Записки по съвременна история 1918–1945

„ДЕТЕТО НА ПОБЕДАТА“ — ОБЩЕСТВОТО НА НАРОДИТЕ

Родено от меча на победителките, Обществото на народите умира от меча на победените. Не го спасяват аргументите и на най-опитните дипломати, защото законите на войната си имат своята логика. От времето на тайната дипломация, на шпионажа и на малки и големи войни е останала шегата, че дипломатът е един почтен човек, изпратен в чужбина да лъже в полза на своята страна. Не е известно колко войни са предотвратени от дипломати, но са известни войни, започнали с дипломатически гафове. Историята на Обществото на народите е доказателство как една най-справедлива идея може да се превърне в игра със съдбата на народите.

Световната война, избухнала в 1914 г. въпреки многобройните миролюбиви декларации на ръководителите на европейските държави и заляла с реки от кръв и сълзи човечеството, извежда на преден план пред световната съвест въпроса, как да се предотврати нова световна война. А проекти за организирането на международните отношения по начин, който да изключи войната от живота на народите, не са липсвали.

През 1303 г. един юрист — Пиер Дюбоа от двора на крал Филип Хубавия, предлага изграждането на европейски християнски съюз под ръководството на Франция за вътрешен мир в Европа и освобождаването на светите места в Азия. Три години по-късно Данте предлага идеята за световна монархия под ръководството на краля на Свещената римска империя.

За предшественик на идеята за Обществото на народите се приема абат Дьо Сен-Пиер, автор на тритомното съчинение „Проект как да се постигне вечен мир в Европа“ (1713–1717 г.). Французинът приема и доразвива идеи на свои предшественици: утописти като Томас Мор, философи като Еразъм Ротердам-ски и дори крале като френския Анри IV, който със своя министър Сюли предлага план срещу господството на австрийския кралски двор в Европа — разделяне на Европа на 15 държави с общ съвет за разрешаване на спорните въпроси и създаване на обща армия и флота. Абат Дьо Сен-Пиер предлага създаване на съюз от независими държави, който ще се администрира от постоянно действащ конгрес, ще учреди международен съд и армия, която ще обуздава агресора. В проекта се предвижда и ограничаване на въоръженията.

През 1761 г. Жан-Жак Русо и критикува, и доразвива проекта, като предлага в основата на новия световен ред да лежи Кодекс за правата на човека. Друг велик философ — германецът Имануел Кант, в 1795 г. пише, че мирът трябва да се осигурява от федерация на народите на правова основа, при свободно развитие на нациите. Още един утопист — граф Сен-Симон, предлага през 1814 г. — в навечерието на Виенския конгрес — реорганизация на европейското общество чрез обединение на народите под ръководството на общ парламент и запазването на националната независимост на държавите. Още един велик французин е особено страстен привърженик на идеята за създаване на световна организация, която да осигурява мир между държавите — Виктор Юго. На втория конгрес на пацифистите (първият е в Лондон — 1843 г.) в Париж през 1847 г. Юго предлага създаването на Европейски съединени щати. Великите открития в науката и техниката през XIX в. променят и живота на хората, и облика на планетата. Появяват се все нови и нови международни съюзи, които организират транспортните и съобщителните връзки между държави и континенти, съгласуват международни стандарти, например за мерките и теглилките, обединяват учени и специалисти от сродни науки. От 1889 г. започва да действа Междупарламентарен съюз, от 1894 г. — Международен олимпийски комитет, който организира в 1896 г. в Атина първите модерни олимпийски игри. През 1914 г. съществуват 212 международни организации, от които 20 са междуправителствени.

В края на XIX в. засилената икономическа конкуренция между големите европейски държави и борбата за завоюване на нови колонии умножават рисковете от война, дори от световна война. Засилват се и различни националистически движения, които изострят напрежението между етническите групи. Отговорът на привържениците на мирното разрешаване на вътрешни и международни конфликти е организирането на международни пацифистки прояви.

