Възмездието на Изида

Пета глава

Рерт: лекарство

Амеротке бързо се съвзе и отиде да се измие. Във водата Пасер бе стрил цветове от водна лилия и тученица. Пристигна и Импуки, наметнал на раменете си кожа на леопард. Върховният жрец бе изключително загрижен. Заизвинява се надълго и нашироко за нападението, подчерта, че стражите не са докладвали за никакви нередности, прегледа внимателно съдията и Шуфой и накрая обяви, че им няма нищо, само дето са напрегнати, натри ги с благовонни масла и изрисува над прага на къщата йероглифите «анкх» и «са» — «мир» и «щастие». Убитият нападател бе откаран, а другият, когото Пасер бе повалил в безсъзнание, бе прегледан и превързан. Импуки се извини, че трябва да даде заповеди на стражата, и излезе. Един слуга донесе прясно изцеден плодов сок и прекрасен орехов сладкиш. За миг съдията се зачуди дали в него не са сложили някакво успокоително.

Шуфой изобщо не изглеждаше обезпокоен от факта, че е убил човек, и държеше да се похвали пред всички с бойните си умения. Джуджето бе възмутено от глупавата постъпка на господаря си.

— Това е най-старият номер — повтори той, — да изпратиш на някого съобщение и да го изчакаш да излезе, за да гони приносителя. Можеше да ви убият и тогава наистина щях много да ви се ядосам.

Амеротке се разсмя, заповяда му да млъкне и тихо попита защо убийците бяха само двама.

— Защото е прекалено опасно да дойдат повече — отвърна Шуфой. — В тъмното по-трудно ще се забележат двамина, спотаени в сенките да причакват жертвата си...

— А защо не се опитаха да стрелят с лък?

— В тъмното? — изсумтя презрително Шуфой. — Имаме си работа с наемни убийци, а не с аматьори. Те работят по двойки, освен това са длъжни да проверят дали наистина сте мъртъв, а не само ранен.

Влезе Пасер, зад него стражите от храма влачеха заловения убиец. Раната на главата му бе покрита с груба превръзка, горната част на туниката бе разкъсана, ръцете му бяха вързани на гърба. Накараха го да коленичи в нозете на Амеротке. Мъжът бе среден на ръст, по старите белези на гърдите му личеше, че е бил войник. Лицето бе с остри черти, носът — чип, устните — толкова подути, че се виждаха почернели зъби. От него вонеше на кисело и на гранясало масло, с което бе намазал тялото си. Въпреки раната в погледа му не се четеше страх, той си тананикаше химн в чест на Господарката на мълчанието.

— Длъжен си да отговориш на въпросите ми — започна Амеротке. Убиецът се изхрани в краката му. Съдията го зашлеви силно през лицето. — Член ли си на бандата на Себаус?

— Аз съм Сет-кезум. «Кокалотрошачът».

— Защо си тук?

— Нося сетему.

«Присъда за екзекуция».

— Кой те изпраща?

— Кайтеу.

«Убиецът».

— Къде живее той?

— В керх.

«В тъмнината».

Амеротке въздъхна. Затворникът говореше на носовия диалект на Източна Тива и използваше само цитати от «Книга на мъртвите». Съдията подозираше, че пред него стои образован войник, вероятно дори писар. Зашлеви го отново.

— Дай да започнем отначало. Кой си?

— Аз съм Кокалотрошачът — ухили се подигравателно непознатият. — Поглъщачът на сенки.

— Вижте какво открихме у него — пристъпи Пасер и подаде излъскан черен скарабей, на който бе изобразен коленичил стрелец с лък. — И няколко денеба* сребро.

[* Денеб или дебен — разплащателно средство в новото Тиванско царство — медна, сребърна или златна нишка с тегло около 90 г, която при нужда се нарязвала на по-малки късове — Бел. прев.]

— Кой си ти? — опита отново съдията.

— Сем-ем-сенф.

«Кръвопиецът».

— Отведете го — заповяда Амеротке. — С подсилена охрана. Да бъде затворен в Дома на оковите в подземието на храма на Маат. Кажете на капитан Асурал, че трябва да бъде окован и пред вратата на килията му денонощно да има поне един пазач. Единствено Асурал да му носи храна и вода.

Пасер изправи убиеца на крака и го изблъска навън в тъмното. Съдията седна, вслушвайки се в заглъхващите шумове пред къщата. След малко жрецът се върна и попита дали не иска палмова ракия или ликьор, за да заспи по-лесно. Амеротке отказа. Пасер обяви, че ще сложи охрана около къщата.

— Сигурен ли сте, че не желаете нещо за пиене?

— Не, благодаря — усмихна се съдията. — Не искам и вашите отвари от Земята на сънищата — протегна ръка и Пасер я стисна здраво. — Благодаря ви за помощта. Дължа ви живота си.

— Просто имахте късмет. Не можех да заспя, вероятно и аз трябва да пийна малко палмова ракия — вдигна ръка към звездите: — Спокоен и здрав сън, тук ще бъдете охраняван по-добре, отколкото в двореца на божествената Хатусу.

