Въпрос на избор

Трета глава

Джесика се събуди с мисълта за него. В ленивата неделна утрин остана в леглото известно време, замислена за твърде необичайната събота, по-голямата част от която прекара със Слейд. Човек на настроенията, помисли си тя и протегна ръце към тавана. Беше й приятно с него, вбесяваше се от него, но и го харесваше. Не, не е съвсем точно, поправи се тя. Дори когато й беше приятно или се дразнеше, винаги й харесваше. В него имаше някаква сдържаност, която я подтикваше да се опитва да го разгадае поне малко. Хвърли доста усилия в тази насока предната вечер, но не постигна кой знае колко. Не беше мъж, който ще разкрие тайните си или ще се занимава с празни приказки. Беше странна комбинация от откритост и резервираност.

Не флиртуваше — нито с поглед, нито с думи. И въпреки това беше уверена, че не е безразличен към нея. Не е възможно да си е въобразила онези мигове на физическо привличане. Те съществуваха — и за него, както и за нея. Но е много предпазлив, помисли си с мимолетно разочарование. Никога не беше срещала толкова предпазлив мъж. Тези тъмни, настойчиви очи ясно говореха: „Стой назад, на разстояние!“ Докато предизвикателството да пробие бронята му я привличаше, собственото й инстинктивно усещане за последствията охлаждаше ентусиазма й. Джесика обичаше предизвикателствата, но обикновено най-напред преценяваше шансовете. В този случай, реши тя, те не бяха на нейна страна.

Едно хубаво, премерено приятелство ще бъде съвсем в реда на нещата, беше заключението й. Всичко останало предполага неприятности. Стана, взе халата си и се насочи към банята. Но няма ли да е прекрасно, продължи разсъжденията си, да усети тези твърди устни върху своите. Само веднъж.

На долния етаж Слейд се беше затворил в библиотеката. Беше станал още в зори — тя изпълваше мислите му. Какъв налудничав импулс го беше тласнал да я покани да излязат предната вечер? След като изпразни четвъртата си чаша кафе, запали цигара. За Бога, не е длъжен да кани жената на срещи, за да си върши работата. Все повече му харесва, призна си той и избута купчина книги. Този тих, мелодичен смях и тези меки, руси коси. Но не е само това, помисли си унило. Става дума за самата нея. Доближава се твърде близо до съчетанието от всички качества, които винаги бе търсил у жената — сърдечност, благородство, интелект. И горещата, почти примитивна чувственост, което можеше да се усети под самата повърхност. Ако продължава да мисли за нея по този начин, това ще замъгли способността му да преценява обективно. Дори вече се хващаше, че се опитва да измисли начин как да я задържи встрани от събитията.

Когато отново дръпна от цигарата, очите на Слейд бяха сурови и непроницаеми. Ще я защити, когато му дойде времето, ще я разкрие, ако се стигне дотам. Но няма начин да я задържи встрани. И все така, през смесицата от прах, кожа и цигарен дим, му се струваше, че долавя останала диря от нейното ухание.

След като се измъкна от увещанията на готвача да сложи нещо в стомаха си, Джесика изпи набързо чаша кафе.

— Къде е Дейвид? — провикна се тя, забелязала Бетси, въоръжена с парцал и шишенце сребърна вакса.

— Излезе да се разходи по брега — нацупи се малко майка му, но после допълни: — Изглежда по-добре. Предполагам, че въздухът ще му се отрази благоприятно.

— Ще си взема яке и ще отида да го нагледам.

— Стига да не разбере, че това ви е целта.

— Бетси! — престори се на обидена Джесика. — Мен ме бива много повече за тази работа. — Икономката изсумтя. В това време звънецът на вратата удари. — Върви — извика Джесика, — аз ще отворя. — После изтича към вратата. — Майкъл! — Обви радостно ръце около врата му. — Радвам се да те видя отново.

