Възмездието на Изида

Трета глава

Тетет: унищожавам

Жрецът в храма на Маат довърши хвалебствения химн в чест на богинята на истината, напръска със светена вода наоса с нейната статуя, запали двете кадилници с благовония и отвори вратичките на светилището. Коленичилият върху възглавничка Амеротке сведе глава. Молеше се сърцето му да остане вярно на истината и от устата му да излизат само справедливи присъди въпреки всички опасности и тревоги. Притисна чело о студения под. Жрецът отново окади с благовония светилището и тихо се отдръпна. Амеротке се изправи и зае мястото си в трона на справедливостта. Наосът бе зад гърба му и съдията почти физически усещаше силата на богинята.

— Съдът от Залата на двете истини — започна тържествено Амеротке — започва заседанието си. Нека тези, които търсят справедливостта на фараона, да пристъпят напред.

След обичайния ритуал съдът се зае със задълженията си за следобеда. Горещината вече бе понамаляла. Сенките в градините отвън се бяха удължили, прохладният ветрец ухаеше на цветя. Натруфен с всички почетни знаци на върховен съдия, Амеротке седеше спокойно на трона, стискайки гегата и млатилото. Докато чакаше останалите да заемат местата си, той зарея поглед през големия прозорец към ливадите на Маат, където кротко пасяха стадата питомни газели и петнисти сърни. Вдясно от прозореца се бяха подредили писарите със сведена глава, стискайки пера над разгънатия пергамент. Бяха длъжни да запишат всяка произнесена дума. Накрая началникът на кабинета на Амеротке щеше да изготви официалния доклад с копия за Дома на милион години и за служителите на царския обвинител Валу — Очите и ушите на фараона.

Мазното лице на Валу бе разтегнато от доволна усмивка — очевидно обвинителят бе похапнал добре на обяд. Беше коленичил на възглавницата от другата страна на преградата с кръстосани върху корема ръце. От време на време изваждаше шишенце с парфюм, поднасяше го към носа си и вдишаше от аромата. В полукръг зад него се бяха настанили помощниците и слугите му: носителят на сандалите, носителят на перуката, пазителят на чукалото — Валу настояваше за специални грижи дори и по отношение на облекчаването си. Въпреки странните си привички бе истинска мангуста в човешки облик и се отличаваше с пъргав ум и услужлива памет. Приемаше произнесените сутринта смъртни присъди като своя победа, а тайната уговорка с върховния съдия да запазят живота на две от затворничките допълваше доброто му настроение. Усмихна се заговорнически на Амеротке. Съдията прикри смущението си. Денят обещаваше да бъде по-труден, отколкото бе изглеждал сутринта, а след края на заседанието го чакаше слизане в Дома на оковите в подземието на храма.

Амеротке си даваше сметка, че настоящият случай е изключително сериозен. Вдясно, отвъд преградата, бяха коленичили трите основни лица от домакинството на генерал Сутан: съпругата му Луперна, главният писар Мена и личният прислужник на покойния генерал Хеби.

— Господарю Валу, готов ли сте?

— Призовавам генерал Омендап.

Амеротке се размърда леко. Не беше трудно да разгадае замисъла на Валу. Генерал Омендап бе сред фаворитите на божествената — беше играл ключова роля в завземането на властта от Хатусу преди четири години. Сутан бе заместник на Омендап, така че на всяко посегателство срещу Сутан трябваше да се гледа като на обида срещу фараона.

Генерал Омендап, в надиплена роба и с тежък медальон от зашеметяващо сини лапис лазули, коленичи на свидетелското място вдясно от Валу. Беше висок слаб мъж с остри черти и присвити очи. Поклони се на съдията, пое донесената от Пренхое златна кутийка с перото на истината, положи тържествена клетва и се представи.

— Добре сте дошли — обяви Амеротке. — Какво ви води при мен, генерале?

— Познавах генерал Сутан — Омендап говореше тихо, но гласът му приковаваше вниманието — още от времето, когато служеше в «Лястовиците» — един от най-бързите и смели ескадрони на Египет. За подвизите си той бе почетен от курета — Омендап използва старата египетска дума за царския съвет. — Бе награден за храбростта си със сребърна пчела...

— Да, да — прекъсна го тактично Амеротке. — Но все пак защо сте тук?

