Въпрос на избор

Пролог

Джеймс Слейдърман навъсено се взираше в обувките си. Беше се намръщил от момента, в който призовката на комисар Додсън го застигна в стаята на отдела тази сутрин. След като издуха дълга струя дим, Слейд смачка цигарата в каменния пепелник от лявата си страна. Тялото му почти не помръдна. Той умееше да чака.

Нали и снощи беше прекарал в чакане повече от пет часа, в тъмната и леденостудена кола, в квартал, в който си длъжен да пазиш едновременно гърба и портфейла си. Бяха скучни и безполезни пет часа, тъй като наблюдението не доведе до нищо. Но пък Слейд от опит знаеше, че работата на полицая се състои от безкрайни часове подготвителна работа, непоносима досада и бумащина, раздвижвани от време на време от мигове на решителни действия. И все пак предпочиташе петчасовото висене в засада пред двайсетте минути, прекарани в застланата с килим и боядисана в бежово приемна на комисаря. Миришеше на лимонов препарат за полиране, а сега вече и на неговите цигари. Клавишите на пишещата машина потропваха монотонно, докато секретарката на комисаря преписваше нещо.

Какво ли иска, по дяволите? — за пореден път се запита Слейд. През цялата си кариера старателно беше избягвал полицейските канцеларии, поради вродена неприязън към бюрокрацията. В изкачването си от редови стажант до сержант-детектив не беше имало много поводи пътищата им с Додсън да се кръстосват.

Беше се видял с него лично за малко на погребението на баща си. Капитан Томас С. Слейдърман беше погребан с цялата слава и почести, дължими след двайсет и осем годишна служба в полицейските сили. И загинал при изпълнение на служебния си дълг. Като се замисли за този момент, Слейд си припомни, че комисарят бе проявил съчувствие към вдовицата и малката дъщеря. Беше казал нужните думи на сина. Може би, до известна степен, той изпитваше и лична скръб. В началото на кариерата си Додсън и Слейдърман са били партньори. Но още като млади пътищата им се разделили — единият намерил пролука в чиновническата администрация, а другият жадувал за действие на улицата.

Само при още един друг случай Слейд се беше видял насаме с Додсън. Тогава лежеше в болницата, за да се възстановява от огнестрелна рана. Посещението на полицейския комисар при редови детектив доведе до приказки и шушукания, които едновременно притесняваха и дразнеха Слейд.

И сега, помисли си той, цялата служба ще разбере, че старецът го е привикал при себе си. Навъсеното му изражение стана още по-мрачно. За момент се замисли дали не е допуснал някакво нарушение на реда, после се ядоса сам на себе си, задето се държи като някое дете, привикано при директора на училището.

По дяволите всичко, каза си накрая и се опита да се отпусне. Креслото беше меко — прекалено меко и малко. За да компенсира, Слейд се облегна назад и изпъна дългите си крака. После притвори очи. Като свърши с разговора, отново трябва да помисли за наблюдението. Ако тази вечер приключи с него, ще разполага с няколко вечери, които да прекара пред машината. С малко късмет — и поне месец непрекъсната работа — би могъл да довърши романа. Като се абстрахира от обстановката край себе си, той мислено си припомни главата, над която работеше в момента.

— Сержант Слейдърман?

Подразнен, че го прекъсват, Слейд вдигна очи. Изражението му бавно се проясни. Изведнъж осъзна, че си е губил времето да се взира в пода, докато секретарката на комисаря предлага далеч по-приятна гледка. На устните му моментално се отразиха оценката и закачливия намек.

— Комисарят иска да ви види — отвърна на усмивката му секретарката. Прииска й се да я беше погледнал така и преди, вместо да седи нацупено, без да продума. Имаше лице, към което никоя жена не би останала равнодушна — малко тясно и ъгловато, с тъмен цвят на кожата, който идваше от италианските му предци по майчина линия. Докато мълчеше, устните му изглеждаха строги, но сега, когато се усмихна, издаваха едновременно обещание и страст. Черна коса и сиви очи са неустоима комбинация, помисли си тя, особено ако косата е гъста и малко непокорна, а очите са тъмносиви и загадъчни. Интересна възможност, каза си момичето, докато наблюдаваше как Слейд надига дългото си, стройно тяло от креслото.

