Въпрос на избор

Дванадесета глава

Слейд потисна усещането за нещо вече преживяно, докато чакаше в приемната на комисаря. Физиономията му беше малко по-мрачна от първия път, когато седеше тук. Бяха изминали три седмици, откакто напусна болничната стая на Джесика.

След като си тръгна от болницата, той се върна право в къщата. Там трябваше да се справи с напълно объркания и обзет от тревога Дейвид.

— Простреляна, какво искате да кажете с това простреляна! — Все още виждаше пребледнялото, напрегнато лице на Дейвид, все още чуваше разтрепераните му, сърдити слова. — Щом сте полицай, защо не я защитихте?

Нямаше отговор за това. Качи се да си събере багажа още докато Дейвид набираше номера на болницата. После пое към къщи, изминавайки километрите до Ню Йорк в замаяно изтощение.

Слейд си бе казал, че трябва да зачеркне Джесика, както беше зачеркнал и последната си мисия като полицай. Тя ще получи грижите и почивката, от които се нуждае. Когато е готова да се върне вкъщи, кошмарът ще бъде зад гърба й. А същото, казваше си той, ще важи за него.

После умората и пълното изтощение, които следват такъв продължителен период на крайно натоварване, свършиха останалото. Стовари се в леглото и спа непробудно цяло денонощие. Но тя бе първата му мисъл, когато съзнанието му се пробуди.

Обаждаше се в болницата всеки ден, като си повтаряше, че само довършва работата си. Съобщението беше винаги едно и също — почива спокойно. Имаше дни, когато Слейд трябваше да се пребори с неустоимото желание да се качи в колата и да се върне при нея. По-късно я изписаха. Каза си, че това вече е краят.

Слейд изцяло се отдаде на работата. Романът му беше завършен с шестнайсетчасов маратон, през което време вратата му остана заключена, а телефонът — изключен, след подаване на оставката оставаха само няколко задължителни посещения в участъка. Още неща за довършване. Подписа договора и изпрати на агента си копие от втория роман.

Отчетите и докладите по случая с контрабандата съживиха твърде отчетливо спомените за Джесика. Слейд попълни документите и отговори на въпросите с лаконичност, която граничеше с неучтивост. Прие професионалната оценка за работата си с ледено мълчание. Искаше да я приключи, да свърши. Напомняше си, че за първи път от трийсет и три години може сам да разполага с живота си. Но тя не го оставяше на мира.

Беше тук нощем, докато лежеше буден и неспокоен. Беше тук и следобед, докато изливаше мисловната си енергия в бележките за следващия си роман. Беше тук, винаги тук, независимо дали крачеше по улиците сам, или бе заобиколен с хора.

Виждаше я на брега, как се смее, а вятърът роши косите й, докато мята парчето дърво за кучето. Виждаше я в кухничката на магазина, как реже сандвичи, докато слънцето хвърля пъстри сенки по кожата й. Макар че се опитваше да го заглуши, чуваше я как шепне неговото име, докато лежи в прегръдките му, омекнала, гореща и нетърпелива. После я виждаше пребледняла и в безсъзнание… и кръвта й по ръцете му.

Чувството за вина го обсебваше, докато отново се хвърляше в работата, за да използва героите, които създаваше, да притъпят спомена за нея. Но те всички, изглежда, притежаваха частица от нея — някой жест, фраза или израз. Как би могъл да избяга от някой, който сякаш знае накъде ще побегне, с каква скорост и колко далеч?

Сега, седнал в приемната на Додсън, Слейд си казваше, че това вече ще бъде краят. През цялото време знаеше, че комисарят ще поиска лична среща. Приключи ли веднъж с него, всички връзки ще бъдат прекъснати.

— Сержант?

Вдигна поглед към секретарката, без този път да обръща внимание на леката, подканваща усмивка, която му отправи. Изправи се мълчаливо и я последва в кабинета на Додсън.

