Времето ще покаже

27.

В един мек следобед в Северен Трансваал, беше четвъртък, убих единайсет души и благодарната нация ме награди с кръст „Виктория“ за всеотдайна и доблестна служба. Оттогава не намирам покой нито една нощ.

Ако бях убил и един англичанин в родината си, съдията щеше да ме осъди на смърт чрез обесване. Вместо това бях осъден на доживотен затвор, защото продължавам да виждам лицата на онези клети единайсет младежи всеки ден, подобно на изображение върху монета, което никога не избледнява. Често съм се замислял за самоубийство, но това е бягството на страхливеца.

В публикувания в „Таймс“ материал се казваше, че с действията си съм спасил живота на двама офицери, петима подофицери и седемнайсет войници от Глостърширския кралски полк. Един от тези офицери, лейтенант Уолтър Барингтън, ми помогна да изтърпя присъдата си с известно достойнство.

Няколко седмици след сражението бях върнат в Англия и няколко месеца по-късно бях почетно уволнен след душевен срив, както се описва сега. След три месеца във военна болница бях пуснат обратно в света. Смених името си, избягвах родния си град Уелс в Съмърсет и поех към Бристол. За разлика от блудния син, отказах да измина още няколко километра до съседното графство, където можех да се насладя на спокойствието на бащиния дом.

През деня обикалях из улиците на Бристол и ровех в кофите за боклук, а вечер спалня ми беше паркът, леглото ми бе пейка, за одеяло използвах вестник, а будилник ми бе първата птица, оповестяваща идването на новия ден. Когато беше прекалено студено или влажно, се оттеглях в чакалнята на железопътната гара, където спях под пейките и ставах преди пристигането на първия сутрешен влак. Когато нощите станаха по-дълги, станах неплащащ гост на Армията на спасението на Литъл Джордж стрийт, където мили дами ми даваха клисав хляб и рядка супа, преди да заспя върху дюшека от конски косъм и под одеялото. Същински лукс.

Годините отминаваха и се надявах, че някогашните ми другари по оръжие и братя офицери ме мислят за мъртъв. Нямах желание да откриват, че това е затворът, в който бях избрал да излежа доживотната си присъда. И нещата може би щяха да си останат така, ако един ролс-ройс не наби спирачки по средата на улицата. Задната врата се отвори и от колата изскочи човек, когото не бях виждал от години.

— Капитан Тарант! — извика той.

Извърнах се с надеждата, че ще си помисли, че се е объркал. Много добре обаче помнех, че Уолтър Барингтън не е човек, който страда от съмнения в самия себе си. Той ме сграбчи за раменете, впери поглед в мен и каза:

— Как е възможно това, стари друже?

Колкото повече се опитвах да го убедя, че не се нуждая от помощта му, толкова по-твърда ставаше решимостта му да бъде мой спасител. Накрая се предадох, но не и преди той да се съгласи на моите условия.

Отначало той ме умоляваше да остана с него и съпругата му в Имението, но бях живял твърде дълго без покрив над главата, за да смятам подобен комфорт за нещо различно от бреме. Дори ми предложи място в борда на спедиторската компания, която носеше името му.

— Че с какво бих могъл да съм ти полезен? — попитах аз.

— Джак, самото ти присъствие ще е вдъхновение за всички нас.

Благодарих му, но обясних, че все още не съм изтърпял присъдата си за убийството на единайсет души. Той обаче не се предаваше.

Накрая се съгласих да постъпя на работа като нощен пазач на доковете със заплата три паунда седмично и осигурено настаняване — изоставен железопътен вагон „Пулман“, който се превърна в моята затворническа килия. Предполагам, че сигурно щях да продължа да излежавам присъдата си до последния си ден, ако не бях срещнал Хари Клифтън.

Години по-късно Хари щеше да твърди, че аз съм оформил целия му живот. Всъщност той спаси моя.

Първия път, когато срещнах младия Хари, той едва ли беше на повече от четири или пет.

— Влизай, момко — подканих го, когато го забелязах да пълзи към вагона на четири крака.

Той обаче незабавно скочи и избяга.

Следващата събота стигна дотам да надникне през прозореца ми. Опитах отново.

— Защо не влезеш, момчето ми? Няма да те ухапя — казах му, за да го окуража.

Този път той прие предложението ми и отвори вратата, но след като разменихме няколко думи, избяга отново. Толкова ли бях страшен?

На следващата сутрин не само отвори вратата, но и застана на една стъпка от прага, гледаше ме предизвикателно. Приказвахме си повече от час за всичко, от градския отбор по футбол до това защо змиите сменят кожите си и кой е построил висящия мост „Клифтън“, преди той да каже:

— Трябва да тръгвам, мистър Тар, мама ще ме чака за чая.

Този път не си тръгна тичешком, макар че се обърна няколко пъти назад.

След това Хари ми идваше на гости всяка събота, докато не започна да посещава началното училище „Мериууд“. Оттогава започна да се появява почти всяка сутрин. Нужно ми бе известно време да убедя момчето, че трябва да ходи на училище и да се научи да чете и пише. Честно казано, нямаше да успея да постигна дори това без помощта на мис Мънди, мистър Холкомби и енергичната майка на Хари. Нужен бе сериозен екип, който да накара Хари Клифтън да осъзнае потенциала си, и разбрах, че сме успели, когато той отново започна да ме посещава само в събота, тъй като през останалото време се подготвяше за кандидатстването за стипендия като хорист в „Сейнт Бийд“.

След като Хари започна в новото си училище, реших, че няма да го видя до коледната ваканция. За моя изненада обаче го видях да стои пред вратата ми малко преди единайсет вечерта още първия петък от срока.

Разказа ми, че избягал от „Сейнт Бийд“, защото някакъв префект (проклет да съм, ако помня името на гадината) го тормозел и той искал да избяга в морето. Подозирам, че ако го беше направил, един ден щеше да стане адмирал. За щастие обаче той се вслуша в съвета ми и на следващата сутрин се върна в училище навреме за закуска.

Тъй като преди винаги идваше при доковете със Стан Танкок, мина известно време, преди да си дам сметка, че Хари е момчето на Артър Клифтън. Веднъж той ме попита дали съм познавал баща му. Казах му, че съм го познавал и че е бил добър и почтен мъж, представил се доблестно във войната. Тогава той ме попита дали знам как е умрял. Отговорих, че не зная. Това бе единственият път, когато излъгах момчето. Нямах право да пренебрегна желанието на майка му.

Стоях на пристана, когато дойде новата смяна. Никой не ме поглеждаше, сякаш не съществувах — пък и зная, че някои от работниците си мислеха, че не съм с всичкия си. Не правех опити да разкрия заблудата им, тъй като така можех да изтърпявам присъдата си анонимно.

Артър Клифтън беше добър докер, един от най-добрите, и гледаше на работата си сериозно, за разлика от най-добрия си приятел Стан Танкок, чието първо пристанище на път към дома винаги бе „Свинята и свирката“. Имам предвид нощите, когато успяваше да стигне до дома си.

Видях как Клифтън влезе в корпуса на „Мейпъл Лийф“ да направи някакви последни проверки, преди заварчиците да запечатат двойното дъно. Вероятно резкият вой на сирената беше разсеял всички; едната смяна си тръгваше, другата застъпваше и заварчиците трябваше да започнат бързо, ако искаха да свършат работата си до края на работното време и да спечелят бонусите си. Никой не се замисли дали Клифтън е излязъл от двойното дъно. Аз също.

Всички приехме, че трябва да е чул сирената и е сред стотиците докери, излизащи през портала на път към домовете си. За разлика от шурея си, Клифтън рядко се отбиваше да пийне в „Свинята и свирката“, а предпочиташе да се прибере направо в дома си на Стил Хаус Лейн при жена си и детето си. Тогава още не познавах жена му и детето му и може би никога нямаше да се срещна с тях, ако онази нощ Артър Клифтън се беше прибрал у дома.