Докато я следваше към дъбовата врата, той забеляза, че безименният пръст на лявата й ръка е свободен. Разсеяно си помисли, че може да й поиска телефонния номер на излизане. Тази мисъл потъна в дъното на съзнанието му, докато го въвеждаше в кабинета на комисаря.

На дясната стена висеше литография на Перильо — самотен каубой, яхнал рисувано пони. Лявата стена беше отрупана с поставени в рамки снимки, грамоти и дипломи. Дори да намираше съчетанието за странно, Слейд с нищо не го показа. Бюрото, разположено с гръб към прозореца, беше изработено от тъмен дъб. Върху него имаше спретнати купчинки документи, златна писалка и комплект моливи, както и тройна рамка за снимки. Зад всичко това седеше Додсън — тъмнокос, спретнат, дребен мъж, който винаги му беше приличал повече на енорийски свещеник, отколкото на комисар от Нюйоркската полиция. Очите му имаха ведър син цвят, а страните му блестяха от здравословна руменина. В косите му се прокрадваха леки сребристи нишки. Като цяло, Додсън представляваше олицетворение на доброжелателна любезност. Но бръчките по •лицето му не бяха издълбани от добродушен смях.

— Сержант Слейдърман! — Додсън посочи с ръка един от столовете и се усмихна. Същата конструкция като баща си, помисли си за момент, докато го наблюдаваше как сяда. — Много ли те накарах да чакаш?

— Малко.

Също като баща си, отново си каза Додсън и сдържа усмивката си. С тази разлика, че според слуховете, действителните интереси на сина са в писането, а не в полицейската работа. Том винаги бе отхвърлял тази възможност, спомни си Додсън. „Момчето ми е ченге, също като стареца си. Адски добро ченге.“ В този момент Додсън залагаше именно на това.

— Как е семейството? — запита небрежно, без да отделя от него проницателните си сини очи.

— Добре е, благодаря, сър.

— На Джанис харесва ли й в колежа? — Предложи му пура. Слейд отказа и Додсън запали една за себе си. Слейд изчака, докато димът се разнесе във въздуха, и едва тогава отговори. Как пък е разбрал Додсън, че сестра му е в колеж?

— Да, харесва й.

— Как върви писането?

Трябваше да събере целия си професионален тренинг, за да не издаде изненадата си от въпроса. Очите му останаха ясни и спокойни, също както и гласът му.

— Мъча се.

Няма време за излишни приказки, помисли си Додсън и тръсна пепелта от пурата. Момчето вече напира да си върви. Но в качеството си на комисар той имаше предимство. Дръпна още веднъж бавно от пурата и се загледа как димът се вие нагоре към тавана.

— Прочетох онзи кратък разказ в „Мирър“ — продължи Додсън. — Много хубав беше.

— Благодаря. — Каква, по дяволите, е целта на всичко това? — нетърпеливо си помисли Слейд.

— С романа не ти ли провървя?

Очите на Слейд за момент едва забележимо се присвиха.

— Още не.

Додсън се облегна назад, дъвчейки пурата между зъбите, докато внимателно изучаваше мъжа насреща си. И физиономията му е като на баща му. Слейд имаше същото тясно лице, което изглеждаше едновременно интелигентно и сурово. Зачуди се дали и синът може да се усмихва със същия обезоръжаващ чар като баща си. Обаче очите бяха като на майка му — тъмносиви и сериозни, способни да скриват чувствата си. А и беше видял досието му, продължи разсъжденията си Додсън. Може и да не е бляскав полицай като баща си, но е професионалист. И, слава Богу, не толкова импулсивен. След годините, прекарани в силите на реда, последните три от които в отдела за убийства, Слейд можеше да се счита за закален боец. Ако един детектив не е съвършен на трийсет и две, той е мъртъв. Слейд имаше репутацията на хладнокръвен, може би дори съвсем мъничко повече от обичайното, но арестите му минаваха чисто. Додсън нямаше нужда от човек, който си търси белята, а от такъв, който знае какво да прави, когато се наложи.

— Слейд… — Позволи си на устните му да трепне лека усмивка. — Така те наричат, нали?

— Да, сър. — Фамилиарното обръщение го накара да се почувства неловко; усмивката събуди подозрението му.

— Сигурен съм, че си чувал за съдията Лорънс Уинзлоу.

Любопитството му се пробуди и той бързо прерови паметта си.

— Ръководеше Апелативния съд на Ню Йорк, преди да го изберат за председател на Върховния съд на щата Кънектикът преди около петнайсет години. Умря от сърдечен удар преди четири или може би пет години.

