Въпрос на избор

Втора глава

Следващите два дни преминаха в неловко примирие. Проточи се толкова дълго най-вече поради старанието на Джесика да не се изпречва на пътя на Слейд. От своя страна, той също стоеше встрани от пътя й, докато търпеливо наблюдаваше обичайния й режим — който, както установи, изобщо не беше обичаен. Тя просто не се спираше. Не отделяше никакво време за разни светски прояви, както беше очаквал — обеди, клубни сбирки, комитети. Непрекъснато работа, без някакво видимо изтощение. По-голямата част от времето си прекарваше в магазина. Така, както вървяха нещата, той разбра, че едва ли ще открие нещо в къщата. Следващата му стъпка беше магазинът. От това пък следваше, че трябва да се помири с Джесика, за да може да проникне там.

От прозореца на спалнята си я видя как потегля с колата. Беше едва осем сутринта — цял час по-рано от обичайното й излизане. Слейд отчаяно изруга. Как очаква комисарят от него да я наблюдава — или да я защитава, ако изобщо има нужда — след като тя непрекъснато е там, където той не е? Време беше да измисли повод за посещение на работното й място.

Слейд се насочи решително към изхода. Винаги може да обясни, че иска да научи едно-друго за антикварните мебели във връзка с романа си. Това ще му осигури няколко часа, както и извинение да се поогледа из магазина. Преди да вземе последния завой на стълбата, чу гласа на Бетси.

— … само неприятности.

— Стига си мърморила.

Слейд спря и изчака, докато стъпките се приближаваха към него. По коридора идваше висок, много слаб младеж. Тъмнорусата му грива беше дълга и права, подрязана доста неумело точно до яката на памучната му работна риза. Беше с дънки и очила с телени рамки и вървеше леко прегърбен — по навик или от умора. Понеже се взираше надолу в маратонките си, не забеляза Слейд. Лицето му беше бледо, а очите зад лещите на очилата имаха тъмни кръгове. Дейвид Райе, реши Слейд и остана смълчан.

— Казах ти, че заръча днес да не ходиш — суетеше се след него Бетси, понесла четка от пера в ръка.

— Добре съм. Ако още един ден остана в леглото, ще се скапя. — Изведнъж се закашля силно.

— Добре, добре, няма що — изцъка с език Бетси и го потупа с четката.

— Остави ме, мамо. — Изгубил търпение, Дейвид понечи да се извърне назад и тогава забеляза Слейд. Навъси се и сподави нов пристъп на кашлицата. — О, вие трябва да сте писателят.

— Точно така. — Слейд измина последните две стъпала. Още е момче, помисли си той, като го измери бързо с поглед. Което още не беше преодоляло напълно младежките предизвикателства.

Двамата с Джеси си мислехме, че ще сте някой нисък, прегърбен човечец с очила. И аз не знам защо. — Усмихна се, но Слейд забеляза, че се опря с ръка на перилата на стълбата. — Напредвате ли с библиотеката?

— Бавно.

— По-добре вие, отколкото аз — подхвърли Дейвид, като си мечтаеше за стол. — Джесика слезе ли?

— Вече замина — отвърна Слейд.

— Ето, виждаш ли — скръсти ръце на гърдите си Бетси. — И ако отидеш, веднага ще те върне обратно вкъщи. И ще ти се навика.

Понеже краката му заплашваха да се огънат, Дейвид улови стълба по-здраво.

— Ще й трябва помощ за новата доставка. Днес се очаква още една.

— Много ще й помогнеш — започна Бетси. Забелязал израза в очите на Дейвид, Слейд побърза да се намеси.

— Мислех си да взема и аз да отида дотам. Иска ми се да го видя, да поразгледам някои неща. Мога и да й помогна. — Видя как Дейвид се бори, раздвоен между желанието си да отиде в магазина и нуждата да си легне отново.

— Ще се опита да подреди всичко сама — изрече неуверено.

— Така си е — съгласи се и Бетси, като пренасочи упрека от сина към работодателката си. — Нея нищо не може да я спре.

— Аз отговарям за подреждането на новата стока и за проверката. Не мога…

— Едва ли са необходими големи познания за антиките, за да се пренесе някоя и друга мебел — небрежно подхвърли Слейд. С пълното съзнание, че е твърде хубаво, за да стане, той облече сакото си. — Пък и след като и без това съм тръгнал натам…

— Ето, работата е уредена — обяви Бетси. Хвана сина си за лакътя, преди да успее да протестира. — Господин Слейдърман ще отиде до мис Джесика, а ти се връщаш обратно в леглото.

