Времето ще покаже

44.

Никога няма да забравя първия път, когато го видях.

Дойде на чай в Имението на дванайсетия рожден ден на брат ми. Беше толкова тих и свит, че се зачудих как може да е най-добрият приятел на Джайлс. Другият, Дийкинс, беше наистина странен. Цял следобед мълча като ням и не спря да яде.

А после Хари заговори с тих и мек глас, който те кара да спреш и да го слушаш. Празненството вървеше доста добре, докато баща ми не нахълта в стаята, след което той почти не говореше. Никога не бях виждала баща си да е толкова груб с някого и не можех да разбера защо трябва да се държи по такъв начин с абсолютно непознат. Още по-необяснима беше реакцията на папа, когато попита Хари кога е неговият рожден ден. Как бе възможно такъв безобиден въпрос да предизвика такава крайна реакция? В следващия момент баща ми стана и излезе, без дори да се сбогува с Джайлс и гостите му. Личеше си, че мама е смутена от поведението му, макар че си наля чай и се престори, че не забелязва.

След няколко минути брат ми и двамата му приятели тръгнаха да се връщат в училището. Той се обърна и ми се усмихна, преди да излезе, но също като майка ми, аз се престорих, че не забелязвам. А когато външната врата се затвори, застанах до прозореца на салона и гледах как колата се смалява по алеята. Стори ми се, че го видях да поглежда през задния прозорец, но не бях сигурна.

След като те заминаха, мама отиде право в кабинета на баща ми и чух разговор с повишен тон — нещо, което напоследък се случваше все по-често и по-често. Когато се върна, тя ми се усмихна, сякаш не се е случило нищо необичайно.

— Как се казва най-добрият приятел на Джайлс? — попитах.

— Хари Клифтън — отвърна тя.

Следващия път, когато видях Хари Клифтън, бе в началото на Коледните пости в „Сейнт Мери Редклиф“. Той пя „Малкото градче Витлеем“ и най-добрата ми приятелка Джесика Брейтуейт ме обвини, че едва не съм припаднала, сякаш слушам новия Бинг Кросби. Не си направих труда да отричам. Видях го да бъбри с Джайлс след службата и ми се искаше да го поздравя, но папа като че ли бързаше да се прибере у дома. Докато си тръгвахме, видях как гувернантката му го прегърна.

Бях в „Сейнт Мери Редклиф“ и онази вечер, когато гласът му започна да мутира, но тогава не разбрах защо толкова много глави се завъртяха и някои от паството започнаха да си шепнат. Знам само, че след това никога повече не го чух да пее.

За първия учебен ден на Джайлс в гимназията помолих да отида с тях, но само защото исках да видя Хари. Баща ми обаче не искаше и да чуе и въпреки че нарочно избухнах в сълзи, ме оставиха вкъщи с Грейс. Знаех, че папа е много ядосан, че на Джайлс не му е предложено място в Итън — нещо, което не разбирам и досега, защото изпита взеха доста момчета, които са по-тъпи от брат ми. За мама като че ли нямаше особено значение в кое училище ще продължи Джайлс, но аз бях доволна, че отива в Бристолската гимназия — това означаваше, че ще имам по-голям шанс отново да видя Хари.

Всъщност през следващите три години го видях повече от десет пъти, но той изобщо не си спомняше тези срещи, докато не се видяхме в Рим.

Онова лято бяхме във вилата в Тоскана. Един ден Джайлс каза, че искал да поговорим сериозно. Казваше го само когато иска нещо. Този път обаче се оказа нещо, което аз исках не по-малко от него.

— И какво искаш този път? — попитах го.

— Трябва ми повод утре да отида в Рим — каза той. — Уговорили сме се да се видим с Хари.

— Кой Хари? — попитах уж безразлично.

— Хари Клифтън, глупачке. От училището са на екскурзия в Рим и обещах да се измъкна и да прекарам деня с него. — Не беше нужно да казва, че папа няма да одобри подобно нещо. — Трябва само да попиташ мама дали може да те заведе до Рим утре.

— Но тя ще попита защо искам да ида в Рим.

— Кажи й, че искаш да разгледаш Вила Боргезе.

— Защо точно Вила Боргезе?

— Защото именно там ще е Хари утре в десет сутринта.

— А какво ще стане, ако мама се съгласи? Ще останеш с пръст в устата.

— Няма. Утре са канени на обяд от Хендерсънови в Арецо, така че ще предложа аз да дойда с теб.

— И какво ще получа в замяна? — попитах, защото не исках Джайлс да разбере колко много искам да видя Хари.

— Грамофонът ми — отвърна той.

— Все за мен или само временно?

Джайлс помълча малко, после каза неохотно:

— Все за теб.

— Искам го още сега — заявих.

За моя най-голяма изненада той се съгласи.

Бях още по-изумена, когато майка ми се хвана на номера. На Джайлс дори не му се наложи да предложи услугите си на придружител — папа настоя той да дойде с мен. Коварният ми брат се престори, че протестира, но накрая се примири.

На следващата сутрин станах рано и доста време не можех да реша какво да облека. Трябваше да е сравнително консервативно, ако не исках майка ми да заподозре нещо, но от друга страна, исках да съм сигурна, че Хари ще ме забележи.

Докато пътувахме с влака към Рим, отидох в тоалетната и обух едни копринени чорапи на мама и си сложих съвсем малко червило — толкова малко, че и Джайлс не можа да го забележи.

След като се регистрирахме в хотела, Джайлс поиска веднага да тръгнем за Вила Боргезе. Аз също исках.

Докато вървяхме през градините към вилата, някакъв войник се обърна да ме гледа. Беше ми за първи път и усетих как се изчервявам.

Щом влязохме в галерията, Джайлс хукна да издирва Хари. Аз изостанах и се престорих, че съм страшно заинтригувана от картините и статуите. Трябваше да се появя подобаващо.

Когато най-сетне ги настигнах, Хари говореше нещо на брат ми, макар че Джайлс дори не се преструваше, че го слуша — беше като омагьосан от екскурзоводката. Ако беше попитал мен, щях да му кажа, че няма никакъв шанс. По-големите братя обаче не слушат сестрите си, когато стане дума за жени; бих го посъветвала да направи коментар за обувките й, които ме накараха да й завиждам. Мъжете си мислят, че италианците са прочути само като автомобилни дизайнери. Изключение от това правило е капитан Тарант, който знае много добре как да се отнася с една дама. Брат ми би могъл да научи много от него. Джайлс гледаше на мен просто като на своята нетактична сестричка, не че имаше представа какво означава думата такт.