Слейд излезе в коридора точно навреме, за да види как я целуват и прегръщат. Със същия тих, обещаващ смях Джесика притисна бузата си към лицето на строен, тъмнокос мъж с приятни черти и светлозелени очи. Майкъл Адамс, реши Слейд, след като овладя желанието си да изтича при двойката и да ги раздели. Описанието съвпада. Зърна проблясването на диамант върху кутрето на мъжа, докато той прокарваше ръка през косите на Джесика. Нежни ръце и загар от кварцова лампа, незабавно отбеляза Слейд.

— Липсваше ми, скъпа. — Майкъл я отдръпна от себе си, колкото да може да вижда лицето й.

Тя отново се засмя и докосна с ръка страната му.

— Доколкото те познавам, Майкъл, бил си прекалено зает с работа и… други неща, за да ти е липсвал който и да било. Колко разбити сърца остави в Европа?

— Никога не ги разбивам — възрази Майкъл и отново докосна устните й. — И наистина ми липсваше.

— Влез и ми разкажи всичко — заповяда му тя и здраво го хвана подръка. — Стоката, която изпрати, е чудесна, както обикновено. Вече продадох… о, здравей, Слейд. — Видя го в мига, в който се извърна. Очите му бързо и властно се впиха в нейните. Джесика трябваше да призове цялата си воля, за да не спре да диша. Молба ли има в тях? — запита се тя. Въпрос? Объркана, само леко поклати глава. Какво иска от нея? И защо тя е готова да му го даде, без дори да знае какво е?

— Джесика! — На лицето му трепна бегла усмивка, докато изчакваше.

— Майкъл, това е Джеймс Слейдърман. Известно време ще остане с нас, докато се опитва да сложи малко ред в библиотеката ми.

— Съвсем не малка работа според това, което съм виждал — каза Майкъл. — Надявам се, че разполагате с много време.

— Достатъчно.

Понеже знаеше, че икономката е някъде наблизо, за да може да я чуе, Джесика отстъпи от Майкъл и й извика.

— Бетси, ще може ли да пийнем кафе в салона? Ще дойдеш ли, Слейд?

Очакваше да откаже, но той спокойно й се усмихна.

— Разбира се.

Нямаше нужда да поглежда към Майкъл, за да види раздразнението му, преди да влязат в салона.

— Ей, Джесика, какво прави тук „Кралица Ана“?

— Съдба — отвърна тя, после се засмя и се настани на канапето. — Смятах да те помоля да потърсиш нещо такова за мен; Когато го видях в пратката, помислих си дали не си телепат.

След като го огледа за момент, той кимна.

— Определено подхожда за тази стая. — Седна до Джесика, докато Слейд се настаняваше в един фотьойл. — Имаше ли проблеми с пратката?

— Не, вече е разопакована. В интерес на истината, три неща утре заминават. Дейвид беше болен миналата седмица. Слейд ми помогна вчера да подредя всичко.

— Така ли? — Майкъл извади тънка златна табакера и предложи цигара на Слейд. Той отказа с поклащане на глава и извади своя пакет. — Разбирате ли от антикварни вещи, господин Слейдърман?

— Не. — Слейд драсна кибритена клечка и изгледа Майкъл над пламъчето. — Ако не се брои урокът, който Джесика ми изнесе вчера.

Майкъл се облегна назад, небрежно премятайки ръка през гърба на канапето.

— С какво се занимавате? — Елегантните му, добре поддържани пръсти си играеха разсеяно с косите на Джесика. Слейд дръпна дълбоко от цигарата си.

— Писател съм.

— Забележително. Дали съм чел някое от произведенията ви?

Слейд го изгледа продължително и спокойно.

— Не мисля.

— Слейд работи по един роман — намеси се Джесика. Долавяха се прикрити чувства, които я притесняваха. — Още не си ми казал за какво се разказва в него.

Видя израза в очите й и го определи като молба за мир. Не още, реши той. Нека да видим какво можем да измъкнем.

— Контрабанда — отвърна лаконично.

Откъм вратата се чу шумно издрънчаване на порцелан.