— Няма да се върна в леглото. Стол — искам само един стол. — После отправи слаба усмивка към Слейд. — Благодаря. Кажете на Джеси, че се връщам в понеделник. Документите за новата стока могат да почакат през почивните дни. Кажете й да прояви милост към болника и да го остави на мен.

Слейд бавно кимна.

— Разбира се, ще й кажа. — Обърна се и пое навън, убеден, че новата стока вече страшно го интересува.

Петнайсет минути по-късно той паркира на малката, застлана с чакъл площадка до магазина на Джесика. Представляваше ниска сглобяема постройка с няколко тесни прозореца на фасадата. Щорите бяха вдигнати. През стъклата я съзря как дърпа някакъв голям и очевидно тежък предмет. Като прокле наум цялото женско съсловие, Слейд се приближи до входната врата и я отвори.

При звъна на камбанките тя се обърна. Беше изненадана, че някой изобщо може да се появи в магазина й по това време, но фактът, че на вратата стоеше Слейд и я гледаше навъсено, я смая напълно.

— Е… — Физическото усилие толкова я беше изтощило, че едва си поемаше дъх. — Не очаквах да те видя тук. — Не добави, че не е и особено очарована.

Беше съблякла сакото и запретнала ръкавите на кашмирения си пуловер. Малките й, стегнати гърди развълнувано се повдигаха и спускаха под него. Слейд съвсем ясно си спомни усещането за мекота при допира на ръката му до тях. Забрави, че е дошъл да се помири с нея.

— Нямаш ли ум в главата си, че си се хванала сама да мъкнеш това нещо? — запита на глас. После бързо изруга, съблече сакото си и го метна на един стол.

Джесика изпъна рамене и смени тона.

— Е, добро утро и на теб.

Раздразнението й изобщо не го трогна. Приближи се до нея и се облегна на тежката мебел.

— Къде го искаш? — запита лаконично. — И адски се надявам, че не си от онези жени, които по пет пъти си променят мнението.

Видя как очите й се присвиват и потъмняват, също както онази вечер в салона. Странно, но му се струваше дори още по-привлекателна, когато беше развълнувана. Ако не беше така, начинът, по който вирваше брадичката си, щеше да му се види смешен.

— Не мисля, че някой те е молил за помощ. — За първи път чуваше този леден тон в гласа й. — Мога сама да подредя стоката си.

— Не изглупявай повече от необходимото — сопна й се той. — Само ще се повредиш. Хайде, къде искаш това нещо?

— Това нещо — разгорещено започна тя — е френски секретар от деветнайсети век.

— Добре де, и какво? — погледна го небрежно той. — Къде искаш да го сложа?

— Ще ти кажа къде можеш да го сложиш…

Смехът му я прекъсна. Беше много мъжествен и весел. Не беше очаквала подобен звук от него. С усилие успя да се сдържи да не се разсмее, докато отстъпваше назад. Последното нещо, което желаеше, беше да открива каквото й да е привлекателно у Джеймс Слейдърман.

— Ето там — посочи невъзмутимо. Джесика се обърна и взе някакъв старинен умивалник, който понесе в противоположна посока. Когато стърженето на дърво върху дърво спря, тя отново се извърна към него. — Благодаря.

— Благодарността й беше лаконична и сдържана. — А сега, какво мога да направя за теб?

Позволи си да я огледа подробно. Стоеше изправена, леко присвила ръце, а в очите й още светеха опасни пламъчета. Две седефени гребенчета придържаха косата й назад. Плъзна поглед по тялото й. Беше много слаба, с една педя талия и почти без ханш. Елегантната пола от мека вълна скриваше по-голямата част от краката й, но Слейд оцени онова, което се виждаше от коленете надолу. Стъпалата й бяха съвсем малки. Едното от тях нервно потупваше по пода.

— От време на време си мисля по въпроса — отвърна най-после, след като очите му се взряха отново в нейните, — но сега съм дошъл да видя какво аз бих могъл да направя за теб. Райе се притесняваше, че може да направиш точно това, което се опитваше преди няколко минути.

— Видял си Дейвид? — Сдържаната й досада се изпари. Джесика забързано прекоси стаята и сграбчи ръката му.

— Станал ли беше? Как е?

Изведнъж му се прииска да я докосне. Косата й сигурно е много мека. Изпита отчаяна нужда за нещо меко и покорно. Очите й се взираха в неговите, изпълнени със загриженост.

— Станал беше — отвърна напрегнато. — И не е толкова добре, колкото му се иска.

— Не е трябвало да става от леглото.

— Съгласен съм. — Дали този мирис идва от косата й? Това ухание на есен, което го подлудява? — Искаше да идва тази сутрин.