Избрах момента, приближих и зачаках Джайлс да ни запознае. Представете си изненадата ми, когато Хари ме покани на вечеря. Единствената ми мисъл бе, че не съм взела подходяща вечерна рокля. В ресторанта разбрах, че брат ми е платил на Хари хиляда лирети, за да се отърве от мен, но Хари отказвал, докато Джайлс не му обещал и плочата си на Карузо. Казах на Хари, че той е получил плочата, а аз — грамофона. Той не схвана.

Докато пресичахме улицата на път към хотела, той за първи път хвана ръката ми, а когато стигнахме отсрещния тротоар, аз не се пуснах. Личеше си, че Хари за първи път държи момиче за ръка, защото беше ужасно нервен и се потеше.

Опитах да направя нещата по-лесни за него да ме целуне, когато стигнахме до хотела, но той просто се ръкува и ми пожела лека нощ, сякаш бяхме стари другарчета. Намекнах, че може би ще се видим отново в Бристол. Този път той реагира по-позитивно и дори предложи най-романтичното място за следващата ни среща — градската библиотека. Обясни, че тя била място, където Джайлс не би стъпил за нищо на света. С радост се съгласих.

Когато Хари си тръгна и се качих в стаята си, беше малко след десет. Няколко минути по-късно чух Джайлс да отключва стаята си. Усмихнах се. Вечерта му с Катерина едва ли си струваше плочата на Карузо и грамофона.

Когато след две седмици се върнахме в Чу Вали, на масата във фоайето ме чакаха три писма от един и същ подател. Дори да забеляза, баща ми не каза нищо.

През следващия месец с Хари прекарахме много щастливи часове заедно в градската библиотека, без никой да заподозре нищо. Една от причините бе, че беше открил една стаичка, в която беше малко вероятно да ни намери някой, дори Дийкинс.

След като занятията започнаха и вече не можехме да се виждаме така често, усетих колко много ми липсва Хари. Пишехме си всеки ден и се опитвахме да си откраднем няколко часа през уикендите. И нещата сигурно щяха да продължат по този начин, ако не беше неволната намеса на д-р Паджет.

Една събота сутрин се видяхме на кафе в „Каруърдийн“ и Хари, който беше станал доста дързък, ми каза, че учителят му по английски убедил мис Уеб да позволи момичетата й да участват в тазгодишната постановка на Бристолската гимназия. На кастинга, който се проведе след три седмици, знаех ролята на Жулиета наизуст. Горкият невинен д-р Паджет не можеше да повярва на късмета си.

Репетициите означаваха, че можем да се срещаме цели три пъти в седмицата и да играем ролята на млади влюбени. Когато първата вечер завесата се вдигна, ние вече не играехме роли.

Първите две представления минаха толкова добре, че с нетърпение очаквах родителите ми да дойдат за последната вечер, макар да не бях казала на баща ми, че играя Жулиета — исках да го изненадам. Малко след като излязох на сцената се смутих, защото някой шумно напусна залата. Д-р Паджет обаче ни беше казал никога да не гледаме към публиката, тъй като магията се разваляла, така че нямах представа кой си е излязъл така демонстративно. Молех се да не е баща ми, но той не дойде зад кулисите след представлението и разбрах, че молитвата ми не е била чута. Още по-лошо бе, че бях сигурна, че това малко избухване е било насочено към Хари, макар тогава да не знаех защо.

Когато се прибрахме, с Джайлс седнахме на стълбището и слушахме поредния скандал между родителите ни. Този път обаче беше различно, защото никога не бях чувала баща ми да е така груб с мама. Когато стана непоносимо, се прибрах в стаята си и се заключих.

Докато лежах в леглото и си мислех за Хари, някой почука. Отворих и майка ми, без изобщо да се опитва да скрие сълзите си, ми каза да си събера някой малък куфар, защото заминаваме веднага. Таксито ни откара до гарата и пристигнахме точно навреме да хванем първия влак за Лондон. По пътя писах на Хари за случилото се и къде може да се свърже с мен. Пуснах писмото на гара Кингс Крос, преди да се качим на влака за Единбург.

Представете си изненадата ми, когато на следващата вечер Хари и брат ми се появиха в замъка Мългелри точно за вечеря. Прекарахме неочаквани и великолепни девет дни заедно в Шотландия. Изобщо не исках да се връщам в Чу Вали, макар че баща ми беше звънял и се бе извинил искрено за начина, по който се беше държал вечерта след представлението.

Все пак знаех, че рано или късно трябва да се върнем у дома. По време на една от дългите ни сутрешни разходки обещах на Хари, че ще се опитам да разбера защо баща ми е така враждебно настроен към него.

Когато се прибрахме, папа бе невероятно отстъпчив и готов за помирение. Опита се да обясни защо през годините се е държал толкова зле с Хари и майка ми, и Джайлс като че ли приеха историята му. Аз обаче не бях убедена, че ни е разказал всичко.

Нещата се усложниха още повече за мен, защото той ми забрани да казвам на Хари истината за смъртта на баща му, тъй като майка му била твърдо решена това да си остане в тайна. Имах чувството, че мисис Клифтън знае истинската причина баща ми да не одобрява ние с Хари да сме заедно, макар да ми се искаше да кажа и на двамата, че нищо не може да ни раздели. Нещата обаче се развиха по начин, който никога не бих могла да предвидя.

Не по-малко от Хари изгарях от желание да разбера дали са му предложили място в Оксфорд и се разбрахме да се видим пред библиотеката сутринта, след като получи телеграмата с резултатите.

Онази петъчна сутрин закъснях с няколко минути и когато го видях да седи на горното стъпало, подпрял глава на ръцете си, помислих, че се е провалил.

45.

Хари скочи, прегърна Ема и я притисна към себе си. Никога не се бе държал така на публично място и това потвърди убеждението й, че ще чуе лоша новина.

Без да каже нито дума, той я хвана за ръка и я поведе в сградата, надолу по витото дървено стълбище и по тесния коридор, докато не стигна до вратата с надпис „Стари книги“. Надникна, за да се увери, че никой не е открил скривалището им.

