Възмездието на Изида

Четвърта глава

Рекху: огън

Амеротке с благодарност прие чашата вино, поднесена му от красива хесетка от храма на Изида. След като излязоха от Залата на двете истини, двамата с Шуфой минаха по оживените улици край Пътя на сфинксовете и влязоха в храма през една странична порта. Там стражите ги спряха, но след като съдията се представи, веднага изникна един жрец и ги поведе през окъпаните от лунна светлина градини до украсена беседка, където им поднесоха палачинки с плодов сироп и силно ханаанско вино. Жрецът внимателно огледа картуша на Амеротке, извини се, че върховният жрец Импуки е изключително зает, и добави, че докато се освободи, той ще забавлява посетителите. Изслуша внимателно причините за посещението на съдията и — видимо притеснен — ги остави сами. Като се върна, ги покани да го придружат до уабета, мястото за пречистване, където се балсамираха телата и душите се подготвяха за отпътуването към Далечния запад.

В сравнение с екзотичните градини на храма уабетът бе като подземния свят — мрачно помещение с нисък таван, осветено от факли по стената и от пушливи лампи. Амеротке сякаш бе попаднал в някой от най-черните си кошмари. Застана на прага и се огледа. Макар да му се налагаше често да посещава домовете на мъртвите и да оглежда нещастните жертви на убийства, никога нямаше да свикне с атмосферата. В открити огнища горяха огньове, на пламъците им вряха големи гърнета. Тела на различни етапи на балсамирането лежаха като в месарница — масите бяха с лек наклон, така че телесните течности и различните отвари да се стичат в поставените на пода широки делви. Жреци с маски на чакали, ястреби, овни и усмихнатото лице на богинята Изида като сомнамбули припяваха молитвата за мъртвите.

Тръгни, тръгни към Далечния запад.

Влез в тайното убежище, наслаждавай се на великолепието на господаря на вечността.

Последвай го в светилищата на Далечния хоризонт.

Бъди с повелителя на годините.

И нека твоята ка* се радва на красотата на вечните поля.

[* Една от разновидностите на душата, която според вярванията в Древен Египет се състои от дух, душа и астрален двойник — Бел. прев.]

Варосаните стени бяха изписани с молитви:

О, майчино сърце,

О, майчино сърце,

О, майчино сърце, преобрази ме!

Не заставай срещу мен, не свидетелствай срещу мен,

не се изправяй срещу мен на страшния съд,

не бъди мой враг в присъствието на пазителя на везните!

Амеротке се спря да огледа великолепните стенописи, посветени на богинята Маат. На единия тя бе със златиста кожа, на другия — в царственото синьо на боговете. До нея бе Озирис, зеленокожият бог с глава на сокол, който решаваше съдбата на човешките души.

Жрецът тръгна напред и съдията и Шуфой го последваха внимателно, провирайки се между безчетните ковчези, саркофази, делви и канопи, в които се съхраняваха подготвяните за балсамиране вътрешности на мъртъвците. Лепкавата воня бе отблъскваща, натрапваше се мирисът на самородната сода, в която се потапяха телата след изваждането на вътрешностите. Към всичко това се притуряше лек аромат на парфюм, канела, тамян и смирна. Жреците си припяваха под нос и обвиваха телата в дебел ленен плат. Шуфой зърна един скарабей на пода и се наведе да го вземе, след което се спря да гледа как жрецът пъха тел през ноздрите, за да строши костта и да извади мозъка. Съдията се извърна и го сграбчи през раменете.

— Шуфой, това не е място за любопитни.

Докато прекосяваха подземието, жреците не им обърнаха никакво внимание. Водачът им ги въведе в съседното помещение, където се складираха телата, покрити с бели плащаници, изрисувани със свещените йероглифи от Книгата на Тот, които щяха да закрилят мъртвите, докато не бъдат балсамирани от жреците. Помещението бе голо и мрачно, тук писарят на мъртвите, разположен на ниска масичка, внимателно описваше всеки труп при пристигането му. Амеротке с усмивка забеляза, че над масата писарят е изписал цитат, възхваляващ заниманието му. Той сръга Шуфой:

— Виж и запомни!

Джуджето напрегна очи в сумрака и с мъка разчете надписа:

Бъди приятел с папируса и перото, те носят по-голяма наслада от виното. Писането е най-доброто занимание, то доставя повече удоволствие от хляба и пивото, радва окото повече от облеклата и мазилата и крие повече богатства дори от гробниците отвъд Далечния хоризонт.

— Не съм сигурен — прошепна джуджето. — Както стана ясно, един дързък и умел търговец далеч по-лесно може да натрупа състояние.