— Преди девет години — Омендап не даде вид да се е засегнал от прекъсването — полковник Сутан командваше ескадрон колесници на Изток, в Червените земи. Преследваше шайка либийци, които нападаха селата и отдалечените оазиси. Беше приел задачата си толкова присърце, че. — всички присъстващи бяха затаили дъх и внимателно слушаха подробното описание на геройския подвиг, който мнозина в Тива смятаха за легенда. — Че когато ги връхлетяла неочаквано силна пустинна буря, изпратена несъмнено от демоните на подземния свят, Сутан се загубил. След бурята се оказало, че се е отделил от ескадрона си. Принесъл жертва пред червеноокия бог на бурята, но нямал късмет: той и кочияшът му били пленени. Либийците ги отвели в пълна със змии скалиста долчинка, която представлявала нещо като тесен тунел, сякаш изсечен от човешка ръка между скалите. Славата на това дере била ужасяваща — там гъмжало от змии. Полковник Сутан и кочияшът му били затворени в това място за мъчения и входът и изходът били затрупани с камъни... — от тълпата се разнесе жалостив стон, Омендап вдигна ръка: — Можете ли да си представите, господарю Амеротке, полковник Сутан и кочияшът, заобиколени от съскащи смъртоносни усойници? Горещината била непоносима, устата и ноздрите им били пълни с пясък, очите ги болели. Слънцето превръщало долчинката в ад и изпепелявало двамата мъже, но въпреки всичко полковник Сутан не помръдвал. Не се поддал на паниката, не изпаднал в истерия, а в продължение на часове седял неподвижно като статуя. Дори успял със силата на волята си да убеди и кочияша да не помръдва — генералът замълча, за да изостри вниманието на слушателите. — Всеки друг би загинал от горещината, от изгарящата жажда или дори само от ужаса наоколо. Но все пак ние разполагаме с думите на кочияша, който отдавна е поел пътя към Далечния хоризонт, че полковникът не е показал страх нито за миг — Омендап отпи от поднесената му от един слуга чаша с вода. — Полковник Сутан е бил заловен в ранните часове на деня. Либийците си мислели, че е обречен на неизбежна смърт. Решили да запалят огън, за да отпразнуват успеха и да си поделят плячката от колесницата на полковника. Пушекът от огньовете бил забелязан от останалите от ескадрона, които веднага се нахвърлили върху разбойниците. Атаката била извършена привечер. Либийците били доста подпийнали и не оказали почти никаква съпротива. Нашите воини ги връхлетели като ястреби. Либийците били избити до крак, бил пощаден животът само на едно малко момче, което показало къде са затворени полковник Сутан и кочияшът. Когато отместили камъните и отворили вход към долчинката, открили, че Сутан и другарят му са живи. Дори и в този миг смелият полковник не се поддал на паниката. Заповядал на спасителите си да не влизат вътре, а да приготвят факли, за да разчистят пътя до него.

— Благодаря на генерал Омендап за разказа, той е изключително важен за делото — измърка Валу. — Оцеляването на полковник Сутан в тази обител на ужаса е красноречиво доказателство за смелостта му, но изпитанието е оставило дълбока следа в душата му. Десетки свидетели могат да потвърдят, че генералът е питаел дълбока и нелечима омраза към змиите. Оцелял е от мъчението на либийците, ала сърцето му е останало обвито от ужас. Дори близките му ще потвърдят, че генералът е държал домът му да се претърсва за змии сутрин, обед и вечер. Купил е специално обучени мангусти за унищожаването на влечугите. Обичал е терасата не само заради хладния бриз на Амон, а и защото е гледал на нея като на безопасно място. В нощта на смъртта си, както ще чуете от свидетелите, генералът е заповядал терасата да бъде внимателно претърсена. Били са прегледани кошниците, завивките в леглото, пространството под столовете и масите. Не са били открити никакви следи от усойници. Но въпреки това по-малко от час след като генералът е останал сам, са се чули ужасяващи писъци. Когато слугите са се качили на терасата, са открили истинско гнездо от усойници. Откъде са се появили те? Единствената възможност е да са били занесени умишлено...

Амеротке кимна, да, това бе единствената логична възможност. Тримата свидетели положиха клетва. Първа бе Луперна: дребна миловидна жена с нежно лице. Наложи се Амеротке да я помоли да говори по-високо, за да я чува цялата зала. След нея даде показания главният писар Мена, едър мъж с изсечени черти, който отговаряше кратко и ясно. Последен бе Хеби, слаб мъж с изпито красиво лице, който постоянно придърпваше нервно робата си, докато разказваше как е бил на пост в подножието на стълбата към терасата.

Съдията бързо продължи напред. Привикаха други слуги. Постепенно Валу ясно очерта линията на обвинението: генерал Сутан е ненавиждал змиите и се е страхувал от тях до смърт. В нощта на убийството — Валу нарочно използва тази дума — Сутан бе вечерял с жена си, главния писар и Хеби на терасата. Били поднесени риба, бира и вино. След това генералът обявил, че възнамерява да продължи с писането на мемоарите си любимото си занимание, като се надявал да ги поднесе някой ден като дар за божествената. Преди да се оттеглят, Мена, Луперна и Хеби заедно със слугите претърсили терасата. Разбира се, не открили нищо. Сутан се заел с мемоарите си, а Хеби застанал на пост долу в подножието на стълбата. След по-малко от час чули писъците на генерала, всички се събрали, но с нищо не могли да помогнат. Извикали Надиф от пустинната стража. Той също даде показания и подчерта колко изненадан е от смъртта на генерала.

