Ягуарът на Мато Гросо

Фанданго

— За да стигнем до Куебрачо, ще трябва да отидем пеш или на кон, нали така? — обърна се Мануел към сестра си и към бъдещия си зет, готови да тръгнат за естансиата на плантатора Кабрильо.

— Мисля, че ще бъде по-удобно, ако отидем дотам с лодка. Така по-лесно ще можем да преминем Бермехо отвърна Сантос. — А и ще можем да се предпазим от евентуалните опити на злодея, който, сигурен съм, ще направи опит да ни направи засада.

Мануел веднага се съгласи.

Той остави Ледезма да пази къщата и нареди на двама индианци да приготвят лодката, а сам се залови с личните си приготовления.

Мануелита облече красива, но скромна рокля, украсена със сребърна бродерия. Мануел бе с най-новата си дреха, а Сантос зае от шурея си хубава риза, извезана от сръчните ръце на девойката.

Облечени празнично, те се качиха в лодката, карана от двама индианци, и се понесоха бързо по горното течение на Бермехо до остров Куебрачо, вглеждайки се непрестанно в сенките на храстите край брега, но не откриваха нищо подозрително.

Когато стигнаха другия бряг, те заповядаха на гребците да дойдат да ги чакат на същото място към залез-слънце, решили, че до това време ще се завърнат от празника на управителя. Скочиха на брега, а лодката се отдалечи.

— Сега ще се наложи да извървим пеша близо десетина километра — предположи Мануел.

— Да, ще се наложи да бием доста път, докато стигнем до естансиата — добави Сантос.

— А може и да не се наложи да вървим пеша — допълни девойката.

И тя посочи към храстите, където се виждаше някакъв човек на кон, който водеше други три коня; Мануелита предполагаше, че те са изпратени за тях.

И действително не се излъга.

Старият индианец обясни:

— Господарят ми заповяда да ви чакам на брега на реката с тези коне. Но искам веднага да ви предупредя, че между тях има един, който едва ли ще може да бъде язден от сеньоритата… доста е буен…

Мануел веднага позна коня, за който говореше индианецът. Той бе слаб и пъргав, с червеникава грива и дълга опашка. Вероятно бе заловен в полето само преди няколко дни, веднага се забелязваха нервното му нетърпение и упоритото му риене с копита. Индианецът държеше здраво юздата му. Виждаше се колко сили бяха необходими, за да го възпира. Конят бе готов да побегне всеки момент.

— Разбира се, че сестра ми няма да се качи на него.

Мануел потупа туптящата шия на коня, за да го успокои.

— Преди три дни този кон е препускал на воля из полето. Никой гаучо все още не бе го яздил, нали така? — попита бразилецът.

Индианецът поклати глава и след кратко мълчание добави:

— Мисля, че е укротен отпреди няколко месеца! — Той отправи странен поглед към бразилеца.

— Струва ми се доста опасен — забеляза и Мануелита. — Нима нямаше други коне в оборите на твоя господар?

— Не, сеньорита — отговори индианецът. — Всички са изпратени за господата естансиеро, които господарят покани за празника.

— Не се безпокойте! — заяви Сантос Каравелас. — Такъв кон ми харесва. Ще го яздя аз.

С пъргав скок той се намери върху гърба на буйното животно, изпреварвайки Мануел, който се готвеше да направи същото.

— Внимавай, Сантос! — викна Мануелита. — Конят е твърде неспокоен.

— Не се тревожи, Мануелита! — намеси се брат й. — Сантос е превъзходен ездач.

Индианецът пусна поводите и конят веднага препусна из равнината.

Мануелита и брат й също се качиха на предоставените им коне и поеха по пътя, следвани от индианеца.

Бразилецът се бе отдалечил от тях на разстояние около триста метра с препускане, което скоро стана твърде обезпокоително. Като че ли конят бе твърдо решен да хвърли ездача си. Издигна се на задните си рака, сякаш искаше да върви само на тях. След това ги свали и започна да се върти лудо на едно място, след което отново се понесе в галоп, но в обратна посока.

Въпреки ловкостта си бразилецът рискуваше да бъде хвърлен на земята.

— Ти ни каза, че е само по-буен — обърна се Мануел към индианеца. — А той е съвсем бесен. И ако нашият приятел не бе такъв добър ездач, по-добър и от гаучо, отдавна да е на земята.

Индианецът се усмихна отново със същата странна усмивка.

— Наистина е добър ездач — отвърна той. — Вярвам, че ще съумее да го укроти.

След малко конят, разбрал, че всеки негов опит да се освободи от ездача е безполезен, започна да препуска по-умерено. Това успокои малко Мануелита, която през цялото време следеше с нескрита тревога лудото мятане на необузданото животно.

— Ето че вече Сантос го укроти. Не намираш ли? — обърна се Мануел към сестра си.

— Така е. И все пак, доста е буен. Не се знае по-нататък по пътя какво може да му хрумне — отбеляза Мануелита.

Тя придърпа юздата и се приближи до индианеца.

— Ще се наложи ли да преминаваме през някакъв поток? — попита го тя тихо.