— Слейд! — Додсън се облегна назад и леко кимна към секретарката си. — Никакви обаждания — нареди й той. — Заповядай, седни! — Слейд се подчини безмълвно, а комисарят продължи да дърпа с наслада от пурата, докато връхчето й се разгоря. Димът се издигна към тавана в спираловидна струйка, която Додсън изгледа с видимо възхищение. — Е, значи приемаш поздравления. — Понеже Слейд му отвърна с все същия безмълвен поглед, той допълни: — За книгата. — Докосна разсеяно с пръсти малката игла на вратовръзката си. — Съжаляваме, че ще те загубим. — Без да промълви, Слейд зачака да приключат с любезностите. — Във всеки случай — Додсън се наведе напред, за да тръсне пепелта от пурата, — по всичко изглежда, че последният ти случай е приключен напълно успешно. Не се съмнявам, че ще има присъда. Сигурно знаеш, че Майкъл Адамс направи пълни признания? — Отправи многозначителен поглед към Слейд, но не получи отговор. — Ефектът на доминото, изглежда, много добре проработи в този случай — едно име води до друго. Така, както върви, ще разполагаме с достатъчно материал за Чеймбърс, за да го елиминираме. Заговор за убийство, съучастие в убийство, опит за убийство — може би дори убийство по онзи случай в Париж — да не говорим за кражба и контрабанда. Да… — Додсън с интерес се загледа във върха на пурата. — Мисля, че за доста време няма да се налага да се тревожим за него. — Изчака цели трийсет секунди, после продължи, все едно, че води двустранен разговор. — Ще дадеш показания, естествено, когато му дойде времето, но това едва ни много ще попречи на новата ти професия. — Твърдоглав, млад глупак, каза си наум, докато дърпаше от пурата. Реши да провери стоманената воля на младия мъж, споменавайки едно име. — Джесика ми каза, че дала на Майкъл няколко хиляди долара, за да подпомогне бягството му. — Докато наблюдаваше за някаква реакция, забеляза съвсем леко трепване в погледа на Слейд. Появи се, после веднага изчезна. Това беше всичко, което му бе нужно, за да потвърди подозрението, което зрееше в ума му след срещата с кръщелницата му. — Тя смята, че това я прави съучастник. Странно, но Майкъл изобщо не е споменал, че му е давала пари — а и аз лично разговарях с него. Носят се слухове, че ти също си се виждал с него веднага след като са го докарали… — Додсън нарочно не довърши изречението. Като видя, че Слейд не се хваща на въдицата, той продължи невъзмутимо. Беше пречупвал няколко костеливи ореха в кариерата си — на улицата и зад бюрото. — Предполагам, че няколко поделящо подбрани думи са били достатъчни Майкъл да си затваря устата, а и Джесика може да си позволи да загуби някоя и друга хилядарка. Обаче може да се окаже, че ще имаме известни неприятности да я накараме да си затваря устата — усмихна се той. — Тази нейна будна съвест, нали знаеш.

— Как е тя? — Думите се изплъзнаха, преди Слейд да успее да ги спре.

Макар че тихичко изруга под носа си, Додсън не даде признаци да е забелязал.

— Изглежда много добре — завъртя се леко на стола. — Да ти кажа, Слейд, бях потресен, когато я посетих в болницата. Не знам Джесика да е била болна някога през живота си и… ами такъв удар. — Слейд извади цигара и щракна клечка кибрит с рязка, премерена сила. — Но се е съвзела — продължи комисарят, доволен от реакцията.

— Напълно подлуди доктора, докато не я пусна, а след това веднага се върна на работа.

— Този неин магазин — усмихна се за момент Слейд. — Не ми се вярва шумът около случая да навреди с нещо на бизнеса й.

Додсън не пропусна да забележи напрегнатите му рамене и доста се забави, докато изтръскваше пепелта от пурата си.

— Говори много хубави неща за теб.

— Нима? — Слейд издуха дълга струя дим. — Задачата ми беше да осигуря безопасността й и се справих забележително зле.

— Тя е в безопасност — поправи го Додсън. — И все същият инат, както винаги. Двамата с Дейвид се опитахме да я убедим да замине за Европа, да си даде малко време, за да се съвземе. Не ще и да чуе. — Облегна се назад, а по устните му заигра лека усмивка. — Казва, че никъде няма да мърда.

Очите на Слейд се отклониха от гледката през прозореца и се приковаха в тези на Додсън. Чувствата изригнаха в тях мигновено и неудържимо, после отново бях потушени.

— Трудно е за вярване — издума тихо. — Преди не мислеше така.