— Господарю... — жрецът се спря пред една маса и повдигна лененото платно. Тялото изглеждаше ужасно, лицето все още бе изкривено в последните предсмъртни конвулсии, очите бяха изскочили, устата — озъбена във вълча усмивка. Трупът бе на войник, мускулест и с много белези от зараснали рани. Жрецът свали окървавения парцал от слабините. Шуфой се закашля и отмести поглед, Амеротке се взря стъписан — пенисът и скротумът липсваха.

— Нека боговете се смилят над него — възкликна съдията. — В името на всички кошмари и нощни изчадия кой би направил подобно нещо?

Шуфой се извърна, вдигнал ръка към устата си.

Жрецът очевидно също трудно сдържаше спазмите в стомаха си. Амеротке стисна ноздри. Такава ужасяваща смърт! Отрязването на гениталиите означаваше поругаване не само в този, но и в задгробния живот, правеше отпътуването към Далечния запад изключително трудно и опасно, тъй като осакатяването на тялото осакатяваше и душата.

Жрецът свали окървавената превръзка от лявата страна на гърдите. Амеротке вече се бе досетил, че ще зърнат дълбока рана, откъдето е било извадено сърцето. Съдбата на мъртвия бе решена завинаги. Според ритуалите на Озирис при балсамирането на тялото върху сърцето се поставяше свещен скарабей, който го закриляше по време на пътуването към Вечните полета. Ако сърцето го нямаше, какво щяха да претеглят боговете на везните на истината? Поруган в живота, Мафдет бе поруган и в смъртта. И ако боговете не се смиляха над него, душата му щеше да е обречена на вечно скиталчество из мрачните пещери на Амдуат — подземния свят.

— Какво точно се е случило? — попита Амеротке.

— Господарят Импуки ще ви обясни подробно — измърмори жрецът. — Сутринта капитанът на стражата не се появи и затова изпратихме един слуга в дома му. От силната воня той веднага разбрал, че нещо не е наред, и извикал стражите. Мафдет бил намерен гол, със запушена уста и вързани ръце и крака. Леглото и подът били потънали в кръв. Господарят Импуки заповяда да се претърси стаята, беше намерена кана с бира, в която е било сипано силно приспивателно. Очевидно някой го е упоил, вързал го е и след това е извършил пъкленото си дело.

Жрецът покри отново трупа и ги отведе до съседната маса. Тялото под покрова бе на стар човек, отдавна преминал шейсетте, слаб, с дълги крайници. Лицето бе спокойно, а два свещени скарабея покриваха очите му.

— Това е Сесе, бащата на господарката Нетба. Почина преди няколко дни, тялото му е било съхранявано в лед, преди да го докарат тук.

Амеротке набързо огледа трупа. Като се изключеха оставените от отминалото време следи — отпуснатата кожа, бръчките и старческите петна, всичко изглеждаше нормално. Заповяда на жреца да го покрие отново.

— Как е умрял Сесе?

Жрецът вдигна рамене, отиде до масата в ъгъла и взе някакъв свитък. Разгъна го и се взря в написаното.

— Според писаря е страдал от силни болки в стомаха и от ануса му е излязло много кръв, през последните няколко дни е бил почти постоянно на макова настойка — остави свитъка. — Заспал е и никога повече не се е събудил.

— Господарю Амеротке?

Съдията се извърна, новодошлият бе млад мъж, облечен в плисирана роба на високопоставен жрец.

— Казвам се Пасер, жрец съм в царския параклис към храма на Изида. Господарят Импуки е готов да ви приеме.

Амеротке стисна ръката му. Пасер бе среден на ръст, главата му бе напълно обръсната. Лицето бе меко, дори женствено, с нежни очи, чип нос и сочни устни. На врата си носеше медальон с образа на Изида и сучещия от гърдите й Хор, същата сцена бе изобразена и по гривните на китките. Робата му бе безупречно бяла и при всяко негово движение се долавяше ароматен полъх. Беше обут в сандали и когато се обърна, съдията забеляза, че подметката на единия е значително по-дебела.

— Ще ви спестя въпроса — Пасер очевидно бе доловил погледа му. — По рождение единият ми крак е по-къс. Майка ми си е помислила, че съм обречен цял живот да остана куц, и затова ме е оставила в Дома на живота, за да се опитат да заздравят крайниците ми — той се усмихна. — Направо не е за вярване какво могат да постигнат молитвите и дебелите подметки на сандалите!

Поведе ги обратно през подземието, нагоре по стъпалата, през градините и пустия двор, където заобиколен от запалени мангали фонтан хвърляше струи към нощното небе. Домът на върховния жрец бе скрит зад редица кипариси, къщата бе красива и с навес над вратата. Вътре стените бяха боядисани в наситено жълто и по тях бяха изобразени сцени от борбата на богинята Изида да върне живота на Озирис, да отгледа сина си Хор и да се изправи срещу ужасния гняв на червенокосия Сет. Малката стая за гости бе обзаведена разточително, таванът се поддържаше от резбовани като палми колони, чиито листа бяха боядисани в златно, корените — в тъмночервено, а самите колони — в свежо зелено. Подът бе от мрамор, досами вратата имаше малък басейн, в който плуваха сини и бели лотоси. Синият бе разцъфнал и от него се разнасяше неповторимо ухание.

