Възмездието на Изида

Дванайсета глава

Шета: тайна

— Мафдет бе змия, пъхаше се навсякъде, накрая разкри тайната ни. Беше груб и арогантен, особено когато се почерпеше обилно с бира... Обичаше да се перчи пред момичетата в храма — Тена говореше накъсано, със злоба. — Въртеше се пред тях като паун, пъчеше мускулестите си бедра и стегнатия си корем. Постоянно се хвалеше със завоеванията си. Един ден при мен дойде едно от момичетата, беше ужасно изплашено, цикълът й закъсняваше с два месеца. Призна, че е легнала с Мафдет — жрицата поклати глава. — Та тя беше още съвсем малка, детски ум в женско тяло.

— Казахте ли на съпруга си?

— По лицето му личи — усмихна се Тена, — че сега го чува за първи път. Говорих с Мафдет, но той отрече. Каза, че нямам никакви доказателства, че момичето можело да е бременно от съпруга ми, от Пасер или от някой друг жрец. Намразих го от дъното на душата си заради тези му думи. И тогава той подхвърли, че знае какво се случва в храма на Изида.

— Наистина ли знаеше?

— Намекваше, смигаше многозначително, говореше, че за един стар и самотен човек храмът на Изида не е най-доброто място да се подготви за пътуването си към Далечния запад. След това въпросното момиче изчезна. Първоначално си помислих, че е избягала, това беше единственият възможен изход: да потърси убежище при семейството си или при приятели. Подозирах, че Мафдет й е помогнал, но той отново се правеше, че не разбира за какво говоря. Отрече да има нещо общо, възмущаваше се на обвиненията ми, искаше доказателства. Реших да чакам и да го дебна.

— Подозирахте ли, че е престъпник? — попита Хатусу. — Знаехте ли, че е член на себаусите?

— Божествена, колкото повече го наблюдавах, толкова повече нарастваха подозренията ми. Знаех, че се среща с хора в късна доба, но нямах доказателства, че върши нещо нередно. Надявах се да намеря момичето, но в следващите месеци изчезнаха още три. Мафдет стана още по-наперен и самодоволен. Дадох си сметка, че си имам работа със зъл и опасен човек, с покварен и изкусен престъпник. Той продължи с намеците си и заяви, че някой ден ще поиска услуги от мен. Не знаех какво да очаквам.

— Затова го убихте? — обади се Амеротке.

— Да, убих го. Онази нощ излязох от къщи не през прозорчето, а през задната врата. Оставих съпруга ми и Пасер да разговарят, все едно и аз съм при тях. Тъмнината ме скриваше, изтичах до дома на Мафдет. Бях подготвила всичко предварително. Негодникът вече бе заспал. Беше изпил бирата с маковата настойка.

— Да, така и предполагах — усмихна се съдията. — Мафдет е крадял от маковото семе, за да упоява момичетата.

— Така е — съгласи се Тена. — Надявах се, че ще останем извън подозрение, тъй като заради предишните кражби Домът на лекарствата зорко се охранява.

— Наистина охраната бе засилена — вметна Пасер, — но изобщо не ми хрумна. — гласът му се прекърши.

— Не направихте ли връзка — обади се Сененмут — между кражбите на маковото семе и изчезването на хесетките от храма?

— Мафдет бе съгрешил пред боговете — побърза да отвърне Тена. Очевидно не желаеше съпругът й и Пасер да бъдат въвлечени в разпита. — Като застанах пред леглото му, си спомних как плачеше момичето, когато призна греха си. Разбира се, подозирах го и за изчезването на другите три. Мислех, че е използвал маковото семе, за да ги вкара в леглото си. Беше ми писнало от намеците му, от многозначителните погледи, от арогантното държане. Вързах ръцете и краката му и запуших устата му. След това отрязах мъжествеността и извадих сърцето му. Прочетете историята на храма, господарю Амеротке. Вижте древните закони на Египет. Кастрацията е наказание за всеки, който дръзне да посегне на хесетките, вечна смърт за този, който оскверни.

Пасер понечи да се намеси, но Тена му даде знак да замълчи. Амеротке наблюдаваше с възхищение жрицата. При първата им среща тя бе изглеждала толкова нежна, покорна и мила, боготворяща съпруга си. Колко бе сгрешил тогава в преценката си! Тена бе силна, безскрупулна и решителна като Хатусу. Опитваше се да поеме цялата отговорност, прикриваше обичния си съпруг и сина си. Съдията реши да не ги разпитва, вече разполагаше с признанието.

— Божествена — сведе глава Тена, — осланям се на милостта ви. Моята постъпка не е нищо повече от екзекуцията на един престъпник. Господарю Амеротке, проверете законите: нима върховните жреци не разполагат с живота и със смъртта на служителите в храма? Нима нямаме правото да изпращаме виновниците на кладата? Аз, върховната жрица на Изида, отнех живота на Мафдет като наказание за греховете му. Кастрирах го, за да страда в този живот, и извадих сърцето му, за да страда и в следващия. А телата на самотните старци използвахме само за да увеличим знанията си, за да се преборим с демоните на болестите и със злите духове на заразите.

— Съгласен съм с вас — обади се Амеротке, изпреварвайки Хатусу. — Господарю Пасер, дължа ви живота си.

Сененмут шепнеше разпалено в ухото на царицата, тя кимна нетърпеливо и вдигна жезъла и млатилото — знак, че ще произнесе присъдата си:

— Импуки, ти ще останеш тук заедно със семейството си. Ще обмисля чутото и ще взема решение.

— Божествена — поклони се Импуки доземи, — говоря самата истина: едва сега разбрахме, че Мафдет е бил член на престъпната банда на Себаус. Не сме виновни за подпалването на къщата му...

— Вярвам, че е така — намеси се Амеротке и драматично посочи към главния писар Мена: — Виновникът седи до вас: Кетра, предводителят на себаусите, крадец и убиец, престъпил човешките и божиите закони.

Мена скочи на крака, но един войник от стражата го сръга с копие в гърба и той неохотно коленичи отново. Предизвикателно свали тежката си перука и я хвърли на пода в знак на неуважение. Лицето му изразяваше гняв, очите блестяха заплашително, устата бе зейнала. Амеротке не го остави да проговори, а додаде:

— Сега ще възразиш, че греша — продължи съдията. — И в известен смисъл дори ще бъдеш прав: ти си само част от Кетра. Кетра, Надзирателят на третата порта в подземния свят, се състои от трима: главния писар Мена, Луперна и Хеби.

Луперна рязко се извърна към писаря, кукленското й лице бе застинало в гримаса на ужас.

— Нямате доказателства — изрече най-накрая Мена. — С какво ще подкрепите абсурдните си обвинения? Бил съм съучастник на Хеби! Питайте Надиф от пустинната стража, той ме намери завързан и със запушена уста.

— И до това ще стигнем — отвърна спокойно Амеротке. — Ето и обвинението. Мена не е глупакът, на какъвто се прави, а е хитър като лисица. Той е писар с военно обучение, познава членуващите в «Дети», организацията на ветераните, тъй като много от тях са служили рамо до рамо с господаря му. Убил е генерал Сутан, защото той е започнал да подозира истината. Но смъртта му е трябвало да изглежда като нещастен случай и мемоарите на Сутан са му дали идея. В началото Хеби е трябвало да мине за изкупителната жертва, но накрая е щял да бъде оправдан — никакъв проблем предвид на изфабрикуваните доказателства и моето убийство, което е трябвало да хвърли съда в хаос.

