Ягуарът на Мато Гросо

Просветлението

Когато понечиха да почукат, вратата се отвори и на прага застана едър и силен човек с пушка в ръка. Отблясъците на пламъците осветиха енергичното му лице с малко недоверчив израз.

— Аз съм Франциско, войникът, когото подслонихте онзи ден. Доведох със себе си ефрейтор Мануел, за когото ви говорих. Бягаме от укреплението. Войниците ни преследваха до гората, но ягуарите ги нападнаха и така им се изплъзнахме.

Мъжът погледна Мануел и едва видимо потръпна.

— Влезте! — покани ги неохотно той.

Франциско и Мануел влязоха в малка стая, осветена от бледата светлина на газена лампа. В нея имаше легло, груба дървена маса и някои кухненски принадлежности; стена, направена от зле окастрени дървета, я отделяше от друго помещение.

— Седнете! — покани ги пеонът, продължавайки да гледа изпитателно Мануел. — Вие не ме познавате, но аз ви видях в естансиата на Кабрильо на едно празненство. Помните ли? Вие бяхте с хубава девойка, за която ми казаха, че била ваша сестра, и с един младеж, за когото разбрах, че е ваш зет.

— По-точно, който трябваше да стане мой зет! — поправи го Мануел.

Мануел бе силно заинтересован от всичко, което разказваше пеонът.

— Значи вие сте били на това празненство и сега ме познахте? — попита Мануел.

— Да. Аз танцувах със сестра ви… Мисля, че това е обяснението за причината управителят да ме намрази толкова. Докато служех при него, беше доволен. Но от онзи паметен ден, когато вие дойдохте на празненството, всичко се промени и той започна да ме ненавижда. Докато дойде и мигът, когато ме удари с камшика си по лицето… Причерня ми, извадих ножа и сигурно щях да го убия, ако не ми бяха попречили двадесетина ръце, протегнати към мен. Кабрильо заплаши, че ще ме подведе под отговорност за убийство. Тогава откраднах един от конете му и избягах. При бягството си прибрах един припаднал човек, когото видях край брега на потока. Той имаше дълбока рана на главата. Качих го върху коня и продължих лудия си бяг. Така стигнахме до тук.

Съзнанието на Мануел се проясни. Той си спомни деня, когато, след като се поклониха за последен път на кръста, забит на мястото, където бе изчезнал нещастният годеник на Мануелита, бе срещнал Кабрильо, който търсеше пеона.

— Да, спомням си… — промълви Мануел. — Вие бяхте забелязан недалеч от група работници, докато препускахте с един човек на коня… Продължавайте, моля! Сега при вас ли е онзи човек?

— Да. Не ви ли каза приятелят ви? Той е луд! — отвърна пеонът с развълнуван глас.

— Каза ми. И не само това. Аз самият чух смях в гората през нощта, когато се отправяхме към укреплението. Оказа се, че това е бил смехът на същия този човек.

Пеонът замълча замислен, после попита:

— А този смях не ви ли напомни нещо, някого?

Мануел възкликна неопределено.

— Да, стори ми се, че смехът е на Сантос Каравелас. Но това не може да се допусне, нали?

— Не знам дали се казва така — отвърна пеонът. — Знам само, че човекът, когото прибрах ранен от брега на потока, бе заедно с вас на празненството…

По челото на Мануел изби ситна пот. Струваше му се, че сънува кошмарен сън.

— Нима е възможно това? — промълви той, дълбоко смаян. — С очите си видях как Сантос Каравелас падна във водите, заловен за своя смъртен враг… и още, че потъна във водовъртежите… че не изплува на повърхността след това…

— Безсъмнено, течението го е отвлякло надалеч — забеляза пеонът — и го е изхвърлило в безсъзнание на брега, където всъщност го намерих… Но раната на главата му е отнела паметта.

— Може ли да го видя? — помоли Мануел с глас, който трепереше от вълнение, надежда и възбуда.

— В момента спи — обясни пеонът. — От много нощи не е спал дълбоко и вярвам, че това е добър признак.

Той откачи от стената газената лампа.

— Влезте! — Посочи към другата стая домакинът. Мануел и Франциско се възползваха от поканата.

Още от прага пеонът освети лицето на мъж, който спеше върху легло от лиани и листа. Дълга черна брада прикриваше по-голямата част от лицето му. Дългите лъскави коси обграждаха бледото му чело. Човекът дишаше тежко в неспокойния си сън и устните му се движеха под голямата брада, като че ли произнасяха неразбираеми думи.

Мануел дълго гледа заспалия. Да, тънкият и правилен нос бе негов, както и високото чело с дълбока бръчка. Той кимна с глава и убедено заяви:

— Така е. Въпреки гъстата брада, която покрива почти цялото лице, това е той… Сантос Каравелас! — трепереше гласът на младежа. — Слава Богу! Това е истинско чудо! А ние го оплакахме!

— Би трябвало да го оплачете, но само като луд — обади се пеонът. — Сега той е едно безпомощно дете. Не си спомня нищо, думите му са несвързани…

— Да не го будим — предложи Мануел. — Казахте, че от дълги нощи не е мигвал… Този сън сигурно ще го подкрепи, убеден съм…

— Легнете си и вие — обърна се Франциско към пеона. — Ние прекъснахме съня ви, за което моля да ни извините.

— Нищо, не се грижете за мен. Радвам се, че успяхте да намерите приятеля си. Разкажете ми, ако обичате, всичко. Онова, което зная от Франциско, сигурно е само част от интересната ви история.

Седнаха на пейката и докато клетият луд въздишаше в неспокойния си сън, Мануел разказа преживяванията си. Когато свърши, вече се съмваше.

