Записки по съвременна история 1918–1945

ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА ПОДГОТОВКА НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

И преди идването на Хитлер на власт главната цел па Ваймарска Германия е премахването на Версайския договор. С изграждането на фашистката тоталитарна система Хитлер подчинява всички ресурси на страната в името на най-бързото реализиране на тази цел. За Франция настъпват години на избор — тържествени декларации за запазването па световния мир (но и на статуквото) или спазването на Парижката система от договори. Вестник „Фигаро“ оценява Хитлер като искрата, която може да взриви „бурето с барут“. В Германия поставят въпроса: „Кой напълни бурето с барут?“ и му дават единствения възможен отговор: „Антантата!“ Като аргумент за оправдание на милитаризацията на нацията Хитлер изтъква лишените от морал договори-диктати.

Във Франция си припомнят думите на дипломата Жюл Камбон: „Дипломацията е преди всичко въпрос на география. Ако Франция иска да се бори срещу обединена Германия, съюзът и с Изтока е абсолютно необходим.“ Ерио, който като министър-председател през 1924 г. установява дипломатически отношения със Съветския съюз, през 1934 г. пише, че Великобритания и Франция трябва да търсят сигурността на малките европейски държави и собствената си сигурност „заедно с Русия“ — това се диктува от самата географска карта. Френските нацио-налисти не забравят своя антикомунизъм, но разбират, че дори съветска, Русия си е Русия. На 10 май 1933 г. в. „Правда“ вече пише, че Версайският договор е несправедлив, но ревизията му е път към война и „дискусията за ревизия“ е „димна завеса, зад която империализмът подготвя най-жестоката от войните, която може да си представи човешкият ум“. Само за няколко месеца в Съветския съюз са ликвидирани всички военни лагери за съвместна германо-съветска военнотехническа, авиационна и танкова подготовка, с които Германия тайно е нарушавала Версайския договор.

Първият опит на Хитлер за дръзко нарушаване на мирните договори е метежът на австрийските нацисти, организиран с пряка германска помощ на 25 юли 1934 г., и убийството на канцлера Долфус. Метежът не успява, а Хитлер от опита за „горещ“ аншлус преминава към политика на „студен“ аншлус — към превземане на крепостта отвътре чрез наместване на нацисти на важни постове в австрийската държава.

През 1934–1935 г. военните разходи на Германия се увеличават от 345 на 574 млн. марки. Германците затягат коланите, защото официално е обявена политиката на „топове вместо масло“. Ръководителят на нацисткия профсъюз Лай оправдава тази политика с утешението, че „е по-важно да се пълнят душите на хората, отколкото техните стомаси“.

Вторият удар, с който Хитлер разтърсва Европа, вече успешен и законен, тъй като е разрешен от Версайския договор, е плебисцитът в Саарската област през януари 1935 г., когато 90% от гласувалите се произнасят за връщането на областта в Германия. За Франция резултатът е особено неприятен, защото от 539 хил. гласували само 2 хил. се произнасят за присъединяването на областта към Франция. Плебисцитът е сигнал за германците в Полша и Чехословакия да очакват своя час.

На 16 март 1935 г. Германия официално отхвърля членовете на Версайския договор, които й забраняват задължителната военна служба. Преди отхвърлянето Хитлер вече е разполагал вместо със стохилядна с петстотинхилядна армия. Гьобелс — министър на пропагандата, нарича задължителната военна служба „въоръжаване на народа“ и „школа на нацията“.

Въпреки френския протест Съветът на ОН не реагира на решението на германското правителство. Хитлер обяснява на министъра на външните работи на Великобритания, че му е нужно оръжие, за да спаси Европа от болшевизма. Великобритания е първата от държавите от Антантата, която нарушава под-готвения главно от нея Версайски договор. Тя подписва с Германия морско споразумение, с което й се позволява да строи надводен и подводен военен флот.

Френският отговор на откритото милитаризиране на Германия е подписването през май 1935 г. на договор за взаимна помощ със Съветския съюз. Две седмици по-късно Съветският съюз подписва подобен договор с Чехословакия. И двата договора предвиждат оказването на взаимна военна помощ в случай на непредизвикано нападение срещу една от подписалите договора страни. Разликата е, че ако Чехословакия бъде нападната, то Съветският съюз ще и окаже помощ само след като Франция започне да изпълнява своите задължения по договора от 1924 г. за дружба и съюз. Това допълнение е наложено на Чехословакия от Франция, която с френско-чехословашко-съветската система от договори по-скоро се стреми да предупреди Германия да не предприема агресия срещу Чехословакия, отколкото да вкара Червената армия в сърцето на Европа.