— Да идва? — натърти думите Джесика. — Съвсем ясно наредих да си остане у дома. Защо не може да прави, каквото му се казва?

Очите на Слейд изведнъж напрегнато се вгледаха в лицето й.

— Всички ли правят каквото им кажеш?

— Той е мой служител — отвърна тя и пусна ръката му. — И е най-добре да прави, каквото му кажа. — Но скоро настроението й отново се промени и тя се усмихна. — Всъщност той си е още момче и Бетси непрекъснато му мърмори. Тя си е такава. Макар да оценявам загрижеността му за работата, ще трябва първо да се оправи. — Погледът й спря на телефона върху тезгяха. — Ако му се обадя, веднага ще започне да се оправдава.

— Каза, че ще дойде в понеделник — облегна се на секретаря Слейд. — Искаше да оставиш на него документите за новата доставка.

Джесика пъхна ръце в джобовете си, очевидно все още преценявайки идеята да се обади и да скастри Дейвид.

— Да, добре. Ако наистина дойде в понеделник, поне ще седи. Междувременно ще подредя новата стока, за да не се изкушава. — Отново се усмихна. — Той е вманиачен за това място почти колкото мен. Ако преместя дори един свещник, Дейвид веднага разбира. Преди да се разболее, се опитваше да ме убеди да си взема почивка. — Разсмя се и отметна глава, така че косата се разпиля по гърба й.

— Просто му се иска магазинът да остане само за него за седмица или две.

— Много прилежен помощник — подхвърли Слейд.

— О, Дейвид наистина е такъв — съгласи се Джесика. — Какво правиш тук, Слейд? Мислех, че ще се заровиш сред книгите.

Отчасти доволен, отчасти смутен, че сдържаността от последните дни е изчезнала, той й отправи предпазлива усмивка.

— Казах на Дейвид, че ще ти помогна.

— Много мило! — Изненадата в гласа й го накара да се усмихне по-широко.

— Понякога мога да съм мил. Освен това си помислих, че мога да събера малко информация за антиките. Правя проучване.

— О! — Прие го с кимване. — Добре. Нямам нищо против малко помощ за по-тежките неща. От кой период се интересуваш?

— Период?

— За мебелите — поясни Джесика и се приближи до дълга, ниска ракла. — Имаш ли точно определен век, или стил? Ренесанс, ранноамерикански, провинциален италиански?

— За днес само най-общо запознаване, за да добия представа — заложи на импровизацията Слейд и я избута от раклата. — Къде го искаш?

Вдигаше и разместваше. Джесика подреждаше по-леките предмети, докато поддържаше в движение разговор за мебелите, които преместваха.

— Това кресло е чипъндейл — виждаш ли квадратната заострена седалка и двойно извитите крака. Този шкаф е френски барок — от лакирано дърво, позлатен и с дърворезба. После мина с мек парцал по малка масичка, докато обясняваше китайското влияние и чайната церемония.

До обяд около пет-шест пъти бяха прекъсвани от клиенти. Слейд с интерес наблюдаваше как Джесика се преобразяваше в опитен търговец. Показваше предмети, търпеливо обясняваше историята им, а после се пазареше за цената. Ако преди имаше съмнения, то сега вече бе сигурен — магазинът не беше игра за нея. Не само умееше да го ръководи, но й работеше много по-здраво, отколкото очакваше от нея. Не само се справяше с хората с ловкост, на която бе принуден да се възхити, но и печелеше пари — ако можеше да се съди по дискретните етикетчета с цените, които беше забелязал.

Защо тогава, питаше се той, след като е така отдадена на бизнеса си, след като печели от него, ще го подлага на риск заради контрабанда? Сега, след като се запозна с нея и прекараха известно време заедно, за Слейд вече не бе толкова лесно да се придържа към мотивите за развлечение или тръпка. И все пак, никак не беше глупава. Възможно ли бе такава операция да се провежда под носа й без нейното знание?

— Слейд, мразя да се моля. — Джесика снижи гласа си, докато се приближаваше към него. Ръката й неволно се допря до неговата. Безотговорно или не, той установи, че я желае. Извърна се и практически я заклещи между раклата и себе си. С пределна яснота си представи какво ще бъде усещането, ако тялото й се притисне в неговото. Очите му за миг се плъзнаха по устните й.

— За какво да молиш?

