Въпрос на избор

Осма глава

Кафето на Джесика отново изстина. Седеше, подпряна на облегалката на леглото на Слейд, с купчина листове от двете си страни. Погълната в четенето, успя да отмине без последствия мърморенето на Бетси, когато икономката донесе поднос със супа и сандвичи. Джесика разсеяно й обеща да хапне, но забрави за това в момента, в който вратата се затвори след нея. Беше забравила също — макар в полето да имаше нахвърляни бележки и поправки — че чете творбата на Слейд. Събитията и хората напълно я бяха завладели.

Пропътува заедно с едно обикновено семейство следвоенните години на четиридесетте, наивността и сложността на петдесетте, шейсетте, с тяхната размирност и променящи се нрави. Децата порастваха, ценностите се изменяха. Имаше смърт и раждания, осъществяване на някои мечти и разрушаване на други. И сред всичко това, докато новото поколение се справяше с трудностите на седемдесетте, Джесика започна да ги разпознава. Бяха хора, с които би могла да се познава — безспорно хора, които щеше да хареса.

Думите се лееха, понякога спокойни, понякога с твърдост, която караше стомаха й да се присвива. Не беше някоя безметежна история — героите му бяха твърде истински за това. Разкриваше й неща, които невинаги искаше да й бъдат разкрити, но нито веднъж не си помисли да остави ръкописа.

В края на поредната глава Джесика автоматично посегна за следващата страница и погледна объркано, след като установи, че няма повече. Подразнена от прекъсването, тя едва сега осъзна, че е прочела всичко, което й беше дал. За първи път в разстояние на почти три часа, звуците от почукването на машината на Слейд нарушиха вглъбението й.

Имаше пълнолуние. Това също стигна до съзнанието й съвсем внезапно. Светлината струеше в стаята и се съревноваваше с лъча от нощната лампа над леглото. Огънят, който Слейд бе запалил, когато се качиха в стаята, беше притихнал в мъждукаща жарава. Джесика раздвижи схванатите си мускули.

Когато настояваше да прочете книгата му, тя не знаеше със сигурност какво ще изпита, след като приключи. Но тъй като знаеше, че е прекалено податлива на емоции, беше сигурна, че ще открие някакво достойнство в написаното. Сега имаше нужда от време, за да реши какво влияние оказваха чувствата й към Слейд върху чувствата й към историята, която току-що беше прочела.

Никакво, каза си Джесика. Преди да стигне до края на първа глава, вече бе забравила за причините, поради които настояваше да чете, макар че основната й цел бе постигната — сега познаваше Слейд по-добре.

Той притежаваше дълбочина на възприятията, която само бе доловила, способност за вникване в човешките характери, на която едновременно завиждаше и се възхищаваше. И в писането, както и в устната си реч, беше пестелив на думи — но в книгите му съкровените мисли излизаха на повърхността. Може и да спестява собствените си чувства, но героите му притежаваха широка гама от емоции, чиито корени се подхранваха от създателя им.

Освен това, продължи размишленията си Джесика, не е била права, когато веднъж му каза, че не познава жените. Познава ги, и то прекалено добре, каза си тя, докато пръстите й разсеяно си играеха с върха на една от страниците. Колко ли е успял да види от онова, което тя вярваше, че е само лично нейно?

Знае ли, че го обичам? Инстинктивно погледна към вратата, която свързваше спалнята с малката всекидневна. Слейд продължаваше да удря по клавишите. Не, беше сигурна, че няма представа колко дълбоки са чувствата й. Нито пък, помисли си с лека усмивка, че е решена да не му позволи да изчезне от живота й, когато приключи всичко това. Ако знаеше, щеше да я държи на разстояние. Предпазлив мъж, заключи тя. Слейд е много предпазлив мъж. Когато почувства, че животът отново й принадлежи, ще се позанимае малко с него.

Стана и се приближи до вратата. Беше обърнат с гръб към нея, а светлината падаше върху ръцете му. От стойката на раменете и наклона на главата му можеше да съди, че е силно съсредоточен. Не желаеше да го смущава и затова изчака, подпряна на рамката на вратата. В пепелника до ръката му димеше забравена цигара. Чашата с кафето беше празна, но подносът с вечерята стоеше недокоснат. Подобно на Бетси, изпита желание да го смъмри, задето е пренебрегнал храната.