— Да — отвърна той. — Но няма нужда да минаваме през него, тъй като има мост. Макар и дървен, той си е мост.

В този миг Сантос Каравелас спря коня си и попита отдалеч:

— Трябва ли да се мине по моста?

— Да, сеньор — отговори високо индианецът. — След моста има два пътя. Минете по левия.

Бразилецът пришпори коня си и той отново лудо запрепуска. Все пак Сантос успя да го насочи по тесния мост над буйния поток с доста каменисто корито.

Но когато стигнаха до средата на моста, нещо изскърца и пред смаяните погледи на ездачите Сантос и конят изчезнаха от очите им.

Девойката извика, а Мануел препусна в галоп и за минута се озова пред срутения мост.

Сантос и буйният кон наистина се намираха сред потока, но за щастие на това място дъното бе с повече вода, отколкото с камъни. Само на няколко крачки по-нататък то бе осеяно с такива остри камъни, че ездач и кон непременно биха се пребили.

— Не се страхувайте! Невредим съм! — извика бразилецът отдолу.

Братът и сестрата, която също в галоп бе пристигнала почти едновременно с брат си, се надвесиха от моста.

Индианецът пристигна последен и недотам угрижен от случилото се. С равен глас той обясни:

— Мостът е изгнил. Толкова пъти съм обръщал внимание, че някой път ще се срути и тогава тежко и горко на онзи, който в този момент минава по него. Добре, че все пак не се случи нищо страшно.

Сантос, усмихнат, бе вече извел коня за юздата на другия бряг.

— Никак не е лошо за начало на празненството! — заяви бразилецът с характерната си насмешка, като търсеше по лицето на индианеца онази следа, която би потвърдила внезапно породилото се у него подозрение.

— Господ те закриля! — извика девойката и отправи възхитен поглед към пъргавото тяло на бразилеца.

Младежът продължаваше да се усмихва, сякаш не бе се случило нищо особено, като по този начин даде още веднъж доказателство за своето голямо хладнокръвие и смелост.

Но това бе само привидно. Дълбоко в душата си бразилецът все повече стигаше до убеждението, че срутването на моста, буйният кон и изстрелът, който преди два дни за малко щеше да пръсне черепа му, имат някаква връзка помежду си.

— Мисля си, че не съм достатъчно добре облечен, за да присъствам на такова тържество, с толкова знатни особи — продължи със същата усмивка Сантос. — Надявам се плантаторът да ме приеме и така… Още повече че не по моя вина се срути мостът…

Те се отклониха вляво по нареждане на индианеца и се озоваха в една горичка. След това навлязоха и в гъстия пампас.

Естансиата на Кабрильо се намираше зад дърветата и изведнъж се откри пред погледите им с цялото си великолепие — вилата, богатите градини и къщичките на индианците. Огромни помещения бяха предназначени за различните видове добитък, които се намираха встрани от главните сгради. Стада от крави, големи табуни коне с дълги опашки и развяващи се гриви се виждаха из обширната равнина и показваха богатствата на собственика, значението на неговата естансиа. Да, Кабрильо де ла Бланка бе твърде богат!

Гостите поеха по път, който минаваше през полята. Те бяха посрещнати с многогласни цвиления и мучене, които скоро отстъпиха на гласовете, които идваха от господарската градина, където празникът вече бе започнал.

Тълпа естансиерос, скотовъдци и собственици на имоти от областта, бе събрана там, където всъщност бе балът. Двойки от млади мъже и девойки танцуваха характерните аржентински танци под акомпанимента на китари и някакви други непознати инструменти.

Появяването на Мануелита бе посрещнато с нескриван възторг. Отвсякъде се понесе шепот на възхита.

Синята рокля, украсена със сребърни нишки, стягаше стройното, грациозно тяло на девойката, чието розово лице със съвършен овал разкриваше душевната й красота.

Кабрильо бе сред група естансиерос, които го ласкаеха, за да спечелят благоразположението му. Когато забеляза Мануелита, той също не успя да скрие възхищението си. Напусна компанията си и се отправи към тримата поканени, стараейки се да ги посрещне с възможно най-любезната си усмивка, на която бе способен. Доближил се до тях, той направи лек поклон, хвана ръката на девойката, допря устните си до нея и остана така, както се стори на Мануелита и на Сантос, доста дълго време.

— Добре дошла, сеньорита, в къщата ми! — заяви тържествено домакинът. — Добре дошли и вие — добави, обърнат към младежите. — Никога няма да забравя това, което сторихте за мен! Спасихте ме от челюстите на крокодила.

Той хвърли странен поглед към Сантос, а след това и към Мануел, поглед, в който се четеше известно учудване, че ги вижда здрави и усмихнати. Плантаторът задържа по-дълго погледа си на Сантос, чиито дрехи все още не бяха напълно изсъхнали. Но бразилецът му отвърна с усмивка.

— Моля за вашето извинение, господин управителю, задето се явявам в този си вид, но при преминаването на Бермехо се наложи да се преборя!

— Да се преборите? Какво искате да кажете? — попита го с пресилено внимание Кабрильо.

