Въпрос на избор

Десета глава

За Джесика денят едва се влачеше. Да стои затворена беше истинско мъчение за нея. Не можеше да гледа как слънцето струи през прозорците, а тя да трябва да стои прикована вътре. Беше й забранен дори достъпът до брега, така че нямаше възможност да разбере дали ще може отново да се разхожда там, без да се оглежда през рамо.

Мисълта за магазина предизвикваше у нея постоянно главоболие. Единственото нещо, което беше замислила и създала съвсем сама, сега й беше отнето. Може би никога повече няма да изпитва същата гордост, същата всеотдайност, която й бе необходима, за да направи от него най-доброто, на което беше способна. И още по-лошо, собствената й умора я довеждаше до състояние, в което това вече не я интересуваше.

Джесика ненавиждаше да бъде болна. Обичайната й защита срещу физическата слабост беше да не й обръща внимание и да продължава напред. Беше нещо, което не можеше — и не искаше — да промени. Но сега нямаше друг изход. Тихата библиотека и монотонните задължения, с които я натоварваше Слейд, действаха на и без това опънатите й нерви. Накрая захвърли химикала на масата и скочи на крака.

— Не издържам повече! — Замахна с ръка, за да обхване библиотеката като цяло. — Ако напиша още една думичка, Слейд, ще откача. Не можем ли да направим нещо? Каквото и да е? Това чакане е непоносимо.

Слейд се облегна на стола и изслуша невъзмутимо протеста й. Беше я наблюдавал как нервничи цяла сутрин, как се бори с досадата, напрежението и умората. Изненада се единствено, че издържа толкова дълго, преди да избухне. Стоенето на едно място, каза си той, не е най-силното качество на Джес Уинзлоу. Побутна настрани купчината книги.

— Джин — предложи кротко той.

Джесика пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— По дяволите, Слейд, не искам да пия! Трябва да правя нещо.

— Руми — довърши той и се изправи.

— Руми? — За миг го изгледа объркано, после въздъхна шумно. — Карти? На мен ми иде да си бия главата в стената, а ти искаш да играем карти?

— Да. Имаш ли?

— Предполагам. — Джесика прокара ръка през косата си и за момент я задържа над лицето, после отпусне ръце край тялото. — Това ли е най-доброто ти хрумване?

— Не. — Слейд се приближи до нея и докосна с палец сенките под очите. — Но мисля, че за днес достатъчно шокирахме Бетси.

Джесика се предаде неохотно.

— Добре тогава, карти. — Приближи се до една маса и издърпа чекмеджето. — Какви са залозите? — започна да тършува вътре.

— Капиталът ти е малко по-големичък от моя — иронично подхвърли Слейд. — Половин цент на точка.

— О кей, скъпернико. — Джесика откри колода карти и отвори кутията. — Приготви се да губиш.

— Така и стана — и то съкрушително. По предложение на Слейд се настаниха в салона. Замисълът му беше, че мекият диван и тихият огън ще я накарат да се отпусне, а от продължителната, отегчителна игра може да й се доспи. Вече беше стигнал до извода, че Джесика ще може единствено заспала да понесе чакането, без напълно да си загуби ума.

Но не подозираше, че тя толкова добре познава играта, нито пък че ще претърпи съкрушителна загуба.

— Джин — обяви отново Джесика.

Той погледна с отвращение картите, които нареждаше по масата.

— Никога не съм виждал човек с по-голям късмет.

— Опит — поправи го тя и събра картите, за да ги размеси.

— Работил съм в „Нравствената“ — подхвърли, докато тя раздаваше. — Мога да позная мошеника, когато го видя.

— Нравствената? — Джесика изду бузата си с език. — Сигурна съм, че е било много интересно.

— Имаше си своите моменти — измърмори той, загледан в картите, които му беше дала.

— В кой отдел си сега?

— „Убийства“.

— О! — Преглътна, но гласът й остана насмешлив. — Предполагам, че и там си има своите моменти. — Той изсумтя в отговор, което можеше да се приеме и като потвърждение. После пусна една карта. Джесика я вдигна и пъхна в своята ръка. Слейд присви очи, но тя само се усмихна. — Сигурно си срещал много хора покрай работата си. — Загледа се в картите си, после пусна една. — Затова героите ти притежават такава дълбочина.

