Времето ще покаже

35.

Страшно се развълнувах, когато през първия учебен ден на срока видях Хари да влиза през училищния портал. Бях прекарал лятната ваканция във вилата ни в Тоскана, така че не бях в Бристол по време на пожара в „При Тили“ и научих за бедата чак когато се върнах в Англия седмица преди началото на занятията. Бях изразил желание Хари да дойде с нас в Италия, но баща ми не искаше и да чуе.

Никога не съм срещал човек, който да не харесва Хари; с едно изключение — баща ми, който дори не позволяваше името му да се споменава в къщата. Веднъж попитах майка си дали може да обясни каква е причината за лошото му отношение, но тя като че ли не знаеше повече от мен.

Реших да не повдигам въпроса пред стария, тъй като за мен самия не можеше да се каже, че съм увенчан с лаврови венци — едва не ме изключиха от „Сейнт Бийд“ за кражба (Бог знае как той успя да оправи това), а малко след това го разочаровах за втори път с неуспешното си кандидатстване в Итън. Тук също не може да се каже, че нямах вина. Казах на папа, че съм положил всички усилия на изпита, което си беше самата истина. Добре де, половината истина. Сигурно щеше да ми се размине, ако съзаклятникът ми си беше държал езика зад зъбите. Поне научих един прост урок — сключиш ли сделка с глупак, не се изненадвай, че се държи глупашки.

Съзаклятникът ми беше Пърси, синът на граф Брайдпорт. Той бе изправен пред по-голяма дилема от мен, тъй като в Итън се бяха обучавали седем поколения Брайдпорт и изглеждаше, че младият Пърси ще съсипе тази дълга и почитана традиция.

Итън е известен със склонността си да променя правилата, когато става въпрос за представители на аристокрацията, и от време на време допуска някое тъпо момче да помрачи бляскавите му порти. Именно това бе основната причина да избера Пърси за малката ми хитрина. Веднъж случайно чух как Фроб изтърси: „Ако Брайдпорт беше мъничко по-умен, можеше да мине за бавноразвиващ се“ и разбрах, че вече не е нужно да се оглеждам за съучастници.

Пърси желаеше да бъде приет в Итън толкова отчаяно, колкото аз исках да не бъда, така че виждах в това нещо повече от възможност и двамата да постигнем целите си.

Не споделих плана си с Хари и Дийкинс. Хари със сигурност нямаше да го одобри, нали си е честен и морален. Дийкинс пък изобщо нямаше да разбере защо някой ще иска да се провали на изпит.

В деня преди провеждането на изпита баща ми ме откара в Итън с лъскавото си ново „Бугати“, което можеше да вдига 160 км/ч и го доказа, когато излязохме на А1. Пренощувахме в „Суон Армс“, същия хотел, в който беше отседнал и той преди двайсет години, когато бе кандидатствал. По време на вечерята папа толкова ясно ми даде да разбера колко много иска да вляза в Итън, че ме загриза съвестта и едва не промених решението си в последния момент, но бях дал дума на Пърси Брайдпорт и не можех да не я удържа.

Двамата с Пърси си бяхме стиснали ръцете в „Сейнт Бийд“ и се бяхме разбрали на влизане в залата за изпити да си сменим имената. Доста ми хареса да се обръщат с мен с „милорд“, пък било то и само за няколко часа.

Изпитът не беше така труден като онзи, който бях положил в Бристолската гимназия две седмици по-рано, и смятах, че съм направил повече от достатъчно, за да може Пърси да се върне в Итън през септември. Все пак въпросите бяха достатъчно трудни, за да съм сигурен, че Негово Благородие няма да ме подведе.

След като предадохме листата си и си върнахме истинските самоличности, отидох с татко на чай в Уиндзор. Когато той ме попита как съм се представил, му казах, че съм направил всичко по силите си. Това, изглежда, го задоволи и той дори започна да се отпуска, което само ме накара да се почувствам още по-виновен. Обратното пътуване до Бристол не ме радваше и се почувствах още по-зле, когато се прибрах у дома и майка ми ми зададе същия въпрос.

Десет дни по-късно получих от Итън писмото, започващо със „Със съжаление трябва да ви съобщим…“. Бях постигнал едва 32 процента. Пърси беше изкарал 56 процента и му бе предложено място, което беше довело баща му във възторг и бе вкарало Фроб в дълбоко недоумение.

Всичко щеше да мине по мед и масло, ако Пърси не беше разказал на някакъв приятел как е влязъл в Итън. Приятелят казал на друг приятел, той на трети, който пък разказал на бащата на Пърси. Граф Брайдпорт, бидейки почтен джентълмен, незабавно съобщил на директора на Итън. Това доведе до изключването на Пърси още преди да стъпи в училището. Ако не беше личната намеса на Фроб, мен ме очакваше същата съдба в Бристолската гимназия.

Баща ми се опита да убеди директора на Итън, че става въпрос просто за техническа грешка и че тъй като аз съм изкарал 56 процента на изпитите, следва да бъда записан на мястото на Брайдпорт. Тази негова логика беше отхвърлена, тъй като Итън нямаше нужда от нов павилион за крикет. Така през първия учебен ден надлежно се явих в Бристолската гимназия.

През първата година донякъде си възстанових репутацията, като спечелих триста точки за „Колтс“ и в края на сезона бях награден. Хари играеше Урсула в „Много шум за нищо“, а Дийкинс си беше Дийкинс, така че никой не се изненада, когато спечели Наградата на първокурсника за отлични постижения в ученето.

През втората година започнах да си давам сметка за финансовите трудности, с които явно се сблъскваше майката на Хари — забелязах, че той ходи с развързани обувки, попитах го защо и той ми призна, че го стягали, тъй като вече му ставали малки.

Затова когато „При Тили“ изгоря до основи само няколко седмици преди началото на шести клас изобщо не се изненадах да науча, че Хари вероятно няма да е в състояние да продължи обучението си. Мислех си да попитам баща си дали не може да помогне, но мама ми каза, че само ще си изгубя времето. Точно затова се зарадвах толкова, когато го видях да влиза в училище през първия учебен ден.

Той ми каза, че майка му отново започнала работа в хотел „Роял“. Поела нощните смени и те се оказали доста по-доходоносни, отколкото си мислела отначало.

Отново ми се искаше да поканя Хари да прекара следващата лятна ваканция със семейството ми в Тоскана, но знаех, че баща ми ще бъде категорично против. Но тъй като Дружеството на любителите на изкуството, чийто нов секретар бе Хари, планираше пътуване до Рим, двамата се уговорихме да се срещнем там, дори това да означаваше, че ще ми се наложи да посетя Вила Боргезе.

Макар да живеехме в наш малък свят в Западна Англия, все пак си давахме сметка за нещата, които се случваха на континента.

Възходът на нацистите в Германия и на фашистите в Италия като че ли не засягаше обикновения англичанин, който в събота следобед продължаваше да се наслаждава на пинта сайдер и сандвич със сирене в местната кръчма, преди да отиде да гледа или в моя случай да играе крикет на най-близкото игрище. Това блажено положение продължаваше години наред, тъй като една нова война с Германия изглеждаше немислима. Нашите бащи се бяха сражавали във войната, която трябваше да сложи край на всички войни, но ето че сега всички сякаш говореха за онова, за което преди не се споменаваше.

Хари ми каза съвсем убедено, че ако избухне война, няма да отиде в университета, а незабавно ще се запише в армията, както бяха направили баща му и вуйчо му преди двайсетина години. Баща ми бил „негоден“, както се изрази, тъй като страдал от далтонизъм и властите решили, че ще е по-полезен на страната, като остане на поста си и играе важна роля на доковете. Така и не разбрах каква точно е била тази важна роля.

През последната ни година в Бристолската гимназия двамата с Хари решихме да кандидатстваме в Оксфорд; Дийкинс вече беше получил предложение за стипендия в Бейлиъл Колидж. Аз исках да продължа в Хаус, но наставникът на първокурсниците най-любезно ме уведоми, че Крайст чърч рядко приема гимназисти, така че се спрях на Брейсъноус, за който Бърти Устър11 казва, че е „колеж, в който мозъците нито са там, нито ги няма“.

Тъй като Брейсъноус беше и колежът с най-много членове на отбора по крикет, смятах, че имам шанс — все пак бях направил триста точки през последната година на гимназията като капитан, сто от които в „Лордс“ на голямото първенство. Всъщност класният ми ръководител д-р Паджет ми каза, че когато отида на интервю, сигурно ще ми хвърлят топка веднага щом вляза в стаята. Уловя ли я, ще ми предложат място. Уловя ли я с една ръка, ще ми предложат стипендия. Това се оказа брадат виц, но все пак съм длъжен да призная, че докато пийвахме с директора на колежа, той ми задаваше повече въпроси за Хътън, отколкото за Хораций.

През последните ми две години в училище имаше и други възходи и падения — Джеси Оуенс спечели четири златни медала на Олимпийските игри в Берлин напрано под носа на Хитлер, което бе определен възход, докато абдикацията на Едуард VIII заради желанието му да се ожени за разведена американка представляваше несъмнено падение.

Нацията изглеждаше разделена по въпроса дали кралят трябва да абдикира. Същото се отнасяше за нас с Хари. Аз не можех да разбера как човек, роден да бъде крал, може да е готов да жертва трона, за да вземе разведена жена. Хари пък проявяваше много по-голямо съчувствие към положението на краля и твърдеше, че не можем да разберем през какво е минал горкият човек, докато самите ние не се влюбим. Подминах това като дрънканици до онова пътуване до Рим, което щеше да промени живота и на двама ни.

36.

Ако Джайлс си беше въобразявал, че е учил здравата през последните дни в „Сейнт Бийд“, през последните две години в Бристолската гимназия двамата с Хари опознаха доста добре часовете, които досега познаваше единствено Дийкинс.

Д-р Паджет, който бе техен ръководител в шести клас, недвусмислено им беше казал, че ако се надяват да им бъде предложено място в Оксфорд или Кеймбридж, ще се наложи да забравят за всичко друго, тъй като ще трябва да използват всяко време за подготовка за приемните изпити.

Джайлс се надяваше да ръководи отбора на голямото първенство през последната година, а Хари — да получи главна роля в училищната постановка. Когато чу това, д-р Паджет повдигна вежда, макар че „Ромео и Жулиета“ фигурираше като тема в изпитите за Оксфорд. „Само гледай да не се записваш за нищо друго“ — твърдо рече той.

Хари с неохота напусна хора, което му даде повече свободни вечери за учене. Имаше обаче нещо, от което никой ученик не можеше да се измъкне — всеки вторник и четвъртък в четири следобед момчетата трябваше да се строят на плаца на училището в пълна униформа и готови за преглед като кадети от Обединената кадетска част.

— Не можем да позволим на Хитлеровата младеж да си въобразява, че ако Германия направи глупостта да ни обяви за втори път война, няма да сме готови за тях — ревеше старши сержантът.

Всеки път, когато старши сержант от запаса Робъртс произнасяше тези думи, учениците ги побиваха тръпки. С всеки ден все по-ясно си даваха сметка, че е по-вероятно да служат като младши офицери на фронтовата линия някъде в чужбина, отколкото да продължат като първокурсници в университета.