Втората смяна работеше с пълна сила, когато чух Танкок да реве с цяло гърло. Видях го да сочи корпуса на кораба, но Хаскинс, главният бригадир, просто му махна с ръка да се разкара, сякаш беше някаква досадна муха.

Щом разбра, че няма да стигне доникъде с Хаскинс, Танкок се спусна по мостчето и се затича по кея към Барингтън Хаус. Щом се сети накъде е тръгнал, Хаскинс се втурна след него и почти го настигна, когато работникът нахълта през летящите врати в щабквартирата на компанията.

За моя изненада няколко минути по-късно Танкок изтича отново навън; още повече се изненадах, когато след него се появиха Хаскинс и административният директор. Не можех да си представя какво би могло да накара мистър Хюго да напусне кабинета си след толкова кратък разговор със Стан Танкок.

Открих причината доста скоро, защото веднага щом пристигна при дока, мистър Хюго нареди всички да спрат работа, да оставят инструментите и да запазят мълчание, сякаш почитат паметта на падналите герои във войната. И наистина, минута по-късно Хаскинс нареди на всички да продължат работата си.

Едва тогава си дадох сметка, че Артър Клифтън може би все още се намира в двойното дъно. Но не можех да допусна, че някой може да е толкова коравосърдечен и да си тръгне, ако си е помислил дори за миг, че някой може да се е оказал в капан в стоманен гроб, създаден от самия него.

Когато заварчиците отново почнаха работа, мистър Хюго каза нещо на Танкок и докерът забърза към портала и изчезна. Погледнах да видя дали Хаскинс пак не хуква след него, но бригадирът явно бе по-загрижен да натиска хората си да работят здравата, за да наваксат изгубеното време, досущ като надзирател на приковани към греблата роби на галера. Малко след това мистър Хюго се качи в колата си и потегли към Барингтън Хаус.

Следващия път, когато погледнах през прозореца на вагона, видях Танкок да влиза тичешком през портала и да се насочва към сградата. Този път не излезе близо половин час, а когато най-сетне се появи, изглеждаше по-спокоен. Реших, че явно е намерил Клифтън и просто е отишъл да съобщи на мистър Хюго.

Погледнах към кабинета на мистър Хюго и го видях да стои до прозореца и да гледа след отдалечаващия се Танкок. Остана там, докато докерът не изчезна от поглед. Няколко минути по-късно мистър Хюго излезе от сградата, качи се в колата си и потегли.

Щях да забравя за случилото се, ако Артър Клифтън беше дошъл за сутрешната смяна. Той обаче не се появи. Никога вече.

На следващата сутрин един детектив инспектор, Блейкмор, ме посети във вагона ми. Често можеш да прецениш характера на човек по начина, по който се отнася с другите. Блейкмор бе един от редките хора, които могат да видят по-далеч от носа си.

— Казвате, че сте видели Станли Танкок да излиза от Барингтън Хаус вчера вечерта между седем и седем и трийсет, така ли?

— Да, видях го — потвърдих аз.

— Стори ли ви се да бърза, да е неспокоен или да се опитва да се измъкне незабелязано?

— Тъкмо обратното — отвърнах. — Направи ми впечатление, че изглежда много по-спокоен предвид обстоятелствата.

— Предвид обстоятелствата? — повтори Блейкмор.

— Само около час преди това той твърдеше, че приятелят му Артър Клифтън е останал в капан в двойното дъно на „Мейпъл Лийф“ и никой не иска да му помогне.

Блейкмор записа думите ми в бележника си.

— Имате ли представа къде е отишъл Танкок след това?

— Не — отговорих. — За последен път го видях да излиза през портала, прегърнал през рамо един от другарите си.

— Благодаря ви, сър — каза детектив инспекторът. — Много ми помогнахте.

От много време не бях чувал да се обръщат към мен със „сър“.

— Ще се съгласите ли в удобно за вас време да се явите в участъка и да дадете писмени показания?

— Предпочитам да не го правя, инспекторе — казах. — По лични причини. Но нямам нищо против да напиша показанията си и да ги вземете по всяко време, когато решите.

— Много мило от ваша страна, сър.

Детектив инспекторът отвори куфарчето си, изрови полицейски формуляр за показания и ми го подаде. После повдигна шапка и каза:

— Благодаря, сър, ще поддържаме връзка.

Повече не го видях.

След месец и половина Стан Танкок беше осъден на три години затвор за кражба, а мистър Хюго беше главен свидетел на обвинението. Присъствах на всяко заседание на съда и изобщо не се съмнявах кой от двамата е виновникът.

28.

— Опитай се да не забравяш, че спаси живота ми.

— През последните двайсет и шест години се опитвам да го забравя — напомни му Стария Джак.

— Но също така спаси живота на още двайсет и четирима земляци. Оставаш си герой в този град, а сякаш изобщо не го осъзнаваш. Така че трябва да попитам, Джак, колко още смяташ да се измъчваш?

— Докато не престана да виждам единайсетте души, които убих, така ясно, както ги виждам сега.

— Но ти просто изпълняваше дълга си — запротестира сър Уолтър.

— Така го виждах и аз тогава — призна Джак.

— И какво се е променило?

— Ако можех да отговоря на този въпрос, нямаше да водим този разговор — отвърна Джак.

— Но ти все още си способен да направиш толкова много за другите. Вземи, да речем, онзи твой млад приятел. Казваш ми, че продължава да бяга от училище, но не мислиш ли, че няма да те слуша с още по-голямо уважение, ако знае, че си капитан Джак Тарант от Глостърширския кралски полк и си награден с кръст „Виктория“?

— Със същия успех би могъл и да избяга — отвърна Джак. — Така или иначе, имам други планове за младия Хари Клифтън.

— Клифтън, Клифтън… — повтори сър Уолтър. — Защо това име ми звучи познато?

— Бащата на Хари беше затворен в двойното дъно на „Мейпъл Лийф“ и никой не му се притекъл…

— Аз пък чух друго — прекъсна го с променен тон сър Уолтър. — Казаха ми, че Клифтън напуснал съпругата си, защото била развалена жена, ще ме прощаваш за израза.

— В такъв случай са те подвели — каза Джак. — Защото аз мога да ти кажа, че мисис Клифтън е възхитителна и интелигентна жена и всеки мъж, на когото му се е усмихнал късметът да се ожени за нея, никога не би пожелал да я напусне.

Сър Уолтър изглеждаше искрено потресен и мина известно време, преди да заговори отново.

— Наистина ли вярваш в онази изсмукана от пръстите история, че Клифтън бил затворен в двойното дъно? — тихо попита той.

— Боя се, че да, Уолтър. Разбираш ли, бях свидетел на цялата случка.

— Но защо не каза нищо още тогава?

— Казах. Когато на следващия ден при мен дойде детектив инспектор Блейкмор, му разказах всичко, което съм видял, и по негова молба дадох писмени показания.

— Тогава защо показанията ти не бяха представени като доказателство в процеса срещу Танкок? — попита сър Уолтър.

— Защото повече не видях Блейкмор. А когато отидох в участъка, ми казаха, че той вече не разследва случая. Заместникът му пък отказа да ме приеме.

— Аз се погрижих Блейкмор да бъде отстранен от случая — каза сър Уолтър. — Проклетникът беше толкова добър в обвинението, че Хюго е дал парите на Танкок, че нямаше да има разследване на историята с Клифтън.

Стария Джак премълча.

— Нека повече да не говорим за това — рече сър Уолтър. — Знаеш, че синът ми съвсем не е идеален, но отказвам да повярвам…

— Или може би не искаш да повярваш — поправи го Стария Джак.

— Джак, на чия страна си?

— На страната на справедливостта. На която беше и ти, когато се запознахме.

— И все още съм — каза сър Уолтър, но после се умълча. — Искам да ми обещаеш нещо, Джак — каза след малко. — Ако някога научиш за Хюго нещо, което според теб би накърнило репутацията на фамилията, да ми кажеш без колебание.

