Записки по съвременна история 1918–1945

ПОЛИТИЧЕСКИ ФЕНОМЕНИ НА ДВАДЕСЕТИЯ ВЕКДЕМОКРАЦИЯТА

Първата световна война разделя две епохи от историята на човечеството. Победата на Антантата е победа на парламентарния тип общества над авторитарните. Поражението на трите големи империи — германската, австроунгарската и турската — и разпадането на руската империя е поражение на деспотизма, на ограничаването на правата и свободите на гражданите.

Разразилите се революционни вихрушки измитат от политическата сцена управляващата консервативна класа, премахват или силно ограничават привилегиите на аристокрацията, висшата бюрокрация, генералитета, едрите земевладелци, църквата. Създадените републики не сменят само „шапката“ на държавата, те полагат началото на нова политическа система.

В Германия и Австрия, управлявани от социалдемократи, промените са утвърдени с приемането на демократични конституции, гарантиращи правата и свободите на гражданите и общо избирателно право за мъжете и жените. Но старите консервативни сили в Германия бързо се съвземат, дискредитираните с националната катастрофа партии се реорганизират, сменят си дрехите и с новите имена повеждат скрита атака срещу „децата на поражението“ — републиката и демокрацията, внесени с щиковете на Антантата. Появяват се и нови партии, които в политическата координатна система се настаняват от крайно левия фланг — комунисти, до крайно десния — националсоциалисти.

На политическата карта на Европа републиките и монархиите са разпределени почти по равно. Австрия, Албания (от 1928 г. — монархия), Германия, Естония, Ирландия, Латвия, Литва, Полша, Португалия, Унгария (от 1920 г. „кралство“ без крал — с регент диктатора Хорти), Финландия, Франция, Чехословакия, Швейцария, както и Съветският съюз и Турция, разпрострели се на два континента, са републики. Белгия, България, Великобритания, Гърция (република от 1925 до 1935 г.), Дания, Испания (република от 1931 г.), Италия, Люксембург, Норвегия, Румъния, Сърбо-Хърватско-Словенско, Холандия, Швеция са монархии.

Главното разделение по картата на Европа може да се направи, като се прокара разграничителна линия между царството на коня — на грубата сила, и царството на конската сила — на науката и техническия прогрес, на демокрацията. В списъка на монархиите може да се посочат образцови за времето си демократични държави и обратно — в някои републики се развиват процеси на формиране на най-отявлени диктатури.

Според „роднинските“ белези всички държави по света след Първата световна война се групират в следните типове общества: демократични, авторитарни, тоталитарни, колониални.

Демократичните общества — държавите с функционираща парламентарна система, не са „близнаци“, те се различават една от друга в зависимост от националните особености и традиции. Няколко са основните обединяващи ги белези.

1. Народовластие чрез свободни избори, в които участват в мирно съревнование всички политически партии, като тенденцията е въвеждането на общо избирателно право — право на глас за навършилите 21 години. За тези принципи се казва: „Гласовете се броят, не се претеглят“ (т. е. и беден, и богат — с един глас). Някои страни закъсняват с даването на избирателни права на жените. В Швеция жените, преди да получат в 1918 г. подобни права, са имали право на глас в общинските избори. Във Великобритания в 1918 г. получават право на глас навършилите 30 години жени и в 1928 г. този таван за „политическа зрелост“ е свален на 21 години. Във Франция жените гласуват от 1945 г., в Швейцария — чак след рефрендума от 1971 г., защото с референдума от 1959 г. мъжете не признават търсеното от жените равноправие.

2. Не формално, а осъществено в живота разделение на трите власти: законодателна, изпълнителна и съдебна, отчет на правителството пред парламента и възможност за предсрочни избори при някои кризи в обществото — възможност, която е клапан, отдушник за отслабване на напрежението.

3. Конституционни гаранции за свободите на гражданите и правата на личността.