За момент се замисли за хората от улицата — пласьори и проститутки, дребни крадци и жертви. Но все пак, в известен смисъл, имаше право. Когато навърши трийсет, Слейд смяташе, че е видял всичко, което може да се види. Но непрекъснато установяваше, че има и още.

— Да, срещал съм много хора. — Пусна нова карта и Джесика отново я взе. — Окошарвал съм няколко професионални картоиграчки.

Джесика му хвърли невинен поглед.

— Нима?

— Едната беше страхотна червенокоса дама — съчини набързо той. — Организираше минитурнири в някои от най-реномираните хотели в Ню Йорк. Мек южняшки акцент, бели ръце и белязано тесте. — Вдигна пробно картата към светлината, преди да я пусне. — Вкараха я за три години.

— Така ли? — Джесика поклати глава, докато посягаше към картата. — Джин!

— Стига, Джес, няма начин…

Тя свали картите с извинителен жест.

— Изглежда, има.

Огледа бързо картите й и изруга.

— О кей, това беше! — захвърли своите Слейд. — Изчислявай загубите ми, фалирах.

— Добре, я да видим… — Джесика захапа края на молива, докато преглеждаше бележника, в който бяха отбелязани точките от предишните ръце. — Този път ти намерих слабото място, нали? — Без да дочака отговор, тя започна да пише в бележника. — Според изчисленията, ми дължиш осем долара и петдесет и седем и половина цента. — Остави тефтера и му се усмихна. — Да ги направим осем долара и петдесет и седем кръгло.

— Колко си миличка!

— Просто си плати — протегна ръка с дланта нагоре. — Освен ако не искаш да опиташ двойно или нищо.

— В никакъв случай. — Слейд бръкна в джоба си и извади портфейла, после хвърли една десетачка на масата. — Нямам дребни. Дължиш ми долар и четиридесет и три.

Джесика се усмихна самодоволно и отиде да потърси чантата си в шкафа в коридора.

— Един долар… — разрови в портмонето си тя, след като отново се върна в салона — и… двайсет и пет, трийсет, четиридесет и три. — Пусна монетите в ръката му и се усмихна. — Разплатихме се.

— Няма да ти се размине толкова лесно — сграбчи я Слейд и я целуна дълго и силно. — Щом си решила да ме оскубеш — прошепна, като улови косата й в ръка, — поне трябва да си заслужава.

— Изглежда разумно — съгласи се тя и отново му поднесе устните си.

Господи, как я желае! — помисли си Слейд, докато се потапяше в усещането за нея. Завинаги. Вечно. Всички тези думи, за които никога не си беше позволявал да мисли. Между тях имаше стена — тънката стъклена стена на обществения статут, за която забравяше, когато тя беше в прегръдките му. Не беше в правото си да изпитва това, нито да моли за това, за което му се искаше да помоли. Но тя беше топла и мека и устните й откликваха с желание на неговите.

— Джес…

— Не говори — обви по-плътно ръце около него. — Просто ме целуни още веднъж. — Устните й се притиснаха в неговите и заглушиха думите, които напираха да бъдат изречени. И колкото по-дълго траеше целувката, толкова повече изтъняваше стената помежду им. На Слейд му се струваше, че я чува как се пропуква и се разпада на парчета.

— Джес… — прошепна отново и зарови лице в косите й. — Искам…

Тя трепна и Слейд изруга при звука от входния звънец.

— Аз ще отворя — каза Джесика.

— Не, остави Бетси. — Задържа я още миг, заслушан в ударите на сърцето й до гърдите му.

Джесика на драго сърце кимна с глава. Когато Слейд я пусна, тя се строполи в едно кресло.

— Глупаво е… — започна тя, но в този момент в салона влезе Майкъл.

— Джесика! — Без да обръща внимание на Слейд, той се приближи и взе ръката й. — Толкова си бледа, трябваше да си в леглото.

Усмихна му се, но не успя да възпре пръстите си, които стиснаха неговите.

— Знаеш, че ще полудея, ако остана в леглото. Казах ти да не се тревожиш, Майкъл.