— Чисти измислици! — извика Мена.

— Не, не са измислици, а изключително хитър план, чието изпълнение се провали само по една случайност. Но да започнем от началото — убийството на генерал Сутан. Да забравим за миг глупостите, че генералът е искал да се изправи срещу кошмарите си и да се пребори със страха от змии. Естествено, че го е искал — разговарял е за това с върховния жрец Импуки, споменава го в мемоарите си. Но Сутан е интелигентен мъж, с много приятели, поддръжници и поклонници. Защо да се поставя на изпитание сам, при това насред дома си? Защо не е извикал верния си писар, предания си слуга или. — Амеротке сви рамене — любимата си съпруга?

— Но, но. — заекна приглушено Валу и се извърна към Хефау, който седеше до него.

— Да, ти! — съдията посочи с пръст ловеца на змии, който трепереше от страх. — Време е за истината!

— изрева гръмовно Амеротке. — Наистина ли продаде на Хеби змиите? Да или не? Ако излъжеш, а аз знам истината, със собствените си ръце ще те заровя жив в пясъците на Червените земи!

Хефау ужасено изстена, протегна ръце и се просна по лице на пода. Този драматичен и комичен жест предизвика усмивка дори по устните на Хатусу.

— Милост! — изстена Хефау. — Чух за обещаната награда от обвинителя Валу и. помислих си. милост, божествена, милост към съгрешилия, помамих се!

— Отведете го — заповяда Амеротке. — Нека поразмишлява над греховете си в Дома на оковите. Уважаеми Валу, няма да възразите, нали?

Царският обвинител кимна мълчаливо, не му достигаха думи.

Амеротке се възползва от прекъсването, за да огледа Мена. Писарят седеше на колене и се взираше злобно в съдията. Амеротке едва прикриваше вълнението си. Този мъж му бе враг, беше се опитал да го убие, дори и в този момент, ако му се удадеше случай, бе готов да скочи към гърлото му. Това бе Кетра, безскрупулен и хитър воин, а другите двама бяха само помощници. Очевидно Луперна бе изплашена до смърт. Съдията усещаше, че тя е най-слабата, най-уязвимата брънка от веригата.

Той се надигна, за да оправи робата си, и се отпусна отново. Това бе уговореният сигнал за застаналия до вратата Асурал.

— Вече разобличихме една лъжа — започна Амеротке, — нека сега се върнем към търсенето на истината. Знаете ли откъде започнах аз? Отидох в гробницата на генерал Сутан, в неговия Дом на вечността, който той с толкова внимание и любов бе приготвял за вечния си покой. Внимателно огледах рисунките по стените. Повечето от тях бяха довършени през последните месеци. Никъде не видях змии. Но повече ме заинтригува фактът, че липсваха обичната му съпруга, главният писар Мена и верният му слуга Хеби. На стенописите обикновено се изобразяват най-скъпите ни хора. Защо генерал Сутан бе пропуснал най-близките си? Като посетих дома му, разбрах, че седмици преди смъртта си той е бил умислен и отнесен, вглъбен в себе си. Защо? След това прочетох мемоарите му и си спомних още нещо, което бях видял в гробницата: предците му са били воини, високопоставени пълководци, членове на — Амеротке замълча, за да привлече вниманието към следващите си думи, личната свита на фараона!

Хатусу ахна, досещайки се накъде биеше съдията.

— Високопоставени членове на личната свита на фараона — повтори съдията. — Доверени архитекти, зидари, командири и пълководци, участвали в изграждането на гробниците и надзиравали превозването на скъпоценностите; хора, които са знаели всичко за тези тайни дела. Генерал Сутан го споменава в мемоарите си, а и стенописите в гробницата отразяват величавата история на рода му. Така че се запитах...

— И други притежават подобни знания — обади се главният писар Мена.

— Понякога откриването на истината — поде отново съдията замислено — е като готвенето: готвачът трябва да смеси продуктите, за да приготви ястието. Аз разполагах с блестящ пълководец, чиито предци са играли важна роля в погребенията на фараоните и на членовете на царската, свита. Те със сигурност са оставили мемоари и архиви, които, сигурен съм, ще бъдат открити в книжата на генерала, които той бе решил да остави на храма на Изида — тук Импуки кимна. — Генерал Сутан бе главнокомандващ египетската войска, стотици хиляди мъже са служили под заповедите му. Във времената на мир тези хора напускат армията, опитват се да си издействат нов пост или служба, за да изхранят семействата си. В това отношение щедростта на Сутан е била пословична.

— Повечето от просителите бяха отпращани към генерал Омендап — вметна Мена.

— Да, така е — съгласи се Амеротке, — но все пак ти си записвал имената и адресите им. Ето какво се получава: генерал Сутан е имал дълбоки познания за Долината на царете и за другите богати гробници, разполагал е със списъци на бивши войници, голяма част от които са били доведени до ръба на отчаянието, а освен това е притежавал копие на царския картуш...

— Той е счупен — възрази Мена. — Генералът го върна в двореца, можете да проверите.

— О, сигурен съм, че си изпратил някакъв счупен печат, но слугите в двореца са толкова заети, че са го захвърлили, без изобщо да го погледнат. Истинският печат е останал у теб. Сега всички парчета си идват на мястото. Знаел си цялата семейна история, имал си достъп до архивите и си пазел печата. Било е единствено въпрос на време да организираш кражбите от гробниците и да започнеш да изпращаш скъпоценностите по Нил и дори отвъд границите на Египет. Но ти е била необходима помощ. Уверен съм, че Хеби и Луперна са били любовници. Генералът бе възрастен и доста немощен — Амеротке се сепна и смотолеви: — Случвало се е преди и ще се случва отново — повиши отново глас: — Знаел си къде са скъпоценностите, но е трябвало да намериш начин да се добереш до тях. Изнудил си Хеби и Луперна заради тайната им връзка и те са били принудени да ти станат съучастници. Генерал Сутан обичаше Тива и познаваше всички храмове в града, в ръкописите му се споменават изоставените руини на храма на Кхнум. На стената на храма има рисунка на коленичил стрелец с лък и това е станало вашият знак. Разпънал си мрежата и пеперудите са се хванали в нея. Използвал си Хеби за пратеник, той се е свързвал с бившите войници, предлагал им е пари и обещания за богат живот. Получавали са заповеди да дойдат в храма на Кхнум или на някое друго усамотено място. Постепенно си изградил стройна и могъща организация. Единствено Кетра е знаел кои са себаусите, тъй като бандитите винаги са носели маски на лицата. На тях са им били предлагани богатство в този живот и почтено пътуване към Далечния запад след смъртта.

— Разполагате ли с някакво доказателство? — попита спокойно Мена.

— Спокойно, ще стигнем и до доказателствата. Себаусите са били отговорни не само за ограбването на гробниците, но и за пренасянето на скъпоценностите и за предаването им на търговците. Било е необходимо да се подкупят един-двама от служителите на Некропола. Постепенно организацията се е разраснала. Естествено, допускал си и грешки. Познаваш ли Шардана? Бивш наемник, известен член на бандата на Себаус. Той бе арестуван, осъден от мен за убийство и бе изпратен в един пустинен оазис.