— По дяволите! — Дейвид улови по-здраво подноса и се усмихна смутено към Джесика. — Едва не изтървах целия сервиз.

— Дейвид! — скочи тя и пое подноса с кафето от ръцете му. — Ти едва носиш себе си, че какво остава за всичко това. — Слейд го изгледа как й отправя недоволен поглед, преди да се отпусне в един стол.

Дейвид все още изглеждаше блед. Или беше пребледнял при произнасянето на думата „контрабанда“? — запита се Слейд. На челото му се виждаше тънка ивица пот, между рошавата грива и очилата. След като остави подноса, Джесика отново се извърна към него.

— Как се чувстваш?

Дейвид се намръщи.

— Само не ми викай!

— Добре. — Наведе се през масата, докато лицето й се изравни с неговото. — Ако знаех, че ще бъдеш толкова проклет пациент, щях да ти купя цветни моливи и книжка за оцветяване.

Той закачливо я дръпна за косата.

— Сипи ми малко кафе и млъквай!

— Да, сър — отвърна смирено.

Когато тя се извърна, Дейвид намигна на Слейд.

— Трябва да знаеш как да се справяш с тези от обществото. Здрасти, Майкъл. Добре дошъл! — Бръкна в джоба си и измъкна смачкан пакет цигари. Докато търсеше кибрит, очите му попаднаха на бюрото. — Ей, какво е това?

— Една от находките на Майкъл, която вече си заплюх — отвърна Джесика, докато му поднасяше кафето. — Следващата седмица можеш да се погрижиш за документите.

— В понеделник — решително заяви той, загледан в бюрото. — Кралица Ана.

— Прекрасно е, нали? — Джесика подаде чашата на Слейд и се приближи към него. Отвори капака и показа вътрешността му.

Слейд усети тръпки по тила си. Имаше някакво напрежение — долавяше го, почти го надушваше. Отклони поглед от Джесика и огледа двамата мъже. Майкъл слагаше сметана в кафето си. Дейвид най-после откри кибрита.

— Почакай само да видиш останалата стока — отново се обърна към Дейвид Джесика, докато се връщаше на канапето. — Майкъл е надминал себе си.

Слейд остави разговора да се лее наоколо, като отговаряше кратко, когато се обръщаха директно към него. Луда е по момчето, реши той. Личеше си от начина, по който се шегуваше, дразнеше го и му угаждаше. Спомни си думите й как е искала брат или сестра. Дейвид очевидно се явяваше заместителят. Докъде би стигнала, за да го защити? Докрай, мина му през ума. Ако в едно нещо беше убеден за Джесика Уинзлоу, това беше нейната преданост.

Отношенията й с Майкъл бяха по-неясни. Ако са любовници, Слейд реши, че тя се държи прекалено незаинтересовано. А някак си не си представяше Джесика да проявява незаинтересованост в интимните си отношения. Страст, каза си отново. Имаше гореща, вибрираща страст, тлееща в това крехко, дребно тяло. Ако Майкъл й беше любовник, Слейд би доловил някакъв знак в целувката, която си размениха на вратата.

Ако беше в неговите ръце, щеше да си проличи, помисли си той и очите му се плъзнаха по устните й. Бяха меки и без червило. От три метра разстояние буквално усещаше вкуса им. Бавно и неудържимо желанието се прокрадна в него, а заедно с това и болката — тъпа, пулсираща болка, която никога преди не бе изпитвал. Ако можеше да я има, поне веднъж, болката щеше да отмине. Слейд почти успяваше да убеди себе си, че е така. Нужно му е да докосне тази гладка като сметана кожа, да изживее това обещание за страст и след това ще се освободи от нея. Трябва да се освободи от нея.

Джесика вдигна поглед и отново попадна в капан. Очите му я уловиха в плен. Чувстваше как я притеглят — същото физическо усещане, както ако я държеше за ръката. Устоя. Той е като подвижен пясък, мина й през ума. Никога няма да се измъкнеш, ако направиш тази последна крачка. И въпреки това, рискът я изкушаваше.