— Имаш думата ми.

— И ти имаш моята, стари приятелю, че няма да се поколебая да предам Хюго на полицията, ако дори за момент си помисля, че е нарушил закона.

— Да се надяваме, че няма да се появи нищо друго, което да доведе до подобно решение — каза Стария Джак.

— Напълно съм съгласен, приятелю. Да поговорим за по-приятни неща. Има ли нещо, от което се нуждаеш? Бих могъл…

— Имаш ли някакви стари дрехи, които не са ти необходими?

Сър Уолтър повдигна вежда.

— Мога ли да попитам защо?

— Не, не можеш — отвърна Стария Джак. — Просто трябва да посетя един джентълмен и се налага да съм облечен подобаващо.

През годините Стария Джак беше толкова отслабнал, че дрехите на сър Уолтър му висяха като парцали на плашило. Освен това, подобно на плашило, той беше по-висок от стария си приятел и се наложи да отпусне крачолите на панталоните, но дори тогава те едва стигаха до глезените му. Въпреки това той смяташе, че туидовият костюм, карираната риза и вратовръзката на райета ще свършат работа за тази среща.

Когато Стария Джак излезе за първи път от години от района на пристанището, неколцина познати му лица се обърнаха, за да погледнат за втори път елегантно облечения непознат.

Когато в четири следобед училищният звънец иззвъня, Стария Джак отстъпи в сенките, докато шумните деца се изсипаха през портала на „Мериууд“, подобно на бягащи затворници.

Мисис Клифтън чакаше вече десет минути и когато видя майка си, Хари с неохота й позволи да го хване за ръка. Страшно добре изглеждаща жена, помисли си Стария Джак, докато гледаше как двамата се отдалечават. Както винаги, Хари подскачаше, не спираше да бърбори и буквално преливаше от енергия, досущ като „Ракета“ на Стивънсън9.

Стария Джак ги изчака да изчезнат от поглед, пресече улицата и влезе в училищния двор. Ако беше облечен със старите си дрехи, някой щеше да го спре и да го отпрати много преди да стигне до входа. Огледа коридора и забеляза учител, който вървеше към него.

— Извинете, че ви безпокоя, но търся мистър Холкомби — каза Стария Джак.

— Третата врата отляво — отвърна мъжът и посочи по коридора.

Стария Джак спря пред вратата на мистър Холкомби и почука.

— Влез.

Стария Джак отвори вратата и се озова пред млад мъж с дълга черна роба, покрита с прах от тебешир. Седеше на масата пред редиците празни чинове и проверяваше тетрадки.

— Извинете, че ви безпокоя — рече Стария Джак. — Търся мистър Холкомби.

— Значи търсенето ви приключи — отвърна учителят и остави писалката.

— Името ми е Тар — каза Стария Джак, като пристъпи напред. — Приятелите обаче ме наричат Джак.

Лицето на Холкомби грейна.

— Обзалагам се, че вие сте човекът, при когото Хари Клифтън ходи на гости повечето сутрини.

— Боя се, че да — призна Стария Джак. — Извинявам се.

— Не е нужно — отвърна Холкомби. — Иска ми се само и аз да имах такова влияние върху него, каквото имате вие.

— Именно затова дойдох при вас, мистър Холкомби. Убеден съм, че Хари е изключително дете и че трябва да му се даде всяка възможност да извлече най-доброто от дарбите си.

— Напълно споделям мнението ви — каза Холкомби. — И подозирам, че той има един талант, за който дори вие не знаете.

— И какъв е той?

— Има глас като на ангел.

— Но не е ангел — каза Стария Джак и се усмихна.

— Съгласен съм, но именно гласът може да се окаже най-добрият ни шанс да разбием защитата му.

— Какво имате предвид? — попита Стария Джак.

— Има вероятност да се изкуши да постъпи в хора на „Рождество Христово“. Така че ако успеете да го убедите да идва по-често в училище, ще мога да го науча да чете и пише, сигурен съм.

— Защо това е толкова важно за един хор?

— Задължително условие на църквата е и мис Мънди, която ръководи хора, отказва да прави изключения от правилото.

— В такъв случай от мен се иска само да се погрижа момчето да посещава часовете ви, така ли? — попита Стария Джак.

— Можете да направите и повече. Вие самият бихте могли да го обучавате в дните, в които не идва на училище.

— Но аз не съм квалифициран да обучавам деца.

— Хари Клифтън не се впечатлява от квалификациите, а и двамата знаем, че той ви слуша. Може би ще успеем да работим като екип.

— Но ако Хари разбере какво сме се наговорили, нито един от двама ни няма да го види отново.

— Колко добре го познавате само — с въздишка отбеляза учителят. — Просто ще трябва да се погрижим да не научи.

— Подозирам, че това може да се окаже сериозно предизвикателство, но съм склонен да опитам — рече Стария Джак.

— Благодаря ви, сър — каза мистър Холкомби. Помълча за момент и добави: — Питах се дали ще ми позволите да ви стисна ръката.

Стария Джак го погледна изненадано, но му подаде ръка. Ръкуваха се сърдечно.

— И ако позволите, за мен беше чест да се запознаем, капитан Тарант.

Стария Джак се ужаси.

— Откъде знаете…

— Баща ми има ваша снимка. Виси на стената на дневната ни.

— Но защо? — попита Стария Джак.

— Защото сте спасили живота му, сър.

През следващите няколко седмици посещенията на Хари при Стария Джак станаха по-редки и накрая двамата се срещаха само в събота сутринта. Стария Джак разбра, че мистър Холкомби явно е успял в плановете си, когато Хари го попита дали следващата неделя ще дойде в „Рождество Христово“ да го чуе как пее.

В неделя сутринта Стария Джак стана рано, използва личната тоалетна на сър Уолтър на петия етаж на Барингтън Хаус да вземе душ (наскоро появило се нововъведение) и дори подстрига брадата си, преди да облече другия костюм, който му бе дал старият му приятел.

Пристигна в „Рождество Христово“ точно преди началото на службата, промъкна се на задната редица и седна в края на скамейката. Забеляза мисис Клифтън на третия ред, заедно с възрастна двойка, най-вероятно майка й и баща й. Колкото до мис Мънди, нея можеше да разпознае и сред паство от хиляда души.

Мистър Холкомби не беше преувеличил качествата на гласа на Хари. По нищо не отстъпваше на най-добрите гласове, които Стария Тар бе слушал навремето в катедралата на Уелс. Веднага щом момчето отвори уста да запее „Води ме, Господи“, Стария Джак вече твърдо знаеше, че протежето му има изключителен талант.

След като преподобният Уотс благослови всички, Стария Джак се измъкна от църквата и бързо се върна на пристанището. Трябваше да чака до следващата събота, за да може да каже на момчето колко много му е харесало пеенето му.

Докато вървеше, си спомни укора на сър Уолтър. „Би могъл да направиш много повече за Хари, ако се откажеш от това самобичуване.“ Обмисли сериозно думите на приятеля си, но още не беше готов да се освободи от оковите на вината. Въпреки това познаваше един човек, който би могъл да промени живота на Хари — човек, който бе с него през онзи ужасен ден, човек, с когото не беше говорил вече повече от двайсет и пет години. Човек, преподаващ в училището, което осигуряваше хористи на „Сейнт Мери Редклиф“. За съжаление началното училище „Мериууд“ не попадаше сред източниците на годишни стипендианти, така че въпросният човек трябваше да бъде насочен в правилната посока.

Единствените опасения на Стария Джак бяха, че лейтенант Фробишър може и да не го помни.

29.

Стария Джак изчака Хюго да напусне Барингтън, но трябваше да мине още половин час, преди светлините в кабинета на мис Потс най-сетне да угаснат.

