Въпрос на избор

Шеста глава

Слейд се пробуди до нея. Беше потънала в дълбокия сън на изтощението, но дишането й бе бавно и равномерно. Под извитите мигли падаха сенки — тъмни петънца върху бледата кожа. Ръката му обгръщаше тънката й талия — в съня си се беше издал, че я желае по-близо до себе си. Лежаха на една и съща възглавница. Остана няколко минути, след което, проклинайки се, се измъкна от леглото. Джесика дори не помръдна. Грабна дънките и отиде в собствената си стая, направо под душа.

Нарочно развъртя докрай студената вода. Не се ли засити достатъчно с нея през нощта? — запита се той, докато ледената струя шибаше тялото му с остри иглички. Трябваше ли и като се събуди, да я желае отново? Нуждата, която изпитваше от нея, този тип всепоглъщаща нужда, щеше да попречи на работата му. Слейд трябваше отново и отново да си напомня, че Джесика е част от работата му, само поредната задача.

А от краткия телефонен разговор, който проведе през нощта, чу достатъчно, за да е наясно, че положението й става още по-деликатно. Някой търси нещо в дома й — някой, на когото тя има доверие. И няма да е достатъчно само да разбере кой е. Слейд трябва да разбере и какво е това, което търси. Или поне федералните трябва да го разберат, мрачно се поправи той. Трябва да се залепи за нея като гербова марка, докато всичко това не приключи.

Защо, по дяволите, не ми разрешават да я изведа оттук? — помисли си в нов пристъп на ярост. Заповедта по телефона беше категорична и неоспорима. Джесика остава. Не може да се застрашава разследването, като се допусне нейното отстраняване. Тя остава, повтори си още веднъж наум Слейд. А той няма да я изпуска от очи през следващите четиридесет и осем часа. Това не включва и да спи с нея, напомни си той и подложи глава под силната ледена струя. Това не включва да се заплесне до такава степен по нея, че да забрави каква е първата му цел тук. Но как, по дяволите, се очаква да живее сега под един покрив с нея и да не я докосва?

Взе сапуна и се натърка яростно. Може би ще успее да отмие уханието на гора, което сякаш се бе просмукало в собствената му кожа.

Джесика се събуди и посегна към него. Беше си заминал и това мигновено наруши покоя й. Няколкото часа сън я бяха оставили силно напрегната, вместо отпочинала. Ако беше тук, ако можеше с пробуждането си да се обърне към него, нямаше да изпита това неприятно усещане за загуба.

Дейвид и Майкъл. Не, не може дори да си позволи да мисли за това. Закри лицето си с ръце и се помъчи да го спре. Но отново видя смразяващия поглед в очите на Слейд, когато насочи пистолета към нея. Това е лудост, грешка. Четвърт милион в диаманти. Интерпол. Дейвид и Майкъл.

Неспособна да го понесе, Джесика скочи от леглото. Трябва да проясни съзнанието си, за да може да мисли. Къщата й се струваше като задушаващ затвор. Намъкна дрехите и се отправи към брега.

Когато десет минути по-късно Слейд мина край стаята й, за да я нагледа, откри леглото й празно. Внезапната паника беше колкото нетипична за него, толкова и непрофесионална. На бърза ръка провери в банята и всекидневната, преди да слезе долу. В трапезарията, вместо Джесика откри Бетси.

— Къде е? — попита той.

Бетси освободи мястото, на което беше седнала, и го погледна навъсено.

— Значи и вие сте в добро настроение.

— Къде е Джесика?

Бетси му хвърли многозначителен поглед.

— Видя ми се болна тази сутрин, чудя се дали не е пипнала грипа от Дейвид. Долу на брега — допълни, преди да е успял да я прекъсне.

— Сама?

— Да, сама. Не взе дори онзи гигантски пес със себе си. Каза, че днес няма да ходи на работа и… — Бетси постави ръце на хълбоци и мрачно изгледа отдалечаващия му се гръб. — Е… — промърмори тя и изцъка с език.

Беше студено. Лесно беше да прикрие ремъка на пистолета през рамото си под якето. Докато стигна до стъпалата към брега, Слейд почти беше изчерпал запаса си от ругатни. Не беше ли запомнила нищичко от това, което й каза снощи? Забеляза я, застанала близо до големите вълни, и се втурна по стъпалата.

Джесика чу приближаването му и се извърна. Това, което възнамеряваше да му каже, заседна в гърлото й, когато я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Идиотка такава! Какво правиш сама тук? Не разбираш ли в какво положение се намираш?

Ръката й се стрелна и с все сила се стовари върху бузата му. Плесницата зашемети и двамата. Хватката му отслабна достатъчно, за да може Джесика да отстъпи назад.

— Недей да ми крещиш — нареди му тя и несъзнателно разтърка мястото, където се бяха впили ръцете му. — Не съм длъжна да търпя такъв тон от никого!

— Ще го търпиш от мен — спокойно отвърна той. — Още веднъж ще те попитам, Джес, но запомни, че отвръщам на удара. Какво правиш тук?