— Джесика.

Майкъл хвана ръката й и разпиля мислите й.

— Мм, да?

— Какво ще кажеш да излезем тази вечер? Онова местенце нагоре по брега, което харесваш.

Спокойните му зелени очи й се усмихваха. Джесика усети как пулсът й се успокоява. Това е мъж, когото разбира.

— С удоволствие.

— И не бързай да се прибираш рано — вметна Дейвид. — Утре аз ще се заема с магазина, ти си остани у дома.

Джесика го погледна закачливо.

— О, нима?

Дейвид изсумтя на ироничния й тон.

— Ето я мис Редклиф — обърна се той към Слейд. — Забравя, че я помня още когато беше на дванайсет и носеше шини на зъбите.

— Как ще ти хареса пак да те поваля на пода? — усмихна му се сладко тя. — Ще бъда готова в седем — извърна се отново към Майкъл, пренебрегвайки ухилената физиономия на Дейвид.

— Чудесно — целуна я бързо той и стана. — Ще се видим утре, Дейвид. Приятно ми беше да се запознаем, господин Слейдърман.

Джесика остави чашата си и скочи на крака, сякаш твърде дълго се беше задържала на едно място.

— Ще изведа Юлисис на разходка по брега.

— Не гледай към мен — лениво изрече Дейвид. — Трябва да си щадя силите.

— Нямах намерение да те моля. Слейд?

Искаше му се да се отстрани за малко от нея, но примирено се надигна от мястото си.

— Разбира се. Ще си взема якето.

Бреговата ивица беше тясна и скалиста. Откъм залива подухваше приятен ветрец с мирис на сол. Джесика се смееше, от време на време взимаше някое изхвърлено парче дърво и го мяташе, за да го гони кучето. Юлисис подскачаше нагоре по брега, после се връщаше обратно и енергично подтичваше в кръг около тях, докато Джесика не му подхвърлеше следващото дърво. Водата се блъскаше в скалите и се вдигаше нагоре в мъгла от пръски. Слейд наблюдаваше Джесика, докато тичаше за ново парче.

Върви ли изобщо някога спокойно? Тя отново се засмя и задържа дървото над главата си, докато кучето тромаво се опитваше да я достигне. „Не се свързвай с нас, докато не научиш нещо съществено.“ Слейд пъхна ръце в джобовете и си припомни дадените му нареждания. „Наблюдавай жената.“ Наблюдава я, дявол да го вземе! И тя все повече му харесва. Наблюдавай какво правят слънчевите лъчи с косите й. Наблюдавай как избелелите дънки прилепват към тесния ханш. Наблюдавай как се извиват устните й, когато се усмихва… Наблюдавай как детектив Слейдърман ще провали всичко, защото не може да отклони мисълта си от една кльощава жена с очи с цвят на бренди.

— За какво мислиш?

Рязко се върна към реалността, за да открие Джесика само на крачка от себе си, загледана в лицето му. Мислено се изруга и осъзна, че ще провали нещо повече от прикритието си, ако не внимава.

— Че много отдавна не съм бил на брега — измисли набързо.

Джесика присви очи.

— Не, не мисля така — изрече тихо. — Чудя се какво е това у теб, което те прави толкова потаен — отметна косата си с нетърпелив жест. Вятърът незабавно я разпиля обратно върху лицето й. — Но това си е твоя работа, предполагам.

Подразнен, той вдигна едно камъче и го запрати в разпенените вълни.

— Чудя се какво е това у теб, което те кара да бъдеш толкова подозрителна.

— Любопитна — поправи го тя, малко объркана от думата, която беше избрал. — Интересен мъж си ти, Слейд, може би, защото има толкова много неща, които не казваш.

— Какво искаш, биография?

— Лесно се ядосваш — отрони тя.

Той рязко се извърна към нея.

— Не ме предизвиквай, Джес.

