Ягуарът на Мато Гросо

Белия дявол на прерията

Както се случва в тропическите зони, нощта настъпи много рано.

Пощенската кола се бе спуснала по труднопроходим път в доста гъста гора.

Решено бе да пренощуват на открито място встрани от пътя, като предварително установиха реда на постовете. В гората имаше много ягуари и не трябваше да се отнасят лекомислено към този факт. Преди да се отдадат на сладкия сън, те взеха предохранителни мерки.

Запален бе буен огън, който човекът, поставен на стража, трябваше да поддържа непрекъснато.

През нощта сънят на Мануелита не бе спокоен. Девойката често се събуждаше, потискана от кошмари. Когато за пореден път бе успяла да заспи, някакъв смях я разбуди. Мануелита отново помисли, че сънува. Тя затвори очи и ги отвори, после се надигна и седна. Не, смехът не бе сън. Той идваше някъде от вътрешността на гората.

Франциско, който бе на стража, също бе поразен от странния смях. Мануелита забеляза учуденото изражение на войника. Тя стана и се доближи до него.

— Чу ли? — попита тихо тя.

— Да, Мануелита. Някой се смееше там, долу — отговори Франциско. — Кой ли може да бъде? Дали някой не ни се присмива?

Мануелита избърса челото си, защото по него бе избила пот.

И двамата чуха за трети път смеха. Мануелита се отпусна на колене.

— Събуди Мануел! — помоли тя.

— Защо?

— Събуди го!

Франциско доближи до брат й, който спеше дълбоко.

— Ефрейторе… Сестра ти нареди да те събудя… Мисля, че се чувства зле…

Мануел скочи на крака и попита тревожно:

— Какво казваш? Зле ли се чувства? Но къде е Мануелита?

— Там, близо до огъня!

Мануел изтича до огъня. Девойката, чието лице бе почервеняло от отраженията на пламъка, стоеше на колене, с широко разтворени очи, сякаш още се вслушваше в далечния тайнствен смях.

— Какво ти е, Мануелита? — попита тревожно брат й.

— Някой се смее в гората — промълви тя.

— Смее ли се?

— Да, и Франциско го чу…

— Вярно е, господин ефрейтор… Чухме го… Смехът се повтори три пъти.

— Знаете ли, че има маймуна, която се смее като човек? — попита Мануел. — Мнозина са се заблуждавали от нейния смях, мислейки, че е човешки…

— Не, Мануел! — заяви твърдо сестрата. — Това е човек, който се смееше като него. Да, като… него!

— Мануелита, какво говориш? — промълви Мануел разтревожен.

Той се страхуваше да не би сестра му да е започнала да губи разсъдъка си след честите и големи вълнения през последните дни. Това бе истинско терзание за душата й.

— Да, това бе неговият смях! — повтори още по-решително Мануелита.

— На кого? — попита младежът.

— На Сантос! — отговори девойката.

— Невъзможно е! Виждаш добре, че се заблуждаваш, Мануелита — повтори съчувствено брат й. — Хайде, опитай се да заспиш.

Той я вдигна и я заведе до мястото й. Девойката легна върху леглото, застлано с листа, но повече не можа да заспи. Вслушваше се непрекъснато, но повече не чу тайнствения смях.

Сутринта колата продължи пътя си през гората.

Мануел се опита да разсее натрапчивата мисъл на сестра си. Обясни й, че умората и отпадналостта могат да доведат човека до такива въздействия.

— Трябва да бъдем силни! — добави той. — В края на гората колата ще продължи на изток към естансиата, където отиват работниците, а ние ще трябва да продължим на север с четиримата войници. Чака ни все още дълъг път…

И наистина по пладне пътниците се разделиха. Пощенската кола продължи пътя си. Мануел, сестра му и четиримата войници се приготвиха да довършат пътуването си пеша.

Задушната горещина затрудняваше вървежа на мъжете, а още повече на девойката. Ужасно се чувстваше липсата на вода. Мануелита имаше треска и непрекъснато плачеше. Тя едва вървеше, подкрепяна от Мануел и от войниците.

Вечерта ги изненада под едно самотно дърво. Гладът и жаждата непрекъснато ги измъчваха. В неспокойния си сън девойката викаше от време на време:

— Той е там… Призракът му е там… Ето го и Ягуарът на Мато Гросо! Злото и на джунглите, и на пампасите!

Най-сетне се съмна. Трябваше да продължат тежкия си път. Но клетата девойка не можеше да направи нито крачка.

— Не е възможно да продължаваме така — заяви Мануел. — Оставете ни тук, а вие идете в укреплението… Трябва да изпълните дълга си… Ние оставаме тук и ако е речено, може и тук да оставим костите си…

В този момент цвилене на коне прекъсна думите на младежа.