— Разхождам се — сопна му се тя. — Уредих днес Дейвид да поеме магазина, както гласяха заповедите ви, сержант.

Значи пак се връщаме на това, помисли си той и напъха ръце дълбоко в джобовете си. Косите му се развяваха необезпокоявани върху лицето.

— Добре. Следващата ми заповед е да не напускаш къщата, докато не ти кажа.

Пламъкът в очите й внезапно бе замъглен от сълзи.

Обви ръце около тялото си и рязко се извърна от него. Може да му покаже гнева си, може да му покаже страстта си, но не желае да му показва слабостта си.

— Домашен арест? — попита пресипнало. Предпочиташе да го удари отново, отколкото да плаче.

— Предохранително задържане — отвърна. После въздъхна и постави ръце на раменете й. — Джес… — Тя енергично поклати глава, защото знаеше, че милите думи окончателно ще я разчувстват. Когато усети допира на челото му върху главата си, здраво стисна очи. — Не се скапвай сега — прошепна той. — Няма да трае дълго. Когато приключи…

— Какво да приключи? — прекъсна го с неочаквано отчаяние. — Ще се озове ли един от най-близките ми хора в затвора? Трябва ли да го очаквам с нетърпение? — Пое дълбоко дъх, отвори очи и се загледа в морето. Водата беше развълнувана, с бели връхчета на вълните и сивкав цвят. Идва буря, помисли си равнодушно. Небето също започваше да се смрачава.

— Трябва да преживееш днес — улови я по-здраво той. — А след това да преживееш и утре.

Живот, каза си замислено тя. Наистина ли такъв трябва да е животът? Така ли го възприема той?

— Защо ме остави сама тази сутрин? — Ръцете му се отдръпнаха от раменете й. Без да се обръща, Джесика разбра, че е отстъпил назад. Събра целия си кураж и се извърна с лице към него. Всички прегради бяха издигнати отново. Ако тялото и сега не я болеше от неистовата страст, би могла да си помисли, че цялата нощ е само плод на въображението й. Мъжът, който се взираше насреща й, не проявяваше никакви признаци на чувства. — Ще ми кажеш, че всичко е било грешка — успя да проговори след момент. — Че изобщо не е трябвало да се случва и че никога повече няма да се повтори. — Брадичката й се вирна, докато любовта се бореше с гордостта. — Не си прави труда, моля те.

Трябваше да я остави да си върви. Смяташе да я остави да си върви. Но преди да успее да се възпре, Слейд я улови за рамото, като внимателно го обхвана с пръсти, сякаш да прецени размера и силата му.

— Ще ти кажа, че беше грешка — изрече бавно. — Че не трябваше да се случва. Но не мога да ти кажа, че няма да се случи отново. Не мога да бъда край теб и да не те пожелая.

Мъжът смени позицията под прикритието на дърветата. С делови движения отвори куфарчето и започна да сглобява частите на пушката. За момента не обръщаше особено внимание на двете фигури долу на брега. Едно по едно. Това беше една от причините за успеха му в този занаят. Уреди сделката само за четири часа и изпитваше известно удоволствие, че ще му отнеме малко повече, за да свърши работата.

След като постави мерника, той извади носна кърпа. Студеният вятър не охлаждаше главата му, нито му ставаше по-добре. Но пък с десет хиляди долара може да се купи много антихистамин. Изсумтя тихо и прибра кърпата, после насочи вниманието си към фигурите на брега.

Джесика усети, че част от силата й се възвръща.

— Защо е било грешка тогава?

Слейд въздъхна с отегчение. Защото съм ченге от долен Ийст Сайд, което е виждало неща, за които никога не бих могъл да ти разкажа. Защото толкова много те желая — не само сега, в този миг, но и утре, и след двайсет години — а това ме плаши.

— Масло и вода, Джес, съвсем просто е. Искаше да се разходиш, ще се разходим. — Плъзна ръка от рамото й и преплете пръстите си през нейните, после обърна гръб на брега.

Смъкна пушката, защото Слейд закриваше добрата му видимост към Джесика. Уговорката беше само за жената, а работата си е работа. Вятърът изплющя в сивкавото му палто и се промуши отдолу. Той изсумтя и отново измъкна носната си кърпа, после се настани, за да изчака.

Джесика запрати камъче по група скали.

— Ти си писател, нали?

— Така си мисля.

— Защо тогава вършиш това? Не ти е приятно — личи си.

Не би трябвало да си личи. Фактът, че тя успява да забележи онова, което успешно бе скривал от всички — дори понякога и от самия себе си — подразни Слейд.

— Виж, правя каквото трябва, каквото умея. Не всеки има избор.

— Не — възрази тя. — Всеки има избор.

— Имам майка, която ходи да сервира и живее с пенсия на убит полицай. — Думите изригнаха от него и я накараха да спре. — Имам сестра, която е трета година в колежа и която има шанс да постигне нещо. Таксата не се плаща с отхвърлени ръкописи.

