Въпрос на избор

Четвърта глава

Джесика нямаше отговор. Седнала сама на брега, подпряла брадичка на коленете си, тя наблюдаваше как утринното слънце разпръсва розови отблясъци върху водата. Няколко метра по-нататък Юлисис гонеше вълните, като подскачаше обратно към брега всеки път, когато се втурваха след него. Беше се отказал от идеята да подмами Джесика отново да му подхвърля парчета дърво.

Винаги бе обичала брега при изгрев. Помагаше й да мисли. Пронизителният писък на чайките, тътенът на водата върху скалите, напълващата светлина винаги успокояваха ума й, за да може да открие отговора. Не и този път. И не защото никога не беше мислила за брак, за споделен дом, за създаване на семейство — но никога не беше имала ясна представа за мъжа. Възможно ли е това да е Майкъл?

Приятно й беше с него, да разговарят. Имаха общи интереси. Но… о, има едно „но“, помисли си тя и опря чело върху коленете си. Едно огромно „но“. И той я обича, а тя е била сляпа. Къде остана чувствителността й? — помисли си в пристъп на угризение и разочарование. Как е възможно нещо — бизнесът й — да е било толкова важно, че да не й позволи да види? И още по-лошо — сега, когато вече знаеше, как трябва да постъпи?

Слейд слезе по стъпалата към брега, като ругаеше мислено. Как, по дяволите, може да държи под око жена, която излиза преди изгрев слънце? Отишла да се поразходи по брега, каза му Бетси. Сама на пустия бряг, мрачно си помисли Слейд, напълно уязвима за всичко и за всички. Трябва ли непрекъснато да се движи, да прави нещо? Защо не можеше да е онази мързелива глупачка, каквато си я бе представял?

Тогава я забеляза — захлупила лице, с отпуснати рамене. Ако не бяха кичурите пшениченоруси коси, щеше да се закълне, че това е друга жена. Джесика винаги стоеше с изправени рамене, вечно устремена нанякъде — обикновено твърде забързана. Тя не се свиваше на отчаяно кълбо. Обзет от неловко усещане, Слейд пъхна ръце дълбоко в джобовете и тръгна към нея.

Не го чу, но почувства нарушаването на усамотението й. Бавно изправи глава и отново се загледа към хоризонта.

— Добро утро — поздрави го, когато застана до нея. — Рано си станал.

— Ти също.

— Работи до късно, чувах машината.

— Съжалявам.

— Не. — Мимолетна усмивка. — Приятно ми беше. Напредва ли книгата?

Слейд погледна нагоре и видя една чайка, зареяна над главите им — белогърда и безмълвна.

— Снощи помръдна малко. — Нещо не е наред, каза си той. Понечи да седне до нея, после промени решението си и остана прав. — Какво има, Джес?

Не му отговори веднага, но извърна глава, за да го погледне в лицето. А какво би направил той, запита се тя, ако иска някоя жена да се омъжи за него? Ще изчака ли търпеливо, ще подбере ли най-подходящия момент и ще бъде ли удовлетворен, ако тя го помоли да изчака за отговор? На устните й трепна бледо подобие на усмивка. Господи, не!

— Имал ли си много любовници? — попита на глас.

— Какво?

Не обърна никакво внимание на смаяното му изражение, а отново се извърна и се загледа във вълните.

— Предполагам, че да. Ти си много привлекателен мъж.

Надвисналите над водата облачета пара бяха прорязани от червени и златисти отблясъци. Докато говореше, Джесика ги наблюдаваше как постепенно просветляват.

— Мога да изброя моите на трите си пръста — продължи с тон, който бе по-скоро разсеян, отколкото интимен. — Първият беше в колежа — толкова кратка връзка, че почти не заслужава да се брои. Изпращаше ми карамфили и ми четеше на глас Шели. — Разсмя се леко и отново намести брадичка върху коленете си. — После, докато обикалях из Европа, дойде ред на онзи по-възрастен господин — французин, много изискан. Чувствах се на върха… след това разбрах, че е женен и има две деца. — Джесика поклати глава и обгърна коленете си с ръце. — А по-късно се появи един рекламен директор. О, той умееше да си служи с думите. Беше точно след смъртта на баща ми и бях… заслепена. Взе назаем десет хиляди и изчезна. Оттогава не съм имала връзка с мъж. — Загледа се замислено в морето. — Не исках отново да бъда измамена, затова действах внимателно. Може би твърде внимателно.

