Възмездието на Изида

Десета глава

Амам: «Онзи, който изяжда мъртвите»

Амеротке реши, че е време да си тръгват от храма на Изида, и с Шуфой се върнаха в къщата за гости, за да приберат малкото си вещи. Охраната се строи отпред, войниците бяха доволни от отредената им лека задача да следват строгия съдия през благоуханните градини на храма и да се излежават на сянка под дърветата край дома му. Амеротке забеляза, че са се поразпуснали, и за да им намери работа, изпрати неколцина да търсят Пасер и да предадат благопожеланията му на Импуки. Младият жрец се появи почти веднага, все още изглеждаше разтревожен, погледът му шареше напред-назад, но в очите му се четеше облекчение от това, че любопитният съдия си тръгва.

— Щях да забравя — каза на раздяла Пасер, — че генерал Сутан възнамеряваше да дари семейните си архиви на Дома на живота. Мислех си — той отклони поглед, — че могат да ви се сторят по-интересни от съхраняваните тук ръкописи — поклони се, спусна се по стълбите и изчезна.

Амеротке събра вещите си и ги прибра в кожена торба. Шуфой не спираше да бъбри и за да си осигури малко спокойствие, господарят му го прати в Дома на здрача.

— Какво искате от там? — попита джуджето и вдигна слънчобрана като жезъл.

— Попитай за Имер... — Амеротке замълча. — За стареца, когото срещнах онзи ден. Казаха ми, че смъртта му е близо, бих искал да разбера дали още е жив.

Шуфой се втурна към вратата и съдията го чу да се шегува и да се смее с охраната отвън. Взе наметалото и торбата, излезе и се настани удобно под сянката на една акация. След малко джуджето се зададе през моравата, белязаното му лице бе посърнало, мрачната тържественост в походката му бе достойна за главен оплакван.

— Господарю — поде той жалостиво, — Имер е починал малко след посещението ви. Заминал е за Далечния запад. Сега вече почива в хладните зелени поля на Озирис.

— Добреее. — Амеротке стана и тръгна към двора на големия храм. Там слезе в уабета, където предишния път бе огледал труповете на Мафдет и Сесе. Заобиколи жреците, заети с погребалните ритуали, премина забързано покрай масите с трупове и се спря пред писаря в дъното, който отбелязваше мъртъвците в архива.

Писарят вдигна глава:

— Господарю?

— Тук ли е тялото на Имер? Починал е преди няколко дни в Дома на здрача. Бих искал да изразя почитта си и да наема жрец от храма да прочете няколко молитви.

Писарят на мъртвите методично прегледа списъците пред себе си, движейки пръста си ред по ред. Накрая поклати глава:

— Съжалявам, господарю, няма такъв човек тук. Сигурно грешите, може би името е друго?

Амеротке отвори уста да възрази, но изведнъж си спомни думите на Нетба, поблагодари на писаря и

излезе навън, където го очакваше охраната. Седна на една пейка и се замисли. Шуфой, запленен от погребалните ритуали и от жреците с маски на ястреби и чакали, се върна в уабета. Застана на прага, без да усеща тежките благовония и острата миризма на самородната сода, и огледа надписите върху вратата. Заклинанието срещу змиите му хареса и той го прочете на глас на стражите от охраната:

— «Върви си, ти, която лазиш в праха, върви си и не стъпвай тук!»

— Шуфой! — дребосъкът изтича при господаря си. — Шуфой. Не, няма значение.

Амеротке махна на един от охраната да се приближи и му прошепна нещо, мъжът се намръщи, но кимна и влезе в уабета. Върна се почти веднага и поклати глава:

— Съжалявам, господарю — разпери ръце той. — Няма я в списъка.

Шуфой объркано въртеше глава, Амеротке отпрати пазача.

— Не мога да повярвам! — прошепна съдията. — Нетба спомена Клия, стара перачка, дошла да умре в храма на Изида. След това тя я е потърсила, но не са я открили в списъците. А сега...