Окуражен от политиката на Великобритания, съдействала за нарушаване на Версайската система, Мусолини дава заповед на войските си да нападнат през октомври 1935 г. Абисиния. Армията на Абисиния оказва съпротива, въпреки че някои от частите й са въоръжени с лъкове и копия. Фашистите започват безогледни самолетни бомбардировки и дори използват забранените с хагските конвенции отровни газове. С бездействието си (Италия е обявена за агресор, но санкции срещу нея почти не са приложени) ОН разсейва надеждите па членуващите в организацията малки държави, че техните граници са гарантирани от Устава на Обществото.

Решителната крачка по пътя към новата световна война е направена на 7 март 1936 г. от правителството на Хитлер. Германските войски навлизат в зоната, която е демилитаризирана по силата на чл. 42 и чл. 43 на Версайския договор — 50 км по десния бряг и целия ляв бряг на Рейн, и се настаняват на границата с Франция. Въпреки че чл. 44 предвижда подобно нарушение да се смята „за враждебен акт“ срещу подписалите договора и срещу световния мир, правителствата на засегнатите страни се задоволяват с формални протести, но не и с решителни действия срещу Германия. Най-голямата сензация в международните отношения след подписването на Версайския договор е с тежки последици за френския престиж. Френското правителство оправдава бездействието си с позицията на пра-вителството на Великобритания, което се доверило на обещанията на Хитлер в реч пред Райхстага: „Ние не издигаме никакви териториални претенции в Европа! Германия никога няма да наруши мира!“

За значението от ремилитаризацията на Рейнската област може да се съди от оценката на един британски историк:

„Адолф Хитлер спечели първата битка от Втората световна война, без да открива огън.“

Следващият удар срещу една независима държава е нанесен на Пиренейския полуостров. В избухналата в Испания гражданска война от есента на 1936 г. все по-открито се намесват Италия и Германия и правителството на Народния фронт се обръща за помощ към Съветския съюз. До края на войната през март 1939 г. Италия изпраща 150 хил. души, Германия — 50 хил., Португалия — 15 хиляди. В битката при р. Ебро, про-дължила 113 дена, участват 1300 германски и италиански самолети. В бригадите в защита на Народния фронт участват 35 хил. души, предимно комунисти, а Съветският съюз изпраща голямо количество оръжие и повече от 3 хил. военни специалисти. Испания се превръща в поле за експерименти на нови оръжия и нова бойна тактика. В ожесточената продължителна война се допускат с нищо неоправдани жестокости.

В ОН се съставя Комитет за ненамеса в Испания, но неговата дейност не допринася за изтеглянето на чуждите войски. На запад се гледа с по-голяма симпатия към ген. Франко, отколкото към правителството, което се опира на Комунистическия интернационал. Хитлер използва настроенията на консервативните кръгове, за да подготви следващия си голям удар — заграбването на Австрия. През ноември 1936 г. Германия и Япония сключват Антикоминтерновски пакт, към който след година се присъединява Италия. Антикоминтерновският пакт всъщност е военна коалиция, която си поставя за цел чрез антикомунистическа пропаганда да прикрива подготовката на война за прекрояването на политическата карта на света и за отслабването на ефекта от кампанията на пацифистките кръгове. През 1937 г. Япония разширява военните действия срещу Китай, нападайки го от създадената от нея в Североизточен Китай марионетна държава Манджоу-Го.

В списъка на жертвите измежду европейските държави, които изгубват независимостта си преди започването на новата световна война, първа е Австрия. За заграбването й в Германия е подготвен планът „Ото“. От Великобритания дават зелена улица на агресията. Правителството на Невил Чембърлейн провежда политика, с която признава моралното право на правителството на Хитлер да иска промяна на границите в полза на Германия. В консервативната партия тази политика не се е споделяла от Чърчил и от министъра на външните работи Идън. Чърчил е предвиждал борба срещу „социалистическия звяр“ от „една хайка хрътки“, а не „от стадо овце“ — от Европа обединена, а не разкъсвана на части от Германия. Прекомерното засилване на Германия заплашва империята на Великобритания, защото е ясно, че който владее Европа, ще владее и колониите. Но от друга страна и Чърчил няма нищо против Хитлер да се използва като ударен юмрук за смазването на Съветския съюз — по-добре Германия да насочи военната си мощ на изток, отколкото да пакости на запад. Развитието на събитията показва, че единствената спасителна за световния мир политика е била възможна да се осъществи в Париж през 1919 г. на конференцията за мир. Антантата тогава пропуска големия шанс да промени в миротворческа посока съдбата на човечеството.

