Времето ще покаже

48.

Онова, което ще запомня най-добре след като Ема и майка й напуснаха църквата, бе колко спокойни изглеждаха всички. Нямаше истерии, никой не припадна, дори тонът не се повиши. На случайния свидетел би могло да се прости, че не разбира как животът на много хора току-що е бил повреден, дори непоправимо съсипан. Колко британско и стоическо е всичко това — никой не иска да признае, че личният му живот е бил пръснат на парчета само за минута. Е, трябва да призная, че моят определено беше.

Стоях и мълчах вцепенено, докато останалите актьори изиграваха ролите си. Стария Джак беше направил само онова, което смяташе за свой дълг, макар че пребледнялото му лице и дълбоките му бръчки говореха за друго. Можеше да избере лесния начин и просто да отклони поканата ни за сватбата, но храбреците никога не отстъпват.

Елизабет Барингтън се оказа излята от метал, който при изпитание показа, че по нищо не отстъпва на който и да било мъж — същинска Порция, имала нещастието да се омъжи за Брут.

Докато оглеждах присъстващите във вестиария в очакване на капелана, най-тъжно ми стана за сър Уолтър, който беше довел внучката си в църквата и не се бе сдобил с внук, а вместо това бе изгубил син, който, както ме беше предупредил Стария Джак преди толкова години, не беше замесен от същото тесто като баща си.

Скъпата ми майка мълчеше, когато се опитах да я прегърна и да я уверя в обичта си. Явно мислеше, че тя единствена е виновна за всичко.

А Джайлс… той се превърна в мъж, когато баща му се измъкна от вестиария, за да се скрие под някой слизест камък, оставяйки отговорността за действията си на другите. След време мнозина от присъстващите щяха да осъзнаят, че случилото се през този ден е било съсипващо за Джайлс не по-малко, отколкото и за Ема.

И накрая, лорд Харви. Той бе пример за всички ни как да се държим в криза. След като капеланът се върна и обясни законовите последици от брака между близки родственици, решихме лорд Харви да се обърне към чакащите гости от името на двете семейства.

— Бих искал Хари да е от дясната ми страна — каза той, — тъй като желая никой от присъстващите да не остане със съмнението, че на плещите му тежи вина, както съвсем недвусмислено посочи дъщеря ми Елизабет.

— Мисис Клифтън — продължи той, — надявам се да бъдете така добра да застанете от лявата ми страна. Вашата храброст в тази беда е пример за всички нас, и най-вече за един от нас.

— Надявам се, че капитан Тарант ще застане до Хари; само глупакът ще хвърли вината върху вестоносеца. Джайлс следва да застане до него. Сър Уолтър, може би ще се съгласите да застанете до мисис Клифтън, а останалите от семейството ще застанат зад нас. Искам ясно да ви заявя — продължи той, — че в цялата тази трагична обстановка имам само една цел, а именно — всички събрали се в този храм ясно да разберат решимостта ни по този въпрос, така че никой да не може да каже, че сме разединени.

И без да каже нищо повече, поведе малката ни група.

Когато разбъбрилото се множество ни видя, изобщо не се наложи лорд Харви да призовава за тишина. Всички заехме местата си на стъпалата пред олтара, сякаш се канехме да позираме за семейна фотография, която по-късно ще намери мястото си в сватбения албум.

— Приятели, ако ми позволите дързостта да ви нарека така — започна лорд Харви, — бях помолен от името на двете семейства да ви уведомя, че за съжаление, бракът между внучката ми Ема Барингтън и мистър Хари Клифтън няма да се състои нито днес, нито никога.

Последните думи са изпълнени със смразяваща категоричност, когато си единственият, който все още се е вкопчил в сламката на надеждата, че един ден проблемът ще бъде решен.

— Трябва да се извиня на всички ви за причинените неудобства, защото това в никакъв случай не беше целта ни — продължи той. — В заключение ми позволете да ви благодаря, че дойдохте тук, и да ви пожелая лек и спокоен път до дома.

Не бях сигурен какво ще се случи, но един-двама от събралите се станаха от местата си и бавно тръгнаха към изхода; за секунди тънката струя се превърна в поток, докато накрая не останахме само ние на стъпалата на олтара.

Лорд Харви благодари на капелана и сърдечно се ръкува с мен, след което поведе съпругата си към изхода. Тогава го видях за последен път.

Майка ми се обърна към мен и се опита да каже нещо, но успя само да изхлипа. Стария Джак нежно я хвана за ръка и я отведе, а сър Уолтър пое под крилото си Грейс и Джесика. Не беше ден, който майки и шаферки биха искали да си спомнят до края на живота си.

Двамата с Джайлс си тръгнахме последни. Той бе влязъл в църквата като мой кум, а сега излизаше, като се питаше дали не е мой брат. Някои хора остават до теб и в най-мрачния ти час, докато други се отдръпват; само единици тръгват към теб и ти стават още по-близки приятели.

След като се сбогувахме с преподобния Стайлър, който сякаш не можеше да намери думи да изрази колко съжалява, с Джайлс тръгнахме унило през вътрешния двор към колежа. Не разменихме нито дума дори докато изкачвахме дървеното стълбище към стаите ми, където потънахме в старите кожени кресла и в младежко сантиментално мълчание.

Седяхме сами, докато нощта сменяше деня. Разменяхме откъслечни фрази, фрази без смисъл, без логика. Когато се появиха първите дълги сенки, онези предвестници на мрака, които така често развързват езика, Джайлс ми зададе въпрос, за който не бях помислял от години.

— Помниш ли първия път, когато с Дийкинс дойдохте в Имението?

— Че как бих могъл да забравя? Беше на дванайсетия ти рожден ден и баща ти отказа да се ръкува с мен.

— Питал ли си се защо?

— Мисля, че днес открихме причината — отвърнах, като се помъчих да не го кажа твърде безчувствено.

— Не, не сме — тихо рече Джайлс. — Днес открихме, че има вероятност Ема да ти е сестра. Сега разбирам, че причината баща ми да пази в тайна връзката си с майка ти, е в това, че се е безпокоил много повече, че ще откриеш, че си негов син.

— Не виждам разликата — отвърнах.

— В такъв случай е важно да си спомниш единствения въпрос, който ти зададе баща ми онзи ден.

— Попита кога е рожденият ми ден.

— Точно така. А когато разбра, че си с няколко седмици по-голям от мен, стана и излезе, без да каже нищо повече. А после, когато трябваше да се връщаме на училище, не излезе от кабинета си да се сбогува, макар да имах рожден ден. Едва сега разбирам защо.

— Как може такъв нищожен случай да има значение след толкова много години?

— Има. Защото точно тогава баща ми е разбрал, че ти може да си първородният му син и че когато умре, ти, а не аз, може да наследиш семейната титла, бизнеса и цялото му богатство.

— Но баща ти може да завещае имуществото си на когото си поиска, а това със сигурност изключва мен.

— Не е чак толкова просто — рече Джайлс, — но както дядо ми напомня най-редовно, неговият баща, сър Джошуа Барингтън, бил посветен в рицарство от кралица Виктория през хиляда осемстотин седемдесет и седма за заслуги в спедиторската индустрия. В завещанието си той постановил, че всичките му титли и имущество трябва да преминат у най-големия му жив син. И така за вечни времена.

— Но аз не искам да вземам нещо, което очевидно не е мое.

— Не се и съмнявам — отвърна Джайлс. — Но по този въпрос може да бъдеш оставен без право на избор, защото когато настъпи моментът, законът ще изиска от теб да заемеш мястото си като глава на фамилията Барингтън.

Джайлс си тръгна малко след полунощ, за да замине за Глостършир. Обеща да разбере дали Ема е склонна да се види с мен, тъй като се бяхме разделили, без дори да се сбогуваме, и каза, че ще се върне в Оксфорд веднага щом получи някакви новини.

Онази нощ не мигнах. Какви ли не мисли препускаха през ума ми и за момент, за съвсем кратък момент, дори се замислих за самоубийство. Но нямах нужда от Стария Джак да ми напомня, че това е страхливият начин да се измъкнеш.

През следващите три дни не излязох от стаята си. Не отговарях на леките почуквания на вратата. Не вдигах телефона. Не отварях писмата, които пъхаха под вратата ми. Може би беше невъзпитано от моя страна да не отвръщам на онези, които изпитваха най-добри чувства към мен, но понякога прекалено многото съчувствие може да е по-потискащо и от самотата.

Джайлс се върна в Оксфорд на четвъртия ден. Нямаше нужда да говори с мен, за да разбера, че новините няма да ми донесат утеха. Оказа се много по-лошо, отколкото бях очаквал. Ема и майка й заминали за замъка Мългелри, където смятахме да прекараме медения си месец без роднини в радиус петнайсет километра. Мисис Барингтън бе заръчала на адвокатите си да започнат процедурата по развода, но те не могли да представят никакви документи на съпруга й, тъй като никой не го бил виждал, откакто се беше измъкнал незабелязано от вестиария. Лорд Харви и Стария Джак напуснали борда на „Барингтънс“, но по молба на сър Уолтър не оповестили публично причините — не че това щеше да даде изобилен материал за всевъзможни клюки и сплетни. Майка ми напуснала нощния клуб на Еди и започнала работа като сервитьорка в ресторанта на „Гранд Хотел“.

— А Ема? — попитах аз. — Успя ли да…

— Нямах възможност да говоря с нея — рече Джайлс. — Вече бяха заминали за Шотландия. Но тя беше оставила писмо за теб на масата във фоайето. — Усетих как сърцето ми се разтуптя, когато ми подаде плика с познатия почерк. — Ако искаш по-късно да хапнем нещо, ще съм в стаите си.

И излезе.

Седнах на стола до прозореца. Не исках да отварям писмото, защото знаех, че няма да ми предложи нито лъч надежда. Накрая разкъсах плика и извадих трите листа, изписани със стегнатия почерк на Ема.

49.

Когато най-сетне събра сили да отвори безбройните писма, покриващи пода около вратата, Хари попадна на едно от секретарката на Стария Джак в Лондон.

Явно Стария Джак беше забравил да съобщи на мис Уотсън, че ще отиде до Бристол да прекара няколко дни със сър Уолтър и ясно да покаже, че макар да е станал причина за развалянето на сватбата и да е напуснал борда на компанията, си остава близък приятел на президента на „Барингтънс“. Тъй като в купчината неотворена поща нямаше второ писмо от мис Уотсън, Хари прие, че Стария Джак явно се е върнал на Сохо Скуеър и вече е на работното си място.

Прекара цялата сутрин в отговаряне на всяко писмо, което бе пренебрегнал; толкова много хора му изказваха съчувствието си и не беше тяхна вина, че му напомняха за нещастието му. Изведнъж реши, че трябва да се махне колкото се може по-далеч от Оксфорд. Вдигна телефона и помоли да го свържат с Лондон. Половин час по-късно телефонистката се обади и му каза, че номерът давал непрекъснато заето. След това опита да намери сър Уолтър в Барингтън Хол, но там телефонът само звънеше и звънеше. Разочарован, че не може да се свърже с никой от тях, Хари реши да последва една от максимите на Стария Джак — „Размърдай си четирибуквието и направи нещо полезно“.