— Как бих могъл? — Повдигна ръката й и докосна с устни ставите на пръстите й. — Особено с Дейвид, който цял следобед мърмори как не си знаела да се грижиш за себе си.

— Беше… — Замълча и хвърли бърз поглед към Слейд. — Беше само малко недоразумение помежду ни. Добре съм, наистина.

— Не изглеждаш добре, изглеждаш изтощена. — Майкъл се навъси. Проследи посоката на погледа й и се взря в Слейд. Откритието бе съпроводено от гняв и неприязън, последвани от примирение. — Трябваше да е в леглото — каза му рязко, — а не да забавлява гости.

Слейд сви рамене и също се настани в едно от креслата.

— Не е моя работа да казвам на Джес какво да прави.

— А каква точно е работата ви?

— Майкъл, моля те! — изпревари отговора на Слейд Джесика и нервно стана. — След малко се качвам, уморена съм. — После се извърна с безмълвна молба към Слейд.

— Много дълго те задържах от работата ти. Днес почти цял ден не си писал.

— Няма проблем. — Извади цигара. — Ще наваксам тази вечер.

Майкъл стоеше помежду им и очевидно не желаеше да си тръгне, макар да съзнаваше, че няма смисъл да остава.

— Ще си тръгна — каза след известно време, — ако обещаеш, че ще се качиш да си легнеш.

— Да, ще си легна. Майкъл… — Прегърна го и почувства познатото стегнато тяло, усети лекия аромат на одеколона му с дъх на морски бриз. — Двамата с Дейвид означавате толкова много за мен. Искаше ми се да можех да ти го кажа.

— Двамата с Дейвид — тихо повтори той и докосна с ръка косата й. — Да, знам. — Хвърли един последен поглед към Слейд, преди да я отдръпне от себе си. — Лека нощ, Джесика.

— Лека нощ, Майкъл.

Слейд изчака да чуе затварянето на входната врата.

— Какво недоразумение си имала с Дейвид?

— Нямаше нищо общо с това, беше лично.

— Точно сега нищо не е лично.

— Но това беше. — Извърна се и го погледна уморено, но той забеляза упоритата бръчица между веждите й. — Имам право на някои лични тайни, Слейд.

— Казах ти да не се виждаш с никой от тях насаме — напомни й той.

— Арестувай ме — сопна му се тя.

— Не ме предизвиквай — посрещна открито сърдития й поглед. — И не го прави отново.

— Да, сержант. — С въздишка на неудовлетворение, Джесика прокара ръка през косата си. — Съжалявам.

— Не се извинявай — строго отвърна той. — Просто прави каквото ти е казано.

— Мисля да се качвам горе. Уморена съм — допълни тя, без да поглежда към него.

— Добре. — Стоеше, без да сваля очи от нея. — Поспи малко.

— Да, да, ще поспя. Лека нощ, Слейд.

Той се заслуша как изкачва стъпалата, после стана и захвърли цигарата си в огъня.

Горе, Джесика напълни ваната. Точно това й трябва — каза си тя — аспирин за главоболието и гореща вана за напрежението. И после ще заспи. Трябва да заспи — тялото й плачеше за сън. За първи път в живота си Джесика изпитваше почти безтегловното състояние на истинското изтощение. Изчака банята да се затопли от парата и се отпусна във ваната.

Знаеше, че не е заблудила Слейд. Джесика не беше толкова глупава, за да мисли, че е приел извинението й, че е уморена. Той не по-зле от нея самата разбираше какво става в главата й. Посещението на Майкъл беше последната капка в един ден, изпълнен с неизречени страхове и постоянно напрежение.

Нищо не се случи, помисли си отчаяно тя, докато оставяше водата да се плиска отгоре й. Колко време ще трябва да чака? Още един ден? Седмица? Две? Въздъхна дълбоко и затвори очи. Цяло щастие ще бъде, ако успее да преживее тази нощ, да не говорим за цяла седмица в очакване и неизвестност.

Мисли само за следващия час, посъветва се сама. Сега е седем вечерта. Ще мисли само как да изкара до осем.