— Налага се — разпери ръце Валу — едно-единствено заключение: усойниците са били поставени там умишлено.

— Как? — попита Амеротке.

Валу се усмихна:

— Точно този въпрос си задавам и аз. Да са били хвърлени от съседен покрив? Невъзможно, наоколо няма други постройки, къщата е единствена в двора. Да са били подхвърлени от някой прозорец? Не, стаите са били пълни, а подобно действие би привлякло вниманието на мнозина. Има само един начин усойниците да се озоват на терасата: да са били пренесени по стълбите. А единственият човек, който е охранявал стълбите и който — по собствените му думи — не е напускал поста си, е Хеби.

Хеби закри лице и изстена.

— Но защо бих го направил? — извика той, без да обръща внимание на призивите на пристава за тишина. — Аз обичах господаря си. Не съм се отделял от стълбата, така е. Но не забелязах и не чух нищо необичайно, докато не отекнаха писъците на господаря.

Амеротке вдигна ръка да призове за тишина. Прислужникът очевидно не бе на себе си. Страхът му бе напълно разбираем — ако вината му се докажеше, го очакваше ужасяваща смърт в Червените земи: изгаряне жив на кладата.

— Въпросът е — продължи Валу — как генералът, който е хранел съвсем разбираема омраза към змиите, е намерен мъртъв на терасата, заобиколен от съскащи усойници. Не забравяйте, че според лекаря е бил ухапан най-малко петнайсет пъти! А според всички терасата е била внимателно претърсена малко преди това. Да не би на усойниците да са им поникнали криле? — обвинителят замълча, думите му бяха предизвикали оживление и смях в залата. — Възможно ли е десетина усойници да се изкачат незабелязано по стените на къщата? Или пък някой да ги подхвърли от градината? — той плесна с ръце: Тези обяснения са неправдоподобни. Има само един-единствен отговор: Хеби ги е занесъл горе.

— Но какъв е мотивът? — намеси се Амеротке и се обърна към прислужника: — Хеби, откога служиш на генерал Сутан?

— От много години.

— И си бил доволен от работата си?

— Разбира се, господарю.

— А той беше ли доволен от теб?

— Така мисля. Подаряваше ми нови роби — Хеби протегна ръка: — Пръстен. Имам си отделна стая, никой не ми мери храната и пивото.

— А съпругата на генерала? — въпросът на Валу отекна в залата като удар с камшик.

Луперна оброни лице и тихо заплака.

— Какво искате да кажете? — изправи се Амеротке. — Кажете, Валу?

— Господарке — обвинителят се подпря на преградата и сведе глава към вдовицата на генерала, която бе коленичила на възглавничка между Хеби и Мена, — няма от какво да се страхувате — гласът му бе мек като коприна. — Не се бойте, господарке, разкажете ни — Луперна вдигна глава, по лицето й се стичаха сълзи, тя се изкашля, опита се да прочисти гърлото си. — Разкажете на върховния съдия какво точно се е случило — подкани я отново Валу.

Залата тръпнеше в сладостно очакване, очертаваше се пикантен скандал, който щеше да се обсъжда дълго по домовете, дюкяните и кръчмите в целия град. Дребната Луперна, сочна като праскова с нейната гладка кожа, красиви устни и нежни кукленски очи! Амеротке, както всички останали, се досещаше какво щеше да последва. Луперна не ги разочарова. С дрезгав глас и несвързани изречения тя разказа, че през последните месеци Хеби я преследвал, купувал й подаръци, гледал я влюбено, издебвал я да е сама и дори влизал в спалнята й.

Неохотно призна, че преди той да започне да й досажда, тя го е харесвала. Главният писар Мена я слушаше с наведена глава. След това Валу се обърна към него и Мена бе принуден да потвърди, че преди две седмици Луперна най-накрая не издържала и признала всичко на съпруга си. Генералът бе повикал Хеби и му се бе накарал и го бе заплашил, че ако продължи, ще бъде бичуван и изхвърлен от къщата.

Валу, истински майстор на разпита, нежно измъкна истината. Мена и Луперна не изгаряха от желание да издадат член на домакинството, но с всяка тяхна дума вината на Хеби ставаше все по-очевидна. Обвинителят им помагаше внимателно, подсказваше тук думичка, там две, връщаше се назад или отскачаше рязко напред и накрая се обърна към Хеби, напомни му, че все още е под клетва, и му зададе два важни въпроса: преследвал ли е господарката Луперна и бил ли е сурово смъмрен от генерал Сутан. Хеби мълчеше. Амеротке се намеси, предупреди прислужника, че ако не отговори на въпросите, ще бъде отведен в Дома на оковите в подземието. Прислужникът се разхълца неконтролируемо и прошепна «Да» и на двата въпроса. Залата въздъхна.

— Виждате, господарю — вдигна ръка Валу, — налице е не само мотив, но и възможност за убийство...