Грабна куфара, който беше приготвил за медения си месец в Шотландия, слезе долу и каза на портиера, че заминава за Лондон и няма да се върне до началото на семестъра.

— Ако ме търси Джайлс Барингтън — добави, — моля да му съобщите, че съм отишъл да работя за Стария Джак.

— Стария Джак — повтори портиерът и си записа името на хвърчащо листче.

По пътя към Падингтън Хари прочете в „Таймс“ за последните официални контакти между Лондон и Берлин. Започваше да си мисли, че мистър Чембърлейн е единственият, който все още вярва във възможността да се постигне мир. „Таймс“ предсказваше, че Великобритания ще се окаже въвлечена във война в близките дни и че премиерът не може да се надява да запази поста си, ако германците не обърнат внимание на ултиматума му и нахлуят в Полша.

По-нататък Гръмовержеца изказваше предположение, че в крайна сметка ще се стигне до формирането на коалиционно правителство, водено от външния министър лорд Халифакс (достоен човек), а не от първия лорд на Адмиралтейството Уинстън Чърчил (непредвидим и сприхав). Въпреки очевидната неприязън на пресата към Чърчил Хари смяташе, че точно в този момент Великобритания не се нуждае от „достоен човек“, а от човек, който не се страхува да натрие носа на нахалника.

Когато слезе от влака на Падингтън, видя десетки, дори стотици униформени мъже и младежи. Вече беше решил в кои части да постъпи веднага след обявяването на войната. Докато се качваше в автобуса до Пикадили, през ума му мина мрачната мисъл, че ако загине, докато служи на страната си, ще реши всички семейни проблеми на Барингтънови — с изключение на един.

Опашката имигранти пред сградата на Сохо Скуеър изглеждаше още по-дълга и окаяна. Докато се качваше към третия етаж, неколцина бегълци отново се дръпнаха да му направят път, предполагайки, че е някой от служителите. Хари се надяваше, че в следващия час ще стане такъв.

Стигна третия етаж и влезе в кабинета на мис Уотсън. Откри я да попълва формуляри, да издава пътни листа, да урежда настаняване и да дава малки суми на отчаяни хора. Когато го видя, лицето й грейна.

— Кажи ми, че капитан Тарант е с теб — бяха първите й думи.

— Не е — отвърна Хари. — Мислех, че вече се е върнал в Лондон. Именно затова съм тук. Питах се дали нямате нужда от още служители.

— Много мило от твоя страна, Хари — каза тя, — но най-полезното, което можеш да направиш за мен, е да откриеш капитан Тарант. Без него работата изобщо не върви.

— Последната ми информация е, че е отседнал при сър Уолтър Барингтън в дома му в Глостър, но това бе най-малко преди две седмици.

— Не сме го виждали, откакто замина за Оксфорд за сватбата ви — каза мис Уотсън, докато се опитваше да успокои още двама имигранти, които не знаеха нито дума английски.

— Някой да е звънял в апартамента му да провери дали не е там? — попита Хари.

— Няма телефон, а и аз не съм се прибирала вкъщи вече не помня откога — отвърна мис Уотсън и кимна към огромната опашка.

— Къде живее той? — попита Хари.

— Жилищен блок „Принц Едуард“ на Ламбет Уолк, апартамент двайсет и три. Вземи автобус единайсет до Ламбет, след това питай. И благодаря, Хари.

Хари се обърна и тръгна към стълбите. Нещо не беше наред. Стария Джак никога не би напуснал поста си, без да обясни причината на мис Уотсън.

— Забравих да попитам: как мина меденият ти месец? — извика тя след него.

Хари реши, че е достатъчно далеч, че да не я е чул.

Върна се на Пикадили и се качи в двуетажен автобус, претъпкан с войници. Минаха по Уайтхол, който бе пълен с офицери, после през площада на Парламента, където огромна тълпа чакаше някакви новини от Камарата на представителите. Автобусът продължи през Ламбет Бридж и когато стигнаха Албърт Ембанкмънт, Хари слезе.

Едно вестникарче, което крещеше: „Великобритания очаква отговора на Хитлер“, му каза да тръгне по втората пряка вляво, после по третата вдясно и добави презрително:

— Всички знаят къде е Ламбет Уолк.

Хари се затича, сякаш го гонеха, и не спря, докато не стигна жилищния блок. Беше толкова занемарен и разнебитен, че се запита на кой ли принц Едуард е кръстен. Отвори вратата, която едва ли щеше да оцелее още дълго на пантите си, и бързо изкачи стъпалата, като ловко стъпваше между боклуците, които не бяха събирани от дни.

Стигна втория етаж, спря пред апартамент 23 и почука на вратата, но отговор не последва. Почука отново, този път по-силно, но отново никой не отговори. Изтича надолу по стълбите да намери някой, който работи в сградата. В сутерена откри старец, настанен в по-древен и от него стол: пушеше ръчно свита цигара и прелистваше „Дейли Мирър“.

— Виждали ли сте капитан Тарант? — остро попита Хари.

— Не и през последните две седмици, сър — отвърна старецът, скочи на крака и едва не зае стойка „мирно“.

— Имате ли ключ за апартамента му?

— Да, сър, но имам право да го използвам единствено при спешни случаи.

— Уверявам ви, че случаят е спешен — каза Хари, обърна се и се втурна обратно нагоре, без да чака отговора му.

Старецът го последва, макар и не така бързо. Когато го настигна и отключи, Хари бързо обиколи стаите, но от Стария Джак нямаше и следа. Последната врата, пред която спря, беше затворена. Почука леко, опасявайки се от най-лошото. Когато не последва отговор, предпазливо отвори, но видя само прилежно оправено легло. Да не би приятелят му все още да беше при сър Уолтър?

Благодари на портиера, излезе на улицата и спря такси, тъй като не искаше да губи време в непознатия град.

— До гара Падингтън. Бързам.

— Всички бързат напоследък — отбеляза шофьорът, докато потегляше.

След двайсет минути Хари стоеше на перон 6, но до заминаването на влака оставаха още петдесет минути. Използва времето да си купи сандвич и чай („Имаме само със сирене, сър“) и да телефонира на мис Уотсън, за да й каже, че Стария Джак не се е връщал в апартамента си. Ако изобщо беше възможно, тя звучеше още по-изтормозено, отколкото при срещата им.

— Заминавам за Бристол — каза й Хари. — Ще звънна веднага щом го открия.

Докато влакът излизаше от столицата през изпълнените с пушек предградия, Хари реши, че няма друг избор, освен да отиде направо в кабинета на сър Уолтър на пристанището, дори това да означаваше да се натъкне на Хюго Барингтън. Намирането на Стария Джак определено бе по-важно от всичко друго.

Най-сетне влакът влезе в Темпъл Мийдс. Хари знаеше двата автобуса, които трябва да вземе, без да му се налага да пита вестникарчето на ъгъла, крещящо с пълно гърло: „Великобритания очаква отговора на Хитлер“. Същото заглавие, но този път с бристолски акцент. След половин час Хари беше на портала и каза на пазача:

— Имам среща със сър Уолтър.

— Разбира се, сър. Знаете ли как да стигнете до кабинета му?

— Да, благодаря — отвърна Хари.

Тръгна бавно към сградата, в която не бе влизал никога. Замисли се какво ли ще направи, ако се озове лице в лице с Хюго Барингтън, преди да е стигнал до вратата на сър Уолтър.

С облекчение видя, че ролс-ройсът на президента е паркиран на обичайното място; още по-голямо бе облекчението му, че от лъскавото „Бугати“ на Хюго Барингтън няма и следа. И тъкмо преди да влезе в Барингтън Хаус, погледна към железопътния вагон. Възможно ли бе? Обърна се и закрачи към „вагонетката“, както се изразяваше Стария Джак след втората чаша уиски.

Почука леко по стъклото, сякаш отиваше на посещение във величествен дом. Не се появи иконом, така че той отвори вратата и се качи. Тръгна по коридора към първа класа и го откри, седнал на обичайното си място.

Това бе първият път, когато Хари видя Стария Джак да носи кръста „Виктория“.

Седна срещу приятеля си и си припомни първия път, когато бе седял тук. Сигурно беше на около пет, краката му не достигаха пода. После си помисли за нощта, когато бе избягал от „Сейнт Бийд“ и мъдрият стар джентълмен го бе убедил да се върне навреме за закуска. Спомни си как Стария Джак бе дошъл да чуе солото му в църквата, когато гласът му започна да мутира. Как бе казал пренебрежително, че това е дребна пречка. А след това дойде денят, когато научи, че не е успял да спечели стипендия за Бристолската гимназия, което беше сериозен провал. Въпреки неуспеха му Стария Джак му беше подарил часовника „Ингерсол“, който носеше и до днес. През последната година в училището Стария Джак беше дошъл от Лондон да го гледа в ролята на Ромео и Хари го бе запознал с Ема. И никога нямаше да забрави деня, когато Джак седеше на сцената като настоятел на училището и гледаше как Хари получава наградата по английски.

А сега Хари никога нямаше да може да му благодари за безбройните приятелски постъпки през годините и за помощта, за която нямаше как да се отплати. Взираше се в човека, когото беше обичал и за когото бе смятал, че никога няма да умре. Докато двамата седяха в първа класа, слънцето на младостта му залезе.

50.

Хари гледаше как прибират носилката в линейката. Сърдечен пристъп, каза докторът, преди да потеглят.

Нямаше нужда да отива и да казва на сър Уолтър, че Стария Джак е мъртъв, защото когато се събуди на следващата сутрин, президентът на „Барингтънс“ седеше до него.

— Каза ми, че вече няма причина да живее — бяха първите думи на сър Уолтър. — И двамата изгубихме близък и скъп приятел.

Отговорът на Хари го изненада.

— Какво ще правите с вагона, щом Стария Джак вече го няма?

— На никого няма да бъде разрешено да го приближава, докато съм президент на компанията — отвърна сър Уолтър. — Този вагон пази твърде много лични спомени за мен.

— И за мен — рече Хари. — Като момче прекарвах тук повече време, отколкото в собствения си дом.

— Или в класната стая, ако трябва да сме точни — каза сър Уолтър с малко крива усмивка. — Наблюдавах те от прозореца на кабинета си. Мислех си що ли за впечатляващо момче трябва да си, че Стария Джак да е готов да прекарва толкова много време с теб.

Хари се усмихна, когато си спомни как Стария Джак беше намерил причина, поради която да се върне в училище и да се научи да чете и пише.

— Какво ще правиш сега, Хари? Ще се върнеш в Оксфорд, за да продължиш образованието си?

— Не, сър. Боя се, че ще избухне война до…

— До края на месеца, предполагам — каза сър Уолтър.

— В такъв случай незабавно ще напусна Оксфорд и ще постъпя във флота. Вече казах на надзирателя на колежа мистър Бейнбридж, че смятам да постъпя така. Той ме увери, че мога да се върна и да продължа обучението си веднага щом войната свърши.