Всичко се изпари от съзнанието й. Главата й бе изпълнена с някакъв звук, който напомняше ехо от разбиващи се в брега вълни. Ако отстъпи само сантиметър, ще разруши връзката — ако пристъпи сантиметър напред, ще я осъществи. Джесика не направи нито едното. Като в сън усещаше някаква тежест в гърдите, сякаш я притискат силно, за да спрат притока на въздух. В този миг и двамата разбраха, че е достатъчно той само да я докосне, за да се промени всичко.

— Слейд — прошепна тя.

Той рязко се отдръпна, за да се оттегли точно от ръба — едно обвързване, което не можеше да си позволи.

— Нещо друго ли искаш да преместя? — Гласът му прозвуча уверено, като същевременно се отдалечаваше от нея.

Разтърсена, Джесика отстъпи заднишком към раклата. Нуждаеше се от разстояние.

— Госпожа Маккензи иска да вземе малкото шкафче с нея. Отиде да докара колата пред вратата. Ще имаш ли нещо против да го качиш отзад в комбито?

— Добре.

Джесика мълчаливо посочи предмета с ръка. Не помръдна, докато той не излезе с него през вратата. Останала сама, тя си позволи дълга и неспокойна въздишка. Това не е мъж, с когото една жена може да си позволи да губи самообладание, отправи си сама предупреждение. Няма да се държи любезно или особено мило. Притисна длан към гърдите си, сякаш за да облекчи тежестта, която още не беше изчезнала напълно. Следващия път не прекалявай.

Заради начина, по който ме гледа е — каза си Джесика, — все едно, че чете мислите ми. Прокара разтреперана ръка през косите си. Дори и аз не знам какво мисля, когато ме гледа, та как би могъл той да разбере? И все пак… все пак пулсът й още биеше ускорено.

Когато звънчето на вратата отново иззвъня, тя изобщо не беше помръднала от мястото си пред раклата.

— Умирам от глад — измърмори и се раздвижи неспокойно. Докато Слейд я наблюдаваше, тя припряно мина от прозорец на прозорец, за да спусне щорите. Закачи табелката на вратата и след това я заключи. — Ти сигурно също — проговори отново, след като не получи отговор. — Минава един, а цяла сутрин те карам да влачиш мебели. Какво ще кажеш за сандвич и малко чай?

Слейд едновременно се усмихна и изсумтя.

— Чай?

Смехът стопи част от собствената й неловкост.

— Да, предполагам, че не става. Ами, Дейвид държи и по някоя бира. — Забърза към дъното на магазина и отвори вратата на малък хладилник. Клекна и зарови вътре. — Ето! Знаех си, че има. — Джесика се изправи и се блъсна в гърдите му. Слейд за миг инстинктивно я улови за ръцете, после бързо я пусна. Тя отстъпи с разтуптяно сърце. — Съжалявам, не знаех, че си зад мен. Това става ли? — Вече в безопасност, на една ръка разстояние, тя му подаде бутилката.

— Чудесно. — Изразът на лицето му не издаваше нищо, докато я поемаше и се настаняваше на масата. Напрежението се беше съсредоточило в основата на врата му. Трябва да внимава да не я докосва повече. Или да се предаде пред желанието да усети тези нейни неспокойни, чувствени устни. Веднъж направи ли го, няма да спре дотам. Желанието му се усили и заседна като тежка топка в стомаха му. Разви капачката на бутилката едва ли не грубо.

— Ще направя някой и друг сандвич. — Джесика се зае много усърдно с хладилника. — Печено говеждо става ли?

— Да, добре е.

— Какво ли си мисли? — питаше се тя, докато ръцете й продължаваха да действат. Просто е невъзможно да се разбере. Наряза старателно хляба и месото. Поглеждайки надолу към собствените си ръце, тя си помисли за ръцете на Слейд. Имаше толкова дълги, стегнати пръсти. И силни. Ще й бъде приятно да ги наблюдава. А какво ли би било да ги усети върху себе си? Уверени, опитни, настоятелни. Приливът на желание беше мигновен, но не и неочакван. Тя го потисна и наряза втория сандвич с известна свирепост.

Наблюдаваше как слънцето струи през прозореца в косите й. После падаше меко върху различните нюанси на синьо в пуловера й. Харесваше му начинът, по който материята прилепваше по тялото й и подчертаваше стегнатия, слаб гръб и тънката й талия. Но забеляза и напрежението в раменете й. Няма да стигне много далеч, ако и двамата се вълнуват от привличането. Трябва да я накара да се отпусне и да говори.

— Имаш си страхотно местенце тук, Джесика.

Той не си даваше сметка, че за първи път изрича името й. Това обаче й достави удоволствие, също както и предпазливият комплимент.

— Благодаря. — Сети се да включи котлона под чайника едва след като занесе сандвича му на масата. — Хората най-после престанаха да го наричат „малкото хоби на Джесика“.