Импуки и съпругата му Тена седяха върху издигната платформа в дъното на стаята, зад тях се виждаше прозорец с изглед към градината. Ниските масички бяха отрупани с купички и чинии с ароматни гозби. Импуки се изправи да посрещне Амеротке, слезе от платформата и сърдечно стисна ръката му. След това поздрави Шуфой, покани ги да се настанят около трапезата и представи съпругата си. Посетителите бяха настанени на пухени възглавници пред специално приготвени за тях масички. В сенките стояха слуги, но Импуки настоя сам да им сервира, напълни обсипаните със скъпоценни камъни бокали с бяло вино и раздели ориза и приготвеното с подправки пиле върху сребърни чинии пред тях.

През това време Амеротке с наслада се огледа. Стените около мястото за хранене бяха боядисани в златисто. От едната страна бе изрисувана хващаща окото сцена «Изида се помирява със сина си Хор», а от другата Изида бе изобразена пред съда на боговете, когато търси възмездие срещу Сет. Робите на богинята бяха украсени със скъпоценни камъни, но съдията се досети, че това са изкусно направени ниши в стената, в които ха поставени алабастрови кандила, служещи не само за украса, но и за осветление. Възглавниците бяха меки и удобни, тъмносини, със златисти пискюли, кърпите — снежнобели, поръбени със златно, ножовете, чиниите и чашите — от сребро.

Импуки бе висок мъж с лице на учен, месест остър нос, хлътнали очи и волева брадичка, но със сочни устни и с мек, но авторитетен глас. На младини съпругата му сигурно е била ненадмината красавица, а и сега още бе запазила царствената си осанка. Лицето й бе надменно, скулите — високи, но очите й проблясваха палаво. Тя веднага подкачи Шуфой за малкия амулет, който носеше на пръста си. И двамата бяха облечени във фини ленени роби със сини шевици, пристегнати в кръста с червено-златни пояси — цветовете на Изида. Дребната Тена накара Шуфой да застане до нея да се измерят кой е по-висок, докато тактично чакаше съпругът й да приключи със сервирането и да прочете молитвата.

— Извинявам се, че се наложи да чакате — Импуки отчупи къшей хляб, отхапа и задъвка замислено. — В храма денят е дълъг, работата никога не свършва. Знам какво си мислите — че вечеряме твърде късно. Но такъв ни е навикът, да вечеряме на хлад, а след това се разхождаме в градините на храма или плуваме в басейна...

— Тримата с Пасер ли? — попита Шуфой.

— Заобиколени от стражите — разсмя се Тена. — Храмът е близо до реката, на няколко пъти се е случвало на свечеряване да се появят крокодили. А змиите никога не изчезват — тя млъкна сконфузено, явно се бе сетила за смъртта на генерал Сутан. — Съжалявам — притеснено отклони поглед и се зае отново с храната.

— Господарю Амеротке — Пасер остави чашата си на масата, — чухме за случилото се в съда днес. Добре, че похитителите на гробниците вече са заловени и осъдени. Такова богохулство! — намръщи се той.

— Да посегнат на царските гробници. Говори се, че дори са открили гробницата на бившия велик везир Рахимере, който умря в немилост и бе погребан тайно. Толкова жалко! Вдовицата на Рахимере почина тук неотдавна. Тя.

— Разкажете ни подробно за процеса — прекъсна го умело Тена.

Амеротке описа накратко случилото се, заслушан в прекрасната песен на славея, която долиташе от градината отвън.

— Не е на свобода — усмихна се Импуки. — Сладкогласният майстор е в клетка, окачена на дървото отпред. Песента му е толкова завладяваща. Но да се върнем на важните дела.

— Първо — съдията бутна настрани чинията си, не беше гладен, стомахът му се бунтуваше, но все пак не трябваше да проявява неуважение към домакините си — архитектът Сесе, бащата на Нетба.

Импуки въздъхна:

— Господарю Амеротке, Сесе бе човек на години. Оплакваше се от силни болки в стомаха, повръщаше кръв. Като архитект е работил в каменоломните, а понякога тези места причиняват инфекции на дробовете, макар че не от това страдаше той. Болестта му бе в стомаха. Прегледах го изключително внимателно и тук, ниско вляво, напипах голяма бучка, някакво възпаление или тумор. Прегледах и ануса и открих подобна бучка и в ректума. Симптомите бяха недвусмислени: Сесе умираше, вътрешните му органи отдавна бяха изгнили и това причиняваше кръвоизливите и болките. Не можех да му помогна с нищо, освен да му дам макова настойка, за да облекча последните му дни.