Факти и цифри, каза си Додсън. Момчето не си пилее думите.

— Беше също и дяволски добър юрист, съдия, който разбираше пълното значение на правосъдието. Добър човек. Жена му се омъжи повторно преди две години и живее в Южна Франция.

— И какво от това? — с подновено нетърпение си помисли Слейд, докато Додсън мрачно се взираше през рамо.

— Аз съм кръстник на дъщеря му Джесика. — Все същият въпрос премина в съзнанието на Слейд, когато Додсън отново прикова поглед в него. — Живее в семейната къща близо до Уестпорт. Красиво място — на един хвърлей разстояние от брега. Тихо, спокойно. — Започна да барабани с пръсти върху бюрото. — Предполагам, че за един писател ще изглежда много привлекателно.

Слейд усети някакво неприятно предчувствие.

— Възможно е. — На сватовник ли си играе старецът? Слейд едва не се разсмя на глас. Не, прекалено глупаво е.

— През последните девет месеца имаше поредица от кражби в цяла Европа. — Внезапната смяна на темата така стресна Слейд, че изненадата ясно си пролича на лицето му. Бързо се овладя и повдигна едната си вежда, без да продума. — Големи кражби — продължи Додсън. — Главно от музеи — скъпоценности, монети, марки. Франция, Англия, Испания и Италия — всички бяха засегнати. Разследването кара съответните служби да смятат, че откраднатите предмети са били вкарани контрабандно в Щатите.

— Контрабандата е към федералните — лаконично вметна Слейд. Освен това, допълни наум, няма нищо общо с детектив от отдела за убийства или с някаква разглезена съдийска щерка. Хрумна му друга неприятна мисъл, която бързо отмина.

— Контрабандата е към федералните — повтори Додсън с малко по-любезен тон, отколкото на Слейд му се нравеше. Опря върховете на добре поддържаните си пръсти и се вгледа в младия човек над тях. — Имам някои приятели в бюрото. Поради… деликатния характер на този случай те се свързаха с мен. — Изчака за момент — достатъчно, ако Слейд иска да каже нещо — след това продължи: — Някои важни улики в процеса на разследването насочват към малък, уважаван антикварен магазин. От Бюрото знаят, че действа посредник. От информацията, с която разполагам, разбирам, че са стеснили обхвата на възможните разтоварни депа и този магазин е един от… малкото набелязани — завърши сухо. — Смята се, че е замесен някой отвътре. — Замълча и намести рамката със снимките върху бюрото си. — Искат да вкарат някой в операцията, за да не допуснат този път посредникът да им се изплъзне. Много е хитър — изрече замислено, почти на себе си Додсън. Още веднъж даде възможност на Слейд, ако желае да каже нещо и отново продължи, след като събеседникът му остана мълчалив. — Според тях, стоката се укрива много хитро в някой от антикварните предмети, после се експортира от съответната страна до този магазин, изважда се и се предава по-нататък.

— Изглежда, федералните владеят положението. — Едва прикривайки нетърпението си, Слейд посегна за цигара.

— Има едно-две усложнения. — Додсън изчака изсъскването и пламъчето на кибрита. — Няма конкретни доказателства и не е известно името на главатаря на организацията. Знаят се няколко съучастници, но искаме да хванем него… или нея — добави меко. — Тонът му накара Слейд да наостри уши. Не се впрягай, каза си той. Това няма нищо общо с теб. Преглътна въпроса, който изплува в главата му, дръпна от цигарата и зачака. — Съществува и един по-деликатен проблем. — За първи път, откакто беше влязъл в стаята, Слейд забеляза нервното напрежение на Додсън. Комисарят взе златната си писалка, повъртя я между пръстите си, после отново я пъхна в гнездото й. — Антикварният магазин, за който се смята, че е замесен, е собственост и се управлява от кръщелницата ми.

Тъмните вежди се повдигнаха, но очите под тях не издадоха нищо.

— Дъщерята на съдията Уинзлоу.

— По принцип се смята, че Джесика не знае нищо за незаконната дейност в магазина й — ако изобщо има такава. — Додсън отново посегна към писалката и този път я улови за краищата между ръцете си. — Знам, че е напълно невинна. Не само защото ми е кръщелница — побърза да продължи, предугаждайки мислите на Слейд, — но и защото я познавам. Тя е абсолютно честна, също както и баща й. Джесика се прекланя пред паметта на Лари. А и — той внимателно положи писалката — едва ли се нуждае от парите.