— И тя така ми каза — изпука с пръсти Додсън. — Даде ми пълен отчет — с доста повече подробности, които ти си пропуснал. Очевидно — продължи Додсън, забелязвайки как Слейд присвива очи, — ти се е отворила доста работа.

— Предостатъчно — отвърна Слейд. Додсън сви устни — в размисъл или в знак на съгласие. Слейд не би могъл да каже.

— Джесика, изглежда, смята, че се е справила с положението ужасно зле.

— Справи се дори много добре — възрази под носа си Слейд. — Ако се беше предала, винаги можех да я извела.

— Да, е… има различия в гледните точки, разбира се. — Погледът на Додсън се спря на рамката със снимките на жена му и децата им. Той също беше имал известни… различия в гледните точки с тази дама от време на време. Спомни си израза в очите на Джесика, когато попита за Слейд. — Естествено, сега, когато всичко приключи — продължи да опипва почвата, — не съм напълно сигурен дали няма да се предаде.

— Закъсняла реакция.

Слейд потисна мигновеното си желание да защити и предпази.

— Ще се справи без проблем и с последиците. В къщата има достатъчно хора, които да се погрижат за нея. Додсън се разсмя.

— Обикновено е точно обратно. През половината време Джесика се грижи за персонала си. Естествено, Бетси ще мърмори известно време, докато накрая Джесика е готова да закрещи. Но няма да го направи, разбира се. Бетси е с нея вече почти двайсет години. А и готвачката е почти от толкова време. Прави страхотни бисквити. — Замълча и се замисли. — Струва ми се, че беше преди три години, когато Джесика пое всичките й медицински разходи, след като получи удар. Предполагам, че си видял и стария Джо, градинаря.

Слейд изсумтя и смачка цигарата.

— Трябва да е на деветдесет.

— Деветдесет и две, ако не ме лъже паметта. Сърце не й дава да го освободи, затова през лятото наема едно момче за тежката работа. Малката прислужница, Каръл, е дъщеря на шофьора на баща й. Джесика я взе, когато бащата на момичето почина. Такава си е Джесика! — въздъхна няколко пъти. — Почтена. Почтеността е едно от най-хубавите й качества, но и едно от най-досадните. — Сега, каза си Додсън, е моментът да хвърли бомбата. — Наела е адвокат за Майкъл.

Този път реакцията беше бърза и яростна.

— Какво е направила?

Додсън безпомощно вдигна ръце с дланите нагоре, докато в същото време се мъчеше да сдържи усмивката си.

— Заяви ми, че смятала това за свой дълг.

— И как е стигнала до този извод? — запита Слейд. Самообладанието му се изпари и той скочи и закрачи из стаята.

— Ако не бил работил за нея, нямало да се забърка в тази каша… — сви рамене Додсън. — Не по-зле от мен знаеш как работи умът й.

— Да, когато изобщо работи. Именно Адамс я е замесил; Той е виновен за всичко, което й се случи. На два пъти едва не я убиха, защото не му е стигнал куражът да и защити.

— Така е — кротко се съгласи с него Додсън. — Той е виновен. — Ударението върху личното местоимение беше слабо, но изпълнено с подтекст. Това накара Слейд да се обърне. Додсън срещна очите му с поглед, който бе твърде разбиращ и знаещ. Помисли си, че Слейд за момент заприлича на баща си — импулсивен, емоционален, невъздържан. Но Том, каза си Додсън, никога не би могъл да се бори с такива бурни чувства и да излезе победител. Слейд отново му обърна гръб.

— Щом като иска да му наеме адвокат — каза по-тихо, — това си е нейна работа. Изобщо не ме интересува.

— Не?

— Вижте, комисар… — В пристъп на ярост, Слейд рязко се извърна към него. — Поех задачата и приключих с нея. Написах отчета и се явих на доклад. Подал съм също и оставка. За мен е свършено.

Интересно, колко време ще успееш да се убеждаваш в това, каза си мислено Додсън. После се усмихна и протегна ръка.

— Да, както вече казах, съжаляваме, че те губим.

Въздухът миришеше на сняг, когато Слейд се измъкна от колата. Вдигна очи към небето — нямаше луна, нито звезди. Духаше пронизителен нощен вятър, който свиреше в голите клони на дърветата. Премести поглед към къщата. Тук-там проблясваха светлини — в салона, в спалнята на Джесика. Както се беше загледал, лампата на горния етаж угасна.