Обръщението й хареса — никой, освен баща й, не беше я наричал така. Изписаният на лицето му гняв също й харесваше. Беше пробила първата дупка в бронята му.

— Ами ако продължа? — подразни го тя.

— Ще бъдеш отблъсната. Не съм много учтив.

Тя се разсмя.

— Да, адски си прав, че не си. Трябва ли това да ме плаши?

Нарочно го дразни. Но макар и да го разбираше, това никак не му помагаше. Слаба и енергична, стоеше пред него с развети от вятъра коси. Очите й бяха златисти и дръзки. Не, не би се уплашила лесно. Слейд си каза, че го прави само за да докаже една теза. Дори когато вече я притегляше в ръцете си, той си напомни, че го прави само за да докаже тезата си. Видя го на лицето й: очакване, приемане, но не и страх. Проклинайки я, той решително притисна устни върху нейните.

Бяха точно каквито си ги бе представял. Меки, уханни, покорни. Разтопи се като восък в ръцете му. Тътенът на вълните сякаш отекваше в главата му. Изпитваше усещането, че стои под прииждащата вълна, която се оттегля и засмуква пясъка под краката му. Придърпа я по-близо към себе си.

Гърдите й се притискаха в стегнатия му гръден кош и го изкушаваха да изследва очертанията им с ръце. Но цялата му енергия, цялото му внимание беше приковано върху устните й. Ръката й се плъзна под якето му, после нагоре по гърба. Леко замаян, той се отдръпна, опитвайки да се отдели от нея. Разтреперана, Джесика си пое дълбоко и дъх и отпусна глава на рамото му.

— Едва не се задуших.

Ръцете му останаха обвити около нея. Смяташе да ги отдръпне, но както се беше сгушила в него и косата й докосваше лицето му, не беше сигурен, че ще може. Тя го погледна с усмивка.

— Би трябвало да дишаш през носа — каза й той.

— Мисля, че забравих.

Аз също, помисли си Слейд.

— Тогава поеми дълбоко дъх, още не съм свършил съвсем.

С все същата сила и необузданост устните му се върнаха върху нейните. Този път беше подготвена и предяви своите собствени искания. Устните й се разтвориха и езикът й посрещна неговия. Вкусът му беше потаен и неспокоен, както и бе очаквала. Лакомо се гмурна още по-дълбоко. Чу сподавения му стон и почувства внезапния бяг на сърцето му. Желанието я изпълни така стремително, че я завладя изцяло. Не остана нищо друго, освен него — ръцете му, устните му. Беше всичко, което тя желаеше.

Никога не беше изпитвала такова желание, нито такава настойчивост. Дори когато устните му действаха грубо, тя отвръщаше със същата агресивност. Възбуда бе твърде банална дума, страст — твърде посредствена. Джесика изпадна в някакво безумие, някакъв изблик на енергия, който можеше да бъде укротен единствено чрез овладяване.

Докосни ме! — искаше й се да изкрещи, докато пръстите й неистово се впиваха в косата му. Вземи ме! Никога не е било така и не мога да понеса да го пропусна. Притисна се в него с жест, който едновременно изискваше и предлагаше. Той беше по-силният, знаеше го — гладките, стегнати мускули я предупреждаваха — но едва ли желанието му можеше да е по-силно. Невъзможно бе да съществува желание по-силно от това, което пулсираше в нея, което тътнеше в нея.

О, покажи ми! — помисли си замаяно. Толкова дълго чаках, за да разбера как е наистина!

Над тях изпищя чайка. Слейд се дръпна рязко, като от струя ледена вода. Какво прави, по дяволите, запита се той и отблъсна Джесика. Или по-точно, какво прави тя с него? Готов бе да забрави всичко — задачата си, идентичността си, разума си — от едно-единствено опияняващо докосване до нея. Сега се взираше насреща му с пламнали от страст страни и потъмнели очи. Устните й бяха овлажнели и подпухнали, леко разтворени от учестеното й дишане.

— Слейд… — Изричайки дрезгаво името му, тя посегна към него.

