Ягуарът на Мато Гросо

Потокът на смъртта

Водите на потока течаха толкова бързо, че дори и най-добрият плувец не би могъл да обходи дъното на коритото. Впрочем всякакви търсения биха били съвсем безполезни. Буйните води сигурно отдавна бяха отнесли надалеч вкопчените тела на двамата. Но къде?

Мануел се надяваше, че вълните са изхвърлили на брега телата и че би могъл да спаси приятеля си, като му направи изкуствено дишане. Но кой знае дали щеше да успее да го намери…

Младежът измина няколко километра по брега на потока, но не откри нищо и се върна отчаян в къщата на рибаря. Как ли щеше да посрещне вестта за изчезването на Сантос сестра му? И в какво ли състояние се намираше тя сега?

Сърцето на младежа бе изпълнено с безкрайна скръб. Залитайки, той прекрачи прага на къщичката и веднага видя Фигуейра, който приготвяше мате, и Мануелита, седнала на пейката; с широко разтворени очи, сякаш все още присъстваше на трагичното изчезване на годеника си, тя бе живо олицетворение на статуята на отчаянието.

Двамата ранени индианци стенеха на леглото.

Мануел седна до сестра си и я притисна в прегръдките си. Двамата останаха дълго така, без да говорят, обзети от няма скръб.

Мануел пръв наруши мълчанието.

— Смелост, клета сестрице! — изрече с отслабнал глас той.

Девойката бавно се освободи от прегръдката на брат си. В очите й нямаше вече сълзи.

— Няма да го видя вече никога, нали? Никога! Никога вече! — извика тя и погледна брат си с някаква неясна надежда.

Той тъжно поклати глава.

— Буйният поток отнесе двете тела — промълви Мануел. — Изминах няколко километра по брега… Никаква следа! Жалко, клетият ни приятел свърши печално дните си…

— „Злата светлина“ не лъже! — измърмори рибарят.

— Той дойде в бурна нощ… Помня, когато похлопа на вратата ни… И в един бурен ден изчезна… — продължи в унес Мануелита. — Лоша звезда го е довела по тези места. На сън все говореше: „Ягуарът на Мато Гросо! Трябва да го намеря!“ Дойде отдалеч, за да намери смъртта си тук… Сантос беше и ще си остане единствената ми любов.

Фигуейра поднесе на Мануелита чашата и бомбилята.

— Помъчи се да се успокоиш! Със сълзи няма да го върнем! — въздъхна той.

— Никога няма да го забравя! Никога! — отвърна девойката и млъкна отново.

Измина цял час, докато Мануелита излезе от печалния си унес.

— Мануел — промълви тя ненадейно, — преди да се завърнем у дома, ще трябва да поставим кръст и да положим венец на лобното място. Ще трябва да отидем там, където изчезна…

— Да, Мануелита. Непременно ще го сторим! — отвърна младежът.

С помощта на Фигуейра той скова груб кръст, на който издълба името на нещастния си приятел.

Мануелита отиде да набере полски цветя и сви от тях красив венец.

Братът и сестрата, последвани от рибаря, тръгнаха да отдадат почит на загиналия.

Те забиха кръста на брега, сложиха венеца и коленичиха, молейки се дълго.

После братът и сестрата решиха да се завърнат вкъщи.

Но когато се сбогуваха с Фигуейра, те видяха няколко конници, които препускаха бързо към тях. Мануел разпозна в единия от тях Кабрильо де ла Бланка, който яздеше най-отпред. Изглеждаше изненадан, че намира на това място двамата млади хора. От пръв поглед му стана ясно, че се е случило някакво нещастие.

Мануел пристъпи крачка напред.

— Сеньор, оказа се, че вашият нов управител и лицето Пабло Мадейра са един и същи човек.

Кабрильо пребледня.

— Какво казвате? — извика той. — Но това е невъзможно!

— Така е, сеньор — продължи Мануел. — Разбойникът бе разобличен от нас. Той е носел фалшива брада, за да ни заблуди. А може би не само нас…

— Това, което чувам, ми се струва невероятно! Нима съм бил толкова глупав, че да ме заблудят? — учуди се управителят. — Но щом вие го казвате, трябва да е вярно. И как успяхте да го разобличите? Къде се намира сега Мадейра?

— Отнесоха го буйните води на потока! Завърши безславно! Удави се! — заяви Мануел.

— Удави ли се? — почти извика плантаторът и още повече пребледня. — И как всъщност стана това?

— В борба със смъртния си враг! — обясни Мануел.

— С годеника на сестра ви ли?