Излезе и затвори вратата.

На Шуфой му се приказваше, но Амеротке бе твърде уморен и веднага се качи да си легне. Съблече се и коленичи, затвори очи и протегна ръце, молейки се на Господарката на истината за себе си, семейството и близките си.

Амеротке спа до късно. Призори в съня му нахлуха мученето на говедата и крясъците на свещените птици, които отвеждаха към светилищата и храмовете за сутрешните приношения. Съдията лежеше полубуден. Долови пушека на жертвените клади, мириса на прясна кръв и уханието на ожарено месо. Виковете на стражите отвън внесоха успокоение в душата му и той заспа отново. Стана едва по обед. Изми се и облече робата, която донесоха перачките на храма. Денят бе хубав, прохладният ветрец все още поклащаше цветята и клоните на дърветата, така че с Шуфой решиха да закусят под дълбоката сянка на голямата смокиня. Наоколо пасяха малки газели. Слугите им поднесоха бира, печена гъска и подсладен с мед хляб.

— Как са проникнали убийците? — попита Шуфой.

Амеротке наклони глава, вслушвайки се в далечния напев на хора, който под надзора на жреца упражняваше химни в чест на богинята майка, «покровителка на Озирис, победителката на Сет». Текстът му бе познат, Изида се наричаше «господарка на вълшебствата, речовитата, която никога не остава без думи, по-силна от десет хиляди войници, по-умна от милиони писари».

— Зададох въпрос! — сърдито размаха ръка пред лицето му Шуфой.

— Откъде да знам! — тросна се Амеротке. — Лесно е да се покатериш през стената, сигурно не е било проблем да разберат къде сме.

Разговорът бе прекъснат от появата на върховния жрец Импуки, съпругата му Тена и Пасер. Изглеждаха великолепно в плисираните си роби, стегнати в свещения разноцветен пояс на Изида. Слугите донесоха още възглавници и те седнаха на земята. Тена ги попита дали са спали добре, Импуки отново се извини за нападението и добави:

— Помолих се за вас тази сутрин, когато поднесох даровете в наоса пред олтара на великата майка — в гласа му се прокрадваха цинични нотки. — След това скастрих стражите. Естествено, те се опитаха да се оправдаят със смъртта на Мафдет. Стените на храма се охраняват, но някои закътани местенца остават без наблюдение.

— А откъде са го разбрали убийците? — попита Шуфой. — Явно някой им го е казал.

Жрецът го изгледа мрачно и поклати глава:

— Нямам отговор на този въпрос.

— А пожарът? — обади се Амеротке.

— Вероятно е причинен от същите престъпници — отвърна Импуки. — Не е нещастен случай. Използвани са най-малко два меха масло, останала е само пепел. Изпратих съобщение до двореца... — гласът му потрепери: — Какво друго можех да сторя?

Амеротке внимателно огледа сбръчканото лице с бдителни очи и подигравателни устни. Съдията прикри подозренията си. Шуфой бе прав, стените на храма бяха охранявани, високи и трудни за изкачване. Дори и прехвърлянето през тях да бе лесно, нападателят рискуваше да го заловят нощните патрули или да го види някой страж. Двамата убийци са носели мехове с масло и отнякъде са намерили факла или свещ, освен ако не са носели със себе си и мангал с живи въгленчета. Импуки бе извърнал глава, следвайки реещия се в небето лешояд, и като че ли смяташе разговора за приключил. Съпругата му Тена бе самото въплъщение на невинността и елегантността — синя брошка придържаше робата на гърдите й, бижуто бе съчетано с подобаващи обеци и колие около шията. Двамата бяха влиятелни и могъщи личности. Съдията се замисли за убийците, за бандата на Себаус и за загадките, пред които се бе изправил. Върховните жреци от големите храмове в Тива притежаваха царския печат и можеха да подпечатват документи и товари, които да преминават необезпокоявано през митницата и през стражите по границата. Дали зловещата фигура зад скверните грабежи не бе човек като Импуки, високопоставен сановник, един от малцината, които се радваха на титли като «приятел на фараона», «пазител на царските думи», «член на царския съвет»?

Импуки плъзна поглед по Амеротке.

— Изглеждате разтревожен, господарю.

— Наистина съм разтревожен — призна съдията. — И изпълнен с подозрения. Бих искал да пообиколя храма, да видя Дома на здрача — потри замислено пръсти. — И да огледам стените и портите.

— Само не напускайте храма без охрана — обади се Пасер. Младият жрец нервно късаше стръкчета трева, явно бе притеснен или ядосан. Въпреки гладкото женствено лице и изискани маниери като че ли не можеше да стои мирен нито за миг. Дали винаги бе толкова неспокоен, или думите на съдията го бяха смутили? — Чака ме страшно много работа — усмихна се Пасер, като че ли бе прочел мислите му.

— Толкова много работа и толкова малко време... Да проверя складовете, да се срещна с поклонниците, да приготвя сметките.