В осем и двайсет Слейд методично мина през всички помещения на първия етаж и провери всички ключалки. През целия непоносимо дълъг ден беше очаквал телефонното обаждане, което да му каже, че мисията му е приключена. Мислено проклинаше Интерпол, ФБР и Додсън. Според него всичките бяха еднакво виновни. Джесика няма да може да издържи още много — това се разбра ясно при посещението на Майкъл.

И още нещо стана ясно. Слейд установи, че е на косъм от пристъпването на последната граница. Ако не беше проехтял звънецът на вратата, щеше да изрече неща, които е най-добре да останат неизречени, да поиска неща, които няма право да иска от една уязвима жена.

Би могла да каже „да“. Щеше да каже „да“, поправи се той и пристъпи покрай заспалия Юлисис. И щеше да съжалява, продължи размишленията си, когато ситуацията се промени и животът й отново се върне към нормалния си ход. И какво, ако я беше попитал, а после се бяха оженили, преди тя да има време да го обмисли? Хубав начин да се объркат две съдби, каза си той. По-добре е да прекъсне още сега, да се отдръпне, докато отново са в ролите на полицая и обекта на неговата мисия.

Сега поне се намира горе и си почива, а не е до него, за да го изкушава. Така му беше по-лесно да разглежда нещата в перспектива.

Прислугата се беше оттеглила в своето крило. Чуваше се тих говор на телевизор и поскърцване на дъски. След като приключи с проверката, ще се качи горе и ще пише. Слейд разтърка тила си, където се беше съсредоточило напрежението. А после ще спи в собственото си легло, сам.

Тъкмо се отправяше към кухненската врата, когато видя как топката бавно се завърта. Напрегна мускули, отстъпи назад в сянката и зачака.

Осем и половина. Джесика отново погледна часовника, докато бродеше из стаята си. Нито банята, нито аспиринът успяха да я успокоят достатъчно, за да приближат поне малко съня. Ако Слейд се беше качил, помисли си тя и тръсна глава. Ставаше прекалено зависима, а това не беше характерно за нея. И все пак, чувстваше, че нервите й ще се отпуснат поне малко, ако може само да чуе ударите на машината му.

Час за час, напомни си тя и още веднъж погледна към часовника. Добре, издържа от седем до осем, но няма да издържи до девет. Джесика се предаде и отново тръгна да слиза на долния етаж.

Ако се разсърди, каза си тя, ще трябва просто да се справя по най-добрия възможен начин. Да стои затворена в къщата само по себе си е достатъчно тежко, за да трябва и да се ограничава единствено до стаята си. Съгласна е да запълни още малко време с онази глупава игра на карти — каквото и да е, стига да е заета, докато…

Мислите й бяха рязко прекъснати, когато стигна в долния край на стълбата. За втори път вратата на салона беше затворена. По гърба й премина тръпка. Реши да се върне в стаята си и да се престори, че изобщо не е излизала оттам. Отстъпи крачка назад, преди сама да се възпре.

Не беше ли казала на Слейд да не иска от нея да бяга? Това е нейният дом, напомни си Джесика, докато пристъпваше напред. Каквото и да става в него, то е нейно задължение. Пое дълбоко дъх, отвори вратата на салона и натисна копчето на лампата.

Слейд изчака, докато задната врата се отвори тихо. Отначало се появи само сянка, но силуетът му се стори познат. Успокоен, той пристъпи на лунната светлина. Дейвид се извърна стреснато и изруга.

— Изкарахте ми акъла — възнегодува той и затръшна вратата след себе си. — Какво правите тук в тъмното?

— Просто проверявам вратите — невъзмутимо отвърна Слейд.

— Тъкмо навреме — промърмори Дейвид. След като включи осветлението, той се приближи до печката. — Искате ли кафе? — запита намусено.

— Благодаря. — Слейд придърпа един стол и зачака Дейвид да излее мислите си.

Последният доклад, който беше получил от Брустър, изясняваше нещата около Дейвид. Името, снимката и пръстовите му отпечатъци бяха подложени на най-сериозна компютърна проверка. В продължение на цял месец беше проследена всяка негова стъпка. Дейвид Райе се оказа точно такъв, какъвто изглеждаше — малко дързък млад мъж, който има талант на счетоводител и обича антикварните предмети. Освен това той имаше, поне в собствените си представи, дискретна връзка със студентка по медицина. Слейд си припомни почти бащинските забележки на Брустър относно увлечението на Дейвид.