Ръководителите на големите държави съзнават, че участват в опасна игра, и се опитват да постигнат някаква форма на международно сътрудничество. През 1899 г. в Хага се провежда конференция на 27 държави, между които и САЩ и Япония наред с многото европейски, и се приемат конвенции (съглашения) за мирно разрешаване на международни конфликти и за правила за бойните действия по суша и море. Създаден е Постоянен арбитражен съд със седалище в Хага, съставен от юристи, представени от различните страни, който да разрешава възникналите конфликти. През 1907 г. в Хага се провежда нова конференция с участието на почти всички тогавашни държави — към 27-те се присъединяват 17 държави от Латинска Америка. Конференцията поправя и допълва конвенцията от 1899 г. и приема множество нови, с които подробно се урежда как по „по-цивилизован“ начин да се водят възможните бъдещи бойни действия.

В началото на XX в. тревогата на пацифистите, на различните лиги (съюзи, движения) за правата на човека, на учени и писатели и т. н., че човечеството се движи към военна катастрофа, нараства. В антивоенната кампания се включва Вторият интернационал с декларации на свои конгреси срещу войната. Социалдемократите издигат утопичната идея за организирането на Европейски съединени щати след завоюването на властта.

С избухването на световната война и особено с нейното затягане шовинистичното опиянение отстъпва място на трезвия анализ на причините за войната. Предложени са от пацифистки и религиозни организации, от либерални и социалдемократически клубове и от отделни лица над 50 проекта за създаване на световна организация, която да изключи всякакви възможности за нова световна война. Правителствата на воюващите не могат да пренебрегнат законното желание на народите да живеят в мир и включват в своята пропаганда идеята за Общество на народите. През 1916 г. Аристид Бриян е министър-председател на Франция и свързва името си с тази идея, а на 5 юни 1917 г. Камарата на депутатите се произнася и официално за създаване на Общество на народите след края на войната. Всички воюващи държави приемат 14-ата точка на Уилсън и с това фактически узаконяват идеята за Обществото.

Във Великобритания дори се подготвят проекти за бъдещата организация. Тук идеята за Обществото е издигната от Фабианското общество и от лейбъристката партия преди Уилсън, а в началото на 1918 г. е подета от създаден от министъра на външните работи Балфур Комитет за Общество на народите. Проектът предлага принципите, които трябва да залегнат между държавите, за да се предотврати войната. Истинският скелет на Обществото е изграден през ноември 1918 г. в меморандум, подготвен от правителството на Великобритания.

На конференцията за мир в Париж свои идеи-проекти за Обществото предлагат и делегациите на САЩ, Франция, Италия и скандинавските страни. За да засили легендата, че е „апостол на мира“, Уилсън предоставя резиденцията, в която е настанена делегацията на САЩ — суперлуксозния хотел „Крийон“, за седалище на комисията на 19-те, която съгласува проектите, и дори я оглавява. И в тази комисия се води „борба под и над масата“ — вежливо се разменят ритници, придружени с усмивки. Великобритания брани своите морски и колониални интереси, Франция — позицията си на първа континентална сила, а САЩ вече се виждат в ролята на световен лидер.

Уставът на ОН е подписан от 27-те държави — победителки във войната, и от доминионите на Великобритания Канада, Австралия, Южна Африка и Нова Зеландия, от Индия, на която се дава и без да е независима, право на членство, и от 13-те запазили неутралитет във войната държави.

„Големият фал“ на Обществото започва с рождението му — Сенатът на САЩ отхвърля Версайския договор поради несъгласие с членове от Устава на ОН. „Ерата Уилсън“ завършва с недопускането в ОН на победените във войната държави — те е трябвало да доказват с „добро поведение“, че няма да искат ревизия на мирните договори. Австрия и България са приети в 1920 г. (на 16 декември заедно с нашата страна са приети и Албания, Люксембург, Финландия и Коста Рика), Унгария — в 1922 г., Германия — в 1926 г., Турция — в 1932 година. Идеята ОН да се превърне в крепител на статуквото не е прикривана от създателите му. Веднага след края на войната Лойд Джордж заявява, че ОН „е съвършено необходима предпоставка за трайния мир“ и то ще защитава малките нации „от алчността и честолюбието на гладните съседи“.