Не му беше особено приятно да слуша за мъжете в живота й. Но се застави да я изслуша. Когато тя замълча, Слейд се отпусна до нея. В продължение на цяла една минута не се чуваше нищо друго, освен шумът от разбиващите се вълни и крясъците на чайките.

— Защо ми разказваш това, Джес?

— Може би, защото не те познавам. Може би, защото ми се струва, че те познавам от години. — Засмя се малко несигурно и прокара ръце през косите си. — Не знам… — Пое дълбоко дъх и се вгледа право пред себе си. — Майкъл ме помоли да се омъжа за него.

Ефектът беше болезнен — също като неочакван удар в тила, от който човек остава зашеметен миг преди да изгуби съзнание. Преднамерено спокойно, Слейд загреба шепа пясък и после го пусна да изтече между пръстите си.

— И?

— И не знам какво да правя! — Този път се извърна към него, с пламнали от неудовлетворение очи. — Мразя да не знам какво да правя.

Спри я още сега, заповяда си той. Кажи й, че не се интересуваш от проблемите й. Но думите вече сами се изплъзваха от устата му.

— Какво изпитваш към него?

— Разчитам на Майкъл — бързо заговори тя. — Той е част от живота ми. За мен е важен, много важен…

— Но не го обичаш — спокойно довърши Слейд. — В такъв случай би трябвало да знаеш какво да направиш.

— Не е толкова просто — сопна му се тя. Простена раздразнено и понечи да стане, после отново остана да седи неподвижно. — Той е влюбен в мен. Не искам да го карам да страда и може би…

— Може би трябва да се омъжиш за него, за да не страда? — безрадостно се изсмя Слейд. — Не ставай такава глупачка.

Гневът пламна бързо, но беше също така бързо потиснат. Трудно може да се спори с логиката. Повече отчаяна, отколкото засегната, тя се загледа в една чайка, която кръжеше ниско над водата.

— Знам, че ако се омъжа за него, това в крайна сметка само ще причини страдания и за двама ни, особено ако чувствата му към мен са толкова дълбоки, колкото самият той смята.

— Не си сигурна, че те обича — измърмори Слейд, докато обмисляше другите причини, поради които Майкъл би могъл да иска тя да се омъжи за него.

— Сигурна съм, че поне така смята — отвърна Джесика. — Помислих си, че ако станем любовници, тогава…

— Мили Боже! — Улови я грубо за раменете. — Да не замисляш да предложиш тялото си като някаква утешителна награда?

— Недей! — Затвори очи, за да не вижда насмешката в неговите. — Изкарваш го толкова долно.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш?

Със съвсем нетипичен за нея лекомислен жест, тя вдигна ръце.

— Опитът ми с мъжете е толкова беден, та си помислих… Ако му дам малко време, сигурно ще промени решението си.

— Глупачка — рязко я прекъсна Слейд. — Просто му кажи „не“.

— Сега пък го изкарваш съвсем лесно.

— Ти го усложняваш, Джесика.

— Така ли? — За момент отново сведе чело към коленете си. Ръката му измина половината разстояние до косите й, преди да се възпре. — Толкова си уверен в себе си, Слейд. Нищо не ме прави по-малодушна от хората, които обичам. При мисълта да го погледна отново, когато знам какво трябва да направя, ми иде да побягна.

Чувстваше, че се поддава на уязвимостта, която тя толкова рядко разкриваше. Нещо дълбоко в него напираше да се освободи, за да я утеши. Успя да го заглуши миг преди да е станало твърде късно.

— Няма да е първият мъж, чието предложение ще бъде отхвърлено.

Джесика въздъхна. Всичко, което тя казваше, губеше смисъла си веднъж изречено на глас — а всичко, което той казваше, имаше смисъл. Част от бремето падна от раменете й. Извърна се към него полуусмихната.

— А ти?

— Какво аз?