Грубо я улови за китките, преди да успее да го докосне.

— По-добре се прибирай.

В очите му вече нямаше нищо. Отново бяха непроницаеми и безстрастни. Наблюдаваше я с пълно безразличие. Остана твърде объркана, за да може да проумее. Беше я отвел до ръба, до онази тънка, почти недоловима граница, а после грубо я бе запратил обратно, сякаш ни най-малко не го беше развълнувала. Лицето й пламна от срам. Гневът отново се надигна.

— Върви по дяволите! — прошепна тя, после се извърна и затича към стъпалата нагоре по брега, като ги вземаше по две наведнъж.

Джесика се облече много старателно. Няма по-добър балсам от допира на коприна върху кожата за успокояване на наранената гордост. Извърна се странично пред голямото огледало в цял ръст и кимна в знак на одобрение. Кройката на роклята беше съвсем семпла, с изключение на изненадващо дълбоката извивка на гърба, която стигаше точно под кръста. Не се тревожеше от факта, че беше подбрала роклята с мисълта по-скоро за Слейд, отколкото за Майкъл. А и цветът подхождаше на настроението й — тъмно, царствено червено. Закрепи косата си с две инкрустирани с диаманти шноли, след това я пусна да пада свободно. Доволна от резултата, Джесика грабна вечерната си чантичка и се понесе надолу.

Откри Слейд в салона да затяга някакъв винт в едно от шкафчетата в стил чипъндейл. Ръцете му бяха силни и умели. Спомни си усещането, докато шареха по тялото й в отчаяно търсене.

— Я виж колко си бил сръчен! — подхвърли тя.

Той я стрелна с поглед, навъси се и стисна по-здраво отвертката. Трябва ли непременно да изглежда така? — помисли си мрачно. Роклята прилепваше плътно по нея и по начина, по който мина край него, разбра, че много добре го съзнава. Слейд бясно завъртя винта.

— Бетси се оплака, че дръжката се е разхлабила — измърмори ядно.

— Специалист по всичко — игриво възкликна тя. — Ще пийнеш ли? Тъкмо правя мартини.

Понечи да откаже, но после допусна грешка да погледне към нея. Гърбът й беше гол, стегнат и гладък. Коприната се разтвори съблазнително, докато посягаше към бутилката вермут. Желанието спря дъха му, като мощен удар, забит в слънчевия сплит.

— Скоч — процеди през зъби.

Тя се усмихна през рамо.

— Лед?

— Чисто.

— Пиеш като истински мъж, нали така, Слейд? — О, ще пробия това проклето безразличие, зарече се Джесика. И ще се насладя на всеки миг. Наля три пръста в чашата и му я занесе.

Той пъхна отвертката в задния джоб на дънките си и се изправи. Без да откъсва очи от нейните, Слейд отпи дълга и бавна глътка.

— Облякла си се като истинска жена, нали така, Джес?

Решена да го провокира, тя се завъртя в кръг.

— Харесва ли ти?

— Мен ли искаш възбудиш, или Адамс? — отвърна на удара той.

С предизвикателна усмивка тя се извърна и довърши мартинито.

— Нима смяташ, че жените винаги се обличат, за да възбуждат мъжете?

— А не е ли така?

— Обикновено се обличам заради самата себе си. — Наля си питие, после се извърна и го погледна над ръба на чашата. — Тази вечер си помислих да изпробвам една теория.

Приближи се до нея. Предизвикателството в погледа й и собственото му себелюбие го налагаха, точно както и беше очаквала.

— Каква теория?

Джесика посрещна сърдития му поглед, без да трепне.

— Имаш ли някакво уязвимо място, Слейд? Някаква ахилесова пета?

Подчертано бавно, той остави чашата си, после взе нейната. Усети я как се напряга, макар че не се отдръпна. Пръстите му описваха кръгове по шията й, докато устните й се озоваха на сантиметър от неговите. Джесика почувства горещия му дъх върху кожата си.