— Не съм чувал за него! — възрази Мена.

— А, подозирах, че знаеш всичко. Шардана е бил глупак. Себаусите са били длъжни да водят приличен живот, да почитат боговете, да спазват законите. Шардана е нарушил тези правила и се е превърнал в заплаха. Лично аз го осъдих за убийство и го изпратих на заточение. Затворническите оазиси не са приятни места, рано или късно Шардана щеше да се огъне и да помоли за милост. Страхувал си се, че дори може да поиска среща с върховния съдия Амеротке и да му разкрие тайната на себаусите. Уплашил си се, че тръгна ли по тази нишка, ще разплета докрай зловещата паяжина на Кетра — за миг Амеротке отклони поглед. Дясната ръка на Луперна трепереше, тя едвам се сдържаше, всеки момент можеше да изгуби контрол. Мена също не откъсваше очи от нея. Съдията се молеше тя да се предаде, да не издържи, да се пречупи. — Шардана е трябвало да умре — продължи той. — Но как? Предложил си подкупи за освобождаването му, но убитият младеж е бил син на тавански благородник. Дори и да беше успял да подкупиш някой от пазачите, нямаше да

имаш никаква гаранция, че Шардана не е проговорил пред другарите си. Затворническите оазиси са царство на самотата и отчаянието, там смелостта бързо може да се изпари.

— Ти ли си довел враговете ни от Народа на деветте лъча на свещената египетска земя? — строгият глас на Хатусу заглуши шепота в залата. Царицата даваше възможност на Мена да направи самопризнания, защото, да излъжеш пред фараона, се смяташе за предателство и се наказваше с мъчителна смърт.

— Не съм — отвърна високомерно Мена.

Луперна се разтрепери още по-силно.

— Лъжец! — извика Амеротке. — Изпратил си човек в Червените земи да се свърже с някоя от скитащите либийски шайки, за да ги склони да нападнат затворническия оазис и да избият всички до крак. Либийците обаче са поискали изненадваща отплата: те винаги са се нуждаели от свежа кръв и високо ценят чуждите жени. И най-вече египетски девици, не селянки със закоравяла и груба кожа, а грациозни градски щерки. Те са поискали четири млади жени от добро потекло. А откъде могат да се намерят такива девойки? Либийците не са глупави, веднага ще познаят, ако се опиташ да им пробуташ някоя курва от бордеите или дори куртизанка от дом на удоволствията. Единственият изход е бил Мафдет, капитанът на стражата в храма на Изида. Той е бил член на бандата на Себаус, бил е подкупен, заплашен и принуден да отвлече четирите хесетки. Естествено, първата жертва е била прелъстената от него девица. Мафдет с огромно удоволствие се е отървал от нея. Жреците може и да са заподозрели нещо, но е нямало как да го докажат. Освен това Мафдет ги е държал в ръцете си, бил е разкрил тайната им и не се е поколебал да ги заплаши с изнудване. Първата девойка е била упоена и прехвърлена през стените на храма през нощта, закарали са я в храма на Кхнум и са я предали на някой търговец от пустинята, който я е отвел през пясъците при очакващите я либийци. Това е била предплатата гаранция, за да бъде осъществено нападението. Затворническият оазис е бил опустошен, в кървавото клане не е оцелял никой. Трябвало е да се плати цялата цена на либийците — човек никога не знае дали няма да има нужда от тях друг път, — така че са били отвлечени още три момичета от храма...

— Това не е вярно! — прекъсна го Мена. — Не знам нищо за либийски племена и затворнически оазиси.

— Напротив, напротив, ти си главен писар на генерал Сутан и негов пръв помощник. В дома му има карти и схеми. Освен това — Амеротке се разшава в креслото — генералът се е сражавал с либийците и ти си го следвал навсякъде по време на поход.

Мена сви рамене и отклони поглед.

— Устата на Шардана е била запушена, но като всички престъпници ти, Мена, си станал алчен. Сигурно си знаел, че в някакъв момент божествената ще се намеси, но си се смятал за недосегаем. Арестуваните от мен служители и търговци не те познават, бандата на Себаус е неоткриваема. Планирал си да се снишиш и да изчакаш по-добри времена. Оставали са само два проблема: генерал Сутан и аз.

Амеротке вдигна ръка, сякаш да се наслади на пръстена на Маат върху средния си пръст. Погледна към Надиф и се усмихна.

— Надиф! — съдията рязко свали ръка, това бе знак за Шуфой.

— Да, господарю — поклони се Надиф.

— Знаете доста за усойниците. Били са донесени от Червените земи, не могат да бъдат събрани в градския прахоляк, както твърдеше онзи глупак Хефау, нали?

— Точно така, господарю.

— Откъде ги взе? — обърна се към Мена съдията.

— Не съм вземал никакви усойници.

— Лъжец! Поръчал си ги на някой от себаусите. Генерал Сутан е започнал да става подозрителен. Той наистина се е страхувал от змии, но постепенно си е дал сметка, че в пазвата му се е свило друго отровно влечуго. Станал е вглъбен, раздразнителен, появили са се болки в стомаха и той е отишъл в храма на Изида, за да потърси облекчение на страданията. Генералът е бил добър човек, почтен мъж.

Но е започнал да се съмнява какви игри играят Хеби и Луперна. Чувствал се е предаден от човек, когото е смятал за приятел.

Луперна отвори уста, като че ли да отговори, но в този миг Мена докосна бедрото й с опакото на дланта си и тя замълча.

— Или подозренията му са били към теб, Мена? Дали генералът не те е видял да се ровиш в семейните архиви, дали не е направил връзка с грабежите от гробниците и не се е досетил защо Хеби се измъква от имението посред нощ? Само боговете знаят отговорите на тези въпроси. Естествено, в началото той сигурно е отхвърлил тези мисли като нечисти и недостойни, но ти си достатъчно умен и си забелязал промяната. Господарят ти е трябвало да умре, тъй като е можел да унищожи Кетра. И тримата заедно сте скроили пъклен заговор.

Прекъсна го почукване на вратата. Амеротке кимна. Асурал отвори, вътре връхлетя Шуфой и се просна по очи пода.

— Говори! — заповяда Хатусу. — Приближи се и говори!

Шуфой залази на четири крака към нея, играейки перфектно ролята, която му бе отредил Амеротке. Застана пред трона на справедливостта и отново допря чело в пода.

— Какво има? — попита съдията.

— Господарю — вдигна глава джуджето, — намерили са трупа! Намерили са трупа! Но не там, където...

Амеротке вдигна ръка да го накара да замълчи и му заповяда да се оттегли. Джуджето застана до капитана

на стражата край вратата. Появата на Шуфой бе достатъчна — при думите му Мена и Луперна се бяха спогледали и това потвърди вината им.

— Да продължим — плесна меко с ръце върховният съдия. — Генерал Сутан често е споменавал намерението си да се пребори със страховете си и това ти е дало идея за убийството. Някой от подчинените ти себауси е донесъл торбата с усойниците. След вечеря терасата е била претърсена както обикновено.