— Отхвърляли ли са предложенията ти?

Той си усмихна, доволен, че онзи отчаян поглед е изчезнал от очите й.

— Не… но пък и бракът никога не е присъствал в тях.

Джесика се изсмя с жизнения си гърлен смях.

— А какво?

Протегна се и улови кичур от косите й в ръка.

— Истински ли е този цвят?

— Това е отвратително невъзпитан въпрос.

— Каквото повикало, такова се обадило.

Ако отговоря на твоя, ти ще отговориш ли на моя?

— Не.

— В такъв случай, предполагам, че и двамата ще трябва да използваме въображението си — отново се изсмя Джесика и опита да се изправи, но ръката в косата й я задържа.

Присмехулната усмивка, която му отправи, бързо се стопи. Очите му бяха приковани в нейните — тъмни, напрегнати и поне веднъж напълно разбираеми. Желание. Горещо, наелектризирано, неудържимо желание. И тя усети привличането. За първи път изпита страх. Той ще вземе от нея нещо, което няма лесно да си върне обратно, ако изобщо успее да си го върне. Притегли я по-близо и тя оказа съпротива. Защитавайки се инстинктивно от неясното чувство на страх, Джесика постави ръце върху гърдите му.

— Не. Не това искам. — Да, да, точно това — казваха му очите й, въпреки че ръцете й го отблъскваха.

Само с едно движение се озова под него върху пясъка.

— Предупредих те, че няма да се отнасям с теб като с дама.

Устните му се спуснаха, завладяха я и я увлякоха. Страхът бе повлечен от лавината на страстта. При първия допир с него ответната реакция я връхлетя мигновено — дива и свободна. Джесика забрави какво може да изгуби и просто се отдаде на усещането си. Езикът му напираше, бавно изследваше, умело изкушаваше, докато устните му се притискаха в нейните с вълшебна настойчивост. Тя отвърна с безразсъдна готовност, с отчаяно искане. После той откъсна устни от нейните, за да ги зарее по лицето й, сякаш да попие вкуса на кожата й чрез самото усещане за допир.

Разяждана от нуждата отново да усети устните му върху своите, Джесика завъртя глава да ги потърси. И тогава, с внезапна страст, той заби устни в гърлото й, изтръгвайки стон. Пясъкът тихо изхрущя под нея, когато помръдна в желанието си мъчителната наслада, която й доставяше, да продължава до безкрай.

Ръцете й сами намериха пътя под пуловера му, после нагоре по вдлъбнатините и мускулите на гърба му и обратно по твърдата извивка на гръдния кош до стегнатата талия. Влажният въздух ухаеше на сол и море, примесен с едва доловимия мускусен дъх на страстта. Устните му отново безпогрешно намериха нейните, докато водата се разбиваше с гръм в скалите под тях. Почувства как устните му се раздвижват под нейните, макар че онова, което шепнеха оставаше нечуто. Само тонът — усещане за гневна безнадеждност — проникна до съзнанието й. Ръцете му се впуснаха да изследват с болезнена педантичност, започвайки от бедрата нагоре към гърдите. Там се задържаха, сякаш пленени от мекотата. Не усещаше слънцето, блеснало в затворените й клепачи, нито грапавия пясък под гърба си. Съществуваха само неговите ръце и устни.

Загрубели пръсти пробягваха по кожата й, дращеха и разпалваха нови огнища и едновременно подхранваха онези, които вече бяха лумнали. Накрая въздишките й преминаха в степания. Обзета от трескаво безумие, Джесика се изви под него — ядро, притиснато в пулсиращо ядро. Тъканта на дънките се съедини в тънка, възпираща преграда.

Слейд простена и зарови лице в косите й, завладян напълно от усещането за нея.

Със задавено проклятие той се претърколи от нея и скочи на крака, преди да успее да го докосне и да го накара да забрави всякакъв разум.

Мъчително пое въздух в дробовете си и го остави да охлади огнената страст, която пламтеше у него. Трябва напълно да си е загубил ума, помисли си той, щом стигна толкова близо до мига, в който щеше да я обладае.

Секундите минаваха. Можеше да ги отмери по звука на неспокойното й дишане зад него. И своето собствено.