Точно така ще бъде — каза си с внезапна яснота, — когато кошмарът остане зад нас. Той би могъл да работи тук, а аз ще чувам звука от машината, когато се връщам от работа. Понякога ще става да работи посред нощ и ще затваря вратата, за да не ме събуди. В неделните утрини ще се разхождаме по брега… ще наблюдаваме огъня в дъждовните следобеди. Един ден, помисли си тя и затвори очи. Това би могло да се случи един ден.

Слейд въздъхна отчаяно и спря да пише. Едната ръка посегна да разтрие схванатия врат. Каквото й вдъхновение да го бе обзело през последните три часа, то внезапно изчезна и го свари неподготвен. Посегна автоматично към чашата с кафе, но само за да установи, че е празна. Може би, ако слезе да вземе още, потокът от думи ще се върне. Точно когато обмисляше тази идея, Джесика се приближи до него.

Обви ръце около врата му и облегна лице на главата му. Любовта препускаше шеметно през нея. Притисна го силно, преглъщайки думите, които се боеше, че не е готов да чуе. Имаше други, които искаше да изрече най-напред.

— Слейд, никога не преставай да правиш това, за което си създаден.

Без да е сигурен в смисъла на казаното, той погледна току-що написаните думи.

— Колко прочете?

— Всичко, което ми даде, но не е достатъчно. Кога ще свършиш? О, Слейд, прекрасно е! — продължи Джесика, преди да е успял да проговори. — Такова красиво творение! Всичко — думите, чувството, хората.

Слейд се извърна, за да може да вижда лицето й. Не желаеше баналности, не и от нея. Очите й горяха въодушевено, докато неговите оставаха спокойни и предпазливи.

— Защо?

— Защото разказваш задълбочено една история за хора, които всеки от нас би могъл да познава. — Разпери пръсти в търсене на думи, които да го удовлетворят. — Защото ме кара да плача, да настръхвам и да се смея. Имаше някои моменти — онази сцена на паркинга в седма глава — които не исках да чета. Беше тежко, грубо. Но трябваше да го прочета, макар че ме болеше. Слейд, никой, който го прочете, няма да остане равнодушен. — Отново постави ръце на раменете му. — А не пише ли точно заради това един писател?

Очите му и за миг не се откъсваха от нейните. Чакаше и претегляше онова, което виждаше в тях, с думите й.

— Знаеш ли — изрече внимателно, — мисля, че до този момент не си давах сметка какъв риск поех, като ти дадох да го прочетеш.

— Риск — повтори тя. — Защо?

— Ако беше останала равнодушна, не съм сигурен дали щях да мога да го завърша.

Каквото и друго да бе изрекъл, едва ли би могло да означава повече. Джесика вдигна ръка към лицето си и се запита дали той разбира колко много е казал с това единствено изречение.

— Развълнува ме, Слейд — изрече тихо. — Когато го публикуват и отново го прочета, ще си спомням, че част от него е била написана тук.

— Ще издигнеш паметник? — усмихна се той.

— Само дискретна паметна плоча — наведе се и го целуна тя. — Не искам да се възгордяваш. Ами агент? — запита внезапно. — Имаш ли агент?

Слейд се засмя тихичко и я привлече на коленете си.

— Да, имам. Досега и двамата не сме имали особена полза един от друг, но все пак успя да пласира няколко кратки разказа и прави всичко, което се очаква от един агент, за да продаде другия ми роман.

— Другия? — дръпна се Джесика, тъкмо когато Слейд захапа ухото й. — Значи е завършен?

— М-м-хм. Върни се! — настоя той, защото му се искаше да усети отново леката, чувствена извивка на рамото й.

— За какво се разказва? — изплъзна му се тя. — Кога ще мога да го прочета? И той ли е толкова добър?

— Казвал ли ти е някой някога, че задаваш прекалено много въпроси? — Ръката му се плъзна под пуловера й, за да улови гърдите. Лениво потърка с палец връхчето и усети как се втвърдява, докато дишането й променяше спокойния си ритъм в трескав бяг. — Харесва ми — прошепна и лекичко захапа мускулите на врата й. — Усещам как пулсът ти се ускорява навсякъде, където те докосна. — Спусна ръката си надолу до талията. — Отслабнала си — изрече намръщено. — И без това си прекалено слаба. Изяде ли си вечерята?