— Типично за Оксфорд — отбеляза сър Уолтър. — Винаги гледат в дългосрочен план. Значи ще отидеш в Дартмът да учиш за флотски офицер?

— Не, сър. През целия си живот съм бил около кораби. Във всеки случай Стария Джак е започнал като редник и е успял да се издигне, така че какво ми пречи да направя същото?

— Всъщност защо не? — съгласи се сър Уолтър. — Между другото, това бе една от причините да го смятаме за нещо повече от нас.

— Нямах представа, че сте служили заедно.

— О, да, служих с капитан Тарант в Южна Африка — каза сър Уолтър. — Бях един от онези двайсет и четирима, чийто живот той спаси в деня, заради който го наградиха с кръста „Виктория“.

— Това обяснява много неща, които така и не разбирах — рече Хари. И изненада за втори път сър Уолтър. — Сър, познавам ли някого от другите?

— Фроб — отвърна сър Уолтър. — Само че по онова време беше лейтенант Фробишър. Ефрейтор Холкомби, бащата на мистър Холкомби. И младия редник Дийкинс.

— Бащата на Дийкинс?

— Да. Беше новобранец. Великолепен млад войник. Не говореше много, но се оказа изключително храбър. Изгуби ръката си през онзи ужасен ден.

Двамата замълчаха, унесени в мисли за Стария Джак. Накрая сър Уолтър попита:

— Щом няма да ходиш в Дартмът, момчето ми, как смяташ да спечелиш войната с голи ръце?

— Ще служа на всеки кораб, който се съгласи да ме приеме, сър, стига да е готов да тръгне на лов за враговете на Негово Величество.

— В такъв случай може би мога да помогна.

— Много мило от ваша страна, сър, но искам да постъпя на военен кораб, а не на пътнически лайнер или товарен съд.

Сър Уолтър отново се усмихна.

— Така и ще стане, мило момче. Не забравяй, че съм в течение за всеки кораб, който влиза и излиза от това пристанище, и познавам повечето капитани. Всъщност, като се замисля, познавах и повечето от бащите им, когато те бяха капитани. Да идем в кабинета ми и да видим какви кораби ще пристигнат и ще заминат през следващите няколко дни. И, което е по-важно, да видим дали някой от тях ще е склонен да те вземе.

— Много ви благодаря, сър, но мога ли преди това да посетя майка си? Може да стане така, че да не я видя доста време.

— Напълно си прав, момчето ми — отвърна сър Уолтър. — И щом ще ходиш да видиш майка си, защо не минеш през кабинета ми следобед? Така ще имам достатъчно време да прегледам последните списъци.

— Благодаря, сър. Ще се върна веднага щом кажа на майка си какво смятам да правя.

— Просто кажи на човека на портала, че имаш среща с президента. Няма да имаш проблем с влизането.

— Благодаря, сър — каза Хари и прикри усмивката си: вече го беше направил.

— И предай много поздрави на скъпата си майка. Тя е изключителна жена.

Думите му отново напомниха на Хари защо сър Уолтър беше най-близкият приятел на Стария Джак.

Хари влезе в „Гранд Хотел“, великолепна викторианска сграда в центъра на града, и помоли портиера да го упъти към ресторанта. Изненада се от опашката пред бюрото на метрдотела — хората чакаха да се освободят маси. Нареди се отзад — напомни си, че майка му никога не бе одобрявала, когато се отбиваше при нея в „При Тили“ или в „Роял“ през работно време.

Докато чакаше, се огледа. Салонът бе пълен с бъбрещи хора, никой от които сякаш не очакваше, че скоро ще има недостиг на храна, нито се замисляше да постъпи в армията, ако страната влезе във война. Храната се внасяше и изнасяше през летящите врати на сребърни подноси, един готвач буташе количка от маса на маса и отрязваше парчета телешко, докато друг го следваше с купа сос от печеното месо.

А после видя майка си — тя бързо излезе през летящите врати, понесла цели три порции. Постави ги пред клиентите си толкова сръчно, че те изобщо не я забелязаха, след което се върна в кухнята. Появи се отново миг по-късно с три салати. Хари се усмихна при мисълта откъде е наследил безграничната си енергия, безкритичния си ентусиазъм и храбрия си дух, който дори за миг не допускаше мисълта за провал. Как някога можеше да се отплати на тази изключителна жена за всички жертви, които бе направила?

— Съжалявам, че ви карам да чакате, сър — прекъсна мислите му метрдотелът, — но в момента нямам свободна маса. Ако бъдете така добър да дойдете след двайсетина минути…

Хари не му каза, че всъщност не иска маса, при това не само защото майка му е една от сервитьорките, но и защото не би могъл да си позволи нищо от менюто, освен може би малко сос.

— Ще дойда по-късно — каза той, като се помъчи да скрие разочарованието си.

„След десетина години“, помисли си, когато майка му сигурно щеше да е заела мястото на метрдотела. Излезе от хотела с усмивка на лице и взе автобуса обратно до пристанището.

Секретарката незабавно го въведе в кабинета на сър Уолтър. Президентът се бе навел над бюрото си и изучаваше графици, разписания и морски карти.

— Седни, момчето ми — каза сър Уолтър, преди да нагласи монокъла на дясното си око и да го погледне строго. — Имах малко време да помисля за разговора ни тази сутрин — продължи той сериозно. — И преди да продължим нататък, искам да съм сигурен, че вземаш правилното решение.

— Абсолютно сигурен съм — без колебание отвърна Хари.

— Може и така да е, но аз съм също толкова сигурен, че Джак би те посъветвал да се върнеш в Оксфорд и да изчакаш да те мобилизират.

— Може би, сър, но самият той едва ли би се вслушал в собствения си съвет.

— Колко добре го познаваш — отбеляза сър Уолтър. — Точно това очаквах, че ще кажеш. Добре, ще ти кажа какво открих дотук — продължи той и отново насочи вниманието си към книжата на бюрото. — Добрата новина е, че корабът „Резолюшън“ на Кралския военноморски флот ще пристигне в Бристол след около месец, за да зареди гориво и да чака по-нататъшни заповеди.

— Цял месец? — възкликна Хари, без да си прави труда да скрие разочарованието си.

— Търпение, момче — каза сър Уолтър. — Причината да избера „Резолюшън“ е, че капитанът му е стар приятел и съм сигурен, че ще мога да ти намеря място като матрос, стига другата част от плана ми да се осъществи.

— Но дали капитанът ще се съгласи да вземе човек без опит в морето?

— Може би не, но ако всичко друго си дойде на мястото, ще се качиш на борда на „Резолюшън“ като стар морски вълк.

Хари си припомни една от любимите забележки на Стария Джак — „Не научавам почти нищо, докато приказвам“ — и реши да престане да прекъсва и да започне да слуша.

— И тъй — продължи сър Уолтър, — успях да избера три кораба, които ще напуснат Бристол през следващите двайсет и четири часа и се очакват обратно след три до четири седмици, което ще ти даде предостатъчно време да постъпиш като матрос на „Резолюшън“.

На Хари му се прииска да го прекъсне, но не го направи.

— Да започнем с първия ми избор. „Девониън“ ще отплава за Куба с товар от памучни рокли, картофи и велосипеди „Рали Лентън“ и по график трябва да се върне в Бристол след четири седмици с тютюн, захар и банани.

— Вторият в списъка е „Канзас Стар“, пътнически кораб, който ще отплава за Ню Йорк със сутрешния отлив. Той бе реквизиран от американското правителство да прехвърли американски граждани в родината преди Великобритания да влезе във война с Германия. Третият е празен танкер — „Принцес Беатрис“ — който заминава за Амстердам да зареди и в края на месеца ще се върне в Бристол с пълни цистерни. И трите кораба много добре си дават сметка, че трябва да се върнат в пристанището колкото се може по-бързо, защото ако бъде обявена война, двата товарни ще бъдат смятани от германците за легитимни цели и единствено „Канзас Стар“ ще е в безопасност от подводниците, които дебнат в Атлантика и чакат заповед да потопят всичко плаващо под червен или син флаг.

— От какъв екипаж се нуждаят тези кораби? — попита Хари. — Не може да се каже, че съм особено квалифициран.

Сър Уолтър отново затърси из бюрото си и взе друг лист.

— „Принцес Беатрис“ има нужда от матроси, „Канзас Стар“ търси човек за кухнята, което обикновено означава мияч или сервитьор, а „Девониън“ се нуждае от четвърти офицер.

— Значи може да бъде изваден от списъка.

— Странно — каза сър Уолтър, — защото смятам, че си най-подходящ именно за този пост. „Девониън“ има екипаж от трийсет и седем души и рядко излиза в морето с обучаващ се за офицер, така че всички ще очакват от теб да си пълен новак.

— Но защо му е на капитана да се съгласи да ме вземе?

— Защото му казах, че си мой внук.

51.

Хари вървеше по кея към „Девониън“. Малкият куфар в ръката му го караше да се чувства като ученик в първия учебен ден. Какъв ли ще е директорът? До Джайлс ли ще спи, или до Дийкинс? Дали няма да попадне на някой като Стария Джак? Ще има ли някой Фишър на борда?

Макар сър Уолтър да бе предложил да дойде с него и да го представи на капитана, Хари бе сметнал, че това няма да е най-добрият начин да спечели симпатиите на екипажа.

Спря за момент и се вгледа в древното корито, на което щеше да прекара следващия месец. Сър Уолтър му беше казал, че „Девониън“ е построен през 1913 г., когато в океаните все още господствали платноходите и моторизираният товарен кораб се смятал за последна дума на техниката. А сега, двайсет и шест години по-късно, не му оставаше много време преди да бъде изваден от употреба и да бъде закаран в онази част на пристанището, където нарязваха старите кораби за скрап.

Сър Уолтър беше намекнал също, че тъй като на капитан Хейвънс му оставала само една година до пенсия, собствениците сигурно щели да го бракуват заедно с кораба му.

По документи „Девониън“ имаше екипаж от трийсет и седем души, но както при много товарни кораби, това число не беше съвсем точно — готвачът и миячът, наети в Хонконг, не фигурираха в списъка, както и един-двама матроси, които бягаха от закона и нямаха желание да се връщат в родината си.

Хари бавно се качи по подвижния мост. Стигна края му и не помръдна, докато не получи разрешение да стъпи на палубата. След всичките години мотаене из пристанището познаваше много добре корабния правилник. Погледна към мостика и прие, че човекът, който е там, трябва да е капитан Хейвънс. Сър Уолтър му беше казал, че първият офицер на един търговски кораб е всъщност старши моряк, но на борда обръщението към него задължително е капитан. Капитан Хейвънс изглеждаше по-скоро на петдесет, отколкото на шейсет. Беше як мъж със загрубяло от морето лице и тъмна, късо подстригана брада, която наред с оплешивяващата глава го караше да прилича на Джордж V.

Щом забеляза Хари да чака в края на подвижния мост, капитанът каза нещо на стоящия до него помощник и слезе на палубата.

— Капитан Хейвънс — представи се отривисто. — Вие трябва да сте Хари Клифтън. — Ръкува се с Хари. — Добре дошли на борда на „Девониън“. Бяхте ми препоръчан.