Джесика вдигна и двете си ръце към лицето му. Дланите й бяха хладни и меки.

— Значи си направил своя избор, Слейд. Не всеки би взел същото решение. Когато му дойде времето и публикуваш книгите си, ще имаш всичко.

— Джес… — Улови я за китките, но за момент ги задържа, вместо да отдръпне ръцете й от лицето си. Пулсът й незабавно се ускори при докосването му. — Харесваш ми.

— И това не ти е приятно. — Наведе се към него със спуснати клепачи.

Притисна я силно към себе си и се впи в жадните й устни. Бяха хладни като ръцете й, но бързо се сгорещиха под неговите. Вече обзет от безумието, той я сграбчи за косата и издърпа главата й назад, колкото да може да завладее и най-потайните сладки и влажни кътчета. Ръцете й се сключиха около врата му и го уловиха в плен на мекотата, уханието и страстта.

Задната част на главата му попадаше в кръстчето на мерника на мощна пушка със съвършен заглушител.

— Джес. — Устните му се раздвижиха върху нейните със звука на името й. Спря само за да я притисне по-плътно към гърдите си и я задържа така, докато се опитваше да се овладее. — Уморена си — изрече, когато чу въздишката й. — Ще се връщаме. Трябва да поспиш още малко.

Остави го да я премести отстрани до себе си. Търпение, каза си наум. Това не е мъж, който лесно се предава.

— Не съм уморена — излъга, докато нагаждаше стъпките си към неговите. — Защо да не ти помогна в библиотеката?

— Само това ми трябва — измърмори той и вдигна очи към небето. Периферното му зрение долови мимолетно потрепване на нещо бяло сред оределите клони в горичката. Застана нащрек, мускулите му се напрегнаха, докато се взираше да види. Не забеляза нищо, освен леко поклащане, което спокойно можеше да се дължи на вятъра. После отново нещо бяло примигна.

— Страхотна съм в подреждането, ако реша да се захвана — заяви Джесика, пристъпвайки пред него. — И съм… — Дъхът й секна, когато Слейд я повали на земята зад малка купчина оголени скали. Чу кратко изсвистяване, като от удар на камък в камък. Преди да успее да си поеме въздух, той вече беше измъкнал пистолета. — Какво е това? Какво става?

— Не мърдай. — Изобщо не погледна към нея, само продължи да я задържа прикована под себе си, докато погледът му обхождаше брега. Очите на Джесика бяха приковани в оръжието му.

— Слейд?

— Намира се в горичката, на около трийсет метра вдясно от мястото, където сме сега — разсъждаваше той на глас. — Добра позиция. Няма да помръдне — поне за известно време.

— Кой? — запита тя. — За какво говориш?

За миг сведе очи към нея и я вледени със суровия, студен поглед, който беше виждала и преди.

— Мъжът, който току-що стреля по теб.

— Остана неподвижна и безмълвна като статуя.

— Никой не е стрелял, не чух…

— Има заглушител. — Слейд се помръдна, колкото да може да вижда по-ясно стъпалата нагоре по брега. — Професионалист е. — Ще чака да излезем.

Джесика си спомни странния звук, който чу, докато Слейд я поваляше на земята. Удар на камък в камък. Удар на куршум в скала. Обзе я някакво замайване, което замъгли погледа й, докато престана да вижда друго, освен сива пелена. Някъде в далечината дочу гласа на Слейд и се опита да пробие мъглата. Сърцето й биеше в ушите, когато отново успя да фокусира погледа си върху него. Продължаваше да се взира отвъд нея към стъпалата.

— … че знаем, че е там.

— Какво?

Слейд нетърпеливо сведе поглед към нея. По лицето й нямаше и следа от цвят. На фона на тази бледност очите й изглеждаха замъглени и разконцентрирани. Не може да й позволи лукса да изпадне в шок.

— Съвземи се и ме слушай — процеди грубо и улови лицето й в ръка. — Има вероятност да не е разбрал, че сме го разкрили. Сигурно си мисли, че сме се скрили, за да се любим. Ако са ме разкрили, щеше да се погрижи за мен, вместо да изчаква да те вземе по-добре на прицел. Сега трябва да направиш само едно нещо, Джес, разбираш ли?

— Само едно нещо — повтори с кимване тя.

— Да лежиш долу.

Тя нервно се изсмя.

— Звучи като много добра идея. Колко време смяташ, че ще трябва да останем тук?

— Ще стоиш, докато се върна.

Ръцете й се обвиха около него бързо и със силата на отчаянието.

— Няма да излизаш оттук! Ще те убие!

— Той иска теб — безстрастно изрече той и издърпа ръцете й от врата си. — Искам да направиш точно каквото ти казах. — Прехвърли се отгоре й и успя да смъкне якето и кобура за пистолета. Първо измъкна ризата от дънките си, после пъхна оръжието отзад на кръста. — Сега ще стана и след около минута ще тръгна към стъпалата. Той ще си помисли или че не ти е до игрички, или че сме приключили и ще се забавиш още малко.