— Казвал ли ти е някой някога, че говориш прекалено много? — попита Джесика, преди да притисне устни в неговите.

Отговорът му бе сподавен вик на наслада. Когато връхчето на езика й се стрелна вътре, а после се оттегли предизвикателно, усети топлина — повече пикантна, отколкото приятна. Стори му се, че чу смеха й — тих и пресипнал. Преди Слейд да успее да стане, за да я занесе до леглото, Джесика вече го теглеше към пода.

Обзе я внезапно настървение, някаква огнена стихия. Обичайната енергия, която я беше напуснала през целия ден, сега изригна във вулканична страст. Задърпа копчетата на ризата, нетърпелива да усети кожата му под своята, докато устните й жадно обхождаха лицето му. Агресивността й едновременно го обърка и възбуди. Разбрал, че част от нея се дължи на нуждата да забрави за страховете си, Слейд я остави да го води.

След няколко мига, вече бе твърде погълнат от нея, за да може изобщо да мисли. Разсъбличаше го забързано, а устните й следваха трескавите й ръце, докато цялото му съзнание се съсредоточи единствено върху нея. Трепетни мисли, бързи целувки и влудяващи докосвания го връхлитаха едновременно в зашеметяващ вихър от усещания.

Озова се пленен в някакъв огнен, втечнен свят, беззащитен и безпомощен. И преди го възбуждаше отвъд границата на разума, но все пак успяваше да събере воля, за да я спре и да поеме водачеството. Този път имаше само отдаване.

Устните й отново се притиснаха в неговите. Ръцете му, които действаха винаги уверено, сега бяха влажни и треперещи. Най-после успя да стигне до нея. Усети, че кожата й бе гореща, също като неговата. Тя не му позволяваше да се задържи никъде, от което ръцете му оставаха неудовлетворени и пулсиращи. Гола плът се притискаше в гола плът. Влажните й, жадни устни пиеха ненаситно, меките й ръце грабеха алчно.

Мисълта, че е безпомощен, я възбуждаше. Този жилав, суров мъж бе напълно безсилен пред магията й. Но Джесика не чувстваше магия, а само желания. И любов. Разбра, че го обича повече след откритието, че може да бъде и слаб. Тялото му бе стегнато и мускулесто, но сега цялото се разтърсваше — За нея.

Лампата на бюрото хвърляше лъч светлина върху лицето му, така че можеше да види очите му — замъглени от желание — впити в нейните. Устните му я мамеха и тя ги пое, вкусвайки парещите, упоителни аромати, извиращи от страстта. Усети вибрациите на горещия му и накъсан дъх. С неочаквана отчетливост долови миризмата на лимон и пчелен восък от препарата, с който бе намазано бюрото. В някаква все още трезва част от съзнанието си Джесика разбра, че този мирис ще се връща при нея винаги когато си припомня за първия път, в който той й се бе отдал напълно. Защото сега наистина го владееше — ум, чувства и тяло.

Пое го в себе си с прилив на остро и отчетливо удоволствие. Енергията й стремително нарасна, повличайки и двамата, бързо и мощно, докато достигна апогея си и ги задържа там на върха. Останаха да лежат преплетени, съединени и заситени.

Слейд се помъчи да избистри ума си, но установи, че тя го изпълва. Силата, която я движеше, се бе стопила, тялото й лежеше почти безтегловно отгоре му, но той откри, че все още го владее. Искаше да се отдръпне, може би за да докаже и на двамата, че има някакъв избор. Ръцете му само се заровиха още по-дълбоко в косите й. Въпреки че лежеше отпусната, почти бездиханна, долавяше туптенето на сърцето й под своето. Никаква сила на волята не можеше да накара пулса му да се успокои, макар че физическата нужда бе напълно задоволена. Желаеше я, но желанието му се свеждаше единствено до това да я има по-близо до себе си.