Всъщност тук си допуснал грешка: защо генералът ще заповядва претърсване, ако наистина е възнамерявал да се изправи срещу кошмарите си? А и защо да го прави сам на терасата? В действителност той е искал да остане сам, за да си допие виното и да се посвети на мемоарите. Само че Хеби е бил сложил маково семе във виното му — Амеротке поклати глава. — Ти излъга, че не знаеш за предписаното от Импуки лекарство. Уморен, подпийнал, замаян от маковото семе, генералът е решил да си легне. Луперна и ти сте били в гостната, Хеби е пазел стълбите към терасата. Торбата с усойниците е била готова — донесъл я е някой себаус, бивш войник, който е познавал змиите и е знаел как да ги лови. Съмнявам се, че той е живял и ден след като ги е предал — представлявал е твърде голяма опасност за Кетра. След това — Амеротке пое дълбоко дъх — змиите са били изсипани върху генерала, а сред завивките на леглото е била подхвърлена кесията с маковото семе. Разбунените усойници са се нахвърлили върху жертвата си, генералът се е събудил и е открил, че кошмарът му се е превърнал в реалност. Един от най-големите египетски герои е загинал от ужасяваща и недостойна смърт. Останалото го знаете. Надиф, донесе ли торбата?

Офицерът от пустинната стража кимна. От притеснение и вълнение племенникът му бе отказал да се появи в съда.

— Стани и я изпразни.

Надиф се подчини. Изправи се, развърза връвта, изсипа намерените предишния ден скъпоценности и хвърли торбата на пода.

— Обърнете внимание на действията му — Амеротке стана и се поклони пред трона на правосъдието. Приближи се, взе торбата и коленичи пред Хатусу. — Божествена, обикновено, след като човек изпразни торбата, тя престава да бъде от значение и той несъзнателно я хвърля настрани — помолих няколко души да го направят и всички постъпиха по този начин. Убиецът се опита да ни накара да повярваме, че онази нощ генерал Сутан бил занесъл торбата на терасата и я бил спуснал с въже покрай стената, за да не се вижда, а след като е останал сам, той я бил изтеглил, бил срязал въжето и изсипал змиите на леглото до себе си.

— И след това би трябвало да е хвърлил торбата на пода — обади се Сененмут.

— Да, но според тази хипотеза генерал Сутан по някаква неясна причина е отишъл отново до парапета и я е хвърлил в храстите в градината. Защо е постъпил така? Какво толкова важно е имало в торбата? Защо просто не я е оставил на пода? Ако повярваме на историята на Мена, генералът е трябвало да се тревожи повече за усойниците, отколкото за торбата.

— Глупости! — извика писарят. — Защо ми е било да навлизам в такива нелепи подробности? А и Хеби бе обвинен в убийството.

— Не, Хеби бе разследван, защото точно такъв е бил планът — Амеротке се върна отново в креслото и отпи от чашата си. — Убийствата притежават собствена логика, те имат своя хармония. В дъното на всичко са арестите на свързаните с кражбите от гробниците престъпници. Вярно, така и не стигнах до истинските себауси, подлъгах се и подцених мощта им. Но все пак разбуних кошера и вероятно съм изглеждал по-опасен, отколкото съм в действителност. Затова се опитахте да ме убиете. Знаехте, че ще бъда в храма на Изида, Мафдет ви е бил подсигурил с подробни планове на постройките и затова сте решили да действате веднага. Подпалили сте дома на капитана, за да унищожите доказателствата за престъпленията му, а убийците нападнаха мен, за да ми запушат устата, пробваха се първо тук, в моя храм, а после и в храма на Изида. Искали сте смъртта ми, за да не разкрия истината, че себаусите са бивши войници, командвани от високопоставен пълководец, жрец или. — той сви рамене — главен писар. Поради същата причина бе убита и Сития. Арестите, които направих, са причина за всичко случило се след това.

Ще повторя основните точки в моята хипотеза. Генерал Сутан е заподозрял нещо, макар да не знам какво точно е породило съмненията му. Дали се е досетил за връзката между обичната си съпруга и верния слуга Хеби, или го е разтревожила потайността на главния писар, или се е притеснил заради грабежите в Долината на царете, тъй като в семейните архиви се е съхранявала важна информация — никога няма да узнаем истинската причина. Но, така или иначе, е станал вглъбен и сериозен, промяната е била забележима, дори и старите слуги в дома му са се разтревожили. Освен това, макар и не явно, генералът е изразил съмненията си към близките — те напълно отсъстват от стенописите в гробницата му. Сутан се е превърнал в сериозна заплаха и затова Кетра — Мена, Луперна и Хеби — са решили да го убият. Било е въпрос на живот и смърт!

— Амеротке замълча, в залата се чуваше единствено хлипането на Луперна. — Решението е било взето, оставало е само да намерят подходящото средство. Нещастен случай? Сутан е бил жилав и як старец, почти винаги заобиколен от слуги. Колкото повече са нараствали подозренията му, толкова по-предпазлив е ставал. Падане от покрива? Генералът е бил воин, можело е да оцелее. Отрова? Това е щяло да предизвика скандал. Наемен убиец? Рискът е бил твърде голям. А змиите... Колкото и да е странно, те са се оказали най-подходящи за целта, особено след като генералът толкова е говорил и писал за тях.

— Пак е било рисковано — обади се неуверено обвинителят Валу.

— Разбира се, че е било рисковано — съгласи се Амеротке. — Но иначе е щял да ги издаде на правосъдието. Престъпниците са измислили хитър план и са заложили капана. Генерал Сутан е бил упоен, усойниците — изсипани върху него и подозренията — насочени към Хеби, който според клюките флиртувал с красивата си господарка — съдията сви рамене: — в добрата лъжа винаги има малко истина. Кетра е знаел за маковото семе, което генералът е взел от храма на Изида. Но после се опита да ни убеди, че дори не е подозирал за него. Импуки — обърна се той към върховния жрец, — маковото семе се продава свободно, нали?

— Да, както и кесиите със знака на храма.

— Останалото — продължи Амеротке — също е смесица от истина и лъжи. Хеби е разполагал с отлична защита и Мена е бил готов да оспори обвинението в съда. Откъде е намерил усойниците? Къде ги е държал? Как ги е занесъл на терасата, без никой да ги види? Какъв е бил мотивът за убийството? Ами намерението на генерала да се пребори със страховете си? И най-важното: въжето на колчето до леглото на генерала. Накрая все някой, насочван от Мена, щеше да го намери. Ако не аз, то Надиф от пустинната стража. Мена и Луперна изобщо не са били заподозрени. След известно време Хеби е щял да бъде оневинен и Кетра е щял да бъде в безопасност. Но тук се е намесила случайността. Боговете обичат да си играят с най-грижливо подготвените планове на хората. Подмамен от обявената от обвинителя Валу награда, ловецът на змии Хефау изненадващо заяви, че е продал змиите на Хеби. Ако бяхте запазили присъствие на духа, лесно можехте да опровергаете думите му. Защо Хеби се е срещнал лично с него и му е показал лицето си, ако наистина е планирал убийство? Но ти, Мена, се уплаши и допусна ужасна грешка. Заповяда убийството на пазача от храма на Маат и така стигнах до Джед.