В обширната равнина, където слънцето започваше да напича, няколко диви коня се приближаваха в галоп към дървото. Радостна мисъл блесна в съзнанието на Мануел. Той трябваше отново да прояви смелостта си.

Франциско бе намотал около кръста си въже. Мануел го погледна.

— Дай ми го!

— Какво смяташ да правиш с него?

— Ще хвана с ласо един от тези коне.

— Не виждаш ли, че са същински демони?

— Ще опитам.

Франциско размота въжето и го подаде на ефрейтора, който бързо направи от него ласо.

— Да се скрием зад дървото! — предложи той.

Мануелита и войниците веднага се подчиниха, макар никой от тях да не вярваше, че смелият опит ще успее.

Дивите коне все повече приближаваха, цвилейки и препускайки бясно, сякаш искаха да прогонят шестимата и да съборят дървото. Мануел спря погледа си върху хубавия бял кон, който превъзхождаше останалите по всичко. Когато разбра, че моментът е благоприятен, с движение, с което някога се бе прославил, завъртя над себе си ласото и го метна.

— Успя! — възкликнаха радостно войниците, като хванаха края на въжето и помогнаха на Мануел да издърпа коня към себе си.

Побеснял, с димящи ноздри, конят с всички сили се мъчеше да се освободи от въжето. Другите коне продължаваха лудото си препускане из прерията, цвилейки високо.

— Хвърлете една дреха на главата му! — извика Мануел. — За да не вижда!

Франциско остави въжето, съблече военната си куртка и покри главата на коня.

— Дръжте въжето и същевременно викайте силно! — обясни Мануел, който сам започна да вика.

Конят сякаш се поуспокои, но когато почувства върху себе си тежестта на Мануел, който същевременно се бе метнал отгоре му, започна да рита бясно, да се повдига на задните си крака и да се тресе силно.

Мануел хвана с лявата си ръка гривата, а с дясната започна да удря силно шията на коня.

— Дайте ми въжето! — викна той.

Войниците му подадоха въжето. Мануел свали бързо куртката от главата на животното и омота въжето около шията му.

Конят препусна бясно из равнината, като полагаше неимоверни усилия да се освободи от ездача, размахвайки глава в необуздан гняв. Обаче младежът с двата си крака притискаше силно слабините му. След това, навеждайки се ниско над гърба му, успя да хване димящите му ноздри и ги стисна. Конят изцвили от болка, но скоро се успокои. Той бе разбрал, че онзи, който го укротява, е по-упорит от него, и веднага тръгна в лек тръс.

Мануел го върна при дървото, погали го и му заговори нежно на ухото.

— Ти укроти Дявола на прерията! — заяви доволен Педро.

— Да си призная, чувствам се капнал от умора! — отговори Мануел.

Мануелита, която следеше с мълчалива тревога усилията на брат си, също започна да гали коня, говорейки му с нежния си глас.

— Мануелита — обърна се към нея брат й, — няма да вървиш пеша до укреплението. Ще се качиш заедно с мен върху Дявола на прерията.

После се обърна към останалите и продължи:

— Разделяме се за малко. Ще се срещнем в укреплението.

Франциско помогна на Мануелита да се качи зад брат си. Конят препусна бързо на север, а войниците тръгнаха отново пеша, възхищавайки се на енергията и смелостта на своя ефрейтор. Не след дълго Мануел забеляза в подножието на хълмовете очертанията на укреплението. Порази го странният факт, че на външните порти нямаше никакви часови.

Той скочи от коня, помогна на сестра си да стори същото и извика:

— Хей, вие от укреплението! Нима всички тук спят?

После влезе в двора, държейки с ръка коня. Седем-осем войници с окъсани униформи играеха на таба, други пушеха под един навес, а трети пиеха мате.

Един доста отпуснат човек приближи лениво, като местеше учуден поглед ту към девойката, ту към него.

— Изпратен съм да поема командването на укреплението — обясни Мануел. — Тъй че, смятай се освободен от задълженията си. Не ми е приятно, че виждам тук такова безредие. За утре всичко да бъде почистено и всички да бъдат строени на плаца като на парад. Защо няма стража на външните врати?

Старшият войник повдигна в недоумение рамене.

— Ами така я караме… — отговори той. — Досега никога нищо не се е случвало.

В това време войниците заобиколиха Мануел и сестра му, учудени, че старшият войник разговаря с тях.

Ефрейторът прегледа помещенията. Избра една стаичка за сестра си, а близо до нея и за себе си. След като даде някои нареждания за следващия ден, пожела на сестра си лека нощ и отиде да си легне, тъй като бе капнал от умора.