— Трябва да ви предупредя, сър — започна Хари, — че това е първото ми…

— Известно ми е — каза Хейвънс по-тихо и мина на „ти“, — но по-добре да не го разгласяваш, ако не искаш престоят ти на кораба да се превърне в същински ад. И каквото и да правиш, не споменавай, че идваш от Оксфорд, защото повечето от тази шайка — той посочи работещите на палубата матроси — ще си помислят, че това е просто името на някой кораб. Ела. Ще ти покажа каютата на четвъртия офицер.

Хари тръгна след капитана; усещаше как поне десет чифта подозрителни очи следят всяко негово движение.

— На кораба има още двама офицери — продължи капитанът. — Главният машинист Джим Патерсън прекарва по-голямата част от живота си долу в машинното отделение, така че ще го виждаш само по време на хранене, при това не всеки път. Служи с мен вече четиринайсет години и честно казано, съмнявам се, че това старо корито ще успее да преполови дори Ламанша, та какво остава за Атлантическия океан, ако не е той да се справя с него. Третият офицер, Том Брадшоу, е на мостика. Той е при мен само от три години, така че още не си е отработил пътните. Не говори много за себе си, но който и да го е обучавал, със сигурност си е знаел работата, защото е страшно добър.

Хейвънс се вмъкна в един люк и заслиза по тясна стълба към долната палуба.

— Това е моята каюта — каза той, докато водеше Хари по коридора, — а тази е на мистър Патерсън. — Спря пред нещо, което приличаше на врата на килер. — Това е твоята. — Бутна вратата, но тя се отвори само на няколко сантиметра и се блъсна в тясно дървено легло. — Няма да влизам, защото няма да има място за двама ни. На леглото има дрехи. След като се преоблечеш, се качи на мостика. Отплаваме след по-малко от час. Излизането от пристанището вероятно ще е най-интересната част от пътуването, докато не стигнем Куба.

Хари се промуши през полуотворената врата и трябваше да я затвори след себе си, за да има достатъчно място, за да се преоблече. Провери нещата, които бяха оставени грижливо сгънати на койката — два дебели сини пуловера, две бели ризи, два чифта сини панталони, три чифта сини вълнени чорапи и платнени обувки с дебели гумени подметки. Наистина сякаш отново беше в училище. Всички неща имаха нещо общо — изглеждаха така, сякаш са били носени от доста хора преди него. Но пък бяха чисти. Той бързо се преоблече и разопакова багажа си.

Тъй като имаше само едно чекмедже, напъха малкия куфар с цивилните дрехи под леглото — единственото нещо, което идеално се побираше в каютата. Отвори вратата, промуши се в коридора и тръгна да търси стълбата. Намери я и отново се озова на палубата. Загледаха го още няколко чифта подозрителни очи.

— Мистър Клифтън — каза капитанът, когато Хари за първи път стъпи на мостика, — това е третият офицер Том Брадшоу, който ще изведе кораба в открито море веднага щом получим разрешение от пристанищните власти. Между другото, мистър Брадшоу, една от задачите ни по време на това пътуване е да научим това пале на всичко, което знаем, така че когато след месец се върне в Бристол, екипажът на „Резолюшън“ да го помисли за изпечен морски вълк.

Дори мистър Брадшоу да каза нещо, думите му бяха заглушени от две дълги изсвирвания на сирена. Хари беше чувал неведнъж този сигнал, показващ, че двата влекача са на място и са готови да измъкнат „Девониън“ от пристанището. Капитанът натъпка щипка тютюн в очуканата си лула, а мистър Брадшоу отговори на сигнала с двойно изсвирване на корабната сирена, за да потвърди, че са готови за заминаване.

— Готови за отплаване, мистър Брадшоу — каза капитан Хейвънс и драсна клечка кибрит.

Мистър Брадшоу махна покривалото от една месингова тръба и каза в нея:

— Всички двигатели бавно напред, мистър Патерсън. Влекачите са на място и готови да ни изведат от пристанището. — Говореше с лек американски акцент.

— Всички двигатели бавно напред, мистър Брадшоу — долетя глас през тръбата.

Хари загледа как екипажът изпълнява задачите си. Четирима, двама на носа и двама на кърмата, освобождаваха дебелите въжета от кнехтовете на кея. Други двама прибираха подвижния мост.

— Следете лоцмана — каза капитанът между две дръпвания. — Неговата работа е да ни изведе от пристанището. След като го направи, мистър Брадшоу ще поеме командването. Ако се окажете достатъчно добър, мистър Клифтън, може би ще ви бъде разрешено да заемете мястото му след около година, но не и преди да съм се пенсионирал и мистър Брадшоу да е поел командването.

Тъй като Брадшоу дори не направи опит да се усмихне, Хари не каза нищо и продължи да наблюдава работата на екипажа.

Беше изумен колко гладко става всичко. „Девониън“ с лекота се отдели от кея и с помощта на двата влекача бавно се насочи към изхода на пристанището, по река Ейвън и под висящия мост.

— Знаете ли кой е построил този мост, мистър Клифтън? — попита капитанът, като извади лулата от устата си.

— Айзъмбард Кингдъм Брунел, сър — отвърна Хари.

— А защо не е доживял до откриването му?

— Защото местният съвет останал без пари и той умрял преди завършването на моста.

Капитанът се намръщи.

— Остава да ми обясните, че е кръстен на ваше име — каза той и отново захапа лулата.

Не проговори, докато влекачите не стигнаха до остров Бари. Чуха се отново две дълги изсвирвания на сирени, влекачите освободиха въжетата си и обърнаха към пристанището.

„Девониън“ може и да беше старо корито, но Хари бързо разбра, че капитан Хейвънс и екипажът му много добре знаят как да се оправят с него.

— Поемете управлението, мистър Брадшоу — каза капитанът, когато на мостика се появи нов чифт очи, този път дръпнати. Собственикът им носеше две чаши горещ чай. — Лу, по време на плаването на мостика ще има трима офицери, така че се погрижи мистър Клифтън също да получава чай.

Китаецът кимна и изчезна под палубата.

След като светлините на пристанището изчезнаха зад хоризонта, вълните започнаха да стават все по-големи и по-големи и корабът се заклати от една страна на друга. Хейвънс и Брадшоу стояха разкрачени, сякаш бяха залепени за палубата, а Хари непрекъснато трябваше да се хваща за нещо, за да не се катурне. Когато китаецът се появи с трета чаша, Хари предпочете да не споменава на капитана, че чаят е студен и че майка му обикновено слага в него и захар.

Тъкмо започна да се чувства малко по-уверено и дори да се наслаждава на изживяването, капитанът каза:

— Няма какво да правите тук тази вечер, мистър Клифтън. По-добре слезте долу да подремнете. Явете се утре в седем и двайсет, за да поемете вахтата на закуска.

Хари отвори уста да възрази, но видя, че Брадшоу се подсмихва, така че каза:

— Лека нощ, сър.

Бавно се заклатушка към стълбата. Усещаше как с всяка стъпка го следят все повече и повече очи.

— Сигурно е пътник — каза нечий глас достатъчно високо, за да го чуе.

— Не, офицер е — обади се втори глас.

— Че каква е разликата?

Няколко мъже се разсмяха.

След като се върна в каютата си, Хари се съблече и легна на тясната дървена койка. Опита се да намери положение, при което хем да не падне, хем да не се блъска в стената при люлеенето на кораба. Не разполагаше дори с леген или люк, през който да повърне.

Мислите му отново се насочиха към Ема. Запита се дали още е в Шотландия, или се е върнала в Имението. А може би вече се бе установила в Оксфорд. Дали Джайлс щеше да се чуди къде е, или сър Уолтър вече му бе казал, че е отплавал и че ще постъпи на „Резолюшън“ веднага щом се върне в Бристол? И дали майка му щеше да се пита къде е изчезнал? Може би трябваше да наруши златното й правило и да я прекъсне по време на работа. Накрая си помисли за Стария Джак и изведнъж се почувства виновен, понеже си даде сметка, че няма да присъства на погребението му.

Нямаше откъде да знае, че собственото му погребение ще бъде преди това на Стария Джак.

52.

Събуди се от четири удара на камбана. Скочи от койката, удари си главата в тавана, навлече дрехите си, промуши се в коридора, излетя нагоре по стълбата, изтича по палубата и бързо изкачи стъпалата към мостика.

— Съжалявам, че закъснях, сър, май се успах.

— Не е нужно да ме наричаш „сър“, когато сме сами — каза Брадшоу. — Казвам се Том. И между другото, идваш един час по-рано. Шкиперът забрави да ти каже, че четирите удара оповестяват сутрешната вахта от шест, а за вахтата за закуска ударите са седем. Но така и така си тук, я поеми управлението, докато пусна една вода.

Хари с ужас осъзна, че Брадшоу не се шегува.

— Просто гледай стрелката на компаса винаги да сочи юг-югоизток и няма какво толкова да сгрешиш — добави третият офицер, този път с по-силно изразен американски акцент.

Хари хвана щурвала с две ръце и напрегнато се съсредоточи върху малката черна стрелка, като се мъчеше да държи цепещия вълните кораб по права линия. Погледна назад и видя, че спретнатата права следа, постигната с такава лекота от Брадшоу, се е сменила с криви, които по-скоро напомняха за формите на актрисата Мей Уест. Макар Брадшоу да го нямаше само няколко минути, Хари изпита огромно облекчение, когато се върна.

Брадшоу пое управлението и правата линия отново се възстанови, макар третият офицер да държеше руля само с една ръка.

— Нежно и бавно — каза Брадшоу. — Все едно галиш жена. И няма да имаш проблеми. Хайде сега опитай пак, докато нанеса положението ни на картата.

Когато след двайсет и пет минути камбаната удари един път и капитанът се появи на мостика да смени Брадшоу, следата на Хари в океана може и да не беше съвсем права, но поне вече не изглеждаше така, сякаш корабът се управлява от пиян моряк.

На закуска Хари бе представен на човек, който можеше да е единствено главният машинист.

Бледата като на призрак кожа на Джим Патерсън оставяше човек с впечатлението, че е прекарал по-голямата част от живота си под палубата, а шкембето — че прекарва останалото си време в ядене. За разлика от Брадшоу, той не спря да говори нито за миг и Хари бързо се досети, че двамата с шкипера са стари приятели.

Появи се китаецът с три чинии, които определено можеха да бъдат и по-чисти. Хари се въздържа от мазния бекон и пържените домати и предпочете една прекалено препечена филийка и ябълка.

— Мистър Клифтън, няма да е зле да обиколите кораба и да го опознаете по-добре — каза капитанът, след като чиниите бяха опразнени. — Можете дори да слезете при мистър Патерсън в машинното отделение и да видите колко минути ще издържите в оня ад.

Патерсън избухна в смях, грабна последните две прегорели филийки и каза:

— Ако мислиш, че тия са станали на въглен, чакай да прекараш няколко минути с мен.

Хари тръгна да обиколи палубата. Вървеше предпазливо като котка, оставена сама в нова къща.