В началото на 1938 г. Рузвелт изпраща поверителни послания до Чембърлейн с предложение за англо-френска-американска политика в Европа за спасяването на мира. Чембърлейн отклонява предложението и Идън подава оставка.

„За мен е ясно, че именно в началото на пролетта на 1938 г. часовникът на историята прозвъни решаващия за мира час“ — твърди френският дипломат Кулондр, забравил звъна на часовника в Огледалния салон на Версайския дворец. На 12 март след ултиматум до правителството на Шушниг да отмени насрочения за 13 март референдум за независимостта на Австрия, след втори ултиматум до Шушниг да си подаде оставката и след трети — до президента на републиката, да повери кан-цлерския пост на пронацист, германската армия получава заповед да навлезе в Австрия. Фашистка Италия не се противопоставя на агресията, защото Мусолини вече е влязъл в съюз с Хитлер.

Във Франция в този момент има правителствена криза, но Париж вече е дал доказателства, че следва политиката на Лондон. Съветското правителство оценява аншлуса като „военно нахлуване в Австрия“, като „насилие в центъра на Европа“ и „несъмнена опасност не само за единадесетте държави, които сега граничат с агресора, но и за всички европейски държави, и не само за европейските“. В нотата на министъра на външните работи Литвинов се съдържа предупреждението, че заплахата не надвисва само над малките народи, но и създава предпоставки за „нападение и върху големите държави“. Литвинов посочва, че „на първо място възниква заплаха за Чехословакия“. А Хитлер пристъпва към изпълнението на плана „Грюн“ („Зеленият“ план). В Прага чувстват тази заплаха, тъй като след аншлуса границата на Чехословакия от юг е назащитена, за разлика от границата й на запад — със „стара“ Германия. При 14 730 000 население на Чехословакия 3 230 000 са германци, които живеят главно в Судетската област. Въпреки че тази област е влизала в състава на Австрийската империя, а не на Германската, Хитлер не е криел апетитите си към нея. Судетските германци са поощрени от нацистите към провокационни действия, които да дадат козове в ръцете на Хитлер срещу едно от най-демократичните правителства в света — чехословашкото. Правителството на президента Бенеш напразно търси помощта, гарантирана му с договора с Франция. На думите на един германски министър, че аншлусът „ще гръмне над Европа като оръдеен изстрел“, предадени на Бенеш от един западен журналист, Бенеш отговаря: „Този изстрел ще бъде първият оръдеен изстрел на новата световна война“.

От Берлин се сипят все по-остри нападки срещу Прага. „Чехословакия е апендиксът на Европа! Трябва да се оперира!“ — заявява Гьоринг, вторият човек в нацистката йерархия.

Във Франция крайната десница играе опасна игра. Тя води огъня срещу Чехословакия в „името на мира“ — „Костите на едно само френско войниче струват повече от всички чехословаци, взети заедно“. Същевременно страхът от Германия е достатъчно силен, за да не се разбира, че ако Германия не бъде тласната на изток, Франция ще трябва да брани Елзас и Лотарингия в нова, много по-страшна война.

През септември 1938 г. Хитлер предявява открито претенциите на Германия за Судетската област. Гьоринг пак е особено цветист срещу чехите: „Тези окаяни пигмеи потискат един култивиран народ, а зад тях е Москва и вечната маска на еврейския дявол.“ На 14 септември телеграфните агенции разнасят сензационна новина: на другия ден в Мюнхен щели да се срещнат Чембърлейн и Хитлер. „Война няма да има — казва Мусолини на своя зет, министъра на външните работи граф Чано, — но това е ликвидация на английския престиж.“ Недоволният от Чембърлейн Чърчил споделя в разговор със съветския посланик в Лондон Майски: „Невил е глупак. Той си мисли, че може да се язди върху тигър.“

В Мюнхен Чембърлейн поема тежка отговорност: да убеди своите колеги от кабинета, своите френски съюзници и техните чехословашки съюзници, че Германия трябва незабавно да получи Судетската област. Чехословашкото правителство се съпротивлява две седмици. Една от най-позорните страници в историята на дипломацията е написана в нощта срещу 21 септември — в 2 ч. след полунощ посланиците на Великобритания и Франция в Прага буквално измъкват Бенеш от леглото, за да му връчат нота-ултиматум — или Чехословакия приема германските искания, или остава сама, без френска помощ срещу Германия.