— Но дъщеря му твърди, че Сесе се е радвал на добро здраве...

— Идете в Дома на залеза — обади се Тена. — Мнозина от пациентите изглеждат по-здрави от мен и от вас, но въпреки това дните им са преброени. При някои смъртта идва бързо и незабелязано. Съпругът ми е прав, Сесе умря от болест, срещу която нищо не можехме да направим.

— Той е направил щедро дарение за храма?

Върховният жрец отчаяно разпери ръце:

— Господарю Амеротке, намирате се в един от най-богатите храмове в Тива. Разходете се в градините, посетете складовете и кухните, вижте Дома на среброто и Дома на живота. Не се нуждаем от дарения. Сесе просто искаше да изрази благодарността си за утехата и грижите, които получи тук.

Амеротке кимна с разбиране.

— Има далеч по-важни въпроси — потропа с нокът по масата Пасер. — Който и да е лекар от Тива да повикаме, той ще потвърди, че смъртта на Сесе е по естествени причини и че е получил най-добрите грижи и внимание тук. Господарю Амеротке, аз съм ковчежник на храма и отговарям за ежедневните дела. Не сте дошли само заради смъртта на един старец, нали?

— Да, не само за това съм тук. Някой е отрязал тестисите и е извадил сърцето на капитана на стражата ви. Мафдет е уважаван ветеран, високопоставен служител в един от най-богатите храмове на Тива, както самият вие го определихте. Кой го е убил и защо? Освен това са изчезнали — съдията остави чашата на масата — четири от хесетките на храма, девици, посветени на майката богиня. Родителите им са влиятелни търговци и са се обърнали към божествената, която също е загрижени за съдбата им. Но нека все пак започнем с капитан Мафдет.

— Той може и да е бил уважаван в Дома на войната — отвърна гневно младият жрец, — но за мен си остава крадец и измамник.

— Крадец?

— Няколко пъти установихме липси от Дома на лекарствата, там се съхраняват приготвените тук настойки и отвари и внесените от далечни страни билки. Някои от тях са изключително ценни, сред тях е и маковата настойка. Писарите намираха разбъркани стъкленици, липсващи лекарства.

— За което вините капитан Мафдет?

— Кражбите започнаха малко след назначаването му тук преди година.

— Личи си, че не сте го харесвали много.

— Мафдет бе мързелив и арогантен — обясни Импуки. — Обичаше да се перчи пред жените и понякога прекаляваше с бирата. Хвалеше се, че е бил изтъкнат член на свитата на Рахимере, забравяйки, че везирът отдавна е отречен и в немилост. Криеше се зад препоръките на генерал Омендап. С две думи, той бе ленив самохвалко. Нощта, през която бе убит, му беше заповядано да изкара хората си и да претърсят градините на храма.

— За хесетките ли? — попита Шуфой. — През нощта?

Импуки избърса устни в кърпата.

— През последните месеци изчезнаха четири от тях. Първия път бе късно следобед, поне тогава момичето е било видяно за последно. След няколко седмици изчезнаха още две, ей така, напълно безследно, все едно са се превърнали в духове. Последният случай е от средата на миналия месец. Ясно е, че в различните храмове — жрецът се усмихна накриво — момичетата са различни. Някъде са обикновени танцьорки и понасят всичките страдания на тази професия. Но хесетките на Изида са се клели да останат девици, те са дъщери на великата майка, която живее във вечната светлина. Те идват от добри семейства и водят тук спокоен и богат живот — той вдигна ръка: — Нито веднъж в цялата досегашна история на храма не е бягала хесетка от тук. Естествено — сви рамене, — от време на време избухва по някой скандал, но това е нормално, животът е такъв, една красавица лесно може да се поддаде на настойчивото ухажване на някой войник или жрец.

— Но никога не са бягали от тук?

— Не, господарю Амеротке, никога! Архивите ни показват, че в най-лошия случай момичетата са били изнасилвани.

Съпругата му кимаше при всяка негова дума.

— По време на управлението на бащата на божествената Хатусу, малко след завръщането му от победоносния поход в Ханаан, двама войници са посегнали на една от девиците в храма и за наказание са били набучени на колове живи на хълма над Тива. Защо биха избягали? Тук са на сигурно място, за тях се грижат, обличат ги, те не познават друг живот. Ако излязат навън, ще са като новородена газела сред глутница хиени. Разбирате ли, господарю Амеротке, подозирам, че момичетата все още са тук. Дано великата майка се смили над нас, но според мен са били убити и заровени. Храмът на Изида е като истински град, овощните и зеленчуковите градини са големи и някои кътчета са доста усамотени.

— И подозирате Мафдет?

— Мафдет бе войник — кимна Импуки. — Не беше женен, но си падаше по тънката част. Знам, че често посещаваше домовете на удоволствията. Обичаше да се перчи като петел пред момичетата в храма.