Знаеше, че корабът е дълъг 145 метра, с максимална ширина 17 метра и развива скорост до петнайсет възела, но изобщо не бе подозирал, че ще има толкова много неясни кътчета, които несъмнено имаха някакво предназначение; с времето щеше да разбере за какво са. Забеляза също, че на палубата няма нито едно място, което да не се намира под зоркото око на капитана от мостика, така че моряците нямаха шанс да се скатаят.

Слезе на средната палуба. На кърмата се намираха офицерските каюти, в средата беше камбузът, а при носа имаше голямо общо помещение с хамаци. Хари изобщо не можеше да проумее как е възможно да се спи в подобно нещо, въпреки че неколцина моряци, явно били нощна смяна, се полюшваха леко в такт с люлеенето на кораба и похъркваха доволно.

Тясно стоманено стълбище го отведе до долната палуба с дървените сандъци, в които се намираха 144-рите велосипеда, хиляда памучни рокли и два тона картофи; всички бяха здраво закрепени и щяха да бъдат отворени чак когато корабът пристигне в Куба.

Накрая се спусна по съвсем тясна стълба, водеща към машинното отделение и царството на мистър Патерсън. Отвори тежкия метален люк и подобно на библейските Седрах, Мисах и Авденаго от книгата на пророк Даниил, храбро влезе в огнената пещ. Спря и загледа как шестима мускулести мъже, целите изпоцапани със сажди и мокри от пот, хвърлят въглища в зейналите пасти на двете пещи, които се нуждаеха от повече от четири хранения на ден.

Както беше предсказал капитан Хейвънс, минаха само няколко минути, преди Хари да излезе със залитане в коридора, плувнал в пот и задъхан. Трябваше му известно време да се възстанови и да се върне горе на палубата, където падна на колене и жадно загълта свежия въздух. Изглеждаше му невъзможно онези мъже да оцелеят при подобни условия, при това да работят на три смени от по два часа седем дни в седмицата.

След като дойде на себе си, се върна на мостика с хиляди въпроси — кои звезди от Голямата мечка сочат към Полярната звезда, колко морски мили средно може да измине корабът за един ден, колко тона въглища са нужни за… Капитанът с радост отговори на всички, без нито веднъж да покаже досада от неутолимата жажда за знания на младия четвърти офицер. А когато Хари отиде в каютата си, капитан Хейвънс сподели с мистър Брадшоу, че най-много го е впечатлило това, че момчето е задало въпросите си само веднъж, без да ги повтаря.

През следващите няколко дни Хари се научи как да сверява компаса с пунктираната линия на картата, как да преценява посоката на вятъра по полета на чайките и как да прекарва кораба между вълните, като запази прав курс. В края на първата седмица му позволяваха да поема щурвала, докато дежурният офицер слизаше да хапне. Вечер капитанът го учеше на имената на звездите и съзвездията, които според него бяха не по-малко надеждни от компаса. Хейвънс обаче сподели, че познанията му са ограничени до северното полукълбо, тъй като през всичките си двайсет и шест години плаване „Девониън“ нито веднъж не бе прекосявал екватора.

След десет дни в открито море капитанът едва ли не се молеше да ги връхлети буря — не само за да се отърве от безкрайните въпроси, но и за да види дали има нещо, което може да изкара младежа от релси. Джим Патерсън вече го беше предупредил, че мистър Клифтън е оцелял цял час в машинното отделение и е твърдо решен да изкара пълна смяна, преди да стигнат до Куба.

— Поне са ти спестени въпросите му там долу — отбеляза капитанът.

— Тази седмица — отговори главният машинист.

Капитан Хейвънс се запита дали няма да дойде време, когато той ще научи нещо от четвъртия си офицер. И това се случи на дванайсетия ден от плаването, точно след като Хари завърши първата си двучасова смяна в машинното отделение.

— Знаете ли, че мистър Патерсън събира марки, сър? — попита той.

— Да, зная — уверено отвърна капитанът.

— А че колекцията му е вече над четири хиляди бройки, сред които неперфорирано „Черно пени“ и триъгълната южноафриканска марка с нос Добра надежда?

— Да, зная — повтори капитанът.

— А че колекцията му сега струва повече, отколкото домът му в Мейбълторп?

— Това е само една колиба, по дяволите — отвърна капитанът, опитвайки се да запази самообладание. И преди Хари да успее да зададе следващия въпрос, добави: — Ще ми е по-интересно, ако успееш да изровиш за Том Брадшоу толкова неща, колкото явно си изровил за главния ми машинист. Защото, ако трябва да сме честни, Хари, за дванайсет дни научих за теб повече, отколкото за третия си офицер за три години. Никога не съм мислил, че американците са толкова затворени.

Колкото повече си мислеше за думите на капитана, толкова повече Хари си даваше сметка, че не знае почти нищо за Том, макар че беше прекарал много часове с него на мостика. Нямаше представа дали третият офицер има братя или сестри, с какво е изкарвал хляба си баща му, къде живеят родителите му, има ли приятелка. Единствено акцентът му издаваше, че е американец — Хари не знаеше от кой град и дори от кой щат е дошъл.

Камбаната удари няколко пъти.

— Мистър Клифтън, ще поемете ли управлението, докато вечерям с мистър Патерсън и мистър Брадшоу? — попита капитанът. — И не се колебайте да ме известите, ако забележите нещо… особено ако е по-голямо от нас.

— Слушам, сър — отвърна Хари. Беше доволен, че го оставят да управлява, пък било то и само за четирийсет минути, макар тези минути да се увеличаваха с всеки ден.

Когато Хари попита още колко дни път им остават до Куба, капитан Хейвънс си даде сметка, че будният младеж вече е отегчен. Започваше да изпитва известно съчувствие към капитана на „Резолюшън“. Горкият човек нямаше представа какво ще му се стовари на главата.

Неотдавна Хари беше започнал да поема управлението след вечеря, така че другите офицери да се насладят на няколко раздавания руми, преди да се върнат на мостика. И всеки път, когато китаецът носеше на Хари чай, чаят беше врял и винаги с бучка захар.

Една вечер мистър Патерсън сподели с капитана, че ако мистър Клифтън реши да превземе кораба, преди да се върнат в Бристол, не е сигурен на чия страна ще застане.

— Да не мислиш да вдигаш бунт, Джим? — попита Хейвънс, докато му наливаше още една чашка ром.

— Не, но трябва да те предупредя, шкипер, че младото петле вече реорганизира смените в машинното отделение. Така че вече знам на чия страна ще са моите момчета.

— В такъв случай най-малкото, което можем да направим — рече Хейвънс, докато сипваше и на себе си, — е да наредим на свързочния офицер да изпрати съобщение до „Резолюшън“ и да ги предупреди какво ги очаква.

— Но ние нямаме свързочен офицер — отговори Патерсън.

— Значи трябва да оковем младежа — предложи капитанът.

— Добра идея, шкипер. Жалко само, че и окови нямаме.

— Наистина жалко. Напомни ми да намерим окови веднага щом се върнем в Бристол.

— Май забравяш, че веднага щом влезем в пристанището, Клифтън ще ни напусне, за да постъпи на „Резолюшън“ — каза Патерсън.

Капитанът гаврътна рома си и повтори:

— Наистина жалко.

53.

Хари се яви на мостика няколко минути преди камбаната да удари седем пъти, за да може мистър Брадшоу да слезе да вечеря с капитана.

Времето, през което Том го оставяше сам на мостика, с всяка вахта се увеличаваше все повече и повече, но Хари нямаше абсолютно нищо против, тъй като му харесваше илюзията, че поне за един час на ден корабът е под негово управление.

Провери компаса и коригира курса, както беше зададен от капитана. Вече му разрешаваха дори да нанася положението им на картата и да прави записки в дневника преди края на смяната си.

Докато стоеше сам на мостика под пълната луна, в спокойно море и хиляди мили океан пред него, мислите му се понесоха назад към Англия. Запита се какво ли прави Ема точно в този момент.

Ема седеше в стаята си в Съмървил Колидж в Оксфорд и слушаше по радиото обръщението на мистър Невил Чембърлейн към нацията.

Но тъй като радиото на „Девониън“ не можеше да улавя Би Би Си, всички на борда си гледаха работата, както правеха всеки друг ден.

Хари още си мислеше за Ема, когато първото се стрелна покрай носа. Не беше сигурен какво да прави. Не му се искаше да прекъсва вечерята на капитана и да рискува да бъде скастрен, че му е изгубил времето. Беше нащрек, когато видя второто, и този път нямаше съмнение какво е. Гледаше как дългото сребристо тяло се плъзга под повърхността към носа на кораба. Инстинктивно завъртя щурвала надясно и корабът се отклони наляво. Не искаше да се получи точно това, но грешката му даде достатъчно време да вдигне тревога, тъй като обектът мина покрай носа — пропусна го с няколко метра.

Този път изобщо не се поколеба: натисна с длан клаксона и той изрева. След секунди мистър Брадшоу се появи на палубата и се втурна към мостика, следван по петите от капитана, който си обличаше куртката в движение.

Един по един моряците се изсипаха от недрата на кораба и заеха местата си; предполагаха, че това е някаква учебна тревога.

— Какъв е проблемът, мистър Клифтън? — спокойно попита капитан Хейвънс, когато стъпи на мостика.

— Мисля, че видях торпедо, сър, но тъй като никога не съм виждал подобно нещо, не мога да съм сигурен.

— Възможно ли е да е някой делфин, решил да пирува с отпадъците? — предположи капитанът.

— Не, сър, не беше делфин.

— И аз не съм виждал торпедо — призна Хейвънс, докато поемаше щурвала. — От коя посока дойде?

— Север-североизток.

— Мистър Брадшоу — каза капитанът. — Всички да заемат местата си. Готови за спускане на спасителните лодки по моя команда.

— Слушам, сър — отвърна Брадшоу, плъзна се надолу по парапета и незабавно започна да организира екипажа.

— Мистър Клифтън, отваряйте си очите на четири и докладвайте веднага щом видите нещо.

Хари грабна бинокъла и бавно започна да претърсва океана, а капитанът изрева в съобщителната тръба:

— Пълен назад, мистър Патерсън. Пълен назад и очаквайте заповеди.

— Слушам, сър — отвърна стреснатият главен машинист, който не беше чувал тази заповед от 1918 г.

— Още едно — каза Хари. — Север-североизток, идва право към нас.

— Виждам го — отвърна капитанът.

Рязко завъртя щурвала наляво и торпедото мина само на няколко стъпки от тях.

— Бяхте прав, мистър Клифтън. Не беше делфин — прозаично каза Хейвънс и добави по-тихо: — Явно сме във война. Врагът има торпеда, а ние разполагаме само със сто четирийсет и четири велосипеда, сто чувала картофи и куп памучни парцалки.

Хари продължаваше да си отваря очите на четири. Капитанът бе толкова спокоен, че младежът почти не изпитваше чувство за опасност.

— Номер четири право към нас, сър — каза той. — Отново север-североизток.