Хари приемаше думите на старши сержанта присърце и бързо се издигна до старши кадет. Джайлс не приемаше нещата така сериозно, тъй като знаеше, че ако го призоват, би могъл също като баща си да избере лесния начин и да напомни на комисията за далтонизма си, за да не му се налага да се изправя лице в лице с врага.

Дийкинс пък не проявяваше почти никакъв интерес към всичко това и заявяваше с увереност, която не търпеше възражения, че не е нужно да знаеш как да разглобяваш лека картечница, щом служиш в разузнаването.

Когато лятото започна да наближава, всички бяха готови за ваканцията, преди да се върнат за последната си учебна година, в края на която отново щеше да им се наложи да се явяват на изпити. Седмица след края на срока тримата се разделиха — Джайлс отиде при семейството си в тяхната вила в Тоскана, Хари замина за Рим с училищното Дружество на любителите на изкуството, а Дийкинс се барикадира в Централната библиотека на Бристол и избягваше всякакви контакти с други човешки същества въпреки факта, че вече му беше предложено място в Оксфорд.

През годините Джайлс беше започнал да приема, че ако иска да се вижда с Хари през ваканциите, се налага да го прави така, че баща му да не разбере, иначе и най-добре скроените планове… Но за да постигне това, често трябваше да използва сестра си Ема в замислите си, а тя никога не пропускаше да вземе своето, преди да се съгласи да му стане съучастница.

— Ако ти подхванеш темата на вечеря, ще се включа — каза й Джайлс, след като й разкри последния си план.

— Както винаги — презрително отвърна Ема.

След като поднесоха първото ястие, Ема невинно попита майка си дали не може да я заведе на следващия ден до Вила Боргезе, тъй като учителката й по рисуване горещо препоръчала да я разгледа. Много добре знаеше, че мама вече има други планове.

— Съжалявам, скъпа, но утре с баща ти ще обядваме със семейство Хендерсън в Арецо. Ще се радвам да дойдеш с нас.

— Нищо не пречи Джайлс да те заведе в Рим — намеси се баща му от другия край на масата.

— Налага ли се? — отвърна Джайлс, който тъкмо се канеше да направи същото предложение.

— Да, налага се — твърдо отсече баща му.

— Но какъв е смисълът, папа? Стигнем ли, ще стане време да се връщаме. Направо не си заслужава.

— Не и ако останете да пренощувате в хотел „Плаза“. Утре сутринта ще им се обадя и ще резервирам две стаи.

— Сигурен ли си, че са достатъчно пораснали да пренощуват самички в хотел? — с леко безпокойство попита мисис Барингтън.

— След няколко седмици Джайлс ще стане на осемнайсет. Време е да порасне и да поеме малко отговорност.

Джайлс смирено сведе глава.

На следващата сутрин двамата с Ема взеха такси и стигнаха гарата точно навреме за първия сутрешен влак до Рим.

— И да се грижиш за сестра си — бяха последните думи на баща му, преди да тръгнат от вилата.

— Разбира се — отвърна Джайлс, докато колата потегляше.

Неколцина мъже станаха да отстъпят на Ема мястото си, когато тя влезе във вагона, а на Джайлс му се наложи да стои прав през целия път. Когато пристигнаха в Рим, взеха такси до Виа дел Корсо и след като се регистрираха в хотела, продължиха към Вила Боргезе. Джайлс бе поразен колко много младежи почти на неговата възраст носят униформи, а почти навсякъде имаше разлепени плакати на Мусолини.

След като таксито ги остави, двамата тръгнаха през градината. Беше пълна с мъже в униформи и още повече плакати на Дучето. Най-сетне стигнаха до разкошната Вила Боргезе.

Хари беше писал на Джайлс, че официалната им обиколка ще започне в десет часа. Той си погледна часовника — беше единайсет и нещо, така че с малко късмет обиколката щеше да е към края си. Купи два билета, даде единия на Ема, забърза нагоре по стълбите към галерията и тръгна да търси училищната група. Ема остана да се възхищава на статуите на Бернини, изпълващи първите четири помещения, но пък тя не бързаше. Джайлс минаваше от зала в зала, докато не видя група младежи с тъмночервени сака и черни вълнени панталони, струпали се около малък портрет на възрастен мъж с кремаво копринено расо и с бяла митра на главата.

— Ето ги — каза той, но Ема не се виждаше никаква.

Без изобщо да се замисля за сестра си, Джайлс тръгна към внимателно слушащата група. И в мига, в който я видя, напълно забрави причината, поради която бе дошъл в Рим.

— Караваджо бил нает да нарисува този портрет на папа Павел Пети през хиляда шестстотин и пета година — каза тя с лек акцент. — Ще забележите, че картината е недовършена, тъй като художникът бил принуден да избяга от Рим.

— Защо, мис? — поинтересува се едно момче от първата редица, което явно бе твърдо решено в бъдеще да върви по стъпките на Дийкинс.

— Защото се замесил в пиянско сбиване, по време на което убил човек.

— Арестували ли са го? — попита същото момче.

— Не — каза екскурзоводката. — Караваджо винаги успявал да се изнесе в друг град, преди силите на реда да се доберат до него, а накрая Светият отец решил да му даде прошка.

— Защо? — отново попита момчето.

— Защото искал Караваджо да изпълни още няколко поръчки за него. Някои от тях са сред седемнайсетте творби, които все още могат да се видят в Рим.

В този момент Хари забеляза Джайлс да зяпа благоговейно към картината, отдели се от групата и отиде при него.

— Откога си тук?

— Достатъчно дълго, за да се влюбя — отвърна Джайлс, без да откъсва поглед от екскурзоводката.

Хари се разсмя, когато осъзна, че приятелят му е зяпнал не картината, а елегантната самоуверена млада жена, която говореше на момчетата.

— Мисля, че не попада точно в нашата възрастова група, Джайлс. И подозирам, че дори ти не можеш да си я позволиш.

— Склонен съм да поема риска — каза Джайлс, докато екскурзоводката водеше малката група към следващата зала.

Джайлс послушно ги последва и застана така, че да я вижда ясно, докато останалите изучаваха една статуя на Паулина Боргезе от Канова, „за когото може да се твърди, че е най-големият скулптор на всички времена“, както каза тя. Джайлс нямаше намерение да не се съгласява с нея.

— Е, с това нашата обиколка приключва — заяви екскурзоводката. — Ако имате допълнителни въпроси, ще съм тук още няколко минути, така че не се колебайте и питайте.

Джайлс изобщо не се поколеба.

Хари гледаше развеселен как приятелят му отива при младата италианка и завързва разговор с нея, сякаш са стари приятели. Дори дребосъкът от първата редица не посмя да го прекъсне. След няколко минути Джайлс се върна при Хари ухилен до уши.

— Съгласи се да вечеря с мен.

— Не ти вярвам — каза Хари.

— Има обаче един проблем — добави Джайлс, без да обръща внимание на подозрителния поглед на приятеля си.

— Подозирам, че не е само един.

— … който може да бъде преодолян с твоя помощ.

— Трябва ти придружител — предположи Хари. — В случай, че нещата се развият непредвидено.

— Не бе, магаре такова. Искам да се погрижиш за сестра ми, докато Катерина ме запознава с нощния живот на Рим.

— Забрави — отвърна Хари. — Не съм дошъл чак в Рим, за да играя ролята на бавачка.

— Но ти си най-добрият ми приятел — примоли се Джайлс. — Ако не ми помогнеш, към кого другиго да се обърна?

— Защо не опиташ Паулина Боргезе? Съмнява ме да има някакви планове за вечерта.

— Трябва само да я заведеш на вечеря и да се погрижиш да си е легнала в десет.

— Ще ме прощаваш, Джайлс, но си мислех, че си дошъл в Рим да вечеряш с мен.

— Ще ти дам хиляда лирети, ако ми я разкараш от главата. А утре можем да закусим в хотела ми.

— Не можеш да ме подкупиш така лесно.

— И освен това — изигра коза си Джайлс, — ще ти дам и плочата си на „Бохеми“ с Карузо.

Хари се обърна и видя някакво момиче, застанало до рамото му.

— Между другото — продължи Джайлс, — ето я и Ема.

— Здравей — каза й Хари и отново се обърна към Джайлс. — Добре, разбира се.

На следващата сутрин Хари отиде на закуска в хотел „Плаза“ при Джайлс и приятелят му го посрещна с онази безсрамна усмивка, която обикновено цъфваше на лицето му, когато отбелязваше сто точки.

— Е, как беше Катерина? — попита Хари, без да иска да чуе отговора му.

— Надхвърли и най-лудите ми мечти.

Хари се канеше да го разпита по-подробно, когато до масата се появи сервитьор.

— Cappuccino, per favore — каза Хари и пак се обърна към приятеля си. — И докъде ти позволи да стигнеш?

— От — до — отвърна Джайлс.

Ченето на Хари увисна.

— Да не би да… — успя да каже накрая.

— Какво да?

— Да не би да… — опита отново Хари.

— Да?

— Да не би да си я видял гола?

— Да, разбира се.

— Цялата?

— Естествено — отвърна Джайлс, докато пред Хари поставяха чаша кафе.

— От кръста нагоре и… надолу?

— Всичко — каза Джайлс. — Имам предвид наистина всичко.

— Докосна ли гърдите й?

— Всъщност смуках зърната й — отвърна Джайлс и отпи от кафето си.

— Какво си правил?!

— Чу ме — отсече Джайлс.

— А дали, така де, дали…

— Да.

— Колко пъти?

— Изгубих им бройката — отвърна Джайлс. — Беше ненаситна. Седем, може би осем пъти. Направо не ме остави да заспя. Още щях да съм с нея, ако в десет сутринта не трябваше да е във Ватиканския музей, за да чете лекции на поредната шайка пикльовци.

— Ами ако е забременяла? — попита Хари.

— Не бъди толкова наивен, Хари. Не забравяй все пак, че е италианка. — Отпи още глътка кафе и попита: — А сестра ми как се държа?

— Храната беше великолепна, а освен това ми дължиш плочата на Карузо.

— Толкова зле ли беше? Е, не може всички да са победители…

Никой от двамата не забеляза Ема да влиза в ресторанта, докато не се озова до тях. Хари скочи, предложи й мястото си и каза малко притеснено:

— Съжалявам, но се налага да тръгвам. В десет трябва да съм във Ватиканския музей.

— Целувки на Катерина! — извика Джайлс, докато Хари се изнасяше почти тичешком навън.

Джайлс го изчака да изчезне от поглед и се обърна към сестра си.

— Е, как мина вечерта?

— Можеше да е и по-зле — отвърна тя и си взе кроасан. — Малко сериозен си пада, а?

— Трябва да те запозная с Дийкинс.

Ема се разсмя.

— Е, поне храната я биваше. И не забравяй, грамофонът ти вече е мой.

37.

По-късно Джайлс описа тази вечер като най-паметната в живота му — и все поради погрешни причини.

Годишното представление беше едно от основните събития в живота на Бристолската гимназия, до голяма степен поради факта, че градът се славеше с чудесната си театрална традиция, а 1937 се очертаваше изключително плодотворна година.