Амеротке му махна да замълчи:

— Все пак нещо не ми е ясно — обвинителят рязко вдигна глава, а зрителите отново затаиха дъх. — Представете си генерала на терасата. Хапнал е добре, пийнал си е, истински герой на Египет, който се готви да пише мемоарите си. Съпругата му е в стаята си, главният писар Мена приготвя сметките, Хеби е на пост в подножието на стълбата. Доколкото разбирам обвинението ви, господарю Валу, той е бил решил да убие господаря си, защото е искал да си отмъсти, или защото е бил подтикван от похотта към съпругата му. Качва се по стълбите, в ръцете си държи кожена торба, в която се гърчат усойниците. Излиза на терасата и изсипва змиите. Защо генерал Сутан не е извикал, защо не е вдигнал тревога?

— Аха! — Валу плесна доволно и се поклони на съдията. — Тъкмо това възнамерявах да обясня, господарю!

— Какво?!? — възкликна Амеротке, ядосан, че сам е скочил в капана на обвинителя.

— И обяснението е много просто: маково семе! Във виното на генерала е имало маково семе. На него му се е доспало и той си е легнал. Хеби предварително е бил скрил някъде наблизо кожената торба с усойниците. В подходящия момент се е промъкнал по стълбата, видял е задрямалия си господар и се е върнал да вземе торбата. Прокраднал се е в тъмнината и е изсипал змиите около генерала — Валу разпери ръце и повиши глас: — Можете ли да си представите как този велик египетски герой се е събудил и е видял, че най-ужасяващият му кошмар се е превърнал в действителност? Сутан е понечил да извика, но усойниците са се нахвърлили върху него. Генералът е паднал на земята, ръцете и краката му са се разтресли в конвулсии и движенията допълнително са раздразнили змиите. Толкова недостойна смърт за един велик мъж!

Амеротке кимна.

— В такъв случай остават още два въпроса. Първо, генерал Сутан винаги ли е взимал маково семе с виното си?

— Да — обади се уверено Луперна. — Макар че го узнахме едва след смъртта му. Съпругът ми страдаше от стомах, затова отиде да се прегледа в храма на Изида. Болеше го след ядене, особено вечер. Главният лекар — върховният жрец Импуки, му е предписал да взема вечер щипка маково семе с виното си.

— Добре. — съдията погледна очаквателно Валу, но той си замълча. — Вторият ми въпрос е още по-важен. Ако Хеби е убиецът, то няма как да не си е давал сметка, че ще бъде заловен. Все пак той заяви, че никой не се е качвал на терасата и че не е напускал поста си нито за миг, а вие, господарю Валу, ясно показахте, че няма друг начин змиите да се появят там. Трудно ми е да приема, че един нормален здравомислещ човек ще убие господаря си по този начин, рискувайки живота си — лицето на Валу бе напълно непроницаемо. — Погледнете — продължи Амеротке, като посочи към Хеби, — той твърди, че е невинен. Защо изобщо не се е опитал да си измисли алиби, а?

— Вероятно не си е давал сметка, че ще бъде хванат — Валу не успя да прикрие раздразнението в гласа си.

— Не, не — поклати глава съдията. — Ако Хеби наистина е възнамерявал да убие генерал Сутан, то е трябвало внимателно да планира всичко, да отиде в Червените земи да събере усойниците и да намери къде да ги скрие, докато се появи удобна възможност. Ако следвам правилно логиката ви, господарю Валу, Хеби не е лекомислен, нито безразсъден, а е хладнокръвен и решителен убиец, така че отново се връщаме към въпроса ми: ако наистина е възнамерявал да убие генерала, защо не си е осигурил алиби? Освен това — той посочи Луперна — още не е изяснен задоволително въпросът с маковото семе. Вие смятате, че Хеби е поставил опиат във виното на господаря си, но съпругата му даде показания, които могат да бъдат потвърдени от върховния жрец в храма на Изида Импуки, че генерал Сутан е използвал маковото семе, за да успокоява болките в стомаха и да развесели сърцето си.

Амеротке замълча и зарея поглед през прозореца. Небето бе огненочервено, слънцето бързо потъваше зад хоризонта, сенките се удължаваха, ветрецът се бе обърнал и сега разнасяше миризмата на реката. На съдията му се искаше да се прибере у дома, да поиграе с децата си и да седне на спокойствие на терасата.

— Господарю, какво е решението ви?

Над ливадата кръжеше гълъб и Амеротке проследи движенията му, докато кацна сред тревата.

— Господарю? — обади се отново Валу.

— Делото се отлага — обяви съдията. — Хеби остава под домашен арест в къщата на генерал Сутан. Ако се опита да избяга, ще бъде затворен в Дома на оковите и ще остане там, докато приключи разследването. Следващото заседание ще е след два дни — вдигна ръка, тъй като залата се бе разшумяла. Шуфой и Асурал изчезнаха, явно някой бе донесъл важно съобщение. — Работата на съда приключи за днес — обяви той набързо и стана от трона на справедливостта.