— Не го познавам! — извика писарят. — Разполагате ли с някакво доказателство?

— Хеби е моето доказателство, той се паникьоса, почти изпадна в истерия. Какво ти е оставало? Да ликвидираш Хефау? Не, това би предизвикало твърде много подозрения. Много по-лесно е било да убиеш Хеби. Скарали сте се, Хеби те е обвинил, че възнамеряваш да го предадеш. Може би дори те е заплашил?

— Той ме нападна — обади се Мена. — Завърза ме, запуши ми устата, ограби ме и избяга.

Амеротке не откъсваше очи от широкото глуповато на вид лице на дебелия писар. Трябваше да признае,

че бе сгрешил, бе пропуснал нещо. Мена изглеждаше твърде спокоен, не спираше да поглежда към фараона. Хатусу бе неестествено напрегната, а Сененмут постоянно й шепнеше нещо в ухото. Съдията също бе притеснен. Главният писар бе коварен, хитър и опасен противник. Но вече нямаше връщане назад, трябваше да продължи.

— Хеби не те е нападнал — обяви Амеротке. — Ти си го убил, скрил си тялото му в къщата, а Луперна се е промъкнала в стаята ти и те е завързала. Никой не се е сетил да претърси всички помещения, а в толкова голяма къща спокойно може да се скрие един труп.

— Това е нелепо! — извика ядосано Мена и се обърна към Валу, сякаш търсеше подкрепата му. — Тогава кой е убил пазача? Кой е изтървал ножа и скъпоценностите в тревата край пътя?

— Ти, разбира се!

— Не съм излизал от дома на генерал Сутан, попитайте пазачите и слугите.

— Това не е вярно. Пазачите в къщата са били доста нехайни, а и допълнително сте се погрижили да се отпуснат и да се напият. Ти си бил войник, Мена, познаваш мързеливите лостови. Освен това задачата им е била да охраняват Хеби, а не теб. Онази сутрин, много преди зазоряване, ти си се измъкнал от къщата, прескочил си стената, заобиколил си през горичката, изскочил си зад заспалия пазач и си прерязал гърлото му. След това си тръгнал надолу по пътя, за да подхвърлиш ножа и медальона на Хеби. Било е рано, градските порти все още не са били отворени, така че не е било особено рисковано. А и дори някой да те е забелязал, ти не си вършел нищо нередно, имал си пълното право да напускаш къщата. Номерът ти щеше да мине, ако не бе бдителността на този офицер от пустинната стража — Амеротке посочи Надиф. — Когато той се е появил и те е развързал, си казал, че Хеби те е нападнал немного отдавна. Надиф се е изненадал, тъй като намереният от него пазач е бил студен като камък, а и кръвта по ножа е била засъхнала. Освен това, когато е претърсвал горичката зад къщата, е видял, че някой се е промъквал оттам, но в гъсталака, където е открил медальона и ножа, тревата е била почти непокътната, сякаш някой просто е отишъл да подхвърли ножа и медальона и се е върнал обратно по стъпките си — и точно това е станало в действителност. Ти, Мена, си подхвърлил доказателствата и предния ден си организирал да бъдат подадени лъжливи сигнали, че Хеби е бил видян в града и по пристана на Нил.

Надиф е бил заинтригуван и от външния вид на пазачите — те са били не само сънени, но и със зачервени очи. Ти си отговарял за храната и виното им, сигурно си им сипал приспивателно. През нощта си привикал Хеби в стаята си, убил си го и си скрил тялото му. Излязъл си преди зазоряване и си се върнал навреме, за да продължиш инсценировката. После Луперна е дошла при теб, за да те завърже... — Амеротке притвори очи, отправи молитва към Маат и се обърна към младата вдовица: — Луперна, Хеби не е избягал. Слугата ми Шуфой и стражите са открили трупа му край дома ви.

— Няма как, невъзможно е. — възкликна тя, но Мена я прекъсна. Реакцията им бе достатъчно доказателство за вината. Писарят се опита да я сграбчи за ръката, но тя го отблъсна и стражите ги разделиха.

— Не може да сте го намерили! — изстена тя.

— Не може! — взираше се невиждащо в Амеротке.

— Не искахме да. — изведнъж си даде сметка, къде се намира, и изкрещя: — Милост!

Амеротке се поусмихна: Луперна най-сетне се бе пречупила, но самоувереността на Мена изобщо не бе намаляла. Изведнъж Сененмут се приближи до съдията и пусна в скута му парче пергамент. Амеротке бързо го прочете: «Приеми решението за пълно мълчание». Вдигна поглед. Хатусу седеше неподвижно, но гърдите й се повдигаха развълнувано, дишането й бе пресекливо. Луперна тихо плачеше.

— Господарке — изрева Мена като бик, — не знам нищо! Заклевам се в Книгата на тайните.

— Тишина! Запушете му устата! — извика Хатусу.

Сененмут скочи на крака и се развика на стражите. Луперна бе вързана и изведена от залата. Мена успя да изкрещи, че истината ще излезе наяве дори и след смъртта му. Стражите го хванаха и укротиха, пъхнаха парцал в устата му и вързаха ръцете му. Главният писар се съпротивяваше като ранен бик, ритна масичките, по излъскания под полетяха възглавнички. Един от стражите го удари през лицето, но Мена като че ли изобщо не усети болка. Върховният жрец на Изида, Валу и Надиф отскочиха настрани. Сененмут заповяда да опразнят залата.

Хатусу се изправи величествено, потупа Амеротке по рамото и му даде знак да я последва. Влязоха в кабинета му, тя заключи вратата, свали диадемата и скъпоценното наметало ненес, изу сандалите и се отпусна в креслото. Съдията понечи да коленичи пред нея, но тя щракна с пръсти:

— Жадна съм! Налей ми малко вино.

Амеротке напълни чашата и й я подаде. На вратата се почука, той отвори и вътре връхлетя Сененмут. Облегна се на вратата, като дишаше задъхано:

— Наистина я е намерил!

— Да — въздъхна Хатусу. — Не бива да им позволим да говорят с никого.

— Сега са долу в Дома на оковите, добре охранявани.

— Трябва да умрат — прошепна Хатусу. — Каквото и да ми струва, трябва да отидат на кладата. Не чу ли какво каза Мена? Дори и след смъртта му. Дори и след смъртта му истината от Книгата на тайните щяла да излезе наяве.

Амеротке, прикрил гнева и раздразнението си, стоеше мълчаливо. Сененмут, който сякаш едва сега си даде сметка за присъствието му, се обърна към него:

— Драги Амеротке.

— Драгият Амеротке е разгневен! — извика съдията. — Превърнахте в пародия цялото дело! Започвам да подозирам каква е истината. От самото начало ме глождят два въпроса, но лековато ги отхвърлях настрани, като реших, че съм прекалено мнителен или подозрителен. Първият е: защо божествената е толкова разгневена от обирите на гробниците. Да, знам, че крадците оскверняват телата и поругават божиите закони

— добави той бързо, — но подобни случаи винаги е имало и ще продължава да има.

— И какъв е вторият въпрос? — попита рязко Хатусу.

— Шуфой привлече вниманието ми към това. Той отбеляза, че сте реагирали едва след ограбването на гробницата на Рахимере, великия везир на покойния ви съпруг.

