че Танкок греши. С всяка следваща секунда увереността ми растеше.

— Май никой нищо не е чул, сър — накрая се обади Хаскинс. — Мога ли с ваше позволение да върна хората на работа?

Работниците не помръдваха и продължаваха да ме гледат предизвикателно. Хаскинс също ги изгледа, докато неколцина не сведоха поглед.

Обърнах се към бригадира и му наредих да се връщат на работа. Мога да се закълна, че в последвалия миг мълчание чух някакво почукване. Хвърлих бърз поглед към Танкок, но звукът бе заглушен от хилядите други шумове, когато работниците с неохота се върнаха по местата си.

— Танкок, я по-добре се разкарай и виж дали твоят човек не е в кръчмата — посъветва го Хаскинс. — И като го намериш, перни го по врата, че е изгубил времето на всички.

— А ако го няма, минете през дома му и питайте съпругата му дали не го е виждала — казах аз. Веднага осъзнах грешката си и побързах да добавя: — Ако е женен, разбира се.

— Да, шефе, женен е — отвърна Танкок. — За сестра ми.

— Ако не успеете да го откриете, докладвайте ми.

— Дотогава вече ще е късно — каза Танкок, обърна се и се отдалечи с отпуснати рамене.

— Хаскинс, ще бъда в кабинета си, ако има нужда от мен — казах и си тръгнах. Върнах се в Барингтън Хаус с надеждата никога вече да не видя Танкок.

Седнах зад бюрото си, но не можех да се съсредоточа върху писмата, оставени ми за подпис от мис Потс. Продължавах да чувам отново и отново онова почукване, досущ като нашумяла мелодия, която се е загнездила в ума ти и не ти дава дори да заспиш. Знаех, че ако Клифтън не се появи на работа утре сутринта, никога няма да се избавя от този звук.

През следващия час ставах все по-уверен, че Танкок явно е намерил зет си и съжалява, че се е показал като пълен глупак.

Това бе един от редките случаи, когато мис Потс напусна работното си място преди мен. Тъкмо заключвах чекмеджето на бюрото си и се канех да си тръгна, когато чух забързани стъпки по стълбището. Можеше да е само един човек.

Вдигнах поглед. Мъжът, когото се бях надявал да не видя никога повече, стоеше на прага. В очите му гореше ярост.

— Ти уби най-добрия ми приятел, копеле такова — каза той и размаха юмрук. — Все едно го уби със собствените си ръце!

— По-спокойно, Танкок — казах аз. — Кои знае, Клифтън може би все още е жив.

— Отишъл е в гроба, за да можеш да си свършиш навреме проклетата работа. Никой няма да се качи на този кораб, щом се разбере истината.

— Всеки ден в корабостроенето има смъртни случаи — отбелязах глупаво.

Танкок направи крачка към мен. Беше толкова ядосан, че за момент си помислих, че ще ме удари, но той спря и ме загледа свирепо, с разкрачени крака и стиснати юмруци.

— Когато кажа на полицията какво знам, ще трябва да признаеш, че само с една дума си можел да спасиш живота му. Но тъй като те вълнува само колко пари ще направиш, ще се погрижа никой на тези докове да не поиска да работи за теб.

Знаех, че ако се намеси полицията, половината Бристол ще си помисли, че Клифтън все още е в корпуса и трейдюнионът ще настоява за отварянето му. Случеше ли се подобно нещо, нямаше съмнение какво ще открият.

Бавно се надигнах от стола и отидох до сейфа в дъното на кабинета. Набрах кода, завъртях ключа, отворих вратата, извадих дебел бял плик и се върнах на бюрото. Взех сребърното ножче за разрязване на писма, отворих плика и извадих банкнота от пет паунда. Запитах се дали Танкок някога е виждал такава. Поставих я на попивателната подложка пред него и загледах как свинските му очички стават все по-големи и по-големи.

— Нищо няма да върне приятеля ти — казах и поставих втора банкнота върху първата.

Погледът му не се откъсваше от парите.

— Пък и кой знае, може просто да е офейкал за няколко дни. Това едва ли може да се сметне за необичайно за него. — Поставих трета банкнота върху втората. — А когато се върне, другарите ти никога няма да ти позволят да забравиш случката. — Четвърта банкнота, последвана от пета. — И не искаш да те обвинят, че си губил времето на полицията, нали? Това е сериозно нарушение, за което могат да те вкарат зад решетките. — Още две банкноти. — И, разбира се, ще изгубиш работата си. — Той ме погледна и ясно видях как гневът му се сменя със страх. Още три банкноти. — Не можеш да очакваш да давам работа на човек, който ме обвинява в убийство. — Поставих последните две банкноти върху купчината. Пликът беше празен.

Танкок се извърна. Извадих портфейла си и добавих към купчината още една банкнота от пет паунда, още три паунда и десет шилинга — общо 68 паунда и 10 шилинга. Погледът му се върна върху парите.

— Там, откъдето идват, има още много — казах, като се мъчех да говоря убедително.

Танкок бавно пристъпи към бюрото и без да ме поглежда, събра банкнотите, напъха ги в джоба си и излезе, без да каже нито дума.

Отидох до прозореца и го загледах как излиза от сградата и бавно тръгва към портала.

Оставих сейфа отворен, пръснах част от съдържанието му по пода, пуснах празния плик на бюрото и излязох от кабинета, без да заключвам. Бях последният човек, напуснал сградата.

21.

— Детектив инспектор Блейкмор, сър — каза мис Потс и се отдръпна, за да направи път на полицая да влезе в кабинета на административния директор.

Хюго Барингтън внимателно изучаваше инспектора, докато онзи влизаше. Едва ли беше много по-висок от задължителния минимум от метър и седемдесет и пет и имаше няколко излишни килограма, но въпреки това изглеждаше във форма. Беше с шлифер, купен сигурно през годините му на редови полицай, а на главата си носеше кафява филцова шапка по-скорошен модел, показваща, че е станал инспектор сравнително наскоро.

Двамата се ръкуваха и след като седна, Блейкмор извади от вътрешния джоб на сакото си бележник и писалка.

— Както знаете, сър, водя разследване на така наречената кражба, случила се снощи в тази сграда. — Барингтън не хареса израза „така наречената“. — Мога ли като начало да ви попитам кога открихте липсата на парите?

— Разбира се, инспектор — каза Барингтън, като се мъчеше да изглежда колкото се може по-съпричастен и готов да съдейства. — Пристигнах на доковете около седем сутринта и отидох право на депото, за да видя как се е представила нощната смяна.

— Всяка сутрин ли правите това?

— Не, само от време на време — отвърна Хюго. Въпросът го озадачи.

— И колко време прекарахте там?

— Двайсет, може би трийсет минути. После се качих в кабинета си.

— Значи сте били в кабинета си някъде към седем и двайсет, най-късно седем и трийсет.

— Да, приблизително тогава.

— Секретарката ви вече беше ли пристигнала?

— Да, разбира се. Рядко успявам да стигна тук преди нея. Страховита дама е — добави той с усмивка.

— Определено — съгласи се детектив инспекторът. — Значи мис Потс ви е казала, че сейфът ви е отварян?

— Да. Каза, че когато дошла сутринта, намерила вратата му отворена, а част от съдържанието му било пръснато по пода. Незабавно се обадила на полицията.

— Значи не е звъннала първо на вас, така ли, сър?

— Не, инспектор. По това време съм пътувал с колата насам.

— Значи казвате, че секретарката ви е пристигнала преди вас. А вчера вечерта преди нея ли си тръгнахте, сър?

— Не си спомням — каза Барингтън. — Но би било крайно необичайно да си тръгна след нея.

— Да, мис Потс потвърди това — каза детектив инспекторът. — Но тя също каза… — той погледна бележките си, — „Вчера вечерта си тръгнах преди мистър Барингтън, тъй като беше възникнал проблем, за който той трябваше да се погрижи“. — Блейкмор го погледна. — Можете ли да ми кажете за какъв проблем става дума, сър?

— Когато ръководите голяма компания като тази, непрекъснато изникват проблеми — каза Хюго.

— Значи не помните какъв точно проблем е изникнал вчера вечерта?

— Не, инспектор, не помня.

— Когато пристигнахте в кабинета си и открихте вратата на сейфа отворена, каква беше първата ви реакция?

— Проверих какво липсва.

— И какво открихте?

— Всичките ми пари в брой бяха изчезнали.

— Защо сте сигурен, че става въпрос за всички пари?

— Защото намерих този отворен плик върху бюрото си — каза Хюго и му го подаде.

— И колко пари имаше в плика, сър?

— Шейсет и осем паунда и десет шилинга.

— Изглеждате напълно сигурен в това.

— Точно така — каза Хюго. — Това трябва ли да ви изненадва?

— Просто мис Потс ми каза, че в сейфа имало само шейсет паунда, всичките в банкноти по пет. Можете ли да ми кажете, сър, откъде са дошли другите осем паунда и десет шилинга?

Хюго не отговори веднага.