Излезе от вагона си и тръгна бавно към Барингтън Хаус. Ясно си даваше сметка, че разполага само с трийсетина минути преди идването на чистачките. Вмъкна се в неосветената сграда и се изкачи по стълбите до петия етаж; сър Уолтър си затваряше очите за посещенията му вече двайсет и пет години и той можеше като котка в тъмното да намери пътя до вратата с табелка „Административен директор“.

Седна зад бюрото на Хюго. Запали лампата — ако някой я видеше, щеше просто да си помисли, че мис Потс е останала да работи до късно. Прелисти телефонния указател, докато не намери „Сейнт“ — Антъни, Бартоломю, Беатрис, Бийд.

За първи път в живота си вдигна телефона, без да е сигурен какво трябва да прави. От слушалката се разнесе глас:

— Номер, ако обичате?

— Осем шест дванайсет — каза Джак, като следеше номера с пръст.

— Благодаря, сър.

Стария Джак зачака, безпокойството му растеше с всяка минута. Какво да каже, ако се обади някой друг? Щеше просто да затвори. Извади от джоба си листче, разгъна го и го сложи на бюрото пред себе си. Точно тогава чу сигнал, последван от прещракване и от мъжки глас.

— Фробишър Хаус.

— С Ноел ли говоря? — попита той и си спомни традицията всеки пансион в „Сейнт Бийд“ да бъде наричан на директора му. Не откъсваше поглед от сценария; всеки ред бе внимателно обмислен и репетиран безброй пъти.

— Същият — отвърна Фробишър, явно изненадан, че чува непознат глас, който се обръща към него с малкото му име.

Последва тишина.

— Чувате ли ме? — попита Фробишър, този път малко раздразнено.

— Да. Обажда се капитан Джак Тарант.

Последва още по-дълга пауза.

— Добър вечер, сър — най-сетне каза Фробишър.

— Прощавайте, че се обаждам в такъв късен час, приятелю, но се нуждая от съвета ви.

— Няма нищо, сър. За мен е огромна чест да говоря с вас след всичките тези години.

— Много мило от ваша страна, че го казвате — рече Стария Джак. — Ще се опитам да не ви губя много време, но трябва да знам дали „Сейнт Бийд“ все още осигурява дисканти за хора на „Сейнт Мери Редклиф“?

— Определено, сър. Въпреки многото промени в този модерен свят тази традиция си остава все същата.

— По мое време — каза Стария Джак — училището отпускаше всяка година стипендия за хорист, който показва изключителен талант.

— Продължаваме да го правим, сър. Всъщност ще разглеждаме кандидатите за стипендия през следващите няколко седмици.

— От всяко училище в областта ли?

— Да, от всяко училище, което може да ни предложи изключително качествен дискант. Но кандидатите трябва да имат и солидни познания.

— Е, щом нещата са такива, бих искал да ви предложа един кандидат — каза Стария Джак.

— Разбира се, сър. В кое училище учи в момента момчето?

— В начално училище „Мериууд“.

Отново последва дълга пауза.

— Трябва да призная, че за първи път ще имаме кандидат точно от това учебно заведение. Случайно да знаете името на учителя по музика?

— Няма учител по музика, но можете да се свържете с учителя на момчето, мистър Холкомби, който ще ви запознае с ръководителката на хора му — отвърна Стария Джак.

— Мога ли да попитам за името на момчето?

— Хари Клифтън. Ако искате да го чуете как пее, препоръчвам ви да присъствате на сутрешната служба в „Рождество Христово“ тази неделя.

— Вие ще бъдете ли там, сър?

— Не — отвърна Стария Джак.

— Как да се свържа с вас, след като чуя как пее момчето? — попита Фробишър.

— Никак — твърдо отговори Стария Джак и затвори телефона.

Можеше да се закълне, че чу стъпки по чакъла отвън, докато сгъваше листчето. Бързо изгаси лампата, измъкна се от кабинета на мистър Хюго и излезе в коридора.

Чу отваряща се врата, последвана от гласове по стълбите. Последното, което му трябваше, бе да го открият на петия етаж, който бе недостъпен за всички извън управата на компанията и мис Потс. Не искаше да поставя сър Уолтър в неудобно положение.

Заслиза бързо по стълбите. Беше стигнал третия етаж, когато видя мисис Нетълс да върви към него с парцал в едната ръка и кофа в другата. Не познаваше жената с нея.

— Добър вечер, мисис Нетълс — каза Стария Джак. — Какво чудесно време за нощни обиколки.

— Добър вечер, Джак — отвърна тя, докато минаваше покрай него.

След като зави зад ъгъла, той спря и се заслуша.

— Това е Стария Джак — чу гласа на мисис Нетълс. — Така нареченият нощен пазач. Абсолютно смахнат е, но е безобиден. Така че ако се натъкнеш на него, просто не му обръщай внимание…

Стария Джак се засмя тихо, докато гласът й заглъхваше.

Докато вървеше към вагона, се запита колко ли време ще мине преди Хари да дойде за съвет дали да кандидатства за стипендията за хорист в „Сейнт Бийд“.

30.

Хари почука на вратата на вагона, влезе и се настани на мястото срещу Стария Джак в първа класа.

По време на занятията в „Сейнт Бийд“ Хари можеше да се вижда редовно със Стария Джак само в събота сутрин. Джак бе върнал комплимента, като присъстваше на сутрешната служба в „Сейнт Мери Редклиф“, където от задната скамейка се наслаждаваше да гледа как мистър Фробишър и мистър Холкомби сияят от гордост от протежето му.

По време на ваканциите Стария Джак никога не беше сигурен кога точно ще се появи Хари, защото той приемаше железопътния вагон едва ли не като втори дом. Когато момчето се връщаше за поредния срок в „Сейнт Бийд“, Стария Джак тъгуваше за компанията му. Беше дълбоко трогнат, когато мисис Клифтън го описа като бащата, когото Хари никога не бе имал. И наистина, за него Хари беше синът, когото винаги бе искал.

— Днес рано приключи обиколката, а? — отбеляза Стария Джак, докато търкаше очи и примигваше към Хари, който влезе във вагона една събота сутрин.

— Не, просто ти си задрямал, старче — отвърна Хари и му даде вчерашния „Таймс“.

— А ти с всеки ден ставаш все по-безочлив, млади човече — ухили му се Стария Джак. — Е, как върви разнасянето на вестници?

— Добре. Мисля, че ще успея да спестя достатъчно пари, за да купя часовник на майка ми.

— Разумен подарък, като се има предвид новата й работа. Но можеш ли да си го позволиш?

— Вече спестих четири шилинга — отвърна Хари. — Доколкото мога да преценя, до края на ваканцията ще са шест.

— Избрал ли си вече часовника?

— Да. На витрината на мистър Дийкинс е, но няма да се задържи още дълго там — каза Хари и се ухили.

Дийкинс. Име, което Стария Джак никога нямаше да забрави.

— Колко струва? — попита той.

— Нямам представа — отвърна Хари. — Няма да питам мистър Дийкинс до деня преди да тръгна отново на училище.

Стария Джак не беше сигурен как да обясни на момчето, че шест шилинга няма да са достатъчни за часовник, така че смени темата.

— Надявам се, че разнасянето на вестници не ти пречи на ученето. Не е нужно да ти напомням, че изпитите наближават с всеки ден, нали?

— По-зле си и от Фроб — каза Хари. — Но ще останеш доволен да научиш, че прекарвам по два часа всяка сутрин в библиотеката с Дийкинс, както и още два през повечето следобеди.

— Повечето следобеди?

— Ами, понякога с Джайлс ходим на кино, а тъй като следващата седмица Глостършир ще играе срещу Йоркшир на наш терен, ще имаме шанс да гледаме Хърбърт Сътклиф.

— Джайлс ще ти липсва, когато отиде в Итън — отбеляза Стария Джак.

— Продължава да обработва баща си да му позволи да учи с мен и Дийкинс в Бристолската гимназия.