— Затова ли господарката Нетба се бе притеснила за баща си? — попита джуджето.

— Точно така — кимна Амеротке. — Разтревожила се е. Какво става тук, Шуфой? Двама старци изчезват безследно от храма на Изида. Вчера говорих с Имер, видях го с очите си, а сега го няма в списъците. Дали изобщо са били погребани?

— Господарю съдия!

Амеротке вдигна поглед. Пред него стоеше млад помощник от храма, облечен в бяла роба. Зад него се виждаше жена, очевидно в траур, робата й бе мръсна и разкъсана, косата и лицето й бяха покрити с пепел.

— Господарю — помощникът презрително посочи жената, — тази. дойде в Храма на ухото. Иска да говори с вас. Слугите в дома ви й казали, че сте тук. Твърди, че разполага с важна информация.

Амеротке повика непознатата да се приближи. Младежът отскочи настрани, сякаш бе прокажена. Жената бе доста млада, по страните й се виждаха кървави бразди, беше ги раздрала с нокти, кожата й бе с цвета на пепел. В първия момент съдията се стресна и ръката му незабележимо се стрелна към ножа. Но новодошлата падна на колене и допря чело в земята.

— Какво има? — попита Амеротке, приклекна, нежно я хвана за брадичката и повдигна главата й, присвивайки очи. — Познавам те, ти си жената на Джед, нали?

— Дойдох да ви благодаря — прошепна тя пресекливо. — Мислех, че ще ме накажете за престъпленията на мъжа ми, но вие проявихте състрадание. Върнахте ми трупа, за да го погреба, както подобава, и ме оставихте на свобода.

На Амеротке му се повдигаше от вонята на немитото й тяло.

— Ще спазя периода на траур — продължи тя, — така че неговата ка да намери покой в подземния свят. И може би, ако се моля достатъчно и направя приношения при жреците... — гласът й пресекна.

— Какво си искала да ми кажеш?

— Исках да ви благодаря за милосърдието и да ви помогна. Не знаех какво вършеше съпругът ми, с кого се срещаше, къде ходеше, откъде се появиха парите. Само веднъж ме обзе любопитство, когато късно вечерта дойде един с маска на лицето. Видях го да влиза през страничната порта, съпругът ми се занимаваше с кошерите и бе запалил факли. Любопитството ме гризеше и се прокраднах към тях. Чух само, че споменаха храма на Кхнум.

— Храмът на Кхнум ли? — повтори Амеротке. — Та той е в центъра на Тива. Какво би правил мъжът ти.

— Не, не — поклати глава жената. — Не мисля, че говореха за този храм. Според мен ставаше дума за другия, стария храм, който е на север от Тива.

— А, да, изоставеният храм. Нил преля през дигата и го откъсна от сушата и сега е на нещо като островче в реката.

— Точно така — посетителката стана. — Реших, че трябва да го знаете.

Отстъпи и застана до помощника от храма. Амеротке сграбчи кожената торба.

— Къде отиваме, господарю? — попита Шуфой.

— Към реката.

Излязоха от храма, минаха покрай високите пилони и големите стели, по които бяха описани великите дела на богинята майка и се възхваляваха постиженията на фараоните. Прекосиха площада с обелиските — колони от блестящ червен пясъчник, обсипани със злато, сребро и бронз. Слънцето прежуряше немилостиво, беше горещо като в пещ. Шуфой предложи да отвори слънчобрана, но съдията го спря, трябваше да побързат. Амеротке покри главата си с ленена кърпа. Чувстваше се напълно безпомощен пред загадките, с които се сблъскваше, и вече губеше увереност, че някога ще успее да намери пътя в зловещия лабиринт.