— Понякога държа малко дребни в чекмеджето на бюрото си, инспектор — каза накрая.

— Сумата е доста голяма, за да се опише като „малко дребни“. Както и да е, нека за момент се върнем на сейфа. Когато влязохте в кабинета си сутринта, първото, което сте забелязали, е била отворената врата на сейфа.

— Точно така, инспектор.

— Имате ли ключ за него?

— Да, разбира се.

— Единствено вие ли сте човекът, който знае кода и има ключ, сър?

— Не. Мис Потс също има достъп до сейфа.

— Можете ли да потвърдите, че сейфът е бил заключен, когато си тръгнахте вчера вечерта?

— Да, той винаги е заключен.

— В такъв случай трябва да приемем, че кражбата е направена от професионалист.

— Какво ви кара да мислите така, инспектор? — попита Барингтън.

— Но ако е професионалист — каза Блейкмор, без да обръща внимание на въпроса, — странно е, че е оставил вратата на сейфа отворена.

— Не съм сигурен, че следвам мислите ви, инспектор.

— Ще ви обясня, сър. Професионалните касоразбивачи обикновено оставят всичко така, както си е било, за да не открият незабавно престъплението им. Така разполагат с повече време да се отърват от откраднатото.

— Повече време — повтори Хюго.

— Един професионалист би затворил вратата на сейфа и би си тръгнал с плика, така че да бъде по-вероятно да мине известно време, преди да откриете, че нещо липсва. Опитът ми показва, че някои хора не отварят сейфовете си дни, понякога дори седмици наред. Само аматьор би оставил кабинета ви в такъв хаос.

— Тогава може би става въпрос за аматьор?

— Но в такъв случай как би успял да отвори сейфа, сър?

— Може би по някакъв начин се е добрал до ключа на мис Потс?

— И до кода ли? Но мис Потс ме уверява, че всяка вечер си тръгва с ключа, също като вас, доколкото разбирам, сър. — Хюго замълча за момент. — Ще ми позволите ли да погледна в сейфа?

— Да, разбира се.

— Какво е това? — попита инспекторът и посочи една тънка кутийка на долния рафт на сейфа.

— Нумизматичната ми колекция, инспектор. Моето хоби.

— Ще бъдете ли така добър да я отворите, сър?

— Наистина ли е необходимо? — нетърпеливо попита Хюго.

— Боя се, че да, сър.

Хюго с неохота отвори кутията и извади на бял свят армията златни монети, които бе събрал през годините.

— Така, имаме още една загадка — каза инспекторът. — Нашият крадец взема шейсет паунда от сейфа и осем паунда и десет шилинга от бюрото ви, а зарязва кутия със златни монети, чиято стойност сигурно е значително по-голяма. А да не забравяме и проблема с плика.

— С плика ли? — не разбра Хюго.

— Да, сър, пликът, в който са били парите.

— Намерих го на бюрото ми сутринта.

— Не се съмнявам, сър, но ще забележите, че е бил грижливо отворен.

— Може би с ножа ми за хартия — каза Хюго и го вдигна тържествуващо.

— Напълно възможно, сър, но опитът ми показва, че крадците обикновено разкъсват пликове, а не ги отварят внимателно с нож, сякаш предварително знаят какво има вътре.

— Но мис Потс ми каза, че сте намерили крадеца — посочи Хюго, като се мъчеше да скрие досадата си.

— Не, сър. Намерихме парите, но не съм убеден, че сме пипнали и виновника.

— Но сте намерили част от парите в него?

— Да, сър, намерихме.

— Тогава какво повече ви е нужно?

— Да сме сигурни, че сме заловили правилния човек.

— А кого сте обвинили?

— Не съм казал, че съм го обвинил, сър — отвърна инспекторът и обърна страница от бележника си. — Някой си мистър Станли Танкок, който се оказа един от докерите ви. Името му говори ли ви нещо, сър?

— Не бих казал — отвърна Хюго. — Но ако работи за мен, със сигурност би трябвало да знае къде е кабинетът ми.

— Не се съмнявам, сър, че Танкок е знаел къде е кабинетът ви, защото той твърди, че е идвал при вас вчера около седем вечерта да ви каже, че зет му, някой си мистър Артър Клифтън, е бил затворен в корпуса на кораб, който се строи в корабостроителницата ви, и че ако не дадете заповед да го извадят, щял да умре.

— А, да, спомням си. Вчера слязох на доковете, както ще потвърди и бригадирът ми, но се оказа фалшива тревога и пълна загуба на време за всички. Явно този Танкок просто е искал да разбере къде се намира сейфът, за да може да се върне по-късно и да ме обере.

— Той признава, че е идвал втори път в кабинета — каза Блейкмор и отново обърна страница на бележника си. — Твърди, че тогава сте му предложили шейсет и осем паунда и десет шилинга, ако си държи устата затворена за Клифтън.

— Никога не съм чувал по-възмутително твърдение.

— Тогава да обмислим алтернативата, сър. Да предположим, че някъде между седем и седем и половина вечерта Танкок наистина се връща в кабинета ви с намерението да ви обере. След като успява някак да влезе незабелязан в сградата, той се качва на петия етаж, стига до кабинета ви и отключва сейфа с вашия ключ или с ключа на мис Потс, вкарва кода, вади плика, разрязва го прилежно и вади парите, без изобщо да обръща внимание на кутията със златните монети. Оставя сейфа отворен, пръска част от съдържанието му по пода и оставя грижливо отворения плик на бюрото ви, а после изчезва яко дим.

— Не е задължително да е станало между седем и седем и половина — отсече Хюго. — Може да е дошъл по всяко време до осем сутринта.

— Не мисля, сър — отвърна Блейкмор. — Разбирате ли, Танкок има алиби за времето между осем и единайсет снощи.

— Несъмнено така нареченото „алиби“ е някой от дружките му — каза Барингтън.

— Трийсет и един от тях, според последното преброяване — потвърди детектив инспекторът. — Явно след като е откраднал парите ви, той отишъл в кръчмата „Свинята и свирката“ някъде към осем вечерта и не само че черпил всички, но и изчистил вересиите си. Платил на съдържателя с нова банкнота от пет паунда, която е у мен.

Детективът извади портфейла си, извади банкнотата и я постави на бюрото на Барингтън.

— Съдържателят също добави, че Танкок си тръгнал някъде към единайсет и бил толкова пиян, че двама от приятелите му трябвало да го изпратят до Стил Хаус Лейн, където и го намерихме тази сутрин. Длъжен съм да кажа, сър, че ако Танкок е човекът, който ви е обрал, ние сме спипали изпечен престъпник и ще се гордея, ако го тикна зад решетките. Подозирам, че сте имали предвид именно това, сър — добави той, като гледаше Барингтън право в очите, — когато сте му дали парите.

— И защо да правя това, за бога? — попита Хюго, като се мъчеше да овладее гласа си.

— Защото ако Станли Танкок бъде арестуван и пратен в затвора, никой няма да приеме сериозно историята му за Артър Клифтън. По една случайност никой не е виждал Клифтън от вчера следобед. Затова ще препоръчам на началниците си корпусът на кораба да бъде отворен час по-скоро, за да открием дали наистина става дума за фалшива тревога и дали Танкок е изгубил времето на всички.

Хюго Барингтън се погледна в огледалото и оправи вратовръзката си. Не беше разказал на баща си за инцидента с Артър Клифтън и за посещението на детектив инспектор Блейкмор. Колкото по-малко знаеше старецът, толкова по-добре. Беше му казал само, че от кабинета му били откраднати пари и че един от докерите е арестуван.

След като си сложи вечерното сако, Хюго седна на ръба на леглото и зачака жена си да приключи с обличането си. Мразеше да закъснява, но знаеше, че никакви приканвания не могат да накарат Елизабет да стане по-експедитивна. Вече беше проверил Джайлс и мъничката му сестра Ема, които спяха дълбоко.

Хюго искаше двама синове — наследник и един в резерва. Ема се оказа неудобство, което означаваше, че ще им се наложи да опитат отново. Баща му беше второ дете и беше изгубил по-големия си брат във войната с бурите в Южна Африка. По-големият брат на Хюго бе убит при Ипър с половината от полка си. Така Хюго можеше да очаква, че един ден не само ще поеме управлението на компанията, но и ще наследи титлата на баща си и семейното богатство.

Така че с Елизабет трябваше да опитат отново. Не че правенето на любов с жена му му доставяше някакво удоволствие. Всъщност не можеше да си спомни дали някога му е било приятно. Напоследък търсеше развлечения другаде.

„Бракът ви е пред Бога“ — казваше майка му. Баща му беше по-практичен. Смяташе, че събирането на първородния му син с единствената дъщеря на лорд Харви е по-скоро сливане, отколкото брак. Когато Николас беше убит на Западния фронт, годеницата му беше прехвърлена на Хюго. Това вече не приличаше на сливане, а по-скоро на придобиване. Хюго не се изненада, когато през първата брачна нощ откри, че Елизабет е девствена — за втори път девствена, ако трябва да сме точни.