Хейвънс пак завъртя щурвала, но корабът не реагира достатъчно бързо и торпедото улучи носа. След три минути мистър Патерсън докладва, че под ватерлинията е избухнал пожар и че хората му не могат да угасят пламъците. Капитанът не се нуждаеше от обяснения, че се намира пред безнадеждна задача.

— Мистър Брадшоу, пригответе се за напускане на кораба. Целият екипаж да се качи в лодките и да очаква заповеди.

— Слушам, сър! — извика Брадшоу от палубата.

Хейвънс отново изрева в тръбата:

— Мистър Патерсън, незабавно се качете с хората си на палубата. Повтарям, незабавно се качете на палубата и заемете местата си в спасителните лодки.

— Тръгваме, шкипер.

— Още едно, сър — докладва Хари. — Север-северозапад, насочва се право към десния борд, в средата.

Капитанът отново завъртя щурвала, но знаеше, че този път няма да успее да избегне удара. След секунди торпедото улучи кораба и той започна да се накланя на една страна.

— Напуснете кораба! — изкрещя Хейвънс. — Напуснете кораба! — повтори и се обърна към Хари, който продължаваше да оглежда морето с бинокъла. — Отивайте в най-близката лодка, мистър Клифтън, и по-живо. Няма смисъл някой да остава на мостика.

— Слушам, сър — отвърна Хари.

— Капитане — чу се глас от машинното, — капакът на трюм номер четири е заял. В капан съм под палубата с петима от хората ми.

— Идваме, мистър Патерсън. Ще ви изкараме за нула време. Промяна на плана, мистър Клифтън. Следвайте ме.

Втурнаха се надолу по стълбите.

— Мистър Брадшоу — извика Хейвънс, докато лавираше между подхранваните от мазута пламъци, които бяха стигнали горната палуба, — по-живо качвайте хората в лодките и напуснете кораба.

— Слушам, сър — отвърна Брадшоу, който се бе вкопчил в перилата на борда.

— Трябва ми гребло. И се погрижете да оставите една лодка в готовност за мистър Патерсън и хората му от машинното.

Брадшоу грабна гребло от една лодка и с помощта на друг моряк успя да го подаде на капитана. Хари и шкиперът го хванаха за краищата и се запрепъваха към трюм номер четири. Хари беше озадачен какво може да се направи с едно гребло срещу торпеда, но времето не беше подходящо за въпроси.

Капитанът се втурна напред покрай китаеца, който бе паднал на колене с наведена глава и се молеше на своя бог.

— Качвай се в лодката, малоумен глупак такъв! — извика му Хейвънс.

Мистър Лу се изправи несигурно, но не помръдна. Докато минаваше покрай него, Хари го блъсна към третия капитан. Мистър Лу залитна и едва не падна в обятията на мистър Брадшоу.

Щом стигнаха люка над четвъртия трюм, капитанът пъхна тънкия край на греблото в халката и задърпа с цялата си тежест широкия край. Хари побърза да му помогне и двамата успяха да вдигнат тежкия железен капак колкото да се провре човек.

— Издърпвайте хората навън, мистър Клифтън, аз ще се опитам да задържа капака отворен — каза Хейвънс, когато през процепа се появиха две ръце.

Хари пусна греблото и запълзя на четири крака към отворения капак. Докато хващаше мъжа под мишниците, една вълна се стовари отгоре му и се изсипа в трюма. Хари издърпа човека и му извика да тича към лодките. Вторият беше по-пъргав и успя да се измъкне без помощта на Хари, а третият беше обхванат от такава сляпа паника, че си удари главата в капака, преди да излезе и да забърза след другарите си. Другите двама го последваха бързо и запълзяха на четири крака към последната останала спасителна лодка. Хари зачака главния машинист, но от него нямаше и следа. Корабът се наклони още повече и Хари трябваше да легне на палубата, за да не падне с главата напред в трюма.

Впери поглед в мрака долу и видя протегната ръка. Пъхна глава в отвора и се протегна колкото се може, без да падне, но не успя да достигне пръстите на втория офицер. Мистър Патерсън на няколко пъти се опита да се измъкне, но с всеки опит усилията му се осуетяваха все повече от водата, която се изсипваше отгоре му. Капитан Хейвънс виждаше какъв е проблемът, но не можеше да им се притече на помощ, защото ако пуснеше греблото, капакът щеше да смаже Хари.

Патерсън, който вече бе до колене във вода, извика:

— За бога, качвайте се и двамата в лодката, преди да е станало късно!

— Няма начин — отвърна капитанът. — Мистър Клифтън, слизайте долу и избутайте той кучи син нагоре, после го последвайте.

Хари не се поколеба. Вмъкна се с краката напред в трюма, като се хвана за ръба на отвора. Накрая се пусна и полетя в мрака. Плискащата мазна леденостудена вода омекоти падането му. Хари приклекна и каза:

— Сър, качете се на раменете ми и ще успеете да стигнете до ръба.

Главният машинист се подчини на четвъртия офицер, но когато се протегна, до палубата му оставаха още няколко сантиметра. Хари напрегна докрай всичките си сили да избута Патерсън нагоре и накрая машинистът се вкопчи в ръба на отвора. Водата вече се изливаше в трюма и корабът се накланяше все повече. Хари опря длани в задника на мистър Патерсън и забута като тежкоатлет, докато главата на главния машинист не се появи над палубата.

— Радвам се да те видя, Джим — изсумтя капитанът.

— И аз теб, Арнолд — отвърна главният машинист, докато бавно се измъкваше от трюма.

Точно в този миг последното торпедо улучи потъващия кораб. Греблото се счупи, и железният капак хлопна и подобно на брадвата на средновековен палач, с едно движение отряза главата на главния машинист. Тялото на Патерсън полетя обратно в трюма и падна във водата до Хари.

Хари благодари на Бог, че не може да вижда мистър Патерсън в заобикалящия го мрак. Поне трюмът беше престанал да се пълни с вода, макар това да означаваше, че няма как да се измъкне.

Предположи, че капитанът също е загинал, в противен случай щеше да блъска по капака и да търси начин да го измъкне. Помисли си каква ирония е, че трябва да умре също като баща си, затворен в кухата вътрешност на кораб. Притисна се в стената на трюма в последен опит да излъже смъртта. Докато чакаше водата да се надигне сантиметър след сантиметър над раменете му, врата и главата, пред него прелетяха безброй лица. Странни мисли нахлуват в главата ти, когато знаеш, че ти остават само още няколко минути живот.

Поне смъртта му щеше да разреши проблемите на толкова много хора, които обичаше. Ема щеше да бъде освободена от обета си да не поглежда друг до края на дните си. Сър Уолтър вече нямаше да се тревожи за последиците от завещанието на баща си. След време Джайлс щеше да наследи фамилната титла и цялото имущество на баща си. Дори Хюго Барингтън можеше да се оправи, след като вече не бе нужно да доказва, че не е баща на Хари. Само скъпата му майка…

Изведнъж избухна мощна експлозия. „Девониън“ се разцепи и секунди по-късно двете половини се издигнаха нагоре като уплашени коне, преди разбитият кораб безславно да потъне на дъното на океана.

Капитанът на немската подводница гледаше през перископа как „Девониън“ изчезва под вълните, оставяйки след себе си хиляда шарени памучни рокли и множество трупове, полюшващи се на повърхността сред хиляди картофи.

54.

— Можете ли да ми кажете името си?

Хари погледна сестрата, но не успя да раздвижи устните си.

— Чувате ли ме? — попита тя.

Американски акцент.

Хари успя да кимне едва-едва и тя се усмихна. Отвори се врата и макар Хари да не можеше да види кой влиза в лечебницата, сестрата незабавно се обърна, така че явно бе някой с власт. Не ги виждаше, но можеше да ги чува. За момент се почувства като подслушвач.

— Добър вечер, сестра Крейвън — изрече глас на по-възрастен мъж.

— Добър вечер, доктор Уолас — отвърна тя.

— Как са двамата ни пациенти?

— Единият определено показва признаци на възстановяване. Другият все още е в безсъзнание.

„Значи поне двама сме оцелели“, помисли си Хари. Искаше му се да извика от радост, но макар устните му да се раздвижиха, от гърлото му не излезе нито звук.

— И все още нямаме представа кои са?

— Не, но капитан Паркър дойде да види как са и когато му показах остатъците от униформите им, реши, че и двамата трябва да са офицери.

Сърцето на Хари запърха при мисълта, че капитан Хейвънс може да е оцелял. Чу как докторът отива към другото легло, но не можеше да завърти главата си и да види кой лежи на него. След малко чу:

— Горкият. Ще се изненадам, ако преживее нощта.

На Хари му се прииска да каже, че в такъв случай докторът явно не познава капитан Хейвънс и че такива като него мрат трудно.

Докторът дойде при Хари и започна да го преглежда. Беше на средна възраст, със сериозно замислено лице. След като приключи с прегледа, се обърна към сестрата и прошепна:

— Имам много повече надежди за този, макар шансовете му да си остават петдесет на петдесет след онова, през което е минал. Не се предавай, млади човече — каза той на Хари, макар да не бе сигурен дали пациентът му е в състояние да го чуе. — Ще направим всичко по силите си да ти спасим живота.

Хари искаше да му благодари, но успя само да помръдне устни. Докторът му обърна гръб.

— Ако някой от тях умре през нощта — чу шепота му Хари, — знаете каква е процедурата, нали?

— Да, докторе — отвърна сестрата. — Мога ли да попитам какво е решил капитанът за мъртвите, които извадихме от водата?

— Даде заповед да бъдат погребани като моряци в морето, при първата светлина на деня.

— Защо толкова рано?

— Не иска пътниците да разберат колко хора са изгубили живота си — обясни докторът, докато се отдалечаваше. Хари чу отваряне на врата. — Лека нощ, сестра.

— Лека нощ, докторе — отвърна сестрата и вратата се затвори.

Сестра Крейвън се върна, седна до леглото на Хари и каза твърдо:

— Хич не ми пука за шансовете. Ти ще живееш.

Когато се събуди отново, помещението бе потънало в мрак, ако не се броеше слабата светлина в ъгъла, вероятно от друга каюта. Първата му мисъл бе за капитан Хейвънс, който се бори за живота си на съседното легло. Замоли се той да оцелее и двамата да се върнат в Англия заедно, за да може капитанът да се пенсионира, а Хари да постъпи на първия военен кораб, на който успее да го уреди сър Уолтър.

Мислите му отново се насочиха към Ема и как смъртта му би разрешила завинаги проблемите на семейство Барингтън.

Чу отново вратата да се отваря и някой да влиза. Звукът от стъпките подсказваше две неща — беше мъж и знаеше накъде отива. В отсрещния край се отвори друга врата и светлината стана по-ярка.

— Здрасти, Кристин — каза мъжки глас.

— Здравей, Ричард — отвърна сестрата. — Закъсня — добави тя, но не ядосано, а по-скоро закачливо.

— Съжалявам, сладурче. Всички офицери трябваше да останат на мостика до окончателното прекратяване на търсенето на оцелели.

Вратата се затвори и светлината пак стана по-мека. Хари нямаше начин да прецени колко време е минало, преди вратата да се отвори отново — половин, може би един час — и да чуе гласовете им.

