Записки по съвременна история 1918–1945

АНТИФАШИЗМЪТ

Историята на антифашизма до 1939 г. преминава през три ясно очертани етапа: на разединението (1919–1934 г.), на обединението (1934–1938 г.), на отчаянието (1939 г.). Първият етап е на насмешките, на илюзиите и на грешките.

С квадратната си челюст и трескавия поглед на изплашен звяр Мусолини е обект на най-различни подигравки. А когато идва на власт, ръководителите и на левицата, и на умерените партии предсказват бързото му падане от министър-председателското кресло. Фашизмът е оценен като политическа система без бъдеще. Мусолини обаче е специалист но изучаването на психологията на тълпата и знае колко е важно тя да бъде подхранвана с илюзии, за да му бъде покорна. Две са основните илюзии, които определят успеха на фашизма при полагането на основите на тоталитарната държава: илюзията на магарето, което препуска към дъгата с вярата, че провре ли се ще се превърне в кон; на италианския народ е обещано светло бъдеще и той ще тича към хоризонта, към фашисткия рай; илюзията на мухата, която влиза смело в паяжината, защото и се струва изплетена от нежни копринени нишки, които с едно по-силно треп-кане на крилете ще се разхвърчат във въздуха; с тази илюзия живеят антифашистите и демократите няколко години преди да открият стоманената хватка на фашисткия терор. Но и тогава продължават да допускат сериозни грешки в съпротивата срещу фашизма.

Грешките на Коминтерна са от чисто теоретичен характер. Преодоляването на последиците от световната война и явните успехи в икономическото развитие, новите големи открития в науката и техниката, въвеждането на конвейра в производството, навлизането на химията и на машините в селското стопанство са оценени само като временна и частична стабилизация на капитализма, като пролог към световната пролетарска революция. Утвърден е чисто механически подход и към политическия живот на капиталистическите страни — каквито и процеси да се развиват там, те само ускорявали гибелта на „осъдения“ от развитието на собствените си производителни сили империализъм.

Характерен за подценяването на фашизма и за безкрайния оптимизъм, с който живеят ръководителите на Италианската комунистическа партия, е докладът на Палмиро Толиати, подготвен по време на „похода към Рим“ на фашистите и представен на четвъртия конгрес на Коминтерна през 1922 година. Фашизмът, пише бъдещият генерален секретар на ИКП, е „последна проява на кризата на държавата и на италианското общество“. Според Толиати — а това е тезата на ръководите-лите на Коминтерна, фашизмът е естествен етап от развитието на буржоазната демокрация, между тях няма принципна разлика. Този доклад е продължение на утвърдените оценки за предателския характер на социалистическата партия, за сговора и с народната партия и с фашистите. На 27 юли с. г. Толиати е писал във вестника на ИКП, че на тези три партии разчитала държавата, за да удържи „старата барака“, но надеждите на политиканите били напразни — трудещите се водели борбата срещу един „злобен тиранин с тройното лице Турати, дон Стурцо и Мусолини“.

На четвъртия конгрес на Коминтерна в доклада си Зиновиев отхвърля възможността капитализмът да се съвземе от обхваналата го от времето на световната война политическа криза: „Това, което сега преживяваме, не е една от периодичните кризи на капитализма, а неговата окончателна криза, това е залезът, това е разпадането на капитализма.“ Зиновиев предсказва решителни за комунистите боеве в най-близко бъдеще и в прогнозата му няма страх от фашизма — той бил нормално за умиращо общество движение, доказателство за агонията му.

В резолюция на конгреса по италианския въпрос социалистите са обявени за „истински предвестници на фашизма, на който те подготвят пътя“. В резолюцията по тактиката на Коминтерна е включен раздел за международния фашизъм: господстващата класа навсякъде преминавала към създаването на „бяла гвардия“ срещу пролетарската революция, „но безумната фашистка организация е последната карта в играта на буржоазията“.

Фашизмът е оценен като ускорител на тоталната криза на капитализма. В предговора на сборника „Световният фашизъм“, издаден от Коминтерна на руски и немски език в началото на 1923 г., с който се подготвя пленум на ИККИ, на фашизма се гледа като на последно средство на световната буржоазия за спирането на надигащата се пролетарска революция. А тъй като революцията назрявала във всички капиталистически страни, то и фашизмът като вече сформирана или зараждаща се организация съществувал навсякъде. „Целият свят се разпада на два лагера — комунистически и фашистки.“ Но сеейки срещу себе си ненавист сред всички трудещи се, фашизмът улеснявал създаването на единен фронт на експлоатираните и подготвял пролетарската революция.

