Ягуарът на Мато Гросо

Бивакът

Мануелита отвори очи и погледна брат си, чието лице сияеше от радост.

— Какво се е случило? — попита девойката.

— Какво се е случило ли? — повтори Мануел. — Само това, че без твоята помощ бях завинаги загубен. Когато бях завързан и безпомощен за дървото, ти с удивителна точност пръсна главата на змията. Чувствах как сърцето ми вече спира от жестокия й обръч, който ме задушаваше… Краят не беше твърде далеч… И тогава…

— Да, да… и тогава… Сега си спомням… Не зная как намерих у себе си толкова кураж и сила, за да насоча пушката към главата на змията. По-точно, прицелих се тъкмо между двете зловещи очи на влечугото… Но после? Какво стана после?… Не помня нищо повече… Кой всъщност ти помогна след това? Кой те развърза?

— Франциско! Храбрият ни войник! — Мануел отправи признателен поглед към младия войник.

Мануелита се надигна и погледна убитата змия.

— Животът ни се е превърнал в низ от засади.

— Да, така изглежда.

— От кого смяташ, че бяха изпратени индианците? Единият намери смъртта си в устата на ягуара, а другият бе ранен от мен.

— И аз се питам същото. Ягуарът Мадейра е мъртъв… Но ти казваш, че друг ягуар е разкъсал един от индианците.

— Трима ме дебнеха…

— Те са същите, които ме завързаха за дървото.

— Единият бе нападнат от побеснелия звяр, който предварително бях ранила… вторият също получи куршум от мен… а третият… третият не знам къде се дяна… Избяга някъде…

— Той направи опит да ме нападне, но успях бързо да се освободя чрез един точен изстрел — обясни Франциско. — Сега се безпокоя за Педро. Оставих го сам с двамата лодкари.

— Трябва веднага да отидем при него! — извика Мануел.

Войникът, братът и сестрата бързо се отправиха към брега. Минаха по пътеката и бързо стигнаха брега. Педро с карабина в ръка все още пазеше двамата индианци, които, седнали на земята, бяха разбрали, че е излишно да правят каквито и да било опити да избягат.

Мануел пръв приближи до тях.

— Както вече сте разбрали, предполагам, вашите съучастници са премахнати. Те ни създадоха доста главоболия, но си и получиха заслуженото. Сега е ваш ред. Качете се в лодката, вземете веслата и знайте, че при най-малкия опит за неподчинение ви очаква куршум! Разбрахте ли ме?

Двамата индианци заеха местата си в лодката. Не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят. Планът на техните господари не се осъществи и те бяха доволни, че са отървали кожата.

Мануел, сестра му и двамата войници също се качиха в лодката. Педро застана на кормилото. Лодката продължи пътя си по Бермехо.

Особено доволен от края на приключението бе Франциско.

— Ама тези разбойници доста лоша шега ти бяха подготвили, а, ефрейторе? — попита той.

— Какво да се прави, Франциско! — отвърна Мануел. — От известно време засадите не ни оставят на мира. Вече бях свикнал с тях, но не вярвах, че отново ще се повторят. Мислех си, че всичко е приключило…

— Имаш ли някой неприятел, който те преследва?

— Така изглежда — отговори младежът с горчива усмивка. — Ти ми вдъхваш доверие, показа, че можеш да ми бъдеш приятел, и аз искам да споделя с теб всичко, което от известно време се случва с мен и сестра ми.

Мануел разказа накратко многобройните си приключения от деня на появяването на Сантос, онзи фатален ден, когато бразилецът бе почукал на вратата му, за да помоли за подслон, и който впоследствие бе станал годеник на сестра му.

Двамата войници изслушаха разказа с жив интерес и възхищението им от брата и сестрата още повече се засили. Но в същото време лицата на двамата индианци лодкари, дочули откъслечни фрази от разказа, тъй като Мануел говореше доста ниско, изразяваха зле прикритото желание да си отмъстят.

Нощта бе покрила всичко с черната си мантия и бе необходимо да си потърсят място, където да пренощуват.

Изведнъж пред очите им се появи един хубав, тих залив и те решиха да спрат там.

Педро отново бе натоварен да не изпуска от погледа си двамата индианци, които Мануел искаше да използва, а после да предаде на властите.