— Джес. — Повдигна лицето й към своето. Очите й бяха големи и натежали. Нежното й лице пламтеше от страст и умора. Няма право, помисли си с внезапен пристъп на гняв и вина, няма право да й позволява да изразходва всичките си запаси от сили и енергия, за да задоволи копнежа му.

— Не, недей. — Джесика забеляза промяната в израза на лицето му. Вече си взема обратно онова, което за толкова кратко й бе дал. — Не ми се карай — изрече тихо. — Не ми се карай толкова скоро!

Без сам да усеща какво прави, палецът му очерта контура на устните й.

— Ела да спиш при мен тази нощ — беше всичко, което каза.

Слейд изчака, докато се увери, че е заспала, преди да се измъкне от леглото. Започна да се облича тихо, като я наблюдаваше. Лицето и голите й рамене бяха окъпани в лунна светлина, по която потрепваха сенки, щом по луната преминеше облак. При малко късмет, беше изчислил, че ще може да огледа подробно първия етаж, да постои няколко часа на пост в салона и след това да се върне, без тя изобщо да разбере, че е излизал. Хвърли й един последен поглед и се измъкна от стаята.

С безшумна походка, изработена с години опит, Слейд провери многобройните врати и прозорци. С възмущение забеляза съвсем обикновените ключалки, които можеха да спрат само най-жалките аматьори.

Къщата е пълна със сребро и малки, леснопреносими ценности, отбеляза той. Истински рай за крадците — и ги заключва с обикновени брави от супермаркета. Кредитна карта и фиба за коса ще стигнат, каза си той, докато оглеждаше задната врата на кухнята. Ще трябва да се погрижи Джесика да монтира нещо по-стабилно, преди да си замине.

Свит на купчина от бяла козина, Юлисис спеше върху хладните плочки на пода и леко похъркваше. Не помръдна, когато Слейд го прескочи. За проба, раздвижи дръжката на задната врата. Дишането на Юлисис изобщо не се промени.

— Събуди се, глупав пес такъв!

Кучето отвори едно премрежено око, тупна два пъти с опашка и отново заспа.

Слейд си напомни, че непосредственият проблем не са обикновените крадци. Отново прекрачи през кучето и го остави да похърква.

Мина предпазливо през крилото за прислугата. Под една от вратите забеляза бледа светлина и приглушени смехове от някое късно вечерно шоу. В останалите беше тихо. Погледна часовника си и видя, че тъкмо минава полунощ. Върна се обратно в салона, за да чака.

Настани се в кресло с високи облегалки, скрито в сянката. Да наблюдава и да чака. Почти нищо друго не можеше да направи. А ръцете го сърбяха да направи нещо — каквото й да е — което ще придвижи разследването напред. Може би комисарят все пак погрешно избра човека. Този път Слейд имаше желание да създаде неприятности. Искаше да разбере. Който и да беше наел мъжа в горичката, щеше да си плати, изобщо не се съмняваше в това. Но искаше лично да го разкрие.

Жената горе в леглото му беше единственото, което имаше значение. Диамантите бяха несъществени — те в крайна сметка са само камъни с определена пазарна стойност. Джесика е безценна. Засмя се безмълвно и протегна крака. Додсън едва ли е могъл да предположи, че лично избраният от него бодигард ще се влюби в подзащитната си. Слейд знаеше каква е репутацията му: изпълнителен, акуратен и невъзмутим.

Е, каза си наум, бе загубил невъзмутимостта си в мига, в който видя малката руса вихрушка със скули на викинг. Не разсъждава като полицай, а като мъж — мъж, който иска мъст. А това е опасно. Докато е в полицията, трябва да действа по правилата. А първото правило е никакво лично обвързване.

Слейд едва не се изсмя на глас при тази мисъл. Правило първо — зад борда, каза си той и прокара ръка през косата. Възможна ли е по-голяма лична обвързаност? Вече беше влюбен в нея, вече й беше любовник. Ако продължаваха в този дух, можеха да се оженят и да си родят деца.