Може би си е легнала, помисли си той и се приведе срещу вятъра. Трябва да си вървя, изобщо не трябваше да идвам. Но в същото време, докато си го повтаряше, Слейд изкачи стъпалата към входната врата. Казваше си, че трябва да се обърне, да се качи в колата и да подкара назад. Прокле демона, който го бе пришпорил да предприеме това пътуване. Вдигна ръка да почука.

Преди юмрукът му да успее да докосне дървото, вратата се разтвори широко. Чу веселия смях на Джесика, усети бързо отъркване на козина в краката си. После я улови както беше хукнала след Юлисис.

Всичко, всичко, което се беше мъчил да забрави, го връхлетя отново в този единствен миг — усещането за нея, уханието, вкусът на кожата й под устните си. После Джесика отметна глава и го погледна право в лицето.

Очите й развълнувано проблясваха, кожата й бе зачервена от смях. Докато стоеше сковано, устните й се извиха в усмивка, предназначена за него. Почувства как краката му омекват.

— Привет, Слейд! Извинявай, едва не те повалихме.

Думите й съдържат повече истина, отколкото сама предполага, помисли си той. Пусна я бързо и отстъпи крачка назад.

— Излизаш ли?

— Само да потичам с Юлисис. — Джесика надникна над рамото му. — Но той вече избяга. — Отново насочи поглед към него и му протегна ръка. — Радвам се да те видя. Влез да пийнеш нещо. — Слейд пристъпи предпазливо вътре, но отбягна протегнатата ръка. Тя се отдалечи да остави якето си на парапета на стълбището и за момент здраво стисна очи, докато беше с гръб към него. — Да идем в салона — предложи весело, след като отново се извърна към него. — Там има хубав огън.

Без да дочака отговора му, Джесика се понесе нататък. Слейд отбеляза, че отново се движи с предишната скорост. И сенките под очите й бяха изчезнали, сякаш никога не са съществували. Беше същата, както в началото — жена с безгранична енергия. Последва я бавно в салона. Тя вече наливаше скоч в една чаша.

— Толкова се радвам, че дойде, къщата е прекалено тиха. — Джесика вдигна гарафата с вермут, без никаква представа какво има вътре. Продължи да говори, докато наливаше. — Няколко дни беше прекрасно, но сега почти съжалявам, че освободих всички. Естествено, наложи се да излъжа, за да ги отпратя. — Говориш прекалено бързо, каза си тя, но не можеше да се спре. — Казах на Дейвид и на цялата прислуга, че заминавам за Ямайка да се излежавам на слънце за една седмица, после им купих самолетни билети и ги измъкнах от къщата.

— Не е трябвало да оставаш сама — погледна я навъсено, докато му подаваше чашата.

— Защо не? — отметна косата си със смях тя. — Не можех да издържам повече да се отнасят с мен като с инвалид. Достатъчно ми беше в болницата. — Отпи от машата и се извърна към огъня. Няма да му позволи да види болката й. Всеки ден, който прекара затворена в онази стерилна, бяла стая, очакваше обаждането му, взираше се във вратата за посещението му. Нищо. Беше си отишъл от живота й, когато бе прекалено слаба, за да го предотврати. Слейд се взираше в слабичкия й, изправен гръб и се питаше как ще може да си тръгне, без да я докосне.

— Как си? — Въпросът прозвуча рязко и лаконично. Пръстите на Джесика стиснаха по-здраво чашата. Интересува ли те? Отпи от вермута и преглътна думите обратно. После се обърна и му се усмихна.

— Как изглеждам? — Взря се в нея, докато желанието заседна като твърда топка в стомаха му.

— Трябва да качиш още някой килограм.

Джесика се изсмя късо.

— Много ти благодаря. — Изпитваше нужда да прав нещо и затова се приближи и започна да си играе с клавишите на пианото. — Завърши ли книгата?

— Да.

— Значи всичко е наред при теб?

— Всичко е направо прелест. — Отпи с желание алкохолът да притъпи болката.

— Майка ти хареса ли фигурката?

Той объркано свъси вежди.