Училището, подобно на много други по цялата страна, представи една от творбите на Шекспир, които същата година можеха да се паднат на изпитите. Изборът беше между „Ромео и Жулиета“ и „Сън в лятна нощ“. Д-р Паджет предпочете трагедията пред комедията, донякъде и защото разполагаше с Ромео, но не и с Кросното.

За първи път в историята на училището за женските роли бяха поканени младите госпожици от „Ред Мейдс“ от другия край на града, но не преди да се проведат няколко обсъждания с директорката мис Уеб, която бе настояла за определянето на основни правила, за чието спазване трябваше да се погрижи главната наставница.

Пиесата щеше да се играе три последователни вечери през последната седмица на срока. Както винаги, билетите за галапредставлението в събота се продадоха първи на бившите ученици и на родителите на актьорите.

Джайлс стоеше нервно във фоайето и нетърпеливо си поглеждаше часовника, докато чакаше родителите си и малката си сестра. Надяваше се Хари отново да се представи чудесно и баща му най-сетне да склони да го приеме.

Критикът от „Бристол Ивнинг Уърлд“ беше описал играта на Хари като „много по-зряла от годините му“, но бе запазил най-големите похвали за Жулиета и споделяше, че дори в Станфорд не е виждал по-трогателно изиграна смъртна сцена.

Джайлс се ръкува с мистър Фробишър, който влезе във фоайето. Старият директор на пансиона представи госта си мистър Холкомби, след което двамата влязоха в залата да седнат на местата си.

През публиката премина шепот, когато капитан Тарант мина по централната пътека и зае мястото си на първата редица. Неотдавнашното му назначаване за настоятел на училището бе прието с всеобщо одобрение. Докато се навеждаше да каже нещо на председателя на настоятелите, той забеляза Мейзи Клифтън няколко реда назад. Усмихна й се топло, но не позна мъжа, който седеше до нея. Следващата изненада дойде, когато погледна списъка на актьорите.

Директорът и мисис Бартън бяха сред последните, които влязоха в залата и заеха местата си на първия ред до сър Уолтър Барингтън и капитан Тарант.

С всяка минута Джайлс се изнервяше все повече. Вече започваше да се пита дали родителите му ще успеят да дойдат преди вдигането на завесата.

— Много съжалявам, Джайлс — каза майка му, когато най-сетне се появиха. — Вината е моя, изгубих представа за времето — добави тя, докато двете с Грейс бързаха към залата.

Баща му вървеше на метър зад тях и повдигна вежди, като видя сина си. Джайлс не му даде програма, тъй като искаше да бъде изненада, макар да бе споделил новината с майка си, която също като него се надяваше, че съпругът й най-сетне ще приеме Хари като приятел на семейството, а не като чужд.

Завесата се вдигна секунди след като родителите на Джайлс и Грейс заеха местата си и претъпканата зала замря в очакване.

Когато Хари се появи на сцената, Джайлс хвърли поглед към баща си. Не забеляза никаква реакция и за първи път тази вечер си позволи да се отпусне. Това щастливо положение обаче продължи едва до сцената в балния салон, когато Ромео — а също и Хюго — за първи път видя Жулиета.

Някои от зрителите около семейство Барингтън се подразниха от мъжа, който не го свърташе на едно място и разваляше удоволствието им с високия си шепот и настоявания да види програмата. Раздразнението им се засили още повече, след като Ромео каза: „Какво говориш? Тя е Капулети?“, при което Хюго Барингтън стана и шумно си запробива път през реда, без да обръща внимание чии крака настъпва. После гневно мина по централната пътека, бутна вратата и изчезна в нощта. Мина известно време, преди Ромео да възвърне самообладанието си.

Сър Уолтър се опита да се престори, че не е забелязал какво става зад него, а капитан Тарант се намръщи, но погледът му нито за миг не се откъсна от сцената. Ако се беше обърнал, щеше да види, че мисис Клифтън напълно игнорира непредвиденото напускане на Барингтън и съсредоточено слуша всяка дума на двамата млади любовници.

През антракта Джайлс отиде да търси баща си, но не успя да го намери. Провери паркинга, но неговото „Бугати“ не се виждаше никакво. Когато се върна във фоайето, дядо му се беше навел и шепнеше в ухото на майка му.

— Хюго да не би съвсем да е откачил? — тъкмо питаше сър Уолтър.

— Не, все още е с всичкия си — отвърна Елизабет, без да прави опит да скрие гнева си.

— Тогава какво прави, за бога?

— Нямам представа.

— Възможно ли е да има нещо общо с младия Клифтън?

Елизабет щеше да отговори, ако към тях не се бе присъединил Джак Тарант.

— Дъщеря ви има забележителен талант, Елизабет — каза той, след като й целуна ръка. — А наред с това и преимуществото да наследи красотата ти.

— Голям ласкател си, Джак — отвърна тя и добави: — Мисля, че не си се срещал със сина ми Джайлс.

— Добър вечер, сър — поздрави го Джайлс. — За мен е огромна чест да се запознаем. Позволете да ви поздравя за неотдавнашното ви назначение.

— Благодаря, младежо — отвърна Тарант. — Как ви се вижда представянето на приятеля ви?

— Забележително, но знаете ли…

— Добър вечер, мисис Барингтън.

— Добър вечер, господин директор.

— Реших да съм сред първите от дългата опашка възхитени от…

Джайлс видя как капитан Тарант отива при майката на Хари и се зачуди откъде ли се познават.

— Много се радвам, че ви виждам, капитан Тарант.

— И аз вас, мисис Клифтън. Изглеждате великолепно тази вечер. Ако Кари Грант знаеше, че в Бристол има такава красавица, никога нямаше да ни изостави заради Холивуд. Имахте ли представа, че Ема Барингтън ще играе Жулиета? — попита той малко по-тихо.

— Не, Хари нищо не ми каза — отвърна Мейзи. — Но пък и защо да ми казва?

— Да се надяваме, че привързаността, която показват един към друг на сцената, е само добра игра, защото ако чувствата им са истински, може да се окажем изправени пред още по-голям проблем. — Той се огледа, за да се увери, че никой не подслушва разговора им. — Предполагам, все още не сте казали нищо на Хари?

— Нито думичка — отвърна Мейзи. — А доколкото мога да съдя по възмутителното държане на Барингтън, той също беше изненадан.

— Добър вечер, капитан Тарант — каза мис Мънди и докосна ръката на Джак. Мис Тили стоеше до нея. — Колко мило от ваша страна да дойдете чак от Лондон, за да видите протежето си.

— Скъпа мис Мънди — каза Тарант, — Хари е точно толкова и ваше протеже и много ще се зарадва, като разбере, че сте дошли чак от Корнуол да гледате изпълнението му.

Мис Мънди грейна цялата. В същия миг звънецът подкани зрителите да се върнат по местата си.

След като всички се настаниха, завесата се вдигна за втората половина. Едно място на шестия ред обаче остана подозрително празно. Смъртната сцена просълзи дори хора, които никога не бяха плакали пред публика; по-специално мис Мънди не бе плакала толкова, откакто бе открила, че гласът на Хари мутира.

Веднага щом завесата се спусна, публиката стана на крака. Хари и Ема бяха посрещнати с буря от аплодисменти, когато излязоха на сцената, хванати за ръце; дори достолепни възрастни мъже, които рядко даваха израз на чувствата си, ги поздравяваха с възторжени викове.

Когато двамата се обърнаха да се поклонят един на друг, мисис Барингтън се усмихна, изчерви се и каза достатъчно високо, за да я чуе Джайлс.

— Боже мой, това не било игра!

Същата мисъл бе минала през умовете на Мейзи Клифтън и Джак Тарант много преди актьорите да направят последния си поклон.

Мисис Барингтън, Джайлс и Грейс отидоха зад кулисите и откриха Ромео и Жулиета все още хванати за ръце, докато хората се редяха на опашка да ги отрупват с поздравления.

— Беше чудесен — каза Джайлс и тупна приятеля си по гърба.

— Представих се нормално — отвърна Хари. — Ема е великолепната.

— И кога се случи всичко това? — прошепна Джайлс.

— Започна в Рим — с пакостлива усмивка призна Хари.

— И само като си помисля, че жертвах Карузо, без да броим грамофона си, само за да ви събера.

— И освен това плати първата ни вечеря.

— Къде е папа? — попита Ема и се огледа.

Джайлс тъкмо отваряше уста да каже на сестра си какво се е случило, когато се появи капитан Тарант.

— Поздравления, момчето ми — рече той. — Беше чудесен.

— Благодаря, сър — отвърна Хари. — Но мисля, че не познавате истинската звезда на представлението.

— Приятно ми е. Позволете ми да ви уверя, млада госпожице, че ако бях с четирийсет години по-млад, щях да се разправя с всичките си съперници.

— Нямате съперници за симпатията ми — каза Ема. — Хари непрекъснато ми говори колко много сте направили за него.

— Отношенията са двупосочни — каза Джак.

Хари видя майка си и я прегърна.

— Толкова се гордея с теб — рече Мейзи.

— Благодаря, мамо. Позволи ми да ти представя Ема Барингтън — каза той и прегърна Ема през кръста.

— Сега разбирам защо синът ви изглежда така добре — рече Ема, докато се ръкуваше с майката на Хари, и добави: — Позволете да ви представя майка ми.

Мейзи много години бе мислила за тази среща, но и през ум не й бе минавало, че ще се състои точно по този начин. Беше изпълнена с опасения, докато се ръкуваше с Елизабет, но бе посрещната с такава дружелюбна усмивка, че веднага й стана ясно, че мисис Барингтън няма представа за възможната връзка помежду им.

— А това е мистър Аткинс — каза Мейзи и представи мъжа, който беше седял до нея по време на представлението.

Хари никога не се бе срещал с мистър Аткинс. Погледна коженото палто на майка си и се запита дали Аткинс не е причината сега той да има три чифта обувки.

Тъкмо да го заговори, дойде д-р Паджет, който искаше да го запознае с професор Хенри Уайлд. Хари, естествено, много добре знаеше кой е той.

— Чух, че се надявате да продължите в Оксфорд и да учите английски и литература — каза Уайлд.

— Само ако мога да уча при вас, сър.

— Виждам, че чарът на Ромео си остава и зад кулисите.

— А това е Ема Барингтън, сър.

Професорът се поклони.

— Бяхте наистина великолепна, госпожице.

— Благодаря, сър — отвърна Ема и добави: — Аз също се надявам да уча при вас. Кандидатствах за Съмървил от догодина.

Джак Тарант погледна мисис Клифтън и не пропусна да забележи неприкрития ужас в очите й.

— Дядо — каза Джайлс, когато председателят на настоятелите дойде при тях. — Това е приятелят ми Хари Клифтън.

Сър Уолтър топло се ръкува с Хари, след което прегърна внучката си и каза:

— Вие двамата накарахте стареца да се гордее.

За Джак и Мейзи ставаше болезнено ясно, че „злочестите влюбени“ изобщо нямат представа каква каша са забъркали.

Сър Уолтър нареди на шофьора си да откара мисис Барингтън и децата до Имението. Въпреки триумфа на Ема майка й не направи опит да скрие чувствата си, докато колата пътуваше към Чу Вали. Докато минаваха по алеята, Джайлс забеляза, че в салона свети.