Макар първоначално да изпита известно угризение, че не съобщи на Джесика информацията за чистото досие на Дейвид, по-късно Слейд реши, че и без това й е достатъчно трудно да се владее. По-добре е за нея да подозира и двамата, отколкото да е сигурна, че Майкъл Адамс е затънал до гуша в историята с контрабандата.

— Майкъл! — Джесика се взираше, изправена пред истината и не желаеща да повярва.

— Джесика! — Той се изправи с части от бюрото в ръцете си, като трескаво търсеше някакво достоверно обяснение за присъствието и действията си. — Не исках да безпокоя. Надявах се, че си заспала.

— Да, сигурна съм, че си се надявал. — Въздъхна и примирено и затвори вратата след себе си.

— Имаше проблем с тази част — започна Майкъл Исках да…

— Моля те, недей! — Джесика прекоси стаята, наля пръст бренди и го изпи. — Знам за контрабандата, Майкъл — заяви му с безжизнен тон. — Знам, че си използвал магазина.

— Контрабанда? Ама наистина, Джесика…

— Казах, недей! — извърна се рязко, пришпорена от гнева и отчаянието. — Знам, Майкъл! Също както полицията.

— О, Господи! — Лицето му пребледня, докато се оглеждаше с безумен поглед. Остава ли му някаква пролука за бягство?

— Но искам да знам защо. — Гласът й бе тих и спокоен — Дължиш ми го.

— Нямах изход. — Пусна парчетата от бюрото да паднат на пода, после започна да рови за цигара. — Няма изход, Джесика. Той обеща, че няма да бъдеш замесена, че дори няма да разбереш. Трябва да повярваш, че никога не бих те забъркал в това, ако имах избор.

— Избор — отрони тя и си помисли за Слейд. — Всички правим своя избор, Майкъл. Какъв беше твоят?

— Преди две години, в Европа… — Дръпна жадно от цигарата си. — Загубих пари… много пари. Повече, от колкото можех да си позволя, и то от неподходящ човек — Хвърли й бърз, умоляващ поглед. — Обработиха ме. Сигурно си спомняш, когато взех онези две допълнителни седмици в Рим. — Пое дим и бързо го издуха навън. Бяха професионалисти… Минаха дни, преди отново да мога да ходя. Когато ме постави пред алтернативата да остана завинаги инвалид, приех условията му. — Майкъл прокара ръка през косата си и се приближи до барчето. Наля си чист бърбън, като разплиска няколко капки, и го изпи на един дъх. — Знаеше кой съм, естествено, семейството ми, връзката ми с твоя магазин, безупречната ти репутация. — Алкохолът временно му вдъхна сили. Гласът му укрепна. — Нещата се подреждаха прекрасно за него. Не беше заради парите, Джесика, просто исках да остана жив. А след това… вече бях затънал твърде дълбоко.

Усети как нещо в нея трепва жалостиво и бързо го потуши. Никаква милост, заповяда си сама. Няма да получи съжалението й сега.

— Кой е той, Майкъл?

— Не — поклати глава и се обърна с лице към нея. — Няма да ти кажа. Ако разбере, че знаеш името му, няма да бъдеш в безопасност.

— В безопасност? — изсмя се късо тя. — Ако си бил толкова загрижен за безопасността ми, можеше да ми кажеш да не се разхождам по брега, когато някой се кани да ме застреля.

— З-застреля… Мили Боже, Джесика, не мислех, че ще… Заплашваше, но никога не съм вярвал, че наистина опита да ти стори зло. Щях да направя нещо. — Ръцете му трепереха и ръсеха пепел по килима. С рязко движение на ръката Майкъл захвърли цигарата в огъня. Молих го да не те замесва, заклех му се, че ще направя всичко, каквото поиска, но да не те закача. Обичам те, Джесика!

— Не ми разправяй, че ме обичаш! — По-уверено, отколкото очакваше, тя се наведе и вдигна едно от парчетата, които беше изтървал на пода. Беше част от вътрешния фриз. — Какво има в бюрото, Майкъл?