Амеротке кимна. Опита се да си припомни откога Импуки е върховен жрец. Познаваше го по име, беше го виждал отдалеч, сигурен бе, че е назначен от бащата на Хатусу, фараона Тутмос. Ако не се лъжеше, Импуки бе по-известен като лекар, отколкото като ревностен поклонник на богинята.

— Откога служите в храма на Изида? — попита той.

— От дете — Импуки погали ръката на Тена. — Тук срещнах съпругата си. Разменихме клетви пред статуята на богинята майка преди. — вдигна поглед към небето, — да, преди цели петнайсет години.

— Имате ли деца?

— Имахме — лицето на Тена бе сурово, гласът й трепереше. — Имахме деца, господарю, но чумата ни ги отне. Всички молитви, всичките благовония и възлияния не успяха да ги спасят. А бяха толкова красиви. — на очите й избиха сълзи. — Момчето бе на седем, момичето — на четири. Треската дойде внезапно, после се появи остра разкъсваща кашлица. Не се отделях от тях, съпругът ми използва всичките си познания и умения, но все едно да се опиташ да спреш дъжда или да затъмниш слънцето. Отидоха си дечицата ми. — гласът й изневери, мъката й бе толкова истинска и дълбока, че Амеротке горчиво съжали за въпроса си. — Сега лежат в нашата гробница от другата страна на реката в Дома на вечността — тя притисна корема си. — Не мога да имам повече деца. Дори и великата майка не успя да ги спаси.

Съдията се вгледа в нея внимателно. Нещо в думите и тона й привлякоха вниманието му. Никога досега не бе чувал жрица да говори за богинята с такава горчивина. Извърна се към Импуки, но той бе свел глава, а Пасер наблюдаваше сякаш с изключителен интерес червената сврака, която ровеше наблизо в тревата с дългия си клюн. Дали тримата вярваха в богинята? Понякога Амеротке отиваше с останалите високопоставени лица от двора в храма на Амон Ра, през величествените колони едва-едва проникваше светлина, кълбяха се облаци дим от благовонията, в сумрака отекваше пеенето на жреците, възхваляващи всевиждащия мълчалив Амон Ра. Но все пак той често се питаше дали боговете не са само парчета дърво и глина, измислени да задоволят отчаяната нужда на човешкото сърце от отговори.

Потрепери и се отърси от мислите си. Шуфой го гледаше загрижено. Съдията за миг като че ли се бе отнесъл в друг свят, далеч от росната морава, ароматните цветя и вкусната храна.

— Съжалявам — извини се Тена. — Понякога, в дни като тези, спомените се завръщат.

— Сега Пасер е нашият син — опита се да разведри разговора Импуки. — Осиновихме го неотдавна. Той е доказал уменията и познанията си, дори го представих на божествената Хатусу и тя благоволи да му покаже лицето си и да му се усмихне.

— Вървя по стъпките на велики учители — поклони се Пасер, изсмя се нервно и стана. — Господарю Амеротке — Импуки и Тена също се изправиха, — желаете ли водач за обиколката на храма?

— Не, благодаря — отклони предложението съдията. — Стига да ми позволите да обикалям свободно?

Импуки протегна ръка:

— При едно условие: да не напускате храма сам и да не влизате в големия двор без придружител.

Амеротке стисна ръката му и те си тръгнаха, Пасер вървеше по средата, хванал за ръце осиновителите си.

— Струва ми се, че въпросите ви не им допаднаха особено — Шуфой бе извадил от кесията си черния камък, който му бе показал вчера. — Дори бих казал, че и вие самият не им допадате особено.

Съдията нервно гризеше устни. Тримата минаха през портата в зида и изчезнаха към храма.

— Винаги съм се чудил — отвърна замислено той — дали жреците наистина вярват в това, което проповядват. Макар че горчивината на господарката Тена е съвсем разбираема.

— Но това дали я прави убийца?

— Всички сме убийци, Шуфой — жреци, съдии, лечители, всички убиваме в мислите си. Но просто някои от нас превръщат помислите си в дела — изправи се и изтупа трохите от робата си. — И точно затова сме тук. Четири хесетки от храма са изчезнали. Господарят Импуки вероятно е прав и телата им сигурно са заровени някъде тук. Капитанът на стражата Мафдет е убит, а Нетба подозира, че на баща й са помогнали да поеме пътешествието към Далечния запад.

— Но вие не го вярвате, нали? — Шуфой стана, стиснал слънчобрана като жезъл, и прибра черния камък обратно в кесията си.

— Не го вярвам — кимна Амеротке. — За смъртта на Сесе са виновни единствено болестта и старостта. Но се чудя откъде на една толкова умна дама й е хрумнало, че баща й може да е бил убит тук. Хайде, Шуфой, да вървим. Последния път, когато съм влизал в този храм — той се усмихна, — съм бил по-нисък и от теб!

Поеха по моравата, оставяйки дърветата зад гърба си. Стигнаха до стената, през която вероятно бяха проникнали убийците, и Амеротке внимателно я огледа — на места бе скрита от дървета и храсти, кипариси, палми и дори малки овощни горички. Тръгнаха покрай зида, докато стигнаха до стената, която разделяше градините от големия двор пред храма.

