Ягуарът на Мато Гросо

Заповедта за отиване на границата

Измина една седмица. Къщата им на брега на величествената река Бермехо, някога толкова хубава и весела, огласявана от щастливите песни на Мануелита, сега изглеждаше пуста и мълчалива.

Мануелита престана да съперничи на пойните птички в малката си градина. Не се чуваха вече нейните носталгични песни, на които често брат й пригласяше с китарата си. Девойката стоеше безмълвна и прехласната от нещо дълбоко свое, съкровено, стоеше до прозореца с поглед, устремен някъде далеч…

Мануел също страдаше и се мъчеше да се развлича с работата си и с дълги препускания с коня из имението. А то беше в много окаяно състояние поради липсата на работници и поради опустошението, причинено от скъсването на бента, разрушен преди време от Мадейра.

На осмия ден след трагичното изчезване на нещастния Сантос плантаторът пристигна. Появата му, както трябваше да се тълкува от неговото поведение, бе посещение на добра воля. Той пристигна е великолепна нова лодка с четирима индианци.

Кабрильо де ла Бланка започна отново да изказва съчувствията си във връзка с трагичната смърт на младия бразилец, но след това тонът му се промени.

— Не само трябва да умеем да се примиряваме, но и да сторим така, че радостите да могат да изместят скърбите — заяви дълбокомислено той.

— Това е доста трудно, сеньор — забеляза Мануел. — Когато съдбата толкова внезапно ни е отнела някой много скъп човек, как да притъпим болката?

Тогава Кабрильо се усмихна и разкри истинската цел на посещението си.

— Повтарям още веднъж: не мога да забравя, че ви дължа живота си и че бих искал да направя сестра ви много щастлива. Вдовец съм, нямам никакви ангажименти, заемам висок пост, богат съм… Имам хубава къща в Консепсион и една цветуща естансиа. Всичко това заедно с името си предлагам на вашата хубава сестра Мануелита!

Настъпи неловко мълчание.

Мануел погледна сестра си, която сякаш не бе чула думите му и стоеше безучастна като че ли казаното от плантатора не се отнасяше до нея.

Тогава Кабрильо добави:

— Сеньорита, чухте ли ме? Защо не ми отговаряте? Най-сетне Мануелита го погледна и поклати бавно отрицателно глава.

— Какво? Нима отхвърляте предложението ми? А може би искате да ми отговорите, след като размислите? — попита управителят. — Добре, аз имам време, ще почакам…

Мануелита, бледа, но решителна, почти извика:

— Разбира се, че отхвърлям предложението ви! И то категорично! Никога няма да изменя на Сантос Каравелас! Аз все още го обичам!

— Можем да си спомняме за умрелите, но не можем да разчитаме на тяхната компания! — отговори с малко цинична усмивка Кабрильо. — Помислете си само: вие отхвърляте моето предложение, което най-красивите и амбициозни дами на Консепсион биха били горди и щастливи да приемат веднага, без да размислят. Отхвърляте една женитба, която би ви направила високопоставена в обществото… със значително богатство… а и би дала на брат ви завидна длъжност…

— Да, сеньор! — отвърна твърдо Мануелита.

— А вие, Мануел, какво ще кажете?

— Не мога да се меся в решенията на сестра си.

— Няма ли да се опитате да я убедите, че такова предложение е щастие, което веднъж пада от небето? — добави плантаторът с глас, изразяващ дълбокото вътрешно вълнение и острото раздразнение, което му причиняваше държането на упоритата девойка.

— Не, сеньор! Сестра ми иска да остане вярна на паметта на злочестия си годеник, който бе споделил с нас толкова опасности и осуети толкова засади по отношение на мен и Мануелита. Така че поддържам решението на сестра си! — отвърна Мануел.

Кабрильо се усмихна.

— Както изглежда, работите във вашето имение не са твърде добре. Нямате работници, наводнението унищожи реколтата ви… На какво се надявате в бъдеще?

— Само на едно — отвърна Мануел, — че сестра ми ще остане вярна на обещанието си, на дадения обет!