Седнаха един срещу друг на малката масичка, където бяха прекарали толкова часове в учене през последната година. Хари трепереше, но не от студ — в тясното, претъпкано с книги помещение без прозорци никога не ставаше нито студено, нито горещо.

Мина известно време, преди Хари да заговори.

— Мислиш ли, че мога да кажа нещо, което да те накара да спреш да ме обичаш?

— Не, скъпи — отвърна Ема. — Абсолютно нищо.

— Открих защо баща ти е толкова против връзката ни.

— Вече зная — отвърна Ема. — И можеш да си сигурен, че за мен това изобщо не променя нещата.

— Как е възможно да знаеш? — изуми се Хари.

— Баща ми ни каза в деня, когато се върнахме от Шотландия, но ни закле да пазим тайна.

— Казал ви е, че майка ми е проститутка?

Ема беше потресена, но се овладя и заяви решително:

— Не, не това. Как можеш да кажеш толкова жестоко нещо?

— То е самата истина — рече Хари. — Майка ми не е работила в хотел „Роял“ през последните две години, както си мислех, а в съвсем друго заведение — „Нощен клуб на Еди“.

— Това не я прави задължително проститутка — възрази Ема.

— Мъжът, който седеше на бара с чаша уиски и ръка на бедрото й, едва ли се е надявал да я предразположи за учтив разговор.

Ема се пресегна през масата и нежно го докосна по бузата.

— Ужасно съжалявам, Хари. Но това не променя чувствата ми към теб. Нищо не може да ги промени.

Хари успя да се усмихне насила, но Ема запази мълчание; знаеше, че след малко ще последва неизбежният въпрос.

— Щом това не е тайната, която баща ти ви е помолил да пазите — започна той сериозно, — то какво ви е казал?

Беше ред на Ема да замълчи. Знаеше, че няма друг избор, освен да му каже истината.

— Какво ви е казал? — повтори Хари по-настойчиво.

Ема се помъчи да се успокои, събра цялата си сила и погледна Хари в очите. Макар да се намираше съвсем близо до нея, едва ли можеше да е по-отдалечен.

— Трябва да ти задам същия въпрос, който ми зададе ти — каза тя. — Мислиш ли, че мога да кажа нещо, което да те накара да спреш да ме обичаш?

Хари се наведе напред и хвана ръцете й.

— Разбира се, че не.

— Баща ти не е загинал във войната — тихо каза тя. — А моят баща вероятно е отговорен за смъртта му.

И му разкри всичко, което им беше разказал баща й след завръщането им от Шотландия.

Хари беше като замаян. Опита се да се изправи, но краката му се подкосиха като на боксьор, получил един удар в повече, и се стовари отново на стола си.

— Отдавна знам, че баща ми не е загинал във войната — тихо каза Хари. — Но не разбирах защо майка ми просто не ми казва истината.

— А сега вече я знаеш — каза Ема, като се мъчеше да преглътне сълзите си. — Ще те разбера, ако искаш да скъсаме след всичко онова, което е причинил баща ми на семейството ти.

— Вината не е твоя — каза Хари. — Но аз никога няма да му простя. — Замълча за момент и добави: — И няма да мога да се изправя пред него, след като той разбере истината за майка ми.

— Никога няма да разбере — каза Ема и отново хвана ръката му. — Това ще си остане тайна между нас.

— Не е възможно — рече Хари.

— Защо?

— Защото Джайлс видя мъжа, който ни следеше по пътя към Единбург, да се спотайва в един вход срещу нощния клуб.

— В такъв случай баща ми е проститутката — викна ядосано Ема. — Не само че отново ни е излъгал, но и не е удържал на думата си.

— Защо?

— Обеща на Джайлс, че никога вече няма да го следи.

— Онзи мъж не се интересуваше от Джайлс — рече Хари. — Мисля, че следи майка ми.

— Но защо?

— Защото баща ти сигурно мисли, че ще успее да те убеди да скъсаш с мен, ако разбереш как си изкарва хляба майка ми.

— Колко малко познава собствената си дъщеря — отсече Ема. — Сега съм още по-твърдо решена, че нищо няма да успее да ни раздели. И се възхищавам на майка ти още повече.

— Как така?! — възкликна Хари.

— Работи като сервитьорка, за да издържа семейството си, става собственичка на „При Тили“, след опожаряването му я обвиняват в палеж, но тя продължава да стои с високо вдигната глава и съзнанието, че е невинна. Намира си отново работа в хотел „Роял“, а когато я изхвърлят, отказва да се предаде. Получава чек за шестстотин паунда и за момент вярва, че всичките й проблеми са решени, само за да открие, че всъщност остава без пукнато пени точно когато й трябват пари, за да останеш в училище. В отчаянието си започва да…

— Но аз никога не бих…

— Тя никога не би ти казала, Хари, но е решила, че жертвата си заслужава.

Отново последва дълго мълчание.

— Боже мой — промълви Хари. — Как изобщо можех да си помисля нещо лошо за нея. — Погледна Ема в очите. — Искам да направиш нещо за мен.

— Всичко.

— Можеш ли да се видиш с майка ми? Под какъвто и да било предлог. Само се опитай да разбереш дали ме е видяла снощи на онова ужасно място.

— Откъде мога да разбера, ако не е склонна да признае?

— Ще разбереш — тихо каза Хари.

— Но ако те е видяла, ще ме попита какво си правил там.

— Търсех я.

— Но защо?

— Да й кажа, че са ми предложили място в Оксфорд.

Ема тихо седна на една задна скамейка в „Рождество Христово“ и зачака края на службата. Виждаше мисис Клифтън на третия ред — седеше до някаква възрастна дама. Хари изглеждаше малко по-спокоен при срещата им сутринта. Искаше да разбере съвсем конкретно нещо и Ема бе обещала да не прекрачва границите. Бяха изрепетирали по няколко пъти всеки възможен сценарий, докато тя не научи репликите си идеално.

След като възрастният свещеник благослови паството, Ема излезе в центъра на пътеката и зачака, така че мисис Клифтън да не може да я подмине. Когато я видя, Мейзи не успя да скрие изненадата си, но тя бързо се смени с дружелюбна усмивка. Бързо дойде при нея и я представи на възрастната дама.