— Сигурно са минали оттук — отбеляза той.

— А защо да не са дошли от другата страна? — попита Шуфой.

— Далеч е — обясни Амеротке. — Не съм сигурен, но мисля, че оттук се стига лесно до дома на Мафдет и до къщата за гости. А и могат да се скрият в горичката през нощта — посочи стражите, които се бяха изтегнали лениво под дълбоките сенки или се разхождаха наоколо. — Те носят факли и се забелязват отдалеч, но убийците сигурно са разполагали и с вътрешна информация. Чудя се кой ли е предателят...

Влязоха в големия павиран двор, обграден от двуетажни сгради от блестящ бял пясъчник. В средата имаше фонтан във формата на голяма риба, изправена на опашката си, а от устата й бликаха струйки вода. В езерцето плуваха лотоси, белите бяха разцъфтели, но скритите под повърхността сини лотоси щяха да се отворят чак през нощта. Навсякъде се усещаше аромат на цветя. Амеротке долови и острата миризма на билки, мента и мандрагора. Спря един слуга и го помоли да го упъти. Слугата зърна пръстена на съдията и веднага се поклони раболепно. Оказа се, че Домът на здрача е дългата постройка в дъното.

— Другите две са складовете и приютът за болни. Желаете ли да ви разведа?

Амеротке поклати глава. Прекосиха двора, Шуфой ситнеше зад него, отмервайки крачките си със слънчобрана. Джуджето настояваше да оповести тържествено пристигането на върховния съдия, но той го спря — това бе място за лечение, а най-доброто лекарство бяха тишината и спокойствието.

Атмосферата в Дома на здрача се оказа приятна и жизнерадостна. Подът бе от полирано дърво, варосаните стени бяха украсени с религиозни мотиви, молитви и сцени в чест на Изида. Малкото преддверие водеше към кабинета на главния лекар, който стана на крака да ги приветства. Обясни, че стаичките на първия етаж са за тежко болните, а в дългото общо помещение горе са приетите по милост.

— По милост ли? — повтори объркано съдията.

— Точно така — жрецът се усмихна: — Нали не сте забравили, господарю Амеротке? Щом някой страдащ докосне голямата статуя на Изида в двора на цветята и ни помоли за помощ, не можем да му откажем.

Амеротке кимна. Беше забравил за този обичай, широко известен и използван от бедняците в Тива.

Старият жрец ги поведе по коридора. Минаха покрай тесните стаички, обзаведени с легло, скрито зад ленени завеси, с масичка и столче. Стените и подът бяха прилежно измити с билкова вода, ароматът на треви бе толкова силен, че не се усещаше никаква друга миризма. Големите прозорци над леглата бяха отворени и през тях проникваха светлина и свеж въздух. Слугите и чираците щъкаха загрижено напред-назад, приготвяха настойки и отвари, грижеха се за болните, макар че, както обясни тихо водачът им, за тези в Дома на здрача нямаше никаква надежда да избегнат смъртта. Качиха се на втория етаж, голямото помещение бе с висок таван и с множество прозорци по двете дълги страни, край които бяха подредени наровете. На масичките между наровете бяха поставени статуетки на Изида, кърмеща Хор. Подът бе излъскан до блясък, стените бяха белосани, но единствената украса под черните греди на покрива бяха цитати от химни в чест на Изида. В двата края на дългото помещение седеше по един писар. Въпреки чистотата и светлината, въпреки аромата на благовонни масла и билки тук несъмнено витаеше смъртта. Наровете бяха скрити зад тежки ленени завеси, които предпазваха болните от праха и мухите. Полуголо момче по набедрена препаска обикаляше и размахваше ветрило от щраусови пера, напоено с парфюм, за да освежи въздуха. Нямаше посетители. Амеротке зърна едно-две лица: възрастни мъже и жени с оредяла коса и изпъстрена с кафеникави старчески петна кожа.

Съдията все повече се убеждаваше, че бащата на Нетба не е бил убит тук. Стигна до дъното и понечи да се извърне обратно, но някой извика името му и той сепнато спря. Огледа се. Завесите на предпоследния нар бяха дръпнати. Старецът вътре бе вдигнал глава, пухената възглавница се бе изхлузила на пода. Лицето му бе удължено, устата — беззъба, а бузите — хлътнали, но все пак в усмихнатите топли очи проблясваше нещо познато.

— Не ме ли помните, господарю?

Амеротке се приближи и седна на нара. Старецът едвам бе събрал сили да се поизправи, извърна се леко и стисна ръката му, пръстите бяха само кожа и кости.

— Амеротке. Аз съм Имер.

Съдията притвори очи.