— Да. Те се вкопчиха на ръба на брега. Подхлъзнаха се… и паднаха заедно в потока… а буйните води ги отвлякоха надалеч… Повече не ги видяхме… Кръстът, който виждате там, горе, сеньор, е последната ни почит към клетия ни приятел!

Очите на Кабрильо веднага светнаха от зле прикривана радост.

— Значи така е загинал бедният ви приятел… Беше дошъл толкова отдалеч, само и само да си отмъсти, но намери смъртта си, а не удовлетворението! — промълви той. — Какво нещастие за вас и особено за сестра ви! Днес наистина е денят на странните изненади! Аз пък търся тук един гаучо, който се опита да посегне на живота ми… И заради един заслужен удар с камшик, който едва бе докоснал лицето му, той се опита да ме нападне с нож… За щастие, приятелите ми го спряха… Не ме рани. Но все пак успя да избяга с моя кон… Сега го преследваме…

— Към нас идва Оливейро — посочи с ръка към края на прерията един от хората на Кабрильо. — Може би е открил някаква следа…

Мъжът, когото нарекоха Оливейро, спря коня си пред плантатора.

— Има ли нещо ново? — попита той.

— Работниците от една естансиа видели някакъв човек, препускащ на кон на север — отвърна Оливейро.

— Дали е бил гаучото, който се опита да ме убие? — продължи въпроса си Кабрильо.

— Отличителните черти съвпадат, сеньор — отговори пазачът. — Но има нещо по-особено: според думите на работниците този гаучо не е бил сам на коня.

— Как?

— На седлото пред него имало някакво тяло, което изглеждало неподвижно…

— Може би разбойникът е отвлякъл, бягайки с моя кон, някоя хубава девойка? — продължи плантаторът.

— Едни казват, че това бил мъж, други, че е жена — заобяснява Оливейро. — Беглецът бил видян от доста голямо разстояние и не могло да се различи добре кой е пред него.

Кабрильо се обърна към началника на пазачите:

— Тръгнете по следите им… На север! — заповяда той. — Искам виновният да бъде наказан. Надявах се да го настигна и да го накажа със собствените си ръце… Но търпение… Гледайте да го заловите!

Пазачите веднага препуснаха в посоката, указана от Оливейро, а Кабрильо остана на брега с брата и сестрата.

— Нещастието, което ви е сполетяло, ме наскърбява също… Присъединявам се към вашата печал — постара се да придаде на думите си съчувствен тон Кабрильо, но дълбоко в сърцето си се радваше на изчезването на своя съперник. — Той ми изглеждаше добър човек, добросъвестен и смел младеж. Исках да му помогна да възвърне честолюбието си, като си отмъсти на Мадейра! Но кой би могъл да подозира, че управителят ми, когото бях назначил, и Мадейра, когото вие търсехте, са едно и също лице? Ах, какъв хитър престъпник!

След тази дълга тирада на съчувствие той замълча и след няколко минути се удари по челото.

— Сега си мисля — продължи Кабрильо, — че сигурно е точно така, както казвате вие, защото когато бях с управителя, Мадейра изчезваше и не можеше да се намери никъде. И обратното — когато виждах Мадейра, управителят изчезваше загадъчно. Трябва да му се признае, че владееше изкуството да се преобразява. Сигурно е бил в театъра този разбойник! А вие как ще се завърнете вкъщи? Имате ли лодка, която да ви чака на Бермехо?

— Страхувам се, че вече няма да я намерим на мястото, където я оставихме — промълви младежът.

Мануел разказа накъсо приключенията им по реката.

— Очевидно е, че всички опасности, на които сте били изложени, са работа на този злодей, който благодарение на провидението сега изчезна от пътя ви — продължи със същия прочувствен тон Кабрильо. — Не можете да изминете пеша голямото разстояние до вашата къща… Освен това ще трябва да пребродите Бермехо, а това вече не е възможно… Но вижте какво ще ви предложа: при устието на този поток ще намерите лодка с двама гребци, които са мои хора. Ако имате нужда от някаква помощ, обърнете се към мен, без да се притеснявате. Никога няма да забравя, че на вас дължа живота си…

Плантаторът се качи на коня си, пришпори го и се отдалечи с надеждата, че най-сетне девойката ще се отнесе по-благосклонно към него.

Двамата благодариха на гостоприемния рибар, който през деня бе изтърпял толкова безпокойства заради тях и дори влезе в сражение.

Преди да го напуснат, Фигуейра обясни:

— Ще се опитам да спася двамата индианци, които сега лежат в къщата ми. Ще хвърля в потока другите двама, които са мъртви, и се надявам, че „злата светлина“ няма да ни донесе други нещастия.

Мануел и Мануелита хвърлиха прощален поглед към кръста и поеха обратния път.