Не се улови отново за него, защото знаеше, че е безполезно. Ще постъпи, както е решил.

— Ами ако те застреля? — запита глухо. — Страхотен бодигард ще си ми като мъртвец.

— Ако възнамерява, ще го направи в мига, в който се изправя — обясни й Слейд и отново улови лицето й в ръка. — Тогава ще ти остане поне пистолетът ми, нали?

Целуна я бързо и силно, преди да успее да проговори.

Стой долу, Джес. Ще се върна.

Изправи се безгрижно, все така загледан надолу към нея. Джесика преброи десет дълги безмълвни секунди. Сякаш целият й организъм функционираше на забавен каданс — мозъкът й, сърцето й, дробовете й. Дори и да дишаше, изобщо не го съзнаваше. Лежеше в някакъв вакуум от страх. Слейд й се усмихна — мигновено вдъхване на увереност, което не стигна до очите му. Вцепенена, тя се запита дали усмивката беше предназначена за нея, или за човека в горичката.

— Каквото и да става, стой, където си. — С тези думи, той се обърна и спокойно закрачи към стъпалата. Нехайно пъхна палци в джобовете си, сякаш всеки мускул по тялото му не беше напрегнат в очакване. Тънка струйка пот се стече надолу по гърба му.

„Страхотен бодигард ще си ми като мъртвец“. Думите на Джесика отново прозвучаха в главата му, докато полагаше усилие да се изкачва бавно по стъпалата. Наясно беше колко близо до целта бе онзи беззвучен куршум. С излизането си на открито поемаше голям риск не само за себе си, но и за Джесика.

Премерен риск, напомни си Слейд. Понякога трябва да поемеш риска. Преброи стъпалата — пет, шест, седем… Вече изглеждаше малко вероятно стрелецът да се цели в него. Щеше да изчака Джесика да излезе иззад скалите. Десет, единайсет, дванайсет… Ще го послуша ли този път? — помисли си във внезапен пристъп на паника. Не поглеждай назад! В името на Бога, не поглеждай назад! Оставаше само един начин да я спаси.

В мига, в който стигна горе, Слейд извади пистолета си и хукна към дърветата.

Килимът от сухи клонки ще го издаде. Слейд го прие и откъм добрата му страна — поне ще отклони вниманието на мъжа от Джесика. Пое на зигзаг към мястото, където беше забелязал бялото петно. Точно когато притичваше под един дъб, чу тъпия звук. Равнодушно изгледа парченцата кора, които се разлетяха покрай рамото му.

Близко, каза си наум. Много близко. Но мисълта му вече беше ясна. Мъжът трябва да е разбрал, че е провалил задачата си. Също както би трябвало да е разбрал, ако не му изневерява късметът, че полицията е замесена. Пистолетът на Слейд и знакът върху него ще разкрият на професионалиста всичко, от което се нуждае.

Слейд търпеливо зачака. Петте безкрайни минути станаха десет. Потта засъхна студена по гърба му. Никой от двамата мъже не можеше да помръдне безшумно, така че и двамата изобщо не помръдваха. Някаква птичка, подплашена от нахлуването на Слейд в горичката, отново се върна да кацне на клончето и запя жизнерадостно. Катеричка събираше жълъди на по-малко от три метра от мястото, където стоеше. Слейд изобщо не мислеше, а само чакаше. Буреносните облаци продължаваха да се трупат и напълно закриха слънцето. Сега в горичката беше студено и мрачно. Вятърът изплющя в измъкнатата му риза.

Чу се приглушено кихане и раздвижване на клонки.

Слейд моментално скочи по посока на звука, хвърли се на земята и се претърколи, щом за част от секундата зърна мъжа и пушката. Легнал по очи, той стреля три пъти.

Джесика лежеше, смразена от страх, по-леден и от вятъра, който духаше откъм морето. Това беше всичко, което чуваше — вятърът и водата. Някога обичаше тези звуци — ревящия вятър, придружен от гръмовното разбиване на водата върху скалите. Загледа се нагоре към небето и видя как облаците се трупат. С едната си ръка стискаше опустялото яке на Слейд. Кожата беше гладка и хладна, но успяваше да долови неговия мирис. Съсредоточи се върху това. Ако още може да усеща миризмата, значи той е жив. Ако го пожелае достатъчно силно и достатъчно дълго, той ще остане жив.

Твърде дълго! — крещеше съзнанието й. Твърде дълго продължава! Пръстите й се вкопчиха по-здраво в кожата. Каза, че ще се върне. Трябва да вярва в това. Докосна устни с върховете на пръстите си и установи, че са студени. Топлината, оставена от него, отдавна беше изчезнала.

Трябваше да му кажа, че го обичам, помисли си с отчаяние. Трябваше да му кажа, преди да тръгне. Ами ако… Не, няма да си позволи да мисли за това. Той се връща. Мъчително се размърда, колкото да може да вижда стъпалата.