— Едва ли — измърмори Слейд и си представи разглезената наследница, разполагаща с излишно време и пари. Контрабанда заради тръпката, каза си наум. Малко разнообразие между пазаруването, партитата и самолетните полети.

— Бюрото затяга обръча — подхвана отново Додсън. — През следващите няколко седмици цялата бъркотия може да й се стовари на главата. Може да се окаже опасно за нея. — Слейд сдържа презрителното си изсумтяване. — Дори незнанието й няма да я защити, ако събитията получат развитие — в случай, че магазинът й е замесен. Опитах се да я убедя да дойде на гости в Ню Йорк, но… — Не довърши думите си и на лицето му се изписа шеговито отчаяние. — Джесика е голям инат. Твърди, че била много заета. Казва, че аз трябвало да й ида на гости. — Додсън поклати глава и изпусна нещо като въздишка. — Помислих и за това, но присъствието ми в този момент може да провали разследването. И все пак смятам, че Джесика се нуждае от защита. Дискретна защита. Някой, който е обучен да се справя в такава ситуация, който може да остане край нея, без да събуди подозрения. — В очите му трепна лека усмивка. — Някой, който може да подпомогне разследването отвътре.

Слейд се намръщи. Този разговор все по-малко му се нравеше. Без да бърза особено, той загаси цигарата.

— И как очаквате да го направя?

Додсън се усмихна открито. Раздразнението в гласа на Слейд му допадаше не по-малко от откритостта му.

— Джесика ще направи, каквото поискам — до известна степен. — Облегна се в мекото кожено кресло и отново се отпусна. — Напоследък се оплакваше от хаоса в библиотеката си и че все нямала време да я подреди и опише. Ще й се обадя и ще й кажа, че изпращам сина на мой и на баща й стар приятел. Това между другото е вярно — вметна той. — Том и Лари се запознаха преди години. Легендата ти е съвсем проста — ти си писател, който има нужда от спокойно убежище за няколко седмици и който в замяна ще подреди библиотеката й.

Погледът на Слейд беше потъмнял, докато траеше непринуденото словоизлияние на Додсън.

— Пълномощията ми…

— Малко бумащина — небрежно го прекъсна Додсън. — Можем да се погрижим за това. В края на краищата момчетата от Бюрото ще метнат примката, когато му дойде времето.

— Значи от мен се очаква да играя ролята на библиотекар и бавачка — презрително изсумтя Слейд. — Вижте, комисар, ей толкова ми остава да разкрия убийството на Битронели — допря с красноречив жест палеца и показалеца си той. — Ако…

— Дано да си — отново го прекъсна Додсън, но този път с метална нотка в гласа. — Пресата отдели доста време, за да тръби колко е глупава нюйоркската полиция по повод на този случай. И ако наистина си толкова просто — продължи, преди Слейд да успее да изкаже яростния си протест, — ще можеш да заминеш за Кънектикът след два-три дни. Бюрото иска да разполага с полицай вътре. Полицай, който знае да си държи отворени очите и ушите. Проучиха те и одобряват избора ми.

— Страхотно — промърмори Слейд и закрачи из стаята. — Аз съм специалист по убийства, а не по грабежи.

— Ти си полицай — лаконично изрече Додсън.

— Да. — Да стане бавачка на някаква малка снобка, мрачно си помисли Слейд, която или се занимава с контрабанда за забавление, или е толкова сляпа, че не вижда какво се върши под носа й. — Страхотно — измърмори отново.

Веднъж Джанис да завърши колежа, каза си наум, може да напусне полицията и да се отдаде на писането. Беше уморен от работата. Уморен от нещастието, с което се сблъскваше почти всеки ден от живота си. Уморен от мръсотията, безсмислието, уморен от долните човешки отрепки, с които бе принуден да се разправя. И уморен да вижда израза на облекчение в очите на майка си всеки път, когато се връщаше у дома. Примири се с въздишка. Може пък две-три седмици в Кънектикът да се окажат приятна промяна. Във всеки случай, някаква промяна.

— Кога? — запита и се извърна отново към Додсън.

— Вдругиден — спокойно отвърна той. — Ще ти дам пълни инструкции, после ще се обадя на Джесика и ще й кажа да те очаква.

Слейд сви рамене и отново седна на мястото си, за да го изслуша.