На Шуфой му се искаше да изпълни задълженията си на глашатай, да оповести на всеослушание, че това е върховният съдия Амеротке, но навреме се усети, че господарят му не желае да привлича вниманието. Налагаше се да подтичва, за да не изостава, и затова го хвана за ръката, за да не се изгуби в тълпата. Амеротке често изпадаше в такива състояния, устремяваше се нанякъде, глух и сляп за случващото се наоколо: върволиците към храмовете, предвождани от пеещи жреци, войниците, събрали се възбудено около групичка сирийски танцьорки, които предизвикателно поклащаха тела под съпровода на оглушителна музика. Само веднъж се спря. Под сянката на една палма един змиеукротител омайваше тълпата с номерата си. Хвърли пръчка на земята и тя изведнъж се размърда, вдигна глава и разпери качулка: смъртоносна кобра.

— Как го прави? — попита Амеротке.

— Лесно е — отвърна Шуфой задъхано. — Ако натиснеш силно главата й на точно определено място, змията заспива. А като я хвърлиш на земята, се събужда.

Съдията невярващо поклати глава.

— И аз съм го правил — обяви Шуфой.

— И?

— Не се получи, както трябва, така че се отказах да ставам змиеукротител.

Продължиха нататък и не след дълго стигнаха до оживения пристан. Тук си бяха дали среща

представители на всички народи: търговци от земите отвъд Голямата зелена вода, русокоси наемници от островите на север от безкрайното море, черни като нощта нубийци, едри мъже с грубо лице от Земята на благовонията, финикийци, сирийци, ханаанци и дори хити с подобните на папагали лица и с вдигнати високо коси, които се спускаха по гърба им като грива. Чуваха се разговори на десетина езика, тук човек можеше да намери каквото пожелаеше: слонова кост от джунглите на юг, скъпоценни камъни от мините, животни и птици. Сводници с хитро проблясващи очи обикаляха край моряците, зад тях ситнеха куртизанките, прелъстителни красавици в разкошни роби, обсипани с дрънкулки. Някои бяха полуголи, други — загадъчно покрити от главата до петите. Бръснари и амбулантни търговци търсеха мющерии, лодкари дърпаха минувачите за ръкавите, предлагайки «най-сигурната лодка по Нил».

Амеротке нае малка лодка с висок нос, кормчия на кърмата и шестима здрави гребци.

— Накъде, господарю? — попита капитанът.

— Нагоре по реката към разрушения храм на Кхнум и после към Некропола.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Какво ти става, човече? — съдията стисна ноздри. Вонята на риба бе непоносима, сигурно нощно време лодката се използваше за риболов.

— Ама, господарю — капитанът пъхна в ръката му напоен с благовоние парцал, — защо ви е притрябвало да ходите до храма на Кхнум? Само развалини — сбърчи лице. — И крокодили.

Охраната на Амеротке се приближи, десниците стиснаха мечовете.

— Но щом толкова настоявате — поклони се капитанът с въздишка, — тогава незабавно потегляме.

Покани Амеротке да седне под парцаливото платнище в средата на лодката — слаба, но все пак някаква

зашита от палещото слънце. Поднесе изненадващо добра бира в глинени халби. Заповяда да отвържат въжето и лодката напусна оживения пристан, провирайки се между десетките си посестрими, които щъкаха наоколо като водни паяци. Миризмите на града отстъпиха пред вонята на блато и риба, но лек бриз охлаждаше телата им. Амеротке затвори очи и се заслуша в ритмичното пеене на гребците:

Познавах девойка мека и сладка, мечта за моряка, истински рай...

Съдията се усмихна, старата речна песен му бе позната. Подеха я всички и дори Шуфой се включи в изброяването на прелестите на тази митична речна изкусителка.

Амеротке зарея поглед над водата. На запад през маранята смътно се различаваха пристанът на Некропола и бакърените хребети на планините, над които стърчеше връх Мерецегер. Реката бе оживена — лодки превозваха войници към гарнизоните и казармите, кораб със затворници откарваше осъдените към мините в пустините на запад, огромен шлеп с животни: волове, магарета, стадо малки газели и клетки със странни на вид кучета, едва се крепеше над водата. Лодката вече бе в средата на реката, гребците бяха млъкнали и усилено натискаха греблата. Плътна редица палми скри блестящите корнизи, лъскавите обелиски и искрящите покриви на града.