Елизабет най-сетне се появи от будоара си и както винаги се извини, че го е накарала да чака. Разстоянието от Имението до Барингтън Хол беше само три километра, а земята между двете къщи принадлежеше на фамилията. Когато няколко минути след осем Хюго и Елизабет влязоха в салона на родителите му, лорд Харви вече беше на второто си шери. Хюго хвърли поглед към останалите гости. Имаше само една двойка, която не познаваше.

Баща му незабавно го поведе към тях и го представи на полковник Данвърс, наскоро назначен за окръжен началник на полицията. Хюго реши да не споменава за сутрешната си среща с детектив инспектор Блейкмор, но малко преди да седнат на вечеря дръпна баща си настрана, за да му разкаже новините около кражбата, без нито веднъж да спомене за Артър Клифтън.

По време на вечерята от супа от дивеч, агне сукалче със зелен фасул и крем брюле разговорът засегна въпроси от посещението на Уелския принц в Кардиф и не особено приятните му изявления в подкрепа на миньорите през последните вносни такси на Лойд Джордж и ефектът им върху спедиторската индустрия, речта на Уинстън Чърчил пред Камарата на представителите, в която той предупреждаваше за превъоръжаването на Германия, до „Домът на разбитите сърца“ на Джордж Бърнард Шоу, който неотдавна бе предизвикал смесени отзиви у критиката. Накрая отново се върнаха към Уелския принц и вълнуващия въпрос как да му намерят подходяща съпруга.

Когато прислугата разчисти масата след десерта, дамите се оттеглиха в салона на кафе, а икономът предложи на господата бренди или портвайн.

— Доставено от мен и внесено от теб — каза сър Уолтър и вдигна чаша към лорд Харви, докато икономът обикаляше масата и предлагаше пури на гостите.

Лорд Харви запали една дебела „Ромео и Жулиета“ и се обърна към зет си.

— Баща ти ми каза, че някакъв мерзавец влязъл с взлом в кабинета ти и откраднал доста пари.

— Да, така е — отвърна Хюго. — Но с радост мога да кажа, че крадецът е заловен. Уви, оказа се един от собствените ни докери.

— Вярно ли е, Данвърс? — попита сър Уолтър. — Значи сте го хванали?

— Чух нещо такова, но не са ми казвали, че има повдигнато обвинение — отговори началникът на полицията.

— Как така? — възмути се лорд Харви.

— Защото онзи тип твърди, че аз съм му дал парите — намеси се Хюго. — Когато детектив инспекторът ме разпита сутринта, започнах да се чудя кой от нас двамата е престъпникът и кой е потърпевшият.

— Съжалявам, че сте го приели така — каза полковник Данвърс. — Мога ли да попитам кой води разследването?

— Детектив инспектор Блейкмор — каза Хюго и добави: — Останах с впечатлението, че май има зъб на семейството ни.

— Когато даваш работа на толкова много хора — каза сър Уолтър, докато оставяше чашата си на масата, — просто е неизбежно да не се намери някой, който да ти има зъб.

— Трябва да призная, че Блейкмор не е прочут с тактичността си — каза Данвърс. — Ще се заема с това и ако се окаже, че е прекалил, ще назнача някой друг да се заеме със случая.

22.

Училището е най-щастливото време от живота, твърдеше Р. С. Шериф7, но опитът на Хюго Барингтън не беше такъв. Въпреки това имаше чувството, че на сина му Джайлс учението ще му дойде „по-отръки“, както се изрази баща му.

Опита се да не си спомня какво се бе случило през първия му ден в училище преди двайсет и четири години. Отидоха до „Сейнт Бийд“ с лъскав файтон — той, баща му, майка му и по-големият му брат Николас, който тъкмо бе направен училищен капитан. Хюго избухна в сълзи, когато някаква друга гнида го попита най-невинно вярно ли е, че дядо му е бил докер. Сър Уолтър се гордееше, че баща му „сам се издърпал за тирантите“, но при осемгодишните първото впечатление си остава най-дълбоко. „Дядо бил докер. Дядо бил докер! Плачи, бебчо! Плачи, бебчо!“ — скандираше цялото спално помещение.

Днес синът му Джайлс щеше да пристигне в „Сейнт Бийд“ с ролс-ройса на сър Уолтър Барингтън. Хюго искаше да откара сина си със собствената си кола, но баща му не искаше и да чуе. „Три поколения Барингтънови са учили в «Сейнт Бийд» и Итън. Внук ми трябва да пристигне със стил“ — заяви той.

Хюго не посочи на баща си, че все още никой не е предложил на Джайлс място в Итън и че е напълно възможно момчето да има собствени идеи къде предпочита да учи. „Да не дава господ — все едно чу гласа на баща си. — Собствените идеи намирисват на бунт, а бунтовете трябва да се потушават.“

Джайлс не беше продумал, откакто излезе от къщата, макар че през последния един час майка му не беше престанала нито за миг да се суети около единствения им син. Ема се беше разплакала, когато й казаха, че няма да дойде с тях, а Грейс (още едно момиче; нямаше да си прави труда да опитва отново) се вкопчи в ръката на бавачката и им махаше от горното стъпало, докато се отдалечаваха.

По-важни неща от женската част от семейството вълнуваха Хюго, докато колата бавно минаваше по тесните пътища към града. Дали щеше да види за първи път Хари Клифтън? Дали щеше да го приеме като другия син, когото бе искал, но никога нямаше да има, или от самото начало щеше да се убеди твърдо, че момчето не може да е негово?

Трябваше да внимава и да избягва майката на Клифтън. Дали изобщо щеше да я познае? Неотдавна беше научил, че работи като сервитьорка в Палмовия салон на хотел „Роял“, където ходеше често, когато имаше делови срещи в града. Сега се налагаше да се ограничи с редки посещения привечер, при това едва след като се увери, че работното й време е свършило.

Братът на Мейзи Стан Танкок беше освободен от затвора, след като излежа половината от тригодишната си присъда. Хюго така и не разбра какво се е случило с детектив инспектор Блейкмор, но след онази вечеря не го видя повече. По време на процеса срещу Танкок показания даде някакъв млад сержант, който явно не се съмняваше кой е виновникът.

След като Танкок се озова на сигурно място зад решетките, приказките около съдбата на Артър Клифтън бързо секнаха. В бизнес, в който смъртта е нещо обичайно, Артър Клифтън се превърна в поредната единица от статистиката и след половин година лейди Харви гордо пусна на вода „Мейпъл Лийф“8.

Когато представиха последните сметки пред борда, се оказа, че „Барингтънс“ са излезли от проекта със загуба от 13 712 паунда. Хюго не предложи и в бъдеще да се занимават с корабостроене, а сър Уилям никога не отвори дума по темата. През следващите години компанията се върна към традиционния си бизнес на спедитор и продължи да жъне нови и нови успехи.

След като Стан беше откаран в местния затвор, Хюго реши, че повече никога няма да чуе за него. Малко преди освобождаването на Танкок обаче заместник-началникът на Бристолския затвор се обади на мис Потс и помоли за среща. Когато се видяха, заместникът помоли Барингтън да върне Танкок на старото му място, в противен случай нямало почти никаква надежда да си намери работа. Отначало Хюго остана доволен да чуе това, но след като се позамисли, промени решението си и прати главния си бригадир Фил Хаскинс да посети Танкок в затвора и да му каже, че ще си върне работата, но при едно условие — никога повече да не споменава името Артър Клифтън. Направи ли го, да си обира крушите и да си търси препитание другаде. Танкок беше приел предложението с благодарност и през годините ставаше все по-ясно, че спазва своята част от уговорката.

Ролс-ройсът спря пред портала на „Сейнт Бийд“ и шофьорът побърза да отвори задната врата. Доста хора се обърнаха да ги погледнат, било с възхищение, било със завист.

Джайлс явно не се радваше на това внимание и бързо се отдалечи, сякаш не искаше да има нищо общо нито с шофьора, нито с родителите си. Майка му го догони, наведе се и му вдигна чорапите, след което прегледа за последен път ноктите му. През това време Хюго се взираше в лицата на безбройните деца и се питаше дали моментално ще познае момчето, което не бе виждал никога.

И изведнъж го видя — вървеше нагоре по склона само, без майка или баща. Погледна зад него и забеляза някаква жена, която гледаше след детето — жена, която никога нямаше да забрави. Сигурно и двамата се питаха дали Хюго изпраща един или двама синове на първия им учебен ден в „Сейнт Бийд“.

Когато Джайлс се разболя от дребна шарка и трябваше да прекара няколко дни в лечебницата, баща му си даде сметка, че това е шансът му да докаже, че Хари Клифтън не е негов син. Не каза на Елизабет, че смята да ходи на свиждане на Джайлс, тъй като не искаше тя да се мотае наоколо, докато задава на старшата медицинска сестра един на пръв поглед невинен въпрос.