— Помните ли ме, Имер дървосекачът? В имението на дядо ви, на север от Тива. Направих ви дървена сабя и дори дървена колесница — Амеротке затаи дъх. Не можеше да бъде! Имер още тогава бе на преклонна възраст! — Вече минах осемдесетия си разлив — усмихна се Имер. — Видях ви да вървите по пътеката и веднага ви познах, все така си размятате ръцете, а и очите ви са същите. Винаги съм казвал, че имате нежни очи. Слушал съм много за вас, разбрах, че сте учили в Дома на живота и сте станали върховен съдия.

Разказвах на хората, че ви познавам, но те не ми вярваха.

— От какво си болен? — попита Амеротке.

— От старост — ухили се Имер. — Единствено от старост.

— Мога ли да направя нещо за теб? — съдията погледна през рамо лекаря, който едва забележимо поклати глава.

— Да, имам една молба.

Амеротке присви очи:

— Няма да ти пратя момиче, Имер! Отдавна ти е минало времето да тичаш след фустите!

Дървосекачът се разсмя, но смехът премина в раздираща кашлица.

— Искам един потир вино — прошепна старецът, — поднесен от красива хесетка. Голям потир! И парче грис халва. Така ще се отправя към Далечния запад като щастлив човек.

— Ще видя какво мога да направя — Амеротке го целуна по челото, изправи се и тръгна към изхода. На прага се спря.

— Знам какво ще питате, господарю — обади се старият лекар. — За съжаление на Имер му остават не повече от два-три залеза. Но ви обещавам, че преди слънцето да се скрие, той ще получи потира с вино и парчето грис халва, поднесени от най-красивата хесетка в храма.

— Вие сте истински лечител — сграбчи ръката му Амеротке — и благороден мъж. Благодаря ви — обърна се, но отново се спря: — А какво ще стане с Имер? Къде ще бъде погребан? Кой ще извърши ритуалите?

— Храмът на Изида притежава своя гробница от другата страна на Нил. Наричаме я Божествения дом на милосърдието. Погребението му няма да е като на фараон, но ще бъде изпратен, както си му е редът, в ръцете на божествения отец Озирис.

Амеротке отново му поблагодари и напусна Дома на здрача. Заповяда на Шуфой да огледа пепелището, останало от дома на Мафдет, а той самият реши да обиколи целия храмов комплекс, но без да влиза в Дома на мъртвите. Пречисти се, изми си ръцете и наплиска лицето си с вода от каменното корито и се насочи към малките светилища, външните постройки, складовете и хранилищата за зърно. Заобиколи големия птичарник, където се отглеждаха свещените ибиси, посети Дома на среброто, където се изготвяха сметките и се съхраняваха скъпоценностите, а след това надникна в Дома на войната, голямата казарма на храмовите стражи. Беше дълбоко впечатлен от великолепието и богатствата на храма. Даде си сметка, че жреците притежават всичко необходимо, за да организират грабежите на царските гробници — място за съхранение на плячката, властта да пренесат откраднатите скъпоценности нагоре по Нил и през египетските граници. Не че подозираше Импуки — върховният жрец просто бе един от мнозината, които имаха средствата и властта да извършват тези скверни престъпления.

Амеротке седна под една палма и се разхлади с чаша плодов сок, поднесен му от слуга, който обикаляше двора с делва с ароматната напитка и наниз с чаши около врата. Съдията се чудеше кой можеше да е този Кетра, Надзирателят, който познаваше тайните пътеки и входове към царските гробници и бе имал дързостта да заповядва на убийците да нахлуят в свещения храм. Допи сока и стана. Заобиколи отдалеч извисяващите се обковани с мед порти от ливански кедър, които водеха към отворения за посетители двор. Там се тълпяха поклонници, търсеха да платят на някой жрец да прочете молитви за мъртвите или пък жрец на ухото да изслуша изповедта им. Врявата от разговорите от другата страна на стената бе като от голям кошер. Днес бе празник, посветен на бога на домашното огнище Бес, така че бе пълно с просители, дошли да направят приношения или просто да позяпат, да докоснат свещените стенописи и стелите на фараона, изписани в целия храм. Важно се разхождаха жреци от всякакъв ранг и статут — с избръснати глави, лица и вежди, кожата им блестеше от благовонни масла, облечени в ленени роби или в изящни плисирани туники.

Съдията се върна в градината, зад подрязаните цветни храсти се чуваха момински гласове, звън на тамбурини и дрънчене на цитра. Градината граничеше с Дома на живота, училището на храма, и с Дома на светлината, където се упражняваха музикантите. В средата, около искрящо сините води на свещената щерна с цъфнали лотоси, се бяха събрали хесетките. Върховната жрица Тена седеше в голямо кресло, а няколко слуги държаха слънчобрани над главата й и вееха с големи ветрила от щраусови пера, напоени с парфюм. Появата на Амеротке бе посрещната с писъци и кикот. Жрицата бързо ги укроти и представи съдията. Хесетките щяха да имат урок по разкрасяване и покрай облицованата с керамични плочки щерна бяха разпръснати бронзови огледала, стъкленици и гърненца с кремове за лице, боя за устни и мазила. Слугите веднага разчистиха място и Амеротке бе поканен да седне до Тена.