— Диаманти — отвърна той и преглътна. — За четвърт милион. Ако не му ги занеса тази вечер…

— Къде? — прекъсна го тя.

— В магазина, в десет часа.

— Дай да ги видя. — Видя го как изважда една от преградите, където имаше чекмедже. Повдигна тънко парче дърво и откри второ дъно, след което извади малка подплатена торбичка.

— Това е за последен път — заговори той, като стискаше торбичката в ръка. — Вече му казах, че излизам от играта. Веднага щом ги предам, ще напусна страната.

— Това наистина е за последен път — съгласи се Джесика, а после протегна ръка. — Но нищо няма да предаваш. Аз ще взема диамантите, Майкъл. Те ще се върнат там, откъдето са дошли, а ти ще отидеш в полицията.

— Все едно да насочиш пистолет в главата ми! — изтри ги уста с трепереща ръка той. — Ще ме убие, Джесика! Ако разбере, че съм отишъл в полицията, няма да съм в безопасност дори и в килия. Ще ме убие, а ако разбере какво си направила, ще убие и теб.

— Не ставай глупав! — С блеснали очи, грабна торбичката от ръката му. — Така или иначе ще те убие, а също и мен. Толкова ли е глупав, за да не разбира, че полицията е по следите му? Толкова ли е глупав, че да те остави жив като доказателство? Помисли! — извика му нетърпеливо. — Единственият ти шанс е полицията, Майкъл.

Думите й отприщиха страхове, които беше заровил. Дълбоко в себе си Майкъл винаги е съзнавал, че участието му в операцията може да приключи само по един начин. И този страх в много по-голяма степен от парите поддържаше лоялността му.

— Не полицията! — Очите му отново се стрелнаха из стаята. — Трябва да се измъкна. Не разбираш ли, Джесика — някъде, където няма да ме открие! Дай ми диамантите, мога да ги използвам!

— Не! — Ръката й стисна по-здраво торбичката. — Използвал си ме, но край.

— За Бога, Джесика, мъртъв ли искаш да ме видиш? — Дишането му бе тежко и накъсано, докато с мъка изричаше думите. — Нямам време да събера парите, които ми трябват. Ако се махна сега, ще имам нещо за начало.

Тя се взираше в него. Лицето му беше покрито с лека влага, която избиваше в ситни капчици над треперещите му устни. Очите му бяха изцъклени от ужас. Беше я използвал, помисли си тя, но това не бе убило чувството, което изпитваше към него. Щом е решил да бяга, ще му даде каквото иска. Прекоси стаята и се приближи до картина с френски пейзаж, после натисна скрития механизъм и откри сейфа. Бързо завъртя копчето и отвори вратата.

— Вземи това — подаде му пачка банкноти. — Не е колкото струват диамантите, но във всеки случай парите в брой са по-безопасни. Няма да те притискам, Майкъл — изрече, когато той посегна за парите, — но сам трябва да вземеш решението си.

— Има само едно решение за мен. — Пъхна парите във вътрешния джоб на сакото си и най-после я погледна в очите. — Съжалявам, Джесика.

Тя кимна и се извърна. Чу стъпките му, докато се отдалечаваше към вратата.

— Майкъл, Дейвид беше ли замесен?

— Не, Дейвид изпълняваше само нареждания, които смяташе за съвсем нормални. — Видя как всичко, което бе желал, всичко, което бе обичал, се изплъзва от ръцете му. — Джесика…

— Просто върви, Майкъл. Щом ще бягаш, трябва да бягаш бързо.

Изчака да чуе щракването на вратата, преди да отвори торбичката. В дланта й се посипа водопад от студени, искрящи диаманти.

— Значи толкова струва животът ми — прошепна тя. Внимателно ги върна обратно и се загледа в останките от бюрото. — И всичко заради един каприз! — Ако не беше онова внезапно хрумване да изпрати бюрото вкъщи…

Тръсна решително глава и прогони тези мисли. Няма „ако“. Трябва да се види със Слейд, но най-напред има нужда да остане за момент сама. Въздъхна и се отпусна в едно кресло, като остави торбичката с диаманти в скута си.