— Господарят желае ли да сподели защо отива в храма на Кхнум? — попита капитанът.

— Не, господарят не желае — усмихна се Амеротке. — Защо си толкова изплашен? Да не би мястото да се обитава от духове?

— Да, там се събират демони — кимна речният вълк сериозно. — Храмът е навътре в сушата, пристанът едва се държи, а тръстиките са като джунгла и е пълно с крокодили — посочи плитчините от лявата им страни. Съдията заслони очи от слънцето — това, което бе взел за изсъхнали дървета, всъщност бяха колове с привързани около тях тела. — Речни пирати — поясни капитанът. — И те се събират край храма на Кхнум. Но с всичките тези смелчаци няма от какво да се боим — гласът му се сниши до шепот: — Надявам се само и крокодилите да мислят така.

Градът остана далеч зад тях, появиха се палмови горички и плодородни черни земи. Селяните се трудеха на открито, от кирпичените колиби се извиваха пушеци. Нивите на свой ред отстъпиха място на каменист терен. Амеротке бе задрямал, но виковете на лоцмана го сепнаха. Неохотно се изправи и зърна гористия остров — през клоните на дърветата се виждаха развалините на храма. Реката постоянно сменяше коритото си и разяждаше бреговете. Тесният пристан се крепеше като по чудо. От двете му страни се издигаха гъсти тръстики, в които гнездяха стотици птици и се спотайваха безчет крокодили. Няколко от речните чудовища дори бяха изпълзели на пясъка и се приличаха на слънцето. Щом усетиха приближаващата се лодка, се върнаха във водата, дебнейки за някой непредпазлив човек или животно.

— Пристанът може да се използва само през деня — отбеляза капитанът. — Нощем ще е доста опасно. Дори и сега изглежда зловещо.

Амеротке кимна — мрачните руини оправдаваха страховете на капитана, макар че крокодилите не представляваха кой знае каква заплаха за уверени и въоръжени мъже, особено ако носеха запалени факли — единственото, от което се страхуваха речните зверове, бе огънят. Внезапно отекна зловещ рев и той неволно подскочи. Брегът изведнъж оживя, десетки птици излетяха във въздуха и гневно зацвърчаха около хипопотама, който невъзмутимо бе навлязъл в убежището им, търсейки храна. Съдията заповяда да завият, заобиколиха и спряха до малкия пристан. Дъното на лодката опря о плитчините.

Амеротке попита за двама доброволци и при вида на среброто един от охраната се съгласи да последва капитана. Взе мангала, запали няколко факли и четиримата мъже предпазливо слязоха на сушата. От време на време чуваха ръмжене, обезпокоените от появата им крокодили ядосано се скриваха във водата. Изкачиха хълмчето и излязоха сред развалините. Стените от пясъчник бяха напукани и разрушени, арките бяха паднали, портите — изкорубени, статуите и колоните — набраздени от носения от ветровете пясък и проливните дъждове. Поеха по тясна пътечка през стърчащите основи на колоните и влязоха в светилището. То представляваше простичък каменен кръг, а по измазаните стени се виждаха избледнели рисунки.

— Господарю? — дръпна го Шуфой.

Съдията се приближи и внимателно огледа сцената на стената: коленичил стрелец с лък в ръка. Претърсиха храма — въпреки опитите за прикриване на следите личеше, че тук се събират хора: пепел от огън, захвърлена делва от вино. До вратата Амеротке намери красива глинена чаша, наведе се и я взе.