Като такова ли започна в началото?

Не и за мен. — Повдигна се на пръсти, за да достигне една чаша. Слейд видя как се повдигна ръба на полата й. — Но много хора го възприемаха просто като опит за бизнес на дъщерята на съдия Уинзлоу. Искаш ли чаша за бирата?

— Не. — Слейд приближи бутилката до устните си и отпи. — Защо антикварни предмети?

— Това е нещо, което познавах… което обичах. Логично е да се занимаваш професионално с нещо, което познаваш и цениш, не мислиш ли?

Той си помисли за стандартния полицейски, револвер, скрит в спалнята му.

— Когато е възможно. Как започна?

— Имах късмет, че разполагах със средства да се издържам през първата година, докато събера стока и обновя мястото. Чайникът изсвири и изпусна парата. — Но и така беше доста трудно. Водене на счетоводство, получаване на разрешителни, изучаване на данъчните закони. — Сбърчи нос, понесла чинията и чашата си към масата. — Но това е необходим етап. Заедно с пътуването и продажбите първите две години бяха убийствени. — Отхапа от сандвича си. — Харесваше ми.

Сигурно е така, помисли си той. Долавяше сдържаната й енергия дори и сега, докато спокойно отпиваше от чая.

— Дейвид Райе отдавна ли работи за теб?

— Около година и половина. Намираше се в онзи неопределен момент от живота, през който, предполагам, че всички преминаваме — когато вече не сме тийнейджъри, но и още не сме станали съвсем зрели хора. Разбираш ли какво имам предвид? — усмихна му се през масата тя.

— Повече или по-малко.

— Вероятно по-малко, отколкото повече — подхвърли шеговито Джесика. — Оказа се, че никак не му е приятно да получи предложение за работа, а още по-малко фактът, че действително има нужда от нея. Двамата с Дейвид израснахме заедно. Няма нищо по-тежко за самочувствието от това да се налага по-голямата ти сестра да ти помага. — Въздъхна леко, припомняйки си мрачните му настроения, нацупеното съгласие и първоначалната липса на какъвто и да било интерес. — Така или иначе, след шест месеца престана да се прави на обиден и стана необходим. Много е схватлив, особено със сметките. Сега вече Дейвид смята счетоводните книги за своя територия. И с тях го бива повече, отколкото с продажбите.

— О?

Джесика се огледа многозначително.

— Невинаги е… особено дипломатичен с клиентите. Много по-добре се справя със счетоводството и склада. Аз и Майкъл можем да движим покупките и продажбите.

— Майкъл… — Преди да отпие нова глътка, Слейд повтори името, сякаш то нищо не означава за него.

— Майкъл купува почти цялата ми стока — всичко от внос във всеки случай.

— Не си ли купуваш сама стоката?

— Не и от чужбина — вече не. — Джесика си играеше с останалата половина от сандвича си. — Ако бях продължила да се занимавам с това, нямаше да мога да държа магазина отворен по цяла година. Следенето на търговете и аукционите само в Нова Англия и сега ме задържа достатъчно дълго извън него. А и Майкъл… Майкъл притежава истински талант за откриване на скъпоценности. — Слейд се запита дали сравнението й не е действителен факт. Дали Майкъл Адамс не пренася през Атлантика и скъпоценности заедно с мебелите от осемнайсети век. — Майкъл ръководи тази част от бизнеса вече почти три години — продължи Джесика. — И е не само много добър купувач, но и страхотен търговец. Особено с женската част от клиентелата ми. — Разсмя се и надигна чашата. — Много е изискан, и на вид, и в поведението си.

Слейд отбеляза нежното чувство в гласа й и се замисли. Какво точно има между собственичката и доставчика? Ако Адамс е замесен в контрабандата и е любовник на Джесика… Мислите му останаха недовършени, когато сведе поглед към ръцете й. На дясната си ръка носеше тънка, плетена златна халка, а на лявата имаше няколко опала, оформени като звезда. Слънцето се отразяваше в камъчетата и хвърляше леки червеникави отблясъци сред нежносиньото. Подхожда й, помисли си той и отпи нова глътка бира.

— Във всеки случай се поразглезих. — Джесика изпъна раменете си с въздишка. — Отдавна вече не се налага сама да поддържам магазина. Радвам се, че следващата седмица Майкъл и Дейвид отново ще се върнат. Може дори да приема поканата на чичо Чарли.

— Чичо Чарли?

Чашата й застина по пътя към устните й.

— Чичо Чарли — повтори объркано Джесика. — Нали той те изпрати.