Третият пленум на ИККИ започва на 12 юни 1923 г. и включва в дневния си ред и точка за току-що извършения в България преврат, оценен от Зиновиев като пример за настъплението на фашизма. В резолюцията по доклада на Клара Цеткин (от ГКП) за фашизма се приема, че той е типично за следвоенното време движение и доказателство за разпадането на буржоазното стопанство и на буржоазната държава.

В приетите от петия конгрес на Коминтерна през 1924 г. документи е поставен опасен знак на равенство между фашизъм и социалдемокрация: социалдемокрацията се превърнала от „дясно крило на работническото движение в ляво крило на буржоазията, а на места и в крило на фашизма“; „фашизмът и социалдемокрацията“ чрез ръководните й слоеве „са дясната и лявата ръка на съвременния капитализъм“; „всички буржоазни партии и особено социалдемокрацията приемат повече или по-малко фашистки характер, прибягвайки към фашистки методи на борба срещу пролетариата“; „фашизмът и социалдемокрацията са двете остриета на едно и също оръжие на едрия капитал“.

Веднага след петия конгрес Сталин пише статия, която в продължение на 10 години се цитира в различни документи на световното комунистическо движение. Генералният секретар на болшевишката партия обвинява социалдемокрацията, че оказвала активна поддръжка на фашизма: „Тези организации не се отричат, а се допълват една друга. Това не са антиподи, а близнаци.“

Въоръжена с решения на пленуми и конгреси за борбата с фашизма, ИКП допуска сериозни политически грешки: тя очаква близкия край и на италианския фашизъм, и на италианския и на световния капитализъм. Генералният секретар на партията Антонио Грамши пише на 1 септември 1924 г., че фашисткият режим вече отмирал, бил в агония и бил поддържан само от странични сили, тъй както въжето поддържало обесения. Обявявайки всички други антифашисти за истински или прикрити фашисти, ИКП се изолира от създавания в Италия от социалисти, либерали и демократи антифашистки фронт.

Началото на пълното скъсване на Коминтерна с всички некомунистически организации е поставено през 1927 г. с приемането на т. нар. „тактика класа срещу класа“. Според нея само комунистическата партия била представител на работническата класа и тази класа се борела срещу всички останали класи, съставляващи капиталистическото общество. Скоро чрез решенията на шестия конгрес на Коминтерна (1928 г.) и десетия пленум на ИККИ всички некомунистически партии и организации се обявяват за фашистки или намиращи се в процес на фашизация. За социалдемокрацията започва да се използва квалификацията социалфашизъм. Ако Италия е „класическата страна на фашизма — говори на десетия пленум един от ръководителите на ГКП, — Германия е класическата страна на социалфашизма“ и няма друга страна, в която „социалфашиз-мът“ да е достигнал такова съвършенство.

За най-опасен враг на комунистите са обявени „левите“ социалдемократи, а всички социалдемократически партии — за главни подпалвачи на война срещу Съветския съюз.

Антифашисткият лагер е разцепен на враждуващи главно помежду си течения. Пред ИКП е поставена задачата да води „системна борба срещу социалфашистите“ и да не допусне в идващата революция масите отново да попаднат под тяхното пагубно влияние. В резолюция на ИККИ от 1930 г. ИКП е задължена „неуморно да разобличава социалдемокрацията като социалфашистка партия“ и като „опашка на италианския фашизъм“ и „да унищожи всички демократични илюзии за «прогресивната» й роля“, доказвайки, че „само комунистическата партия действително защитава интересите на работниците и селяните“.

По същото време Телман — вече ръководител на ГКП доладва, че в Германия се наблюдава „дълбоко срастване на социалфашизма с фашизма“ и че Хитлер може да преуспее само защото ГСДП му разчиства пътя. В резолюция на ИККИ ГКП е задължена „безпощадно да разобличава социалдемокрацията като главна опора и основна сила за установяването на фашистка диктатура и като главен организатор на война срещу Съветския съюз“.