— Предполагам, че Джесика ви е казала за сутринта. — Докато кафето се топлеше на котлона, Дейвид се пресегна за чаши.

Слейд повдигна едната си вежда. Какво е пък това? — запита се той.

— Трябваше ли? — изрече на глас.

— Вижте, нямам нищо против вас, дори не ви познавам. — Дейвид се извърна и отметна падналите над челото му кичури. — Но Джесика е важна за мен. Когато я видях да излиза от стаята ви тази сутрин, това хич не ми хареса. — Премери с поглед мъжа насреща си и разбра, че има достоен противник. — И все още не ми харесва.

Слейд се загледа в очите зад стъклата. Значи това било личното й недоразумение. В този случай Джесика получава верността, която очаква.

— Аз бих казал, че не е нужно да ти харесва — бавно проговори Слейд, — но Джес едва ли смята така.

Дейвид леко се размърда, смутен от открития поглед.

— Не искам да страда.

— Нито пък аз.

Дейвид се намръщи. Нещо в начина, по който Слейд го каза, го караше да му вярва.

— Толкова е доверчива.

Гневът така внезапно заблестя в сивите очи, че Дейвид за малко да се отдръпне. Когато Слейд отново заговори, думите му бяха тихи и отчетливи.

— Не се интересувам от парите й.

— О кей, съжалявам — сви рамене Дейвид, вече малко по-спокоен. — Просто и преди се е парила. Доверява се на всички. Много е умна, да знаете — за такъв заплес като нея, който забравя какво прави, защото се захваща с двайсет неща наведнъж. Но към хората проявява наивност. — Кафето започна да кипи зад него. Дейвид се извърна и спря газта. — Вижте, забравете, че изобщо съм казал нещо. Сутринта тя ми каза, че не е моя работа, и си е така. Само дето… такова, аз я обичам, знаете ли — заекна той. — Как се чувства?

— Скоро ще се почувства по-добре.

— Ох, надявам се — горещо възкликна той, понесъл кафето към масата. — Не ми се ще да ме чуе, но никак няма да ми дойде зле да се върне в магазина. С описването на новата стока и отвратителното настроение на Майкъл… — Дейвид се намръщи и сипа мляко в кафето си.

— Майкъл? — небрежно подхвърли Слейд.

— Да, ами такова… предполагам, че всеки има право да си изтърве нервите от време на време. Но Майкъл като че ли изобщо няма нерви — усмихна се за момент на Слейд. — Джесика би го нарекла възпитание.

— Може да си има някакви грижи.

Дейвид помръдна разсеяно с рамене и отпи от кафето.

— Не съм го виждал толкова разстроен след неразборията с онова шкафче чипъндейл миналата година.

— О? — Някои източници изобщо не се нуждаят от насърчаване.

— Грешката беше моя — продължи Дейвид, — но не знаех, че го е купил за точно определен клиент. Прави го понякога, но винаги предупреждава Джесика или мен. Беше истинска красота — припомни си той. — Разкошно тъмно дърво, страхотни инкрустации. Госпожа Лиймън го купи в мига, в който го разтоварихме. Беше в магазина, когато пристигна доставката, само го погледна и веднага написа чек. Майкъл се върна от Европа в деня, в който го опаковахме за изпращане и получи нервна криза. Каза, че вече било продадено, че е взел капаро. — Дейвид отпи бързо от кафето, установи, че е горчиво, после примирено отпи още веднъж. — Предполагам, че документите бяха объркани — продължи той. — Което е странно, защото Джеси е истински маниак в поддържането на фактурите. Госпожа Лиймън също не беше особено очарована от недоразумението — припомни си с усмивка. — Джеси й продаде много на сметка една стенна масичка, за да заглади положението.

— Кой го купи? — попита Слейд.

— Кое, шкафчето ли? — намести очилата си Дейвид. — Божичко, не знам. Мисля, че Майкъл изобщо не ми каза, а пък както беше ядосан, никак не ми се щеше да го питам.

— Пазиш ли фактурата?

— Да, разбира се. — Дейвид объркано се вгледа в него. — В магазина е, защо?