Слейд мислено се изруга и сви рамене.

— Комисарят — изрече безстрастно. — Не мисля за него като за чичо Чарли.

— Комисарят звучи ужасно официално. — Без да сваля внимателните си очи от него, тя остави чашата.

Не е глупава, каза си Слейд и преметна ръка през облегалката на стола си.

— Винаги го наричам така. Навик. Не обичаш ли да пътуваш? — Рязко смени темата, като я допълни с бърза и обезоръжаваща усмивка. — Мислех, че половината удоволствие е в снабдяването.

— Би могло. Но може също и да е огромно главоболие. Летища, аукциони, клиенти… — Бръчицата между веждите й изчезна. — Замислям да съчетая едно пътуване по работа с удоволствие през следващата пролет. Искам да посетя майка ми и съпруга й във Франция.

— Майка ти се е омъжила повторно?

— Да, отрази й се чудесно. След смъртта на баща ми се чувстваше толкова самотна. И двете се чувствахме така — допълни по-тихо. И след почти пет години, помисли си безгласно, все още изпитваше болка. Беше притъпена от времето, но все още жива. — Няма нищо по-тежко от това да загубиш човек, когото обичаш, с когото живееш и на когото разчиташ. Особено когато си мислил, че този човек е неуязвим — после внезапно ти го отнемат без никакво предупреждение.

Гласът й потрепери и докосна някаква ответна струна у него.

— Знам — изрече, преди да се замисли.

Очите й се вдигнаха и се вторачиха в неговите.

— Знаеш ли?

Не му харесваше вълнението, което пробуждаше в него.

— Баща ми беше ченге — отвърна сухо. — Убиха го при акция преди пет години.

— О, Слейд — посегна към ръката му Джесика. — Колко ужасно… колко ужасно е било за майка ти.

— Жените на полицаите свикват да живеят с опасността. — Отново посегна към бирата си.

Джесика почувства отдръпването му и не каза нищо. Не беше от мъжете, които лесно споделят каквито и да е чувства. Изправи се и събра чиниите.

— Искаш ли още нещо? Предполагам, че някъде тук има скрити бисквитки.

Няма да задълбава, прецени той, няма да се разлива излишно. Беше му предложила съчувствието си, после се беше отдръпнала, разбирайки, че не е желано. Слейд въздъхна. И без това му беше доста трудно да се справи с физическото й привличане, че сега да започне и да я харесва.

— Не искам. — Стана, за да й помогне да разчисти масата.

Когато влязоха в магазина, Джесика се насочи право към вратата, за да вдигне щорите. Слейд рязко се извърна, чувайки внезапния й уплашен вик, който незабавно бе последван от смях.

— Господин Лейтън — издърпа резето Джесика, за да го пропусне. — Изкарахте ми акъла.

Беше висок, добре облечен и около петдесетте. Банкерският му костюм се допълваше от сива копринена връзка със същия цвят като косата му. Слабоватото, но иначе сериозно лице светна в усмивка, докато поемаше ръката на Джесика.

— Съжалявам, скъпа, но и ти на мен. — Надникна през рамото й и въпросително изгледа Слейд.

— Това е Джеймс Слейдърман, господин Лейтън. Отседнал е при нас за известно време. Дейвид е болен.

— О, нищо сериозно, надявам се.

— Обикновен грип — отвърна Джесика. — Но в доста тежка форма. — Изведнъж Джесика му се усмихна хитро. — Винаги успявате да наминете при мен, когато току-що съм получила нова доставка. Едва успях да подредя тази и още една е на път.

Той се разсмя — дрезгав звук, следствие от любовта му към кубинските пури.

— По-скоро се дължи на лесната ви предсказуемост, отколкото на късмет, мис Уинзлоу. Вашият Майкъл от три седмици е в Европа. Помолих го да се огледа за едно-две нещица за мен, преди да замине.

— О, добре… — Звънчетата на вратата я прекъснаха. — Господин Чеймбърс, не очаквах да се върнете толкова скоро!

Чеймбърс й се усмихна малко глуповато, докато сваляше шапката си.

— Онази кутийка с перлената инкрустация — не мога да устоя на изкушението.

— Върви, скъпа — потупа я по рамото Лейтън. — Аз малко ще се поразровя.

Като се преструваше, че проявява интерес към колекция от калаени фигурки, Слейд огледа двамата мъже. Лейтън бавно се разхождаше, като се спираше да огледа един или друг предмет. Веднъж измъкна чифт очила и клекна, за да разгледа резбата на някаква маса. Слейд чуваше тихия глас на Джесика, докато обсъждаше някаква кутийка за енфие с Чеймбърс. Преглътна презрителното си изсумтяване при мисълта, че един разумен мъж може да си купи такава глупост, като кутия за енфие. След като заръча на Джесика да му я опакова, Чеймбърс се извърна и се засуети около някакво старинно шкафче.