— Което ще означава да живеете в оскъдица?… А аз ви предлагам богат живот! Всичко това е безразсъдно… Не предизвиквайте съдбата си… Бедите, които ще ви сполетят, ще бъдат следствие от вашата упоритост! — завърши той.

Кабрильо де ла Бланка се сбогува, стараейки се да се усмихне, но бе очевидно, че е твърде недоволен.

Той се върна в лодката си и хвърли към дома на двамата млади хора презрителен поглед.

„И все пак не мога да я забравя! — помисли си той. — Няма да се оставя! Ще се опитам с всички възможни начини да постигна целта си! Кабрильо де ла Бланка не бива да понесе такова унижение…“

Щом плантаторът замина, младежът прегърна сестра си.

— Гордея се с теб! — извика той.

— Изпълних само дълга си към един покойник, когото няма да забравя никога! — промълви девойката.

— Много жени на твое място биха отстъпили пред такова обещаващо предложение. Кабрильо си отиде много ядосан.

— Мислиш ли, че може да ни причини зло? — попита Мануелита.

— Ако се опита да злоупотреби с властта си, ще търсим правосъдие… ще си отмъстя…

Измина още една седмица, през която Мануел сподели със сестра си своя план.

— Ти изказа опасенията си, че Кабрильо може да си отмъсти за твоя отказ и да ни създава неприятности. От друга страна, и аз виждам, че е много трудно да се намерят работници. Имението е съсипано… Какво ще кажеш, ако продадем къщата и се изселим?

— Това е най-сигурното средство, за да избегнем преследванията на плантатора — отговори Мануелита. — Можем да отидем нейде по-надалеч. Дългите пътувания не ме плашат…

— Знам, че си упорита и смела! — извика Мануел. — Тогава решаваме да напуснем! Ще се опитам да продам къщата!

На следващия ден той яхна Чикито и посети един свой познат. Когато се върна, сделката бе сключена: къщата бе продадена. След няколко дни двамата младежи щяха да напуснат тази област, в която ги бяха сполетели толкова злини.

Мануел бе зает с приготовленията за заминаването, когато един войник почука на вратата. Той идваше от града и носеше на Мануел някакъв лист. Младежът го прочете и пребледня.

— Какво е това?

— Не прочете ли? — отговори войникът. — Нима е толкова трудно да се разбере? Това е заповед за свикване под знамената. Военна повиквателна. Изглежда, северната ни граница не е толкова сигурна…

Мануел повика сестра си.

Мануелита взе листа и след като го прочете внимателно, промълви:

— Не се разбира дали трябва да отидеш в укреплението Агуирана.

— Какво искате? Да дезертира ли? — викна войникът, който иначе изглеждаше добродушен човек.

После се обърна към Мануел и добави:

— Внимавай! Рискуваш да бъдеш разстрелян!

— Наистина — промълви все още слисаният младеж. — Забравих, че на север е обявено военно положение. Ще трябва да се подчиня… Иначе и по-лошо…

Войникът си тръгна, като каза, че след четири дни ще дойде една лодка да го вземе, за да го отведе в Самбаго, където ще му дадат кон.

Като останаха сами, Мануел избухна гневно:

— Какво ще правиш, клета сестрице?

— Какво ще правя ли? — попита Мануелита. — Мисля, че не е трудно да се разбере. Ще дойда с теб.

— Чак на границата?

— Защо не? Не съм първата жена, която отива на боен пост. Ще те придружа до укреплението и ако трябва да се сражавам, ще го направя.

— Всъщност това и очаквах от теб — усмихна се Мануел. — Аз съм ефрейтор, може би ще командвам укреплението. Надявам се с някоя по-голяма заслуга да спечеля по-висок чин. Но във всеки случай не мога да те оставя сама! Къщата е продадена и ти ще зависиш от други хора… Освен това ще бъдеш обезпокоявана винаги от Кабрильо… Да, действително най-добре ще бъде да ме придружиш…

Успокоен, младежът започна да се готви за заминаването. Оказа се, че вместо да се изсели, той ще трябва да защитава страната си.