Щом слязоха, Елизабет каза на Джайлс, Ема и Грейс да си лягат с тон, който не бяха чували от много години, а самата тя тръгна към салона. Джайлс и Ема с неохота се качиха по широкото стълбище, но седнаха на горното стъпало веднага щом майка им се скри от поглед. Грейс послушно се прибра в стаята си. Джайлс се запита дали майка му нарочно не беше оставила вратата отворена.

Съпругът й дори не вдигна глава към нея. На масата пред него имаш преполовена бутилка уиски и празна чаша.

— Несъмнено имаш някакво обяснение за непростимото си поведение — каза Елизабет.

— Не съм длъжен да ти давам никакви обяснения.

— Не знам как Ема успя да превъзмогне отвратителното ти поведение тази вечер.

Барингтън си наля още една чаша и я гаврътна.

— Уредих Ема незабавно да бъде отписана от „Ред Мейдс“. Следващия срок ще учи в училище, което ще е достатъчно далеч, за да не види никога повече онова момче.

Горе на стълбите Ема избухна в сълзи. Джайлс я прегърна.

— Какво е направил Хари Клифтън, че се държиш по такъв срамен начин?

— Не е твоя работа.

— Разбира се, че е моя работа — каза Елизабет, като се мъчеше да запази спокойствие. — Говорим за дъщеря ни и за най-добрия приятел на сина ти. Ако Ема се е влюбила в Хари, а аз подозирам тъкмо това, не мога да се сетя за по-приятен и по-приличен младеж, по когото да си изгуби ума.

— Хари Клифтън е син на курва. Именно затова съпругът й я напусна. И повтарям: на Ема никога вече няма да й бъде позволено да се види с това копеле.

— Лягам си, преди да съм си изпуснала нервите — заяви Елизабет. — Не си и помисляй да идваш при мен в това състояние.

— Нямам намерение да идвам при теб в каквото и да било състояние — отвърна Барингтън, докато си наливаше пак. — Не си ми доставяла удоволствие в леглото, откакто се помня.

Ема изтича в стаята си и се заключи. Джайлс не помръдна.

— Ти си пиян — каза Елизабет. — Ще говорим утре, когато изтрезнееш.

— Няма за какво да говоря с теб утре — завалено отговори Барингтън, докато жена му излизаше.

След секунди главата му се отпусна на масата и той захърка.

Малко преди осем сутринта Дженкинс дръпна завесите на прозорците в салона. С нищо не показа изненадата си, че господарят се е свил в едно кресло и спи дълбоко, все още облечен във вечерен костюм.

Лъчите на изгряващото слънце накараха Барингтън да се размърда. Той примигна към иконома, след което си погледна часовника.

— Дженкинс, след час ще пристигне кола за Ема, така че се погрижи багажът й да е готов.

— Мис Ема не е тук, сър.

— Какво? Къде е? — остро попита Барингтън и се опита да стане, но се олюля и отново рухна в креслото.

— Нямам представа, сър. Двете с мисис Барингтън напуснаха къщата малко след полунощ.

38.

— Къде са отишли според теб? — попита Хари, след като Джайлс му разказа за случилото се.

— Нямам представа — отвърна Джайлс. — Спах като пън. От Дженкинс успях да изкопча само, че малко след полунощ са взели едно такси до гарата.

— И казваш, че когато сте се прибрали, баща ти е бил пиян?

— Като тараба. Не беше изтрезнял и сутринта, когато слязох за закуска. Викаше и крещеше на всеки, който му попадне. Дори се опита да обвини мен за всичко. Така че реших да се махна и да отида при дядо ми и баба ми.

— Мислиш ли, че дядо ти знае къде са отишли?

— Едва ли, макар да не изглеждаше изненадан, когато му казах какво е станало. Баба каза, че мога да остана при тях колкото си искам.

— Не може да са в Бристол, щом са отпътували с такси към гарата — рече Хари.

— Вече може да са навсякъде — каза Джайлс.

Помълчаха известно време, след което Хари предположи:

— Може би са във вилата в Тоскана?

— Малко вероятно — отвърна Джайлс. — Това е първото място, за което ще помисли папа, така че там няма да са в безопасност за дълго.

— Значи трябва да е място, за което ще трябва да си помисли два пъти, преди да ги потърси там.

Отново се умълчаха.

— Сещам се за човек, който може и да знае къде са — каза накрая Хари.

— И кой е той?

— Стария Джак — отвърна Хари, който все още не можеше да се застави да го нарича капитан Тарант. — Знам, че се е сприятелил с майка ти и че тя определено му има доверие.

— Знаеш ли къде е той в момента?

— Всеки, който чете „Таймс“, знае — отбеляза презрително Хари.

— И къде е, умнико?

— В кабинета си в Лондон. На Сохо Скуеър, ако не се лъжа.

— Винаги съм искал да си намеря повод да отскоча до Лондон — каза Джайлс. — Жалко само, че оставих всичките си пари у дома.

— Няма проблем — успокои го Хари. — Аз съм паралия. Аткинс ми даде петарка. Е, каза да ги похарча за книги, но…

— Не се безпокой — рече Джайлс. — Сещам се за един алтернативен план.

— Какъв? — попита с надежда Хари.

— Просто можем да седим и да чакаме Ема да ти пише.

Хари се намръщи, после отсече:

— Дай да тръгваме, преди някой да разбере какво сме намислили.

— Никога не съм пътувал в трета класа — отбеляза Джайлс, докато влакът потегляше от Темпъл Мийдс.

— Значи свиквай, когато плащам аз — отвърна Хари.

— Кажи ми, Хари, с какво се занимава приятелят ти капитан Тарант? Знам, че правителството го е назначило за директор на Службата за настаняване на гражданите, което звучи доста внушително, но не съм сигурен какво всъщност означава.

— Напълно отговаря на името си — отвърна Хари. — Работата му е да настанява бегълци и най-вече онези семейства, които се спасяват от тиранията на нацистка Германия. Казва, че продължава работата на баща си.

— Първокласен човек е твоят приятел.

— Още нищо не знаеш — увери го Хари.

— Билетите, ако обичате.

Двете момчета прекараха по-голямата част от пътя в опити да решат къде биха могли да отидат Ема и мисис Барингтън, но когато влакът спря на гара Падингтън, все още не бяха стигнали до твърдо заключение.

Взеха метрото до площад Лестър Скуеър, излязоха отново под лъчите на слънцето и тръгнаха да търсят Сохо Скуеър. Докато вървяха из Уест Енд, Джайлс до такава степен се заплесна по ярките неонови светлини и отрупаните със стоки витрини, че на Хари му се налагаше от време на време да му напомня причината, поради която са тук.

Стигнаха Сохо и моментално им направи впечатление потокът раздърпани мъже, жени и деца, които с наведени глави влизаха и излизаха от огромната сграда в другия край на площада.

Двамата — с блейзъри, сиви вълнени панталони и вратовръзки — изглеждаха странно не на място, когато влязоха и тръгнаха по стрелките, които ги отведоха на третия етаж. Някои бежанци мислеха, че са служители и се отдръпваха от пътя им.

Джайлс и Хари се наредиха на дългата опашка пред кабинета на директора и сигурно щяха да останат там целия ден, ако секретарката не беше излязла и не ги бе забелязала. Отиде направо при Хари и го попита дали е дошъл да се види с капитан Тарант.

— Да — отвърна Хари. — С него сме стари приятели.

— Зная — каза жената. — Веднага ви познах.

— Как така? — учуди се Хари.

— Той държи ваша снимка на бюрото си — отвърна тя. — Елате. Капитан Тарант ще се радва да ви види.

Лицето на Стария Джак грейна, когато двете момчета (трябваше да престане да мисли за тях като за момчета, вече бяха млади мъже) влязоха в кабинета му.

— Радвам се да ви видя и двамата — каза той, докато ставаше да ги посрещне. — Е, този път от кого бягате? — добави с усмивка.

— От баща ми — тихо каза Джайлс.

Стария Джак ги настани на неудобния диван, седна срещу тях и внимателно изслуша разказа им за всичко, което се бе случило след постановката предишната вечер.

— Видях баща ти да излиза, разбира се — каза Стария Джак, — но и през ум не ми е минавало, че може да се отнесе с майка ти и сестра ти по такъв ужасен начин.

— Имате ли представа къде може да са те, сър? — попита Джайлс.

— Не. Но ако трябва да предполагам, бих казал, че са отишли при дядо ти.

— Не, сър, аз бях още от сутринта при дядо ми. Той също не знае къде са.

— Не уточних за кой дядо говоря — рече Джак.

— За лорд Харви ли? — сети се Хари.

— Така мисля — каза Джак. — Ще се чувстват в по-голяма безопасност при него и ще знаят, че Барингтън сериозно ще се замисли, преди да ги потърси там.

— Но дядо Харви има цели три имения — рече Джайлс. — В кое може да са отишли?

— Адски съм тъп — каза Хари. — Сетих се къде са.

— Така ли? Къде? — попита Джайлс.

— В провинциалното му имение в Шотландия.

— Сигурен ли си? — попита Джак.

— Да. Дядото на Ема й писа защо няма да може да присъства на представлението. Доколкото разбрах, винаги прекарва декември и януари в Шотландия. Не помня точно къде обаче.

— В замъка Мългелри край Мългелри, в Северна Шотландия — каза Джайлс.

— Впечатляващо — отбеляза Джак.

— Всъщност не, сър. Просто всяка година мама ме кара да пиша картички на всички роднини за Коледа. Но тъй като никога не съм бил в Шотландия, нямам представа къде се намира Мългелри.

Стария Джак стана и извади голям атлас от библиотеката зад бюрото си. Потърси Мългелри в указателя, прелисти няколко страници, сложи атласа на бюрото и прокара пръст от Лондон до Шотландия.

— Ще трябва да вземете нощния влак до Единбург, а оттам да се прекачите до Мългелри.

— Нямаме достатъчно пари — каза Хари, докато проверяваше съдържанието на портфейла си.

— В такъв случай ще се наложи да ви издам пътни листове — каза Джак, отвори чекмеджето, извади голям жълтеникав тефтер и откъсна две бележки. Попълни ги и сложи подпис и печат. — В края на краищата — добави — вие сте бегълци, търсещи дом.

— Благодаря, сър — каза Джайлс.

— И един съвет — предупреди ги Джак. — Хюго Барингтън не е от хората, които обичат да им препречват пътя, и макар да съм сигурен, че няма да посмее да подразни с нещо лорд Харви, не е задължително същото да се отнася и за теб, Хари. Така че бъдете нащрек, докато не стигнете до замъка Мългелри. И ако случайно срещнете накуцващ мъж, внимавайте с него. Той работи за бащата на Джайлс. Умен и находчив е, но най-важното е, че е верен единствено на работодателя си.

39.

Джайлс и Хари се настаниха в поредния вагон трета класа, но бяха толкова уморени, че заспаха непробудно въпреки честото отваряне и затваряне на вратите през нощта, тракането на колелата и редовния писък на свирката на локомотива.

Влакът спря в Нюкасъл няколко минути преди шест. Джайлс се събуди, погледна през прозореца и видя мрачен сив ден и строени войници, които чакаха да се качат. Някакъв сержант отдаде чест на един младши лейтенант, който не изглеждаше много по-възрастен от Джайлс, и викна:

— Разрешете да се качим на влака, сър!