— Мамо, това е Ема Барингтън, приятелка на Хари.

Старицата се ухили.

— Приятелка или приятелка?

— Приятелка — с гордост отвърна Ема.

Възрастната дама отново се ухили, но не и Мейзи.

— Е, радвам се, че се видяхме — каза бабата на Хари. — Не мога да седя тук и да бъбря цял ден обаче. Имам да готвя. — Тръгна към изхода, но спря и се обърна. — Ще обядваш ли с нас, госпожице?

Хари беше очаквал подобен въпрос и Ема имаше отговор за него.

— Много мило от ваша страна, но родителите ми ще ме чакат.

— И правилно — отбеляза старицата. — Винаги трябва да уважаваш желанията на родителите си. Хайде довиждане.

— Мога ли да повървя с вас, мисис Клифтън? — попита Ема, след като излязоха от църквата.

— Разбира се, мила.

— Хари ме помоли да дойда да ви видя, защото знае, че бихте искали да научите, че са му предложили място в Оксфорд.

— О, чудесна новина! — възкликна Мейзи и я прегърна. Внезапно се сети и попита: — Но защо той самият не дойде да ми каже?

Отново готов отговор.

— Наказан е — каза Ема с надеждата, че няма да прозвучи като заучено. — Трябва да преписва пасажи от Шели. Брат ми е виновен. Разбирате ли, след като научил добрата новина, вмъкнал в училището бутилка шампанско и снощи ги хванали да празнуват.

— Това толкова порочно ли е? — попита Мейзи и се засмя.

— Явно доктор Паджет мисли така. Хари ужасно съжалява.

Мейзи се разсмя толкова искрено, че Ема остана напълно убедена, че няма представа, че синът й е влизал в клуба. Искаше й се да зададе още един въпрос, който я озадачаваше, но Хари беше категоричен: „Щом майка ми не иска да зная как е умрял баща ми, тъй да бъде“.

— Съжалявам, че не можеш да дойдеш за обяд, защото има нещо, което исках да ти кажа — рече Мейзи.

— Може би някой друг път.

46.

Хари прекара следващата седмица в очакване на поредната бомба. И извика от радост, когато тя гръмна.

В последния ден от срока Джайлс получи телеграма, че му се предлага място в Брейсъноус Колидж, Оксфорд, специалност история.

„Хвана последния влак“ — беше изразът на д-р Паджет.

След два месеца един отличник, един стипендиант и един редови студент пристигнаха в стария университетски град с различен транспорт, за да започнат тригодишния начален курс.

Хари се записа в театралния кръжок и корпуса за обучение на офицери, Джайлс в дружеството по дебати и в клуба по крикет, а Дийкинс се зарови в недрата на Бодлианската библиотека и, досущ като къртица, рядко излизаше на повърхността. Но пък той вече беше решил, че ще прекара остатъка от живота си в Оксфорд.

Хари не можеше да е така сигурен как ще живее нататък, докато премиерът прелиташе често-често до Германия и накрая кацна на летище „Хестън“ с усмивка, размаха някакъв лист и каза на хората онова, което искаха да чуят. Хари изобщо не се съмняваше, че Великобритания е на ръба на войната. Когато Ема го попита защо е толкова убеден, той отвърна: „Не си ли забелязала, че хер Хитлер изобщо не си прави труда да ни посети? Все ние сме настойчивите ухажори и накрая ще бъдем отблъснати“. Ема пренебрегна мнението му, но пък и тя, подобно на мистър Чембърлейн, не искаше да вярва, че Хари може и да се окаже прав.

Ема пишеше на Хари два, понякога три пъти седмично въпреки факта, че учеше почти денонощно за приемните си изпити в Оксфорд.

Хари се върна в Бристол за коледната ваканция и двамата прекарваха колкото се може повече заедно, макар че Хари се стараеше да стои настрана от мистър Барингтън.

Ема отказа да прекара ваканцията в Тоскана и не скри от баща си факта, че предпочита да остане с Хари.

С приближаването на приемния изпит часовете, които Ема прекарваше в стаята със старите книги, щяха да впечатлят дори Дийкинс, но Хари и без това вече стигаше до заключението, че тя ще впечатли изпитната комисия не по-малко от необщителния му приятел миналата година. Всеки път, когато й споменаваше това, Ема му напомняше, че в Оксфорд на всяка студентка се падат двайсет студенти.

— Нищо не пречи да идеш в Кеймбридж — предложи й необмислено Джайлс.

— Където нещата са съвсем праисторически — отвърна Ема. — Там още няма степени за жени.

Най-големият страх на Ема не беше, че няма да влезе в Оксфорд, а че когато започне обучението си, войната може да е избухнала и че Хари ще постъпи в армията и ще бъде изпратен на някое далечно бойно поле. През целия й живот Голямата война сякаш бе пред очите й — безброй жени продължаваха да носят черно в памет на своите съпрузи, любими, братя и синове, които така и не се бяха върнали от фронтовете на онова, което никой вече не наричаше войната, която трябвало да сложи край на всички войни.

Беше умолявала Хари да не се записва доброволец, ако избухне война, а поне да изчака да го мобилизират. Но след като Хитлер влезе в Чехословакия и анексира Судетите, Хари беше абсолютно сигурен, че войната с Германия е неизбежна и че когато бъде обявена, още на следващия ден ще носи униформа.

Когато Хари покани Ема да дойде на бала по случай края на първата му година, тя твърдо реши да не позволи разговори за предстоящата война. Взе също и друго решение.

Замина за Оксфорд сутринта и отседна в хотел „Рандолф“. Следобеда обиколи Съмървил с Хари, който беше сигурен, че след няколко месеца тя ще му стане колежка.

Върна се в хотела, като си остави предостатъчно време да се подготви за бала. Бяха се уговорили с Хари да я вземе в осем вечерта.

Той влезе в хотела няколко минути преди уречения час. Беше с модно тъмносиньо сако, подарък от майка му за деветнайсетия му рожден ден. Обади се в стаята на Ема от рецепцията да й каже, че е долу и че ще я чака във фоайето.

— Слизам веднага — отвърна тя.

Минутите минаваха. Хари крачеше напред-назад и се чудеше какво ли означава за Ема „веднага“. Но пък Джайлс често му повтаряше, че сестра му се била учила как да определя времето от майка им.