След като бе приключил със сутрешната поща, Хюго каза на мис Потс, че ще се отбие до „Сейнт Бийд“ да види сина си и да не го чака в близките два часа. Замина за града и паркира пред Фробишър Хаус. Много добре помнеше къде е лечебницата, тъй като самият той бе неин редовен посетител, докато пребиваваше в училището.

Джайлс седеше в леглото и му мереха температурата. Лицето му грейна, щом го видя.

Старшата медицинска сестра стоеше до леглото и гледаше показанията на пациента си.

— Паднала е до трийсет и седем и две. Няма да изпуснете първия урок в понеделник сутринта, млади човече — заяви тя, докато тръскаше термометъра. — Мистър Барингтън, ще ви оставя, за да прекарате малко време насаме със сина си.

— Благодаря, сестро — отвърна Хюго. — Възможно ли е да поговоря с вас на излизане?

— Разбира се, мистър Барингтън. Ще съм в кабинета си.

— Не ми изглеждаш чак толкова зле, Джайлс — отбеляза Хюго, след като сестрата излезе.

— Добре съм, папа. Честно казано, надявах се, че сестрата ще ме пусне в събота сутринта, за да мога да играя с отбора.

— Ще поговоря с нея на излизане.

— Благодаря, папа.

— Е, как вървят нещата?

— Не толкова зле — отвърна Джайлс. — Но само защото деля един кабинет с двете най-умни момчета в класа.

— И кои са те? — попита баща му, изпълнен с ужас от предстоящия отговор.

— Единият е Дийкинс, най-умното момче в училището. Другите дори не говорят с него, понеже го мислят за зубрач. Най-добрият ми приятел обаче е Хари Клифтън. Той също е много умен, но не чак колкото Дийкинс. Сигурно си го чувал да пее в хора. Сигурен съм, че ще го харесаш.

— Но Клифтън не е ли син на някакъв докер? — попита Хюго.

— Да. И също като дядо, той не крие този факт. Но откъде знаеш това, папа?

— Мисля, че имаше някакъв Клифтън, който работеше за компанията. — Хюго вече съжаляваше, че се е изпуснал.

— Това трябва да е било много преди твоето време, папа — каза Джайлс. — Баща му бил убит във войната.

— Кой ти каза? — попита Хюго.

— Майката на Хари. Тя е сервитьорка в хотел „Роял“. Отидохме там на чай за рождения му ден.

На Хюго му се искаше да попита кога е бил рожденият ден на Клифтън, но се страхуваше, че ще прекали с въпросите.

— Много поздрави от майка ти — смени темата той. — Мисля, че в близките дни ще дойде да те види с Ема.

— Гадост. Само това ми трябваше — рече Джайлс. — Дребна шарка и посещение от ужасната ми сестра.

— Не е чак толкова зле — разсмя се баща му.

— Още по-зле е — отвърна Джайлс. — И имам чувството, че Грейс няма да е много по-различна. Папа, те трябва ли да идват с нас на ваканцията?

— Да, разбира се.

— Питах се дали Хари Клифтън може да дойде с нас в Тоскана това лято. Никога не е бил в чужбина.

— Не — отсече Хюго малко по-твърдо от нужното. — Ваканциите са изключително за семействата, не да се делят с непознати.

— Но Хари не е непознат — възрази Джайлс. — Той е най-добрият ми приятел.

— Не — повтори Хюго. — И точка по въпроса.

Джайлс го погледна разочаровано.

— Е, какво искаш за рождения си ден, момчето ми? — побърза да попита Хюго, та отново да смени темата.

— Най-новото радио — без колебание отвърна Джайлс. — Модел „Робъртс Рилайабъл“.

— Разрешено ли е да имате радиоприемници в училище?

— Да, но можем да ги пускаме само през уикендите — отвърна Джайлс. — Ако те хванат да слушаш след изгасването на светлините или през седмицата, ще ти го конфискуват.

— Ще видя какво мога да направя. Ще си идваш ли за рождения ден?

— Да, но само за чай. Трябва да се върна в училище навреме за самостоятелната подготовка.

— В такъв случай ще се опитам да намина — каза Хюго. — Сега ще тръгвам. Искам да поговоря и със старшата сестра.

— Не забравяй да я попиташ дали ще ме пусне в събота сутринта — напомни му Джайлс, докато баща му излизаше, за да се погрижи за истинската цел на посещението си.

— Много се радвам, че успяхте да се отбиете, мистър Барингтън. Това ще ободри Джайлс до края на заболяването му — каза старшата сестра, след като Хюго влезе в кабинета й. — Но както сам виждате, той вече е почти здрав.

— Да, и се надява, че ще го пуснете в събота сутринта, за да може да излезе на игрището.

— Сигурна съм, че е възможно — отвърна сестрата. — Казахте, че искате да говорим за нещо друго?

— Да, сестро. Както знаете, Джайлс страда от далтонизъм. Просто исках да попитам дали това му създава някакви трудности.

— Никакви, за които да ми е известно — отговори сестрата. — А и да има някакви, със сигурност не му пречат да удря червена топка през зелено игрище, докато не стигне до бялата черта.

Барингтън се разсмя, след което продължи със следващите добре премислени думи.

— Когато аз бях в „Сейнт Бийд“, често ми се подиграваха, защото бях единственото момче с далтонизъм.

— Бъдете сигурен, че никой не се подиграва ни Джайлс — каза старшата сестра. — Пък и без това най-добрият му приятел страда от същия недъг.

На връщане Хюго си мислеше, че трябва да се направи нещо преди нещата да станат неуправляеми. Реши отново да поговори с полковник Данвърс.

Каза на мис Потс, че не желае да го безпокоят, изчака тя да излезе и вдигна телефона.

— Обажда се Хюго Барингтън, полковник.

— Как си, момчето ми? — попита Данвърс.

— Добре, сър. Питах се дали не можете да ме посъветвате по един личен въпрос.

— Споделяй, друже.

— Търся нов началник на охраната и реших, че ще можете да ме насочите в правилната посока.

— Всъщност познавам един човек, който вероятно отговаря на изискванията, но не съм сигурен дали още е свободен. Ще проверя и ще ти се обадя.

Началникът на полицията спази обещанието си и звънна на следващата сутрин.

— Човекът, когото имах предвид, в момента е на непълен работен ден и търси нещо по-постоянно.

— Какво можете да ми разкажете за него? — попита Хюго.

— Беше подготвян за по-високи постове в системата, но се наложи да напусне, понеже бе лошо ранен, докато се опитваше да залови престъпник по време на обира в Мидланд Банк. Сигурно помниш историята. Дори националната преса писа. По мое мнение той е идеалният кандидат за твоите хора и, честно казано, ще си късметлия, че го имаш. Ако проявяваш интерес, ще ти дам подробностите в писмен вид.

Барингтън се обади на Дерек Мичъл от дома си, тъй като не искаше мис Потс да разбере какво е намислил.

Уговори си среща с бившия полицай в шест вечерта в понеделник, в хотел „Роял“, след като мисис Клифтън щеше да си е тръгнала и Палмовият салон щеше да е празен.

Хюго пристигна няколко минути по-рано и се насочи право към една маса в отсрещния край на помещението, за която при други обстоятелства не би и помислил. Настани се зад колоната, където срещата му с Мичъл щеше да остане незабелязана. Докато чакаше, превъртя наум списъка с въпроси, които се нуждаеха от отговор, ако смяташе да се довери на абсолютно непознат.

В шест часа без три минути през въртящата се врата мина висок, добре сложен мъж със стойката на военен. Тъмносиният му блейзър, сивите спортни панталони, късо подстриганата коса и лъснатите до блясък обувки недвусмислено намекваха за живот, подчинен на строга дисциплина.

Хюго стана и вдигна ръка, сякаш викаше келнер. Мичъл бавно прекоси помещението, без да се опитва да скрие лекото куцане — раната, която според Данвърс беше причината да бъде пенсиониран от полицията по инвалидност.

Хюго си спомни последния път, когато му се наложи да се среща лице в лице с полицай, но този път той щеше да задава въпросите.

— Добър вечер, сър.

— Добър вечер, Мичъл — каза Хюго, докато се ръкуваха.

След като Мичъл се настани, Хюго разгледа по-внимателно счупения му нос и намачканите уши и си спомни от бележките на полковник Данвърс, че човекът навремето се е състезавал за Бристол.

— Мичъл, от самото начало ще кажа — започна Хюго, без да си губи времето, — че онова, което искам да обсъдя с вас, е строго поверително и трябва да остане само между нас. — Мичъл кимна. — Всъщност е толкова поверително, че дори полковник Данвърс няма представа за истинската причина, поради която исках да се видим. Определено не търся човек, който да оглави охраната ми.

Лицето на Мичъл остана непроницаемо и той мълчаливо зачака по-нататъшните обяснения.

— Нуждая се от частен детектив — продължи Хюго. — Единствената му работа е да ми докладва всеки месец за действията на една жена, която живее в града и всъщност работи в този хотел.

— Разбирам, сър.