— Джес…

— Не, не казвай нищо. Картината ми е ясна. — Гласът й беше пресипнал и неуверен. Когато се извърна назад, тя вече се беше изправила и изтупваше полепналия пясък. Лъчите на утринното слънце обгръщаха главата й със златен ореол. — Променил си намеренията си. Всеки има право. — Понечи да мине край него, но Слейд я улови за ръката. Джесика опита да се издърпа, разбра, че няма да успее и вирна брадичка.

Обида. Слейд я видя под гнева в очите й. Така е по-добре, каза си. По-разумно. Но думите излязоха от устата му, преди да успее да ги спре.

— Би предпочела да се любим на брега, като двойка тийнейджъри?

Беше забравила къде се намират. Мястото и времето нямаха никакво значение, когато желанието бе взело връх. Фактът, че той се е опомнил и е запазил достатъчно самообладание, за да се спре, само още повече нараняваше гордостта й.

— Бих предпочела да не ме докосваш повече — отвърна язвително. Сведе поглед към ръката, която я удържаше, после отново, съвсем бавно, вдигна очи към него. — От този момент.

Слейд само още повече затегна хватката си.

— Веднъж те предупредих да не ме предизвикваш.

— Да те предизвиквам? — възрази Джесика. — Не започнах аз, не съм го искала.

— Да, не започна ти. — Улови я за раменете и силно я разтърси. — И аз също не го исках, така че престани.

При последното разтърсване зъбите й изтракаха. Вбесена, Джесика блъсна ръцете му.

— Не смей да ми крещиш! — извика тя, надминавайки по сила тона му. Зад тях водата се блъскаше в скалите и се издигаше нагоре във вихрушка от пръски. — И недей да намекваш, че аз съм ти се нахвърлила, защото изобщо не е така. — Понеже ръцете й бяха заклещени, трябваше да отметне глава, за да освободи лицето си от разрошените коси. Очите й искряха изпод танцуващите кичури. — Мога да те накарам да пълзиш по корем, ако поискам!

Очите му се превърнаха в два сиви процепа. Гневът се примесваше с неприятното усещане, че вероятно наистина би могла.

— Не пълзя за никоя жена, още по-малко за някаква си нахална жалка невротичка, която използва парфюми, за да постигне целта си.

— Нахална жалка… — Млъкна, задавена от гняв. — Невротичка! — успя да изрече след миг на възмущение. — Ах, ти, глупав, егоистичен тъпанар! — Неспособна да измисли друга защита, тя удари с ръка по гърдите му. — Надявам се, че в романа ти изобщо няма жени, защото нищичко не разбираш! Изобщо не ползвам парфюм. И няма да ми е необходим… — Джесика дишаше тежко. — На какво, по дяволите, се хилиш?

— Лицето ти се зачерви — отвърна той. — Много е сладко.

Очите й блеснаха със златиста ярост. Намерението за насилие беше повече от очевидно в стъпката, която направи към него. Слейд вдигна високо ръце с разперени длани и отстъпи назад.

— Примирие? — Не беше сигурен точно кога и как, но по някое време, докато траеше тирадата й, ядът му просто се стопи. Почти съжаляваше. Битката с нея му действаше едва ли не по същия начин, както и целувката.

Почти.

Джесика се поколеба. Ядът й още не беше отминал, но имаше нещо много очарователно в начина, по който й се усмихваше. Беше приятелска усмивка, с лек нюанс на възхищение. Внезапно осъзна, че за първи път й се усмихва напълно искрено. А това беше по-важно от яда й.

— Може би — отвърна уклончиво, защото не искаше прошката й да бъде твърде прибързана.

— Кажи условията си.

След кратък размисъл тя постави ръце на хълбоците си.

— Вземи си обратно думите за нахалната, жалка невротичка.

Пламъчетата неподправен смях в очите му й доставиха удоволствие.

— Срещу глупав, егоистичен тъпанар.

Пазаренето беше най-големият й порок. Джесика сви пръсти и се загледа в ноктите си.

— Само глупав. Другото остава.

Слейд пъхна палци в предните джобове на дънките си.

— Много си упорита.