И тогава я видя, застанала в горния край на стълбището. Не помръдна, докато тя бавно слизаше надолу; тюркоазната й копринена рокля без презрамки подчертаваше грациозната й фигура. Всеки млад мъж — а и не само младите — във фоайето с най-голяма радост би заел мястото на Хари.

— Еха — каза той, когато тя стигна последното стъпало. — На кого му е притрябвала Вивиан Лий? Между другото, обувките ти са великолепни.

Ема усети, че първата част от плана й е успяла.

Излязоха от хотела и тръгнаха към площад „Радклиф“, хванати под ръка. Слънцето вече залязваше. Никой от влизащите в Брейсъноус тази вечер не подозираше, че Великобритания се намира само на няколко седмици от войната, заради която половината от младежите, които щяха да танцуват тази вечер, никога нямаше да завършат образованието си.

Но нищо не можеше да е по-далеч от мислите на веселите млади двойки, които танцуваха под музиката на Коул Портър и Джеръм Кърн. Докато няколкостотинте първокурсници и гостите им опустошаваха каси шампанско и планини пушена сьомга, Хари рядко оставяше Ема извън полезрението си — опасяваше се, че някоя не толкова галантна душа може да се опита да я отвлече.

Джайлс малко прекали с шампанското, яде твърде много миди и цяла вечер не танцува два пъти с едно и също момиче.

В два след полунощ оркестърът на Били Котън изсвири последния валс. Хари и Ема се притискаха един в друг, докато се въртяха в ритъма на музиката.

Когато диригентът вдигна палката си за националния химн, Ема не пропусна да забележи, че всички млади мъже около нея, независимо колко алкохол са изпили, застанаха мирно и запяха „Боже, пази краля“.

Тръгнаха бавно обратно към „Рандолф“, като си бъбреха за какво ли не — просто не искаха вечерта да свършва.

— Е, поне ще дойдеш след две седмици за приемния изпит, така че скоро ще те видя отново — каза Хари, докато изкачваха стъпалата пред хотела.

— Така е, но няма да имам време за нищо, преди да предам и последната си работа — отвърна Ема. — След като всичко това ми се махне от главата, ще можем да прекараме остатъка от уикенда заедно.

Докато Хари се навеждаше да я целуне за лека нощ, тя прошепна:

— Искаш ли да се качиш в стаята ми? Имам подарък за теб. Не искам да си помислиш, че съм забравила рождения ти ден.

Хари изглеждаше изненадан, както се изненада и портиерът, когато младата двойка тръгна нагоре по стълбите ръка за ръка. Когато стигнаха стаята, Ема направи няколко нервни опита да пъхне ключа, преди да успее да отвори.

— След малко идвам — каза и изчезна в банята.

Хари седна на единствения стол и се опита да реши какво би харесал най-много за рождения си ден. Когато вратата на банята се отвори, силуетът на Ема се очерта на приглушената светлина. Елегантната рокля без презрамки беше сменена с голяма хотелска кърпа.

Хари чуваше бесните удари на сърцето си, докато тя бавно пристъпваше към него.

— Мисля, че малко си прекалил с дрехите, скъпи — каза Ема, докато сваляше сакото му и го пускаше на пода. После разхлаби вратовръзката и разкопча ризата му, за да се присъединят към сакото. Последваха ги обувките и чорапите, след което тя бавно свали панталоните му. Докато посягаше да махне и последното препятствие по пътя си, той я взе на ръце и я понесе през стаята.

Когато я пусна на леглото, кърпата падна на пода. След връщането си от Рим Ема често си беше представяла този момент и бе решила, че първите й опити в любенето ще са неловки и тромави. Хари обаче беше нежен и внимателен, макар да бе повече от ясно, че е нервен поне колкото нея. След като свършиха, тя остана да лежи в обятията му. Не искаше да заспи.

— Хареса ли ти подаръкът за рождения ден? — попита тя.

— Определено — отвърна Хари. — Но се надявам да не мине още година, преди да мога да отворя следващия. Това ми напомня, че и аз имам подарък за теб.

— Но аз нямам рожден ден.

— Не е подарък за рожден ден.

Скочи от леглото, взе панталоните си от пода, затършува в джобовете и извади малка кожена кутийка. Върна се до леглото, коленичи и каза:

— Ема, мила, ще се омъжиш ли за мен?

— Изглеждаш адски нелепо на колене и гол — засмя се Ема. — Връщай се в леглото, преди да си измръзнал.

— Не и преди да отговориш на въпроса ми.

— Стига глупости, Хари. Реших, че ще се оженим в деня, когато дойде в Имението за дванайсетия рожден ден на Джайлс.

Хари избухна в смях, докато поставяше пръстена на безименния пръст на лявата й ръка.

— Съжалявам, че диамантът е толкова малък.

— Голям е колкото „Риц“ — отвърна Ема, докато той отново лягаше при нея. — И тъй като, изглежда, си организирал най-грижливо всичко — подразни го тя, — коя дата си избрал за сватбата?

— Събота, двайсет и девети юли, в три следобед.

— Защо точно тогава?

— Защото е последният ден от семестъра, а и не можем да наемем университетската църква, след като отпадна.

Ема седна, взе молива и тефтера от нощната масичка и започна да пише.

— Какво правиш? — попита Хари.

— Съставям списъка на гостите. Щом имаме само седем седмици…

— Това може да почака — прекъсна я Хари и отново я прегърна. — Имам чувството, че се задава още един рожден ден.

— Много е млада, за да мисли за брак — каза бащата на Ема, сякаш нея я нямаше.

— На същата възраст бях, когато ти ми направи предложение — напомни му Елизабет.

— Но на теб не ти предстоеше най-важният изпит в живота две седмици преди сватбата.

— Именно затова аз се заех с цялата подготовка — отвърна Елизабет. — Така Ема няма да се разсейва, докато не мине изпитът.

— Най-добре ще е да отложим сватбата с няколко месеца. В края на краищата за къде сме се разбързали?

— Каква чудесна идея, татко — обади се Ема. — Може би няма да е зле да попиташ и хер Хитлер дали ще бъде така добър да отложи войната с няколко месеца, защото дъщеря ти иска да се омъжи.

— А какво мисли мисис Клифтън за всичко това? — попита Барингтън, без да обръща внимание на думите на дъщеря си.