Хатусу погледна въпросително Сененмут, той кимна едва забележимо.

— Както знаеш — царицата се обърна отново към Амеротке, — покойният ми съпруг бе убит в резултат на заговор, а след това организаторите му се опитаха да свалят и мен. Начело на заговорниците бе Рахимере, той ме мразеше от малка и се оказа, че е дебнел всяка моя стъпка. По негова заповед е била изготвена Книга на тайните, в която са описани всички скандали и клюки за мен.

— Това са пълни глупости — изсумтя Амеротке.

— Не, нещата са сериозни.

— Например?

— Ами например, че произходът ми не е божествен.

— Само боговете могат да го знаят със сигурност — отвърна нехайно Амеротке. — Друго?

Царицата си пое дълбоко дъх:

— Че докато съпругът ми още е бил жив, по време на похода срещу Народа на деветте лъча, аз и Сененмут сме станали любовници и тайно съм родила дъщеря.

— Лъжи, разбира се!

Хатусу задържа погледа му. После извърна глава, Сененмут бе забил поглед в пода.

— В боричканията за властта — прошепна Хатусу — Рахимере умря. Е, всъщност ти знаеш истината.

— Да, беше принуден да погълне отрова.

— Той беше предател, убиец и бунтовник! — излая царицата.

— Това вече е без значение — намеси се Сененмут. — Така или иначе, трупът му бе предаден на близките за погребение. Онези дни бяха много напрегнати, Амеротке, нашата грижа бяха живите, а не мъртвите. И той бе погребан тайно в Долината на благородните.

— Не е било проблем да намерите гробницата му.

— Не ни интересуваше къде гние — отвърна високомерно Сененмут. — Той бе мъртъв, неговата ка бе поела към Далечния запад. Това бе краят на цялата история. Допреди три месеца, когато научихме, че Рахимере е съхранявал Книгата на тайните в запечатана кутия, която е била погребана заедно с него. Не просто в гробницата, а в самия саркофаг.

— Откъде го разбрахте? Аха! — съдията свали пръстените си. — Възможността е само една: съпругата му. Тя не е знаела какво да прави с Книгата на тайните, паметта му я е задължавала да я пази, но е било опасно да я съхранява в дома си, така че я е погребала с него. Когато бях в храма на Изида, разбрах, че наскоро е починала там. Сигурно е казала на Импуки и той е докладвал в двореца — Амеротке поклати глава. — Загадки, обвити в други загадки. Затова с такова внимание се отнесохте към изчезването на четирите хесетки. Иначе направо щяхте да изпратите стражата да обърне храма с главата надолу. Нищо чудно, че върховната жрица е била достатъчно самоуверена, за да вземе закона в свои ръце и да убие Мафдет за възмездие. Вие сте им длъжници.

— Разбира се, че съм им длъжница! — Хатусу гневно ръкомахаше. — Импуки бе изключително добронамерен. Тайната на изповедта е свещена, но въпреки това той дойде при мен и ми разказа всичко. Накарах го да се закълне, че ще го запази в тайна. Дължа му много, не само на него, но и на цялото му семейство. Но вдовицата на Рахимере не му е казала къде е гробницата на съпруга й. Потърсихме я, но се оказа твърде късно. Мислехме — тя смръщи лице, — че ще бъде погребана при него, но тя предвидливо бе пожелала да е в гробницата на баща си.

— Но себаусите са я намерили?

— Да. Рахимере познаваше добре Долината на царете и още приживе е бил избрал едно отдалечено местенце — входът е закътан между скалите и не се вижда от околните пътеки.

— Вероятно бандитите са се натъкнали на него случайно — обади се Сененмут, — както става с повечето големи открития.

— Не, грешите — усмихна се Амеротке. — Още в началото разбрах, че Мафдет е бил капитан на стражата на Рахимере, макар че тогава го отхвърлих като незначителен факт. След смъртта на везира генерал Омендап го е препоръчал за поста в храма на Изида. Вероятно Мена също е имал пръст в назначаването му, но тайно, чрез генерал Сутан. Впоследствие Мафдет е бил привлечен в бандата на Себаус. Той няма как да не е знаел местоположението на гробницата на Рахимере и е издал тайната на Кетра, надявайки се да прибере част от плячката. Дори — съдията сви рамене — може да е знаел за Книгата на тайните. Мафдет е изоставил господаря си тъкмо навреме, за да изглежда в очите на командирите си верен на трона, но после е разкрил всичко на Кетра. За подлия изнудвач информацията е като съкровището за скъперника.

— Разбрахме къде се намира гробницата, едва след като я бяха ограбили — продължи Сененмут. — Стражите в долината намериха входа разбит и саркофагът — отворен. До него е била захвърлена кожена кутия, в каквито се държат ръкописите. Донесоха я в двореца. Можеш да си представиш безпокойството ни. След като скъпоценностите от другите гробници се продаваха в чужбина...

— Какво би попречило на престъпниците да предложат на пазара и Книгата на тайните — Хатусу жадно отпи от водата. — Помисли само какво щеше да стане, ако книгата бе попаднала в ръцете на враговете ми. Щях да бъда представена като развратна кучка, убила съпруга си — протегна ръка и помилва Амеротке по лицето. — Слушах те внимателно, атаката ти беше брилянтна. Личеше си, че Мена се надява на преговори, но борбата бе на живот и смърт. През цялото време се чудех какво точно е знаел генерал Сутан. Дали Мена му е предложил да се включи в бандата? Ах — въздъхна тя, — никога няма да разберем със сигурност. Трябва да намериш книгата, Амеротке, ти си единствената ми надежда. А Мена и Луперна ще бъдат изгорени на кладата. Не се доближавай до него — усмивката й изчезна. — Не искам да се омърсиш с лъжите от Книгата на тайните. Предложи на жената милостива смърт, тя може и да знае нещо. Милост сега и почтено отношение към трупа й.

— А за Мена?

— Прати го право на кладата! — отсече Хатусу. — И името му ще бъде прокълнато завинаги!

Царицата задържа погледа си върху Амеротке, който се питаше какво ли толкова има в Книгата на

тайните и дали някои от нещата в нея не са истина.

След малко той слезе в Дома на оковите. Пазачите от храма обикаляха тесните сумрачни коридори на подземието като вълци, бяха облечени с кожени туники, поясите и кърпите на главите им бяха в цветовете на двореца. Те дори претърсиха съдията. Амеротке обясни, че иска да разпита затворниците, командирът им се усмихна злобно и позволи единствено да види главния писар. Амеротке дръпна дъската, която закриваше процепа на килията, и надзърна. Главният писар Мена бе само по набедрена препаска, главата му бе закрита от качулка, ръцете и краката му бяха приковани към стената. От двете му страни стояха пазачи. Въпреки че лицето му бе скрито, на съдията му се струваше, че усещаше злобния поглед на този толкова умен, но подъл мъж. Приближи се до следващата килия, където се намираше Луперна. Робата й бе мръсна, боите по лицето й се бяха размацали. Амеротке даде знак да отворят вратата и този път веднага се подчиниха. Явно Мена бе чул тракането на ключалката и силният му глас отекна в коридора:

— Няма смисъл да ходите при нея. Глупавата кучка не знае нищо! Само ще ви загуби времето.