— А те как се държаха с него? Приятелски ли?

— Поне той така си мислеше. Но не забравяйте, че става въпрос за млади, незрели и неопитни девойки.

За девиците в храма отговаря съпругата ми. На няколко пъти — Тена кимна — й се наложи да си поговори с Мафдет за поведението и държането му.

— След като не сте го харесвали — попита Шуфой, — как така е станал капитан на стражата в храма?

— Ех — усмихна се Импуки, — знаете как стоят нещата. Както вече споменах, Мафдет бе препоръчан от генерал Омендап и от генерал Сутан. По тези въпроси нямаме голям избор, длъжни сме да изпълняваме волята на божествената.

— Мафдет е бил силен мъж — заговори замислено Амеротке. — Бил е свикнал с насилието. Падал си е по бирата и жените. Познавал е добре градините. Твърдите, че е примамил момичетата, изнасилил ги е, убил ги е и е заровил телата им някъде на територията на храма, така ли?

— Възможно е. Момичетата изчезнаха след пристигането му тук.

— Ето че стигаме до един възможен мотив за убийство — съдията посочи домакините си: — Трудно би могло да се каже, че смъртта му ви е опечалила.

— Господарю Амеротке — разсмя се Пасер, — за вярващите, които ни виждат само как се прекланяме пред великата майка сред облаците благовония, ние може и да изглеждаме възвишени и изцяло отдадени на боговете, но все пак не сме лишени от човешки страсти. Аз харесвам някои от жреците, други — не, а трети пък мен не харесват. Но това не означава, че някой ден ще се избием взаимно.

— Разкажете ми подробно за нощта, в която Мафдет е бил убит.

— Имах среща с него — започна Импуки. — Разменихме си остри думи, смъмрих го за арогантността му. След като си тръгна, се е прибрал вкъщи, пил е бира...

— Доколкото разбрах — прекъсна го Амеротке, — в бирата му е имало макова настойка?

— Несъмнено — потвърди Пасер. — След като го е упоил, убиецът е вързал ръцете и краката му и е довършил пъкленото си дело. Онази вечер — може да попитате стражите и слугите — господарят Импуки, съпругата му Тена и аз бяхме тук. Работихме до късно, тъй като тъкмо тогава вървяха приготовленията за празника. Легнахме си едва призори, без да излизаме от къщата. Както казах, спокойно може да разпитате слугите.

— И не са ви докладвали нищо подозрително?

— Ако някой бе споменал нещо — отвърна Импуки, — щяхме да ви го кажем.

— А момичетата. — съдията отхапа къс месо и задъвка с наслада. Виното бе превъзходно, изпълваше устата със сладостен аромат. Въпреки късния час той се чувстваше изпълнен със свежи сили, беше доволен, че дойде в храма. Красивото помещение, осветено от нежната светлина на лампите, ароматното вино, вкусната храна, елегантната обстановка прогонваха спомените за черните фигури на убийците и предсмъртните конвулсии на Сития. — Изчезнали са четири момичета — погледна към Тена. — Ще ми позволите ли да разговарям с приятелките им?

— Разбира се.

— И не сте забелязали нищо необичайно?

— Господарю Амеротке, те изчезнаха безследно, сякаш изобщо не са съществували. Бяха обучавани да служат на богинята майка, обичаха клюките, обичаха да пеят и да танцуват, да флиртуват с жреците и стражите. Радваха се на празниците, на посещенията на роднините си и един ден просто изчезнаха. Четири момичета за пет месеца.

— Градините на храма претърсвани ли са? — попита Шуфой.

— Доколкото ни е по силите. Но има усамотени кътчета, в които труповете могат да бъдат заровени и да останат скрити завинаги.

Амеротке въртеше чашата в ръката си, зареял поглед през прозореца. Славеят се бе умълчал, единственият звук бе шумоленето на листата. Свежият аромат му напомняше за собствената му градина — смесица от плодове и цветя и мирис на прясно окосена трева.

— Като стана дума за случилото се днес в Залата на двете истини, споменахте генерал Сутан. Според доказателствата той е смесвал макова настойка с виното си.

— Генерал Сутан бе добър човек, военен герой, умен и смел пълководец — отговори Импуки. — Но той не можеше да избяга от страховете си, особено от кошмарите, които го бяха завладели след престоя в Червените земи. Често идваше тук и търсеше съвет от мен. Разбирате ли, господарю, тук лекуваме болести на тялото, но не и на душата. Понякога генерал Сутан се пренасяше напълно в света на сенките. Държал се е изключително смело, когато са го заловили либийците, но ужасът от преживяното никога не го напусна. Нали знаете, че кочияшът, който е бил пленен с него, после се самоуби — хвърли се в Нил?

— И затова сте предписали макова настойка на генерала?