— Че нима е възможно да реагира по друг начин, освен да се зарадва? — попита Елизабет.

Барингтън не каза нищо.

Обявата за предстоящата сватба между Ема Грейс Барингтън и Хари Артър Клифтън беше публикувана в „Таймс“ след десет дни. Следващата неделя преподобният Стайлър обяви имената на бракосъчетаващите се от амвона на „Сейнт Мери“, а през следващата седмица бяха разпратени триста покани. Никой не се учуди, когато Хари помоли Джайлс да му стане кум, а капитан Тарант и Дийкинс — шафери.

Хари обаче остана шокиран, когато получи от Стария Джак писмо, с което той отклоняваше поканата, тъй като не можел да напусне поста си предвид обстоятелствата. Хари му писа с увещания да размисли и поне да присъства на сватбата, дори да не може да поеме задълженията на шафер. Отговорът на Стария Джак беше още по-объркващ: „Имам чувството, че присъствието ми ще причини неудобства“.

— Какви ги говори? — зачуди се Хари. — Със сигурност знае, че за всички ни ще е чест, ако дойде.

— Същият като баща ми е — отвърна Ема. — Той отказва да ме даде и казва, че дори не е сигурен, че ще дойде.

— Но ти каза, че бил обещал да те подкрепя повече в бъдеще.

— Да, но всичко това се промени в момента, в който чу, че сме сгодени.

— И майка ми не прояви особен ентусиазъм, когато й казах — призна Хари.

Ема не видя Хари отново, докато не се върна в Оксфорд за изпитите, при това едва след като завърши последния тест. Когато излезе от изпитната зала, годеникът й я чакаше на горното стъпало с бутилка шампанско в едната ръка и две чаши в другата.

— Е, как мина според теб? — попита той, докато пълнеше чашата й.

— Не зная — въздъхна Ема. Десетки други момичета излизаха от залата. — Нямах представа с какво се захващам, докато не видях това множество.

— Е, поне има с какво да се разсееш, докато чакаш резултатите.

— Остават само три седмици — напомни му Ема. — Това е повече от достатъчно време, за да промениш решението си.

— Ако не спечелиш стипендия, може и да премисля. В края на краищата не мога да си позволя да имам вземане-даване с обикновена студентка.

— Ако не спечеля стипендия, аз мога да премисля и да си потърся друг стипендиант.

— Дийкинс още е свободен — каза Хари.

— Дотогава вече ще е късно — отвърна Ема.

— Защо?!

— Защото резултатите ще бъдат оповестени на сутринта в деня на сватбата.

Чукнаха се и пиха. Прекараха по-голямата част от уикенда заключени в малката й хотелска стая, като между любенето отново и отново обсъждаха подробностите около сватбата. В неделя вечерта Ема вече бе стигнала до едно заключение.

— Мама е великолепна, но не мога да кажа същото за баща ми.

— Мислиш ли, че ще дойде?

— О, да. Мама го уговаря, но той все още отказва да ме даде. Какви са последните новини от Стария Джак?

— Дори не отговори на последното ми писмо — каза Хари.

47.

— Не си ли наддала малко, скъпа? — попита майката на Ема, докато се опитваше да закопчае последната кукичка на гърба на сватбената й рокля.

— Не мисля — отвърна Ема и се огледа критично в голямото огледало.

— Зашеметяващо — беше преценката на Елизабет, когато отстъпи назад да огледа премяната на булката.

Бяха пътували няколко пъти до Лондон за ушиването на роклята, с което се зае мадам Рене, собственичка на малък моден бутик в Мейфеър; говореше се, че кралица Мери и кралица Елизабет са нейни патрони. Мадам Рене лично следеше всяка проба и викторианската бродирана дантела около врата и по ръкавите, макар и стара, се съчетаваше естествено с копринения корсаж и широките поли, които тази година бяха на мода. Малката кремава шапчица с украшения, увери ги мадам Рене, била нещо, което щяло да е на мода догодина. Единственият коментар на бащата на Ема по темата беше, когато видя сметката.

Елизабет Барингтън си погледна часовника. Три без деветнайсет.

— Не е нужно да бързаме — каза на Ема, когато на вратата се почука.

Беше сигурна, че е поставила табелката „НЕ БЕЗПОКОЙТЕ“ на дръжката, и бе казала на шофьора да не ги очаква преди три. При репетицията предишния ден се оказа, че пътуването от хотела до църквата отнема седем минути. Елизабет смяташе Ема да закъснее, както беше модерно. „Нека почакат няколко минути, но без да им даваш повод за тревоги.“ Отново се почука.

— Аз ще отворя — каза Елизабет и отиде до вратата.

Млад пиколо с елегантна червена униформа й подаде телеграма — единайсетата за деня. Елизабет се канеше да затвори, когато той каза:

— Поръчаха ми да ви предам, мадам, че тази е важна.

Първата мисъл на Елизабет бе кой ли е отказал поканата в последния момент. Надяваше се това да не означава пренареждане на официалните места на масата. Отвори телеграмата и я прочете.

— От кого е? — попива Ема, докато нагласяваше шапчицата си още няколко милиметра на една страна и се питаше дали не е килната под твърде рискован ъгъл.

Елизабет й подаде телеграмата. Щом я прочете, Ема избухна в сълзи.

— Моите поздравления, скъпа — каза майка й, извади кърпичка от чантата си и започна да бърше сълзите й. — Бих те прегърнала, но не искам да мачкам роклята ти.

След като реши, че Ема е готова, Елизабет спря да провери собствения си тоалет в огледалото. „Не бива да засенчвате дъщеря си на големия й ден, но в същото време не можете да си позволите да останете незабелязана“ — беше й казала мадам Рене. Елизабет особено харесваше шапката на Норман Хартнел, макар да не беше „шик“, както казваха младите.

— Време е да тръгваме — заяви тя, след като отново си погледна часовника.

Ема се усмихна и погледна роклята, която щеше да облече след приема, когато двамата с Хари щяха да поемат към Шотландия за медения си месец. Лорд Харви им беше предложил замъка Мългелри за две седмици с обещанието, че през това време нито един член на фамилията няма да бъде допуснат в радиус петнайсет километра от него и, което може би бе по-важно, Хари можеше да иска по три порции шотландска яхния всяка вечер, без да му предлагат яребици.