Върховният съдия ли е благоволил да дойде? Да, усещам парфюма му, макар че аз предпочитам жасмин.

Вонята в килията бе непоносима, кофата в ъгъла отдавна не бе сменяна. Щом го видя, Луперна се размърда. Сълзите й бяха пресъхнали, взираше се в него напрегнато, устните й се движеха, без да издадат нито звук. Амеротке коленичи до нея.

— Ще говоря с гласа на истината — обяви той. — Не бих могъл да те излъжа, присъдата е смърт — младата вдовица премига, навлажни с език напуканите си устни. — Трябва да решиш как искаш да умреш и да подготвиш душата си за пътуването към Далечния запад. Божествената е склонна да прояви милост.

— Какво предлагате? — прошепна Луперна, сякаш се страхуваше да не я чуе Мена.

— Чаша вино, примесено със сок от блатниче. Ще те отпусне, ще ти се доспи, нищо няма да усетиш. Тялото ти ще бъде откарано в уабета и после — в Дома на красотата. Жреците ще прочетат молитвите и сърцето ти ще бъде покрито със свещения скарабей. Ако желаеш, преди това ще дойде жрец да изслуша изповедта ти и ще ти даде опрощение.

Луперна се взираше в пода.

— Покварата е като цвете — рече тя бавно. — Първо се появява коренът, а след това, преди да се усетиш, избуяват стъблото и листата. Произхождам от добро семейство, бракът ми с генерала бе висока чест, но окото ми бе ненаситно и сърцето го последва. Поддадох се на Хеби и Мена разбра за нас. Имаше доказателства, можеше да ни унищожи, но вместо това той ни предложи друг живот. Станахме част от Кетра. Всичко е там — продължи тя, сякаш говореше на себе си, — в семейните архиви, цялата информация за Долината на царете и за гробниците. Генерал Сутан не знаеше нищо! Мена влизаше свободно в Дома на книгите, четеше каквото си поиска. Често излизаше да язди в долината и след това ни разказваше какво е открил. Постепенно си дадохме сметка, колко много работа върши. В дома ни постоянно идваха ветерани, молеха за ходатайство или услуги. Мена ги отпращаше, но тайно си записваше имената им. Прикриваше следите си майсторски, нищо не го свързваше с тези хора, дори и с убийците, които изпрати след вас.

— И се е срещал със себаусите в храма на Кхнум?

— Не само там. За срещите се обличаше в черно, омотаваше се в широк плащ и се оливаше с жасминов парфюм, любимия му.

— И генералът не е подозирал нищо?

— Не, подозираше, че нещо не е наред, но не можеше да се насили да го повярва. Мена бързо забогатя. Претърсете къщата и ще откриете истинско съкровище, скрито в стените, в пода, над гредите на покрива. Идете при лихварите на пазара, при тях криеше богатствата си под чужди имена. Държеше в юмрука си мен и Хеби. В началото и двамата не искахме да участваме, но постепенно на Хеби му хареса да разполага с много пари. Съпругът ми не бе глупак, започна да ни дебне и да задава въпроси и с това сам си подписа смъртната присъда. Мена измисли целия план, каза, че първоначално подозренията ще паднат върху Хеби, но след това той ще бъде оправдан. Само че — тя въздъхна — се появи този ловец на змии. Наистина ли сте намерили тялото на Хеби?

Амеротке поклати глава:

— Беше номер, исках да ви накарам да се издадете.

— Мена бе скрил трупа в една празна стая. През нощта, след като стражата си тръгна, го изнесохме и го хвърлихме в реката на крокодилите. Тогава разбрах, че сме прокълнати от боговете, усещах как духовете на Хеби и на съпруга ми ни следват в тъмното — замълча за миг. — Ако сте дошли да питате за имена, никога не съм ги знаела. Мена събираше цялата информация, но я пазеше тук — посочи главата си. — Но сигурно вече сте наясно.

— Мена споменавал ли е някога Книгата на тайните?

— Не.

Амеротке разочаровано затвори очи.

— Кълна се, никога не съм чувала за нея — добави бързо Луперна. — Но веднъж, в края на миналия месец, той се похвали, че е намерил безценно съкровище. Бяхме в градината, беше късно през нощта. Хеби поиска да го види, но Мена поклати глава и каза, че съкровището е скрито под грънчарското колело под надзора на жабите. Нищо повече не знам — прошепна тя. — Може ли чаша вода?

Амеротке отиде до делвата, но единият пазач го спря, взе черпака, опита водата и едва след това му подаде чашата. Луперна отпи жадно.

— Нищо повече не знам — повтори тя уморено. — Научихте ли достатъчно, за да се смилите над мен?

След като излезе от килията, Амеротке се върна в кабинета си. Залата на двете истини бе празна,

възглавничките, масичките и столовете бяха подредени, нямаше и следа от избухналото преди малко насилие. Личната стража на фараона бе навсякъде, дори и пред кабинета на съдията. Вътре Шуфой го чакаше пред чаша бира. Амеротке свали робата си и седна до него. Подпря гръб на стената и предаде с две думи разказа на Луперна. Шуфой объркано поклати глава, нищо не му идваше на ум. Съдията слезе отново в Дома на оковите. Щом го чу, Мена пак се разкрещя гръмогласно. Луперна през сълзи го увери, че не знае какво означава грънчарското колело, макар че според Хеби било някъде в къщата.

— Възможно ли е да е храмът на Кхнум? — попита Шуфой, когато господарят му се върна.

— Но там няма грънчарско колело — отвърна разсеяно Амеротке. — Нито пък жаби, дори и по стенописите. Трябва да е някъде в дома на генерал Сутан.

По-късно през деня Амеротке и стражите претърсиха къщата на генерала. Обиколиха всяка стая, изровиха цветните лехи, окосиха тревата в овощните градини, обърнаха дюшемето на беседките, гмуркачи се спуснаха в езерцата. Слугите ги наблюдаваха изплашено. Съдията искрено се възхищаваше на изобретателността на Мена. Скритите скъпоценности нямаше как да свържат главния писар с кражбите в Долината на царете. Мена бе обърнал цялата плячка в злато, сребро и скъпоценни камъни, които лесно можеше да носи при бягство.

Геният на главния писар си пролича най-вече в стаята с книгите. На пръв поглед помещението изглеждаше съвсем нормално, пълно с прашни семейни архиви, ковчежета, кутии и кошници със свитъци и лавици със стари записи и ръкописи. Но внимателният оглед извади на показ истинските съкровища: писма, записки, хроники, журнали и дневници, в които се описваха погребения на фараони, благородници, техните съпруги и високопоставени чиновници. Амеротке пресметна, че архивите покриват най-малко шейсет години, през които на трона се бяха сменили петима владетели. В Дома на книгите откриха и копие на царския картуш, достатъчно бе даден товар да бъде подпечатан с него — и можеше да премине безпрепятствено през границите на Египет.

Претърсването продължи и след залез-слънце. Амеротке заповяда да донесат храна и с Шуфой хапнаха на крак, без да спират диренето. Но с изключение на ръкописите и на царския печат, не откриха нищо, което да доказваше вината на Мена.

