Записки по съвременна история 1918–1945

ТРЕТИЯТ ИНТЕРНАЦИОНАЛ — СВЕТОВНАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ

И краят на световната война не подклажда оня очакван от болшевиките огън, който от Русия е трябвало да подпали и съседните страни и да достигне до водите на Атлантика. Но надеждите, че световният пожар ще лумне всеки момент, остават. Изповядват ги социалдемократи, заемащи левия фланг на Втория интернационал, които след 7 ноември 1917 г. започват да образуват комунистически партии, или леви крила и групи в социалдемократическите партии. Ленин е подготвил планове за обединяването на левите още по времето на световната война, но броят на съмишлениците му от другите страни е бил нищожен. Събитията в Русия увеличават броя на желаещите да следват примера на болшевиките. През януари 1919 г. болшевиките отправят покана към комунистически и леви социалдемократически партии и групи от цял свят за международна конференция.

Възстановяването на Втория интернационал заставя болшевиките да избързат с подготовката й. От нея Ленин очаква прокламирането на нов интернационал, но бушуващата гражданска война затруднява пропагандирането и провеждането й.

В присъствието на делегати или просто на намиращи се в Русия комунисти конференцията е открита на 2 март 1919 година. Идеята на болшевиките за незабавно създаване на комунистически интернационал не е подкрепена от представителя на Германската комунистическа партия Еберлайн под предлог, че първо трябва да се създадат комунистически партии в големите капиталистически страни, а после вече да се обединяват. Истинската причина е, че ръководители на ГКП не са одобрявали установената от болшевиките диктатура и техните опити да наложат руския модел на завземането на властта като модел за западноевропейските социалдемократи. Няколко месеца преди края на войната Роза Люксембург пише, че без общи избори, без неограничена свобода на печата и събранията, без свободната борба на мненията се достига „до господство на клика, наистина — на диктатура, но не диктатура на пролетариата, а диктатура на шепа политици, т. е. до диктатура в чисто буржоазен смисъл, в смисъл на господство на якобинците“. „Свободата — продължава Р. Люксембург — само за привържениците на правителството, само за членовете на една партия, колкото и многобройни да са те, това не е свобода. Свободата всякога е свобода за другомислещите.“ И тя пряко критикува Ленин: „Но той изцяло греши в избора на средствата. Декретът, дикгаторската власт на фабричните надзиратели, драконовските наказания, терорът — всичко това е временно лекарство. Единственият път към възраждането е: училището на обществения живот, неограничената най-широка демокрация, общественото мнение. Именно господството на терора деморализира.“

Ленин отхвърля обвиненията в диктатура на партийната върхушка над руския народ и подготвя тезиси „За буржоазната демокрация и диктатурата на пролетариата“, които прочита на 4 март. В тях той не критикува покойните водачи на ГКП Р. Люксембург и К. Либкнехт, а спори с лидерите на германските социалдемократи и с брошурата на Кауцки „Диктатура на пролетариата“. Същия ден, 4 март, Ленин и Троцки са успели да убедят делегатите да обявят, че конференцията трябва да се превърне в Учредителен конгрес на Третия, Комунистическия интернационал.

Българинът Кръстю Раковски, който е секретар на Балканската социалдемократическа федерация, получава правото да гласува от името на партията на българските социалисти и на румънските социалисти. Раковски обаче има друг, много по-важен пост — той е председател на болшевишкото правителство на Украйна и само след няколко седмици е включен във висшето ръководно тяло на Руската болшевишка партия — Организационното бюро на Централния комитет, в което са и Троцки, Дзержински (министър на вътрешните работи и шеф на политическата полиция) и други най-видни болшевики. Еберлайн се въздържа при гласуването, всички други делегати приемат предложението и тогава Еберлайн обявява, че в такъв случай ГКП влиза в Интернационала (и това не го спасява — след години Сталин му взема главата).

Болшевишката власт продължава да живее с надеждата за световна пролетарска революция, че тя само е прекъснала за малко своя ход и набира сили като вулкан преди ново, още помощно изригване — непреодолимо, неумолимо като природен закон, защото се предизвиква от закономерности на икономическото развитие.