— Трябва да слезете в Дома на оковите... — Валу го бе последвал незабелязано в кабинета. — Видяхте раздвижването в залата. Едната от жените, които днес бяха осъдени на доживотен затвор, е удушила другата с веригите си.

— Какво? — Амеротке остави гегата и млатилото върху кедровата масичка.

— Проблемите никога не свършват, господарю — Валу потри обръснатата си глава. — А между другото според мен убиецът все пак е Хеби.

Амеротке не отговори, а отвори вратата и извика Шуфой и Асурал. Заповяда им да останат да пазят кабинета и двамата с Валу тръгнаха по коридора към вътрешността на храма, а от там се спуснаха в мрачен тесен подземен проход. По стените бяха поставени факли и на трепкащата им светлина се виждаха здраво заключени тежки врати с малки зарешетени прозорчета. Каменният под бе измит с билкова вода, но въпреки това вонята бе задушаваща. В дъното на коридорите имаше малки помещения за пазачите.

Появата на Амеротке и Валу предизвика суматоха. Пазителят на оковите се завтече към тях, потейки се като прасе от притеснение — потта дори бе избила по черната кожена наметка. Взе една факла от поставката на стената и ги поведе по стъпалата към Амдуат — подземния свят. Долу вонеше ужасно. По средата на сумрачния проход пазителят на оковите спря, отключи една врата и въведе височайшите посетители. Веднага бяха запалени факли и те осветиха голата каменна килия. Вътре имаше само нощни гърнета, няколко груби паници и два нара. Върху единия бе проснато тялото, мръсното лице бе закрито от дългата коса. Другата жена се бе свила неподвижно на пода, загърната в окаляна разпокъсана роба. Дори не вдигна глава при появата на новодошлите. Сред спуснатата коса надничаха две блестящи очи.

На Валу му прилоша от вонята, подпря се за миг на стената, но бързо отдръпна ръката си, отвратен от мръсотията.

— Не мога да остана тук! — извика той. — Доведете затворничката в килията за разпити!

Амеротке пристъпи до леглото, отметна косата от лицето на трупа и докосна ужасяващите следи около

гърлото. Обърна тялото, миризмата го накара да потрепери. Чертите на лицето бяха разкривени в грозна маска от предсмъртната агония. Съдията вдигна ръка и докосна прикрепените към стената вериги, с които бе удушена.

— Ти ли го направи?

Жената на пода кимна:

— Трябваше — гласът й бе слаб, момичешки. Отметна косата си, лицето бе насинено, устната — сцепена, явно тъмничарите се бяха позабавлявали. — Трябваше. Каза, че ако я освободите, ще се свърже пак с бандата на Себаус. Глупава кучка! Те щяха да убият не само нея, но и мен.

Амеротке щракна с пръсти да привлече вниманието на пазителя на оковите.

— Доведете я горе.

След няколко минути Амеротке и Валу вече се бяха настанили в килията за разпити, затворничката седеше срещу тях. Косата й бе вързана, бяха й дали мръсно одеяло, за да прикрие тялото си. Гледаше ги с трескав блясък в очите. На Амеротке му бе трудно да си я представи като красива куртизанка в известен дом на удоволствията в западната част на Тива.

— Как се казваш?

— Знаете името ми, господарю. Викат ми Сития — извърна глава да се огледа. На пазачите им бе заповядано да излязат. Единствено окървавената маса в ъгъла, веригите и инструментите за мъчения по куките на стените показваха за какво се използваше помещението.

На бялата варосана стена някой писар бе оставил зловещото предупреждение: «Тук Пламъкът на истината изгаря всички лъжи». По-долу пишеше: «Детинският ужас не е резултат от човешка присъда, а е дело на демоните от подземния свят». Килията за разпити отвращаваше Амеротке. Задължението му бе да пресява доказателствата, за да открие истината, и когато бе възможно, да проявява състрадание. А тук инквизиторите подлагаха на жестоки мъчения враговете на фараона и заловените престъпници.

— Защо уби приятелката си? — обади се Валу.

— Не ми беше приятелка, а враг. Този, който иска да ме предаде, не ми е приятел.

— Внимавай, може да те пратим на кладата.

— Ако я бях оставила жива, така или иначе, себаусите щяха да ме убият.

— Сития — приведе се над масата Амеротке, — дай да започнем от самото начало. Величествените гробници, свещените домове на вечността в Долината на царете бяха ограбени и опустошени, покоят на благородните бе смутен, мумиите от саркофазите са били използвани като факли, с които разбойниците са осветявали пътя си. Откраднатите вещи са безценни. Фараонът ми заповяда да разследвам случая и аз разкрих цял заговор, истинска престъпна мрежа, поставила си за цел ограбването на най-славните паметници на Египет. Залових един търговец, който се е опитал да продаде част от плячката на пазара в Мемфис, доведох го тук, в Дома на оковите. След мъченията той призна всичко, едно име водеше до друго и така стигнахме и до теб и мъртвата ти приятелка. Как се казваше тя?