Лейтенантът отвърна на поздрава и отвърна отсечено: „Разрешавам“. Войниците започнаха да се качват.

Вездесъщата заплаха от война и въпросът дали двамата с Хари няма да облекат униформи, преди да успеят да стигнат до Оксфорд, никога не напускаха за дълго мислите на Джайлс. Чичо му Николас, когото никога не бе виждал, бил млад офицер досущ като лейтенанта на перона, когато повел взвода си и бил убит при Ипър. Джайлс се запита какви ли ще са имената на бойните полета, ако избухне още една Голяма война, която да сложи край на всички войни.

Забеляза минаващо отражение в прозореца на вагона и се сепна. Рязко се обърна, но човека вече го нямаше. Дали предупреждението на капитан Тарант го бе изнервило, или бе просто съвпадение?

Погледна Хари, който все още спеше дълбоко — може би не беше мигнал предишните две нощи. Докато влакът навлизаше в Беруик он Туид, Джайлс забеляза същия човек да минава покрай купето им. Хвърли им само бърз поглед и изчезна. Вече не можеше да става дума за съвпадение. Може би проверяваше къде ще слязат?

Хари най-сетне се събуди, примигна, протегна се и заяви:

— Умирам от глад.

Джайлс се наведе към него и прошепна:

— Мисля, че във влака има човек, който ни следи.

— Така ли? — попита Хари и изведнъж се разсъни.

— Билетите, ако обичате!

Джайлс и Хари подадоха пътните си листове на кондуктора.

— Какъв е престоят на гарите? — попита Джайлс, след като кондукторът перфорира пътните листове.

— Зависи дали се движим по разписание, или не — отвърна кондукторът отсечено. — Но според правилника на компанията минималният престой е четири минути.

— Коя е следващата гара? — попита Джайлс.

— Дънбар. Би трябвало да пристигнем след трийсет минути. Но вие сте до Мългелри — добави кондукторът, преди да продължи към следващото купе.

— Защо го пита за престоя? — попита Хари.

— Опитвам се да разбера дали ни следят — рече Джайлс. — И следващата част от плана ми ще включва и теб.

— Аха, пак роля — каза Хари и разтърка очи.

— Със сигурност не на Ромео обаче — отвърна Джайлс. — Щом влакът спре в Дънбар, искам да слезеш, а аз ще гледам дали някой няма да те последва. Значи слизаш и бързо тръгваш към изхода, после се върни, влез в чакалнята и си купи чай. Не забравяй, че имаш само четири минути да се върнеш, преди влакът да потегли. Няма да се оглеждаш, та онзи да не разбере, че сме го усетили.

— Но ако някой ни следи, няма ли да се интересува повече от теб, отколкото от мен?

— Не мисля — отвърна Джайлс. — Особено ако капитан Тарант е прав. Защото имам чувството, че той знае повече, отколкото е склонен да признае.

— Не бих казал, че това ме радва особено — отбеляза Хари.

След половин час влакът забави и спря в Дънбар. Хари отвори вратата, слезе на перона и тръгна към изхода.

Джайлс видя човека, който забърза след приятеля му, и промърмори:

— Пипнах те.

Беше сигурен, че след като мъжът разбере, че Хари е слязъл само за чай, ще погледне към него, за да се увери, че и той не е слязъл от вагона.

След три минути Хари се върна. Беше купил шоколад. Веднага попита:

— Забеляза ли някого?

— Да, разбира се — отвърна Джайлс. — Точно в момента се качва във влака.

— Как изглежда? — попита разтревожено Хари.

— Около четирийсетте — отвърна Джайлс, — висок, елегантно облечен, с много къса коса. Единственото, което не можеш да пропуснеш, е накуцването.

— Е, щом знаем с кого си имаме работа, Шерлок, какво следва?

— Първо, Уотсън, не бива да забравяме, че имаме няколко предимства.

— Не мога да се сетя за нито едно — каза недоволно Хари.

— Ами, като начало знаем, че ни следи, а той не знае, че знаем. Освен това знаем къде отиваме, а той явно няма представа. Също така сме във форма и на по-малко от половината от неговите години. А и както куца, ще е по-бавен от нас.

— Страшен си — каза Хари.

— Имам вродено предимство — засмя се Джайлс. — Все пак съм син на баща си.

Когато влакът спря на гара Уейвърли в Единбург, Джайлс вече беше обсъдил сто пъти плана с Хари. Слязоха и бавно тръгнаха по перона.

— Не поглеждай назад — каза Джайлс, докато вървяха към колонката за таксита. — Хотел „Роял“ — каза на шофьора. — И можеш ли да ми кажеш, ако някое такси ни последва? — добави, докато се настаняваше до Хари на задната седалка.

— Няма проблем — отвърна шофьорът.

— Откъде знаеш, че в Единбург има хотел „Роял“? — попита Хари.

— Във всеки град има хотел „Роял“ — отвърна Джайлс.

След минута шофьорът каза:

— Не съм съвсем сигурен, но едно такси от гарата май ни следва.

— Добре — каза Джайлс. — Колко е до „Роял“?

— Два шилинга, сър.

— Ще ти дам четири, ако успееш да се измъкнеш от таксито зад нас.

Шофьорът моментално натисна газта. Джайлс погледна през задния прозорец. Таксито зад тях също увеличи скоростта. Бяха набрали шейсет или седемдесет метра преднина, но Джайлс разбираше, че предимството им няма да се задържи дълго.

— На следващата пресечка завий наляво и намали — каза на шофьора. — Ние ще скочим, а ти продължи към „Роял“ и не спирай, докато не стигнеш пред входа.

Шофьорът протегна ръка назад и Хари пусна четири шилинга в шепата му.

— Щом скоча, скачай и ти и тичай след мен — каза Джайлс на Хари.

Таксито рязко зави и намали. Джайлс отвори вратата, скочи на тротоара и се втурна в някакъв магазин.

Хари го последва и затръшна вратата. Клекнаха и се загледаха как второто такси се появи на ъгъла.

— Какво е станало, господа? — попита продавачката и ги изгледа подозрително.

— Нищо особено — отговори й Джайлс и й се усмихна очарователно. — Да тръгваме, Хари.

— Не ми се вярва куцият да отседне в „Роял“ за през нощта, така че по-добре да не спираме — каза Джайлс, щом излязоха.

— Съгласен — отвърна Хари.

Джайлс махна на едно такси и щом то спря, каза на шофьора:

— Уейвърли.

— Откъде си научил тия номера? — попита с възхищение Хари, докато пътуваха обратно към гарата.

— Знаеш ли, Хари, трябва да намалиш Джоузеф Конрад и да почетеш малко повече криминалета, ако искаш да знаеш как да пътуваш из Шотландия, докато те преследват непознати.

Пътуването до Мългелри се оказа много по-бавно и много по-скучно от пътуването до Единбург. Накуцващият мъж не се виждаше никакъв. Когато локомотивът най-сетне домъкна четирите си вагона до малката гара и двамата слязоха, слънцето вече се бе скрило. Началник-гарата стоеше до изхода да посрещне последния влак за деня.

— Някакъв шанс да си намерим такси? — попита го Джайлс.

— Не, сър — отвърна началник-гарата. — Джок се прибира за чай към шест часа и няма да се върне поне още час.

Джайлс се замисли дали да не му обясни мнението си за логиката на Джок, но се отказа.

— Тогава ще бъдете ли така добър да ни кажете как можем да стигнем до замъка Мългелри?

— Пеша — услужливо отвърна началник-гарата.

— И накъде по-точно да вървим? — попита Джайлс, като се мъчеше да запази търпение.

— Ей нанататък — отвърна мъжът и посочи нагоре по хълма. — Няма начин да го пропуснете.

„Ей нанататък“ се оказа единствената вярна информация, предложена им от началник-гарата, защото след като бяха вървели повече от час, вече съвсем се беше стъмнило, а не се виждаше никакъв замък.

Джайлс вече започваше да се чуди дали няма да прекарат първата си нощ в шотландските възвишения под открито небе в компанията на някое стадо овце, когато Хари извика:

— Ето го!

Джайлс се загледа през мъгливия сумрак и макар че все още не можеше да различи очертанията на замък, духът му се приповдигна, като видя далечни светлини. Продължиха натам и след още четвърт час стигнаха огромна врата от ковано желязо. Не беше заключена. Докато вървяха по дългата алея, Джайлс чу лай, но отникъде не изскочиха кучета. След около още километър и половина стигнаха до ров с мост и тежка дъбова врата в другия му край. Не изглеждаше особено гостоприемна за непознати.

— Остави говоренето на мен — каза Джайлс, докато вървяха по моста.

Удари три пъти вратата с юмрук и след секунда тя се отвори. На прага стоеше гигантски мъж с шотландска пола, тъмно сако, бяла риза и бяла папийонка — главният стюард.

Огромният мъж погледна надолу към изтощените и раздърпани младежи и каза:

— Добър вечер, мистър Джайлс.

Джайлс можеше да се закълне, че никога не е виждал този човек.

— Негово Благородие ви очаква за вечеря.

40.

Лорд Харви подаде телеграмата на Джайлс и се изкиска.

— Изпратена е от общия ни приятел капитан Тарант. Сгреши само времето на пристигането ви.

— Наложи се да вървим пеша от гарата — запротестира Джайлс с пълна уста.

— Да, мислех да пратя колата да изчака последния влак, но за добрия апетит няма нищо по-хубаво от една здрава разходка из хълмовете.

Хари се усмихна. Почти не беше говорил, откакто бяха седнали на масата, а тъй като Ема беше настанена чак в другия край, трябваше да се задоволи само с изпълнени с копнеж погледи и да се пита дали ще им се удаде да останат насаме.

Отначало им сервираха гъста шотландска яхния, която излапа малко по-бързо от приличното, но когато Джайлс поиска допълнително, той също кимна да му сложат. Щеше да помоли и за още, ако останалите не бяха завързали любезен разговор, докато ги чакаха да свършат, за да поднесат основното ястие.

— Не е нужно да се тревожите, че се чудят къде сте се дянали — каза лорд Харви. — Вече изпратих телеграми на сър Уолтър и мисис Клифтън и ги уверих, че и двамата сте добре и на сигурно място. Не си направих труда да се свържа с баща ти, Джайлс — добави той без други коментари.

Джайлс погледна майка си и я видя как свива устни.

След малко вратите на трапезарията се отвориха и трима слуги с ливреи влязоха да изнесат купите. След тях влязоха трима други със сребърни подноси, на които имаше нещо, което заприлича на Хари на шест малки пилета.

— Надявам се, че обичате яребици, мистър Клифтън — каза лорд Харви, когато поставиха птицата пред него. За първи път се обръщаха към него с „мистър“. — Лично ги застрелях.

Хари не успя да измисли подходящ отговор. Загледа как Джайлс взема ножа и вилицата и отрязва малки парченца от птицата, което му припомни за първото им хранене заедно в „Сейнт Бийд“. Когато чиниите на другите бяха опразнени, Хари беше успял да хапне само три хапки и се зачуди колко ли стар трябва да стане, преди да може да каже: „Не, благодаря, предпочитам още една супа“.