Това рязко спря хода на мислите му. Не може да позволи на ума си да препуска в тази посока. Той не е за нея. Двамата ще се разделят, само веднъж да приключи разследването. Естествено, той това и иска, увери се Слейд, но в очите му остана лека сянка. Трябва да се справи със собствения си живот — изискванията на професията, задълженията, писането. Дори в живота му да има място за жена, пътищата им водят в различни посоки. Едва ли ще се пресекат отново. Този път ги беше събрала само случайността, обстоятелствата, които създадоха близостта, довела до емоционална връзка. Ще я превъзмогне. Притисна върха на носа между палеца и показалеца си. Ще я превъзмогне, по дяволите!

Нима не е позволено на един мъж да помечтае малко? — запита се Слейд, докато седеше съвсем сам в мрака на стаята. Не му ли е позволено да си съчини някакво бъдеще, когато една жена лежи мека и затоплена в постелята му? Полага му се поне малко себелюбие, нали така? Слейд въздъхна леко и се облегна в креслото. Може би на мъжа, но не и на ченгето. А Джесика, напомни си той, има нужда повече от ченгето, независимо дали смята така, или не.

Освободи главата си от всякакви мисли и в продължение на часове остана да чака в тъмнината. Инстинктът му казваше, че напразно си губи времето. Важно е да поспи поне малко, ако иска да бъде достатъчно бодър, за да остане невредим и действен през деня. Скован от седенето, той разсеяно разтри изтръпналите места, докато се отправяше обратно към стълбите. Още един ден, най-много два — ако агент Брустър наистина е толкова близо, колкото твърдеше пред Слейд.

Умората го връхлетя веднага щом позволи на мускулите си да се отпуснат. Четири часа сън ще презаредят организма му — беше минавал и с по-малко. Натисна тихо дръжката на вратата на спалнята.

Джесика седеше в средата на леглото, свита на кълбо. Поемаше дълбоко и мъчително дъх, като удавник, който се бори за глътка въздух. Лунната светлина струеше над треперещото й тяло.

— Джес?

В гърлото й се надигна вик. Когато рязко отметна глава назад, Слейд видя дивия блясък на страх в очите й, преди да успеят да го фокусира. Прехапа устни, за да спре вика, но продължи да трепери. Слейд бързо се приближи до нея и я хвана за раменете. Лицето й беше мокро от сълзи. През ума му мина мисълта, че някой се е промъкнал при нея, но после бързо я отхвърли.

— Какво има? — попита той. — Какво става?

— Нищо — отчаяно се опита да овладее треперенето си тя. Кошмарът се беше върнал — ужасяващо истински — за да атакува всичките й сетива. Студен вятър, мирис на солени пръски, шум на вълни — и нечии тежки стъпки, които тичат след нея, подвижните сенки, докато облаците закриват слънцето, металният вкус на собствения й страх. И още по-лошо, много по-лошо — страхуваше се да са обърне, страхуваше се, че ще види лицето на някой, когото обича, в преследващия я мъж. — Събудих се — успя да издума. — Предполагам, че се изплаших, понеже те нямаше. — Беше отчасти вярно и достатъчно трудно да го довери. Но не можеше да събере сили да признае, че е способна да се терзае от един сън.

— Бях слязъл долу — отметна мокрите от пот коси от лицето й. — Исках да проверя дали навсякъде е заключено.

— Професионален навик? — Почти успя да се усмихне, преди да отпусне глава на рамото му.

— Да. — Дори и след като я притисна към себе си, тя продължи да трепери. Реши, че сега не е моментът да й чете лекция за обикновените брави и слабите вериги. — Ще сляза да ти донеса малко бренди.

— Не! — Отново прехапа устни, след като думата изскочи от устата й твърде настоятелно. — Не, моля те, вече и без това се чувствам като глупачка.

— Имаш право да си малко нервна, Джес. — Леко докосна с устни косите й.

Прииска й се да се притисне в него и да го помоли да не я оставя сама нито за миг. Искаше да излее всичките си страхове, видения и смъртен ужас, но не можеше.

— С полицай в къщата? — отвърна иронично. Отметна глава и го погледна. Силно лице, каза си наум. Силни ръце и сериозни очи. — Просто ела да си легнеш, сигурно си уморен. — Направи усилие да се успокои и му се усмихна. — Как се справя един човек с две работи, Слейд?

Той само сви рамене, докато масажираше напрегнатите й мускули.

— Оправям се. Как може една жена да е толкова красива в три часа сутринта?