— Може да съжаляваш, че си разбрала, Джес. Няма да се държа с теб като с дама.

Тя отметна глава назад. Макар че сърцето й биеше лудо, срещна очите му с гневно предизвикателство.

— Че кой те е молил?

Пръстите му я уловиха по-здраво. Клепачите й се притвориха. Камбанката на вратата иззвъня. Слейд улови чашата си и я изпразни до дъно.

— Кавалерът ти — изрече лаконично и бързо напусна стаята.

Слейд отби колата и спря малко встрани от ресторанта. Изключи двигателя, извади цигара и зачака. Портиерът тъкмо паркираше даймлера на Майкъл. Щеше да се чувства по-спокоен, ако можеше да се промъкне вътре и да я наблюдава по-отблизо, но беше прекалено рисковано.

Видя колата да спира зад неговата. Вратът му се схвана от напрежение, докато шофьорът слизаше и се приближаваше. Пъхна ръка под якето си и улови дръжката на пистолета. На стъклото се допря полицейска значка.

Слейд се отпусна, а мъжът заобиколи, за да влезе от другата врата.

— Слейдърман. — Агент Брустър го поздрави с леко кимване. — Ти следиш жената, а аз мъжа. Комисар Додсън каза ли ти, че ще се свържем с теб?

— Да.

Грийнхарт се грижи за Райе. Нямаше много работа — момчето повече от седмица беше на легло. Още нямаш нищо, доколкото разбирам.

— Нищо — намести се по-удобно Слейд. — Прекарах съботата в магазина, помагах й да разтовари нова доставка. Ако вътре е имало нещо, готов съм да се закълна, че тя не знае. Всичко мина през ръцете ми. Прекалено непринудено се държи, за да крие нещо.

— Може би. — Брустър въздъхна уморено, измъкна изтъркана черна лула и започна да я пълни. — Ако това хубаво малко магазинче служи за депо, поне един от тях крие нещо… Може би и тримата. Изглежда, Райе й е като братче. Що се отнася до Адамс… — Брустър щракна клечка кибрит и я поднесе към лулата. Слейд не каза нищо. — Е, тази дама има зад гърба си авторитета на съдията и силен политически натиск да се запази името й чисто, но ако е замесена, няма да й се размине.

— Не е — чу се да казва, после хвърли цигарата си през прозореца.

— Болшинството сме — шеговито отвърна Брустър. — Дори и да е чиста като сълза, в момента е в дяволско положение. Натискът се увеличава, Слейдърман. Разкритията ще избухнат много скоро и когато това стане, играта ще загрубее. Уинзлоу може да се окаже точно по средата. Додсън, изглежда, смята, че си достатъчно добър да я държиш настрани, когато му дойде времето.

— Ще се погрижа за нея — измърмори Слейд. — Не ми харесва да остава сама с Адамс там вътре.

— Ами и без това пропуснах вечерята — потърка закръгленото си коремче Брустър. — Ще взема да хапна за сметка на данъкоплатците и ще държа под око твоята дама.

— Не е моя дама — измънка Слейд.

Ресторантът беше тих и осветен от свещи. От масата, на която седяха Джесика и Майкъл, се откриваше изумителна гледка към пролива. В тъмните води се отразяваше лунна светлина и потрепваха отблясъци от звездите. Атмосферата беше съвсем дискретна — приглушени гласове, тих смях. Уханието на свежи цветя се примесваше с миризмите от храната и восъчните свещи. Шампанското жужеше приятно в главата й. Ако някой й беше казал, че напоследък работи твърде много, Джесика би се изсмяла. Но сега се чувстваше напълно отпусната за първи път от почти цяла седмица.

— Радвам се, че ти хрумна тази идея, Майкъл.

Харесваше му как светлинките трептят по лицето й и очертават загадъчни сенки под скулите й, как подчертават необикновения златист оттенък на очите й. Защо винаги му се струва много по-красива, след като е бил далече от нея? И дали, поради куп глупави причини, не беше чакал твърде дълго?