Ема последва майка си по коридора. Когато стигнаха стълбите, вече бе сигурна, че краката й всеки момент ще се подкосят. Докато слизаше, другите гости се дръпнаха настрани, така че нищо да не й пречи.

Портиерът отвори вратата на хотела. Шофьорът на сър Уолтър стоеше до задната врата на ролс-ройса, за да може булката да се настани до дядо си. Докато Ема сядаше, внимателно нагласявайки роклята си, сър Уолтър си сложи монокъла и заяви:

— Изглеждате великолепно, млада госпожице.

— Благодаря, дядо — отвърна тя и го целуна по бузата.

Погледна през задния прозорец и видя майка си да се качва във втори ролс-ройс. Минута по-късно двете коли се включиха в следобедния трафик и поеха бавно към университетската църква „Сейнт Мери“.

— Татко в църквата ли е? — попита Ема, като се мъчеше да скрие безпокойството си.

— Беше сред първите пристигнали — отвърна дядо й. — Мисля, че съжалява, че ми отстъпи привилегията да те дам на младоженеца.

— А Хари?

— Никога не съм го виждал толкова нервен. Джайлс обаче държи всичко под контрол, което май му се случва за първи път. Знам, че цял месец се е готвил за речта си като кум.

— И двамата сме късметлии, че имаме един и същи най-добър приятел — каза Ема. — Знаеш ли, дядо, веднъж четох, че всяка булка се колебае сутринта преди сватбата.

— Това е съвсем естествено, миличка.

— Аз обаче нито за миг не съм се колебала за Хари — каза Ема, докато спираха пред университетската църква. — Зная, че ще изживеем живота си заедно.

Изчака дядо си да слезе от колата, преди да събере полите си и да застане до него на тротоара.

Майка й се завтече да провери тоалета й за последен път, преди да й позволи да влезе в църквата. Елизабет й подаде малък букет бледорозови рози, докато двете шаферки — Грейс и приятелката й от училище Джесика — заставаха зад нея.

— Ти си следващата, Грейс — каза майка й и се наведе да оправи роклята на момичето.

— Само това не — отвърна Грейс достатъчно високо, за да я чуят всички.

Елизабет отстъпи назад и кимна. Двамата епитропи отвориха тежката врата, с което дадоха знак на органиста да засвири „Сватбения марш“ на Менделсон и на събралите се да станат и да посрещнат булката.

Щом пристъпи в църквата, Ема се изненада колко много хора са дошли в Оксфорд да споделят щастието й. Бавно мина по пътеката, водена от дядо си, и всички й се усмихваха, докато вървеше към олтара.

Забеляза мистър Фробишър до мистър Холкомби отдясно на пътеката. Мис Тили, която носеше доста дръзка шапка, беше дошла чак от Корнуол, а д-р Паджет й се усмихна най-топло. Но нищо не можеше да се сравнява със собствената й усмивка, когато видя капитан Тарант — стоеше с наведена глава и изглеждаше малко нелепо с костюм. Хари сигурно беше много доволен, че старият му приятел все пак е решил да дойде. На предния ред беше мисис Клифтън, която явно бе отделила доста време на избирането на тоалета си, тъй като изглеждаше невероятно модно и елегантно. Ема й се усмихна, но за нейна изненада и разочарование бъдещата й свекърва не вдигна глава да я погледне, докато минаваше покрай нея.

И тогава видя Хари, застанал на стъпалата на олтара до брат й — чакаха нея, булката.

Продължи по пътеката, хванала под ръка дядо си — другият й дядо стоеше изпънат на първата редица до баща й, който изглеждаше угрижен. Може би наистина съжаляваше за решението си да не я даде на младоженеца.

Сър Уолтър отстъпи настрани, докато Ема изкачваше четирите стъпала, за да застане до бъдещия си съпруг. Тя се наведе към Хари и прошепна:

— Промених решението си.

Той се опита да не се ухили, докато чакаше продължението.

— В края на краищата стипендиантите в този университет не бива да се женят за по-нископоставени.

— Толкова се гордея с теб, скъпа — отвърна той. — Моите поздравления.

Джайлс се поклони дълбоко в знак на искрено уважение, а публиката зашепна, когато новината се разпространи между редиците.

Музиката спря и капеланът на колежа вдигна ръце.

— Почитаеми гости, събрали сме се тук пред лицето Божие и пред лицето на събралото се множество да съединим този мъж и тази жена в свещен брак…

Ема изведнъж ужасно се притесни. Беше научила наизуст всички отговори, но в момента не можеше да се сети нито един от тях.

— Първо той бил предопределен за раждане на деца…

Ема се опита да се съсредоточи върху думите на капелана, но с нетърпение очакваше да избяга и да остане сама с Хари. Може би трябваше да заминат още снощи и да се оженят по шотландския ритуал, без формалности — много по-лесно и по-близо до замъка Мългелри, както беше казала на Хари.

— … и тези двама души са се явили да се съединят в този свещен брак. Прочее, ако някой може да посочи основателна причина те да не могат да се съчетаят законно, нека говори сега или да замълчи завинаги…

Капеланът направи кратка пауза, преди да произнесе думите „изисквам и ви задължавам“ — и тогава нечий глас ясно изрече:

— Аз възразявам!

Ема и Хари рязко се завъртяха да видят кой би могъл да произнесе такива ужасни думи.

Капеланът вдигна невярващо поглед и за момент се запита дали не му се е счуло, но всички в църквата въртяха глави и се мъчеха да разберат кой се е намесил така неочаквано. Капеланът никога не се бе сблъсквал с подобно развитие на нещата и отчаяно се мъчеше да си спомни какво следва да се прави в подобна ситуация.

Ема зарови лице в рамото на Хари, докато той се взираше в разшумялото се множество и се опитваше да открие кой е причинил този смут. Предположи, че трябва да е бащата на Ема, но когато погледна към първата редица, видя, че Хюго Барингтън е пребледнял като платно и също се опитва да разбере кой е прекъснал церемонията.

Наложи се преподобният Стайлър да повиши глас.

— Моля господина, който възрази срещу сключването на този брак, да се покаже.

На пътеката излезе висок мъж с изправена стойка. Погледите на всички се приковаха в капитан Джак Тарант, докато той измина пътя до олтара и спря пред капелана. Ема се вкопчи в Хари, уплашена, че могат да й го откраднат.