— Получаваш го.

Двамата тържествено си стиснаха ръце.

— Още нещо… — След като се бяха справили с гнева, Слейд искаше да се справи и с обидата. — Не съм променил намеренията си.

Тя не проговори. След малко той обви ръка около раменете й и я поведе обратно към стъпалата. Без особено усилие успя да заглуши досадния глас, който му казваше, че допуска грешка.

— Слейд!

Сведе поглед надолу към нея, докато заобикаляха малкия шубрак в основата на стълбата.

— Какво?

— Майкъл ще дойде довечера на вечеря.

— О кей, ще стоя настрани.

— Не — изрече твърде бързо, после прехапа устни. — Не, всъщност си мислех дали не можеш…

— Да играя ролята на бавачка? — безцеремонно довърши той. — Внимателно, Джес, отново започваш да се държиш като невротичка.

Джесика отказа да се ядосва повече, спря насред полянката и се обърна към него.

— Всичко, което каза на брега, е вярно, Слейд. И аз си казвам същото. Но обичам Майкъл… почти по същия начин, по който обичам Дейвид. — Той само се навъси насреща й и тя въздъхна. — Това, което трябва да направя довечера, е болезнено. Просто бих искала малко морална подкрепа. Ще ми бъде поне мъничко по-леко, ако и ти присъстваш на вечерята. След това сама ще се справя.

Слейд въздъхна тежко, изпълнен с нежелание и примирение.

— Само на вечерята. И ще си ми длъжница.

Часове по-късно Джесика крачеше из салона. Токчетата й почукваха по твърдия паркет, после заглъхваха върху персийския килим и отново потропваха. Беше доволна, че Дейвид е на среща. Би било невъзможно да прикрие настроението си от него и също толкова невъзможно да му се довери. Деловите отношения между нея и Майкъл сега бяха подложени на изпитание. Не желаеше да си създава нови проблеми. Може би Майкъл дори ще реши да напусне. Тази мисъл й беше неприятна.

О, винаги е възможно да замести един снабдител, каза си тя, но двамата бяха толкова близки, такъв добър екип. Стисна очи и се изруга наум. Не можеше да престане да мисли за Майкъл като за неделима част от магазина. Винаги е било така. Може би, ако се бяха познавали, преди да станат партньори, както с Дейвид, тогава чувствата й щяха да са по-различни. Джесика отново сключи ръце. Не, просто я нямаше онази… искра. Ако я имаше, магазинът изобщо не би й пречил.

Беше почувствала тази искра веднъж или два пъти в живота си — онзи внезапен трепет, който казва „може би“, „възможно е“. Със Слейд не беше искра, каза си унесено. Беше направо изригване. Подразнена, Джесика тръсна глава. Сега няма да мисли за Слейд, нито за ураганните мигове, които на два пъти бе изживяла в ръцете му. Най-важното сега е да се съсредоточи върху Майкъл и да му каже „не“, без да го нарани.

Преди да влезе в стаята, Слейд спря и за момент се загледа в нея. Винаги в движение, помисли си той, но този път под енергията се долавяше повече нервност. Носеше семпла, но много изискана черна рокля, а косата й беше сплетена на плитка през едното рамо. Докато я наблюдаваше, Слейд изпита мимолетно съчувствие към Майкъл. Едва ли е лесно да обичаш такава жена и да загубиш. Освен ако Майкъл не е пълен глупак, само един поглед към лицето й ще му разкрие какъв е отговорът й. Изобщо няма да е нужно да си отваря устата.

— Ще го преживее, Джес. — Тя се обърна стреснато, а Слейд се запъти към барчето с алкохола. — Има и други жени, както знаеш. — Държеше се преднамерено безцеремонно, подчертано цинично, защото знаеше каква ще е реакцията й. Дори както беше с гръб към нея, усети внезапния огън, лумнал в погледа й.

— Надявам се един ден да хлътнеш жестоко, Слейд — отвърна на удара Джесика. — И се надявам тя да ти се изсмее.

Наля си скоч.

— Няма начин — отвърна развеселено. — Искаш ли нещо за пиене?

— Ще пийна малко от това. — Приближи се и издърпа чашата от ръката му, после отпи голяма глътка.