— Тук се срещат Кетра и себаусите — прошепна той. — Мястото е отдалечено и опасно, само мъже с факли и оръжия биха се осмелили да дойдат тук. И освен това... — приближи се до отвора в стената и посочи лодката, която ги очакваше: — Сигурен съм, че докарват тук част от плячката, опаковат я, подпечатват я и я изпращат на Север. Ето как тази изящна чашка се е озовала сред руините.

Върна се и отново обиколи храма, откривайки нови доказателства в подкрепа на хипотезата си.

— Представи си един търговец, който напуска Тива, Шуфой. Кетра притежава скъпоценности от гробниците, които няма как да вкара в града, затова търговецът ги взима от тук вместо от пристана в Тива и отплава за Мемфис, Амарис, Хелиополис и дори през пустинята към Ханаан. Вероятно тук се е срещнал с либийския вожд и пак тук са били доведени четирите хесетки от храма на Изида.

Съдията се покатери на зида, от тук се откриваше чудесен изглед — добро място за наблюдателница. Вляво бяха реката и очакващата ги лодка, през гъсто обраслите с растителност брегове вдясно се виждаха прашните Червени земи. От лодката се разнесе вик и четиримата бързо се върнаха на паянтовия пристан. Стражите сочеха на север — от там се бяха появили три малки лодки с високи носове, черни платна плющяха на вятъра.

— Речни пирати — прошепна капитанът. — Наблюдават ни, преценяват шансовете си.

Амеротке заповяда на войниците да извадят оръжията си, на лъчите на слънцето блеснаха копия и мечове. Капитанът отключи един сандък и раздаде на гребците лъкове и колчани със стрели. Речните пирати видяха, че жертвата им няма да се предаде без бой, и неохотно обърнаха носовете на лодките си. Оттласнаха се от пристана и тъй като сега се носеха по посока на вятъра, опънаха синьо-бялото платно. Кормчията извъртя лодката така, че да улови напълно вятъра, излязоха в средата на реката и завиха обратно към Тива.

Градът отново изплува пред тях, корнизите на храмовете и покривите на двореца заблестяха на лъчите на слънцето, на мястото на дърветата се появиха къщи. Движението бе натоварено, реката бе пълна с рибари, лодки с поклонници, ладии за забавление, черни бойни кораби, чиито лоцмани гръмко надуваха раковините си, така че по-малките съдове да се отдръпнат и да избегнат сблъсъка. По едно време се наложи да спрат, тъй като напряко към Некропола се бе насочила погребалната процесия на някакъв велможа. Мачтите на лодките с оплакваните бяха свалени, каютите бяха покрити с кожи. Погребалната ладия бе точно копие на свещената лодка на Озирис — удължена, лека и бърза, на носа и на кърмата бе украсена със златен лотосов цвят, който се свеждаше нежно, сякаш за да се потопи във водата. В средата й бе издигнато малко светилище, покрито с цветя и зеленина. Близките роднини на покойника бяха коленичили под надзора на две жрици, облечени като Изида и Нефтис. Главният жрец бе на носа, величествен в леопардовата си наметка, от голямата делва в краката му изскачаха пламъци, в които той хвърляше пълни шепи благовония. Отзад следваха лодки с певци и музиканти, скръбната им песен се носеше безутешно над водата.

Погребалната процесия спря на Пристана на опечалените. Лодката на Амеротке я последва. Той заповяда на капитана да почака и изскочи на оживения бряг, където мъртвите се смесваха с живите. Наоколо се виждаха по-бедни погребения: обвити в евтин лен тела, качени на носилки или талиги. Мърляви жреци обикаляха сред опечалените, за да припечелят някой дебен. Продавачи на амулети и скарабеи хвалеха стоката си. Всички ловци на скорпиони от Тива бяха тук и предлагаха дрънкулки и статуетки.

— Събрали са се като мухи на лайно — прошепна Шуфой.