Хапнаха набързо и се приготвиха за нощуване, тъй като бе станало доста късно.

Мануел даде своите разпоредби на стражата. Само той и двамата войници щяха да се редуват на пост, а индианците трябваше да бъдат наблюдавани зорко.

Мануел приготви леглото за сестра си от широки листа и извади една завивка от торбата, която да я предпази от нощната влага.

Франциско бе определен пръв да застъпи на пост.

Мануел, сестра му и двамата лодкари легнаха и бързо заспаха. Умората през деня си каза думата, Франциско седна на брега с карабината в ръка, готов при случай да вдигне тревога.

Водите на Бермехо разливаха ромона си в тихата нощ. Откъм горичката не идваше никакъв звук. Франциско на няколко пъти стана, за да може да види в тъмнината двамата индианци, които спяха. Всичко наоколо бе потънало в сън. Смяната на Франциско свърши без особени инциденти.

Вторият, който трябваше да застъпи след него, бе Мануел. Той взе карабината, огледа двамата индианци и със задоволство установи, че спят дълбоко. После започна да се разхожда по брега с пушка на рамо.

Изведнъж му се стори, че чува далечно изсвирване, същото, което вече бе привлякло вниманието му близо до остров Куебрачо. Несъмнено това бе сигнал. Но какво можеше да означава то? За кого бе предназначено?

Изсвирването се повтори. Идваше откъм горното течение на реката. Младежът се вслуша. Може би се приближаваше някоя вражеска лодка.

Мануел отправи поглед по повърхността на Бермехо. Но изсвирването повече не се повтори.

Внезапно леко пращене на клони го накара да се обърне рязко и да се спусне към мястото, където спяха останалите. Първото нещо, което направи, бе да види дали двамата лодкари са все още под дървото. Индианците бяха изчезнали!

Мануел събуди Франциско.

— Ставай! Лодкарите ни изиграха! Избягали са!

— Избягали?

— Да. Чух продължително изсвирване откъм реката. Помъчих се да разбера какво би могло да означава това. И точно тогава двамата индианци, които толкова старателно се преструваха, че спят, са избягали.

— Постъпихме наивно, че не ги вързахме!

— Не предполагах, че ще ни изиграят. Изглеждаха толкова уморени, сякаш нямаха никакво друго желание, освен веднага да заспят. Явно съм се излъгал. Вероятно сега искат да се съберат с третия от моите нападатели, който преди това успя да избяга. Може би имат намерение да подготвят нова засада.

— Ако решиш, можем да ги преследваме.

— Педро заспа едва сега. Не ми се иска да го събудя, за да пази сестра ми.

— Прав си. От друга страна, не е благоразумно да започнем преследването и да изоставим сестра ти и Педро…

— Ако можехме поне да узнаем накъде са избягали…

— Тук има една пътека… Виждаш ли я, ефрейторе?

— Да.

— Вероятно са избягали по нея.

Войникът и Мануел се ослушаха, за да чуят евентуално шум, който двамата бегълци, колкото и да са внимателни, могат да допуснат в нощта.

— От тази страна не се чува нищо! — прошепна Мануел.

— Но нали каза, че си чул изсвирването откъм реката. Може би двамата негодници не се намират в горичката, а някъде наблизо…

Двамата се отдалечиха от пътеката, която се губеше в горичката и се върнаха при Бермехо.

Брегът бе забулен с гъста мъгла.

Франциско се спусна към мястото, където бяха завързали лодката, и гневно извика:

— Лодката е изчезнала!

— Проклятие! — избухна Мануел.

— Негодниците са се хвърлили в реката, плували са може би известно време под водата, развързали са въжето и са си отишли, без да ни поздравят. За щастие оръжието ни е на брега, но със запасите си трябва да се простим!

— Там бе и златото, което получих от продажбата на къщата! — извика Мануел. — Беше цялото ми богатство!

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да настигнем индианците! На всяка цена!

— По какъв начин смяташ да го направим?

— Със сал.

— А как ще го построим?

— Снощи успях да взема от лодката брадвата. Тя ми бе необходима, за да нацепя дърва за огъня, на който трябваше да се приготви вечерята.

— Тогава бързо на работа! — извика Мануел.