Момичетата бяха на възраст между четиринайсет и седемнайсет години, облечени в плисирани туники или в тясно прилепнали рокли, красивата им нежна кожа бе посипана със златист прашец. Някои си бяха направили татуировки на Изида по ръцете и раменете, всички носеха блестящи бижута, а прелъстителките им личица едва се виждаха от дебелите намазнени перуки, придържани от цветни диадеми. Хесетките стрелкаха с предизвикателни погледи съдията и накъдето и да се обърнеше, той виждаше само нежни ръце с боядисани нокти и долавяше аромата на сладкия парфюм. Амеротке доста се притесни и набързо обясни причината за посещението си, но щом спомена изчезването на четирите хесетки, усмивките изчезнаха. Жрицата Тена ги подкани да говорят, но те нямаше какво да му кажат. Не знаеха нищо и нямаха представа, какво можеше да се е случило. Едни и същи отговори се повтаряха с тих шепот. Съдията не усети притворство и лъжа у нито едно от момичетата, те не се опитваха да го заблудят, приказваше им се, не искаха да го пуснат да си отиде, но зловещото изчезване на четирите им дружки бе пълна загадка за тях.

Амеротке благодари на Тена и си тръгна. Мина през портата в стената и погледна водния часовник в голямата амфора, изрисувана със свещените символи на Тот. Нивото на водата бе паднало до тринайсетата линия, време беше да си ходи. На път към къщата за гости прекоси занемарения заден двор, в който фонтанът бе замлъкнал. Стените бяха украсени със сцени от живота на Изида. Рисунъкът бе груб, темата една: «Битката между Сет, Изида, Озирис и Хор». В една от сцените Изида държеше в ръка отрязаните тестиси на Озирис, чието тяло бе насечено от червенокосия Сет. Мотивът за кастрацията и разпиляването на семето на бога се срещаше и в други рисунки.

— Мафдет! — възкликна Амеротке. С изваждането на сърцето и отрязването на тестисите капитанът на стражата бе прокълнат навеки. Дали жестокото убийство бе акт на отмъщение, или бе ритуално наказание на войник, дръзнал да наруши свещените правила на Изида? «Въобразявам ли си?», прошепна съдията. Кастрацията се използваше често за поругаване на врага. По време на военното си обучение в Червените земи сам бе ставал свидетел на какви ли не ужасяващи сцени.

Амеротке замислено продължи към къщата за гости, където Шуфой го очакваше под сянката на голямата смокиня в градината. Щом го видя, джуджето се втурна към него и пъхна в ръката му черен скарабей. Скарабеят беше обгорял и напукан, но все пак си личеше избледнелият силует на коленичил стрелец с лък.

— Намерих го в пепелта — обяви доволно Шуфой, белязаното му лице бе изцапано от сажди. — Нали съм нисък, очите ми са по-близо до земята и виждам това, което другите пропускат. Освен това имам нюх за скарабей.

Амеротке въртеше камъка в ръцете си. Случайно ли го бяха изтървали убийците или го бяха подхвърлили нарочно? Или беше на Мафдет? Дали ветеранът не бе член на бандата на Себаус и ужасяващата му смърт и опожаряването на дома му не бяха отмъщение на безскрупулната шайка? Съдията върна скарабея на Шуфой, който го прибра в бездънната си кесия.

— Дали Мафдет не е бил член на бандата на Себаус? — попита джуджето.

— Възможно е... — Амеротке млъкна, откъм портата се бе появил Пасер.

— Господарю, пристигна ескортът ви. Заради нападенията божествената Хатусу е заповядала да не излизате по улиците на града без охрана.

Амеротке и Шуфой отидоха в къщичката на стражата до стената, която разделяше градините от основния комплекс на храма. Генерал Омендап ги очакваше в пълно бойно снаряжение: кожена ризница, покрита с блестящи халкички, бяла поличка с червен кант и високи до коленете походни ботуши. В коридора се бяха строили смелчаците на фараона от щурмовия египетски полк, който охраняваше двореца. Омендап стисна ръката на съдията и го подкани да тръгнат веднага, като обясни, че самата Хатусу му е заповядала да го охранява. Изчакаха да дойдат Импуки и Тена, за да се сбогува с тях Амеротке, и тръгнаха. Стражите, въоръжени с дълги щитове и остри копия, го обградиха от всички страни. Прекосиха двора на храма, претъпкан с поклонници и просители, скупчили се около високите статуи и свещените кладенци, за да си напълнят делвите с лековита вода. Хората се отдръпнаха да направят път, оглеждайки със страхопочитание знаменосеца, който носеше знамето с полумесеца и знака на Амон Ра, червена овнешка глава на златен фон. Ескортът мина покрай високите колони, спусна се по стъпалата и излезе на горещите и прашни улици. Навсякъде бе пълно с хора — под сянката на едно дърво бръснар крещеше за клиенти, продавач на плодове се пазареше с готвач до количката със стоката си. Амеротке се чувстваше в пълна безопасност, защитен от всичко, недосегаем. След тишината и спокойствието в храма глъчката и шумът по пазарищата го опияняваха. Шуфой също се наслаждаваше на суматохата и тичаше напред като избягал от училище хлапак.

