Ягуарът на Мато Гросо

Духа „Памперо“

След два дни четирима конници излязоха от гората. Мануел яздеше Белия дявол на прерията, а Сантос — един пъргав шарен кон, уловен в пампаса. Пеонът бе на черен, а Франциско — на красив дорест кон.

— Всяка минута е скъпа! Трябва да побързаме! — подкани спътниците си Мануел. — Сестра ми е в ръцете на Кабрильо!

— Непременно ще я освободим! — извика Сантос, чието лице се различаваше до неузнаваемост от онова лице, което имаше преди няколко дни.

Брадата му бе подстригана, погледът му беше възвърнал предишния си силен блясък. С възвръщането на паметта му и оздравяването протече бързо. За три дни вкусното месо на убития пекар бе възстановило напълно силите му. Но не трябва да забравяме, че за скорошното му оздравяване най-вече бе помогнало желанието час по-скоро да помогне на Мануелита.

Пеонът бе приел с готовност да се присъедини към малкия наказателен отряд, който трябваше да даде заслуженото на Кабрильо. Той също имаше лична сметка за уреждане с плантатора.

Що се отнася до Франциско, той се бе сприятелил до такава степен с Мануел и сестра му, че не жалеше сили да помогне на брата и сестрата… Всъщност, дезертирал веднъж от укреплението, на него не му оставаше нищо друго, освен да се присъедини към отмъстителите.

След два дни малкият отряд се приближи до Самбаго.

По пътя те срещнаха много бегълци от Консепсион. От тях научиха, че там бил избухнал бунт и че по заповед на Кабрильо екзекуциите се изпълнявали без много формалности. Затова и мнозина напускали града.

Тези новини разтревожиха Мануел и бразилеца. Това означаваше, че Мануелита е в още по-голяма опасност.

— Да побързаме! Трябва час по-скоро да пристигнем в Консепсион! — извика Мануел. — Кой знае какво прави сега сестра ми! С положителност тя вече е отведена при плантатора и той вероятно упражнява над нея волята си.

— Може би негодникът я заплашва, че ще те разстреля, ако тя не промени мнението си относно неговото предложение за женитба…

— Мануелита няма да отстъпи за нищо на света! В това съм сигурен! Но този ягуар в човешки образ, не по-малко коварен от Пабло Мадейра, е способен да я предаде на палача, без да му мигне окото!

— Бързо към Консепсион! — викна Сантос и пришпори коня си.

Останалите го последваха.

Четиримата конници стигнаха до градските врати, пазени от цял отряд бунтовници.

— Кои сте вие? Защо идвате тук? — попита един от тях с пламнали очи, който по всяка вероятност стоеше начело на този отряд.

— Дошли сме за кожата на Кабрильо! — обясни му Мануел. — Той отвлече сестра ми и сега я държи в плен.

— Откъде идвате?

— От Гран Чако! Този, който си позволяваше всичко, трябва да си плати! Той ме удари с камшика си! — изрева пеонът.

— А аз съм длъжен да измъкна от ръцете му годеницата си! — добави със същия тон бразилецът.

— Влезте! — покани ги ръководителят на бунтовниците. — Вие сте добре дошли! Присъединете се към нас!

— Да! И то с вика: „Смърт на Кабрильо“! — изрева Каравелас.

— Не е достатъчно да викаме! Трябва да действаме! И то веднага! Незабавно! Да нападнем къщата на плантатора! — добави Мануел.

— Точно това ще направим! — обясни мъжът. — Духа памперо на революцията. Той е благоприятен, за да освободим страната си от този злодей!

— Към къщата на злодея!

Пристигането на четиримата засили въодушевлението на бунтовниците.

От къщите заизлизаха нови техни привърженици и се присъединяваха към отряда, който ставаше все по-многочислен и по-застрашителен. Мануел, Сантос, Франциско и пеонът яздеха начело на отряда.

— Смърт на Кабрильо!

Гласовете на бунтовниците се разнасяха навсякъде из града.

— Дано Кабрильо не е избягал досега! А може да отвлече и сестра ми! — обади се Мануел.

— Едва ли е успял да направи това. Той е бил заобиколен от бунтовниците. Но трябва час по-скоро да нахлуем в къщата му! — забеляза бразилецът.

— Още малко и ще стигнем до площада! — успокои го Мануел.

Нови бунтовници продължаваха да се присъединяват. Мъже и жени се въоръжаваха и бързо излизаха на улиците, възбудени от виковете на бунтовниците, които вървяха застрашително към дома на плантатора.

— Ето ни! — извика Мануел пред къщата.

— Къщата се охранява!

— Това не може да ни спре! Напред!

— Смърт на Кабрильо!

Един полк войници, останали верни на Кабрильо, защитаваше огромната къща, стреляйки непрекъснато от прозорците.

Мануел се наведе към Сантос:

— Преди да започне битката, да се опитаме да прескочим в парка.