— Искам да зная всичко, с което се е заела, било то професионално или лично, колкото и незначително да изглежда. Тя нито за миг, повтарям, нито за миг не бива да заподозре, че проявявате интерес към нея. Така че преди да разкрия името й, ще ви попитам дали се смятате за способен да изпълните подобно поръчение?

— Тези неща никога не са лесни, но не са и невъзможни — каза Мичъл. — Като млад полицай участвах под прикритие в една операция, която осигури на един особено отвратителен тип шестнайсет години зад решетките. Ако той влезе в този хотел сега, сигурен съм, че няма да ме познае.

Едва сега Хюго си позволи да се усмихне за първи път.

— Преди да продължа — каза той, — трябва да зная дали сте готов да поемете подобно поръчение?

— Това зависи от няколко неща, сър.

— По-точно?

— Дали ще бъде постоянна работа, защото в момента работя като нощна охрана за една банка.

— Утре им дайте заявление за напускане — каза Хюго. — Не искам да работите за никого другиго.

— Какво е работното време?

— Сам си го определяте.

— А заплащането?

— Ще ви плащам по осем паунда седмично, един месец предплата, а освен това ще покривам основателните ви разходи.

Мичъл кимна и каза:

— Мога ли да ви предложа да плащате в брой, сър, така че нищо да не бъде проследено до вас?

— Изглежда разумно — отвърна Хюго, който вече и сам бе взел това решение.

— А как желаете ежемесечните доклади, писмено или устно?

— Устно. Искам колкото се може по-малко неща на хартия.

— В такъв случай е добре да се виждаме на различни места и никога в един и същи ден от седмицата. Така ще е по-малко вероятно някой да се натъкне на нас повече от един път.

— За мен няма проблем — каза Хюго.

— Кога желаете да започна, сър?

— Започнахте преди половин час — каза Барингтън, извади от вътрешния си джоб един лист и плик с 32 паунда и ги подаде на Мичъл.

Мичъл прочете бавно и внимателно името и адреса на листа, след което го върна на новия си шеф.

— Сър, ще ми трябва и личният ви номер, както и подробности за това как и къде мога да се свържа с вас.

— В кабинета ми, всяка вечер между пет и шест — каза Хюго. — Никога не бива да ме търсите у дома, освен ако няма спешен случай — добави той и извади писалката си.

— Просто ми кажете номера, сър, не е необходимо да го записвате.

23.

— Смятате ли да присъствате на празненството по случай рождения ден на господаря Джайлс, сър? — попита мис Потс.

Хюго си погледна бележника. „Джайлс, 12-и рожден ден, 3 следобед, Имението“ — пишеше с големи букви в началото на страницата.

— Имам ли време да купя подарък по пътя?

Мис Потс излезе от кабинета и след няколко секунди се появи с голям пакет, увит в лъскава червена хартия и вързан с панделка.

— Какво е това? — попита Хюго.

— Последният модел радио на „Робъртс“, което е поискал, когато го посетихте в лечебницата миналия месец.

— Благодаря, мис Потс — рече Хюго и си погледна часовника. — По-добре да побързам, ако искам да стигна навреме за разрязването на тортата.

Мис Потс пъхна в куфарчето му дебела папка и преди той да успее да попита, обясни:

— Бележките ви за утрешната среща на борда. Можете да ги прегледате, след като господарят Джайлс се върне в „Сейнт Бийд“. Така няма да е нужно да се връщате привечер.

— Благодаря, мис Потс — повтори Хюго. — Сещате се за всичко.

Докато караше през града, Хюго неволно си даде сметка колко много са колите по пътищата в сравнение с миналата година. Пешеходците пресичаха по-предпазливо улицата, след като властите вдигнаха ограничението на скоростта до 50 км/ч. Един кон се дръпна уплашено, когато автомобилът профуча покрай една двуколка. Хюго се запита колко ли време ще просъществуват двуколките и файтоните, след като градският съвет разреши пускането на първите автомобили таксита.

След като излезе от града, увеличи скоростта, тъй като не искаше да закъснява за празненството на сина си. Колко бързо растеше само това момче. Вече беше по-високо от майка си. Дали един ден нямаше да се извисява и над него?

Беше сигурен, че когато след година Джайлс завърши „Сейнт Бийд“ и продължи в Итън, приятелството му с Клифтън бързо ще бъде забравено. В същото време си даваше сметка, че дотогава трябва да се погрижи за някои други проблеми.

Намали, докато минаваше през портала на дома си. Винаги беше обичал да кара по дългата алея между дъбовете към Имението. Дженкинс, който стоеше на горното стъпало, му отвори вратата и каза:

— Мисис Барингтън е в салона, сър, с господаря Джайлс и двама негови приятели от училището.

Докато влизаше във фоайето, Ема се спусна тичешком по стълбището и се хвърли в обятията му.

— Какво има в пакета?

— Подарък за рождения ден на брат ти.

— Ясно, но какво?

— Ще се наложи да почакаш и да видиш, млада госпожице — отвърна с усмивка баща й и подаде куфарчето си на иконома. — Дженкинс, би ли сложил това в кабинета ми — каза той, а Ема го сграбчи за ръката и го задърпа към салона.

Усмивката на Хюго се изпари в момента, в който вратата се отвори и той видя кой се е настанил на дивана.

Джайлс скочи и изтича към него, а той му подаде пакета и каза:

— Честит рожден ден, момчето ми.

— Благодаря, папа — отвърна Джайлс и представи приятелите си.

Хюго стисна ръката на Дийкинс, но когато Хари протегна своята, каза само: „Добър ден, Клифтън“ и се настани в любимото си кресло.

Загледа с интерес как Джайлс развързва панделката на пакета и двамата видяха за първи път подаръка. Дори необузданата радост на сина му от радиото не събуди усмивка у Хюго. Трябваше да зададе на Клифтън въпрос, но не биваше да изглежда така, сякаш отговорът на момчето е от особена важност.

Мълчеше, докато трите момчета се редуваха да сменят двете станции и слушаха напрегнато странните гласове и музика от говорителя. Успехите им се съпровождаха от смях и ръкопляскания.

Мисис Барингтън се разприказва с Хари за неотдавнашния концерт „Месия“, на който бе ходила, като добави колко й е харесало изпълнението му на „Но аз зная, Изкупителят ми е жив“.

— Благодаря, мисис Барингтън — каза Хари.

— Надяваш ли се да продължиш в Бристолската гимназия, след като завършиш „Сейнт Бийд“, Клифтън? — включи се в разговора Хюго.

— Само ако спечеля стипендия, сър — отвърна Хари.

— Но нима това е толкова важно? — попита мисис Барингтън. — Нима няма да ти бъде предложено място, както на всяко друго момче?

— Майка ми не би могла да си позволи таксите, мисис Барингтън. Тя е сервитьорка в хотел „Роял“.

— Но баща ти…

— Той е мъртъв — каза Хари. — Загинал е във войната.

— Съжалявам — рече мисис Барингтън. — Не знаех.

В този момент вратата се отвори, помощник-икономът влезе с двуетажна торта на сребърен поднос и я сложи в центъра на масата. Джайлс духна всичките дванайсет свещи наведнъж и всички заръкопляскаха.

— А твоят рожден ден кога е, Клифтън? — попита Хюго.

— Беше миналия месец, сър — отвърна Хари.

След като Джайлс разряза тортата, Хюго стана и излезе, без да каже нито дума повече.

Отиде в кабинета си, но откри, че не може да се съсредоточи върху бележките за утрешната среща на борда. Отговорът на Клифтън означаваше, че ще му се наложи да потърси съвет от адвокат, специалист по наследяването.

След около час чу гласове във фоайето, после как външната врата се затваря и автомобилът се отдалечава. Няколко минути по-късно на вратата му се почука и Елизабет влезе в кабинета.

— Защо ни остави така внезапно? — попита тя. — И защо не дойде да се сбогуваш, когато Джайлс и гостите му си тръгваха?

— Утре сутринта ме чака много сложна среща на борда — отвърна той, без да я поглежда.

— Това не е причина да не кажеш довиждане на сина си, особено на рождения му ден.

— Страшно много неща са се струпали на главата ми — каза той, като все така не вдигаше поглед от бележките.

— Нищо не е толкова важно, че да налага да си груб с гостите. Държа се с Хари Клифтън по-зле, отколкото с някой от слугите.

Едва сега Хюго я погледна.

— Може би защото смятам Клифтън за по-нисш от слугите. — Елизабет го погледна смаяно. — Знаеш ли, че баща му е бил докер, а майка му е сервитьорка? Не съм сигурен, че Джайлс трябва да другарува с момче като него…

— Джайлс определено е на друго мнение, а и независимо от произхода си Хари е очарователно момче. Не мога да разбера какво толкова имаш против него. С Дийкинс не се отнесе по същия начин, а неговият баща е собственик на будка за вестници и списания.

— Но освен това Дийкинс е стипендиант отличник.