— Познавахте ли добре генерал Сутан? — попита съдията.

— Нали дадох показания в съда, разбира се, че го познавах — отвърна Омендап.

Амеротке извади ветрило от робата си и безгрижно започна да си вее.

— Смъртта му си остава загадка — призна той. — Възможно ли е Сутан сам да е донесъл змиите на терасата, за да се изправи пред страховете си? Както би постъпил един истински воин, който се страхува от вода — да се хвърли в дълбокото?

— Възможно е! — Омендап замислено се почеса с върха на жезъла. — Сутан бе много смел, колесницата му винаги бе начело в преследването, първи се хвърляше срещу врага. В битките бе свиреп като пантера и често изразяваше на глас желанието да се отърве от презрените кошмари.

— А съпругата му?

— Да, обичаше искрено Луперна и тя отвръщаше на чувствата му.

— Хеби?

— В домакинството на всеки пълководец може да намерите човек като него: честен и верен прислужник.

— Писарят Мена?

— Добър писар и истински войник, изцяло посветен на господаря си. Но и не особено умен. Сутан постоянно го препоръчваше за повишение — Омендап изсумтя, — а Мена се проваляше на изпитите. Добър, солиден мъж, но напълно лишен от въображение.

Амеротке надзърна над главите на охраната. Стори му се, че вижда облечена в черно фигура, но побърза да прогони страховете от мислите си.

— Затворникът в безопасност ли е? Нали знаете, че заловихме един от нападателите?

— Да, в течение съм. Асурал се грижи за него. Не забравяйте, че капитан Асурал е служил при мен.

Лично ходатайствах да бъде назначен в храма. Сутан бе същият — роден лидер, грижеше се за подчинените си дори и след като напуснеха войската. Дори под негово покровителство се организира братство на ветераните. В него членува и Надиф, офицерът от пустинната стража, който първи е пристигнал в дома му след убийството. Подобни групички съществуват в цяла Тива, войниците се събират по празници, припомнят си славните дни, събират пари за обща гробница в Некропола — Омендап вдигна ръка: — Името им се изплъзва от ума ми, но все някога ще се сетя. А, да, наричат се «Хети».

— Дим?

— Да, така гледат на себе си старите войници: огънят е угаснал, но димът е останал, все още се вижда днес, а утре ще е изчезнал. Е, господарю, сигурно се радвате, че се прибирате у дома?

— Но не веднага — Амеротке го сграбчи за ръката. — Първо искам да отида в къщата на Сутан. Не, не възразявайте, време е сам да огледам къде е загинал.

Омендап бе принуден да се подчини. Извиха на запад през прашния квартал на лихварите и напуснаха града през Портата на слоновата кост. Поеха по брега на Нил покрай ожарените от слънцето бедняшки колиби и излязоха на оживения търговски път между реката и градските стени, който водеше до Гробниците на могъщите. Стигнаха до къщата на Сутан, слугите веднага отвориха охраняваните порти и те влязоха в тучна градина, която напомни на Амеротке за собствения му дом: прохладни сенки, чешми, водоскоци, разцъфтели храсти и билкови лехи. Под дърветата и в беседките се мотаеха въоръжени стражи и съдията си спомни, че бе заповядал Хеби да остане тук под домашен арест, войниците го пазеха да не избяга.

На пътеката към къщата се появи Мена, беше излязъл да ги посрещне. Главният писар бе в дълга до коленете туника с разноцветна наметка върху раменете, гъстата му черна коса бе подрязана ниско над ушите. Амеротке внимателно огледа решителното селско лице, хлътналите очи, суровата уста и издадената напред брадичка. Зад него Хеби пристъпваше притеснено от крак на крак, робата му бе омърляна и на лекета. Мена се поклони, приветства съдията с добре дошъл и обясни, че господарката Луперна се е оттеглила в стаята си и по съвет на лекаря е изпила приспивна отвара. Амеротке отклони предложението за гощавка и поиска веднага да види терасата. Мена ги въведе в къщата, въпреки цветните колони и стенописи, въпреки елегантните мебели и възглавниците с пискюли обстановката бе мрачна и потискаща. Минаха по тесния коридор към кухнята и през вратата вляво излязоха пред стълбището към терасата. На първото стъпало Амеротке спря:

— Кои са били тук вечерта, когато е умрял генерал Сутан?

— Аз бях в кабинета си. Господарката Луперна шеташе из къщата. Хеби пазеше стълбището.

Съдията кимна и пое нагоре. Отвън го лъхна жежък въздух. Терасата бе почти гола, обградена с нисък

парапет, върху който се извисяваше жив плет от акациеви храсти на височина от около метър. Амеротке бавно се разходи. Акациевите храсти бяха доста гъсти, наблизо нямаше никакви постройки, наоколо се простираха само тучни морави. Стаите отдолу бяха с прозорци, но те бяха с решетки, нямаше как някой да подхвърли торба със змии на покрива. Съдията обиколи отново и се опита да си представи как е изглеждала терасата онази вечер. Сигурно бе имало маси и столчета, по следите на пода си личеше къде се е намирало леглото, заслонено с ленени завеси.