Гълчавата бе непоносима, изпод босите крака се разнасяха облаци прахоляк, жужаха рояци мухи, привлечени от мръсотията и миризмата на немити тела. Изпаднал в транс жрец с почернено и разкривено лице крещеше с пълно гърло и подскачаше в странен танц пред статуята на зеленокожия Озирис, но групичка пияни моряци го повлякоха със себе си. Няколко метра по-надолу се спречкаха с войници, които се бяха събрали пред гола танцьорка — тялото й бе покрито само от тясна ивица плат, така майсторски навита, че да разкрива прелестите й и да омайва зрителите.

Охраната на Амеротке разбута тълпата. Поеха нагоре по тесните улици, които воняха на смърт, самородна сода, канела, тамян и хвойново масло. Минаха покрай работилниците за балсамиране, в които се предлагаше всичко: от запълването на труповете на бедните с парфюмирани парцали до цялостна балсамация по ритуалите на Озирис. Майстори на ковчези излагаха стоката си, чираците раздаваха малки мостри, така че хората да ги занесат у дома и да ги покажат на близките си. Прекосиха широкия площад през Портите на мъртвите и се озоваха пред издълбаните в скалите пещери, тунели и погребални храмове. Наоколо важно се разхождаха стражи и служители на Некропола, въоръжени с жезли за разпръсване на просяците и джебчиите. Амеротке показа пръстена си и поиска да се срещне с пазителя на мъртвите. След няколко минути се появи едър мъж, облян с благовонни масла, следван от слуги с ветрила и гърненца с благовония. Очите му бяха подпухнали, дебелите устни се свиваха високомерно, но щом разбра кой е посетителят, стана покорен и сервилен.

— Разбира се, разбира се — заповтаря той и ноздрите му затрептяха като на кон, — веднага ще ви заведа в Дома на милостта, гробницата на храма на Изида.

Поеха по прашния път, минаха през портата в стената и излязоха в широк двор. В средата му се издигаше статуя на Изида, кърмеща Хор. Жегата бе непоносима, прахът щипеше очите и Амеротке с облекчение спря да отпие вода от глинената делва. След това влязоха в гробницата — лабиринт от тунели, пещерни зали и ниши, по стените на които бяха изписани цитати с червена боя. Един от тях привлече погледа на Шуфой и той го зачете, гласът му отекна зловещо в подземието:

— «О, ти, който режеш глави и посичаш вратове, който слагаш безразсъдни думи в устите на духовете, заради магиите ти...»

Амеротке тутакси запуши устата му и вдигна пръст към устните си. Досами вратата бе приемната, там стенописите показваха душите на мъртвите като разноцветни птици с човешки лица. Писарят на ковчезите седеше в дъното зад малка масичка, на стената над главата му бяха прикрепени факли, на поставка встрани блещукаха лампи. До тях две лястовички в клетка подскачаха и чуруликаха весело.

Пазителят на мъртвите обясни целта на посещението, писарят го изслуша, вдигнал замислено пръсти до устните си, след това скочи и отиде до една ракла, означена с йероглифите «анкх»* и «са».

[* Така наричат египетския кръст — представлява комбинация от кръст и кръг — символи съответно на живота и на вечността. Думата е означавала още ключ към безсмъртието и мъдростта — Бел. прев.]

От там извади дебел свитък, разви го на масата и внимателно се зачете. Накрая кимна победоносно, почука по папируса с нокът и махна на Амеротке да го последва по безкрайните тунели. Писарят вървеше напред с трепкаща факла в ръка, съдията крачеше неохотно след него и се чувстваше така, сякаш наистина бе попаднал в света на мъртвите. Тунелът бе тесен, в стените бяха издълбани дълбоки камери, в които се затваряха мъртъвците.

Въздухът бе спарен от миризмата на гнило, примесена с дъха на самородната сода.

Писарят спря пред една ниша, подпря малката стълба и се изкатери, за да погледне номера.

— Тази е — обяви той и взе обратно факлата, която бе дал на Амеротке. — Тук е жената Клия. Била е балсамирана в уабета и затворена в ковчег в Нефер Пер, Дома на красотата, преди три сезона.