— Е, ако мистър Хюго е взел решение, няма да го обработи лесно.

— Мистър Барингтън не ме харесва — каза Хари за най-голяма изненада на Стария Джак.

— Защо смяташ така?

— Отнася се с мен различно в сравнение с останалите момчета от „Сейнт Бийд“. Сякаш не съм достатъчно добър да бъда приятел на сина му.

— Ще се сблъскваш с този проблем през целия си живот, Хари — рече Стария Джак. — Англичаните са най-големите сноби на тази земя, при това в повечето случаи без основателни причини. Колкото по-малко е талантът, толкова по-голям е снобът, ако съдя по собствения си опит. Това е единственият начин за оцеляването на така наречената висша класа. Имай предвид, момчето ми, тях не ги е грижа за парвенюта като теб, които нахълтват в клуба им без покана.

— Но ти не се държиш така с мен — каза Хари.

— Защото не съм от висшата класа — със смях отвърна Стария Джак.

— Може и да не си, но майка ми казва, че си първокласен — рече Хари. — И аз искам да съм такъв.

Стария Джак не можеше да каже на Хари истинската причина мистър Хюго да е толкова груб с него. Понякога му се искаше да не беше попадал на неподходящото място в неподходящото време и да не беше видял какво всъщност се бе случило в деня, в който бе умрял бащата на момчето.

— Да не заспа отново, старче? — попита Хари. — Защото не мога цял ден да вися тук и да си бъбря с теб. Обещах на майка да се видим при „Кларкс“ на Броуд стрийт, защото иска да ми купи нови обувки. Не че виждам какво им е лошото на тези.

— Майка ти е невероятна жена — рече Стария Джак.

— Точно затова ще й купя часовник — отвърна Хари.

Звънчето на вратата на магазинчето иззвъня. Стария Джак се надяваше, че е минало достатъчно време и че редник Дийкинс вече не го помни.

— Добро утро, сър. Какво ще обичате?

Стария Джак моментално позна мистър Дийкинс. Усмихна се, отиде при витрината и заразглежда двата часовника на горната лавица.

— Просто искам да знам каква е цената на този „Ингерсол“.

— На дамския или на мъжкия модел, сър? — попита мистър Дийкинс, докато заобикаляше тезгяха.

— На дамския — отвърна Стария Джак.

Дийкинс отключи витрината с единствената си ръка, сръчно свали часовника от лавицата и погледна етикета.

— Шестнайсет шилинга, сър.

— Добре — каза Стария Джак и сложи на тезгяха банкнота от десет шилинга.

Съдържателят го погледна объркано.

— Мистър Дийкинс, когато Хари Клифтън попита колко струва часовникът, моля да му кажете, че е шест шилинга, защото толкова ще е спестил, когато престане да работи за вас. Зная, че иска да го купи като подарък на майка си.

— Вие трябва да сте Стария Джак — каза Дийкинс. — Хари ще бъде толкова трогнат, че…

— Но вие няма да му кажете — прекъсна го Стария Джак, гледаше го в очите. — Искам да повярва, че цената на часовника е шест шилинга.

— Разбирам — каза мистър Дийкинс, докато връщаше часовника на мястото му.

— А колко струва мъжкият?

— Един паунд.

— Ще ми позволите ли да ви дам още десет шилинга като депозит и после да ви давам по половин крона седмично през следващия месец, докато изплатя цялата сметка?

— Това е напълно приемливо, сър. Но не бихте ли желали първо да го пробвате?

— Не, благодаря — отвърна Стария Джак. — Не е за мен. Ще го дам на Хари, когато спечели стипендия в Бристолската гимназия.

— Мислех си същото, ако синът ми Алджи изкара късмет да спечели — рече мистър Дийкинс.

— В такъв случай час по-скоро поръчайте още един — каза му Стария Джак. — Защото Хари казва, че синът ви е като конете, които винаги печелят на състезания.

Мистър Дийкинс се разсмя, след което се вгледа по-внимателно в Стария Джак.

— Срещали ли сме се преди, сър?

— Не мисля — отвърна Стария Джак и излезе от магазина, без да каже нито дума повече.

31.

Ако Мохамед не отива при планината… Стария Джак се усмихна, докато ставаше да поздрави мистър Холкомби и да му предложи да седне.

— Желаете ли да идем в бюфета на чаша чай? — попита Стария Джак. — Мисис Клифтън беше така мила да ми донесе пакет отличен „Ърл Грей“.

— Не, благодаря, сър — отвърна Холкомби. — Току-що закусих.

— Е, значи Хари се размина на косъм със стипендията — каза Стария Джак, решил, че това е причината за посещението на учителя.

— Провалил се е, както се изразява самият той — отвърна Холкомби. — Макар че се класира на седемнайсето място от триста и му предложиха място в поток А от септември.

— Но дали ще може да приеме предложението? Това ще означава допълнително финансово бреме за майка му.

— Стига да няма неочаквани капани, тя ще може да издържа Хари през следващите пет години.

— И така да е, Хари няма да може да си позволи малките екстри, които повечето други момчета приемат за даденост.

— Може би, но успях да покрия някои от разходите му от училищния списък, така че ще може да избира поне две от трите свободноизбираеми занимания, за които иска да се запише.

— Нека позная — рече Стария Джак. — Хорът, театралният клуб и…?

— Дружеството на любителите на изкуството — отвърна Холкомби. — Мис Мънди и мис Тили поемат отговорност за пътуванията на хора, аз покривам театралния клуб, а…

— Значи аз поемам изкуството — каза Стария Джак. — Новата му страст. Все още съм в състояние да се покажа на ниво с Хари, когато стане дума за Рембранд и Вермеер, дори и за онзи новия, Матис. Сега се опитва да събуди интереса ми към някакъв испанец, Пикасо, но аз самият не го разбирам.

— Никога не съм чувал за него — призна Холкомби.

— И се съмнявам, че някога ще чуете, но не го казвайте на Хари — рече Стария Джак, взе една малка тенекиена кутийка, отвори я и извади три банкноти и почти всички монети, които имаше.

— Не, не — възрази Холкомби. — Не дойдох за това. Всъщност днес следобед смятам да посетя мистър Крадик и съм сигурен, че той ще…

— Мисля, че ще се съгласите, че имам предимство пред мистър Крадик — каза Стария Джак и почти му натика парите в ръката.

— Много щедро от ваша страна.

— Добре похарчени пари, пък били те и съвсем скромни, като лептата на вдовицата — отвърна Стария Джак. — Поне баща ми би одобрил.

— Баща ви? — повтори Холкомби.

— Той е каноникът на катедралата в Уелс.

— Нямах представа — каза Холкомби. — Значи поне можете да го посещавате от време на време.

— Уви, не. Боя се, че съм модерният блуден син — отвърна Стария Джак и понеже не искаше да говори на тази тема, каза: — Е, млади човече, защо дойдохте да ме видите?

— Не мога да си спомня кога за последно са ме наричали „млади човече“.

— Просто бъдете благодарен, че някой все още го прави — посъветва го Стария Джак.

Холкомби се разсмя.

— Имам два билета за училищната постановка на „Юлий Цезар“. Хари участва и реших, че може би ще се съгласите да дойдете с мен на представлението довечера.

— Знаех, че се е явил на прослушването — каза Стария Джак. — Каква роля е получил?

— Ще играе Цина — отговори Холкомби.

— Значи ще го познаем по походката.

Холкомби го погледна с надежда.

— Това означава ли, че ще дойдете?

— Боя се, че не — отвърна Стария Джак и вдигна ръка. — Изключително мило от ваша страна, че се сетихте за мен, Холкомби, но още не съм готов за представление на живо, дори и като един от публиката.

Стария Джак беше разочарован, че пропуска изпълнението на Хари в училищната постановка и трябва да се задоволи с разказа на момчето за представянето му. На следващата година, когато Холкомби отново му предложи да отиде, защото ролите на Хари ставали все по-важни, Стария Джак в крайна сметка се предаде, но позволи на мечтата си да се превърне в реалност едва когато Хари получи ролята на Пук.