Първият конгрес на Комунистическия интернационал приема документи, които разкриват колко нереални са били плановете на ръководителите му. В Платформата се прокламира раждането на нова епоха на разлагане и вътрешно разпадане на капитализма, „епоха на комунистическата революция на пролетариата“, на открит бунт с буржоазната машина. Тази оценка е напълно в духа на всички доклади, статии и речи на Ленин, който на 2 март е открил срещата на комунистите с оптимистичното уверение: „Нека буржоазията още свирепствува, нека тя още избива хиляди работници — победата е наша, победата на световната комунистическа революция е осигурена.“ Платформата завършва с призива: „Да живее международната република на пролетарските Съвети!“ При закриването на конгреса на 6 март Ленин демонстрира пред делегатите същата вяра в близкия триумф на комунизма по целия свят: „Победата на пролетарската революция в целия свят е осигурена. Наближава основаването на международната Съветска република.“ Думите му се посрещат с бурни ръкопляскания. Ленин се е чувствал вече като президент на тази република. Същия ден на делегатите подаряват „Правда“ и на несвикналите с кирилицата им превеждат статията на Ленин, че основаването на Коминтерна „е преддверие на интернационалната република на съветите, на международната победа на комунизма“.

Същия ден е организирано и тържество за делегатите — среща с висшите ръководители на болшевишката партия, на съветската държава, на профсъюзите. Отново краят на речта на Ленин е ефектен: „Другарите, които присъстват в тази зала, видяха как се основава първата Съветска република, те виждат сега как се основава III, Комунистическият интернационал, те ще видят как ще бъде основана Световната федеративна съветска република.“

Болшевиките откриват бързо и главното препятствие, което трябва да се преодолее, главният неприятел, срещу когото трябва да засилят огъня с всичките си оръжия — световната социалдемокрация. В Платформата това е посочено ясно: „Необходимото предварително условие“ за „победоносната борба е разривът не само с преките лакеи на капитала и палачите на комунистическата революция“ — „десните социалдемократи“, но и разривът с „центъра“ (кауцкианците).

В специална резолюция възстановеният Втори интернационал е наречен „жълт Интернационал на стачкоизменниците“, „оръдие в ръцете на буржоазията“. Работниците са призовани „да започнат най-решителна борба“ срещу „този «Интернационал» на лъжата и измамата“.

Първият конгрес приема и резолюция за „белия терор“. Формулата „бял терор“; появила се по време на гражданската война, влиза в речника на Коминтерна не само за да се порицаят антидемократичните мерки на различни правителства, но и всички действия на демократичните правителства срещу организирани от комунисти акции, когато при тези акции се нарушават законите. В резолюцията в един кюп са поставени „германските и австрийските буржоа и социалпредателите“ (нарицателно заедно със „социалшовинисти“ или „социалимпериалисти“, използвано от болшевиките по време на войната), които „със своя бял терор напълно разкрили канибалската си природа“.

Конгресът приема Манифест към пролетариата от цял свит, написан от Троцки и обявен от Зиновиев за „втория комунистически манифест“ след Манифеста на Маркс и Енгелс.

Конгресът решава в ръководството — Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ), което ще заседава в Москва, всяка партия да изпраща свой представител. В Бюрото на ИККИ влизат Ленин, Троцки, Григорий Зиновиев, Раковски и Фриц Платен. Нито един от тях няма да види световната съветска република, а четиримата ще бъдат убити от ръце на комунисти: Троцки — в Мексико през август 1940 г. (убиецът Рамон Меркадер, агент на съветската политическа полиция, за „подвига“ си получава званието „Герой на Съветския съюз“); Зиновиев, който е определен от болшевишката партия за председател на ИККИ, е разстрелян през 1936 г. след пародия на процес; Раковски — подлаган многократно на морални и физически инквизиции, е разстрелян в затвора през 1941 г.; Платен, който е връзката на Ленин и групата болшевики с швейцарското правителство за прехвърлянето им през Германия със специален пломбиран вагон (преминаването през април 1917 г. на руските граждани през неприятелска територия е разрешено от самото Главно командване на германските войски и от кайзеровото правителство), един от ръководителите на Швейцарската комунистическа партия, е арестуван в Съветския съюз през 1937 г. и умира в затвора.