— Кажете ми — извика Амеротке, — генерал Сутан е бил тук, седнал в леглото си, така ли?

— Лежеше на земята до него — отвърна Мена. — Около него се гърчеха и пълзяха змии, нямаше как да му помогнем.

Съдията се върна при останалите.

— Онази вечер студено ли беше?

— Да, господарю. Бяхме донесли мангали, за да си топлим ръцете — сериозното лице на Мена разцъфна в усмивка: — Но генералът се гордееше с издръжливостта си, с това, че е свикнал със студените нощи и дневната жега на пустинята.

— Имало е храна и вино?

— О, да — потвърди писарят. — Вечеряхме тук, бяха оставени подноси с плодове. Защо питате, господарю?

— Нека приемем за момент — Амеротке посочи стълбите, — че Хеби е донесъл змиите и ги е изсипал тук. Къде щяха да отидат те?

— Как така къде? — почеса се по главата Мена.

— В никакъв случай нямаше да нападнат направо генерала — обяви уверено съдията. — Не говорим за жестоките либийци, а за извадени от гнездото им змии, пуснати на непознато място. Вечерта е била хладна, те сигурно са били гладни.

— Щяха да се насочат към топлината и храната — обади се Шуфой. — Винаги е така, когато проникнат в някоя къща: свиват се около огнището или в чиния с манджа. Змиите нападат хората само ако ги предизвикаш.

Амеротке потупа дребосъка по рамото и додаде:

— Което означава, че змиите са били изсипани върху генерала. Ако е бил буден, той щеше да се развика, да вдигне тревога. Следователно е бил заспал. Ако, разбира се — въздъхна той, — изобщо е станало така...

— Че какъв друг вариант има? — попита Мена.

— Другият вариант е генералът да е знаел за змиите, тоест сам да ги е донесъл. Сигурно е решил да се изправи пред страховете си и щом останалите са слезли долу, е освободил змиите от торбата. Може и да ни звучи налудничаво, но когато човек страда от кошмари, е способен на всичко.

Мена поклати глава:

— Невъзможно!

— Защо?

— Генералът се качи тук за вечеря, след това слугите запалиха лампите и ние се оттеглихме.

— Като преди това масата е била раз дигната и сте претърсили терасата както обикновено?

— Точно така — кимна Мена. — Но работата е там, господарю Амеротке, че доколкото си спомням, генерал Сутан изобщо не е напускал терасата, не е слизал долу и определено не се е връщал със странна торба. Освен това при претърсването не намерихме нищо необичайно. Така че или Хеби е донесъл торбата по заповед на генерала, или го е направил по собствена воля.

— Или — обади се решително Шуфой — генералът някак е успял да скрие торбата тук, на терасата.

— Невъзможно! — извика отново Мена.

Амеротке заслони очи от слънцето. Следобедът вече преваляше, жегата бе непоносима, не се усещаше дори и слаб полъх. Огледа внимателно сцената на престъплението. Пое отново по терасата, като плъзгаше ръка по парапета. Близо до мястото, където се бе намирало леглото, пръстите му напипаха парче дебело въже, вързано за едно колче на живия плет. Той го огледа внимателно. Възелът бе непокътнат, явно здравото въже бе срязано с нож. Съдията се приведе над парапета и надникна, отдолу се виждаха храсталаци. Изправи се и отново огледа въжето — ново, леко хлъзгаво, слънцето и вятърът все още не го бяха изсушили.

— Какво е това? — извика той.

— Какво намерихте? — приближи се Мена.

Амеротке почука по колчето, отстъпи и разпери ръце.

— Леглото на генерала е било тук, скрито зад завеси. Възможно ли е генерал Сутан да е решил да се пребори със страховете си? Дали той не се е сдобил със змиите — само боговете знаят как и откъде е намерил толкова много от презрените влечуги, — за да се изправи срещу кошмарите, които са измъчвали душата му, и да се отърве от тях веднъж завинаги? Възможно ли е през деня генералът да е донесъл торбата със змиите, да я е спуснал през парапета и да е вързал въжето за колчето на живия плет? Отдолу не се е виждала, там има само храсталаци, моравата и езерцето са от другата страна на къщата. Сутан не е посветил никого в плановете си, като истински войник е следвал обичайната рутина и е заповядал да се претърси терасата след вечеря. Но щом е останал сам, е издърпал торбата, прерязал е въжето и е пуснал змиите.

— Но ние не намерихме никаква торба — възрази Мена.

— Засега — Амеротке прекоси терасата и извика в отвора на стълбището: — Генерал Омендап! Ще съм ви благодарен, ако организирате хората си и им заповядате да претърсят храстите от задната страна на къщата. Вижте дали няма да намерят кожена торба.

— Торба ли? — попита объркано Омендап.

— Да, торба. Мисля, че знам как е умрял генерал Сутан!