— По-точно да укротя един буен кон, който не искаше да ме докара на това празненство… После паднахме заедно в реката, защото дървеният мост бе изгнил и се срути.

Кабрильо избухна.

— Колко пъти съм казвал мостът да се поправи! — извика той. — Ще трябва да накажа някого заради това! Щастлив съм, че все пак нищо страшно не ви се е случило! А сега да се повеселим.

Той се обърна към Мануелита:

— Сеньорита, ще благоволите ли да ми дадете ръката си за следващото фанданго?

Тя прие и Кабрильо се понесе в танца с хубавата девойка. Той танцува няколко пъти с нея, като я наричаше царица на празника. Това ухажване не бе много приятно на Сантос Каравелас. В същото време бразилецът търсеше между поканените едно лице и се учудваше, че не може да го намери. Защото плантаторът бе поканил всички собственици от съседните земи и несъмнено между тях трябваше да бъде и Пабло Мадейра, който се бе завърнал нарочно в Аржентина, за да вложи богатствата си в земи.

Сантос се приближи до един естансиеро, чието лице му се стори открито и симпатично, и заговори с него върху различни земеделски въпроси. После изведнъж го попита:

— Един човек на име Мадейра трябва да е закупил земи някъде тук. Не го ли познавате?

— Разбира се — отговори непознатият. — Мадейра закупи естансиата на Родригес, който се разори от играта на карти. Хазартът го бе провалил.

— А този Мадейра не е ли поканен от Де ла Бланка на празника?

— Не го виждам и много ми е чудно, защото Мадейра е негов приятел. Ако не е тук, вероятно е отишъл в града.

— Но кога е заминал? Сигурно тази сутрин, тъй като доскоро той бе по тези места. Дали не е отишъл отвъд Бермехо, за да посети приятеля ми Мануел, чието имение е там?

— Значи и вие познавате Мадейра? Имате ли връзки с него?

— Да, преди имах връзки и бих искал да ги подновя — отвърна Сантос с пресилена усмивка.

Към тях се приближи някакъв мъж с прошарена брада, малко приведен и с несигурна походка. Когато чу името на Мадейра, той се спря и се ослуша, сякаш разговорът го интересуваше твърде много. Сантос Каравелас го погледна и млъкна. Човекът с прошарената брада се отдалечи и изчезна сред тълпата.

— Кой е този човек? — попита Сантос.

— Мисля, че е новият управител на плантатора — отговори той. — Както изглежда, Кабрильо е недоволен от стария и иска да го смени.

— Благодаря ви за информацията. Сантос се отправи към Мануел.

— Все повече се убеждавам, че редицата от покушения, извършени срещу мен, идват само от Мадейра — каза той, като прошепна на ухото на приятеля си. — Той е знаел, че ще дойда на празника, и е заминал, за да не се срещне с мен.

— Сигурен ли си?

— Току-що се уверих.

— Ние ще бдим!

Празникът бе в разгара си: смехове и викове кънтяха навсякъде. Танците не спираха. Виното, щедро разливано по чашите, бе възбудило гостите до краен предел. Поканени бяха също така и най-предпочитаните от Кабрильо гаучо, чиито танци, страстни и примамливи, привличаха вниманието на всички.

Въпреки все още недотам зарасналата рана, Кабрильо не преставаше да танцува и канеше все по-често Мануелита. Той се надвесваше над нея и шепнешком й изказваше възхищението си. На девойката й омръзна и тя се реши да прогони напразните му надежди.

— Сеньор, аз съм сгодена!

— Така ли? — възкликна Кабрильо, който не успя да прикрие разочарованието си. — Как не съм узнал това по-рано? Не бих си позволил волността да ви каня да танцувате толкова пъти с мен. А кой е годеникът ви, ако смея да попитам?

— Сантос Каравелас, приятелят на брат ми.

— Хубавият младеж, който ме спаси от крокодила ли? — попита той, въпреки че много добре знаеше за кого става дума. — Щастливец! Завиждам му благородно. Извинете ме и приемете искрените ми благопожелания.

Той целуна отново ръката на девойката, пресече градината и седна под един покрив. Там, на пейката, го чакаше човекът с прошарената брада.

— Е, Кабрильо, оставихте ли следа в сърцето на хубавата девойка? — попита той с подигравателна усмивка.

Кабрильо изръмжа:

— Имахте право! Тя самата ми призна, че Сантос Каравелас е неин годеник.

— Значи нямате никаква надежда…

— Засега не. Но надеждата може да се породи отново. А вие най-добре знаете по какъв начин може да стане това… Вие, който се опитахте да породите у мен тази надежда, сега ще трябва да ми я върнете…

След кратко мълчание Де ла Бланка продължи:

— Не знам каква е причината, за да храните такава дълбока омраза към бразилеца, но знам, че е силна и ви държи дълго време.

— И вас също, нали? Е, добре. Ще направя така, че Каравелас да не ни пречи дълго. Ще трябва час по-скоро да се освободим от този натрапник. Позволете сега да напусна празника… и да помисля за друг празник…