Нещата се пооправиха донякъде, когато поставиха в центъра на масата голям поднос с различни плодове, някои от които Хари не бе виждал никога. Искаше му се да попита домакина за имената им и за страните, от които са докарани, но си спомни за първия си банан, когато определено беше сгафил. Затова отново предпочете да следва примера на Джайлс и да гледа кое трябва да се бели, кое да се реже и кое може просто да се отхапе.

Когато приключи, дойде един слуга и постави до чинията му купа вода. Хари тъкмо се канеше да я вземе и да отпие, когато видя как лейди Харви потапя пръсти в своята купа и след това слугата й дава ленена кърпа, за да си избърше ръцете. Хари също топна пръсти във водата и кърпата се появи като по магия.

След вечеря дамите се оттеглиха в салона. Хари искаше да отиде при тях, за да може най-сетне да поговори с Ема и да й разкаже за всичко случило се, след като се беше отровила на сцената. Но веднага след като тя излезе, лорд Харви се облегна назад и направи знак на помощник-иконома да му поднесе пура. Друг прислужник му наля голяма чаша коняк.

Лорд Харви отпи, кимна и пред Джайлс и Хари също се появиха чаши. Икономът затвори кутията за пури и им наля чак тогава.

— Така — рече лорд Харви след две-три енергични дръпвания. — Да разбирам ли, че и двамата се надявате да продължите в Оксфорд?

— Хари е сигурна работа — отвърна Джайлс. — Аз обаче трябва да направя две-три стотици през лятото, за предпочитане едната на „Лордс“, ако искам изпитната комисия да погледне през пръсти на по-очевидните ми недостатъци.

— Джайлс е твърде скромен, сър — обади се Хари. — Има точно толкова шанс да влезе, колкото и аз. В края на краищата той е капитан не само на отбора по крикет, но и на училището.

— Е, ако успеете, това ще са три от най-щастливите години в живота ви, бъдете сигурни. Разбира се, стига хер Хитлер да не е толкова глупав, че да реши да повтори последната война с празната надежда, че ще обърне резултата.

Тримата вдигнаха чаши и Хари отпи първата си глътка коняк. Вкусът не му хареса и той се запита дали няма да е неприлично, ако остави питието, но лорд Харви му се притече на помощ.

— Може би е време да идем при дамите — рече той, пресуши чашата си, загаси пурата, стана и излезе от трапезарията, без да чака мнението на гостите си.

Двамата младежи го последваха към салона.

Лорд Харви седна до Елизабет, а Джайлс смигна на Хари и отиде при баба си. Хари седна до Ема на дивана.

— Колко галантно от твоя страна да изминеш целия път дотук, Хари — каза тя и докосна ръката му.

— Много съжалявам за случилото се след представлението. Искрено се надявам, че не аз съм причината за проблема.

— Как би могъл да си причината, Хари? Не си направил нищо, че баща ми да говори с мама по този начин.

— Но не е тайна, че баща ти не иска да сме заедно. Дори на сцената.

— Да говорим за това утре сутринта — прошепна Ема. — Ще си направим една дълга разходка из хълмовете. Така ще могат да ни подслушват само овцете.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Хари. Искаше му се да хване ръката й, но твърде много погледи непрекъснато се стрелкаха в тяхна посока.

— Сигурно и двамата сте много уморени след такова изтощително пътуване — каза лейди Харви. — Защо не си легнете? Ще се видим утре на закуска.

Хари не искаше да си ляга — искаше да остане с Ема и да се опита да разбере дали е открила защо баща й е толкова против двамата да са заедно. Джайлс обаче незабавно стана, целуна баба си и майка си и пожела лека нощ. Хари нямаше друг избор, освен да последва примера му. Наведе се, целуна Ема по бузата, благодари на домакина за чудесната вечер и тръгна след Джайлс.

Докато вървяха по коридора, спря да се възхити на един натюрморт — купа плодове от някой си Пеплоу; в същия миг Ема изскочи от салона, прегърна го и нежно го целуна по устните.

Джайлс продължи нагоре по стълбите, сякаш не е забелязал нищо, а Хари не откъсваше поглед от вратата на салона. Ема се отдръпна, когато чу тя да се отваря, и прошепна:

— Лека нощ! Върви! Върви!

— Без теб не ще е лека тя, уви12 — отвърна Хари.

— Накъде тръгвате? — попита Елизабет Барингтън.

— Ще катерим Краг Ковен — отвърна Ема. — Не ни чакайте, може никога вече да не ни видите.

Майка й се разсмя.

— Тогава гледайте да се облечете добре, защото дори овцете настиват там горе. — Изчака ги да излязат и добави: — Джайлс, дядо ти желае да ни види в кабинета си в десет.

Думите й звучаха повече като заповед, отколкото като молба.

— Да, майко — каза той, обърна се към прозореца и загледа как Хари и Ема вървят по пътеката към Краг Ковен. Бяха изминали само няколко метра, преди Ема да хване Хари за ръката. Джайлс се усмихна, когато двамата завиха и изчезнаха зад редицата борове.

Когато часовникът започна да отброява часа, Джайлс закрачи бързо по коридора, за да стигне до кабинета преди десетия удар. Дядо му, баба му и майка му млъкнаха, когато влезе. Явно го чакаха.

— Седни, скъпо момче — каза дядо му.

— Благодаря, сър — отвърна Джайлс и се настани на един стол между майка си и баба си.

— Предполагам, че това може да се опише като военен съвет — каза лорд Харви и погледна от високото си кожено кресло, сякаш се обръщаше към събрание на борда. — Ще се опитам да запозная всички с положението, преди да решим как да действаме най-добре.

Джайлс бе поласкан, че дядо му вече го смята за пълноправен член на семейния съвет.

— Снощи се обадих на Уолтър по телефона. Той е толкова потресен от поведението на Хюго по време на представлението, колкото бях и аз, когато Елизабет ми разказа, макар че се наложи да го осведомявам за случилото се, след като тя се е върнала в Имението. — Майката на Джайлс сведе глава, но не го прекъсна. — Казах му също, че съм провел дълъг и сериозен разговор с дъщеря си и че смятаме, че има само два възможни начина на действие.

Джайлс чакаше неспокойно.

— Ясно заявих на Уолтър, че ако Елизабет изобщо помисли за връщане в Имението, ще се наложи Хюго да направи някои отстъпки. Първо, трябва да се извини безусловно за отвратителното си поведение.

Бабата на Джайлс кимна в знак на съгласие.

— Второ, никога — повтарям, никога — да не се опитва да махне Ема от училище и в бъдеще напълно да подкрепя усилията й да влезе в Оксфорд. Бог знае, че за младите мъже и без това е достатъчно трудно да продължат образованието си, а за жените е почти невъзможно… Третото и най-важното ми искане, по което съм непреклонен, е да обясни на всички ни защо се държи така ужасно с Хари Клифтън. Подозирам, че това може би има нещо общо с вуйчото на Хари, който навремето е откраднал пари от кабинета му. Греховете на бащите са едно, но на вуйчото… Отказвам да приема, че смята Клифтън за недостоен да дружи с неговите деца, както е твърдял така често пред Елизабет, защото баща му бил докер, а майка му — сервитьорка. Може би Хюго е забравил, че моят дядо е бил незначителен чиновник във фирма на търговци на вино, а неговият собствен дядо е напуснал училище на дванайсетгодишна възраст и е започнал като докер, подобно на бащата на младия Клифтън. И в случай, че някой е забравил, аз съм първият лорд Харви в тази фамилия, а вие също си оставате повече или по-малко новобогаташи.

На Джайлс му се прииска да закрещи от радост.

— И тъй — продължи лорд Харви, — за всички ни е повече от очевидно какво изпитват един към друг Ема и Хари, което едва ли следва да ни изненадва, тъй като те са изключителни млади хора. Ако след време техните отношения разцъфтят, никой няма да е по-доволен от Виктория и мен. По този въпрос Уолтър е напълно съгласен с мен.

Джайлс се усмихна. Харесваше му идеята Хари да стане член на семейството, макар да не вярваше, че баща му може да приеме това.

— Казах на Уолтър — продължи дядо му, — че ако Хюго смята за невъзможно да приеме тези условия, Елизабет няма да има друг избор, освен незабавно да подаде молба за развод. При което аз ще трябва да се оттегля от борда на „Барингтънс“ и да оповестя на всеослушание причините за постъпката си.

Това натъжи Джайлс, тъй като той знаеше, че в семейството им никога не е имало развод.

— Уолтър любезно се съгласи да се свърже с мен през следващите няколко дни, след като успее да поговори със сина си, но ми каза, че Хюго вече е обещал да спре да пие и че изглежда искрено разкаян. Позволете ми накрая да ви напомня, че това е семеен въпрос и в никакъв случай не бива да се обсъжда с външни хора. Трябва да се надяваме, че това ще се окаже просто един неприятен инцидент, който бързо ще бъде забравен.

На следващата сутрин бащата на Джайлс се обади и помоли да разговаря със сина си. Започна да се извинява надълго и нашироко, обясни колко съжалява, че е обвинявал Джайлс за нещо, което било изцяло по негова вина. Умоляваше го да направи всичко по силите си, за да убеди майка си и Ема да се върнат в Глостършир, за да посрещнат Коледа в Имението. Надяваше се също, че инцидентът бързо ще бъде забравен, както бе предположил тъст му. Не спомена нито веднъж името на Хари Клифтън.

41.

След като слязоха от влака на Темпъл Мийдс, Джайлс и майка му изчакаха в колата, докато Ема се сбогува с Хари.

— Току-що прекараха заедно девет дни — рече Джайлс. — Да не са забравили, че ще се видят отново утре?

— И може би вдругиден — каза майка му. — Но все пак не забравяй, че колкото и малко вероятно да ти изглежда, някой ден същото може да се случи и с теб.

Ема най-сетне се качи в колата, но докато се отдалечаваха, продължи да гледа през задния прозорец, докато Хари не изчезна от поглед.

Джайлс изгаряше от нетърпение да се прибере у дома и най-сетне да разбере какво толкова е направил Хари, че баща му да се държи така с него през всичките тези години. Едва ли би могло да е нещо по-лошо от това да крадеш от училищния бюфет или нарочно да се провалиш на изпитите. Беше обмислил десетки възможности, но нито една от тях не му се виждаше смислена. Сега поне се надяваше, че ще открие истината. Хвърли поглед към майка си. Макар рядко да показваше чувствата си, тя явно се вълнуваше все повече и повече с приближаването на Чу Вали.

Бащата му ги чакаше на вратата. Дженкинс не се виждаше никакъв. Хюго незабавно се извини на Елизабет, а после и на децата, след което им каза, че са му липсвали ужасно.

— Чаят е сервиран в салона — каза той. — Моля, елате там веднага щом сте готови.

Джайлс слезе пръв и седна неспокойно срещу баща си. Докато чакаха майка му и Ема, баща му се ограничи само с това да го попита дали му е харесало в Шотландия и да обясни, че гувернантката е отвела Грейс в Бристол, за да й купи училищна униформа. Нито веднъж не спомена Хари. Когато след няколко минути влязоха Елизабет и Ема, Хюго стана да ги посрещне и след като всички се настаниха, наля чай. Явно не искаше прислугата да чуе онова, което се канеше да сподели.