Правителството на Чехословакия отстъпва пред бруталния натиск и позорния отказ на френското правителство от подписи, с които е гарантирана независимостта на една малки страна. На 21 септември Чърчил обвинява правителствата на Великобритания и Франция в пълна капитулация пред нацизма и в хвърляне на Чехословакия „в бърлогата на звяра“. Лозунгът „по-добре Хитлер, отколкото Сталин“ действа този път срещу Чехословакия. На 22 септември Чембърлейн лети още веднъж до Германия и в нова среща с Хитлер подготвя предпоследния удар срещу Чехословакия.

Последният е колективен. На 29 септември в Мюнхен Чембърлейн, Даладие и Мусолини предават на Хитлер Судетската област — територия от 28 600 км2, а 1 млн. чехи са обречени да живеят в нацистка Германия. Полша получава територия от 1700 км2, а Унгария — от 19 500 км2 с 500 хил. унгарци и 272 хил. словаци. Чехословашката делегация е извикана само за да получи присъдата. От името на своето правителство на 30 септември в Прага министърът на външните работи декларира, че за тях това е незаслужена катастрофа и че те не са последните — същата участ ще сполети и други. Един френски журналист оценява Мюнхен твърде образно: „Клубът на касапите се събра, за да отсече главата на чехословашката кокошка, която никой не се сети да попита с какъв сос предпочита да бъде изядена.“

Позорната капитулация в Мюнхен е оправдана като акт на благоразумието. От балкона на правителствената резиденция в Лондон Чембърлейн уверява акламиращите го, че „за втори път“ в историята на Великобритания от Германия носели „почетен мир“ (първият „почетен мир“ са решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., разкъсали България на 5 части) и че той мярвал, че това е мир за неговото поколение. Вестник „Манчестър Гардиан“ е на друго мнение: „Хитлер спечели най-голямата победа в своята кариера.“ Чърчил е особено точен, когато по-късно оценява решенията на Мюнхенската конференция: „В Мюнхен нашите министри избираха между войната и позора. Те избраха позора, за да получат и войната.“

Войната наближава много по-бързо, отколкото са я очаквали. На 14 март 1939 г. германците предизвикват създаване на „независима“ Словашка държава, а на 15 март заграбват останалите от някогашната държава Чехословакия територии. От картата на Европа изчезва втора държава. Германия получава индустрията, необходима й за световна война — само годишната продукция на заводите „Шкода“ е почти равна на цялото военно производство на Великобритания. Германия получава 1500 самолета, хиляди оръдия и танкове с екипировка за 40 дивизии.

Окуражен от лесните успехи на Хитлер, Мусолини дава заповед на войските си да нападнат на 7 април 1939 г. Албания. На 12 април от картата на Европа изчезва още една държава. Стреснати от развитието на фашистката агресия, която сами са допуснали, Великобритания и Франция дават гаранции на Полша и започват в Москва преговори със Съветския съюз. Главният извод обаче не е направен — че трябва да се ревизират по мирен път всички договори с победените в Първата световна война страни. По същото време Хитлер и Сталин правят крачки един към друг и подготвят най-голямата изненада за непосветените в дипломатическите игри хора — пакта за ненападение, подписан в Москва от министрите на външните работи на Германия и на Съветския съюз Рибентроп и Молотов. Пактът е известен като пакт „Хитлер—Сталин“ и съдържа пазен в тайна секретен допълнителен протокол, с който Германия и Съветският съюз осъждат на смърт Полша, Литва, Латвия, Естония, Финландия и част от Румъния — Бесарабия. След подписването на пакта Сталин вдига тост: „Аз зная колко силно германската нация обича своя фюрер и затова ми се иска да пия за негово здраве.“ На раздяла с Рибентроп Сталин му дава честната си дума, че Съветският съюз никога няма да предаде своя партньор.

Осигурил си съучастието на Съветския съюз, Хитлер дава заповед на своите армии да започнат изпълнението на плана „Вайс“ („Белият“ план) — нападението срещу Полша.