Пеонът го попита:

— И сега сестра ви значи е отведена в града?

— Да, по заповед на майор Фернейда! — отвърна Мануел.

— Тогава тя е изцяло във властта на плантатора!

— Страхувам се, че е така. Но се надявам, че Мануелита ще съумее да се защити! Пък и съм убеден, че ще направя всичко възможно и ще проникна дори в неговата къща. Вече съм сигурен, че могъщият Кабрильо е авторът на подлия заговор, с който целеше да ми върже ръцете. Сега изпитвам само едно непреодолимо желание: час по-скоро да си отмъстя за това!

Докато произнасяше тези думи, зад гърба му се разнесе малко странен и зловещ смях. Беше смехът на лудия.

Мануел скочи и се обърна. Пред него действително стоеше Сантос Каравелас с разрошени коси, блуждаещи очи, мършав и немощен.

Отначало безпаметният човек сякаш не бе забелязал двамата новодошли в къщата. Погледът му блуждаеше някъде надалеч. Той отново избухна в смях и извика:

— Долу! Долу, на дъното, е смъртта… Там ти е мястото, подлецо!… Ягуарът на Мато Гросо!

Мануел позна гласа на бразилеца. Доближи, разтърси го и извика:

— Сантос Каравелас! Сантос Каравелас! Не ме ли позна? Аз съм Мануел, братът на Мануелита!

Лудият отстъпи крачка назад, вторачи се и извика:

— Не призовавай мъртвите! Не смущавай вечния им сън! Аз познавах един човек на име Сантос Каравелас, но той отдавна е мъртъв и не бива да се вика от преизподнята.

— Ти си Сантос Каравелас! — извика Мануел. — Не помниш ли Пабло Мадейра, твоя враг!

— Пабло Мадейра, Пабло Мадейра! — извика с още по-болезнен глас нещастникът, който се наведе и направи движение с ръката си, сякаш държеше револвер. — Ягуарът на Мато Гросо! Чакам го при прохода! Чакам да го одера! Знам, че под кожата му има друга!

Мануел хвана ръцете на клетия си приятел. „Действително, за всички нещастия, които ни сполетяха, в края на краищата е виновен този «ягуар на Мато Гросо» Той е самото зло, самото човешко коварство! Под кожата му — друга кожа…“ Ръцете на Сантос горяха от треска. Мануел погледна блуждаещите му очи, сякаш искаше да го хипнотизира, и извика:

— Погледни ме! Погледни ме и ела на себе си! Аз съм Мануел де ла Баранкас! Разбра ли?… Братът на Мануелита!

Сантос в унес едва промълви:

— Мануелита!… Сладко име, което съм чувал само на сън…

— Не на сън, а в действителност! — извика Мануел. Той стисна парещите ръце на приятеля си, като че ли искаше да му върне на всяка цена съзнанието. Гледаше го така, сякаш чудото ще стане; гледаше го втренчено в очите с цялата сила на волята си.

И действително в душата на Сантос започна да се извършва бърза промяна. Изгубеното съзнание в продължение на толкова дни започваше да се възвръща.

— Сантос, погледни ме! Аз съм братът на годеницата ти! Спомни си!

— Мануел!… Мануелита!… — мълвяха устните на Сантос Каравелас.

И изведнъж той нададе остър вик. Разширените му зеници засвяткаха. Той залитна напред и ако не бе Мануел да го задържи, щеше да падне на земята. С помощта на Франциско Мануел го пренесе на леглото. Бразилецът отново потъна в своето дълбоко бълнуване. Лицето му, покрито с пот, бе бледо и почти безжизнено. Гърдите му се повдигаха от неритмично дишане.

Мануел търпеливо зачака пробуждането на приятеля си. Изминаха повече от четири часа. Когато най-сетне се събуди, широко отворените му очи се впериха в лицето на Мануел. Известно време гледаше като хипнотизиран. След това с отслабнал глас едва промълви:

— Къде е рибарят?… Още ли продължава пожарът в гората? Къде са индианците?

Това показваше, че бразилецът възстановяваше съзнанието си до момента, когато бе влязъл в колибата на рибаря на брега на потока.

— Клети приятелю! — извика Мануел, бършейки обилната пот, която се стичаше по челото на Сантос. — Оттогава изминаха няколко месеца. Погледни наоколо и ще се увериш. Ти вече не си в гората, индианците ги няма…

— Няколко месеца ли казваш? — промълви Сантос с недоумяващ поглед. — Какво се е случило? Къде се намираме?

— Намираме се сред гората в Гран Чако — отвърна Мануел.

Сантос продължаваше да гледа в недоумение, но по всичко личеше, че съзнанието му, макар и бавно, се възвръща.

— Мислехме те за умрял в потока… Сега един кръст се издига на лобното място… Там, където падна с Пабло Мадейра в пропастта…

Мануел му разказа отделни епизоди от страшното приключение.

Бяха останали само двамата. Франциско и пеонът бяха отишли в гората.

Когато Мануел завърши вълнуващия разказ, бразилецът, който го слушаше с трепетно безпокойство, се хвърли на шията му. Съзнанието му се бе възвърнало напълно. Топли сълзи се стичаха по страните му.

Приятна миризма се разнесе навън. Двамата ловуващи бяха убили пекар (така се казват глиганите в Гран Чако). Пеонът готвеше по аржентински плешката от пекара.

— Приятелю — обърна се към бразилеца Мануел, — сега ще трябва да подкрепиш силите си с добро ядене и след това ще трябва да побързаме, за да спасим Мануелита!