Социалдемократическото движение е значително по-силно от комунистическото. През 1923 г. двата социалдемократически интернационала се обединяват в Социалистически работнически интернационал (СРИ). В Интернационала членуват 6 285 000 души и за социалдемократическите партии в парламентарните избори гласуват 26 млн. избиратели. Опора на социалде-мократите в работническата класа е създадената през 1919 г. Международна федерация на профсъюзите с около 16 млн. членове.

Антифашизмът на социалдемократите се проявява в две насоки: оказване на помощ на емигриралите от Италия социалисти, демократи и либерали и организирането на международна кампания в полза на арестувани и осъдени в Италия антифашисти; разкриване на истината за фашистката диктатура и противодействие на богато финансираната фашистка пропаганда в чужбина, водена от правителството на Мусолини.

В СРИ се допуска една типична за демократичния антифашистки лагер грешка — подценяването на фашизма като международно явление и международна опасност и обявяването му или за чисто италианско явление, или за движение, опасно само за страни от балканския тип — с по-слабо развита икономика и с по-слаби демократични традиции. И на болшевизма, и на фашизма се гледа като на временни явления, родени от специални условия, които няма да се повторят в страните с парламентарни системи, със силни демократични традиции, със силен пролетариат и силна социалдемокрация. На подобни широко разпространени в СРИ възгледи, поддържани от лидери като Кауцки, се противопоставят, но без особен успех, най-видни италиански социалдемократи. Те вече са дали жертви на диктатурата, като секретаря на социалистическата партия Матеоти, убит в 1924 г. след разобличителна реч срещу Мусолини в Камарата на депутатите. Филипо Турати предупреждава, че фашизмът е опасност и за демократичните страни, ако те не се борят срещу него още докато е в зародиш и ако не изолират чрез морален, политически и икономически бойкот Италия: „Не само за чумните микроби е допустимо изграждането на са-нитарен кордон.“ Турати предупреждава за опасността представителите на консервативните политически сили, които одобряват яростния фашистки антикомунизъм. Мусолини охотно разпространява в чужбина версията, че фашизмът е спасил Италия от анархия и болшевизъм. Фашизмът — пише Тура-ти в 1928 г. — е насочен срещу социалдемокрацията, срещу всички пролетарски организации, срещу всички партии, срещу либералните конституции и като тоталитарен феномен от партия се превръща в армия, илюзия е, че срещу него е възможна борбата с въстание — по чисто технически причини то не може да се подготви в условията на фашистката диктатура. Ита-лианската трагедия според Турати е предупреждение за бъдещето на пролетариата, за живота на цялата цивилизация.

Тревогите на италианските социалисти не са неоснователни. В СРИ не вземат сериозни мерки за създаване на широк антифашистки фронт, защото са убедени, че в Германия „ита-лианският вариант е невъзможен“.

Въпреки възхода на националсоциализма в 1930 г. в ГСДП смятат, че „комунистическата вълна“ е по-опасна от нацистката, тъй като единствената западна комунистическа партия, която увеличава броя на подаваните за нея гласове в избори, е ГКП. „Германската социалдемокрация удържа победа над големия Бисмарк, тя ще победи и малкия Хитлер“ е лозунг, който разкрива голямото самочувствие, че Германия не е Италия, тъй като отлично организираните социалдемократи щели да стрият на прах „с железен юмрук“ нацистките бандити. Нещо повече — отново се използват лозунгите на комунистите срещу Ваймарската република и страхът от болшевизма, за да се призоват западните държави и големите банки да подпомогнат Германия, за да се спаси тя — според казаното от Ото Бауер на конгреса на СРИ през 1931 г. — от фашизма и болшевизма, които само чакали да дойде техния час.

На нападките на Коминтерна СРИ контраатакува, наричайки комунистите „червени фашисти“, „слуги на Москва“, „азиатски варвари“.

В началото на 1930 г. съотношението на силите между СРИ и Коминтерна е съкрушително в полза на социалдемократите (дори и в Германия); в Австрия — 684 хил. срещу 6 хил. комунисти, в Белгия — 598 хил. срещу само 500 комунисти, във Великобритания — 3 300 000 срещу 2500, в Швеция — 327 хил. (в 1932 г. 41,8% от гласувалите в парламентарните избори и 104 депутати срещу само двама от комунистическата партия, в 1936 г. — 45,9%), в Германия — 868 хил. срещу 206 хиляди. На ГКП не е било много лесно да обяснява на работниците смисъла на своите лозунги от рода на: „На щурм срещу крепостта фашизъм, отбранявана от фашистите на Хитлер, социалфашистите и фашистите от правителството.“

Поставян е и законният въпрос, защо все пак защитниците на тази крепост са се хванали един друг за гушите? Отговорът на ГКП е, че това е симулативна борба, част от сценарий, писан от империалистическата буржоазия за най-изкусна измама на трудещите се.