— Майка ми казва, че се дължи на костната структура. — Усмивката й стана малко по-ведра, докато опитваше да се отпусне под ръцете му. — Аз предпочитам да мисля, че е нещо не чак толкова научно… като например, защото си роден по време на лунно затъмнение.

— Ти да не би да си?

— Да. Баща ми казваше, че затова имам котешки очи — за да мога да виждам в тъмното.

Слейд я целуна лекичко, преди да я отстрани от себе си, за да се изправи.

— Ако не поспиш малко, ще станат кръвясали.

— Много мило, няма що! — нацупи се насреща му Джесика, докато той се събличаше. — Ами ти?

— Мога да мина с три-четири часа, когато се налага.

— Пак се правиш на мъжкар, Слейд — леко изсумтя Джесика.

Лунната светлина обля лицето му и освети мълниеносната усмивка. Джесика усети как сърцето й подскача в гърлото. Не трябва ли вече да е свикнала с него? Непостоянните настроения, внезапните приливи на момчешка закачливост в този понякога прекалено сериозен мъж? Тялото му беше стегнато и гъвкаво, източено като на плувец, мускулесто като на боксьор в лека категория.

Той ще се погрижи за теб, успокояваше я разумът й. Просто се довери. Но имаше и гънки на умора и напрежение, които лунната светлина също подчертаваше. И ти се грижи за него, допълни мислено. Усмихна се и протегна ръце към него.

— Идвай в леглото! — заповяда му тя.

Слейд легна до нея и я притегли към себе си. Нямаше го необузданото физическо желание да я притежава. Вместо това почувства приятелска близост, много по-драгоценна, защото се появяваше твърде рядко. Тя се сгуши гальовно в него, готова да утеши, но и да получи утеха.

Джесика лежеше неподвижна, нагаждайки дишането си, така че да стане дълбоко и равномерно, докато го усети, че се унася. С отворени очи и застрашително напиращ на ръба на съзнанието й страх, тя наблюдаваше как лунната светлина трепти върху рамото му, докато се издига и спуска. Преди да заспи, светлината вече дрезгавееше в предвестие на зората.

Телефонът иззвъня и прекъсна неспокойния му сън. По челото му блестяха капчици пот. Със свито сърце вдигна слушалката.

— Ало?

— Времето ти изтече.

— Трябва ми още — изрече бързо. Знаеше, че слабостта изобщо няма да бъде толерирана, и затова преглътна треперенето в гласа си. — Още два-три дни… Не е лесно да стигна до тях, когато къщата е пълна с хора.

— Трябва ли да ти напомням, че не ти се плаща, за да правиш само онова, което е лесно.

— Опитах да ги взема предната вечер… едва не ме хванаха. — Небрежността още по-малко от слабостта, помисли си бързо и облиза устни. — Джесика… Джесика не се чувства добре. — Посегна за цигара, за да успокои нервите си. Трябва да мисли бързо и спокойно, ако иска да остане жив. — Не смята да идва в магазина. След ден-два ще мога да я убедя да замине за по-дълго. Ще ме послуша. — Дръпна жадно от цигарата и се помоли това, което казваше, да е истина. — Когато тя няма да е в къщата, ще мога да взема диамантите, без да поемам никакъв риск. — По горната му устна изби влага и той я избърса с опакото на ръката си. — Ще ги имаш в края на седмицата. Няколко дни не са от значение.

В слушалката прозвуча тежка въздишка, която го вледени.

— Пак грешиш… твърде много грешки, млади приятелю. Помниш ли съдружника ми в Париж? И той допусна грешки.

Телефонът се плъзна мокър в ръката му. Спомняше си мъжа, когото бяха открили, влачен от Сена.

— Довечера — изрече отчаяно. — Довечера ще ги имам.

— В десет вечерта в магазина. — Замълча, за да се увери, че оръжието на страха е свършило работата си. Лекото, подплашено дишане му доставяше удоволствие. — Ако се провалиш и този път, няма да бъда толкова… разбран. Справяш се много добре, откакто работиш за мен. Не искам да те губя.

— Ще ги донеса. После искам… искам да изляза.

— Ще го обсъдим. В десет. — С леко изщракване, връзката беше прекъсната.