Чу трите бързи последователни изстрела и се вцепени. Болката в гърдите я изтръгна от това състояние. Дробовете й крещяха за въздух. Замаяна, Джесика си заповяда да диша, преди да скочи и да затича. Страхът я правеше тромава. Два пъти се препъна нагоре по стъпалата, но само за да се втурне още по-решително и да влее допълнителни сили в краката й. Шмугна се в горичката, като се подхлъзваше по прекършените клонки и листа.

Слейд се извърна в мига, в който я чу. Беше бърз, но не достатъчно, за да й попречи да види онова, което беше решил, че не бива да вижда. Джесика спря безумния си бяг в прегръдките му, докато облекчението преминаваше в шок, а шокът — в треперене.

Като се проклинаше, той застана пред нея, за да препречи погледа й.

— Никога ли не слушаш?! — възкликна, после я притегли в ръцете си.

— Той… ти ли… — неспособна да довърши, тя затвори очи. Няма да вземе да повръща сега, заповяда си Джесика. Няма да припада! Едно от копчетата на ризата му се беше забило в бузата й и тя се съсредоточи върху болката. — Не си ли ранен?

— Не — лаконично отвърна той. Тази част от живота му не трябваше изобщо да стига до нея, изруга се той. Трябваше да се погрижи за това. — Защо не остана на брега?

— Чух изстрелите. Помислих, че те е убил.

— И много щеше да помогнеш и на двамата, като дотърчиш тук. — Отдръпна я от себе си, погледна лицето й и отново я притегли обратно в прегръдките си. — Вече всичко е наред.

За първи път в тона му прозвуча нежност и обич. Това я разчувства, така както виковете и гневът му никога не бяха успели. Започна да плаче със силни, задъхани ридания, докато пръстите на едната й ръка мачкаха ризата му, а в другата продължаваше да стиска неговото яке.

Без да проговори, той я поведе към края на горичката. Седна на тревата, после я притегли в скута си и я остави да се наплаче. И тъй като не знаеше какво друго да направи, продължи да я люлее, да я милва и да й шепне успокояващи думи.

— Съжалявам — успя да продума, все още хлипайки. — Не мога да се спра.

— Излей си всичко, Джес. — Устните му докоснаха влажните й слепоочия. — Този път няма нужда да проявяваш смелост.

Заровила лице в гърдите му, тя остави сълзите да се леят на воля, докато й олекна. Дори и след като притихна, той продължи да я милва, като отмяташе косите от мокрото й лице и я поклащаше внимателно. Желанието да я защити отдавна вече бе престанало да бъде професионално. Ако можеше да намери някакъв начин, Слейд би изличил цялата сутрин от съзнанието й — би я завел някъде, където злото не би могло да я достигне.

— Не можех да остана на брега, след като чух изстрелите.

— Не — целуна я той по косата. — Предполагам, че не.

— Помислих, че си мъртъв.

— Шт. — Този път пое устните й с нежност, на която никой от двамата не знаеше, че е способен. — Би трябвало да имаш повече вяра в добрите.

Искаше да се усмихне заради него, но вместо това обви ръце около врата му. Допирът беше още едно уверение, че е цял и невредим.

— О, Слейд, не съм сигурна, че бих могла да преживея нещо подобно още веднъж. Защо? Защо ще иска някой да ме убива? Просто няма смисъл.

Издърпа я назад, така че очите им се срещнаха. Нейните бяха зачервени и подпухнали от плач, неговите гледаха хладнокръвно и открито.

— Може би знаеш нещо, без дори да си даваш сметка. Обръчът се затяга и който и да е човекът, занимаващ се с тази работа, е достатъчно хитър, за да го разбира. Ти си се превърнала в спънка.

— Но аз не знам нищо! — настоя тя и притисна длани върху слепоочията си. — Някой иска да ме убие, а аз дори не знам кой е и защо. Ти каза, че… мъжът е професионалист. Значи някой му е платил, за да ме убие.

— Да вървим вътре. — Издърпа я да стане, но тя се измъкна. Безпомощните ридания бяха приключили и силите й се възвръщаха, макар и с опасни нотки на истерия.

— Колко струвам?

— Достатъчно, Джес. — Хвана я за раменете и я разтърси леко. — Достатъчно! Сега ще се прибереш и ще събереш малко багаж. Ще те заведа в Ню Йорк.

— Никъде няма да ходя.

— Ще отидеш и още как — измърмори той, като я повлече към къщата.

Джесика за втори път се изтръгна от ръцете му.

— Чуй какво ще ти кажа. Това си е моят живот, моят магазин и моите приятели. Няма да мръдна оттук, докато всичко това не приключи. Ще направя каквото ми кажеш, Слейд, но няма да избягам.

Той бавно я измери с поглед.

— Трябва да докладвам за тази работа. Отиваш право в стаята си и ме чакаш.

Тя кимна, изпълнена с недоверие от лесното му съгласие.