— Пиянска смелост? — подхвърли той, след като тя едва удържа гримасата си.

Джесика го изгледа с присвити очи, докато алкохолът изгаряше гърлото й.

— Държиш се нарочно отвратително.

— Да. Не се ли чувстваш по-добре?

Пъхна чашата обратно в ръката му.

— Суров мъж си ти, Слейд.

— А ти си красива жена, Джесика.

Тихите думи окончателно я извадиха от равновесие. Беше ги чувала десетки пъти от различни хора, но никога не бяха карали кръвта да закипи под кожата й. Но пък комплиментите наистина не се изтръгват лесно от устата на мъж като Слейд, помисли си тя. И някак си усещаше, че той няма предвид само физическата красота. Не, той беше човек, който се вглежда отвъд онова, което може да се види — в онова, което може единствено да се усети.

Очите им се задържаха миг повече от допустимото. Хрумна й, че сега е много по-склонна да му отдаде нещо жизненоважно — след случката от тази сутрин на брега.

— Сигурно си много добър писател — отрони тя, докато се отдалечаваше да си налее чаша вермут.

— Защо?

— Много пестеливо си служиш с думите и твърде необичайно подбираш момента да ги изречеш. — Понеже беше с гръб към него, Джесика си позволи да навлажни нервно устните си с език. Часовникът над камината мелодично отмери уречения час. — Предполагам, че няма да искаш да ми напишеш речта, преди да е пристигнал Майкъл.

— Ще се въздържа, благодаря.

— Слейд… — Джесика се поколеба само за миг, преди да се обърне към него. — Не трябваше да ти казвам всичко, което ти наговорих долу на брега тази сутрин. Наистина не е честно спрямо Майкъл да го знаеш, а и не беше честно спрямо теб да ти изливам целия си живот по този начин. Но е много лесно човек да ти се довери, може би защото си твърде добър слушател.

— Част от работата ми — измърмори той и си помисли за безкрайния поток от разпити на заподозрени, свидетели и жертви.

— Опитвам се да ти благодаря — ядно изрече Джесика. — Не можеш ли да го приемеш любезно?

— Недей да ми благодариш, преди да съм направил нещо — подхвърли в отговор той.

— Да се задавя, ако още веднъж реша да ти благодаря. — Наля щедра доза вермут в чашата си и в този миг камбанката на вратата иззвъня.

Нито един от двамата мъже не беше особено очарован да споделя вечерята с другия, но правеха каквото могат. Общите разговори постепенно се насочиха към магазина.

— Радвам се, че си наминал за няколко часа, Майкъл. — Джесика повече разглеждаше, отколкото ядеше от дижонските скариди. — Не мисля, че Дейвид все още е готов да работи по цял ден.

— Изглеждаше доста добре. Пък и в понеделник обикновено е по-спокойно. — Майкъл разклати виното в чашата. И той не обръщаше на вечерята си повече внимание от Джесика. — Твърде много се тревожиш, скъпа.

— Ти не беше тук миналата седмица. — Наряза едно хлебче на тънки филийки.

Без да продума, Слейд й подаде маслото. Джесика погледна надолу, видя безпорядъка пред себе си и вдигна чашата с вино.

— Днес се чувстваше достатъчно добре, за да продаде раклата от Кънектикът на госпожа Дониган — заяви Майкъл, след като забеляза разменените погледи.

— Дейвид е продал нещо на госпожа Дониган? — Първоначалната изненада премина в смях. — Трябва да познаваш тази жена, Слейд. Истинска скъперница, която може да ти разтяга долара като ластик. Майкъл се занимава с нея. В някои много редки случаи и аз, но Дейвид… — Замълча и се усмихна. — Как успя да се справи?

— Като се преструваше, че никак не му се иска да се раздели с раклата. Когато пристигнах, той буквално я избутваше към онази от ореховата дървесина, като й разправяше, че вече е обещал другата на клиент.

Тя се изсмя доволно.

— Е, изглежда, нашето момче започва да се учи. Ще трябва да отстъпя и да го пусна следващия път да дойде е теб в Европа.