— Тифи.

— А, да, Тифи. И двете щяхте да бъдете осъдени на смърт заедно с останалите, ако не бе застъпничеството на господаря Валу. Вие сте му обещали да разкриете цялата истина за заговора, а в замяна присъдата ви да бъде смекчена и ако информацията ви се окаже важна, дори да бъдете пуснати на свобода. Не отправихме такова предложение към никой друг от заловените, защото едва ли щяха да ни кажат истината, ако изобщо знаеха нещо полезно. Но вие сте работили в дом на удоволствията, знаете повече от останалите. Божествената повярва, че предложението ви да ни сътрудничите е искрено. С господаря Валу възнамерявахме да слезем да изслушаме разказа ви и след това да вземем решение...

— А ти си убила Тифи — изръмжа Валу. — Извършила си убийство!

— Защото се страхувах! — Сития следеше хлебарките по масата като омагьосана. Вдигна изранената си ръка, за да прогони една муха, и облиза устни.

Амеротке се изправи и й подаде чаша вода. Тя му благодари с поглед и жадно отпи.

— Господарю Валу, кичите се с титлата Очите и ушите на фараона, а вие — тя посочи Амеротке — се гордеете, че сте съдия от Залата на двете истини, но далеч не сте разкрили целия заговор. Хванахте само дребните риби. Не знаете нищо! Изобщо не можете да си представите ужаса, в който живея! Себаусите са навсякъде, сега може и да са тук, спотаени в тъмните ъгли. Откъде знаете, господарю Амеротке, че той — посочи Валу — не е един от тях? Как да съм сигурна, че вие също не сте от бандата? — Сития не обърна внимание на отчаяната въздишка на Валу.

— Трябваше да убия Тифи, тя възнамеряваше да ви измами, да обвини невинни хора, а после да се върне при господарите си. Вече дори може да се е свързала с някой от стражата, с някой пазач или с пристав в съда. Нямах друг избор — тя си пое дълбоко дъх. — Готова съм да ви разкажа всичко. Срещала съм се със себауси, виждала съм лицата на един-двама. Сега мога да говоря свободно, защото те са мъртви и душите им няма как да ми отмъстят.

Амеротке се размърда притеснено, опитвайки се да прикрие ужаса, който бавно го завладяваше. Беше разпитал десетки жени и мъже, беше съставил списък с виновните, беше събрал доказателства срещу тях, но през цялото време бе усещал, че истината му се изплъзва — също като стрелец, който веднага щом пусне стрелата от тетивата, си дава сметка, че изстрелът му е отишъл нахалост.

— Говори, Сития — подкани я той. — Кажи истината, разкрий какво знаеш, и ще бъдеш освободена и отведена в друг град, за да заживееш нов живот.

Жената се взираше в пода, сякаш заслушана в шума в коридора. Помоли за още вода. Амеротке й напълни отново чашата. За миг си помисли, че е полудяла и е започнала да си говори сама, но видя протегнатите ръце с дланите нагоре и си даде сметка, че се моли.

— Себаусите — започна Сития — не са просто крадци и убийци. Вярно, някои от тях са обикновени селяни, но повечето са образовани мъже: египтяни, кушити, либийци и дори пришълци от земите отвъд Голямата зелена вода. Главатарят се среща с тях насаме, малцина познават другите от организацията. Внимателно обмислят всичко, свързват се със стражи и служители от Некропола и от Долината на царете, предлагат подкупи и ако това не свърши работа, прибягват до изнудване и заплахи. Веднъж при мен в дома на удоволствията доведоха един чиновник. Заповядаха ми да изпълнявам всяко негово желание, дадоха му пари да харчи и той бе готов на всичко за тях. Малцина отказаха подкупите и щедрите дарове и платиха за това с живота си. Плячката докарваха в домовете на удоволствията. Получавахме точни заповеди, на кой търговец да я предадем. Идваха всякакви — ханаанци, хити, скитници от пустинята, либийци, египтяни, вземаха скъпоценностите и ги отнасяха със себе си — тя вдигна глава. — Някои изглеждаха богати, други приличаха по-скоро на пратеници. Винаги бяха предрешени.

Амеротке кимна. Точно това бе открил — съкровищата се пренасяха в града и от там се товареха на кораби и отпътуваха на север към Делтата или на юг към Куш.

— Себаусите — отбеляза той — са безжалостни и силни, но гробниците са скрити, входовете им са замаскирани, в някои дори има смъртоносни капани. Откъде събират информация?

— Те само изпълняват заповедите — отвърна Сития. — Някой друг им казва мястото и времето и къде да отнесат плячката. Главатарят им се свързва с даден търговец и му съобщава, че разполага с определена статуетка, халцедонова огърлица или някаква друга скъпоценност, и той отива в съответния дом на удоволствията.

— Кой, кой дава заповедите? — попита напрегнато Валу.

— Никой не знае. Един от бандата бе хлътнал по мен доста и веднъж се изтърва, че името на предводителя — или по-точно, прозвището му — е Кетра.