— Добре.

Той кимна, изпълнен с недоверие към нейното.

В мига, в който пристъпи в стаята си, Джесика започна да смъква дрехите. Изведнъж се оказа от първостепенна важност да премахне от себе си всяка песъчинка, всяка следа, останала от времето, прекарано на брега. Пусна докрай топлата вода във ваната, докато стаята се замъгли от пара. Потопи се и простена от внезапния допир на горещата вода върху премръзналата й кожа. Взе сапуна и започна да се търка отново и отново, докато престана да усеща мириса на солена вода — мириса на собствения си страх.

Онова беше кошмар, каза си тя. Това тук е действителността. Приятната зеленина на плочките по стените, разлистената папрат на прозореца, кърпите с цвят на слонова кост и бледозелени ивици по края, които лично беше избрала преди месец.

Преди месец, повтори си отново, когато животът й беше прост. Тогава не съществуваше мъж, който хладнокръвно се опитва да я убие срещу заплащане. Дейвид все още беше братът, който не бе имала. Майкъл беше нейният приятел и партньор. Дори не беше чувала за човек на име Джеймс Слейдърман.

Затвори очи и притисна горещите си мокри пръсти върху тях. Не, не беше кошмар. Беше истина. Лежеше сгушена зад купчина скали, докато мъжът, когото едва познаваше — и обичаше — рискува живота си, за да я защити. Беше ужасяващо, ужасяващо истинско. И ще трябва да се изправи пред фактите. Мина времето, когато можеше да се опитва да отхвърли казаното от Слейд като грешка. Докато се е доверявала сляпо, някой от тези, които обичаше, я е мамил, забъркал я е. Използвал я е.

Кой от тях? — запита се тя. За кого от тях би могла да го повярва? Щяха ли да останат пасивни и Дейвид, и Майкъл, докато някой планира да я убие? Отпусна ръце и направи усилие да остане спокойна. Не, всичко друго може да повярва, но това не.

Слейд смяташе, че би могла да знае нещо, без да го съзнава. Ако е вярно, разрешението не беше по-близо отпреди. Джесика се потопи по-дълбоко във водата и отново затвори очи. Не може да направи нищо друго, освен да чака.

Далеч не удовлетворен от разговора със свръзката си, Слейд се обади директно на комисаря.

— Какво имаш да ми казваш, сержант.

— Някой се опита да убие Джесика тази сутрин — отвърна напрегнато.

За момент по линията се възцари мъртва тишина.

— Дай ми подробностите — поиска Додсън.

Слейд докладва лаконично и без емоции, докато кокалчетата на пръстите му побеляха върху слушалката.

— Няма да замине доброволно — завърши той. — Искам я вън още днес. Веднага. Трябва да ми дадете официално позволение за предохранително задържане. Мога да я доведа в Ню Йорк за по-малко от два часа.

— Предполагам, че вече си проверил въпроса.

— Приятелите ви от Бюрото искат да остане. — Този път не се опита да прикрие озлоблението в гласа си. — Не желаели нищо да пречи на разследването на този деликатен етап — цитира ги той и пъхна цигара в устата си. — Ако е съгласна да им сътрудничи, няма да я изведат оттук.

— И Джесика иска да сътрудничи.

— Тя е една инатлива, дебелоглава глупачка, която е прекалено заета с грижите си за Адамс Райе и драгоценния си магазин.

— Започнал си да я опознаваш, както виждам — вметна комисарят. — Слуша ли те?

Слейд издуха струя дим.

— Слуша ме.

— Дръж я в къщата, Слейд. В стаята й, ако сметнеш за необходимо. Прислугата може да си мисли, че е болна.

— Искам…

— Това, което искаш, не е решението — невъзмутимо и строго го прекъсна Додсън. — Или каквото аз искам — допълни по-спокойно. — Щом се е стигнало до наемането на професионалист, ще бъде в по-голяма безопасност там, с теб, отколкото на което и да е друго място. Трябва да приключим случая бързо — при повече късмет, преди да се е разбрало, че наемникът е аут.

— Тя е само примамка — горчиво изрече Слейд.

— Само се погрижи да не я излапат — скастри го Додсън. — Получил си заповеди.

— Да, получих. — Слейд възмутено затръшна телефонната слушалка. Сведе поглед към ръцете си и си каза, че спокойно можеха да му ги вържат. Стоеше изправен пред солидна стена от нежелание, като се започне от Джесика. Разследването, собствената му правота вече нямаха значение за него. Единствено тя беше от значение. Това само по себе си рушеше обективността му, а по този начин я правеше уязвима. Твърде много държи на нея, за да мисли логично.

Ръцете му се свиха в юмруци. Не, държи не е точната дума, бавно се оформи мисълта в главата му. Влюбен е в нея. Кога и как, нямаше и най-малка представа. Може би беше започнало в онзи първи ден, когато връхлетя надолу по стълбите върху него. И е глупаво.