За Слейд беше съвсем проста работа да запамети описанието и имената на двамата мъже. По-късно щеше да си ги запише и да направи проверка. Които и да бяха, изглежда, имаха най-малкото основни познания за антикварните произведения — поне от това, което, можеше да долови от разговора им, докато обсъждаха шкафчето. Като се приближи до тезгяха, той хвърли бърз поглед към квитанцията, която попълваше Джесика. Почеркът й беше красив, женствен и четлив.

Една кутийка за енфие от осемнайсети век. Френска, с перлена инкрустация.

Цената обаче стана причина за закъснялата му реакция.

— Майтапиш ли се? — възкликна гласно.

— Шт! — Погледна през рамо и след като видя, че клиентите й са увлечени в разговора си, му се усмихна лукаво. — Никакви пороци ли нямаш, Слейд?

— Порочен, но не и луд — отвърна той, но усмивката й му се понрави. Приведе се малко по-близо. — А ти?

Тя задържа погледа му, наслаждавайки се на закачливия хумор в очите му. За първи път ги виждаше такива.

— Не — изсмя се тихичко. — В никакъв случай.

За първи път посегна, и я докосна съзнателно — само върховете на косата й с крайчеца на пръстите си. Химикалът се изплъзна от ръката на Джесика.

— Подкупна ли си? — прошепна той. Тя продължаваше да се усмихва, но вече не се чувстваше толкова спокойна. Джесика установи, че изпитва благодарност, задето тезгяхът е помежду им и в магазина има клиенти.

— Не съм се замисляла — успя да отвърне. Хрипливият смях на Лейтън отвлече вниманието й. Излезе иззад тезгяха и се насочи към клиентите си, като заобиколи Слейд отдалече.

Участък с опасни завои, предупреждаваше я разумът й. Една погрешна стъпка с този мъж и ще се озовеш зад парапета в пропастта. Твърде дълго бе действала с повишена предпазливост, за да става безразсъдна сега.

— Прекрасно малко творение — обърна се към двамата мъже. — Пристигна точно след като си тръгнахте онзи ден, господин Чеймбърс. — Усети го, макар че той не издаде нито звук, когато Слейд отклони вниманието си от нея и се отдалечи към другия край на помещението.

Накрая Чеймбърс купи шкафчето, докато Лейтън си избра нещо, което Джесика нарече фотьойл и конзола от времето на Луи XV. Според Слейд това си бяха стол и маса — прекалено натруфени за средностатистическия вкус. Но предполагаше, че изисканите имена са достойни за също толкова изисканите им цени.

— С такива клиенти — подхвърли, след като помещението остана празно — би могла да отвориш два пъти по-голям магазин.

— Бих могла — съгласи се тя, докато попълваше документите. — Но не това искам. Пък и, естествено, не всички купуват така щедро. Тези двамата са хора, които знаят точно какво желаят и могат да си го позволят. Имам късмет, че свикнаха да пазаруват тук през последната година, година и нещо.

Наблюдаваше го как наднича наоколо, като от време на време отваря по някое чекмедже, докато накрая се спря пред едно ъглово шкафче. Вътре имаше колекция порцеланови фигурки.

— Красиви са, нали? — обади се тя, докато се приближаваше зад него.

Остана с гръб към нея, макар че това изобщо не попречи на мириса й да проникне в сетивата му.

— Да, приятни са. — Тя прехапа устни. Дрезденският порцелан не получаваше често определения като „приятен“. — Майка ми обича такива неща.

— Винаги съм смятала, че тази е най-добрата в цялата колекция. — Джесика отвори вратичката и извади малка изящна пастирка. — Почти си я бях заделила за себе си.

Слейд я разгледа с присвити вежди.

— Има рожден ден.

— И грижовен син. — Очите й заиграха, когато той отмести поглед към тях.

— Колко? — попита лаконично.

Джесика прокара език по зъбите си. Време е за пазарлък. Нямаше нищо, което да обича повече.

— Двайсет долара — отвърна импулсивно.

Слейд се изсмя.

— Не съм глупак, Джесика. Колко?

Когато отметна глава, между веждите й отново се появи упоритата бръчица.

— Двайсет и два и половина. Това е последното ми предложение.

Той се усмихна неохотно.

— Ти си луда.

— Или го вземаш, или се отказваш — вдигна рамене тя. — В края на краищата, става дума за рождения ден на майка ти.