— О, да. Да, хареса я.

Останаха в мълчание, подчертано от пукота на дървата и заглъхващите ноти. Има твърде много за казване, помисли си Слейд. Или няма какво да се каже. Още веднъж се прокле, че не прояви достатъчно воля, за да стои настрана.

— Върна ли се на работа? — попита на глас.

— Да. Имаме цял куп клиенти, откакто се прочухме. Предполагам, че постепенно ще намалеят. Напусна ли полицията?

— Да.

Отново настъпи тишина, още по-плътна. Джесика с взираше в клавишите на пианото, сякаш се кани да напише симфония.

— Искал си да приключиш работата си, така ли? — изрече тихо тя. — Аз недовършена работа ли съм, Слейд?

— Нещо такова — промърмори той.

При тези думи тя вдигна глава и му хвърли унищожителен поглед. После се обърна и се приближи до прозореца.

— Добре тогава — прошепна едва чуто. Пръстът й започна да чертае сложен лабиринт по стъклото. — Мисля, че казах на представителите на властта точно каквото трябва. В болничната ми стая непрекъснато пристигаха мъже в тъмни костюми. — Отпусна ръка край тялото си. — Защо не дойде да ме видиш… или поне не се обади? — Гласът й укрепна, докато се взираше в отражението на лампата в прозореца. — Не трябваше ли да има някакъв последен разговор за отчета ти… или за това дойде тази вечер?

— Не знам защо дойдох, по дяволите! — отвърна той сърдито, после остави празната си чаша. — Не дойдох да те видя, защото не исках да те виждам. Не ти се обадих, защото не исках да говоря с теб.

— Е, това определено изяснява нещата.

Слейд пристъпи към нея, спря се, после пъхна ръце в джобовете си.

— Как е ръката ти?

— Добре е. — Посегна разсеяно да докосне раната, която бе заздравяла, и си помисли за онази, която не беше. — Докторът каза, че дори няма да ми остане белег.

— Страхотно. Направо страхотно. — Слейд измъкна пакет цигари, после ги захвърли на масата.

— И аз се радвам — спокойно продължи Джесика. — Не обичам белезите.

— Наистина ли мислеше онова, което каза? — Изскочи от устата му, преди да успее да го възпре.

— За белега ли?

— Не, не за проклетия белег! — Прокара обезсърчено ръка през косата си.

— Опитвам се винаги да говоря само това, което наистина мисля — тихо изрече тя. Сърцето й се беше качило в гърлото, докато се опитваше да произнася внимателно всяка дума.

— Каза, че си влюбена в мен. — Всеки мускул по тялото му се напрегна. — Сериозно ли го каза?

Джесика пое дълбоко дъх и се извърна обратно към него. Лицето й беше спокойно, погледът — уверен.

— Да, сериозно.

— Това е изкривеното ти чувство за благодарност — отвърна той, после отиде до огъня и отново се върна.

Нещо в нея започна да се стопля. Джесика усети как едновременно я изпълва облекчение и смях.

— Мисля, че бих могла да направя разлика — отбеляза тя. — Понякога съм много благодарна на месаря за някое хубаво парче, но не съм се влюбила в него… все още.

— О, много забавно — хвърли й гневен поглед Слейд. — Не виждаш ли, че всичко беше заради обстоятелствата, поради самата ситуация?

— Така ли? — усмихна се Джесика, докато се приближаваше към него. Слейд отстъпи назад.

— Не искам абсолютно нищо от теб — каза й той разгорещено. — Искам добре да го разбереш.

— Мисля, че разбирам. — Повдигна ръка и докосна лицето му. — Мисля, че много добре разбирам.

Хвана я за китката, но не успя да събере сили да я отблъсне.

— Знаеш ли какво изпитах, докато те държах в безсъзнание… и с ръце, изцапани от кръвта ти? Знаеш ли какво ми беше да те видя в онова болнично легло? Виждал съм трупове с повече цвят. — Усети как пръстите му леко потрепериха, преди да пуснат китката й. — По дяволите, Джес! — прошепна и рязко се отдръпна, за да си налее още скоч.

— Слейд… — обви ръце около кръста му Джесика. Как не се беше сетила за това? — запита се тя. Защо не беше проумяла, че той ще обвинява себе си? — Аз бях тази, която се оказа в неподходящ момент на неподходящо място.