Макар все още да се опасяваше от големи тълпи, Стария Джак беше решил да се промъкне в дъното на училищната зала, където никой нямаше да го види или нещо по-лошо — да го познае.

Докато подстригваше брадата си в умивалнята на петия етаж на Барингтън Хаус, забеляза крещящото заглавие в захвърления до кошчето вестник. „Кафенето «При Тили» изпепелено до основи. Подозрения за палеж.“ Видя снимката отдолу и му прилоша. Заобиколена от хората си, мисис Клифтън стоеше на тротоара и се взираше в овъглените останки на заведението. „Обърнете на стр. 11 за целия материал.“ Стария Джак се опита да изпълни инструкцията, но страница 11 липсваше.

Бързо излезе от умивалнята с надеждата да намери липсващата страница на бюрото на мис Потс. Не се изненада, когато го намери разчистено, с празно кошче до него. Предпазливо отвори вратата на кабинета на административния директор, надникна и видя липсващата страница на бюрото на мистър Хюго. Седна в коженото кресло с висока облегалка и зачете.

Първата му реакция, след като свърши, бе да се запита дали ще се наложи Хари да напусне училището.

В статията пишеше, че ако застрахователната компания не изплати пълната премия, мисис Клифтън ще бъде изправена пред банкрут. По-нататък се казваше, че говорител на „Бристол и Западна Англия“ ясно дал да се разбере, че компанията няма да изплати нито пени, докато полицията не отхвърли всички заподозрени, посочени от застрахователя. „Какво ли още ще й се случи на горката жена“, помисли Стария Джак.

Репортерът внимаваше да не споменава Мейзи по име, но Стария Джак изобщо не се съмняваше защо фотографията й е поместена на такова видно място на първа страница. Продължи да чете материала. Когато откри, че по случая работи детектив инспектор Блейкмор, изпита мъничко надежда. Точно на този джентълмен нямаше да му отнеме много време да разбере, че мисис Клифтън изгражда неща, а не ги изгаря.

Забеляза писмото едва когато остави вестника на бюрото на мистър Хюго. Не му влизаше в работата и нямаше да му обърне внимание, ако не бе видял в него името „мисис Клифтън“.

Зачете се. Трудно му бе да повярва, че именно Хюго Барингтън е осигурил петстотинте паунда, с които мисис Клифтън да купи „При Тили“. Запита се защо му е да помага на Мейзи. Може би се чувстваше гузен за смъртта на съпруга й? Или се бе засрамил, че е изпратил невинен човек в затвора за престъпление, което той не е извършил? Та нали беше върнал Танкок на старото му място веднага след освобождаването му. Стария Джак започна да се пита дали не трябва да преразгледа мнението си за Хюго. Спомни си думите на сър Уолтър: „Той не е чак толкова лош, да знаеш“.

Отново прочете писмото. Беше от мистър Прендъргаст, управителя на Национална провинциална банка. Той пишеше, че е притиснал застрахователната компания да изпълни договорните си задължения и да изплати на мисис Клифтън цялата сума по полицата — 600 паунда. Мисис Клифтън, посочваше Прендъргаст, е невинна жертва и детектив инспектор Блейкмор неотдавна съобщил на банката, че тя вече не е в кръга на заподозрените.

В последния абзац Прендъргаст предлагаше двамата с Барингтън да се срещнат в близко бъдеще, за да разрешат въпроса, така че мисис Клифтън да получи пълната сума, която й се полага. Стария Джак вдигна очи, когато часовникът на бюрото отброи седем часа.

Изгаси лампата и забърза по коридора и надолу по стълбите. Не искаше да закъснява за представлението на Хари.

32.

Когато се прибра, Стария Джак взе броя на „Таймс“, който му бе оставил Хари през седмицата. Никога не обръщаше внимание на рекламите на първа страница, тъй като не се нуждаеше от ново бомбе, тиранти или от първото издание на „Брулени хълмове“.

Обърна страницата и попадна на снимка на крал Едуард VIII по време на ваканция с яхта в Средиземноморието. До него стоеше една американка, мисис Симпсън. Материалът беше подплатен с двусмислени изрази, но дори на Гръмовержеца му бе трудно да подкрепи младия крал в желанието му да се ожени за разведена жена. Това натъжи Стария Джак, защото той се възхищаваше на Едуард, особено след като миналата година бе посетил уелските миньори и така ясно бе изразил съчувствието си към участта им. Но, както казваше навремето бавачката му, ще има сълзи преди лягане.

След това Стария Джак дълго чете статията за новия закон за промяна на тарифите, който току-що бе минал на второ четене в Парламента въпреки заявлението на подстрекателя Уинстън Чърчил, че не бил „ни риба, ни рак“ и че никой нямало да има полза от него, в това число и правителството, когато наближат изборите. С нетърпение очакваше да чуе нецензурираното мнение на сър Уолтър по въпроса.

По-нататък научи, че Британската предавателна корпорация е излъчила първото си телевизионно предаване от Александра Палас. Все още не можеше да проумее тази концепция. Как може образ да бъде излъчен до дома ти? Самият той нямаше дори радио и нямаше абсолютно никакво желание да се сдобива с телевизор.

Продължи със спортните страници и откри фотография на елегантно облечения Фред Пери под заглавието „Шампионът на Уимбълдън печели за трети път Откритото първенство на САЩ“. По-нататък кореспондентът от тенискортовете предлагаше някои от чуждите състезатели да носят шорти на Форест Хилс — поредното нещо, което Джак не можеше да приеме.

Както всеки път, когато преглеждаше „Таймс“, Стария Джак запази некролозите за последно. Беше стигнал онази възраст, когато умираха и по-млади мъже от него, при това не само във войни.

Обърна страницата и пребледня. Заля го непоносима тъга. Без да бърза, прочете некролога на преподобния Томас Александър Тарант, каноник на катедралата в Уелс, описан в заглавието като набожен човек. Когато приключи с четенето на известието за смъртта на баща си, го заля срам.

— Седем паунда и четири шилинга? — повтори Стария Джак. — Но аз останах с впечатление, че сте получили чек за шестстотин паунда от „Бристол и Западна Англия“ — „в изпълнение на договорните задължения“, ако си спомням точните думи.

— Така е — каза Мейзи, — но когато върнах първоначалния кредит, лихвата по него и банковите такси, останах със седем паунда и четири шилинга.

— Толкова съм наивен — промълви Стария Джак. — Като си помисля, че за миг, само за миг наистина реших, че Барингтън се опитва да помогне.

— Не сте и наполовина наивен като мен — каза Мейзи. — Защото ако си бях помислила дори за миг, че е замесен този човек, нямаше да взема и пени от парите му. Но тъй като го направих, изгубих всичко. Дори работата си в хотела.

— Но защо? — попита Стария Джак. — Мистър Фрамптън винаги е казвал, че сте незаменима.

— Е, явно вече не е така. Когато го попитах защо ме изхвърля, той отказа да посочи причина. Каза само, че получил оплакване от мен от „безукорен източник“. Едва ли е съвпадение, че бях изхвърлена в деня, след като „безукорният източник“ се отби в „Роял“ да поговори с управителя.

— Видяхте ли Барингтън да влиза в хотела? — попита Стария Джак.

— Не, но го видях да излиза. Не забравяйте, криех се на задната седалка на колата му и го чаках.

— Разбира се — рече Стария Джак. — И какво стана, когато повдигнахте пред него въпроса за Хари?

— Докато бяхме в колата, той на практика призна, че е виновен за смъртта на Артър — отвърна Мейзи.

— Да не би след всичките тези години най-сетне да се е разкаял? — невярващо попита Стария Джак.

— Не точно — отвърна Мейзи. — По-скоро се изпусна, но когато оставих плика с училищните сметки на седалката до него, го прибра в джоба си и каза, че ще види с какво може да помогне.