— Стойността му е много по-висока.

— За нея със сигурност ще е така — съгласи се Джесика.

Обезкуражен, Слейд пъхна ръце в джобовете и отново изгледа навъсено фигурката.

— Двайсет и пет.

— Продадено. — Преди да успее да промени решението си, Джесика забърза към тезгяха и започна да я опакова. Със сръчно движение отлепи етикетчето отдолу и го пусна в кошчето за боклук. — Мога да ти го опаковам като за подарък. Безплатно.

Той бавно се приближи към нея, загледан как полага порцелана върху подложка от мека хартия.

— Защо?

— Защото има рожден ден. Подаръците за рожден ден трябва да се опаковат.

— Нямах предвид това. — Постави ръка върху кутията, за да спре движенията й. — Защо? — попита повторно.

Джесика го изгледа внимателно. Не обича да му правят отстъпки, прецени тя. И този път прие единствено защото беше предназначена за човек, когото обича.

— Защото искам.

Веждите му се вдигнаха, а погледът му внезапно стана много настойчив.

— Винаги ли правиш каквото искаш?

— Старая се. Не го ли правят всички?

Преди да успее да отговори, вратата отново се отвори.

— Доставка за вас, мис Уинзлоу.

Слейд усети как го обзема вълнение, докато разтоварваха стоката. Възможно е, просто е възможно тук наистина да има нещо. Искаше да приключи този случай бързо и да си върви… докато все още разполага с някаква обективност. Джесика Уинзлоу е способна да размъти преценките му. Двамата не са просто мъж и жена и не може да си позволи да го забравя. Той е полицай, а тя — заподозряна. Задачата му е да открие каквото може, дори ако това означава доказване на вината й. Заслушан в непрекъснатия поток от възбудените й думи, докато разопаковаше кашоните, Слейд си мислеше, че не познава друг човек, който да изглежда по-малко способен на мошеничество. Но това е само усещане, интуиция. Трябват му факти.

В качеството си на временен разтоварач и хамалин той разполагаше с възможност да огледа внимателно всеки предмет. Не усети никакво смущение у Джесика, а единствено благодарност за това, че й помага да провери за повреди по време на транспортирането. Угризението на съвестта му го ядоса. Върша си работата, напомни си той. И точно проклетият й чичо Чарли го беше набутал тук. Още една година, повтори си Слейд. Още една година и няма да има комисар, който да му връчва специалните си задачи да изпълнява ролята на бавачка и шпионин на кръщелницата си с кехлибарени очи.

Не откри нищо. Инстинктът му го беше предупредил, че няма да открие, но Слейд бе готов да се хване и за сламка, за да оправдае присъствието си. Тя изобщо не спираше да се движи. През двата часа, необходими за разтоварването, Джесика беше навсякъде — бършеше, подреждаше и мъкнеше празни сандъци.

— Това е — каза й Слейд, преди да е решила, че нещо може да се изложи още по-добре на някое друго място.

— Предполагам, че си прав — разсеяно разтърка кръста си тя. — Хубаво е, че онези три работи ще заминат в понеделник. Малко е претъпкано. Ей, умирам от глад! — Извърна се към него с извинителна усмивка. — Нямах намерение да те задържам толкова, Слейд. Минава пет. — Без да му даде възможност да отговори, тя притича в задната стаичка да вземе саката им. — Ето, аз ще затворя.

— Какво ще кажеш за по един хамбургер и кино? — импулсивно предложи той. Просто я държа под око, каза си наум. Нали затова съм тук.

Джесика изненадано го погледна, докато спускаше последната щора. От израза на лицето му, помисли си развеселена, можеше да се съди, че вече почти съжалява за думите си. Но това не беше причина да му позволи да се измъкне.

— Каква романтична покана. Как бих могла да откажа?

— Искаш романтика? — не й остана длъжен той. — Тогава отиваме на автокино.

Чу бързия й гърлен смях, докато я улавяше за ръката и я издърпваше навън.

Беше късно, когато телефонът иззвъня. Посегна едновременно към слушалката и цигарите.

— Ало.

— Къде е бюрото?

— Бюрото? — Сви вежди и поднесе огъня към върха на цигарата. — Заедно с останалата стока, естествено.

— Грешиш. — Гласът беше тих и студен. — Лично ходих в магазина.

— Трябва да е там. — В гърлото му се надигна паника. — Джесика просто още не го е разопаковала.

— Възможно е. Незабавно ще го изясниш. Искам бюрото и съдържанието му до сряда. — Паузата беше почти недоловима. — Знаеш какво е наказанието за грешка.