Уставът на ОН съдържа 26 членове. Структурата на организацията е: Общо събрание на всички участници (всяка есен); Съвет, съставен от САЩ, Великобритания, Франция, Италия и Япония като постоянни членове и към тях се добавят и други държави; Постянен секретариат с генерален секретар, секретари и персонал. За седалище на ОН е избрана Женева, където е построен Дворец на нациите. Между най-важните членове на Устава са член 5 — за принципа на единодушие при вземане на решения от Общото събрание и Съвета; член 8 — предвижда намаляване на въоръженията; член 10 — задължава членовете на ОН да пазят срещу всяка агресия териториалната цялост и политическата независимост на членовете на ОН; член 11 — членовете на ОН да вземат необходимите в случай на подобна агресия мерки; член 12 — споровете и конфликтите между членовете на ОН да се разрешават чрез арбитраж или от Съвета, но ако все пак се стигне до война между тях, тя трябва да се обяви най-малко три месеца след произнасянето на арбитража или Съвета; член 14 — предвижда учредяването на постоянен Международен съд (който по-късно е избран в състав от 15 души с постоянно седалище в Хага); член 16 — в случай, въпреки всички опити да се избегне, на война, обявена от член на ОН, да се счита, че е обявил война на всички членове на ОН, а Съветът изключва от ОН агресора; член 17 — предвижда защита на член на ОН в случай на нападение от нечлен и вземане на необходимите мерки за разрешаване на военните конфликти между държави, нечленуващи в ОН.

Все пак, за да остави някакви илюзорни надежди сред унижените с мирните договори-диктати, член 19 предвижда възможност „от време на време“ Общото събрание да кани членовете си да преразгледат „договорите, станали неприложими“. Но тъй като съществува принципът на единодушието, промяна на границите е възможна само със съгласието на държавата, която отстъпва територии!

Най-обемистият член е 22 и в него с много думи се поставя въпросът за съдбата на колониите, които се оставят в ръцете на победителите чрез т. нар. мандатна система.

За осигуряването на по-голяма социална справедливост социалдемократическите партии успяват да накарат ОН да учреди Международно бюро на труда със седалище в Женева, което се занимава с всички проблеми на отношенията работник—работодател. Една от най-важните конвенции, приети от МБТ, е тази за въвеждането във всички страни на осемчасов работен ден. Между различните комисии, изградени към ОН, с най-големи надежди е посрещната Комисията по разоръжаването и е изпратена с най-големи разочарования.

Но най-голямо недоволство — залог за бъдещия провал на ОН, идва от отношението му към проблемите на малцинствата — проблем на милиони европейци (германци в Чехословакия и Полша, унгарци и българи в Румъния, българи в Сърбо-Хърватско-Словенско, Гърция и Турция и т. н.). Въпреки многобройните доказателства от страни като България за бруталното погазване на правата на малцинствата в съседните й страни, ОН се задоволява с обсъждания, проучвания, комисии с доклади, които не водят до подобряване на положението на малцинствата. С нерешителността и бездействието си, с поддържането като „свещено“ на статуквото, т. е. на несправедливи граници, ОН си подписва смъртната присъда въпреки по принцип правилната идея за мирното съжителство между държави и народи, въпреки многото уредени спорове и конфликти от второстепенно значение, въпреки полезната работа на много от специализираните му комисии (напр. по транспорта, хигиената и т. н.).

Между пропадналите проекти именно поради принципа за статуквото са и идеята, издигана от привържениците на движението „Пан Европа“ на австрийския граф Куденове-Калерги от 1923 г., и идеята на Бриян за Европейски федерален съюз от 1929 година.

Обществото на народите е безсилно да изпълни и задълже-нията, които произтичат от Устава. Япония напада Китай в 1931 г., Италия — Абисиния в 1935 година. Германия, Япония и Италия напускат доброволно организацията и открито подготвят война, а влизането на Съветския съюз в ОН през 1934 г. не променя действията в положителна за световния мир посока. Остава обаче един модел за изграждане на по-здрави основи на една бъдеща световна организация.