След като приключи с приготовленията, бащата на Джайлс седна на ръба на стола си и заговори тихо.

— В самото начало искам да кажа и на трима ви колко неприемливо беше държането ми вечерта, превърнала се в триумф за Ема. Това, че баща ти не присъстваше на овациите, само по себе си беше лошо, Ема — каза той, като гледаше дъщеря си в очите, — но начинът, по който се държах с майка ти, когато се върнахте у дома, е наистина непростим и си давам сметка, че може да мине време, преди подобна дълбока рана да се излекува.

Хюго Барингтън отпусна глава в ръцете си и Джайлс забеляза, че трепери. Накрая успя да се овладее и продължи:

— Всички по една или друга причина сте искали да знаете защо през годините се държах лошо с Хари Клифтън. Вярно е, че не мога да понасям присъствието му, но вината за това е изцяло моя. Когато научите причината, може би ще започнете да ме разбирате, а може би дори и да ми съчувствате.

Джайлс погледна майка си, която стоеше сковано в стола си. Нямаше начин да определи как се чувства.

— Преди много години — продължи Барингтън, — когато станах административен директор на компанията, убедих борда, че трябва да започнем да се занимаваме и с корабостроителство, въпреки резервите на баща ми. Подписах договор с една канадска компания за построяването на товарния кораб „Мейпъл Лийф“. Това се оказа не само финансово бедствие за компанията, но и лична катастрофа за мен, от която така и не се възстанових напълно и се съмнявам, че някога ще успея. Позволете да обясня.

— Един следобед някакъв докер нахлу в кабинета ми. Обясняваше, че другарят му по работа бил затворен в корпуса на „Мейпъл Лийф“ и че ако не наредя отварянето му, ще умре. Естествено, слязох незабавно на дока и бригадирът ме увери, че в тази история няма капка истина. Аз обаче настоях работниците да оставят инструментите си, за да чуем дали от вътрешността на корпуса не се чува нещо. Изчаках доста време, но нямаше никакъв звук и накрая наредих на хората да се върнат на работа, тъй като и без това изоставахме от графика с няколко седмици. Приех, че въпросният докер ще се появи на следващия ден на работа. Той обаче не само не се появи, а и никога повече не го видяхме. Вероятността да е умрял в корпуса тежи на съвестта ми оттогава. — Барингтън замълча, вдигна глава и рече: — Името на онзи човек беше Артър Клифтън, а Хари е единственият му син.

Ема захлипа.

— Искам да си представите, ако това е възможно, какво изпитвам всеки път, когато видя този младеж, и как би се почувствал той, ако някога узнае, че може би съм отговорен за смъртта на баща му. Това, че Хари Клифтън стана най-добрият приятел на Джайлс и се влюби в дъщеря ми, е достойно за някоя древногръцка трагедия.

Отново скри лице в шепите си и известно време не каза нищо. Накрая вдигна очи.

— Ако искате да ме питате нещо, ще направя всичко по силите си да отговоря.

Джайлс изчака майка си да заговори първа.

— Виновен ли си, че си изпратил невинен човек в затвора за престъпление, което не е извършил? — тихо попита Елизабет.

— Не, скъпа — отвърна Барингтън. — Надявам се, че ме познаваш достатъчно добре, за да знаеш, че не съм способен на подобно нещо. Стан Танкок беше обикновен крадец, който проникна в кабинета ми и ме обра. Единствената причина да го взема на работа след освобождаването му от затвора е тази, че той е шурей на Артър Клифтън.

За първи път от завръщането си Елизабет се усмихна.

— Татко, мога ли и аз да те питам нещо? — обади се Джайлс.

— Разбира се.

— Ти ли поръча двамата с Хари да бъдем следени, докато пътувахме за Шотландия?

— Да, Джайлс. Отчаяно исках да разбера къде са отишли майка ти и Ема, за да мога да им се извиня за отвратителното си поведение. Моля те, опитай да ми простиш.

Всички се обърнаха към Ема, която все още не бе казала нито дума. Когато заговори, думите й изненадаха всички.

— Ще трябва да разкажеш на Хари всичко, което разказа на нас — прошепна тя. — И ако той е склонен да ти прости, трябва да го приемеш в семейството ни.

— С удоволствие бих го приел в семейството, скъпа, макар че ще е разбираемо, ако той не пожелае да говори с мен. Но не мога да му разкажа истината за случилото се с баща му.

— Защо? — поиска да знае Ема.

— Защото майката на Хари ясно даде да се разбере, че не желае синът й да разбере как е умрял баща му, тъй като от малък са му казвали, че той бил храбър мъж и загинал във войната. До този момент аз спазвах обещанието си да не разкривам на никого какво се случи през онзи ужасен ден.

Елизабет Барингтън стана, отиде до съпруга си и нежно го целуна. Барингтън захлипа. След малко Джайлс отиде при тях и прегърна баща си през рамото.

Ема не помръдна от мястото си.

42.

— Майка ти винаги ли е изглеждала толкова добре? — попита Джайлс. — Или просто остарявам?

— Нямам представа — отвърна Хари. — Мога само да кажа, че и твоята майка е много елегантна.

— Колкото и да я обичам, тя изглежда направо праисторическо изкопаемо в сравнение с твоята — каза Джайлс, докато Елизабет Барингтън вървеше към тях с чадърче в ръка.

Подобно на всяко друго момче, Джайлс се ужасяваше от това в какъв ли костюм ще се появи майка му. Колкото до подбора на шапките, положението беше още по-зле и от това с мъжките вратовръзки, тъй като всяка майка и дъщеря се опитваха да се надминат една друга.

Хари се вгледа по-внимателно в майка си, която бъбреше с д-р Паджет. Трябваше да признае, че тя привлича повече внимание от другите майки, и намираше това за малко смущаващо. Беше обаче доволен, че вече не изглежда да има финансови грижи, и предполагаше, че стоящият от дясната й страна мъж има нещо общо с това.

Колкото и да беше благодарен на мистър Аткинс, идеята той да му стане пастрок изобщо не му харесваше. В миналото мистър Барингтън може и да бе проявявал прекалена ревност към дъщеря си, но Хари не можеше да отрече, че самият той се чувстваше по подобен начин по отношение на майка си.

Неотдавна тя му бе казала, че мистър Фрамптън бил толкова доволен от работата й в хотела, че я направил началник на нощната смяна и увеличил заплатата й. И наистина, Хари вече не трябваше да чака панталоните да му станат къси, за да бъдат сменени. Но дори той се изненада, когато тя не коментира цената на пътуването му до Рим с Дружеството на любителите на изкуството.

— Колко се радвам да те видя в деня на твоя триумф, Хари — каза мисис Барингтън. — Две награди, ако си спомням правилно. Съжалявам, че Ема не може да е с нас да сподели славата ти, но, както посочи мис Уеб, от нейните момичета не можело да се очаква да бъдат освободени заради нечий друг годишен акт, дори братята им да са училищни капитани.

Мистър Барингтън се присъедини към тях и Джайлс наблюдаваше внимателно как баща му се ръкува с Хари. Все още се долавяше определена липса на топлина от негова страна, макар че никой не можеше да отрече, че прави всичко възможно да го скрие.

— Е, Хари, кога очакваш резултатите от Оксфорд? — попита Барингтън.

— Някъде през следващата седмица, сър.

— Сигурен съм, че ще ти предложат място. За жалост за Джайлс нещата ще са на кантар.

— Не забравяйте, че и той имаше своя момент на слава — посочи Хари.

— Не си спомням такова нещо — рече мисис Барингтън.

— Мисля, че Хари има предвид стоте точки, които отбелязах на „Лордс“, мамо.

— Колкото и достойно за възхищение да е това, изобщо не мога да разбера как подобно нещо може да ти помогне да влезеш в Оксфорд — каза баща му.

— По принцип бих се съгласил с теб, папа, ако не беше фактът, че професорът по история седеше до председателя по време на първенството — каза Джайлс.

Последвалият смях бе заглушен от звъна на звънеца. Момчетата забързаха към голямата зала, а родителите ги последваха на няколко крачки зад тях.

Джайлс и Хари заеха местата си сред префектите и носителите на награди на първите три реда.

— Помниш ли първия ни ден в „Сейнт Бийд“? — попита Хари. — Как седяхме на първия ред, страшно уплашени от доктор Оукшот?

— Никога не ме е било страх от него — заяви Джайлс.

— Да бе, как ли пък не — подразни го Хари.

— А аз си спомням как на първата ни закуска облиза купата си с каша.

— Аз пък си спомням, че се закле никога да не го споменаваш.

— И обещавам, че няма да го споменавам отново — отвърна Джайлс. — Как се казваше онзи простак, който те напердаши първата вечер с пантофа?

— Фишър — каза Хари. — И втората вечер също.

— Чудя се къде ли е сега?

— Сигурно командва лагер на хитлерюгенд.

— Достатъчно добра причина за война — отбеляза Джайлс, докато всички ставаха да посрещнат председателя на настоятелите и съвета.

Колоната елегантно облечени мъже бавно мина по пътеката и се качи на сцената. Последният, който зае мястото си, след като настани почетния гост на централното място в първия ред, беше директорът мистър Бартън.

Директорът поздрави родителите и гостите, след което представи годишния отчет на училището. Започна с това, че 1938 била много плодотворна година, и през следващите двайсет минути аргументира твърдението си, като се впускаше в подробности за академичните и спортните постижения на училището. Накрая покани Уинстън Чърчил, почетен ректор на Бристолския университет и парламентарен представител на Епинг, да произнесе реч и да връчи наградите.

Мистър Чърчил бавно стана от мястото си и известно време гледаше аудиторията, преди да започне.

— Някои почетни гости започват речите си с това, че никога не са печелили награди в училище и че всъщност винаги са били сред най-слабите в класа. Не мога да твърдя подобно нещо; макар никога да не съм печелил награда, никога не съм бил и последен в класа — бях предпоследен.

Момчетата ревнаха и закрещяха радостно, а учителите се усмихваха. Само Дийкинс остана невъзмутим.

Веднага щом смехът утихна, Чърчил се намръщи.

— Днес нацията се изправя пред един от онези велики моменти в историята, когато от британците отново може да бъде поискано да решат съдбата на свободния свят. Мнозина от вас, присъстващите в тази зала… — Той сниши глас и се съсредоточи върху редиците момчета, без нито веднъж да погледне към родителите им. — Онези от нас, които преживяхме Голямата война, никога не ще забравим трагичните загуби, които понесе нацията ни, и резултатите от това върху цяло едно поколение. От двайсетте момчета в моя клас в Хароу, които отидоха да служат на фронта, само трима доживяха да участват в избори. Мога само да се надявам, че на онзи, който ще изнася тази реч след двайсет години, няма да му се налага да говори за това варварско и ненужно пилеене на живот като за Първата световна война. И с тази надежда желая на всички вас дълъг, щастлив и успешен живот.

Джайлс бе сред първите, които станаха на крака и обсипаха с овации госта, докато той се връщаше към мястото си. Имаше чувството, че ако Великобритания бъде оставена без друг избор освен да влезе във война, този човек трябва да поеме управлението от Невил Чембърлейн и да стане министър-председател. Когато след няколко минути всички отново седнаха, директорът покани мистър Чърчил да връчи наградите.