— Кетра... — повтори Амеротке, това бе Надзирателят в третото отделение на подземния свят. Дръпна назад стола, приближи се до жената и клекна пред нея. Вонята бе непоносима, но въпреки това той нежно докосна страната й. — Значи себаусите занасят плячката в някой дом на удоволствията, а от там я прибират търговците? — Сития кимна. Амеротке се върна зад масата и седна. — Остават два важни въпроса. Първият е кой дава информацията за гробниците и знае с такава точност какво има в тях. Вторият е как така някои от съкровищата са открити извън пределите на Египет. Знаеш колко рисковано е изнасянето им. Лесно е да се пренесе златна статуетка до Мемфис или Аварис, но през Синай? Дори и да я скрие в делва, в товара или в топ плат, търговецът поема неимоверен риск. Трябва да премине през търговските проверители, през стражите по границата, да не говорим за патрулите в пустинята.

Сития се усмихна горчиво.

— Сега разбирате защо съм толкова ужасена, господарю Амеротке. Някои от търговците споменаха, че възнамеряват да изнесат стоките от Египет. Попитах ги как ще го направят, а те се изсмяха и отговориха, че си имат пропуски.

Амеротке не обърна внимание на изненаданата въздишка на Валу. Сития бе бръкнала с пръст в раната. Само високопоставени служители в двора, мъже с неговия ранг, главни писари и върховните жреци притежаваха царските печати, които позволяваха на приносителите им да преминават безпрепятствено през границите на Египет. Печатите представляваха точно копие на картуша* на фараона.

[* Кръгла или елипсовидна опознавателна емблема на фараона и на някои висши сановници — Бел. прев.]

— И вие ли стигнахте до същото заключение? — попита отпаднало Сития. — Въпросният Кетра трябва да е от обкръжението на фараона, вероятно дори е член на царския съвет. Така че вие ми кажете кой е той, господарю Амеротке! — тя замълча за миг и продължи задъхано: — Не съм убийца, бях принудена да отнема живота на Тифи при самозащита. Себаусите са безскрупулни, ако някой открадне едно мънисто или обикновен скарабей от плячката, наказанието е незабавна смърт. Чувала съм, че бичуват жертвите си и след това ги хвърлят във водата на крокодилите или ги заравят живи в Червените земи. На един търговец, който отказа да плати цялата обещана сума, му отвлякоха и двете деца и след като даде парите получи обратно единствено труповете им — Сития отметна косата от лицето си.

— Пазачите, които ме насилиха днес, споменаха за нападението срещу вас, господарю Амеротке.

— Мислиш ли, че е било за отмъщение?

Сития се усмихна и потрепери, разцепената й устна я болеше:

— Да, те ще ви убият по същата причина, поради която ще убият и мен. Може и да не си давате сметка, но вероятно знаете нещо и затова е наложително да умрете.

Валу присви презрително вежди.

— Да не мислите, че постът ви ще ви спаси, господарю Валу? — Сития жадно отпи от чашата. Амеротке забеляза, че е притиснала ръка към стомаха и леко се е присвила. — Чували ли сте за Шардана? — продължи тя.

— Така им викат на наемниците, нали? — попита Валу.

— Да, познавах един, който имаше такъв прякор. Беше осъден от военния съд за кражба от касата на легиона и прогонен от армията. Той бе високопоставен член в бандата на Себаус. Шардана не бе египтянин, произхождаше от земите на север от царството на хитите. Беше русокос, с едно око.

— Спомням си го — прекъсна я Амеротке. — Делото стигна до Залата на двете истини, беше убил човек и твърдеше, че е при самозащита.

— Той беше под непосредственото разпореждане на Кетра. Иначе бе самохвалко и грубиянин. Често идваше в дома на удоволствията и вземаше по две момичета едновременно. Беше груб и жесток, но плащаше добре. Така или иначе, аз не му позволих да легне с мен. Една нощ се скара с друг клиент, извадиха ножове и Шардана преряза гърлото му. Беше толкова пиян, че не успя да избяга. Имаше много свидетели, стражите пристигнаха и го арестуваха.

— Да, делото бе през втората седмица от сезона на сеитбата* — обади се замислено Амеротке. — Трябваше да бъде осъден на смърт, но твърдеше, че е действал при самозащита, и свидетелите го потвърдиха. Беше наел един от най-добрите защитници в Тива, жрец от храма на Тот.

[* Дванайсетмесечният календар на египтяните е разделен на три сезона, чиито особености се определят от пълноводието на Нил — Бел. прев.]

Валу също си припомни случая и кимна.

— Осъдих го на доживотен затвор в един оазис на запад в Червените земи, колкото е възможно по-далеч от Нил.

— Помня какви богати дарове бяха предложени като откуп за освобождаването му — добави Валу, — но жертвата бе син на влиятелен благородник...