Майкъл за момент погледна съсредоточено чинията си, после много старателно разряза една скарида.

— Щом така искаш.

Настроението й мигновено се развали. Преди Джесика да успее да измисли нова тема за разговор, Слейд се заинтересува какво точно представлява раклата от Кънектикът. Тя му хвърли бърз благодарен поглед и остави инициативата в ръцете на Майкъл.

Как можах да го кажа? — запита се Джесика. Как мога да съм толкова глупава и да забравя, че ме помоли следващия път аз да отида с него в Европа? Няма да се справя добре. Просто няма да мога да се справя добре с това положение.

Колко различни бяха двамата. Тази мисъл й хрумна съвсем неочаквано, докато наблюдаваше непринудено разговарящите мъже. Майкъл, с неговите овладени жестове, възпитано поведение и изискано облекло. Джесика установи, че никога не го е виждала в нещо по-делнично от поло и панталони за голф. Беше олицетворение на цивилизован чар и изтънчена сексуалност.

Слейд по принцип рядко жестикулираше. Като че ли разбираше, че езикът на тялото може да издаде мислите му. Не, той притежаваше необичайния талант да стои неподвижен. И не би го определила като недодялан, макар че предпочиташе дънки и пуловери. Той не очарова, а обезоръжава, реши тя. А сексуалността му беше всичко друго, но не и изтънчена. По-скоро животинска.

Слейд задаваше въпроси за антикварната търговия, макар това изобщо да не го интересуваше. Така щеше да даде малко време на Джесика да си възвърне самообладанието, което едва не изгуби напълно. Може би щеше да даде възможност и на него самия да си състави по-конкретно мнение за Майкъл. Изглежда доста безобиден, помисли си Слейд. Хубав младеж, с достатъчно ум, за да направи от него своя професия. Или достатъчно умен, за да бъде една от брънките в контрабандната верига. Но не най-важната, инстинктивно си каза Слейд. Не му достига кураж.

Беше от този тип мъже, които Слейд вероятно би оприличил на Джесика. Възпитан, интелигентен. И достатъчно красив, ако си падаш по този тип. Очевидно Джесика не си падаше. Не са били любовници. Слейд се замисли над това, докато слушаше Майкъл. Какъв е този мъж, който може да стои край такава жена, ден след ден, и да не се люби с нея — или да не полудее? Майкъл бе успял да се владее в продължение на почти цели три години. Слейд изчисли, че самият той се оказа неспособен да го постигне дори в продължение на три дни. Майкъл Адамс или беше безумно влюбен в нея, или по-хитър, отколкото изглеждаше. Забелязвайки как очите на Майкъл от време на време се стрелкат към нея, Слейд изпита леко съчувствие. Лудо влюбен или не, определено не беше безразличен.

Майкъл отпи отново от виното и се опита да продължи разговора, който започваше да ненавижда. Познаваше Джесика. О, да, каза си с мрачно предчувствие, той познава Джесика. Можеше да види отговора в очите й. Единствената жена, която има значение за него, никога няма да бъде негова.

И тримата изпитаха облекчение, когато Бетси пристигна с кафето.

— Мис Джесика, ако не започнете да се храните повече, готвачката пак ще ни напусне.

— Ако не напуска по веднъж месечно, ще обърка графика на цялото домакинство — безгрижно отвърна тя. Може да изкара без храна, докато не уреди нещата с Майкъл.

— Ще взема една чаша в библиотеката. — Слейд вече беше станал, преди Бетси да успее да възрази. — Тази вечер имам да довърша някои неща.

— Добре. — Джесика се постара да не поглежда към него. — Хайде ние да отидем в салона, Майкъл. Не, не, Бетси, аз ще занеса подноса — добави, след като икономката започна да мърмори. — Налей си сам бренди — обърна се тя към Майкъл, докато влизаха в салона. — Аз ще пия само кафе.

Той си наля щедра доза, постави отново кристалното капаче на гарафата и едва тогава се обърна. Докато вечеряха Бетси беше запалила огън. Сега той пращеше жизнерадостно — чувство, което нито Джесика, нито Майкъл изпитваха. Остана в другия край на стаята, загледан как налива кафе от каничката от китайски порцелан. Сервизът беше с изящни рисунки на теменужки върху бледожълт фон. Майкъл преброи всички петали на цветчетата, преди да проговори.