— И вие се вързахте?

— Направо налапах въдицата — призна Мейзи. — Когато спря колата, дори излезе, за да ми отвори вратата. Но в мига, в който слязох, ме събори на земята, скъса сметката и си замина.

— Затова ли ви е насинено окото?

Мейзи кимна.

— И освен това ме заплаши, че ще ме вкара в лудница, ако помисля да се свържа с жена му.

— Това е просто блъф — успокои я Стария Джак. — Дори той не може да стигне дотам.

— Може и да сте прав — съгласи се Мейзи, — но не съм склонна да поемам такъв риск.

— А дори да кажете на мисис Барингтън, че съпругът й е отговорен за смъртта на Артър, достатъчно ще е той да й каже, че сте сестра на Стан Танкок, и тя няма да повярва на нито една ваша дума.

— Може би — рече Мейзи. — Но едва ли ще пренебрегне така леко твърденията ми, че е възможно съпругът й да е баща на Хари…

Стария Джак замълча потресен и се помъчи да осмисли думите й.

— Не само съм наивен, но и пълен глупак — успя да промълви накрая. — Хюго Барингтън не го е грижа дали жена му ще повярва, или не, че е замесен в смъртта на съпруга ви. Най-големият му страх е, че Хари може да открие, че може би той е баща му…

— Но аз никога не бих казала това на Хари — рече Мейзи. — Последното, което искам, е да прекара живота си в питане кой всъщност е баща му.

— Точно на това и залага Барингтън. И след като пречупи вас, ще иска да унищожи Хари.

— Но защо? — попита Мейзи. — Хари не му е направил нищо.

— Разбира се, че не е. Но ако успее да докаже, че е най-големият син на Хюго Барингтън, може да претендира да наследи не само титлата, но и всичко, което върви с нея, а в същото време Джайлс ще остане без нищо.

Сега беше ред на Мейзи да изгуби дар слово.

— Е, след като открихме истинската причина Барингтън да желае толкова силно изхвърлянето на Хари от гимназията, може би е време да посетя сър Уолтър и да му кажа някои неприятни истини за сина му.

— Не, само това не правете — замоли го Мейзи.

— Защо не? Това може да е единственият ни шанс да задържим Хари в Бристолската гимназия.

— Може би. Но също така ще гарантира, че брат ми Стан ще бъде изхвърлен. А и бог знае на какво още е способен Барингтън.

Стария Джак помълча. Накрая каза:

— Щом не ми позволявате да кажа на сър Уолтър истината, ще се наложи да започна да душа около отходния канал, който обитава в момента Хюго Барингтън.

33.

— Какво искате? — попита мис Потс, на която й се стори, че не го е чула добре.

— Лична среща с мистър Хюго — повтори Стария Джак.

— Аз пък съм упълномощена да попитам каква е темата на тази среща — каза тя, без да се опитва да скрие сарказма си.

— Бъдещето на сина му.

— Почакайте. Ще попитам дали мистър Барингтън е склонен да ви приеме.

Мис Потс почука деликатно на вратата на административния директор и изчезна в кабинета му. След малко се върна с изненадана физиономия.

— Мистър Барингтън ще ви приеме веднага — каза тя и дори задържа вратата отворена.

Стария Джак не успя да скрие усмивката си, докато минаваше покрай нея. Хюго Барингтън го погледна от мястото си зад бюрото. Не му предложи да седне, та какво остава да стане и да се ръкува с него.

— Какъв интерес можете да имате за бъдещето на Джайлс? — попита той.

— Никакъв — призна Стария Джак. — Интересува ме бъдещето на другия ви син.

— Какво искате да кажете, по дяволите? — попита Барингтън с малко по-висок тон от необходимото.

— Ако не знаехте какво искам да кажа, нямаше да се съгласите да се видите с мен — презрително отвърна Стария Джак.

Барингтън така пребледня, че Стария Джак се зачуди дали няма да припадне.

— Какво искате от мен? — попита най-сетне Барингтън.

— През целия си живот сте били търговец — отвърна Стария Джак. — Притежавам нещо, което ще поискате да изтъргувате.

— И какво е това нещо?

— В деня след мистериозното изчезване на Артър Клифтън и арестуването на Стан Танкок за престъпление, което не беше извършил, бях помолен от детектив инспектор Блейкмор да дам писмени показания за всичко, на което станах свидетел онази вечер. Тъй като вие се постарахте Блейкмор да бъде отстранен от случая, въпросните показания си остават у мен. Имам чувството, че те могат да се окажат изключително интересно четиво, ако попаднат в неподходящи ръце.

— Мисля, че това е изнудване — презрително каза Барингтън, — за което можете да влезете в затвора за много дълго време.

— Някои биха нарекли правенето на подобен документ публично достояние просто изпълнение на граждански дълг.

— И кой според вас би проявил интерес към бръщолевенето на един старец? Със сигурност не и пресата, след като юристите им обяснят що за клевета е това. А тъй като делото е закрито още преди години, не виждам защо началникът на полицията ще си прави труда и разходите да го възобновява заради приказките на човек, който може да се опише в най-добрия случай като ексцентричен, а в най-лошия — като луд. Така че съм длъжен да попитам: с кого другиго смятате да споделите абсурдните си твърдения?

— С баща ви — отвърна Стария Джак. Блъфираше, естествено, но пък Барингтън не знаеше за обещанието, което бе дал на Мейзи.

Барингтън се сви в креслото си. Много добре си даваше сметка за влиянието на Стария Джак върху баща му, макар така и да не разбираше каква е причината.

— Колко очаквате да платя за този документ?

— Триста паунда.

— Това е пладнешки грабеж!

— Това е нито повече, нито по-малко от сумата, необходима за покриването на таксите и малките екстри, които ще позволят на Хари Клифтън да остане в Бристолската гимназия следващите две години.

— Не мога ли просто да плащам таксите му в началото на всеки срок, както правя за собствения си син?

— Не, защото ще спрете да плащате таксите на единия от синовете си в мига, в който се доберете до показанията ми.

— Ще трябва да вземете парите в брой — каза Барингтън и извади от джоба си ключ.

— Не, благодаря — отвърна Стария Джак. — Много добре си спомням какво се случи със Стан Танкок, след като му дадохте вашите трийсет сребърника. Нямам желание да прекарам следващите три години в затвора за престъпление, което не съм извършил.

— Тогава ще се наложи да се обадя в банката, щом трябва да пиша чек за такава голяма сума.

— Моля — рече Стария Джак и посочи към телефона на бюрото.

Барингтън се поколеба за момент, после вдигна слушалката. Изчака обаждането на оператора и каза:

— Три седем три едно.

Последва нова пауза, после друг глас каза:

— Да?

— Вие ли сте, Прендъргаст?

— Не, сър — отвърна гласът.

— Добре, точно вие сте човекът, който ми трябва — каза Барингтън. — В рамките на следващия един час ще ви изпратя човек на име мистър Тар с чек за триста паунда, платими на Бристолската общинска фондация. Бих искал да се погрижите той да бъде обработен незабавно и да ми се обадите веднага.

— Ако желаете да ви се обадя, просто кажете: „Да, точно така“ и ще се свържа с вас след малко, сър.

— Да, точно така — каза Барингтън и затвори.

Извади чекова книжка от чекмеджето в бюрото си и написа думите „Да се плати на Бристолската общинска фондация“ и на отделен ред „Триста паунда“. Подписа чека и го предаде на Стария Джак, който го разгледа внимателно и кимна.

— Ще го сложа в плик — каза Барингтън, натисна един бутон под бюрото си и в кабинета влезе мис Пот.

— Да, сър?

— Мистър Тар тръгва към банката — каза Барингтън, докато поставяше чека в плика. Запечата го и го адресира до мистър Прендъргаст, като добави думичката „ЛИЧНО“ с големи букви, след което го даде на Стария Джак.