Зората ги завари все още вглъбени в работа. Съдията се качи на терасата, за да посрещне сутрешния ветрец, хладния дъх на Амон и да отправи молитва към слънцето, което изплуваше сред златисти отблясъци. Стражите продължиха с претърсването, пристигнаха пратеници от двореца, но Амеротке ги отпрати с празни ръце.

— Нищо! — възкликна съдията, когато с Шуфой седнаха да починат под сянката на палмите. — Никакво грънчарско колело не открихме в къщата!

— Но има жаби! — възкликна Шуфой. — Пълно е с кресливите гадини. Цяла нощ не млъкнаха — джуджето разсеяно прехвърляше разпилените на тревата ръкописи. След малко замислено вдигна поглед към горичката. — Жаби и грънчарско колело... Знаете ли, господарю, понякога е полезно да си ловец на скорпиони — скочи на крака и извика, че трябва да провери нещо в Дома на книгите.

Амеротке бе задрямал, когато Шуфой се върна и нежно го разтърси.

— Знаете ли къде са жабите, господарю?

— Жабите ли?

— И грънчарското колело? — очите на джуджето блестяха от вълнение. — В храма на Кхнум!

— Но там няма грънчарско колело, а и жабите не смеят да припарят заради крокодилите.

— Не се ли сещате за легендата за Кхнум? Той е от най-старите богове на Египет. Според легендата той направил първите хора на грънчарско колело, но бързо му омръзнало и оттогава те се раждат от утробата на жената. А съпругата на Кхнум — Нейт.

— ... е изобразявана като жаба! — възкликна Амеротке. Спомни си полуразрушения храм, кръглото светилище със сивкавия камък. — Естествено — прошепна той, — светилището е във формата на грънчарско колело, това е имал предвид Мена, а споменаването на жабите е било шега.

Вечерният ветрец носеше прохлада, когато царският боен кораб «Възмездието на Изида» напусна паянтовия пристан на острова, руините на храма на Кхнум блестяха на лъчите на залязващото слънце.

Корабът не бе останал дълго, синьо-златистите платна бяха свалени, царската каюта, обзаведена с червено — сребристо легло, бе празна и задната врата — отворена, за да влиза свеж въздух. Войниците и моряците се бяха скупчили около Амеротке и Шуфой, засланяха очи и се взираха към самотния остров, обграден от гъсти тръстики. Дори и сега, въпреки появата на толкова много хора, той си оставаше самотно място, обитавано от хипопотами, крокодили и пъстро перести блатни птици, които бяха разтревожени от неочакваната поява на натрапниците. Покрай бреговете обикаляха лодки с моряци, въоръжени със запалени факли, и прогонваха речните чудовища от зловещото кътче, което царицата бе решила да почете с присъствието си.

Амеротке лично бе отишъл в двореца да съобщи за догадката си. Хатусу и Сененмут не губиха време, а се натовариха заедно с въоръжен ескорт на бойния кораб и поеха по реката. Глашатаи с рогове и раковини предупреждаваха всички останали плавателни съдове да се отдръпнат от пътя на голямата галера. Само Хатусу, Сененмут и личната им свита с маски на ястреби слязоха на брега. На Амеротке не му оставаше нищо друго, освен да чака и да се надява. Вече бяха минали повече от два часа. От време на време зърваше движение, блясъка от оръжията на слънцето, над водата отекваше глухият тътен на кирките и на лопатите. Лоцман със зорък поглед посочи издигащия се над дърветата дим. След няколко минути съдията зърна да се задава царската носилка, в която Хатусу се бе скрила от слънцето. От острова прокънтя рог и корабът изведнъж оживя, разнесе се тропот на боси крака, капитанът и кормчията крещяха заповеди. Греблата се вдигаха и спускаха като едно, галерата се приближи до брега, спуснаха мостчето, Хатусу се качи на борда и веднага се скри във великолепната каюта, облицована с кипарисово дърво. Амеротке бе поканен да се присъедини към височайшата двойка. Хатусу, усмихната като девойка, потупа възглавничките до себе си и пъхна чаша с изстуден плодов сок в ръката му. Надвеси се над него. Намазаното с благовонни масла лице блестеше от пот, очите й искряха:

— Намерихме я, Амеротке! Намерихме Книгата на тайните! Беше закопана в средата на старото светилище. Намерихме я и я изгорихме — усмивката й помръкна. — А сега се върни вкъщи. Утре лично ще въздам правосъдие.

Бойните колесници бяха строени в редица. Украсените с шарени пискюли коне пристъпваха назад-напред нетърпеливо, кочияшите цъкаха с език, напразно опитвайки се да успокоят породистите животни. Бяха излезли още преди зазоряване, тихо се бяха измъкнали от града и се бяха насочили към каменистата пустош на Червените земи, където вятърът все още разнасяше пясък в сумрака. В средата бе колесницата на Хатусу, облечена в пълни бойни доспехи. До нея стоеше Сененмут. Амеротке и Шуфой бяха в почетната колесница вдясно. Съдията се бе подпрял на перилата и се взираше в потискащата равнина. Беше уморен, уморен до смърт. Искаше да отведе Норфрет и децата обратно вкъщи, да поседне в овощната градина, да слуша песента на щурците и птиците, а не да бъде тук, в дивата пустош, пред кладата.

Преди да тръгнат от Тива, съдията бе слязъл в Дома на оковите, за да даде обещаната чаша с отровно вино на Луперна. Тя го погълна жадно, сви се на постелята в ъгъла и без да каже нито дума, премина от живота към смъртта. Сега бе ред на Мена. Той щеше да умре тук, на предварително подготвената клада от бодливите храсталаци, които се издигаха от камънаците на десетина метра от колесниците. Беше омотан в овчи кожа и овързан със здрави върви, устата му бе запушена, очите му блестяха разгневено. Палачът с маска на ястреб наблюдаваше как помощникът му натиква затворника навътре в храсталаците, острите тръни разкъсваха кожата му. Храстите бяха полети с масло, миризмата се усещаше отдалеч.

Хатусу сграбчи поводите и конете полетяха напред. Сененмут се наведе и взе запалената факла от ръката на палача. Колесницата набра скорост, факлата пращеше, огънят танцуваше на вятъра, впрягът стигна до храсталаците, изви и закръжи около тях. На третата обиколка Хатусу удържа конете, извика нещо, сграбчи факлата и я хвърли към храсталаците, които веднага избухнаха в пламъци. Само след няколко секунди от тялото и душата на главния писар Мена беше останала единствено купчинка пепел.

Хатусу обърна колесницата си към останалите и вдигна ръка на изток:

— Обвинителю Валу, някъде там шайка либийци държат в плен четири хесетки, отвлечени от храма на Изида — въпреки пращенето на пламъците и свистенето на вятъра гласът й отекваше силен и уверен. — Великата богиня майка желае от нас да поправим извършеното зло. Издирете престъпниците и им кажете, че богинята е изпратила слугите си да въздадат справедливост в Царството на двете земи. Сторете всичко необходимо, преговаряйте, воювайте, но доведете четирите момичета у дома — приближи колесницата си до колесницата на Амеротке. — А вие, Амеротке, се върнете в двореца, приберете съпругата си и се радвайте, че правдата възтържествува и Маат е доволна.