— Имаш право! Трябва на всяка цена да спасим Мануелита, преди бунтовниците да са нахлули в залите и да са опожарили къщата!

Четиримата конници се отдалечиха от площада и поеха по алеята, която минаваше покрай парка.

На площада се бе завързала оживена престрелка между бунтовниците и войниците. Цялото внимание на бунтовниците бе съсредоточено към къщата.

Конниците спряха галопа си край стената на парка. Мануел се изправи на гърба на коня и се покатери на стената. Сантос и пеонът го последваха.

— Ти пази конете! — спря Франциско Мануел. — Може да се наложи скоро да имаме нужда от тях…

Тримата смелчаци се прехвърлиха в парка и се скриха зад разцъфтелите храсти. После мълчаливо се промъкнаха към къщата.

Изведнъж някой извика:

— Кой е там?

Беше гласът на един часови. Със светкавична бързина пеонът се хвърли върху войника, преди той да разбере какво става всъщност. Със същата ловкост Мануел го обезоръжи, докато Сантос побърза да го завърже. През листата на храстите можеха да се видят двамата часови, които пазеха пред малката стълба, водеща до задната част на къщата.

Мануел, Сантос и пеонът, скрити зад оградата, се придвижиха до стълбата, изскочиха и удариха с оръжията си двамата часови. След това изкачиха бързо няколкото стъпала и влязоха в пуста зала, откъдето се влизаше в дълъг коридор. Честите пушечни изстрели и виковете на площада ехтяха в къщата. Внезапно по коридора се разнесоха бързи стъпки и тихи гласове. Тримата се скриха зад завесите и зачакаха. След няколко минути двама мъже изскочиха в коридора. Единият беше Кабрильо де ла Бланка. Блед, с пламтящи очи, той се обърна към придружаващия го:

— Само ти ми остана верен!… Богато ще те възнаградя за това!… Иди и доведи Мануелита във виолетовата стая… Ето, вземи ключа! Ще те чакам зад големия дъб в парка. Там има подземен проход, през който, вярвам, ще се спасим!

Той говореше разтревожено, гласът му често заглъхваше. Придружаващият го взе ключа, премина залата и се отправи по друг коридор. Кабрильо понечи да излезе, но стъпките му бяха несигурни.

Мануел се отправи след верния придружител на Кабрильо, а Сантос и пеонът изскочиха пред плантатора с насочени срещу него револвери.

— Може би все още не си ме забравил, а? — попита бразилецът.

— А може би ще познаеш и мен? — добави пеонът. Кръвта нахлу в главата на Кабрильо. Очите му искряха, лицето му се изкриви.

— Сантос Каравелас! — изрева той. — И ти, пеонът!

Ужас обзе Кабрильо. Двамата мъже, за които знаеше, че го мразят смъртно, и то заслужено, сега бяха пред него… Възкръснали, за да го убият!

Плантаторът се свлече на колене и захленчи с пресипналия си глас:

— Оставете ме да избягам! Знаете, че мога да ви позлатя! Имам толкова злато!

— Дръж си златото! — викна бразилецът.

— На мен ми стига само едно. Искам да ти върна удара с камшик! — обясни пеонът.

Той издърпа камшика от треперещата ръка на Кабрильо и го шибна по лицето. Там веднага се появи алена кървава рязка.

— Това ми стига! Сега съм удовлетворен!

— Дойде и моят ред! — викна бразилецът. Годеникът на Мануелита вдигна револвера си и го насочи към Де ла Бланка. И тъкмо когато показалецът му бе на спусъка, силен глас извика:

— Сантос! Сантос!

Младата жена, която се спусна към него, бе Мануелита.

Бразилецът се обърна и пресрещна девойката, която се хвърли в обятията му.

— Мануелита! Скъпа! — шептяха устните му.

В същия миг бунтовниците нахлуха в стаята и виковете им я огласиха:

— Смърт на Кабрильо!

— Смърт!

— Смърт!

— Ето ви го! — викна Мануел и бутна плантатора към тях. — Ние не искаме да мърсим ръцете си с неговата кръв!

После се обърна към приятелите си и ги помоли:

— Да вървим!

След няколко минути Белият дявол на прерията носеше в галоп по улиците Мануел и сестра му, следван от трите буйни коне, които пушечните гърмежи пришпорваха далеч към безкрайния пампас.

След месец Сантос и Мануелита намериха пристан за своето щастие в Буенос Айрес. Това толкова изстрадано щастие бе особено сладко, защото бе постигнато след твърде тежки и жестоки борби.

Мануел, Франциско и пеонът бяха с тях.

След една година един малък аржентинец протягаше розовите си ръчички към верните приятели на своите родители. Те често посещаваха малката, но удобна и красива къща, която Мануел бе наел за сестра си. На чашка мате си припомняха необикновените приключения, които трябваше да изживеят в такава борба, че да не се окаже победител „Ягуарът на Мато Гросо“.