Истинското организационно изграждане на Коминтерна е постигнато на втория конгрес през 1920 г. с приемането на Устав и на Условия за влизане в Коминтерна и с дял куп тезиси и доклади, подготвени от Ленин. Уставът обявява Коминтерна за „единна световна комунистическа партия“ със секции в отделните страни. За цел на Коминтерна се посочва събарянето с всички средства „на международната буржоазия и създаването на международна Съветска република — преходен стадий към пълното унищожаване на държавата“.

В Условията се твърди съвършено произволно, че „класовата борба в почти всички страни на Европа и Америка навлиза във фаза на гражданска война“, дори „във фазата на най-изострена гражданска война“. От тази погрешна оценка следва друга важна грешка, която оковава завинаги световното комунистическо движение в догмата, наречена „демократически централизъм“. Според дванадесетото условие „партиите, принадлежащи към Комунистическия интернационал, са длъжни да бъдат изградени на принципа на демократическия централизъм“, но комунистическата партия ще можела да изпълни своя ревоционен дълг само ако бъде „организирана по най-централизиран начин, ако в нея господства желязна дисциплина, граничеща с военна дисциплина“.

Комунистическите партии дори и в най-демократичните страни са задължени от Условията успоредно с легалните си формации да образуват нелегални структури и да работят нелегално и във войската.

На дванадесетия конгрес на болшевишката партия през април 1923 г. Зиновиев доразвива тази постановка на Устава: Коминтернът — „това е единна партия, разпространена в различни страни, това е повече от партия — това по-скоро е секта“.

В Условията за приемане в Коминтерна от „левите“ социалдемократи, повярвали в „демократичността“ на диктатурата на пролетариата и увлечени от идеята за завземане на властта чрез преврат (въстание), се иска да скъсат незабавно с „десните“ и „центристите“ в своите партии. Обявената след 7 ноември 1917 г. война на тази част от световната социалдемокрация продължава с най-тежки обвинения.

През март 1921 г. току-що създадената Италианска комунистическа партия обяснява в каква посока ще стреля: „Главният неприятел на пролетариата днес в борбата е социалдемокрацията. И ще бъде и утре.“ В манифест на ръководството на ИКП във връзка с парламентарните избори от май 1921 г. се изказва надеждата, че съзнателните работници ще се убедят, че не може да не се мине през трупа на социалдемократическата партия. А ръководителят на компартията Бордига е първият от ръководителите на една комунистическа партия, който — пак във връзка с тези избори — поставя знак на равенство между фашизъм и социалдемокрация: „Фашистите и социалдемократите са двете лица на един и същ утрешен неприятел.“

През 1921 г. в Коминтерна се обсъжда въпросът за забавянето на темповете на развитие на световната пролетарска революция и за задачите на комунистическите партии в новата обстановка. На десетия конгрес на болшевишката партия през март 1921 г. Зиновиев преценява, че световната революция само е забавила своя темп и комунистите, дори и малко на брой, щели да я осъществят.

На третия конгрес на Коминтерна, състоял се през 1921 г., според Троцки, ако през 1919 г. болшевиките са смятали, че победата на тази революция е въпрос на месеци, то сега за победата й може би ще са необходими няколко години. В реч за тактиката на болшевишката партия Ленин признава, че когато са започвали Октомврийската революция, са мислели, че „или веднага, или поне много бързо ще настъпи революция в останалите страни, капиталистически по-развити, или в противен случаи неизбежно ще загинем“. Сега новата обстановка изисква поставянето на нови задачи пред комунистическите партии на първо място да спечелят мнозинството от работническата класа за своите идеи. И отново главна пречка в изпълнението на тази задача е социалдемокрацията, която води след себе си това мнозинство. Тръгнали по пътя на тоталитаризма — на самостоятелно управление на Русия не само без подкрепата на други политически сили, но и унищожавайки ги, — болшевиките налагат своите методи на борба за власт като модел за борба за власт и в демократични държави, дори и в колониите, където но само няма комунистически партии, но няма и национална буржоазия.