Грубо потърка лицето си с ръце. Глупаво е дори и без цялата каша, в която са забъркани. Бяха родени от двете страни на оградата, целият им живот беше преминал на противоположните страни на тази ограда. Няма никакво право да я обича, а още по-малко да иска тя да го обича. Сега има нужда от него, както в професионално отношение, така и в емоционално. Това ще се промени, след като всичко приключи.

Точно сега не може да си позволи да се замисля как ще се справи с чувствата си, след като Джесика отново бъде в безопасност. Най-напред трябва да се погрижи за това. Бавно и с преднамерена сила смачка цигарата, после се качи горе при нея.

Влязоха заедно в спалнята — Джесика откъм банята, а Слейд от коридора. Беше се загънала в една от хавлиените кърпи с цвят на слонова кост и бледозелени ивици по краищата. Мокрите й коси падаха по раменете, а около нея се разнасяше остър мирис на сапун. Кожата й беше зачервена и лъскава от горещата вана.

За момент останаха неподвижни, загледани един в друг. Усети неудовлетвореността и гнева му, докато той се обръщаше да затвори вратата след себе си.

— Добре ли си?

— Да. — Въздъхна леко. — По-добре съм. Не ми се сърди, Слейд.

— Не искай невъзможното.

— Добре. — Изпитваше нужда да прави нещо, затова се приближи до тоалетната масичка и взе четката си. — Какво ще правим сега?

— Ще чакаме. — Борейки се с безсилието си, той пъхна ръце дълбоко в джобовете. — Трябва да останеш в къщата. Накарай прислугата да си мисли, че си болна, уморена или просто мързелуваш. Не трябва да отваряш вратата, да вдигаш телефона и да се виждаш с когото и да е, освен ако не съм до теб.

Джесика затръшна четката обратно върху плота. Очите й срещнаха неговите в огледалото.

— Няма да стоя като затворник в собствения си дом.

— Или тук, или в килия — импровизира той и подсили думите си със свиване на рамене. — Както желаеш.

— Не можете да ме вкарате в затвора.

— Не бъди толкова сигурна. — Облегна се на вратата и заповяда на мускулите си да се отпуснат. — Ще правиш, каквото ти казвам, Джес. От този момент.

Инстинктивният й бунт незабавно бе потушен, когато си припомни онези мъчителни минути на брега. Не рискувам само своя живот, даде си сметка тя, а и неговия.

— Прав си — отвърна тихо. — Съжалявам. — После рязко се обърна към него. — Мразя го! Мразя всичко това!

— Казах на Бетси, че не желаеш никой да те притеснява — спокойно заяви той. — Втълпила си е, че си прихванала грипа от Дейвид. Ще я оставим да продължава да мисли така. Защо не поспиш малко?

— Не си отивай? — изрече бързо, когато той посегна към дръжката на вратата.

— Ще бъда долу в библиотеката. Трябва да си починеш, Джес, уморена си.

— Ти ми трябваш — поправи го тя и се приближи до него. — Ела да ме любиш, Слейд… все едно, че сме просто мъж и жена, които искат да са заедно. — Вдигна ръце и ги сключи на врата му. — Не може ли да си представим, че е истина поне за няколко часа? Нека си подарим останалата част от сутринта.

Той докосна страната й с жест, който се стори необичаен и на двамата. Слейд си даваше сметка, че и неговото желание е също толкова огромно, колкото нейното. Толкова близо, помисли си той и плъзна свития си пръст по скулите й. Толкова близо беше да я загуби.

— Имаш сенки под очите. — Гласът му беше пресипнал от вълнение. — Трябва да си починеш. — Но устните му вече се снижаваха, за да потърсят нейните.

Целувката им беше нежна, изпълнена с обич и утеха. Джесика се притисна в него, залята от нежността, която бе изтръгнала от него. Ръката му все още беше върху лицето й и очертаваше контурите му, сякаш да ги запомни. Устните й се разтвориха с въздишка, разтопиха се под неговите, докато започна да си мисли, че ще потъне в тях.

Нима предната нощ не стояха тук, вкопчени в прегръдка, задъхана от страстта, почти брутална от желанието? Утехата, която носеше целувката му сега, беше не по-малко възбуждаща.

Когато плъзна пръст надолу по гърлото й, усети напрегнатия пулс в основата му. Тя го желаеше, той нея също. С тази единствена мисъл постави ръка върху хлабавия възел на кърпата и я смъкна от нея, преди да я занесе в леглото.

Джесика видя как очите му, тъмни и напрегнати, се плъзнаха по нея, когато започна да разкопчава ризата му. После пръстите й останаха заклещени между телата им, а устните му отново се впиха в нейните. Снощи я бе накарал да се извиси, сега я караше да се рее лека като перце. Заливаха я нежни целувки, нежни думи — и двете неочаквани. Пръстите му се плъзнаха в косите й и ги разпиляха върху възглавницата.