За своето подценяване на фашизма и за прокарването на пътя към властта на Мусолини скъпо заплащат и буржоазните партии в Италия. Още преди установяването на открита фашистка диктатура за противопоставяне на фашизма и за критика на Мусолини са преследвани, бити и изпъждани от страната най-видни представители на демократическата опозиция, а някои дори стават жертва на терора. Либералният поток на антифашизма, съставен от известни в международните политически среди личности, бивши министър-председатели като Нити, бивши министри, депутати, сенатори, професори със световна репутация, участва в антифашистката борба с влиянието си, със статии в най-големите западни вестници и списания, с оказване на материална помощ на емигранти от Италия по политически причини или на групи за нелегална дейност в Италия, главно за нелегални печатни издания и дори за полети с малки самолети за хвърляне на позиви.

Либералните антифашисти очакват износването на фашисткия режим или падането му по външни причини и по-скоро подготвят проекти за бъдеща демократична Италия, отколкото участие в съвместни акции със социалистите. А със своята позиция комунистите се самоизолират от другите съставни части на антифашисткото движение. Общият антифашистки фронт може да се осъществи само след радикална промяна в позициите, заемани от Коминтерна и диктувани от Москва.

Такава промяна започва да се очертава след идването на Хитлер на власт и с надвисващата истинска опасност от война срещу Съветския съюз, а не с въображаемата опасност от Великобритания, Франция и САЩ, за която тръби Коминтернът.

През 1933 г. Коминтернът и СРИ не успяват да потушат гражданската война в редовете на работническото движение.

Либерали, социалдемократи, комунисти обикновено действат самостоятелно срещу вилнеещия в Германия терор, срещу провокацията с подпалването на Райхстага и Лайпцигския процес. Коминтернът дори достига на своя тринадесети пленум (ноември—декември 1933 г.) до оценки, който са били в такова противоречие с действителността, че човек не вярва на очите си, когато ги чете: в Германия нацистите са дошли на власт с решаващата помощ на социалдемократите, но победата на фашизма само ускорява края на капитализма, защото вече е налице революционна обстановка и ГКП трябва в най-близко време да подготви въоръжено въстание и да установи диктатура на пролетариата под формата на съветска власт.

През 1934 г. е очевидно дори за Сталин и най-близкото му обкръжение, че тези оценки са плод на засегнати от бацила на световната пролетарска революция мозъци и трябва незабавно да се промени политиката на световното комунистическо движение, за да се спаси то от очертаващата се пълна катастрофа. Промяната започва през лятото на 1934 г. с предложения до някои социалистически партии за сътрудничество в името на антифашизма, за отпор на десните сили, за демокрация и мир.

Единните работнически фронтове са основа на създаваните от 1935 г. народни фронтове. Започва периодът на обединения антифашизъм. Седмият конгрес на Коминтерна чрез доклада на Георги Димитров формално утвърждава тази линия на отказ на комунистите от старите и напълно негодни постановки на Ленин и неговите наследници по отношение на пролетарската революция, социалдемокрацията и парламентарната система. Георги Димитров е избран за генерален секретар на Коминтерна.

Но тази линия не е приета от ръководителите на болшевишката партия като искрен обрат в политиката на световното комунистическо движение. Седмият конгрес остава само една нова маневра за прикриване на старата политика. Когато са заплашени, комунистическите партии търсят съюзници и спасители, но не ги заличават от черния си списък на бъдещи жертви. Решенията на седмия конгрес са посрещнати с резерви от социалдемократите и либералите именно поради недоверието към политиката на ръководителите на болшевишката партия, които не само не променят характера на режима, но и разширяват мащабите на терора срещу собствените си опори: партия, армия, полиция, администрация.

Обединеният антифашизъм е осъден на разпадане по силата на същите причини, които го държат разединен още от 1919 г. — различните програми за бъдещето на човечеството.