— Вратовръзката ти е накриво — каза сестрата.

— Лоша работа — отвърна мъжът. — Някой може да се досети какви ги вършим.

Тя се разсмя, а той тръгна към изхода, но внезапно спря.

— Кои са тези двамата?

— Мистър А и мистър Б. Единствените оцелели от снощната спасителна операция.

„Аз съм мистър К“, искаше да й каже Хари, докато вървяха към леглото му. Затвори очи; не искаше да си помислят, че е чул разговора им. Сестрата му премери пулса.

— Мисля, че мистър Б си възвръща силите с всеки час. Знаеш ли, не мога да понеса мисълта, че поне един от тях няма да оцелее. — Остави Хари и отиде при другото легло.

Хари отвори очи и завъртя леко глава. Видя висок млад мъж с елегантна бяла униформа със златни еполети. Изведнъж сестра Крейвън захлипа. Младият мъж постави нежно ръка на рамото й и се опита да я успокои. „Не, не! — искаше да изкрещи Хари. — Капитан Хейвънс не може да умре. Ще се върнем в Англия заедно.“

— Каква е процедурата при подобен случай? — с доста официален тон попита младият офицер.

— Трябва незабавно да съобщя на капитана, после да събудя доктор Уолас. След като се подпишат всички документи и се даде разрешение, тялото ще бъде свалено долу и подготвено за погребалната церемония сутринта.

„Не, не, не!“ — изкрещя Хари, но никой от двамата не го чу.

— Моля се на Бог или каквото има там горе — продължи сестрата — Америка да не бъде въвлечена във войната.

— Това няма как да стане, сладурче — отвърна младият офицер. — Рузвелт е твърде хитър, за да се въвлича в поредната европейска война.

— Политиците са казвали същото и миналия път — напомни му Кристин.

— Защо изобщо повдигаш тази тема? — попита офицерът. Гласът му звучеше загрижено.

— Мистър А беше горе-долу на твоите години — отвърна тя. — Може би също е имал годеница у дома.

Хари осъзна, че на съседното легло не е капитан Хейвънс, а Том Брадшоу. И тогава взе решение.

Когато се събуди отново, чу гласове от съседното помещение. След малко в лечебницата влязоха д-р Уолас и сестра Крейвън.

— Сигурно е било съсипващо — каза сестрата.

— Изобщо не беше приятно — призна докторът. — И някак ставаше по-лошо, защото всички отидоха в гроба безименни, макар да трябва да се съглася с капитана, че един моряк би искал да бъде погребан точно по този начин.

— Има ли някакви новини от другия кораб? — попита сестрата.

— Да, имат малко по-добри резултати от нас. Единайсет мъртви и трима оцелели — един китаец и двама англичани.

Хари се запита дали е възможно някой от англичаните да е капитан Хейвънс.

Докторът се наведе и разкопча горнището на пижамата му. Постави студения стетоскоп на няколко места на гърдите му и се заслуша внимателно. После сестрата сложи термометър в устата на Хари.

— Температурата му е спаднала, докторе — каза тя след малко.

— Отлично. Може да опитаме да му дадем малко рядък бульон.

— Да, разбира се. Ще имате ли нужда от мен за някой от пътниците?

— Не, сестра, благодаря, най-важната ви работа е да се погрижите този да оцелее. Ще мина отново след два часа.

След като вратата се затвори, сестрата се върна при Хари. Седна и се усмихна.

— Виждаш ли ме?

Хари кимна.

— Можеш ли да ми кажеш името си?

— Том Брадшоу — отвърна той.

55.

— Том — каза д-р Уолас, след като приключи с прегледа на Хари, — питах се дали не знаеш името на другия офицер, който умря снощи. Бих искал да пиша на майка му или на жена му, ако е бил женен.

— Казваше се Хари Клифтън — едва чуто отвърна Хари. — Не беше женен, но познавам добре майка му. Самият аз смятах да й пиша.

— Много мило от твоя страна, но аз също трябва да й пратя писмо — рече Уолас. — Имаш ли адреса й?

— Да — отвърна Хари. — Но може би ще е по-добре първо да научи от мен, а не от напълно непознат.

— Щом така мислиш — рече Уолас не особено убедено.

— Определено е по-добре — каза Хари, този път малко по-твърдо. — Можете да пуснете писмото ми, когато „Канзас Стар“ се върне в Бристол. Разбира се, стига капитанът все още да смята да се връща в Англия, след като вече сме във война с Германия.

— Ние не сме във война с Германия — напомни му Уолас.

— Да, разбира се, че не сме — бързо се поправи Хари.

— И да се надяваме, че никога няма да се стигне дотам.

— Съгласен — рече Уолас, — но това няма да попречи на „Канзас Стар“ да се върне. В Англия все още има стотици американци, които няма как иначе да се приберат у дома.

— Не е ли малко рисковано? — попита Хари. — Особено като се има предвид през какво минахме току-що.

— Не, не мисля — отвърна Уолас. — Последното, което биха искали германците, е да потопят американски пътнически кораб. Това със сигурност ще ни въвлече в конфликта. Том, съветвам те да поспиш. Надявам се утре сутринта сестрата да успее да те изведе на разходка из палубата. Като начало, само една обиколка — добави той.

Хари затвори очи, но не се опита да заспи, а се замисли за решението, което бе взел, и на колко хора ще се отрази то. Като бе приел самоличността на Том Брадшоу, си бе осигурил известна възможност да помисли за бъдещето. След като научеха, че Хари Клифтън е загинал в океана, сър Уолтър и останалите от Барингтънови най-сетне щяха да бъдат освободени от задълженията, с които смятаха, че са обвързани, а Ема щеше да е свободна да започне нов живот. Решение, което Стария Джак вероятно щеше да одобри — поне така си мислеше, макар все още да не бе осъзнал напълно всички последици.

В същото време възкресяването на Том Брадшоу щеше да създаде други проблеми и трябваше непрекъснато да е нащрек. Не му помагаше особено фактът, че не знаеше почти нищо за Брадшоу, така че каквото и да го попиташе сестра Крейвън за миналото му, трябваше или да си измисля, или да намери начин да смени темата.

Брадшоу много успешно беше избягвал въпросите, на които не искаше да отговаря, и ясно личеше, че е единак. Не беше стъпвал в родината си най-малко три години, може би повече, така че семейството му нямаше откъде да знае за предстоящото му завръщане. Щом „Канзас Стар“ пристигнеше в Ню Йорк, Хари смяташе да отплава обратно за Англия с първия кораб.

Най-голямата му дилема бе как да предотврати ненужното страдание на майка си, че е изгубила единствения си син. Д-р Уолас донякъде му бе помогнал да реши проблема с обещанието си, че ще прати писмото до нея веднага щом се върне в Англия. Хари обаче все пак трябваше да й пише.

Премисля всичко това часове наред, така че когато се възстанови достатъчно, за да изрази мислите си върху хартия, знаеше думите почти наизуст.

Прочете писмото няколко пъти, след което го постави в плик с надпис „Лично и строго поверително“. Адресира го до „мисис Артър Клифтън, Стил Хаус Лейн 27, Бристол“.

На следващата сутрин даде писмото на д-р Уолас.

— Смяташ ли, че си готов за една кратка разходка по палубата? — попита Кристин.

— И още как — отвърна Хари с един от изразите, които бе чул да използва приятелят й, макар да му се струваше неестествено да добавя и „сладурче“.

През дългите часове в леглото беше слушал внимателно д-р Уолас и когато оставаше сам, се опитваше да имитира акцента му; Кристин го беше описала на Ричард като говор от Източния бряг. Хари беше благодарен за прекараните с д-р Паджет часове по риторика, макар тогава да мислеше, че ще има нужда от нея единствено за някоя роля на сцената. Всъщност той и сега играеше роля. Все пак оставаше въпросът как да се справи с невинното любопитство на Кристин за семейството и средата, в която е израснал.

Помогна му един роман на Хорейшо Алджър и друг от Торнтън Уайлдър, единствените книги, които бяха на разположение в лечебницата. От тях успя да скалъпи измислено семейство от Бриджпорт, Кънектикът — баща, работещ като управител на малък клон на местна банка, майка домакиня и навремето победителка в местния конкурс за красота, и по-голяма сестра Сали, щастливо омъжена за Джейк, съдържателя на местната железария. Усмихна се, когато си спомни забележката на д-р Паджет, че с това въображение от него може да излезе не актьор, а писател.

Стъпи предпазливо на пода и с помощта на Кристин бавно се изправи. Хвана я за ръката и несигурно тръгна към вратата, нагоре по няколкото стъпала и навън.

— Откога не си се прибирал у дома? — попита Кристин, докато бавно вървяха по палубата.

Хари винаги се опитваше да се придържа към малкото, което знаеше за Брадшоу, като добавяше това-онова от живота на измисленото семейство.

— Малко повече от три години — отвърна той. — Семейството ми няма нищо против, защото знаят, че от съвсем малък исках да стана моряк.

— Но как се озова на британски кораб?

Адски добър въпрос. Искаше му се да знае отговора. Препъна се, за да си спечели мъничко време и да измисли убедителен отговор. Кристин се наведе да му помогне.

— Добре съм — каза той, след като отново хвана ръката й. После се разкиха.

— Май ще е по-добре да се върнем в лечебницата — каза Кристин. — Не можем да си позволим да хванеш настинка. Утре пак ще опитаме.

— Както кажеш — отвърна Хари, облекчен, че престана да му задава въпроси.

След като Кристин го зави като майка, която слага бебето си да спи, Хари бързо потъна в дълбок сън.

Успя да направи единайсет обиколки на палубата преди деня, в който „Канзас Стар“ трябваше да влезе в пристанището на Ню Йорк. Макар да не можеше да го признае на никого, беше много развълнуван от перспективата да види Америка.

— Направо за Бриджпорт ли заминаваш? — попита Кристин на последната обиколка. — Или смяташ да останеш в Ню Йорк?

— Не съм се замислял много — отвърна Хари, който беше мислил доста по въпроса. — Май всичко зависи от часа, в който акостираме — добави, за да изпревари следващия й въпрос.

— Е, ако нямаш нищо против да пренощуваш в апартамента на Ричард в Ийст Сайд, ще е супер.

— О, не бих искал да му създавам неудобства.

Кристин се разсмя.

— Знаеш ли, Том, понякога говориш повече като англичанин, отколкото като американец.

— След толкова години служба на британски кораби няма начин да се спасиш от покварата.

— И това ли е причината да не си в състояние да споделиш проблема си с нас?

Хари внезапно спря; този път нямаше да успее да се измъкне с препъване или кихавица.

— Ако беше мъничко по-честен, с радост щяхме да помогнем да разрешим проблема. Но предвид обстоятелствата нямахме друг избор, освен да съобщим на капитан Паркър и да оставим той да реши какво трябва да се направи.

Хари се свлече в най-близкия стол. Кристин не направи опит да му се притече на помощ и той разбра, че е победен.