— А Хари е най-добрият стипендиант хорист на училището, както много добре знае всеки жител на Бристол, който ходи на църква. Надявам се следващия път, когато се срещнеш с него, да бъдеш малко по-цивилизован.

И без да каже нищо друго, Елизабет излезе от стаята и затвори ядосано вратата.

— Все повече се тревожа от предложенията на правителството за промени във вносните тарифи — каза Хюго, докато заемаше мястото отдясно на баща си — и за това как ще се отразят на финансовите ни резултати.

— Именно затова си имаме юрист в борда: за да ни съветва по подобни въпроси — каза сър Уолтър.

— Според моите изчисления, ако законът бъде приет, може да ни струва двайсет хиляди паунда на година. Не мислите ли, че няма да е зле да потърсим и друго мнение?

— Предполагам, че ще мога да поговоря със сър Джеймс Амхърст при следващото ми пътуване до Лондон.

— Ще пътувам за Лондон във вторник за годишната вечеря на Асоциацията на британските корабовладелци — каза Хюго. — Тъй като е юридически съветник на индустрията, може би аз следва да поговоря с него.

— Само ако си убеден, че е необходимо — каза сър Уолтър. — И не забравяй, че тарифата на Амхърст е на час, дори по време на вечеря.

Годишната вечеря на Асоциацията на британските корабовладелци се провеждаше в Гровнър Хаус и на нея присъстваха повече от хиляда членове и техните гости.

Хюго се беше обадил преди това на секретаря и го бе помолил да го настанят до сър Джеймс Амхърст. Секретарят повдигна вежда, но се съгласи да промени подреждането на гостите начело на масата. В края на краищата старият Джошуа Барингтън беше един от основателите на Асоциацията.

След като епископът на Нюкасъл каза молитвата, Хюго не се опита да прекъсне важния адвокат, който беше завързал задълбочен разговор с мъжа от дясната си страна. Когато обаче той най-сетне благоволи да се обърне към непознатия, когото му бяха сложили от лявата страна, Хюго започна направо по същество.

— Баща ми, сър Уолтър Барингтън — започна той, за да привлече вниманието му, — е доста загрижен за вносните тарифи, които ще бъдат гласувани в Камарата на представителите, и за ефекта, който могат да имат върху индустрията. Пита се дали не би могъл да се консултира с вас по този въпрос при следващото си идване в Лондон.

— Разбира се, момчето ми — отвърна сър Джеймс. — Само кажете на секретарката му да се обади на моя секретар и ще се погрижа да съм свободен за него.

— Благодаря, сър — каза Хюго. — Между другото, питах се дали сте чели нещо от Агата Кристи?

— Не бих казал — отвърна сър Джеймс. — Бива ли я?

— Много ми хареса последната й книга, „Когато има завещание“ — каза Хюго, — но не съм сигурен дали сюжетът би могъл да издържи в съда.

— Какво пише дамата? — попита Амхърст, докато му поднасяха резен препечено телешко върху студен поднос.

— Според мис Кристи най-големият син в благородническото семейство автоматично наследява титлата на баща си, дори да е извънбрачно дете.

— А, това наистина е интересна юридическа главоблъсканица — каза сър Джеймс. — Всъщност юристите от Камарата на лордовете наскоро разглеждаха подобен случай. Бенсън срещу Карстеърс, ако не се лъжа. В пресата често го споменават като „копелдашката поправка“.

— И до какво заключение са стигнали Техни Благородия? — попита Хюго, като се мъчеше да не изглежда прекалено заинтересуван.

— Ако в оригиналното завещание не може да се намери вратичка, се отсъжда в полза на първородния, дори той да е незаконен. — На Хюго изобщо не му се искаше да чува подобен отговор. — Обаче — продължи сър Джеймс, — Техни Благородия решиха да се застраховат и добавиха допълнение, според което към всеки случай следва да се подхожда индивидуално, при това само след като е бил разгледан от носителя на Ордена на жартиерата. Типично за лордовете — отбеляза той, взе ножа и вилицата и нападна телешкото. — Страхуват се да не създадат прецедент, но нямат нищо против да стоварят отговорността на чужд гръб.

Когато сър Джеймс насочи вниманието си към мъжа от дясната си страна, Хюго се замисли за последствията ако Хари Клифтън открие, че може би има правото да наследи не само компанията, но и фамилното имение на Барингтън. Достатъчно зле щеше да е да признае, че има незаконен син, но мисълта, че Хари Клифтън може да наследи семейната титла след смъртта му и да стане сър Хари, бе непоносима. Беше готов да направи всичко по силите си, за да не допусне подобно нещо.

24.

Докато закусваше, Хюго Барингтън четеше писмото от директора на „Сейнт Бийд“, в което се описваше апелът на училището за събиране на хиляда паунда за изграждане на нов павилион за крикет за годишното първенство. Отвори чековата си книжка и тъкмо беше написал числото 100, когато звукът на спираща на чакълената алея пред къщата кола го разсея.

Отиде до прозореца да види кой ли го посещава толкова рано в събота сутринта. Озадачи се, когато видя сина си да слиза от задната седалка на такси с куфар в ръка, тъй като очакваше с нетърпение да го гледа на училищното състезание следобед по време на финалния мач за сезона срещу „Ейвънхърст“.

Дженкинс се появи точно навреме да отвори вратата, когато Джайлс стигна горното стъпало.

— Добро утро, господарю Джайлс — каза той, сякаш го очакваше.

Хюго бързо излезе от трапезарията и видя сина си да стои във фоайето с наведена глава, с куфара до него.

— Какво правиш у дома? — попита той. — Срокът не свършва ли след седмица?

— Временно съм отстранен — отвърна Джайлс.

— Отстранен? — повтори баща му. — И мога ли да попитам с какво си заслужил тази чест?

Джайлс погледна към Дженкинс, който стоеше мълчаливо до входната врата.

— Ще отнеса багажа на господаря Джайлс в спалнята му — каза икономът, взе куфара и бавно се заизкачва по стълбите.

— Ела — каза Хюго, след като икономът се скри от погледа им.

И двамата запазиха мълчание, докато Хюго не затвори вратата на кабинета.

— Какво си направил, че училището да вземе такава драстична мярка? — остро попита баща му и се настани в креслото си.

— Хванаха ме да крада от бюфета — каза Джайлс. Стоеше в средата на стаята и не помръдваше.

— Има ли някакво просто обяснение за това? Може би някаква грешка?

— Няма, сър — отвърна Джайлс, като се мъчеше да сдържи сълзите си.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

— Не, сър. — Джайлс се поколеба. — Освен…

— Освен какво?

— Винаги подарявах сладкишите, папа. Никога не съм ги задържал за себе си.

— На Клифтън, доколкото се досещам.

— И на Дийкинс — каза Джайлс.

— Клифтън ли те издаде?

— Не, не ме е издал — твърдо отвърна Джайлс. — Всъщност веднага щом разбрал какво правя, Хари започнал незабелязано да връща сладкишите в бюфета. И на Дийкинс също. Дори пое вината върху себе си, когато мистър Фробишър го обвини в кражба.

Последва дълго мълчание.

— Значи си отстранен временно, а не изключен, така ли? — попита най-сетне баща му.

Джайлс кимна.

— Мислиш ли, че ще те приемат следващия срок?

— Съмнявам се — отвърна Джайлс.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото никога не бях виждал директора така ядосан.

— Майка ти ще е двойно по-ядосана, когато научи.

— Моля те, папа, не й казвай — замоли се Джайлс и избухна в сълзи.

— И как според теб да й обясня защо си се върнал седмица по-рано и може дори да не се върнеш в „Сейнт Бийд“ за следващия срок?

Джайлс не се опита да отговори, а продължи тихо да хлипа.

— И само бог знае какво ще кажат дядо ти и баба ти — добави баща му, — когато се наложи да им кажа защо няма да продължиш в Итън.

Последва нова дълга пауза.

— Иди в стаята си и не помисляй да слезеш долу, докато аз не кажа.

— Да, сър — отвърна Джайлс и понечи да излезе.

— И каквото и да правиш, не говори с никого, особено пред прислугата.

— Да, папа — каза Джайлс и изтича от стаята, като едва не се сблъска с Дженкинс по стълбите.

Хюго се опита да измисли дали няма начин да промени ситуацията, преди да му се наложи да отговори на неизбежното обаждане на директора. Опря лакти върху бюрото и отпусна глава на ръцете си, но мина известно време преди погледът му да се фокусира върху чека.

На устните му се появи усмивка, докато добавяше третата нула и слагаше подписа си.

25.

Мичъл се беше настанил в един ъгъл на чакалнята и четеше „Бристол Ивнинг Поуст“. Хюго влезе и седна през една седалка от него.

— Лицето се опитва да събере петстотин паунда за бизнес начинание — каза Мичъл, без да откъсва поглед от вестника.

— Че към какъв бизнес би могла да проявява интерес?