Джайлс и Хари извикаха от радост, когато мистър Бартън не само обяви, че Дийкинс е отличникът на годината, но и добави:

— Тази сутрин получих телеграма от ректора на Бейлиъл Колидж в Оксфорд, че Дийкинс е награден със стипендия по класическа филология. Трябва да добавя — продължи мистър Бартън, — че той е първият, получил това отличие в четиристотингодишната история на училището.

Джайлс и Хари скочиха на крака, докато длъгнестото, високо метър осемдесет и пет момче с кръгли очила и костюм, който висеше на него като на закачалка, бавно се качваше на сцената. Мистър Дийкинс също искаше да скочи и да снима как синът му получава наградата си от мистър Чърчил, но не го направи от опасение, че ще го изгледат накриво.

Хари получи наградата по английски, както и училищната награда по литературно четене.

— Никога няма да забравим и ролята му на Ромео — добави директорът. — Да се надяваме, че Хари ще е сред онези, които идната седмица ще получат телеграма с предложение за място в Оксфорд.

Докато връчваше наградата на Хари, мистър Чърчил прошепна:

— Никога не съм учил в университет. Иска ми се да бях. Да се надяваме, че ще получиш тази телеграма, Клифтън. Успех.

— Благодаря, сър — отвърна Хари.

Но най-големите овации този ден бяха запазени за Джайлс Барингтън, когато се качи на сцената да получи наградата на директора като капитан на училището и на отбора по крикет. За изненада на почетния гост, председателят на настоятелите скочи от мястото си и се ръкува с Джайлс, преди той да стигне до мистър Чърчил.

— Това е внук ми, сър — обясни сър Уолтър, без да крие гордостта си.

Чърчил се усмихна, стисна ръката на Джайлс и го погледна.

— Служи на страната си със същото отличие и достойнство, с които си служил и на училището си.

Това беше моментът, в който Джайлс разбра с пълна увереност какво ще направи, ако Великобритания влезе във война.

След като церемонията приключи, момчетата, родителите и учителите станаха на крака и запяха Carmen Bristoliense.

След като отзвуча и последният тон, директорът поведе почетния гост към изхода. Минути по-късно всички останали излязоха на поляната под следобедното слънце за чаша чай. Три момчета се радваха особено много на вниманието на доброжелатели, както и на ято сестри, които смятаха Джайлс за „много сладък“.

— Това е най-гордият ден в живота ми — каза майката на Хари, докато прегръщаше сина си.

— Зная какво изпитвате, мисис Клифтън — рече Стария Джак, докато се ръкуваше с Хари. — Иска ми се мис Мънди да бе доживяла да те види днес, защото не се съмнявам, че това щеше да е най-щастливият ден и за нея.

Мистър Холкомби стоеше настрана и чакаше търпеливо реда си да го поздрави. Хари го представи на капитан Тарант, без да има представа, че двамата са стари приятели.

Когато оркестърът спря да свири и величията си заминаха, Джайлс, Хари и Дийкинс останаха сами на тревата и си припомняха неща от времето, когато все още бяха ученици.

43.

В четвъртък следобед един от малките ученици донесе телеграма на Хари. Джайлс и Дийкинс търпеливо го зачакаха да я отвори, но вместо това той подаде малкия кафяв плик на Джайлс.

— Пак бяга от отговорност — коментира Джайлс, докато отваряше плика.

Не успя да скрие изненадата, когато прочете съобщението.

— Не си успял! — каза потресено.

Хари се свлече в стола си.

— Да спечелиш почетна стипендия. Обаче — добави Джайлс и зачете на глас: — „За нас е удоволствие да ви предложим стипендия за Брейсъноус Колидж, Оксфорд. Поздравления. Очаквайте подробности в близките дни. У. Т. С. Сталибрас, директор.“ Никак не е зле, но явно не си от класата на Дийкинс.

— А ти в коя класа си? — отвърна Хари и моментално съжали за думите си.

— Един отличник, един стипендист…

— Стипендиант — поправи го Дийкинс.

— И един редови студент — каза Джайлс, без да му обръща внимание. — Звучи добре.

Същия ден в Бристолската гимназия пристигнаха още единайсет телеграми, но нито една от тях не бе адресирана до Джайлс.

— Трябва да кажеш на майка си — рече Джайлс, докато отиваха на вечеря. — Сигурно не е спала цяла седмица от притеснение.

Хари си погледна часовника.

— Късно е, сигурно вече е тръгнала на работа. Няма да мога да й кажа до утре сутринта.

— Защо не я изненадаме в хотела? — предложи Джайлс.

— Не. Ще реши, че е непрофесионално да я прекъсвам докато е на работа, и не мога да направя изключение, дори за това — каза той и размаха тържествуващо телеграмата.

— Но не мислиш ли, че има право да знае? — възрази Джайлс. — В края на краищата тя е пожертвала всичко заради теб. Честно казано, ако на мен ми предложеха място в Оксфорд, щях да прекъсна майка си дори докато изнася реч пред Съюза на майките. Не си ли съгласен, Дийкинс?

Дийкинс си свали очилата и започна да ги бърше с кърпичката си, което винаги бе знак, че се е замислил дълбоко.

— Бих помолил за мнението на Паджет и ако той не възрази…

— Добра идея — подкрепи го Джайлс. — Да идем да го питаме.

— Идваш ли, Дийкинс? — попита Хари, но забеляза, че очилата на Дийкинс отново са кацнали на носа му, което означаваше, че вече се е отнесъл в някакъв друг свят.

— Моите поздравления — каза д-р Паджет, след като прочете телеграмата. — Напълно заслужено, ако мога да добавя.

— Благодаря, сър — отвърна Хари. — Питах се дали ще мога да мина до хотел „Роял“ и да кажа новината на майка си?

— Не виждам причина да не го направиш, Клифтън.

— Мога ли и аз да изтичам с него, сър? — невинно попита Джайлс.

Паджет се поколеба.

— Можеш, Барингтън. Но не помисляй да пиеш или пушиш, докато си в хотела.

— Нито дори чаша шампанско, сър?

— Не, Барингтън, нито дори чаша сайдер — твърдо отвърна Паджет.

Когато излязоха от училищния портал, вече се мръкваше и палеха уличните фенери. Двамата младежи бъбреха за лятната ваканция — Хари щеше да отиде в Тоскана със семейството на Джайлс, и се разбраха да се върнат навреме да гледат гостуването на австралийците срещу Глостършир. Обсъдиха възможността, или според Хари вероятността за обявяване на война, след като на всички бяха раздадени противогази. Не засегнаха обаче въпроса, който измъчваше и двамата — дали през септември Джайлс ще постъпи с Хари и Дийкинс в Оксфорд.

Когато приближиха хотела, Хари отново започна да се колебае дали да прекъсва майка си докато е на работа, но Джайлс мина през въртящата се врата и му махна да влиза.

— Ще отнеме само минута-две. Просто й кажи добрата новина и се връщаме в училище.

Хари кимна.

Джайлс попита портиера къде се намира Палмовият салон и той ги насочи към издигнатата площадка в отсрещния край на фоайето. След като изкачи няколкото стъпала, Джайлс отиде до рецепцията и попита:

— Можем ли да поговорим за минута с мисис Клифтън?

— Мисис Клифтън? Тя има ли резервация? — Пръстът на момичето проследи имената от списъка на гостите.

— Не, тя работи тук — обясни Джайлс.

— О, аз съм нова — каза момичето. — Ще попитам някоя от сервитьорките. Няма начин да не знаят.

— Благодаря.

Хари остана при долното стъпало, търсеше с очи майка си.

— Хати — обърна се рецепционистката към една минаваща сервитьорка, — при нас работи ли мисис Клифтън?

— Не, вече не работи — незабавно дойде отговорът. — Напусна преди две години. Оттогава ни съм я виждала, ни съм я чувала.

— Трябва да има някаква грешка — каза Хари и побърза нагоре към приятеля си.

— Имате ли някаква представа къде можем да я намерим? — попита Джайлс.

— Не — отвърна Хати. — Можете обаче да питате нощния портиер, Дъг. Той е тук, откак свят светува.

— Благодаря — каза Джайлс и се обърна към Хари. — Трябва да има някакво просто обяснение, но ако предпочиташ да не ровиш…

— Не. Да видим дали този Дъг знае къде е.

Джайлс бавно тръгна към портиера, за да даде на Хари достатъчно време да размисли, но той не каза нито дума.

— Вие ли сте Дъг? — попита той мъжа, облечен в избелял син редингот с копчета, които отдавна не блестяха.

— Да, сър — отвърна той. — Какво ще обичате?

— Търсим мисис Клифтън.

— Мейзи не работи вече тук, сър. Напусна преди около две години.

— Знаете ли къде работи сега?

— Нямам представа, сър.

Джайлс извади портмонето си, намери половин крона и я сложи пред него. Портиерът я гледа известно време, после каза:

— Има някаква вероятност да я откриете в „Нощен клуб на Еди“.

— Еди Аткинс ли? — попита Хари.

— Да, мисля, че се казва Аткинс, сър.

— Е, това обяснява нещата — каза Хари. — И къде се намира този клуб?

— На Уелш Бак, сър — отвърна портиерът, докато прибираше монетата.

Без да каже нищо повече, Хари излезе и се настани на задната седалка на едно такси.

— Не мислиш ли, че е по-добре да се връщаме в училище? — попита Джайлс, докато сядаше до него. — Нищо не пречи да кажеш на майка си утре сутринта.

Хари поклати глава.

— Нали ти каза, че би прекъснал майка си и докато държи реч пред Съюза за майките. До „Нощен клуб на Еди“, Уелш Бак, ако обичате.

По време на краткото пътуване Хари не каза нито дума. Щом таксито зави в една тъмна пресечка и спря пред заведението, той слезе и тръгна към входа.

Почука енергично на вратата. Малкият капак се отвори и две очи се вторачиха в двамата младежи.

— Входът е пет шилинга на човек — каза гласът зад очите.

Джайлс пъхна през процепа банкнота от десет шилинга и вратата незабавно се отвори.

Двамата слязоха по сумрачното стълбище в мазето. Джайлс я видя пръв и бързо се обърна да си тръгне, но беше твърде късно. Хари зяпаше като хипнотизиран редицата момичета на високите столове при бара. Някои бъбреха с мъже, други бяха сами. Една от тях, облечена в бяла прозрачна блузка, къса черна кожена пола и черни чорапи, се приближи.

— Какво ще обичате, господа?

Хари не й обърна внимание. Погледът му не се откъсваше от жената в далечния край на бара, която слушаше съсредоточено някакъв по-възрастен мъж, сложил ръка на бедрото й. Момичето се обърна да види кого зяпа и каза:

— Хм, виждам, че имаш вкус за първокласни жени. Имай предвид обаче, че Мейзи е доста придирчива и трябва да те предупредя, че никак не е евтина.

Хари се обърна и се втурна обратно нагоре по стълбите, отвори вратата и изтича на улицата. Джайлс го следваше по петите. Щом се озова на паважа, Хари падна на колене и повърна.

Някакъв мъж, който стоеше в сенките от другата страна на улицата, се отдалечи с накуцване.