Ръцете й отново се освободиха и с разтреперани пръсти се справиха с последното копче на ризата. Почувства как след нетърпеливите й пръсти пробягва трепет и чу нечленоразделния шепот, докато смъкваше и останалите дрехи от него. Плът върху гореща плът, двамата започнаха Пътешествието. По прозорците затрополи дъжд.

Никога не е бил нежен любовник — ненаситен, да, страстен, да, но никога нежен. Тя отключваше нещо у него, някакво желание да дава и да бъде нежен. Желаеше я не по-малко отчаяно от предната нощ, но с желанието идваше и сладкото успокоение на любовта. Това блажено чувство ръководеше и двамата, за да откликнат на неизречените желания на другия.

Той се рееше по тялото, което вече толкова добре познаваше, и отдаваше почитта си на ръцете, устните и очите й. Гола, с натежали клепачи, с пламнала от страст кожа, Джесика лежеше кротко, докато той я обгръщаше с бавния и напрегнат поглед, който вече разпознаваше. Беше доброволен пленник в един нагорещен до бяло свят, натежал от удоволствие и чувственост. Тропотът на дъжда се усили и в стаята се смрачи.

Улови с ръка лицето му от двете страни и го привлече обратно към себе си. Бавно очерта с език контурите на устните му, после се гмурна вътре, за да го изпие целия. Тръпчиви и остри ухания се просмукаха в нея, дълбоко в нея, докато закопня за още.

Вече не толкова нежно, нито толкова спокойно, всеки отново потърси другия. Целувките станаха властни, милувките настойчиви. През звука на дъжда, чу как дишането му се учестява. Под ръцете си усети как се напрягат мускулите му. Разтапящото удоволствие, което я бе завладяло, се превърна в гореща, ураганна страст, която изстреля тялото й отвъд мрачната, уединена стая в място, огряно от бяла светлина и златисти пламъци.

Парещи, търсещи, съблазняващи, устните му се спуснаха върху нея, докато кожата й се разтопи. Тя се претърколи отгоре му в напълно лишено от разсъдък свое собствено пътуване. Вплитаха се и се разплитаха в безумния танц на страстта. Светлината вече не беше бяла, а червена — пламъците искряха в синьо.

Чу името си да се отронва от устните му, преди да се притиснат в нейните. Каквито й безумни слова да изричаше, те заглъхваха отгоре й в неудържимия му бяг. Страстта прерасна в екстаз, когато заедно достигнаха до кулминация. Скорост, сила и безумие. Все по-бързо и по-бързо, двамата се извисяваха нагоре, докато устните му прилепваха в нейните, поглъщайки стоновете й и смесвайки ги със своите.

Остана да лежи изнемощяла под него. Устните му бяха притиснати върху гърлото й, ръцете му вплетени в косите й. Дъждът вече оглушително барабанеше по прозорците. Чувстваше тялото му върху своето горещо, мокро и тежко. Заля я усещане за сигурност, последвано от слабост, която проникваше чак до костите. Слейд повдигна глава и видя очите й, замъглени от умора.

— Сега ще се наспиш. — Това не беше въпрос. Подпечата заповедта си с целувка.

— Нали си тук? — Думите прозвучаха глухо, докато се бореше със съня само за да чуе отговора му.

— Ще запаля огън. — Слейд стана, приближи се до камината от бели тухли и сложи хартия под запалките. Дългата кибритена клечка изпращя и той я пъхна отдолу. Остана клекнал, загледан как огнените езичета се надигат и после пламват.

Минутите минаваха, но той не помръдваше, взирайки се неподвижно в огъня, без да го вижда. Проумя какво става с него.

Не, какво беше станало с него. Беше влюбен в жена, която изобщо не биваше да докосва. Жена, която не бе негова работа да обича. Жена, напомни си мрачно, чийто живот зависи от него. Докато тя не е вън от опасност, не може да си позволи да мисли за собствените си чувства или за последиците от тях. Заради нейното добро на първо място трябва да е полицай, а после мъж.

Изправи се и се извърна обратно към нея. Шокът от сутринта си беше казал думата, отбеляза той. Лежеше по корем, свила леко едната си ръка върху възглавницата. Косата й беше разпиляна в безпорядък, а отдолу с виждаше бледото й лице. Под очите й имаше сенки. Огънят хвърляше светли отблясъци из стаята, които потрепваха по кожата й.

Прекалено е мъничка, помисли си той, прекалено слаба, за да се справи със случилото се. Да се справи с угрозата на онова, което може да се случи. А с какво ще помогне той? — запита се Слейд, докато очите му се взираха в нея. Любовта замъглява мислите му, забавя рефлексите му. Ако се беше забавил само за миг тази сутрин… Поклати глава и започна да се облича. Няма да се повтори. Ще я задържи в къщата дори ако трябва да я окове във вериги. Ще се погрижи за нея, докато това отмине, ще я защити, а после…

После ще се махне от живота й, обеща си той. И ще прогони нея от своя.

Дръпна чаршафа отгоре й, като позволи на ръката си да се задържи за миг върху косите й, преди да излезе от стаята.