— Към кафенето „При Тили“ — отвърна Мичъл. — Оказва се, че е работила там, преди да се премести в Палмовия салон в „Роял“. Мис Тили неотдавна получила оферта за заведението на стойност петстотин паунда от някой си мистър Едуард Аткинс. Изобщо не я е грижа за Аткинс и казала на лицето, че ако успее да събере същата сума, предпочита тя да поеме кафенето й.

— Но как изобщо може да се надява, че ще събере толкова много пари?

— Може би с помощта на човек, който иска да има над нея финансов контрол, който в един по-късен момент може да се окаже предимство?

Хюго замълча. Мичъл продължаваше да се прави, че чете вестника.

— Обърнала ли се е към някого, за да се опита да събере сумата? — попита Хюго.

— В момента се съветва с някой си мистър Патрик Кейси, представител на финансова компания „Дилън и Ко“ със седалище в Дъблин. Специализирани са в уреждане на кредити за частни клиенти.

— Как мога да се свържа с този Кейси?

— Не ви съветвам да го правите — каза Мичъл.

— Защо?

— Той посещава Бристол средно веднъж месечно и винаги отсяда в „Роял“.

— Няма да се срещаме в „Роял“.

— Установил е доста близки отношения с въпросното лице. При всяко свое посещение я води на вечеря или на театър, а неотдавна са я видели да се връща с него в хотела, където са прекарали нощта заедно в стая триста седемдесет и едно.

— Забележително — отбеляза Хюго. — Нещо друго?

— Може би ще ви е интересно да научите, че лицето използва услугите на Национална провинциална банка на Корн стрийт четирийсет и девет. Управителят се казва мистър Прендъргаст. В момента балансът на сметката й е дванайсет паунда и девет шилинга.

На Хюго му се искаше да попита как Мичъл се е добрал до тази поверителна информация, но премълча.

— Отлично — каза вместо това. — Веднага щом научите нещо ново, колкото и незначително да е, обадете ми се.

Извади издут плик от джоба на палтото си и го плъзна към Мичъл.

— Влакът от Таунтън в седем и двайсет и две вече пристига на девети перон.

Мичъл прибра плика, сгъна вестника си и излезе от чакалнята. Нито веднъж не беше погледнал работодателя си.

Когато откри истинската причина на Джайлс да не му бъде предложено място в Итън, Хюго не успя да скрие гнева си. Звъня на директора, който отказваше да приеме обажданията му, на евентуалния директор на общежитието на Джайлс, който изказа съчувствието си, но не предложи никаква надежда за опрощение, дори на надзирателя, който обеща да му се обади, но не го направи. Макар да нямаха представа какво кара Хюго толкова често да изпуска нервите си напоследък, при това без видима причина, Елизабет и момичетата продължаваха стоически да понасят последствията от простъпката на Джайлс.

На първия учебен ден Хюго с неохота изпрати сина си до Бристолската гимназия, но не позволи Ема или Грейс да дойдат с тях, макар че Ема избухна в сълзи и се нацупи.

Когато колата спря на Колидж стрийт, първият, когото видяха пред училищния портал, бе Хари Клифтън. Още преди колата да спре съвсем, Джайлс изскочи навън и се затича да поздрави приятеля си.

Хюго избягваше да се смесва с останалите родители — Елизабет с радост бъбреше с тях — а когато дойде неизбежната среща с Клифтън, нарочно не се ръкува с него.

На връщане към Имението Елизабет попита съпруга си защо се отнася с такова презрение към най-добрия приятел на Джайлс. Хюго напомни на жена си, че синът им е трябвало да продължи в Итън, където да общува с други джентълмени, а не със синовете на местни търговци или много по-лошо от това, какъвто е случаят с Клифтън. Елизабет се оттегли в относителната безопасност на мълчанието, както често правеше напоследък.

26.

— Местно кафене изгоря до основи! Подозрения за палеж! — крещеше вестникарчето на ъгъла на Броуд стрийт.

Хюго натисна спирачките, изскочи от колата и даде на хлапето половин пени. Зачете първата страница, докато се връщаше към автомобила.

Хюго погледна снимката на Мейзи Клифтън и персонала й на фона на овъглените останки на кафенето и се усмихна. Боговете явно бяха на негова страна.

Качи се в колата си, остави вестника на седалката до себе си и продължи към зоологическата градина. Трябваше да си уреди час по-скоро среща с мистър Прендъргаст.

Мичъл го беше предупредил, че ако иска да запази в тайна факта, че е банковият поръчител на лицето, всички срещи с Прендъргаст трябва да се провеждат в офисите на „Барингтънс“, за предпочитане, след като мис Потс си е тръгнала. Хюго не се опита да обясни на Мичъл, че не е съвсем сигурен дали мис Потс изобщо си тръгва от работа. Очакваше с нетърпение срещата с Прендъргаст, когато щеше да нанесе последния си удар, но преди това трябваше да се срещне с един друг човек.

Когато пристигна, Мичъл хранеше Роузи.

Хюго бавно приближи, облегна се на парапета и се престори на живо заинтересуван от индийската слоница, с която Бристолският зоопарк се бе сдобил неотдавна от Утар Прадеш и която вече привличаше голям брой посетители. Мичъл хвърли парче хляб, Роузи го улови с хобота си и го пъхна в устата си с едно плавно движение.

— Лицето се върна на работа в хотел „Роял“ — каза Мичъл, сякаш говореше на Роузи. — Поела е нощната смяна в Палмовия салон от десет вечерта до шест сутринта. Плащат й по три паунда седмично плюс онова, което успее да изкара от бакшишите — а то не е много, като се има предвид броят на посетителите по това време. — Хвърли още една коричка хляб на слоницата и продължи: — Някой си Боб Бъроуз бил арестуван и обвинен за палежа. Бил неин доставчик на сладкиши, преди тя да го изхвърли. Направил пълни самопризнания и дори споменал, че смятал да направи предложение на лицето и купил годежен пръстен, но тя го отблъснала. Поне такава е неговата история.

Устните на Хюго се разтеглиха в усмивка.

— А кой разследва случая?

— Някой си детектив инспектор Блейкмор — отвърна Мичъл.

Усмивката на Хюго помръкна.

— Макар първоначално да смятал, че лицето може да е съучастник на Бъроуз — продължи Мичъл, — по-късно Блейкмор информирал застрахователна компания „Бристол и Западна Англия“, че тя вече не е заподозряна.

— Жалко — каза Хюго с все така кисела физиономия.

— Не е задължително — каза Мичъл. — Застрахователната компания ще издаде на мисис Клифтън чек на стойност шестстотин паунда като пълно и окончателно уреждане на отношенията им.

Хюго отново се усмихна и каза тихо:

— Интересно дали е казала на сина си.

Дори да бе чул коментара му, Мичъл го игнорира.

— Единствената друга информация, която може би ще представлява някакъв интерес за вас — продължи той, — е, че мистър Патрик Кейси отседна в хотел „Роял“ в петък вечерта и е завел лицето на вечеря в „Плимсол Лайн“. След това двамата се върнали в хотела, тя се качила с него в стаята му, номер триста седемдесет и едно, и останала там до седем часа на следващата сутрин.

Последва дълго мълчание, което винаги означаваше, че бившият полицай е приключил с месечния си договор. Хюго извади плик от вътрешния си джоб и го подаде тайно на Мичъл, който отново не погледна работодателя си и хвърли последното парче хляб на доволната Роузи.

— Мистър Прендъргаст дойде — каза мис Потс и се отмести, за да направи път на банкера.

— Много мило от ваша страна, че изминахте целия път дотук — каза Хюго, когато Прендъргаст влезе в кабинета. — Надявам се, разбирате защо не исках да обсъждам такъв строго поверителен въпрос в банката.

— Напълно ви разбирам — отвърна Прендъргаст, който беше отворил кожената си чанта и бе извадил дебела папка още преди да седне. Плъзна един лист по бюрото към мистър Барингтън.

Хюго провери най-долния ред и се облегна в креслото си.

— Само да обобщим, ако позволите — каза Прендъргаст. — Вие вложихте капитал в размер на петстотин паунда, с които мисис Клифтън да купи кафенето „При Тили“ на Броуд стрийт. Договорът беше за цялата сума плюс сложна лихва пет процента годишно, които следва да се изплатят на принципала в рамките на пет години. Макар че „При Тили“ успя да декларира малка печалба през първата и втората година на мисис Клифтън, предприятието така и не успя да събере достатъчно големи излишъци, за да може тя да плаща лихвата или някаква част от основната сума, така че към времето на пожара мисис Клифтън ви дължеше петстотин седемдесет и два паунда и шестнайсет шилинга. Към тази сума трябва да добавя банковата комисиона от двайсет паунда, с която цялата сума възлиза на петстотин деветдесет и два паунда и шестнайсет шилинга. Разбира се, това ще бъде покрито от застраховката, което означава, че докато вашата инвестиция е гарантирана, мисис Клифтън ще остане на практика без нищо.

— Ама че лош късмет — отбеляза Хюго. — Мога ли да попитам защо окончателната сума не включва комисиона за услугите на мистър Кейси? — добави той, след като проучи по-внимателно числата.