— Джесика — поднесе ръката й към устните си, — липсваше ми.

Жестът и интонацията на гласа му я изненадаха.

— Хубаво е, че отново си тук, Майкъл.

Странно, че винаги се е справял добре с думите, а сега се оказваше неспособен да реши как да започне.

— Джесика… искам вече да идваш с мен при пътуванията ми за стока.

— Да идвам с теб? — свъси вежди тя. — Но защо, Майкъл? Ти си напълно способен да се справиш с това. Неприятно ми е да го призная, но си много по-добър от мен.

— Не искам отново да се разделяме.

Объркана от думите му, Джесика се изсмя леко и стисна ръката му.

— Майкъл, само не ми казвай, че си бил самотен. Знам, че за теб няма нищо по-приятно от това да кръстосваш Европа в дирене на съкровища. Ако си страдал от носталгия, това е нещо ново.

Пръстите му уловиха по-здраво ръката й.

— Не беше носталгия, Джесика, и има само едно нещо, което ме кара да се чувствам самотен. Искам да се омъжиш за мен.

Изненада беше слаба дума. Джесика остана слисана и това ясно пролича на лицето й. Да се омъжи? Помисли си, че не е чула добре. Трудно й беше да си представи, че Майкъл изобщо желае да се жени, но пък точно за нея? Бяха заедно вече почти три години — делови партньори, приятели, но никога…

— Джесика, би трябвало да знаеш как се чувствам. — Постави другата си ръка върху сключените им пръсти. — От години те обичам.

— Нямах представа за това, Майкъл. Ох, звучи толкова изтъркано. — Започна да плъзга пръстите на свободната си ръка по столчето на чашата. — Не знам какво да ти кажа.

— Кажи „да“.

— Защо точно сега, Майкъл? Защо така внезапно? — Спря нервните движения на ръката си и се вгледа в него. — Никога с нищо дори не си намеквал, че изпитваш към мен нещо друго, освен нежно приятелство.

— Знаеш ли колко трудно ми беше — тихо попита той — да се задоволявам с това? Ти не беше готова за чувствата ми, Джесика. Беше така увлечена да постигнеш успех с магазина. Имаше нужда от този успех. А и исках да дам моя собствен принос за това, преди да ти предложа. И двамата трябваше да бъдем независими.

Всичко, което казваше, беше вярно. И все пак, как изведнъж да престане да гледа на него като на Майкъл, приятеля, съдружника, и да го види като Майкъл, любовника, съпруга?

— Не знам.

Той стисна ръката й, едновременно с утеха и разочарование.

— Не съм и очаквал да решиш толкова бързо. Ще си помислиш ли?

— Да, разбира се. — Но още в мига, в който му обещаваше, в мислите й проблесна споменът за яростна целувка на ветровития морски бряг.

В късните часове, телефонът отново иззвъня, но не го събуди. Очакваше го.

— Откри ли стоката ми?

Навлажни устни, после бързо ги изтри с опакото на ръката си.

— Да… Джесика е взела бюрото в къщата. Има малък проблем.

— Не обичам проблемите.

По челото му избиха студени капчици пот.

— Ще извадя диамантите. Просто Джесика непрекъснато се навърта наоколо. Няма как да разглобя бюрото и да ги взема, докато е в къщата. Трябва ми малко време, за да я убедя да замине за няколко дни.

— Двайсет и четири часа.

— Но това не е…

— Това е цялото време, с което разполагаш… или с което ще разполага мис Уинзлоу.

Потта се стече над устните му и той вдигна ръка, за да я изтрие.

— Не й причинявай нищо. Ще ги взема.

— За благото на мис Уинзлоу гледай да успееш. Двайсет и четири часа — повтори гласът. — Ако дотогава не са у теб, ще бъде премахната и сам ще взема стоката си.

— Не! Ще ги взема. Не й причинявай нищо лошо. Закле се, че изобщо няма да я замесваме.

— Тя сама се замеси. Двайсет и четири часа.