— Извадете я — заповяда Амеротке.

Последва кратък спор, но съдията не отстъпи. Излязоха от тунела, за да вкарат тясна ниска количка. Ковчегът бе натоварен на нея и изнесен в преддверието. Служителите на Некропола зашушукаха помежду си, че това е кощунство, скверно действие и погазване на божиите закони. Охраната на Амеротке също зашепна разтревожено. Съдията им заповяда да млъкнат и се показа на входа, за да глътне чист въздух и ветрецът да охлади потта по врата му.

— Какво правите, господарю? — попита Шуфой. — Това е свещено място!

— Нима?

Амеротке плъзна поглед по празния двор. В интерес на истината той мразеше от дъното на душата си тези места с техните прашасали ритуали, мърморещите жреци и нечестивата търговия с погребални дарове. Посещението му тук събуди спомена за смъртта на скъпия му обичан брат, когото нямаше да забрави никога. Не беше еретик, вярваше, че когато напусне тялото, душата заживява свой живот. Но за него трупът не беше нищо повече от напукана празна орехова черупка. Прогони тези мисли от съзнанието си и се върна към проблема, свързан с храма на Изида. Писарят на мъртвите не бе намерил Клия в списъците, но въпреки това тялото й бе в гробницата на Изида. Смътни подозрения започваха да се оформят в главата му, той си припомни разговора с Импуки и Тена.

— Шуфой — Амеротке придърпа джуджето до себе си, — готов ли си да ми помогнеш?

— С какво, господарю?

Съдията сведе глава и зашепна в ухото му. В първия миг Шуфой се отдръпна ужасено, но после кимна.

— Така те искам — усмихна се Амеротке, извърна се и плесна с ръце: — Аз съм върховният съдия Амеротке, представител на фараона в Залата на двете истини. Делата ми са благословени от боговете, всичко, което правя, е за доброто на фараона и на Царството на двете земи. Чуйте ме внимателно — посочи ковчега върху количката, — тялото вътре е на жена без близки и роднини. Аз ще отворя ковчега.

Думите му бяха посрещнати със сепнати викове, последваха обвинения в богохулство и оскверняване. Съдията обяви, че поема цялата отговорност, и ги закле да пазят това в тайна и да не докладват в храма на Изида, преди той да съобщи в двореца какво е разкрил.

След няколко минути Амеротке счупи печатите на ковчега.

— Виж — прошепна той — колко хубав е ковчегът, направен е от кедрово дърво — посочи златната украса отстрани, обърса праха и вдигна капака. Все още се усещаше сладкият аромат на венците и букетите вътре. Любопитството му се засили. Клия бе просто една бедна старица, но въпреки това лицето й бе покрито с изящна позлатена маска, изработена от лен и папирус. Тялото бе обвито в първокачествено ленено платно, което обикновено се използваше само за статуите и за свещените предмети в храма. Съдията не докосна маската, но сряза платното. Беше по-трудно, отколкото очакваше, тъй като платното бе намазано със смола, която го бе превърнала в твърд черен саван. Отдолу се показаха амулетите и свещените камъни. Тялото бе боядисано в охра — привилегия единствено на най-богатите покойници.

— Господарю, наистина ли трябва да го направим?

— Аз поемам отговорността пред боговете — Амеротке вдигна глава и обърса потта от челото си с опакото на дланта си. — Няма да оголим цялото тяло, а само гърдите.

С помощта на Шуфой той отстрани покриващото гърдите парче платно. Колкото по-дълбоко режеше, толкова по-меко бе то — доказателство за вниманието, с което балсаматорите се бяха отнесли към тялото на старицата. Накрая откриха гърдите и малкото помещение, в което се намираха, се изпълни с аромата на погребални мазила и билки. В първия миг Шуфой не можеше да повярва на очите си. Амеротке се усмихна и огледа червените прорези от шията към гръдната кост.