— Прегледах го изключително внимателно, потърсих всевъзможни болести на тялото. Разпитах го за урината и изпражненията. Специален лекар в храма — пазител на ануса, го прегледа вътрешно. Не открихме нищо. Малки човече — обърна се той към Шуфой, — когато си щастлив, стомахът присвива ли те?

— Когато съм изплашен, пърдя като магаре! — извика Шуфой.

Импуки се разсмя:

— Сърцето влияе на стомаха, такъв бе проблемът на генерал Сутан.

— Той говореше ли за близките си? — попита Амеротке.

— Обичаше съпругата си Луперна и бе доволен от службата на Хеби и Мена. Дадох му торбичка стрито макове семе, за да се наслаждава на храната и да спи добре нощем. Пазеше я в тайна от близките си. Признавам си, че бях ужасен, като научих за смъртта му. Генералът често посещаваше кха — библиотеката. Пасер е нашият сиау — главен библиотекар.

— А защо е посещавал библиотеката? — попита Амеротке.

— Генерал Сутан се гордееше изключително много с мемоарите си — обясни Пасер. — Идваше често да се консултира за книгата си.

— Смъртта му убийство ли е? — намеси се Тена. — Чуха се какви ли не слухове, според някои от присъствалите днес в залата змиите са били донесени нарочно и генералът е бил упоен. И се чудех — тя погледна крадешком Импуки — каква е истината.

— Съпругата ми има предвид — побърза да обясни върховният жрец, — че на няколко пъти генерал Сутан споделяше, че възнамерява да прогони кошмарите завинаги. Чудеше се дали у него не се е вселил демон, който да го е принудил...

Шуфой се размърда, темата за демоните го вълнуваше доста и дори от време на време се чудеше дали да не стане уаб секмит, екзорсист.

— Вярвате ли в демони? — попита Амеротке.

— Вярвам, че душата, също както тялото, може да заболее. Веднъж генерал Сутан ме попита дали, ако се подложи на същото изпитание, ако се пречисти, направи приношения пред боговете и влезе в някой змиярник. — Импуки замълча. — Срещал съм хора, които се ужасяват от открити пространства или да бъдат заключени сами в някоя малка стая. Не могат да си обяснят какво се случва, но ги връхлетява паника, започват да се потят като вестоносци, изминали половината път между Тива и Мемфис. Понякога им давам да пият от специална настойка за успокояване на сърцето и ги водя на местата, от които се страхуват.

Съдията свали чашата си.

— Да не искате да кажете, че генерал Сутан може сам да е качил змиите на терасата си?

— За смъртта му се говори в цяла Тива. Генерал Сутан бе прочут герой, разказите за случилото се днес в съда ще се разнесат от уста на уста: генералът е бил сам на терасата, стълбата е била охранявана от верен слуга и въпреки това той е загинал, изпохапан от ненавистните влечуги. И аз наистина се питам дали не се е опитал да се изправи пред страховете си, както би постъпил един храбър воин.

Амеротке слушаше смаяно. В първия миг идеята му се стори абсурдна и нелепа, но ако Импуки бе прав, загадката се разрешаваше от само себе си.

— Но това не обяснява — обади се Шуфой — как са се появили змиите, най-малко две дузини усойници. Ако генерал Сутан сам ги е отнесъл горе, все някой е щял да ги види, когато са претърсвали терасата — той отпи от виното. — А няма как да ги е занесъл след вечеря. И ако все пак той ги е занесъл, защо изобщо е заповядал да се претърси терасата?

— Според съпругата му той не е споменал на никого за маковото семе — рече замислено Импуки. — Вероятно като истински воин и човек на навиците генералът не е искал да предизвика подозрения. Но сте прав: ако той ги е качил горе, откъде ли е намерил толкова много отровни змии?

— Генералът бе прочут пълководец — обади се съдията. — За него не е било проблем да се обърне към някой от старите си подчинени, да го накара да се закълне, че ще пази тайна.

Шуфой виждаше колко се е въодушевил господарят му. Амеротке се канеше да продължи с разпита, но някъде в далечината се чу звън на цимбали; резките звуци отекваха в тишината. Ветрецът донесе викове, тряскане на врати, тропот на боси крака. Импуки сепнато остави чашата и се приближи до прозореца. Съдията долови миризма на пушек. Вратата се отвори рязко и вътре връхлетя слуга с разпасана туника.

— Господарю — извика той задъхано, — избухнал е пожар в жилищните части!

Пасер скочи и събори масата. Втурнаха се в градината, сред сладостния аромат на цветята и дърветата се усещаше лютив дим. В тъмнината тичаха слуги и жреци, на звъна на цимбалите отговориха резки изсвирвания с раковина. Прекосиха забързано ливадата, минаха покрай лехите с цветя и беседките пред горичката от нарове, червените цветове искряха зловещо на светлината на огъня. В клоните разтревожено писукаха птици. Амеротке зърна силуетите на питомни газели и ибекси*, които препускаха изплашено по ливадата.