— Благодаря — каза Джак. — Ще ви доставя документа лично веднага щом се върна.

Барингтън кимна и в този момент телефонът на бюрото му зазвъня. Той изчака Стария Джак да излезе от кабинета, преди да вдигне.

Стария Джак взе трамвая до Бристол — реши, че в този случай разходите си заслужават. След двайсет минути влезе в банката и каза на младежа на рецепцията, че носи писмо за мистър Прендъргаст. Младежът не изглеждаше особено впечатлен, докато Стария Джак не добави:

— От мистър Хюго Барингтън е.

Младежът незабавно изостави поста си и поведе Стария Джак през залата и по един дълъг коридор до кабинета на управителя. Почука на вратата, отвори я и обяви:

— Този господин носи писмо от мистър Барингтън, сър.

Мистър Прендъргаст скочи от мястото си, ръкува се със стареца и го поведе към стола от другата страна на бюрото.

Стария Джак му подаде плика и каза:

— Мистър Барингтън ме помоли да ви го предам лично.

— Да, разбира се — отвърна Прендъргаст, който незабавно позна почерка на един от най-ценните си клиенти.

Разряза плика, извади чека и мълчаливо впери поглед в него.

— Тук има някаква грешка — каза накрая.

— Няма грешка — рече Стария Джак. — Мистър Барингтън желае цялата сума да се изплати на Бристолската общинска фондация колкото се може по-скоро, както ви поръча по телефона само преди половин час.

— Но аз не съм разговарял с мистър Барингтън тази сутрин — каза Прендъргаст и му върна чека.

Стария Джак зяпна невярващо празния документ. Нужни му бяха само няколко мига да осъзнае, че Барингтън явно е сменил чековете, когато мис Потс влезе в кабинета. Истинската гениалност на постъпката му бе да адресира плика до мистър Прендъргаст и да го маркира с „ЛИЧНО“ — по този начин гарантираше, че той няма да бъде отворен, докато не бъде предаден на управителя. Но оставаше още една загадка, която Джак не можеше да разгадае — с кого беше разговарял по телефона Барингтън?

Напусна забързано кабинета, без да каже нито дума на Прендъргаст. Прекоси залата и изтича на улицата. Наложи му се да чака само няколко минути трамвая до пристанището. Когато мина през портала едва ли беше отсъствал повече от час.

Някакъв непознат мъж крачеше към него. Около него витаеше атмосфера на военен и Стария Джак се запита дали накуцването му не е останало от някакво раняване през Голямата война.

Забърза покрай него и продължи по кея. С облекчение видя, че вратата на вагона е затворена, а когато я отвори, остана още по-доволен, че всичко си е на мястото, точно както го беше оставил. Отпусна се на колене и вдигна ъгъла на килима.

Показанията му за полицията вече не бяха там. Детектив инспектор Блейкмор би описал кражбата като работа на професионалист.

34.

Стария Джак зае мястото си в петата редица богомолци с надеждата, че никой няма да го познае. Катедралата беше така пълна, че хората, които не можеха да си намерят места в страничните капели, стояха по пътеките или се тълпяха отзад.

Стария Джак се просълзи, докато епископът на Бат и Уелс говореше за безрезервната вяра на баща му в Бог и как след преждевременната смърт на съпругата му каноникът се посветил на служба на обществото.

— Доказателство за това — обяви епископът и вдигна ръце към огромното множество — е броят на събралите се тук, независимо от произход и среда, които са дошли да го изпратят и да засвидетелстват почитта си към него.

— И макар този човек да не знаеше що е суета, той не можеше да скрие своята гордост от единствения си син Джак, който със своята самоотвержена смелост, кураж и готовност да жертва собствения си живот в Южна Африка по време на войната с бурите спаси толкова много свои другари и заслужи най-високото военно отличие — кръста „Виктория“. — Епископът замълча, погледна към петата редица и добави: — И аз съм безкрайно доволен да го видя днес сред нас.

Няколко души започнаха да се оглеждат за човек, когото не са виждали преди. Джак засрамено сведе глава.

В края на службата мнозина от паството дойдоха да кажат на капитан Тарант колко са се възхищавали на баща му. Думите „всеотдайност“, „самоотверженост“, „щедрост“ и „любов“ бяха на устата на всички.

Джак се чувстваше горд, че е син на баща си, но в същото време се срамуваше, че сам се беше откъснал от живота му по същия начин, както се бе откъснал и от другарите си по оръжие.

Докато си тръгваше, му се стори, че познава възрастния джентълмен, който стоеше на изхода и явно искаше да говори с него. Мъжът пристъпи напред и повдигна шапката си.

— Капитан Тарант? — попита с глас, в който се долавяше авторитет.

Джак отвърна на поздрава му.

— Да, сър?

— Аз съм Едуин Трент. Имах привилегията да бъда адвокат на баща ви и — за мен е чест да си мисля така — един от най-старите и най-добрите му приятели.

Джак се ръкува топло с него.

— Помня ви много добре, сър. Вие ме запалихте по Тролъп10 и ме запознахте с някои тънкости в удрянето на топката в крикета.

— Много мило от ваша страна, че помните. — Трент се усмихна. — Мога ли да ви изпратя до гарата?

— Разбира се, сър.

— Както знаете — почна Трент, докато вървяха, — баща ви беше каноник на тази катедрала през последните девет години. Знаете също, че изобщо не го бе грижа за материалните блага и делеше дори малкото, което имаше, с онези, които не бяха така късметлии като него. Ако го канонизират, със сигурност биха го направили светец закрилник на бродягите.

Стария Джак се усмихна. Спомни си как една сутрин тръгна на училище без закуска, защото в коридора спяха трима скитници, които бяха опоскали къщата, както се изрази майка му.

— Така че когато се стигне до четене на завещанието му — продължи Трент, — в него ще се види, че е дошъл на този свят без нищо и си е отишъл по същия начин — разбира се, ако не се броят хилядите приятели, които според него са истинското съкровище. Преди да почине, той ме натовари с една малка задача, ако присъствате на погребението му — да ви предам последното писмо, написано от него. — Извади от вътрешния джоб на палтото си плик и го подаде на Стария Джак, повдигна отново шапката си и каза: — Изпълних молбата му и съм горд, че отново срещнах сина му.

— Много съм ви задължен, сър. Само ми се иска изобщо да не му се беше налагало да пише. — Джак също повдигна шапка и двамата се разделиха.

Реши, че няма да прочете писмото на баща си, докато не се качи във влака за Бристол. Докато локомотивът излизаше от гарата, бълвайки облаци сив дим, Джак се настани в трета класа. Спомни си, че като дете беше питал баща си защо винаги пътуват в трета класа, на което той бе отговорил: „Защото няма четвърта“. А по ирония на съдбата през последните трийсет години Джак живееше в първа класа.

Без да бърза, отвори плика и дори след като беше извадил писмото, го остави сгънато — продължаваше да мисли за баща си. Никой син не би могъл да мечтае за по-добър наставник и приятел. Когато поглеждаше назад към живота си, откриваше, че всичките му постъпки, преценки и решения са не друго, а бледи имитации на постъпките, преценките и решенията на баща му.

Най-сетне разгъна писмото и го заля нова вълна спомени, когато видя познатите уверени калиграфски изписани с черно мастило букви. Зачете.

Стария Джак вдигна глава и се загледа в прелитащия покрай него пейзаж. Отново изпита вина, че се беше отнасял с баща си по такъв неразумен и необмислен начин, а вече бе твърде късно да го моли за прошка. Погледът му се върна към писмото.

Стария Джак извади кърпичка от джоба на сакото си и избърса очи, за да може да продължи да чете.

— Добре ли сте? — попита го някаква дама от другата страна на пътеката.

— Да, благодаря — отвърна той, а сълзите продължаваха да се стичат по бузите му. — Просто се чувствам така, сякаш са ме пуснали от затвора.