— Джесика… — Пръстите й се напрегнаха върху дръжката на каничката за сметана и той мислено изруга. Странно, че никога не я бе желал повече от момента, в който вече бе уверен, че никога няма да я има. Винаги е бил твърде сигурен, че когато настъпи моментът, всичко просто ще си дойде на мястото. — Нямах намерение да те притеснявам.

Очите й се вдигнаха, за да срещнат неговите.

— Майкъл…

— Не, не е нужно да казваш нищо, съвсем ясно е изписано на лицето ти. Единственото нещо, което никога не си могла да правиш добре, е да прикриваш чувствата си. — Отпи голяма глътка бренди. — Няма да се омъжиш за мен.

Кажи го бързо, заповяда си тя.

— Не, не мога. — Изправи се и се приближи до него. — Иска ми се да не се чувствах така, Майкъл. Иска ми се да бях разбрала какви са чувствата ти по-рано.

Той се загледа в брендито — същият цвят като очите й и също толкова опияняващо. После остави чашата.

— Щеше ли да има някаква разлика, ако те бях попитал преди година? Или преди две?

— Не знам — безпомощно вдигна рамене тя. — Но тъй като в общи линии сме си все същите хора като тогава, мисля, че не. — Докосна ръката му в желанието си да бъде по-мила с него. — Държа на теб, Майкъл, трябва да знаеш, че наистина е така. Но не мога да ти дам това, което искаш.

Той вдигна ръка и помилва тила й.

— Не мога да ти обещая, че няма да опитам да променя решението ти.

— Майкъл…

— Не, няма да ти оказвам някакъв натиск. — Лекичко я стисна за врата. — Но имам това предимство, че добре те познавам — какво харесваш и какво мразиш. — Взе ръката й и притисна устни върху дланта й. — Освен това те обичам достатъчно, за да не те преследвам. — Усмихна се и освободи ръката й. — Ще се видим утре в магазина.

— Да, добре. — Джесика допря ръцете си. Не изпита нищо, освен съжаление, когато устните му се притиснаха в дланта й. — Лека нощ, Майкъл.

Когато входната врата се затвори след него, тя продължи да стои на място. Вече нямаше сили нито да пие кафе, нито да занесе подноса в кухнята и да поведе спор с Бетси или с готвачката. Остави нещата така и се насочи към стълбите.

— Джес? — с една дума я спря Слейд. Приближи се по коридора, докато тя остана на второто стъпало. — О кей?

Най-неочаквано ужасно й се прииска да заплаче — да се обърне, да изтича в прегръдките му и да се наплаче. Вместо това му се сопна.

— Не, не е „о кей“. И защо пък трябва да е?

— Постъпи, както трябваше — спокойно отвърна той. — Няма да се хвърли от някоя скала.

— Ти пък какво разбираш? — извика насреща му. — Никога не си имал никакви чувства. Не знаеш какво означава да обичаш някого. Човек трябва да има сърце, за да го боли. — Рязко се обърна и хукна нагоре по стъпалата, като измина почти половината, преди да спре. Затвори очи и удари с юмрук по перилата. Пое си дълбоко дъх, обърна се и заслиза обратно. Той стоеше долу и чакаше.

— Съжалявам.

— Защо? — Понеже думите й го бяха засегнали по-дълбоко, отколкото му се искаше, Слейд сви рамене. — Права беше.

— Не, не бях. — Уморено потърка челото си с ръка. — И нямах никакво право да те използвам като боксова круша. Днес ми оказа голяма подкрепа и съм ти благодарна.

— Запази си благодарностите — посъветва я той и се обърна да върви.

Този път тя беше наред да го спре.

— Слейд! — Направи още две крачки, изруга и се извърна обратно към нея. Очите му бяха потъмнели, яростно нажежени, сякаш извинението й беше разпалило гнева му повече от нападките. — Разбирам, че ти може би си на друго мнение, но човек не отива в ада за това, че е добър.

Тя го остави да се взира след нея и продължи нагоре по стъпалата.