[* Диви кози — Бел. прев.]

Следван от Импуки и Шуфой, съдията излезе през портата в каменния зид и се насочи към къщите. Една от тях, построена малко встрани от останалите, бе погълната от огъня. През прозорците изскачаха пламъци, огнени езици облизваха плоския покрив и той се сгромоляса с трясък. Стражи и слуги с ведра в ръце се щураха напред-назад, жреците се опитваха да ги построят в редица, за да направят жива верига до близките кладенци. Но вече беше твърде късно, нищо не можеше да се направи — огънят се бе развихрил. Импуки заповяда да оставят пламъците сами да стихнат.

— Нека великата майка се смили над нас — прошепна Тена. — Това бе домът на Мафдет!

Амеротке се приближи, беше виждал много пожари, някои от тях случайни, други дело на подпалвачи и усещаше, че това не е нещастен случай. След като се бе разгорял толкова бързо и с такава сила, явно ставаше дума за палеж.

— Това е работа на убиеца, нали? — обади се Шуфой задъхано. Беше изостанал заради дребния си ръст и едва сега бе успял да ги догони. Хвана изплашено Амеротке.

— Усещам миризмата на масло — изправи се до тях Пасер. — Господарю Амеротке, пожарът е умишлен, убиецът на Мафдет е дошъл да довърши пъкленото си дело.

Или да прикрие следите си, помисли си Амеротке и изруга наум, задето не бе заповядал домът на Мафдет да бъде претърсен из основи.

— Ще останете ли да пренощувате? — попита младият жрец. — Вече е доста късно, полунощ отдавна мина.

— Добре, ще преспя тук — съгласи се Амеротке.

Стояха и наблюдаваха как пожарът догаря, пламъците постепенно стихваха. Никой не знаеше как е започнал огънят, стражите докладваха, че в района на храма не са били засечени подозрителни лица. Съдията се извърна, очите го смъдяха от пушека, усещаше в устата си горчив привкус. Импуки и Тена им пожелаха лека нощ, а Пасер ги придружи до къщата за гости, уютна малка постройка в горичката зад храма. В момента тя бе празна и жрецът ги подкани да се разполагат като у дома си. На първия етаж имаше трапезария и голям хол, спалните на втория етаж бяха приготвени. Пасер обиколи да провери дали разполагат с всичко необходимо, каза, че ще изпрати слуги с вода, кани с бира и вино и чисти роби, а перачките на храма ще вземат старите.

След като младият жрец си тръгна, Амеротке се отпусна на един стол и се огледа. Стените бяха светлозелени, е червен фриз покрай пода и тавана, с образи на Изида и блестящи сини и златисти украси. Леглата бяха удобни, ленени завеси спираха хладния нощен вятър и рояците мушици, които влитаха през отворените капаци на прозорците и кръжаха около пламъците на лампите. Шуфой, който бе настанен в съседната стая, не спираше да се удивява на изящно гравираните ракли, ниски столчета и кресла.

— Иска ми се да се бяхме прибрали вкъщи — Амеротке протегна ръка и разтри врата си. — Но улиците на града са твърде опасни нощем.

— Страхувате ли се, господарю? — подкачи го Шуфой.

Съдията го сграбчи за ръката и го дръпна към себе си:

— Не, Шуфой, не се страхувам, изплашен съм до смърт. Не е зле и ти да погледнеш по-сериозно на нещата. Днешните нападатели, които проникнаха предрешени в храма, бяха истински убийци. В килията си Сития бе охранявана от дузина пазачи, но въпреки това те се разправиха с нея — Амеротке си пое дълбоко дъх. — Не бива да допускаме господарката Норфрет да разбере за случилото се, че само ще се разтревожи. Поговорих с Асурал. Домът ми ще бъде наблюдаван и зорко охраняван, ще има хора на всеки метър, за да пазят нея и децата.

Слязоха в банята, съблякоха се, наплискаха се със студена вода и изтриха телата си с напоени с благовония кърпи. След това се върнаха в спалните, слугите вече бяха донесли от складовете на храма ленени роби и ги бяха сложили върху леглата. Едно сънливо момиче чакаше да прибере мръсните дрехи, за да ги занесе на перачките, наложи се Амеротке да я изпрати до вратата, тъй като на нея толкова й се спеше, че вървеше като сомнамбул. Шуфой донесе две чаши бира. Амеротке отпи и я обяви за отлична, двамата си поговориха малко, заслушани в обичайните шумове на храма, които бавно заглъхваха. Амеротке не можеше да прогони от ума си пламъците, домът на Мафдет бе изгорял като погребална клада. Дали къщата бе унищожена за отмъщение, или просто за да прикрие следите на убийците? Защо капитанът бе убит по толкова жесток начин?