— Мистър Кейси уведоми банката, че няма да представя никакви сметки за услугите си.

Хюго се намръщи.

— Поне една добра новина за бедната жена.

— Точно така. Както и да е, боя се, че тя няма да е в състояние да поеме таксите за обучението на сина си в Бристолската гимназия от следващия срок.

— Колко тъжно — рече Хюго. — Значи момчето ще бъде изключено?

— Съжалявам да го кажа, но това е неизбежното заключение — потвърди мистър Прендъргаст. — Наистина много жалко, защото тя страшно обича детето си и мисля, че е готова да жертва едва ли не всичко, само да продължи обучението му.

— Много жалко — каза Хюго, докато затваряше папката и се изправяше. — Няма да ви задържам повече, мистър Прендъргаст. Имам среща в града след половин час. Да ви закарам?

— Много мило от ваша страна, мистър Барингтън, но няма да е необходимо. И аз съм с кола.

— Какво карате? — попита Хюго, докато вземаше куфарчето си и тръгваше към вратата.

— „Морис Оксфорд“ — отвърна Прендъргаст, напъха бързо документите в чантата си и го последва.

— Народната кола — рече Хюго. — Чувам, че е много надеждна, също като вас, мистър Прендъргаст. — Двамата се разсмяха, докато слизаха заедно по стълбите. — Тъжна история с мисис Клифтън — каза Хюго, докато излизаха от сградата. — Но пък и аз не съм съвсем убеден, че подкрепям жените да се заемат с бизнес. Вижда ми се противоестествено.

— Напълно съм съгласен — каза Прендъргаст, когато спряха при колата на Барингтън. — Пък и едва ли можехте да направите нещо повече за горката жена — добави той.

— Много любезни думи от ваша страна, Прендъргаст — рече Хюго. — Но въпреки това ще ви бъда задължен, ако информацията за участието ми във всичко това си остане само между нас.

— Разбира се, сър — каза Прендъргаст, докато се ръкуваха. — Можете да разчитате на мен.

— Да поддържаме връзка, друже — каза Барингтън, докато се качваше в колата си. — Сигурен съм, че отново ще прибягна до услугите на банката.

Прендъргаст се усмихна.

Докато Хюго караше към града, мислите му се върнаха към Мейзи Клифтън. Беше й нанесъл удар, от който едва ли щеше да се опомни, а сега смяташе да я просне окончателно в нокаут.

Влезе в Бристол, като се питаше къде ли е тя в момента. Сигурно сядаше със сина си да му обясни защо ще трябва да напусне гимназията в края на летния срок. Дали поне за момент си е въобразявала, че Хари може да продължи обучението си, сякаш нищо не се е случило? Хюго реши да не повдига въпроса пред Джайлс, докато момчето не му каже тъжната новина, че приятелят му Хари няма да се върне в училище за шести клас.

Гневът пламваше в него само при мисълта, че собственият му син трябва да продължи в Бристолската гимназия. Така и не бе казал на Елизабет и на баща си истинската причина Джайлс да не получи място в Итън.

Мина покрай катедралата, продължи по Колидж Грийн и зави към входа на хотел „Роял“. Беше подранил с няколко минути за срещата, но бе сигурен, че управителят няма да го остави да чака. Мина през въртящата се врата и закрачи през фоайето. Нямаше нужда да пита къде се намира кабинетът на мистър Фрамптън.

Секретарката на управителя скочи на крака веднага щом Хюго влезе.

— Ще кажа на мистър Фрамптън, че сте тук — каза тя и почти изтича в съседния кабинет.

Миг по-късно управителят се появи.

— За мен е удоволствие да ви видя, мистър Барингтън — каза той, докато го въвеждаше в кабинета си. — Надявам се вие и мисис Барингтън да сте добре.

Хюго кимна и седна срещу управителя на хотела, без да се ръкува с него.

— След като поискахте да се срещнем си позволих да проверя уговорката за годишната вечеря на компанията ви — каза Фрамптън. — Доколкото разбирам, гостите ще са малко над триста, нали?

— Не ме интересува колко ще са гостите — отвърна Хюго. — Не се срещам с вас заради вечерята, Фрамптън. Бих искал да обсъдим един частен въпрос, който намирам за изключително противен.

— Много съжалявам да го чуя — каза Фрамптън и се изпъна, все едно е глътнал бастун.

— Един директор на филиал на компанията ни беше отседнал в хотела в четвъртък вечерта и на следващия ден направи много сериозно изявление, с което съм длъжен да ви запозная.

— Да, разбира се — каза Фрамптън и изтри изпотените си длани в панталоните си. — Последното, което искаме, е някой от ценните ни гости да остане недоволен.

— Радвам се да го чуя — каза Хюго. — Въпросният джентълмен отседнал в хотела след затварянето на ресторанта и отишъл в Палмовия салон с надеждата, че ще може да хапне нещо.

— Аз лично въведох услугата — вметна Фрамптън и си позволи скована усмивка.

— Поръчал на млада дама, която като че ли била главната — продължи Хюго, без да обръща внимание на коментара.

— Да, това трябва да е нашата мисис Клифтън.

— Нямам представа коя е била — каза Хюго. — Докато тя му сервирала кафе и сандвичи, в Палмовия салон влязъл друг джентълмен, направил поръчка и помолил да бъде занесена в стаята му. Приятелят ми забелязал само, че мъжът имал лек ирландски акцент. След това приятелят ми платил сметката си и се прибрал в стаята си. Станал рано на следващата сутрин, тъй като искал да закуси и да прегледа бележките си преди срещата на борда. Когато излязъл от стаята си, видял същата жена, все още облечена в униформата си, да излиза от стая триста седемдесет и едно. Тя отишла до края на коридора и излязла през прозореца на противопожарната стълба.

— Абсолютно съм ужасен, сър. Аз…

— Въпросният член на борда помоли при следващите му посещения в Бристол да му запазваме стая в друг хотел. Фрамптън, никак не искам да изглеждам превзет, но „Роял“ винаги е бил място, където с радост водя жена си и децата си.

— Мога да ви уверя, мистър Барингтън, че въпросната персона ще бъде незабавно освободена, без препоръки. Позволете да добавя колко съм благодарен, че ме запознахте с този случай.

Хюго стана от стола си.

— Разбира се, не бих искал да споменавате за мен или за компанията, ако сметнете за нужно да освободите въпросната дама.

— Можете да разчитате на дискретността ми — каза Фрамптън.

Едва сега Хюго се усмихна за първи път.

— Между другото ще ви призная, че с нетърпение очакваме годишната вечеря, която несъмнено ще бъде по обичайните ви високи стандарти. Догодина ще честваме стогодишнината на компанията, така че съм сигурен, че баща ми ще иска да разбие няколко бутилки шампанско в старото корито.

Двамата се разсмяха, малко по-високо от естественото.

— Можете да разчитате на нас, мистър Барингтън — каза Фрамптън, докато изпращаше госта си към изхода.

— И още нещо, Фрамптън — каза Хюго, докато пресичаха фоайето. — Предпочитам да не казвате нищо на сър Уолтър за това. Баща ми е малко старомоден, когато стане въпрос за такива неща, така че може би е най-добре всичко да остане между нас двамата.

— Напълно съм съгласен, мистър Барингтън — отговори Фрамптън. — Можете да сте сигурен, че лично ще се погрижа за случая.

Докато излизаше през въртящата се врата, Хюго неволно се запита колко ли часа е прекарал Мичъл в хотел „Роял“, за да му осигури такава безценна информация.

Качи се в колата си, запали и потегли към къщи. Още мислеше за Мейзи Клифтън, когато усети потупване по рамото. За момент го обхвана сляпа паника, когато се обърна и видя кой седи на задната седалка. Дори се запита дали някак не е разбрала за срещата му с Фрамптън.

— Какво искаш? — остро попита той. Не намали скоростта от страх, че някой може да ги види заедно.

Докато слушаше настояванията й, се чудеше откъде може да е така добре осведомена. След като тя приключи, се съгласи с условията й — знаеше, че това най-лесният начин да я разкара от колата си.

Мисис Клифтън постави тънък кафяв плик на седалката до шофьора и каза:

— Ще чакам вести.

Хюго прибра плика във вътрешния си джоб. Намали едва когато стигна една неосветена пряка, но не спря, докато не беше сигурен, че никой не може да ги види. Изскочи от колата и отвори задната врата. Когато видя изражението й, му стана ясно, че тя смята, че е постигнала напълно целта си.

Позволи й момент на триумф, преди да я сграбчи за раменете и да я разтърси, сякаш се опитваше да обрули ябълка. След като недвусмислено й даде да разбере какво ще й се случи, ако си позволи да му досажда отново, я удари в лицето с всичка сила. Тя рухна на земята, сви се на топка и се разтрепери. Хюго си помисли дали да не я срита, но не искаше да рискува да го види някой случаен минувач. Подкара колата и изхвърли Мейзи Клифтън от мислите си.