— Какво се е случило? — попита объркано Шуфой. — Майсторите балсаматори пробиват гръдния кош само от лявата страна, а тук той е отворен изцяло. Погледнете, господарю, лявата ръка е напълно отсечена от рамото.

— Достатъчно! — Амеротке внимателно постави обратно разрязаното платно, излезе от стаята, върна се с чист плат и обви наново трупа. След това с помощта на джуджето го прибра в ковчега, затвори капака и заповяда на пазителя на мъртвите да го запечата.

— Приключихте ли? — попита той.

Дебелото му лице лъщеше от пот.

— Да — Амеротке се усмихна. — Но имам още една молба.

Служителят изстена.

— Господарю, причинихте ни достатъчно неприятности...

— Спокойно — потупа го по рамото съдията. — Искам само да посетя гробницата на генерал Сутан.

— Готова е — призна пазителят на мъртвите, — но периодът на траур още не е свършил и тялото му е в Дома на красотата в храма на Изида.

Амеротке знаеше това, но след като се изми и се намаза с благовонни масла, заповяда все пак да го заведат в гробницата на генерала. Излязоха отново на дневна светлина. Охраната, радостна от връщането към свежия въздух, се разбъбри, и се опита да измъкне от Шуфой какво бяха открили в ковчега. Джуджето мълчеше, не можейки да намери разумно обяснение на това, което бе видял: трупът на старицата бе подготвен, както подобава, но какво ли бе причинило смъртта й и защо гръдният кош бе отворен, а лявата ръка — отсечена?

Излязоха от двора и поеха по тясната пътека към другия край на Некропола, където се намираха домовете на вечността. Гробницата на генерал Сутан бе в Долината на благородните и бе охранявана от двама жреци с маски на Анубис. Те ги въведоха през портата, до която пишеше:

Великите му простиха и го пречистиха,

той призна греховете си и те вече не са обида

за теб, о, Озирис,

ти, който долавяш дъха на всички.

Той изкупи греховете и пречисти устата си,

Жреците не скриха любопитството си за причината за посещението. Смъртта на генерала бе предизвикала голям интерес сред работниците, които довършваха последния му дом. Амеротке сви рамене и отговори, че просто иска да засвидетелства почитта си. В преддверието бяха складирани скъпи ракли и мебели, които после щяха да бъдат вкарани вътре. Рисунките и стенописите веднага привлякоха вниманието му. На един от тях душата на генерала бе върху везните на истината. Съдията се усмихна — Сутан бе в пълно бойно снаряжение, сякаш се готвеше да се сражава с обкръжилите го демони: Големия паяк, Поглъщача на сенките, Кокалотрошача, Кръвопиеца. Стените на светилището бяха покрити със сцени от живота на генерала — как разговаря с фараона, как получава почетна златна яка, увлечен в лов за антилопи, изправен в ладията си, как преследва водни птици по бреговете на Нил... Амеротке внимателно огледа стенописите и попита кога са били направени.

— Довършиха ги наскоро — отвърна единият жрец.

Съдията кимна и премина нататък, тук бяха изобразени предните на Сутан. Една сцена привлече вниманието му — дядото на Сутан, стиснал в ръцете си дебели свитъци.

— Господарю — прошепна Шуфой, — какво ви мъчи?

Амеротке сведе поглед.

— Какво ме мъчи ли, Шуфой? Мъчното вече отмина, мъглата започна да се прояснява.

— Питам се — усмихна се джуджето — какво ще каже божествената Хатусу, като разбере, че нейният върховен съдия е нарушил покоя на мъртвите. Знаете ли — добави той нехайно, — като гледах списъка с ограбените гробници, забелязах, че вътре е и гробницата на стария ви враг — великия везир Рахимере...

— Да, така е — кимна разсеяно Амеротке.

— Странно — прошепна Шуфой. — Точно след този случай дворецът изведнъж се загрижи за посегателствата над гробниците.