На вратата се почука, Шуфой отиде да отвори и се върна със завързана кожена кесия.

— Един слуга от храма я донесе, подарък от господаря Импуки.

Амеротке я отвори и надникна вътре. Ахна изненадано и изсипа съдържанието върху леглото: восъчни статуетки, две по-големи и три малки, по-големите бяха грубо изваяни като мъж и жена, а по-малките явно трябваше да са деца.

— Или джуджета — прошепна Шуфой.

Гърлото на Амеротке бе пресъхнало, стомахът му се бе свил на топка, взираше се във фигурките невярващо. Взе мъжката статуетка — беше кафеникавочервена, в главата и в сърцето бяха забити игли.

— Кръв и изпражнения — прошепна той. — Заклинание!

Разтръска кожената кесия и от нея изпадна черен блестящ скарабей, на който бе изрисуван облечен в бяла роба коленичил стрелец с лък. Към него бе прикрепено жълтеникаво оръфано парче папирус. Амеротке разгневено го захвърли, но Шуфой го вдигна и прочете изписаното с кръв проклятие.

«Кръвопиецът ще те дебне на вратата — призори, на обед, при залез-слънце. Речното чудовище с огромните челюсти ще бъде твоя сянка, а подир него идват всички ужаси от подземния свят. Повелителката на червеното платно е хвърлила кървавата си сянка над теб».

Изведнъж Амеротке скочи и се спусна надолу по стълбите. Отвори вратата и потъна в нощната тъма. Хладният ветрец охлади гнева му и той веднага си даде сметка, че е сгрешил. Убийците изникнаха от сенките от двете му страни. Съдията отстъпи и се блъсна в някакъв кол, подпрян на стената. Сграбчи го и понечи да се скрие вътре, но колът се закачи в рамката на вратата. В този миг първият убиец се нахвърли върху него. Амеротке замахна с всичка сила, юмрукът му улучи облечената в черно фигура в лицето и нападателят се строполи в цветната леха. Съдията хвана кола като пика, обърна се и блокира удара на втория нападател, но този път късметът му изневери. Уцели го в дясното рамо и нападателят отскочи, но след миг връхлетя отново, стиснал в едната си ръка кинжал, а в другата — бойна брадвичка. Амеротке се впусна в смъртоносния танц, без да откъсва очи от врага си, макар да му се искаше да се озърне, за да види какво се случва с другия нападател.

Изведнъж някой го блъсна в гърба, край него прелетя Шуфой и се хвърли срещу онзи убиец, който все още не се бе възстановил напълно от силното кроше на съдията. Амеротке нямаше как да помогне на джуджето. Противникът му направи крачка напред, протегнал ръката с ножа, и вдигна брадвичката за решителния удар. В нощта се разнесоха писъци. Черната фигура се поклащаше заплашително, очите блестяха налудничаво в тъмнината. Съдията замахна с кола, но врагът му отскочи навреме. Амеротке понечи да пристъпи наляво, но се спъна и падна на коляно. Черният силует се извиси над него, едва сега той усети болезнените нокти на отчаянието да раздират сърцето му. Врагът се нахвърли върху него, стиснал кинжала с две ръце. Амеротке с мъка се изправи. Убиецът бе само на крачка от него, когато съдията зърна някой да изскача от мрака. Тежката пика се стовари върху черепа на убиеца, той се олюля и се строполи на земята в безсъзнание.

Амеротке пропълзя настрани и се подпря на стената. Писъците бяха секнали. Шуфой се приближи, ленената му роба бе покрита с кръв, в ръката си държеше нож. Съдията затвори очи и поклати глава. Някой го прихвана през раменете. Беше Пасер. Жрецът внимателно му помогна да се изправи и го въведе в къщата, сложи го да седне и излезе. Шуфой докуцука до него и се сви като куче в нозете на господаря си. Амеротке не можеше да спре да трепери. Сложи ръка на устата си, страхувайки се, че ще повърне. Навън се чуваха гласове, някой крещеше заповедно. Пасер влезе отново и се изправи пред него.

— Зле ли ви е, господарю? Искате ли малко вино?

Амеротке се опита да отговори, но не успя.

Гласът на жреца сякаш идваше някъде отдалеч:

— Бях излязъл да се поразходя в кипарисовата горичка. Чух писъците и повиках стражата — докосна нежно Амеротке по рамото. — Шуфой е невредим, но е целият в кръв. Вие не сте ранен, нали? — Амеротке кимна. — Един от убийците е мъртъв — продължи Пасер, — другият е в безсъзнание.

Амеротке уморено оброни глава.

— Това бе капан! — обади се Шуфой. — Господарят изскочи навън, за да хване пратеника, който донесе кожената кесия. Един от най-старите номера в бордеите. Убийците явно са се били спотаили пред вратата, а дори и да не бе излязъл, щяха да проникнат в къщата. Искаха смъртта и на двама ни.