— Всичко е много по-сложно, отколкото си мислите — започна той. — Но мога да обясня защо не исках да въвличам никого.

— Не е нужно — отвърна Кристин. — Капитанът вече ни помогна. Само че иска да знае как смяташ да се справиш с по-големия проблем.

Хари наведе глава.

— Готов съм да отговоря на всички въпроси на капитана. — Изпитваше почти облекчение, че е разкрит.

— Също като нас, той иска да знае как ще слезеш от кораба, щом нямаш нито дрехи, нито пукнат цент?

Хари се усмихна.

— Помислих си, че нюйоркчани ще намерят униформата на „Канзас Стар“ за доста елегантна.

— Честно казано, малцина нюйоркчани биха обърнали внимание дори да тръгнеш по пижама по Пето авеню — каза Кристин. — А онези, които го направят, сигурно ще си помислят, че такава е последната мода. Но за всеки случай Ричард успя да намери няколко бели ризи и спортно сако. Жалко, че е много по-висок от теб, иначе щеше да ти намери и панталони. Доктор Уолас може да ти даде обувки, чорапи и вратовръзка. Проблемът с панталоните остава, но капитанът има бермуди, които вече не му стават.

Хари избухна в смях.

— Том, надяваме се, че няма да се засегнеш, но успяхме да съберем и малко пари — добави тя и му подаде дебел плик. — Мисля, че ще са ти предостатъчни за пътуването до Кънектикът.

— Как мога да ви се отблагодаря? — попита Хари.

— Не е нужно, Том. Всички се радваме, че оцеля. Иска ми се да можехме да спасим и приятеля ти Хари Клифтън. Все пак сигурно ще се зарадваш да чуеш, че капитан Паркър заръча на доктор Уолас да предаде писмото ти лично на майка му.

56.

На сутринта Хари бе един от първите на палубата, около два часа преди „Канзас Стар“ да влезе в пристанището на Ню Йорк. Минаха още четирийсет минути, преди слънцето да се появи да му прави компания, а дотогава той вече знаеше със сигурност как ще прекара първия си ден в Америка.

Вече се беше сбогувал с д-р Уолас, след като се бе опитал неловко да му благодари за всичко, което бе направил за него. Уолас го увери, че ще пусне писмото му до мисис Клифтън веднага щом пристигне в Бристол, и след като Хари намекна, че тя е склонна към нервни избухвания, с неохота се съгласи, че може би няма да е разумно да я посещава.

Хари бе трогнат, когато капитан Паркър лично дойде в лечебницата да му даде бермудите си и да му пожелае успех.

— А сега е време да си лягаш, Том — твърдо каза Кристин, след като капитанът се върна на мостика. — Ще ти е нужна цялата ти сила, ако искаш утре да заминеш за Кънектикът.

Том Брадшоу с удоволствие би прекарал ден-два с Ричард и Кристин в Манхатън, но Хари Клифтън не можеше да си позволи да си губи времето, след като Великобритания бе обявила война на Германия.

— Когато се събудиш утре — продължи Кристин, — опитай да се качиш на пътническата палуба още по тъмно, за да видиш как слънцето изгрява, докато влизаме в Ню Йорк. Знам, че си го виждал много пъти, но мен лично тази гледка винаги ме вълнува.

— И мен — каза Хари.

— А след като акостираме, защо не изчакаш двамата с Ричард да се освободим, за да можем да слезем заедно?

Облечен със спортното сако и риза на Ричард, които му бяха малко големи, с капитанските бермуди, малко дълги, и обувките на доктора, които малко го стягаха, Хари с нетърпение очакваше да стъпи на брега.

Домакинът на кораба беше телеграфирал на Имиграционния отдел на Ню Йорк, че имат допълнителен пътник на борда — американски гражданин на име Том Брадшоу. От службата бяха отговорили, че мистър Брадшоу трябва да се яви при някой от служителите, който ще го поеме.

След като Ричард го оставеше на Гранд Сентръл, Хари смяташе да се помотае известно време на гарата и да се върне на пристанището, за да провери какви кораби има за Англия. Нямаше значение кое пристанище е крайната им цел, стига да не беше Бристол.

След като намереше подходящ кораб, щеше да приеме всяка работа, която му предложат. Беше му все едно дали ще бъде на мостика, или в машинното, дали ще търка палубата, или ще бели картофи, стига да се върне в Англия. Ако нямаше работни места, щеше да плати за пътя — в плика, който му бе дала Кристин, имаше повече от достатъчно пари за каюта, която едва ли щеше да е по-малка от килера, в който бе спал на борда на „Девониън“.

Тъжно му беше, че когато се върне в Англия, няма да може да се свърже с никой от старите си приятели и ще трябва да е предпазлив дори когато се свързва с майка си. Но веднага щом стъпеше в родината си, единствената му цел щеше да е да постъпи на някой военен кораб и да се сражава срещу враговете на краля, дори да знаеше, че всеки път, когато корабът влезе в пристанището, трябва да остане на борда, подобно на бягащ престъпник.

Зяпна с възхищение, когато Статуята на свободата се издигна пред него през утринната мъгла. Беше виждал снимки на прочутата статуя, но те не даваха истинска представа за размерите й. Издигаше се над „Канзас Стар“, приветствайки туристите, имигрантите и гражданите в Съединените щати.

Корабът продължи към пристанището и Хари загледа Манхатън. Изпита известно разочарование, че небостъргачите не изглеждат много по-високи от някои от сградите в Бристол. Но с всяка следваща минута те растяха все повече и повече, докато не стигнаха едва ли не до небето и трябваше да засенчи очите си от слънцето, докато ги зяпаше.

Влекач на пристанищните власти дойде да ги посрещне и поведе „Канзас Стар“ към мястото за акостиране на док 7. Когато видя ликуващата тълпа, Хари започна да изпитва опасения: все пак младият мъж, който пристигаше тази сутрин в Ню Йорк, беше значително по-стар от четвъртия офицер, отплавал от Бристол само преди три седмици.

— Усмихни се, Том.

Хари се обърна и видя Ричард с фотоапарат „Кодак Брауни Бокс“ в ръце: гледаше обърнатото надолу с главата изображение на Том с Манхатън на заден план.

— Ти ще си единственият пътник, когото със сигурност няма да забравя за ден-два — каза Кристин, докато заставаше до него, за да може Ричард да ги снима заедно. Беше сменила униформата си на медицинска сестра с елегантна рокля на точки, бял колан и бели обувки.

— И аз няма да ви забравя никога — каза Хари с надеждата, че никой от двамата не усеща колко е нервен.

— Време е да слизаме на сушата — каза Ричард и затвори обектива на фотоапарата.

Тръгнаха по широкото стълбище към долната палуба. Някои от пътниците вече слизаха от кораба, за да отидат при щастливите си роднини и приятели. Докато вървяха по подвижния мост, духът на Хари се приповдигна, понеже мнозина от пътниците и екипажа му стискаха ръката и му пожелаваха успех.

След като слязоха на кея, Хари, Ричард и Кристин тръгнаха към имиграционната служба и се наредиха на една от четирите дълги опашки. Очите на Хари се стрелкаха във всички посоки и той искаше да зададе куп въпроси, но всеки от тях щеше да разкрие, че за първи път стъпва на американска земя.

Първото, което го порази, беше разнообразието от цветове на кожата. Беше виждал само един чернокож в Бристол и помнеше, че бе спрял да го зяпа. Стария Джак му беше казал, че това е грубо и нетактично, и беше добавил: „Как би се почувствал, ако всички започнат да те зяпат само защото си бял?“. Най-много обаче го порази шумът, суматохата и забързаното темпо на всичко. В сравнение с Ню Йорк Бристол приличаше на линееща останка от отдавна отминала епоха.

Вече започваше да съжалява, че не беше приел предложението на Ричард да пренощува в дома му и може би да прекара няколко дни в града, който изглеждаше така вълнуващ още преди да е излязъл от пристанището.

— Какво ще кажете да мина пръв? — предложи Ричард, когато дойде редът им. — Ще ида да взема колата и ще ви чакам отвън.

— Добра идея — съгласи се Кристин.

— Следващият! — извика имиграционният служител.

Ричард отиде до бюрото и му подаде паспорта си.

Служителят хвърли бегъл поглед на снимката и удари печат.

— Добре дошли у дома, лейтенант Тибет. Следващият!

Хари пристъпи напред, смутен, че няма паспорт и някакъв друг документ и че е под чужда самоличност.

— Името ми е Том Брадшоу — каза той с увереност, каквато не чувстваше. — Мисля, че домакинът на „Канзас Стар“ ви е предупредил, че ще сляза на брега.

Служителят се вгледа внимателно в Хари, после взе някакъв лист и започна да изучава дългия списък имена на него. Накрая си отбеляза едно, обърна се и кимна. Едва тогава Хари забеляза двамата мъже от другата страна на бариерата — бяха с еднакви сиви костюми и сиви шапки. Единият му се усмихна.

Служителят удари печат на един лист и го подаде на Хари.

— Добре дошли, мистър Брадшоу. Доста време ви е нямало.

— Определено — отвърна Хари.

— Следващият!

— Ще те изчакам — каза Хари, докато Кристин вървеше към бюрото.

— Няма да се бавя — обеща тя.

Хари мина през бариерата и стъпи на територията на Съединените щати.

Двамата мъже в сиво пристъпиха напред.

— Добро утро, сър — каза единият от тях. — Вие ли сте Томас Брадшоу?

— Да, аз съм — отвърна Хари.

И изведнъж другият го сграбчи и изви ръцете му зад гърба, а първият ги закопча с белезници. Всичко стана толкова бързо, че Хари нямаше време дори да протестира.

Външно остана спокоен — явно някой беше разбрал, че не е Том Брадшоу, а англичанин на име Хари Клифтън. Предположи, че в най-лошия случай ще му връчат заповед за депортиране и ще го върнат в Англия — а той искаше точно това, така че не оказа никаква съпротива.

Забеляза два автомобила до тротоара. Първият беше черен полицейски с отворена задна врата, до която чакаше друг сериозен мъж със сив костюм. Вторият бе червена спортна кола — зад волана й седеше усмихнатият Ричард.

Щом видя как отвеждат Том, Ричард скочи и се затича към него. В същото време един от полицаите започна да чете правата на мистър Брадшоу, докато другият продължаваше да го държи здраво за лакътя.

— Имате право да мълчите. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат.

Миг по-късно Ричард вече беше до тях и изгледа свирепо полицаите.

— Какво правите, по дяволите?

— Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде назначен служебен такъв — продължи първият полицай; другият изобщо не обръщаше внимание на корабния офицер. — Разбирате ли правата си, както ви бяха прочетени?

— Да, разбирам ги — спокойно отвърна Хари.

Ричард явно беше изумен от това колко спокоен изглежда Том, сякаш изобщо не бе изненадан, че го арестуват. Въпреки това бе твърдо решен да направи нещо, за да помогне на приятеля си, така че препречи пътя на полицаите и попита твърдо:

— В какво обвинявате мистър Брадшоу, полицай?

Старшият детектив спря, погледна Ричард в очите и отговори:

— В убийство първа степен.