— Да, Шардана бе изпратен в оазис на стотици мили западно от Тива. Защо не отидете в Дома на войната, господарю Амеротке, и не попитате какво се е случило в Оазиса на горчивата вода?

Съдията затършува из паметта си. Думите й като че ли му говореха нещо, спомняше си крясъците на глашатаите по пазара.

— Оазисът на горчивата вода бе нападнат от либийците — обади се Валу. — Малкият гарнизон е бил изтребен до крак, били са избити и всички затворници. Никой не се е спасил. Това бе преди около пет месеца. Божествената изпрати ескадрон колесници, за да накаже вероломните разбойници. Либийците бяха обещали да не закачат затворническите оазиси. Макар че така и не разбрах защо са го направили, от там не могат да вземат никаква плячка.

— Да ви кажа ли защо? — Сития се бе присвила, държеше се за стомаха. — Защото.

— Добре ли си? — попита Амеротке.

— Боли ме стомахът — въздъхна тя. — Сигурно водата е била много студена. Позволете ми да довърша. Оазисът на горчивата вода е бил нападнат, защото Кетра е платил на либийците. Това показва колко дълга е ръката на себаусите и колко голяма е мощта им. Искали са да затворят устата на Шардана завинаги, така че са наели някое от скитащите племена да извърши нападението. Искали са да бъдат сигурни, че няма да проговори в замяна на смекчаване на присъдата.

Амеротке подсвирна изненадано. Затворническите оазиси бяха изоставени в жалки места, малките гарнизони обикновено се състояха от наемници от пустинята, които бяха прочути като жестоки воини. Либийците не ги закачаха, защото нямаше какво да спечелят, а можеха много да загубят.

— Бандата на Себаус — Сития притискаше ръце към стомаха си — няма милост. Те са.

Съдията разтревожено се изправи. Затворничката бе пребледняла, по лицето й се стичаше пот, която

прокарваше вадички в мръсотията.

— Нещо не е наред! Валу, повикайте веднага лекар!

Още преди обвинителят да стигне до вратата, Сития се строполи на пода. Отвори уста да извика, но от свитото й гърло не излезе нито звук, потрепери и се закашля, опитвайки се да повърне. Амеротке понечи да я подхване, но тя се изтръгна от ръцете му, краката й се мятаха в конвулсии. В коридора Валу крещеше за пазителя на оковите. Съдията се приближи до делвата с вода и я помириса, дъхаше на застояло и на сладко-горчиво. Сития се гърчеше на земята — тялото се тресеше, главата се удряше в пода, ръцете и краката се мятаха неконтролируемо. Връхлетяха няколко пазачи, но вече никой не можеше да й помогне. Гърлото й се раздираше от ужасяващо хъхрене, очите й бяха изскочили. Потрепери за последен път и замря. Амеротке потърси пулса на врата, но не го напипа. Обърна тялото и отметна косата. Лицето й бе отпуснато спокойно, но смъртта й бе отнела красотата, която бе имала приживе. Съдията впи поглед в пазителя на оковите, около когото се бяха събрали пазачите.

— Кой донесе водата? Асурал! — капитанът на стражата бе чул суматохата и бе слязъл в подземието. При вика на съдията разблъска останалите и излезе напред. Амеротке се изправи и посочи делвата с водата: — Изхвърлете я, водата е отровена — извърна се към Валу, но обвинителят се бе присвил с ръка на стомаха и без да му обърне внимание, изскочи в коридора, търсейки най-близката тоалетна.

Амеротке се върна в кабинета си. Залата на двете истини бе празна, виждаха се само неколцина стражници. Шуфой спеше, той го събуди нежно и го осведоми за случилото се.

— Отровена ли? Но как? — възкликна джуджето.

— И аз си задавам същия въпрос.

Влезе Валу, изглеждаше малко по-добре, но веднага се отпусна в креслото, без да изчака покана. Опитваше се да се държи, но очевидно бе разтърсен от преживяното и не след дълго отново изскочи навън. Върна се едва когато Асурал дойде да докладва.

— Никой не знае нищо — обяви капитанът на стражата. — Според пазачите долу са слизали само слуги от храма. Убиецът сигурно е знаел, че ще я заведете в килията за разпити, че тя ще бъде жадна и веднага ще се нахвърли на водата.

— Предполагам, че е било само въпрос на време — отвърна Амеротке. — В някакъв момент тя, аз или господарят Валу щяхме да отпием от водата. Вероятно дори са се надявали с един удар да повалят и трима ни. Сигурен ли си, че никой не е видял нищо подозрително?

— Знаете как е в Дома на оковите, господарю — отговори Асурал. — Доста е тъмно, постоянно влизат и излизат стражи. Лесно е да се сипе малко отрова в делвата с вода.

Съдията му благодари и го освободи.

— Господарю — изправи се в креслото Валу, — явно тя каза истината. Отсекли сме бурена, но коренът е останал. Работата е сериозна и аз съм изключително притеснен.

— Както и аз самият — прошепна Амеротке. — Както и аз.