— Трябва да изляза — бързо се изправи от мястото си Слейд и тръгна към задното стълбище. — Не излизай никъде, докато не хе върна.

— Какво… — Дейвид не довърши, тъй като Слейд изчезна. Може пък наистина да се окаже откачалка, каза си той, загледан в празния стол на Слейд. Говориш си съвсем спокойно с човека и изведнъж той…

— Погрижи се Джес да не мърда никъде — нареди Слейд, докато слизаше обратно. Якето му вече беше закопчано върху пистолета.

— Да не мърда?

— Не пускай никого в къщата. — Слейд спря за миг, колкото да изгледа решително и строго Дейвид. — Никой да не влиза, разбра ли? — Нещо в очите му накара Дейвид да кимне, без да задава въпроси. Слейд взе една салфетка и надраска някакъв номер върху нея. — Ако не се върна до един час, обади се на този номер. Разкажи на човека, който ще ти се обади за шкафчето. Той ще разбере.

— Шкафчето? — Дейвид се взря глупаво в салфетката, която Слейд набута в ръцете му. — Не разбирам.

— Не е нужно, просто го направи. — Задната врата се затръшна зад гърба му.

— Да бе — измърмори Дейвид. — Защо ми трябва да разбирам нещо? — Умопобъркан, реши той, докато напъхваше салфетката в джоба си. Може би за писателите е нормално да са умопобъркани. Джесика определено знае как да ги намира. Погледна часовника си и реши да я види как е. Може би на писателя малко му хлопа дъската, но успя да го притесни. Тъкмо беше стигнал до средата на коридора и вратата на салона се отвори.

— Дейвид! — Джесика премина разстоянието помежду им на един дъх, после се хвърли в ръцете му.

— Ей, какво те прихваща! — Успя да се освободи от прегръдката й и да я улови за раменете. — Да не би наоколо да върлува някакъв нов грипен вирус, който поразява мозъка?

— Обичам те, Дейвид! — улови лицето му в ръце почти разплакана Джесика.

Той се изчерви и премести тежестта на тялото си.

— Аха, и аз те обичам. Виж, съжалявам за сутринта… Ще говорим по-късно за това. Имам да ти казвам много неща, но най-напред трябва да се видя със Слейд.

— Той излезе.

— Излезе? — Пръстите й се забиха в слабата ръка на Дейвид. — Къде?

— Не знам — внимателно се вгледа в лицето й той. — Джеси, ти наистина не си добре. Ела да те заведа горе!

— Не, Дейвид, важно е. — Предишният й трескав тон стана строг — този, на който той винаги откликваше. — Все трябва да имаш някаква представа къде е отишъл.

— Нямам отвърна той, леко възмутен. — В един момент си седяхме и си приказвахме, в следващия скочи и хукна навън.

— За какво? — разтърси го нетърпеливо Джесика. — За какво си говорехте?

— Ами разни работи. Споменах му, че Майкъл е в много лошо настроение — също като миналата година, когато стана онова недоразумение с шкафчето чипъндейл.

— Чипъндейл… — Джесика притисна ръце към страните си. — О, Господи, да, разбира се!

— Слейд ми наприказва някакви работи да не пускам никой в къщата и да се обадя на някакъв номер, ако не се върне до един час. Ей, къде отиваш?

Джесика беше издърпала чантата си от закачалката и трескаво ровеше из нея.

— Отишъл е в магазина. В магазина, а вече е почти десет! Къде са ми ключовете! Звънни… звънни в магазина и виж дали ще се обади. — С бързо движение изсипа съдържанието на чантата си на земята. — Обади се! — извика му тя, тъй като Дейвид само зяпаше насреща й.

— О кей, по-спокойно. — Докато Джесика трескаво претърсваше предметите на пода, Дейвид набра номера.

— Не мога да ги намеря. Не мога… в палтото ми са! — спомни си изведнъж и хукна към гардероба.

— Не отговаря каза й Дейвид. — Може би още не е стигнал, ако изобщо е отишъл там. В което няма никакъв смисъл, понеже е затворено и… Джеси, къде отиваш? Той каза да не излизаш. По дяволите, забрави си палтото! Почакай малко! Но тя вече тичаше надолу по стъпалата към колата си.