4. Свобода на организацията, иа печата и на контрола от опозицията върху властта.

Битка за избирателя — това е една от новостите на следвоенния свят, защото това е битка кой да управлява държавата, да използва нейните материални и финансови възможности. В тази битка партиите се променят организационно и идейно.

Методите на политическата борба на социалдемократическите партии — чрез добре насочена пропаганда към трудещите се, дребната буржоазия, средните слоеве, интелигенцията с преса, брошури, събрания, митинги, манифестации, просветителска дейност, забави, увеселения, чрез програми, в които революционните лозунги са за далечното бъдеще, а за близкото се разработват възможни за осъществяване искания за реформи, с които да се подобряват положението и условията на труд на определени съсловия от обществото — оказват влияние върху буржоазните партии, които са подценявали тези методи на борба за власт.

В Италия, Германия, Австрия, скандинавските страни и в други европейски държави се засилва влиянието на християндемократическите партии. Те съчетават в програмите си християнските ценности със социални искания. В своята програма, образуваната през 1919 г. в Италия народна партия включва точки в защита на семейството и децата, борба с неграмотността, повишаване на образованието и културата на народа, признаване от държавата на профсъюзите, национално и международно социално законодателство, гарантиращо напълно правото на труд, времетраенето му, осигуровки при болест, старост, инвалидност, облагане на по-богатите с по-високи данъци, право на глас на жените и т. н. Става обаче все по-трудно да се ловят избиратели с лъжливи обещания — максимата на Бисмарк, че „никога не се лъже толкова много, колкото преди избори, по време на война и след лов“, вече е достатъчно известна. Веднъж измамен, след 4 години избирателят в многопартийната система може да смени своите предпочитания.

Не са малко различията между демократичните държави. Образец на пряка демокрация, наричана и референдумна демокрация, е Швейцарската конфедерация. Още в 1848 г. тя се оформя с конституция, с която се изпреварват с цял век други държави по отношение на свободите и правата на личността. Швейцарските граждани, които говорят немски, френски, италиански или реторомански, избират Националното си събрание от 200 души и Съвет на държавите (кантоните) — от по 2 души за всеки кантон — и са спокойни за запазването на своите традиции и особености, защото решенията, които ги засягат, се вземат само със съгласието и на Националното събрание, и на Съвета на държавите. Всяка промяна на конституцията и на закона става с референдуми. Не случайно швейцарската политическа система е предлагана за модел за Европейски съединени щати.

А САЩ са модел за демократично управление на големи територии — съчетание на много права на щатите със силна централна власт от президентски тип. Президентът се избира от народа и ръководи правителството, но е контролиран от Конгреса — от Камарата на представителите и от Сената.

В Германия Ваймарската конституция е демократична; но президентът получава големи права, някои от които напомнят за времето на кайзера: да разпуска Райхстага и да позволява на канцлера да управлява и без Райхстага — с извънредни декрети. Той е главнокомандващ на въоръжените сили. И в Германия, и във Франция президентът се избира за срок от 7 години, но в Германия той е избиран пряко от всички избиратели по мажоритарна система (ако не получи повече от половината гласове на участвалите в избора, се произвеждат нови избори, в които първият по брой на гласове кандидат е победител), във Франция се избира от т. нар. големи избиратели — от депутатите в Камарата, от сенаторите и от представителите на департаментите.

В буквалния превод от гръцки демокрация означава народът командва, т. е. народът управлява, народоуправление, народовластие. Двадесетият век открива ерата на световни войни, световни кризи, световни революции. В изпитанията на войни, кризи и революции народите на Европа и Америка се движат по пътя към истинска демокрация, прокарван векове от мечтатели, учени и политици. Там, където демокрацията е пуснала по-дълбоки корени и се повишава жизненото равнище, свободата, която демокрацията осигурява и за своите врагове, не е опасна за народа, дори и когато му поднасят съблазнителната смес от „социализъм“ и „национализъм“.