Втората задача, поставена от Ленин, е осъзнаването от всички комунисти на факта, че „главна опора на капитализма“ е тази част от работниците, които са организирани от социалдемократическите партии. Изводът на Ленин е, че социалдемократите са „контрареволюционните елементи“ в работническата класа, които задържат международната буржоазия на власт.

Погрешният анализ, който правят ръководителите на болшевишката партия на международната обстановка, и оттук и в анализа на обстановката в отделните страни, личи и от отчетния доклад на Зиновиев. За него между фашизма и „белия терор“ — режимите в редица европейски държави—няма принципна разлика. Според Зиновиев и в България режимът (на БЗНС) с в този кюп, поради което БКП „може би“ също трябвало „да стане нелегална“, тъй като и „тя страда много от белия терор“.

Да се спечели за идеите на Коминтерна мнозинството от работническата класа „на книга“ е лесно, а в живота се оказва невъзможно. И тогава ръководителите на болшевишката партия замислят една голяма маневра, наречена „единен работнически фронт“.

Някои от социалдемократическите партии се опитват да въздействат върху политиката на болшевиките и на ръководения от тях Коминтерн в посока към демократизиране, към отказ от политиката на гражданска война в редовете на работническата класа, към сътрудничество с всички работнически партии. Идеята е привлекателна и ИККИ се съгласява през 1922 г. да се проведе в Берлин среща на представители на трите интернационала. Това съгласие е оспорвано от ръководствата на някои комунистически партии. Ръководителите на Френската комунистическа партия например още живеят със самочувствието, че тя е по-силна от социалистическата партия и че нямало защо да се подава ръка на давещия се. На срещи със секретари на партийни организации зам. генералният секретар на ФКП Трейн през януари 1922 г. разяснява истинския смисъл на политиката на единен фронт: да се сближават с реформистките шефове при всяка обща акция и след това да се отдалечават, но тъй, както „се приближава и отдалечава ръката до кокошката при оскубването на перата“. Трейн обаче не е отговорил на въпроса, какво ще прави комунистическата партия, ако „социалистическата кокошка“ след първата шепа оскубани пера се разкряка и побегне далече.

Още по-образно е разтълкувал характера на новите отношения комунисти—социалдемократи Т. Джексън на конгреса на Английската комунистическа партия през март 1922 г. — „Отначало им стискаме ръката, а после — гърлото!“

Но и ръководителите на Коминтерна не крият, че кампанията, която водят за единен фронт, е средство за привличане на членовете на социалдемократическите партии на страната на пролетарската революция, или както е писал Зиновиев в доклада си пред специална свикания пленум на ИККИ, това е „тактическа маневра“ за показване на истинския облик на социалдемократите, „за погребване на лидерите на II и II 1/2 интернационал“. След подобна подготовка от страна на ИККИ е ясно, че срещата в Берлин е осъдена предварително на неуспех. Тогава в ИККИ откриват формулата „борба за работническо правителство“, разширена за по-слабо развитите страни като „работническо-селско правителство“. Съдържанието обаче на политиката, която подобно правителство е трябвало да провежда, се разбира от друг доклад на Зиновиев от лятото на 1922 г.: работническото правителство е правителство на диктатурата на пролетариата. „То е псевдоним на съветската власт, то е по-удобно за обикновените работници и затова искаме да използваме тази формула.“

Зиновиев е знаел отлично, че нито една уважаваща себе си партия няма да се съгласи да бъде ръководена от комунистическа партия в борбата за власт и резултатът от тази борба да бъде установяването на диктатура на пролетариата. Уважаващите себе си партии се борят за власт с бюлетини в ръце, а не с пушки. Но за ръководителите на болшевишката партия е било важно да разполагат с лозунг, който да бъде използван като оръжие в борбата за печеленето на влияние и за изместването на социалдемократическите партии от заетите от тях позиции.