— Да разбирам ли, сър, че според вас този брак не бива да се сключи? — попита капеланът.

— Точно така, сър — тихо отвърна Стария Джак.

— В такъв случай трябва да ви помоля да дойдете във вестиария заедно с булката, младоженеца и най-близките членове на семействата им — каза капеланът и повиши глас: — Можете да останете на местата си, докато обмисля възражението и оповестя решението си.

Посочените бяха поведени към вестиария, следвани от Хари и Ема. Зад тях се чуваше възбуденият шепот на гостите.

След като двете семейства се натъпкаха в тясното помещение, преподобният Стайлър затвори вратата и каза:

— Капитан Тарант. Трябва да ви кажа, че аз единствен съм упълномощен от закона да определя дали този брак следва да се сключи. Естествено, няма да взема никакво решение, докато не чуя възраженията ви.

Единственият, който изглеждаше спокоен в претъпканата стаичка, беше Стария Джак.

— Благодаря, капелан — отвърна той. — Първо, трябва да се извиня на всички ви и особено на Ема и Хари за намесата си. Прекарах последните няколко седмици в борба със съвестта си, преди да стигна до това горчиво решение. Бих могъл да се измъкна по лекия начин и просто да намеря някакъв предлог да не присъствам на днешната церемония. Мълчах до този момент с надеждата, че с времето възражението ми ще се окаже ненужно. Но за съжаление, случаят не е такъв, тъй като любовта между Хари и Ема се засили през годините, вместо да отслабне, поради което за мен стана невъзможно да продължа да мълча.

Всички бяха така грабнати от думите на Стария Джак, че единствено Елизабет Барингтън забеляза как съпругът й се изнизва тихомълком през задната врата.

— Благодаря, капитан Тарант — каза преподобният Стайлър. — Макар да приемам, че намесата ви е добронамерена, трябва да зная конкретните обвинения, които имате срещу двамата младоженци.

— Нямам никакви обвинения срещу Хари или Ема. Обичам ги и им се възхищавам, и смятам, че те са също толкова в неведение, колкото и всички вие. Не, обвинението ми е срещу Хюго Барингтън, който от много години знае, че има вероятност той да е баща и на двете нещастни деца.

Всички в помещението ахнаха, докато се мъчеха да схванат значението на казаното.

— Има ли някой от присъстващите, който да може да потвърди или опровергае твърдението на капитан Тарант? — попита накрая смаяният капелан.

— Не може да бъде — каза Ема, която продължаваше да се притиска в Хари. — Тук има някаква грешка. Баща ми не може…

Именно тогава всички осъзнаха, че бащата на булката вече не е сред тях. Капеланът се обърна към мисис Клифтън, която тихо хлипаше.

— Не мога да отрека опасенията на капитан Тарант — каза тя на пресекулки. — Признавам, че имах еднократна връзка с мистър Барингтън… Само веднъж, но за съжаление, това се случи само няколко седмици преди да се омъжа за съпруга си… — тя бавно вдигна глава, — така че не мога да знам кой е бащата на Хари.

— Трябва да посоча на всички ви — каза Стария Джак, — че Хюго Барингтън неведнъж е заплашвал мисис Клифтън с разправа, ако някога разкрие ужасната му тайна.

— Мисис Клифтън, ще ми позволите ли един въпрос? — меко попита сър Уолтър.

Мейзи кимна, макар главата й да остана сведена.

— Покойният ви съпруг страдаше ли от далтонизъм?

— Не, доколкото знам — едва чуто отвърна тя.

Сър Уолтър се обърна към Хари.

— Но ти страдаш, нали, момчето ми?

— Да, сър — отвърна без колебание Хари. — Защо е важно това?

— Защото аз също не различавам цветовете — отвърна сър Уолтър. — Същото се отнася за сина ми и внук ми. Това е наследствена черта, тормозеща рода ни от няколко поколения.

Хари прегърна Ема.

— Кълна ти се, мила, не знаех абсолютно нищо.

— Разбира се, че не си знаел — за първи път се обади Елизабет Барингтън. — Единственият, който е знаел, е съпругът ми, който не е имал смелостта да излезе и да го признае. Ако го беше направил, това никога нямаше да се случи. Татко — каза тя, обръщайки се към лорд Харви, — мога ли да те помоля да обясниш на гостите ни причината, поради която церемонията няма да се състои?

— Остави го на мен, момичето ми — отвърна лорд Харви и я докосна нежно по ръката. — Но какво ще правиш сега?

— Ще отведа дъщеря си колкото се може по-далеч оттук.

— Никъде няма да ходя без Хари — възрази Ема.

— Боя се, че баща ти не ни е оставил избор — каза Елизабет и я хвана нежно за ръката.

Ема обаче остана вкопчена в Хари, докато той не прошепна:

— Боя се, че майка ти е права, мила. Баща ти обаче никога няма да ми попречи за едно — да продължа да те обичам. И ще докажа, че той не е мой баща, ако ще да ми отнеме цял живот.

— Може би ще предпочетете да излезете през задния вход, мисис Барингтън — предложи капеланът.

Ема с неохота пусна Хари и се остави майка й да я отведе.

Капеланът ги поведе по тесен коридор до една врата и като че ли се изненада, когато тя се оказа отключена.

— Бог да ви пази, деца мои — каза той, преди да се раздели с тях.

Елизабет тръгна с дъщеря си към чакащите ги автомобили. Не обърна внимание на онези от гостите, които бяха излезли за глътка чист въздух или да изпушат цигара и сега не криеха любопитството си, докато гледаха двете жени да се качват в лимузината.

— Върнете ни в хотела — каза Елизабет на шофьора.

Никой не каза дума, докато не стигнаха до стаята.

Ема се хвърли на леглото и зарида, а Елизабет започна да я гали по косата, както когато беше малка.

— Какво ще правя сега? — изплака Ема. — Не мога ей така да престана да обичам Хари.

— Сигурна съм, че никога няма да престанеш да го обичаш — каза майка й. — Но съдбата е решила, че не можете да сте заедно, докато не се докаже кой е бащата на Хари.

Продължи да гали косата на дъщеря си и дори си помисли, че е заспала, но Ема тихо добави:

— Какво ще кажа на детето си, когато ме попита кой е баща му?