Второ пристигане на Малкия принц ((Приказно пътешествие за деца и възрастни))

Навярно вече сте любопитни при какви обстоятелства го видях и разпознах. Нали затова започнах приказката с пътуването на яхтата, която спря принудително в морето? На сутринта се отправихме към най-близкия град на сушата. Налагаше се да останем две денонощия в голяма къща, между два склона на планината, чиито скали започваха от дълбините на самото море. В тази къща вече се бяха събрали много хора, търсещи великия Творец на света. На третия ред зърнах Принца. Малък на ръст, той се отличаваше от хората наоколо. Над седемгодишна възраст децата обикновено са шумни, буйни, галопиращи към възмъжаване, а Малкия принц тук имаше вид на възрастен вече човек. Това е естествено. Откакто Екзюпери го срещнал в пустинята, бяха изминали близо седемдесет години и той, като беше запазил ръста си на дете, имаше лице, просветлено от мъдростта, събрана в кладенчетата на очите с небесен цвят. Малкия принц беше сред хора с физически страдания. Звучеше ми невероятно, че всички те, на които са отнети някои обичайни човешки дарове — зрение, слух, свободно движение, — сега пееха и се веселяха. Нещо повече — те вярваха, че Духът на Твореца може само за миг да възвърне техните сили и здраве, както е правил това с други хора; ала страдащите, събрани в тази голяма зала, не питаха Всемогъщия Баща защо не изпълнява желанията им. Те пееха и изговаряха на глас: „Господи, ние те обичаме, славим те, благодарим Ти!“

Малкия принц, когото бях виждала нарисуван от Екзюпери върху корицата на книгата, държеше в ръката си малка сабя. Сега в залата той имаше бастунче, на което се опираше, подобно на други мъже и жени на неговата възраст. Изненадана от срещата, му казах:

— Здравей, кога пристигна тук?

А той отвърна:

— Преди месеци. Бях и при други хора, ала тези приятели приемам със сърцето си като мои сестри и братя. Ти как се казваш?

Изговорих името си, което за него навярно нямаше никакво значение, а усетих, че сърцето ми започва силно да бие — досущ като камбана, разлюляна в небето от силен вятър. Исках да му задавам много въпроси, но детето от приказката, което бях търсила почти половин век, пестеше думите си и така безмълвно ми повтаряше истината, доверена на пилота в пустинята: „Речта е източник на недоразумения!“ И аз бях разбрала това. Знаех също, че когато някой обича някого, не е необходимо да му го казва — една дума не може да отрази големия свят на сърцето, в което живее Вселената… Веднага попитах Малкия принц дали ще склони да се видим по-късно, а той безучастно вдигна рамене:

— Ако нямам работа.

— Ти какво работиш сега? — не въздържах любопитството си за личните му занимания.

— Търся хора с грижи и се опитвам да им помогна в решаването на техните задачи. Нали виждаш колко бързо се е променил светът?

— Да. А ти как помагаш на хората с грижи?

— Първо с душата си, като се моля безгласно към Всевиждащия Баща да ми посочи пътечката до душата на онзи човек, който страда в момента. Само минути след тихата ми молитва обикновено телефонът ми звъни и някой ми съобщава своята грижа или важна за живота му новина… Разбирам, че хората в големите градове днес са обременени с много амбиции, което ги прави зависими от невидими врагове със същите цели…

Той съзнаваше, че не може да спаси всички, обзети от дълбоката зависимост.

— Какво по-точно правиш в такива случаи? — продължих с любопитството си.

— Опитвам се кротко да им докажа, че трябва да се разделят с един товар, ако искат да продължат по пътя си. По природа хората са добри, но не ти ли се струва, че искат твърде много? Преди години на тази земя бях срещнал господин, който си мислеше, че притежава звездите, за да ги заключи в банкова сметка. Сега е почти същото: хората често искат да имат много пари, за да си купят правото да станат звезди…

— Точно така мисля и аз. Дори в някои случаи забелязвам, че приличам на тях — признах от сърце, а Малкия принц ме попита:

— Ти всичко за себе си ли събираш? Ако е така, не искам повече да се срещаме. Не желая да бъда приятел с такъв човек.

— Само понякога съм като тях… Ако кажа обратното, ще те излъжа, а лъжата е по-тежък грях от гордостта, незабележима в собствените ни очи.

— Щом съзнаваш и изговаряш на глас грешките си, можеш да се поправиш. Искаш ли да ти помогна? — той едва сега се засмя и видях, че лицето му стана още по-хубаво. Дори по-хубаво от момченцето върху корицата на книгата.

Вечерта останах в къщата, построена между двата склона на планината. Не можех да се разделя с хората, които ми даряваха толкова уют, любов и радост, колкото ми отнемаха други хора, от които лъхаше омраза, или такива, които се смятаха за звезди… Понякога не заспивам по цели нощи — душата ми се терзае от вестите за земетръси, загинали деца, заличени от земята селища… Още по-силно ме измъчват гледките във филми за убийства, войни и насилия, извършени от хора.

Малкия принц каза, че всички хора са пристигнали от далечна звезда, към която се връщат в отреденото време. Когато той изговори това, отправихме очи към звездите; опитахме се да разпознаем своята звезда сред милиардите трепкащи там светила… И така тихо, без да съзнаваме, напуснахме къщата, планината, земята — за да посетим планетата на бъдещето си. О, да бихте могли да надзърнете колко зашеметяващо е там — сред вулкани и мъглявини; сред комети и метеори; сред необхватни простори от светлина, в която говори и твори Вечно Съществуващият Дух на Вселената!… Точно тогава започна нашето голямо странстване в градовете на вечността, които човешкото око не може да види и дори сънищата не могат да ни ги разкрият в откровения…