— Недей! — Постави ръце върху нейните и решително ги издърпа. — Нищо не мога да ти предложа, не разбираш ли? Нищо. Различни полюси, Джес. Ние дори говорим на различни езици.

Ако беше с лице към нея, щеше да види появилата се бръчица между веждите й.

— Не знам за какво говориш.

— Погледни това място! — посочи с жест стаята, докато се извърташе към нея. — Къде живееш, как живееш. Това няма нищо общо с мен.

— О! — нацупи устни и се замисли тя. — Значи си бил сноб.

— Дявол да те вземе, нищо ли не можеш да разбереш? — сграбчи я гневно за раменете. — Не те искам.

— Опитай пак — предложи тя.

Слейд отвори уста, после отново я разтърси, за да заглуши отчаянието си.

— Нямаш право. Нямаш право да се настаняваш така в главата ми. Искам да се махнеш. Веднъж и завинаги да се махнеш!

— Слейд — спокойно отвърна тя, — защо не престанеш да се съпротивляваш толкова и не го приемеш? Никъде няма да ходя.

Как ръцете му намериха пътя в косите й, той не разбра. Но се озоваха потънали дълбоко в тях. Съпротивлявайки се до последно, той се предаде.

— Обичам те, по дяволите! Иде ми да те удуша заради това. — Очите му станаха тъмни и буреносни. — Завладя ме — изрече обвинително, когато тя го погледна спокойно и сериозно. — Още от самото начало ме завладяваше, докато вече не можех да дишам без теб. За Бога, подушвах те дори в полицейския участък! — Тласкан колкото от гняв, толкова и от желание, той я привлече в ръцете си. — Мислех, че ще полудея, ако не те целуна отново. — Устните му се впиха в нейните не особено нежно. Но пък Джесика не търсеше нежност. Ето го неудържимия, болезнен допир, който бе копняла да усети отново. Желанието й се сля с неговото и се взриви. Останаха притиснати за един дълъг, трепетен миг.

— Желая те. — Думите му се отрониха накъсано, докато два чифта ръце се бореха с дрехите. — Веднага… — Напипа голите й гърди и простена. — Толкова време мина!

— Твърде много.

Думите вече бяха невъзможни. До тях огънят пращеше, нови пламъци лумваха по дървото. Вятърът трополеше по прозорците. Те не чуваха нищо, не усещаха нищо, освен себе си. Устни се търсеха, после се разкъсваха. Ръце изследваха, после завладяваха. Нямаше време за спомени. Зажаднели, двамата свършиха заедно, оставяйки пронизващото удоволствие да изтрие всички съмнения. Останаха притиснати един в друг, докато страстта изтляваше в задоволство.

Когато поиска да се премести от нея, Джесика го задържа.

— Не, не мърдай — прошепна тя.

— Притискам те.

— Само малко.

Слейд надигна глава, за да й се усмихне и се озова потопен в замъгления кехлибар на очите й. Бавно очерта с пръст изпъкналия контур на скулата й.

— Обичам те, Джес.

— Още ли се сърдиш заради това?

Успя да зърне усмивката му, преди да зарови лице в шията й.

— Примирен.

Джесика изохка леко и го блъсна по рамото.

— Примирен, а? Много мило, няма що! Добре, нека ти кажа, че и аз не си представях, че ще се влюбя в злонравен бивш полицай, който се опитва непрекъснато да ме командва.

Това тръпчиво ухание на гора, което се излъчваше от кожата й, го разсейваше. Притисна се в шията й и се потопи в него.

— В кого си представяше, че ще се влюбиш?

— В кръстоска между Албърт Швайцер и Кларк Гейбъл.

Слейд изсумтя презрително, после отново повдигна глава.

— Така ли? Е, близо си. Ще се омъжиш ли за мен?

— Имам ли избор? — изви вежди Джесика. Наведе се и леко захапа устните й.

— Не беше ли ти тази, която твърдеше, че човек винаги има избор?

— М-м-м, така е. — Привлече го по-близо за дълга, утоляваща целувка. — Предполагам, че и двамата трябва да направим своя избор, нали?

Очите им се срещнаха, после проговориха едновременно:

— Теб!